Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Комисар Мегре
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Maigret et l’homme du banc, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2012)

Издание:

Жорж Сименон. Мегре и човекът на пейката

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1980

Библиотека „Галактика“, №18

Преводач: Райна Стефанова

Редактор: Гергана Калчева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Илюстрация на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Жулиета Койчева

Френска, I издание

Дадена за печат на 12.V.1980. Подписана за печат на 4.VII.1980

Излязла от печат на 24.VII.1980. Формат 32/70/100 Изд. №1366

Печ. к. 10,5 Изд. к. 6,80. Усл. изд. коли 7,96

Страници: 168. Цена 1.00 лв. ЕКП 95366 21331 5637-37-80

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 840–31

Georges Simenon. Maigret et l’homme du banc

Presses de la Cité, Paris

История

  1. — Добавяне

Глава VIII
Тайната на Моник

— Сядай, хулиганче.

— Аз не съм хулиганче — възрази Жорис.

И все още задъхан, с леко треперещ глас се помъчи да говори по-спокойно:

— Не мислех, че комисарят Мегре обижда хората, преди да им е дал възможност да обяснят каквото и да е.

Мегре изненадано сбърчи вежди:

— Обядвал ли си?

— Не съм гладен.

Отговор на сърдито дете!

— Ало! Дайте ми пивница „Дофин“ — помоли комисарят. — Ало! Жозеф?… Мегре се обажда… Би ли ми донесъл няколко сандвича… Шест… За мен с шунка… Чакай…

И обръщайки се към Жорис:

— С шунка или със сирене?

— Няма значение. С шунка.

— Бира или червено вино?

— Вода, ако обичате. Жаден съм.

— Жозеф! Шест сандвича с шунка, по-дебелички и четири халби… Момент… Донеси, като идваш, и две чаши черно кафе… Ще стане ли бързо?

Остави слушалката, после се свърза с един от отделите на Префектурата. Не изпускаше момъка от очи и любопитно го разглеждаше. Жорис беше слаб, с нездрав вид, болезнено нервен, сякаш вместо с бифтек цял живот се бе хранил само с черно кафе. Но не беше грозно момче. Косите му бяха тъмнокестеняви и дълги и, изглежда, имаше навик да ги отмята с рязко движение назад.

Навремени трепкаше с ноздри, може би защото беше все още много развълнуван. Навел леко глава, той продължаваше да гледа с укор комисаря.

— Ало! Не е необходимо да търсите повече въпросния Жорис. Нека съобщят в участъците и по гарите.

Момъкът отвори уста, но той го пресече:

— После!

Небето отново притъмня. Щеше да вали и по всичко личеше, че ще бъде същият неспирен, досаден дъжд, който се изсипа в деня на погребението. Мегре стана да затвори прозореца, а после все така мълчаливо подреди на бюрото лулите, както машинописката подготвя машината, листите и индигата, преди да започне работа.

На вратата се почука.

— Влезте! — промърмори недоволно той.

Инспектор Ньовьо подаде леко глава през открехнатата врата, мислейки, че разпитът вече е започнал.

— Извинете… Исках само да знам…

— Свободен си. Благодаря.

Оставаше да дойде сервитьорът от пивница „Дофин“. Докато го чакаше, комисарят закрачи напред-назад из кабинета. Обади се още веднъж по телефона, този път на жена си:

— Няма да се върна за обед.

— Така си помислих и аз. Знаеш ли колко е часът?

— Не. Но това няма значение.

Тя гръмко се засмя, ала той не разбра защо.

— Дошъл съм да ви кажа…

— После!

Това му беше третият разпит за деня. Беше жаден. В един момент погледът му проследи погледа на младежа и се спря върху бутилката с коняк и празната водна чаша, останали върху бюрото.

Мегре се изчерви като дете и едва не започна да се оправдава, че не той пие коняк в големи чаши, а Джеф Шрамек, който е бил преди него тук.

Дали бе почувствувал упрека на момчето? И не съжаляваше ли, че бе помрачил представата му за комисаря Мегре?

— Влез, Жозеф. Остави подноса върху бюрото. Не си забравил нищо, нали?

Останали отново сами пред поднесената храна, той рече:

— Сега да хапнем.

Жорис се нахрани с голям апетит, макар преди малко да твърдеше друго. През цялото време поглеждаше Мегре с нескрито любопитство, а след като изпи и чаша бира, почувствува, че хладнокръвието му се възвръща отново.

