Жорж Сименон
Мегре и човекът на пейката (7)

Глава VII
Търговецът на шлифери

— Джеф Шрамек, наречен Фред Клоуна или още Акробата, роден в Рикевир, Горен Рейн, преди шестдесет и три години.

Радостно възбуден от успеха си, Ньовьо представи арестувания, сякаш обявяваше номер в цирка.

— Спомнихте ли си сега, шефе?

Бяха минали най-малко петнадесет години, ако не и повече и това се бе случило не много далеч от булевард „Сен Мартен“, някъде между улица „Ришельо“ и улица „Дрюо“.

— Шестдесет и три години! — повтори Мегре и гледаше учуден човека, който, поласкан, широко се усмихна.

Не изглеждаше на годините си може би защото беше много слаб. Изобщо бе човек с неопределена възраст. И най-вече с това лице трудно можеше да се приеме за възрастен. Дори и сега, когато беше сигурно изплашен, сякаш се присмиваше на себе си и на другите. Гримасите у него бяха станали тик, непреодолима нужда да буди смях.

Най-изненадващото обаче бе, че той вече беше прехвърлил четиридесет и петте, когато аферата на Големите булеварди го прослави.

Мегре натисна копчето и вдигна слушалката на вътрешния телефон.

— Моля да ми донесете досието на Шрамек, Джеф Шрамек, роден в Рикевир, Горен Рейн.

Не си спомняше как бе започнало. Беше към осем часът вечерта, по Големите булеварди се движеше гъста тълпа, терасите на кафенетата преливаха от посетители. Трябва да е било в началото на пролетта, защото вече се бе смрачило.

Някой, изглежда, бе забелязал светлинка от фенер да се движи из помещенията на една административна сграда. Вдигнаха тревога. Полицията пристигна веднага и както винаги, първите любопитни, без дори да знаят какво става, вече се спираха.

Никой не можеше да допусне, че представлението ще трае почти два часа, изпълнено с драматични и комични моменти, и че на края ще се събере такава тълпа, та полицията да се принуди да прави истински кордон.

Гонен от стая в стая, крадецът се измъкна през един прозорец и запълзя по водосточната тръба. Стъпи на перваза на прозорец от горния етаж, но там веднага изскочи полицай и той продължи да се катери нагоре, а по тротоара жените пищяха от ужас.

Това беше може би едно от най-напрегнатите преследвания в историята на полицията. Хората тичаха нагоре, от етаж на етаж, отваряха прозорците, а непознатият, сякаш се забавляваше, изпълняваше невероятни акробатически номера.

Той първи стигна до покрива, пред чийто силен наклон полицаите нерешително се спряха. Леко и сигурно скочи на съседния покрив и оттам — от сграда на сграда — стигна до ъгъла на улица „Дрюо“ и се мушна в някакво таванско прозорче.

Зърнаха го четвърт час по-късно на друг покрив. Хората викаха, протегнали ръка: „Там, там…“

Не знаеха дали е въоръжен и какво е направил. Разнесе се мълвата, че е убил няколко души…

И като връх на суматохата пристигнаха и пожарникарите с дългите си стълби и дълго шареха с прожекторите по покривите.

Когато най-после успяха да го хванат на улица „Ла Гранж Батьолиер“, той даже не се беше задъхал. Подсмиваше се на полицаите, горд и доволен от себе си. И тъкмо го качваха в колата, той им се изплъзна като змиорка от ръцете и бог знае как изчезна сред тълпата.

Това беше Шрамек. В продължение на няколко дни вестниците пишеха само за Акробата, когото съвсем случайно арестуваха по-късно на някакви конни състезания.

Започнал бе работа още съвсем млад в цирк, който обикалял из Елзас и Германия. По-късно се прехвърлил в Париж и работел по панаирите с изключение на времето, което прекарвал в затвора за обири.

— Не съм допускал — каза инспектор Ньовьо, — че ще доживява старините си в моя квартал.

А той сериозно поясни:

— Отдавна съм влязъл в правия път!