— Сега е по-добре, нали?

— Благодаря. Но защо трябваше да ме наричате хулиган!

— Ще поговорим и за това.

— Но аз наистина идвах при вас.

— Защо?

— Защото ми омръзна да се крия.

— Защо се криеше?

— За да не ме арестуват.

— И защо ще те арестуват?

— Знаете много добре защо.

— Не, не знам.

— Защото съм приятелят на Моник.

— Защо си толкова сигурен, че ние знаем това?

— Толкова лесно е да се установи.

— И защото си приятелят на Моник, ние трябва да те арестуваме, така ли?

— Искате да ме накарате да говоря.

— Ами какво друго?

— Мислите си, че ще започна да лъжа, и се опитвате да ме объркате.

— Това в криминалните романи ли си го чел?

— Не. Във вестниците. Знам как работите вие.

— В такъв случай за какво по-точно си дошъл?

— За да ви кажа, че не аз съм убил господин Туре.

Запалил вече лулата си, Мегре допиваше бавно втората чаша бира. Беше седнал на мястото си до бюрото. Бе светнал лампата със зеления абажур, а първите капки дъжд трополяха вече по перваза на прозореца.

— Даваш ли си сметка какво предполага това?

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Предположил си, че възнамеряваме да те арестуваме. Следователно имаме причини да го сторим.

— Не сте ли ходили на улица „Ангулем“?

— Откъде знаеш?

— Неизбежно е било да научите, че той има квартира в града. Най-малкото заради жълтите му обувки.

По устните на комисаря заигра лека усмивка:

— После?

— Жената сигурно ви е казала, че съм ходил при него.

— Това достатъчна причина ли е, за да те арестуваме?

— Разпитвали сте Моник.

— И ти си въобразяваш, че тя нещо е казала?

— Не допускам, че вие не сте я накарали да проговори.

— В такъв случай защо си се скрил под леглото на приятеля си?

— И това ли знаете?

— Отговаряй!

— Направих го, без да мисля. Бях се паникьосал. Страх ме беше да не ме бият, за да ме накарат да призная неща, които не са верни.

— И това ли си прочел във вестниците?

Та нали адвокатът на Рьоне Льокьор беше говорил в Углавния съд за грубостите на полицията и всички вестници отпечатаха изказването му! Между другото със сутрешната поща бе дошло писмо от Льокьор: осъден на смърт, отчаян, той молеше комисарят да го посети в затвора.

Мегре едва не извади писмото да го покаже на момчето. Но реши да прибегне до него само в краен случай.

— Защо се измъкна от скривалището си на улица „Гей Люсак“?

— Защото не можех повече да стоя по цял ден под леглото. Беше ужасно. Болеше ме всяка частичка от тялото. И все се страхувах да не кихна. Апартаментът е малък и всички врати са винаги отворени. Чувах как се движи лелята на приятеля ми и ако мръднех, тя щеше да ме чуе.

— Само заради това ли?

— Бях гладен.

— И какво направи тогава?

— Скитах из улиците. Вечерта подремнах за час-два върху чувал със зеленчуци в Халите. Два пъти идвах до моста Сен Мишел. Видях Моник, когато излизаше оттук. Ходих и до улица „Ангулем“ и отдалеч зърнах един човек — стори ми се, че е нарочно поставен там. Предположих, че е от полицията.

— Защо именно ти би убил господин Луи?

— Не знаете ли, че съм вземал назаем пари от него?

— Назаем?

— Искал съм му, ако така предпочитате.

— Искал си?

— Не ви разбирам.

— Има различни начини да искаш. И някои от тях са такива, че изобщо не дават възможност на тоя, от когото искат, да откаже. Това между другото се нарича шантаж.

Мегре замълча и втренчи поглед в пода:

— Отговаряй!

— Но аз никога нищо нямаше да кажа на госпожа Туре.

— Заплашвал си го обаче именно с това.

— Не беше необходимо.

— Защото той и без това беше сигурен, че ще й кажеш?

— Не знам. Съвсем се обърках с вашите въпроси.

И уморено добави:

— Умирам за сън.

— Изпий си кафето.

Той безропотно се подчини, без да откъсва поглед от Мегре.

— Често ли си ходил при него?

— Само два пъти.

— Знаеше ли Моник?

— Какво ви каза тя?

— Не е важно какво е казала тя, а каква е истината!

— Знаеше.

— Какво му обясни?

— На кого?

— Ами на Луи Туре, на кого друг?

— Че ние имаме нужда от пари.

— Кои „ние“?

— Моник и аз.

— Защо?

— За да заминем за Южна Америка.

— Ти каза ли му, че искате да се махнете оттук?

— Да.

— Как го прие той?

— Съгласи се в крайна сметка, че друго не може и да се направи.

Нещо не беше в ред. Мегре започваше да си дава сметка, че момчето го смята за по-добре осведомен, отколкото е всъщност. Трябваше да пипа внимателно.

— Ти не му ли предложи да се ожениш за нея?

— Предложих му. Но той знаеше много добре, че е невъзможно. Първо, аз съм непълнолетен и трябва да получа съгласието на родителите си. И, второ, дори и да го получех, госпожа Туре нямаше да приеме зет без положение. Самият господин Туре ме посъветва изобщо да не отивам при нея.

— Ти каза ли му, че сте се любили с Моник в бог знае колко мебелирани стаи?

— Не съм навлизал в подробности.

И той отново се изчерви.

— Само му казах, че е бременна.

Мегре не трепна, не издаде с нищо изненадата си. А за него тя беше истински шок. Сигурно се бе оказал лош психолог, защото това бе последното нещо, което можеше да му мине през ум.

— На колко месеца?

— На малко повече от два.

— Ходихте ли при лекар?

— Аз не бях с нея.

— Тя обаче отиде, нали?

— Да.

— А ти чакаше отвън, пред вратата?

— Не съм чакал.

Комисарят се отпусна назад в креслото и машинално напълни нова лула.

— С какво щеше да се захванеш в Южна Америка?

— С каквото и да е. Не ме е страх от работа. Можех да стана ковбой.

Каза го съвсем сериозно, с нотка на гордост в гласа и Мегре си представи високите един и деветдесет юначаги, които бе виждал из чифлиците на Тексас и Аризона.

— Ковбой! — повтори той.

— Или щях да отида да работя в златните мини.

— Естествено.

— Все някак щях да се оправя.

— Щеше ли да се ожениш за Моник.

— Да. Предполагам, че там това става по-лесно.

— Обичаш ли Моник?

— Та тя ми е жена! Какво от това, че не сме се разписали пред кмета!

— Как реагира господин Луи на цялата тази история?

— Не можеше да си представи, че дъщеря му е направила подобно нещо. Разплака се.

— Пред теб?

— Да. Заклех се, че намеренията ми са…

— … съвсем почтени. Е и?

— Обеща да ни помогне. В момента не разполагаше с достатъчно пари, но все пак ми даде малко.

— Къде са тези пари?

— У Моник. Крие ги в бюрото си.

— А останалата част от необходимата ви сума?

— Обеща да ни я даде във вторник. Очаквал да получи доста пари.

— От кого?

— Не знам.

— Каза ли ти с какво се занимава?

— Естествено, че не.

— Защо „естествено“?

— Защото не работеше. Не можах да разбера откъде намира пари. Бяха двама.

— Виждал ли си другия?

— Веднъж, на булеварда.

— Висок, слаб, с лице на клоун…

— Да.

— Той беше тук, малко преди да дойдеш. На него дадох да пие коняк.

— Тогава знаете истината.

— Аз искам да знам ти какво знаеш.

— Нищо. Предполагах, че изнудват някого.

— И си каза, че нищо не ти пречи и ти да се възползуваш!

— Трябваха ни пари заради детето!

Мегре вдигна слушалката на телефона:

— Люка? Ела, моля те, за момент.

И когато Люка влезе в кабинета, той се обърна към него:

— Да ти представя Албер Жорис. Моник Туре и той чакат дете.

Говореше съвсем сериозно и Люка, който не можеше да разбере какво става, кимна за поздрав към младежа.

— Девойката е сигурно в кантората. Ще идеш да я намериш и да я заведеш на лекар по неин избор. А ако няма предпочитания, ще отидете при лекаря на Префектурата. Искам да знам на колко месеца е бременна.

— А ако откаже да се подложи на преглед?

— Ще й кажеш, че в такъв случай ще бъда принуден да я арестувам, а също така и приятеля й, който в момента се намира при мен. Вземи колата и ми съобщи веднага резултата по телефона.