— Няколко пъти ми споменаваха за мъж на средна възраст, висок и слаб, когото са виждали по пейките с господин Луи.

Та нали някой беше казал на Мегре: „като тия, които виждаме по пейките…“

Фред Клоуна принадлежеше към оная категория хора, които не правят впечатление дори да стоят с часове без никаква работа, да зяпат минувачите или да подхвърлят трохички на гълъбите. Той беше безличен и сив като плочките по тротоара, с израза на човек, когото никой и за нищо не чака.

— Преди да го разпитате, искам да ви разкажа как го пипнах. Бях в една кръчма на улица „Блондел“, на две крачки от Порт Сен Мартен. Там се продават и фишове за тотализатора за конни състезания. Заведението се нарича „При Фернан“. Фернан е бивш жокей, когото познавам отдавна. Показах му снимката на господин Луи. Изглежда, не му беше непознат.

— Да не е някой от твоите посетители? — попитах го аз.

— Той не. Но идва два-три пъти с един от постоянните ми клиенти.

— Кой?

— Фред Клоуна.

— Акробата ли? Мислех, че отдавна е умрял или е в затвора.

— Жив е и идва всеки следобед да пийне нещо и да заложи на конния тотализатор. Сега се сещам, че от няколко дни не съм го виждал.

— От колко по-точно?

Фернан помисли малко и отиде в кухнята да пита жена си.

— За последен път е идвал в понеделник.

— Заедно с господин Луи ли?

Това не можа да си спомни, но беше категоричен, че не е виждал Акробата от понеделник насам. Разбирате, нали?

Оставаше ми само да го открия. Ала вече знаех къде да го търся. Успях да науча името на жената, с която живее от дълги години, бивша амбулантна търговка на плодове и зеленчуци, някоя си Франсоаз Биду.

Научих точния адрес преди няколко часа: „Ке дьо Валми“ срещу канала.

Намерих нашия човек при нея, скрит в спалнята, от която не е излизал от понеделник. Първата ми работа беше да му сложа белезниците, за да не ми се изплъзне от ръцете.

— Не съм толкова гъвкав вече! — пошегува се Шрамек.

На вратата се почука. Донесоха на Мегре дебела папка с жълти корици. Това бе историята на Шрамек или по-точно историята на неговите вземания-давания с полицията.

Без да бърза, подръпвайки леко от лулата, Мегре започна да разгръща страниците.

Настъпил бе часът, който той най-много обичаше за подобни разпити. От дванадесет до два кабинетите се изпразват, има по-малко суетня по коридорите, телефоните звънят по-рядко. Човек има чувството, както обикновено става нощем, че цялата сграда принадлежи само на него.

— Не си ли гладен? — попита гой Ньовьо.

Инспекторът не знаеше какво да отговори, та Мегре настойчиво го подкани:

— Трябва да идеш да хапнеш нещо. След малко може да се наложи да ме смениш.

— Добре, шефе.

Ньовьо тръгна с явно нежелание и задържаният го изгледа насмешливо. През това време Мегре запали втора лула, постави широката си длан върху папката, погледна Фред Клоуна право в очите и промълви:

— Сега да се оправяме ние двамата!

Предпочиташе този разпит пред разпита на Моник. Но преди да започне, все пак благоразумно заключи вратата. Затвори и междинната врата към стаята на инспекторите и дори погледна към прозореца. Тогава Джеф промърмори със смешна гримаса:

— Не се бойте. Аз вече не мога да се катеря по покривите.

— Предполагам, че не ти е неизвестно защо си тук!

Оня реши да се прави на глупак:

— Винаги арестуват едни и същи хора. Напомня ми за доброто старо време. От години не ми се е случвало.

— Твоят приятел Луи е убит. Не се прави на изненадан. Знаеш много добре за кого говоря. Знаеш също, че има голяма вероятност обвинението да падне върху теб.

— Това ще бъде поредната съдебна грешка.

Мегре вдигна слушалката на телефона:

— Моля, свържете ме с кръчмата „При Фернан“, на улица „Блондел“!