Когато останаха отново сами, Жорис го запита:

— Защо правите това?

— Мое задължение е да проверя всичко.

— Не ми ли вярвате?

— На теб, да.

— Но на нея не вярвате, така ли?

Телефонът иззвъня точно навреме, за да спести на Мегре отговора. Търсеха го по съвсем друг повод. Искаха му сведения за един луд, който беше идвал преди няколко дни при него и когото бяха арестували на улицата, защото беше събрал цяла тълпа около себе си. Вместо да отговори с няколко думи, както правеше обикновено, комисарят започна да обяснява надълго и нашироко.

Когато затвори телефона, сякаш забравил докъде бяха стигнали, запита момчето:

— Какво ще правиш сега?

— Вие убеден ли сте, че не съм убиец?

— Винаги съм бил убеден в това. Трябва да знаеш, че не е толкова лесно, колкото си мислят хората, да забиеш нож в гърба на човек. А още по-трудно е да го убиеш, без да издаде звук.

— И аз не съм способен на такова нещо?

— В никакъв случай.

Той едва не се обиди. Та нали мечтаеше да става ковбой или златотърсач в Южна Америка!

— Ще отидеш ли да се срещнеш с госпожа Туре?

— Мисля, че трябва.

Мегре едва не се разсмя, като си представи как хлапакът влиза, примиращ от страх в дома в Жювизи, за да издекламира урока си пред майката на Моник.

— Смяташ ли, че сега би те приела за зет?

— Не знам.

— Признай, че малко си послъгвал.

— Какво искате да кажете?

— Че не си искал пари от господин Луи само за да платите пътя до Южна Америка. Моник не работи следобед в кантората, защото ходи по адреси, а ти си искал да бъдеш с нея. И тя винаги е можела да открадне час-два от времето си, за да отидете в някоя мебелирана квартира.

— Случвало се е.

— А това те е принудило да работиш само сутрин в книжарницата. Нека не забравяме, че мебелираните стаи се плащат.

— О, ние сме похарчили съвсем малка част…

— Знаеш ли къде държеше парите си господин Луи?

Той внимателно наблюдаваше момчето, но то отговори веднага, без колебание:

— Върху гардероба с огледалото.

— Оттам ли взе банкнотите, които ти даде?

— Да. Аз вече знаех от Моник.

— Предполагам, че в понеделник не си ходил в квартирата му на улица „Ангулем“?

— Съвсем лесно е да проверите. Хазайката ще ви каже. Трябваше да отида във вторник, в пет часа следобед.

— Кога щяхте да отплавате?

— Има кораб след три седмици. Достатъчно време, за да изкараме визите. Аз вече подадох документи за паспорт.

— Ако не се лъжа, за малолетните искат и разрешение от родителите.

— Подправих подписа на баща си.

Настъпи мълчание. Жорис за първи път попита:

— Мога ли да запаля?

Мегре кимна утвърдително с глава. Най-смешното беше, че сега, след кафето, той наистина имаше желание за глътка коняк, но не смееше да вземе бутилката от шкафа, в който я беше прибрал.

— Нарекохте ме хулиган.

— А ти какво мислиш по въпроса?

— Не можех да постъпя другояче.

— Би ли приел синът ти да постъпи като теб?

— Ще възпитам по-иначе сина си. Той няма да бъде принуден да…

Телефонният звън отново го прекъсна.

— Вие ли сте, шефе?

Мегре се намръщи, щом позна гласа на Ньовьо, на когото не бе възлагал никаква задача.

— Пипнах паричките!

— Какво приказваш? — И погледна към Жорис. — Момент, минавам на другия телефон.

И веднага отиде в съседната стая, като изпрати за всеки случай един инспектор при младежа.

— Ало! Слушам те. Къде си?

— На „Ке дьо Валми“, в едно бистро.

— Какво правиш там?

— Вие да не се сърдите?

— Разказвай!

— Мислех, че постъпвам правилно. Джеф живее вече десет години със своята Франсоаз. И доколкото разбрах, държи много повече на нея, отколкото може да се предполага. Реших да отида да я видя.

— Защо?

— Стори ми се странно, че я оставя без пари. Имах късмет да я заваря в къщи. Живеят натясно: само две стаички и един стенен шкаф, който им служи за кухненски бокс. В спалнята има желязно легло с медни топки. Стените са варосани като на село и е много чисто.

Мегре слушаше намръщен. Никак не обичаше да се престарават особено когато ставаше въпрос, както бе при Ньовьо, за човек от друг отдел.

— Каза ли й, че Джеф е арестуван?

— Не трябваше ли?

— Продължавай.

— Преди всичко, ако се съди по поведението й, тя не знае нищо за неговите занимания. Веднага си помисли, че са го пипнали в метрото или в автобуса, когато е измъквал нечий портфейл. Изглежда, го е правил неведнъж.

Това беше между другото един от многобройните таланти на Шрамек, който бе започнал да демонстрира още по панаирите, и една от присъдите му беше за джебчийство.

— Въпреки протестите й започнах да претърсвам жилището. На края се сетих да развинтя медните топки на леглото. Пръчките са кухи. В две от тях открих банкноти, навити на руло. Много пара! Франсоаз не вярваше на очите си.

„И като си помислиш, че с всички тези пари тук ме е пращал да чистя по хората! Няма да ги отнесе в рая я! Ах, нека само да се върне, ще му кажа аз на него…“

Беше побесняла. Нарече го какво ли не. Успях малко да я успокоя едва когато й казах, че той сигурно е сложил тези пари настрана, в случай че го сполети беда.

„Чудя се само как не ги е проиграл досега!“ — промърмори тя.

Сега ви е ясно, шефе, нали? Миналата събота те, изглежда, са си поделили доста голяма сума. Тук са повече от двеста хиляди франка. Всичките Джеф не е можел да заложи, още повече при Фернан. Проиграл е само една част. Ако са делили наполовина и господин Луи трябва да е имал доста пари.

— Благодаря ти.

— Какво да правя с парите?

— Ти взе ли ги?

— За всеки случай. Не можех да ги оставя там.

— Върви при твоя комисар и го помоли да започне всичко отначало, както му е редът.

— Но нима трябва да…?

— Ами разбира се! Не държа после адвокатите да ни обвинят, че ние сме сложили парите там, откъдето ти си ги взел.

— Значи, съм направил гаф?

— Кажи-речи.

— Ох, моля за извинение. Аз исках само да…

Мегре затвори телефона. В стаята беше Торанс.

— Имаш ли работа?

— Нищо спешно.

— Ще идеш при комисаря Антоан. Ще го помолиш хората му да направят списък на кражбите в магазините по Големите булеварди от две години и половина насам и по-специално на кражбите, извършени през обедната почивка.

С тези неща не се занимаваше неговият отдел, а отделът на Антоан, чиито канцеларии се намираха на другия край на коридора.

Върна се при Албер Жорис, който бе запалил втора цигара, и освободи инспектора.

— Нямаше да избягам.

— Сигурно. Но може би щеше да се опиташ да хвърлиш поглед върху досиетата на бюрото. Признай! Щеше да го направиш, нали?

— Може би.

— Е, в това е цялата разлика.

— Каква разлика?

— Нищо. Аз си знам.

— Какво ще правите сега с мен?

— Сега-засега ще чакаме.

Мегре погледна часовника си и си каза, че Люка и Моник сигурно вече са при лекаря и разлистват в чакалнята списания.

— Презирате ме, нали?

Комисарят вдигна рамене.

— Никога не съм имал късмет.

— Какъв късмет?

— Да се измъкна.

— Да се измъкнеш от какво?

— Виждам, че не разбирате — започна момчето предизвикателно. — Ако през цялото си детство сте слушали да се говори само за пари и майка ви да трепери на края на всеки месец…

— Аз изобщо не съм имал майка.

Момчето млъкна и настана тягостно мълчание. Мегре стоеше до прозореца с гръб към стаята и известно време гледаше как дъждът се стича на ручейчета по стъклата. После закрачи напред-назад и изведнъж с подчертана решителност отвори шкафа. Беше измил чашата на малката емайлирана мивка, но отново я изплакна и сипа коняк.

— Предполагам, че не искаш?

— Благодаря, не.

Албер Жорис правеше усилие да не заспи. Страните му се бяха зачервили и очите му сигурно пареха. От време на време леко залиташе на стола.

— Един ден все пак от теб може да стане човек.