И след като му дадоха връзка:

— Обажда се комисарят Мегре. Става въпрос за един от постоянните ви клиенти, Джеф Шрамек… Да, Акробата… Искам да знам дали е залагал големи суми… Моля?… Да, разбирам… А напоследък?… В събота?… Благодаря. Не, това е достатъчно засега.

Изглеждаше доволен. Затова пък Джеф започваше да става неспокоен.

— Да ти повторя ли какво ми казаха?

— Какво ли не казват хората!

— Цял живот си пръскал парите си да ги залагаш по конни състезания.

— Да беше забранило правителството, нямаше да ги губя.

— От години купуваш билетите за тотализатора от Фернан.

— Но кръчмата е официално бюро на конния тотализатор!

— Да, но ти така или иначе трябва да намираш отнякъде пари, за да ги залагаш по конете. Допреди две години и половина си играел с много малки суми, дори понякога не си имал с какво да си платиш поръчката, та Фернан ти е давал на вересия.

— Не е трябвало да го прави. Иначе нямаше да ходя при него.

— Започнал си да залагаш повече, понякога и доста големи суми. А след няколко дни отново си се оказвал без петак.

— И какво от това?

— Сега в събота си поставил на карта много пари.

— А какво да кажем за собствениците, които залагат до един милион на кон!

— Откъде имаше пари?

— Жена ми работи.

— Какво?

— Чисти по домовете. От време на време помага и в кръчмата на „Ке дьо Валми“.

— Ти подиграваш ли се, какво!

— Никога не бих си го позволил, господин Мегре.

— Слушай. Да се опитаме да спечелим малко време.

— Колкото до това, което аз трябва да направя, знаете, че…

— Все пак ще се постарая да ти обясня какво е положението ти. Доста свидетели са те виждали заедно с някой си господин Луи.

— Много симпатичен човек.

— Това сега няма значение. Виждали са ви заедно, и то не от днес или от вчера. А от около две години и половина насам. Тогава господин Луи е бил без работа и съвсем закъсал.

— Знам какво е! — въздъхна Джеф. — Като закъсаш, не можеш да се измъкнеш!

— Как си я карал тогава, не знам, но твърде вероятно е, че именно тогава си се оправял с това, което е изкарвала твоята Франсоаз. Мъкнел си се по пейките. Рискувал си по някой франк и друг по конете и навсякъде си пиел на вересия. Колкото до господин Луи, той е бил принуден да вземе назаем пари от двама души.

— Което показва, че има доста бедни хора по света.

Мегре не му обърна внимание. Джеф толкова бе свикнал да предизвиква смях край себе си, че шегата у него бе станала органическа потребност. Комисарят търпеливо, неотклонно напредваше към целта.

— И става така, че вие двамата изведнъж се оказвате богати. Следствието ще установи всичко точно, по дати.

— Никога не съм помнил дати!

— Оттогава насам има периоди, в които залагаш на едро, други — в които пиеш на вересия. За всекиго става ясно, че вие двамата с господин Луи сте намерили начин да изкарвате пари, много пари, но не редовно. С този въпрос ще се занимаем по-късно.

— Жалко. Много искам да разбера какъв е начинът!

— След малко няма да ти е до смях. В събота, пак повтарям, си бил тъпкан с пари и само за няколко часа си пропилял всичко. В понеделник следобед твоят съучастник, господин Луи, е бил убит в една сляпа уличка до булевард „Сен Мартен“.

— Това е голяма загуба за мен.

— Минавал ли си вече през Углавния съд?

— Не. Само Изправителен съд. Няколко пъти.

— Много добре. Съдебните заседатели не са хора, които обичат шегите, особено когато става въпрос за човек с толкова обременено досие като твоето. И много е вероятно да стигнат до заключението, че ти си единственият човек, който е познавал всички ходове на господин Луи и си имал интерес да го убиеш.

— В такъв случай те всички са глупаци.