Чу шум от стъпки в коридора, стъпки на мъж и на жена, и разбра, че идват Люка и Моник. Трябваше да вземе някакво решение. За него мислеше от четвърт час насам. Можеше да покани момичето да влезе тук, а можеше да го приеме и в съседната стая.

Вдигайки рамене, той се запъти към вратата и я отвори. И на двамата дрехите по раменете бяха мокри от дъжда. Моник не беше вече така самоуверена, а когато зърна Жорис, изведнъж се спря, стиснала с две ръце чантата, и гневно погледна комисаря.

— Заведе ли я на лекар?

— Отначало не искаше и аз…

— Резултатът?

Жорис, станал междувременно от стола, я гледаше така, сякаш ей сега щеше да падне на колене да я моли за прошка.

— Нищо няма.

— Не е ли бременна?

— Никога не е била.

Жорис не можеше да повярва на ушите си, не знаеше вече към кого да погледне. За секунда през ума му мина, че за всичко е виновен само Мегре, когото, изглежда, смяташе за най-жестокия човек на света. А той, след като затвори вратата, посочи стол на девойката:

— Да имате нещо да кажете?

— Бях помислила…

— Ами!

— Какво разбирате вие! Не сте жена!

И обръщайки се към момчето, добави:

— Кълна ти се, Албер, аз наистина мислех, че ще имам дете.

— В продължение на колко време? — прозвуча гласът на Мегре спокоен, безизразен.

— Доста време.

— А после?

— После не исках да го разочаровам.

— Да го разочаровате?

Мегре погледна многозначително Люка, който веднага го последва в съседната стая. Затвориха вратата и оставиха сами младите любовници.

— Още щом й казах, че трябва да отидем на лекар, разбрах, че има нещо. Не искаше, дърпаше се. И едва когато я заплаших, че ще арестуваме и нея, и Жорис…

Мегре не го слушаше. Всичко това му беше известно. Върна се и Торанс.

— Предаде ли молбата ми?

— Съставят вече списъка. Изглежда, ще бъде доста дълъг. От две години групата на комисар Антоан не може да вдигне глава от работа. По всяка вероятност…

Мегре се приближи до вратата и се ослуша.

— Какво правят? — попита Люка.

— Нищо.

— Не говорят ли?

— Мълчат.

Отиде при началника си и му разказа как са се развили събитията. Поговориха още за едно, за друго. Мина почти час, през който Мегре обиколи кабинети и канцеларии, побъбри с колегите.

Когато се върна в стаята си, завари Албер и Моник, седнали всеки на стола си, на три метра разстояние един от друг, сякаш не бяха мръдвали от местата си. С непроницаемо лице и стиснати зъби девойката приличаше повече отвсякога на майка си и на лелите си.

А спреше ли се случайно погледът й на младежа, трудно можеше да се определи колко презрение и колко омраза имаше в него.

Жорис изглеждаше съвсем изнурен, със зачервени от безсъние или от плач очи.

— Свободни сте — каза простичко Мегре, запътвайки се към креслото си.

Въпросът зададе Моник:

— Вестниците ще пишат ли за нас?

— Няма причина да се занимават с вас.

— Майка ми ще научи ли?

— Не е абсолютно необходимо.

— А в службата ми?

След мълчаливото „не“ на Мегре тя рязко се изправи и тръгна към вратата, без да се интересува повече от Жорис. Вече бе сложила ръка върху дръжката, когато се обърна към комисаря и му каза:

— Признайте, че го направихте нарочно!

Той отвърна: „Да.“ После въздъхна:

— Ти също си свободен.

Момчето обаче не ставаше.

— Ти какво, няма ли да хукнеш след нея?

Тя вече слизаше по стълбите.

— Мислите ли, че трябва?

— Какво ти каза тя?

— Нарече ме глупак.

— Друго?

— И ми забрани отсега нататък да й говоря.

— Е, и?

— Нищо. Не знам.

— Можеш да тръгваш.

— Какво ще кажа на родителите си?

— Каквото искаш. Те и така ще бъдат премного щастливи, че се връщаш.

— Така ли мислите?

Трябваше буквално да го изтика навън. Сякаш все още нещо му тежеше на сърцето.

— Хайде, тръгвай, глупчо!

— Вече не съм ли хулиган?

— Глупак! Тя наистина има право.

Момчето извърна глава и подсмърчайки, промълви:

— Благодаря!

Останал сам, Мегре си сипа най-после спокойно чаша коняк.