— Това исках да ти кажа. Сега е дванадесет и половина. В един часа ще дойде съдията Комелио и аз ще те пратя да се оправяш с него.

— Да не е един дребничък, черноок, с мустачки като четка за зъби?

— Да.

— Срещали сме се някога. Кофти човек. Ами той сигурно вече не е много млад, нали?

— Можеш да го попиташ за годините му.

— А ако нямам желание да го виждам?

— Знаеш какво трябва да направиш.

Джеф Клоуна въздъхна дълбоко:

— Да имате случайно една цигара?

Мегре извади от чекмеджето пакет цигари.

— Кибрит?

Известно време пуши мълчаливо.

— Предполагам, че нямате нищо за пиене тук?

— Ще говориш ли?

— Не знам още. Тъкмо се питам дали имам нещо за казване.

Можеше още дълго да продължи. Познаваше този тип хора. Затова за всеки случай надзърна в стаята на инспекторите и подвикна:

— Люка! Бъди така добър, изтичай до „Ке дьо Валми“ и ми доведи някоя си Франсоаз Биду.

Клоуна изведнъж нервно се разшава на стола си и вдигна два пръста като ученик:

— Господин комисар! Не правете това!

— Ще говориш ли?

— Ще ми бъде по-лесно, ако има нещо за пийване.

— Момент, Люка. Не тръгвай, докато не ти кажа. И обръщайки се към Джеф:

— Страх ли те е от жена ти?

— Обещахте да ми дадете нещо за пиене.

Мегре затвори вратата и извади от стенния шкаф бутилката коняк, която винаги стоеше там. Сипа му малко във водна чаша.

— Сам ли ще пия?

— Слушам те!

— Задавайте ми въпроси. Смея да отбележа, че както казват адвокатите, не ми липсва добра воля да помогна на следствието.

— Къде се срещна за първи път с господин Луи?

— На една пейка на булевард „Бон Нувел“.

— Как се запознахте?

— Както се запознават хората по пейките. Казах, че вече е пролет, той ми отвърна, че времето е по-меко, отколкото предната седмица.

— Това е станало преди около две години и половина.

— Почти. Не съм си отбелязал датата в бележника. После пак се виждахме на същата пейка и той изглеждаше много радостен, че има с кого да поговори.

— Каза ли ти, че е без работа?

— Дойде време, когато ми разказа за всичките си неволи, че двадесет и пет години работил при един и същ собственик, който без предупреждение закрил фирмата, че нашият приятел не посмял да каже на жена си — тя, изглежда, е голяма проклетия — и продължил да я лъже, че си е на старата длъжност като магазинер. Мисля, че тогава за първи път можа да си излее душата и му олекна.

— Знаеше ли какъв си ти?

— Казах му само, че съм работил в цирковете.

— По-нататък?

— Какво по-точно искате да знаете?

— Всичко.

— Много ми се ще първо да прегледате досието ми и да преброите присъдите. Искам да знам дали още едно дело няма да ми струва вече доживотно заточение в колониите. А това, виж, ще бъде крайно неприятно!

Мегре изпълни молбата му:

— Ако не е за убийство, може да си позволиш още две присъди.

— Така си мислех и аз, но не бях сигурен дали вашите сметки се покриват с моите.

— Е, казвай, обир ли?

— Много по-сложно.

— Кой го измисли?

— Той, разбира се. Аз не съм чак толкова умен. Може би ми се полага още една чашка?

— После.

— О, тя е дълга работа. Ще ме накарате да ви разкажа всичко на бърза ръка.

Комисарят отстъпи и му сипа още малко коняк.

— В крайна сметка всичко дойде от пейката.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами като седял по цял ден на пейката, и то все на една и съща, започнал, без да иска, да наблюдава какво става около него. Не знам дали си спомняте за магазина за шлифери на булеварда.

— Спомням си.

— Пейката, на която Луи беше свикнал да стои, е точно насреща. Така че съвсем неволно научил какво става в магазина — кой влиза, кой излиза, привичките на служителите. Оттам му хрумна и идеята. Когато човек няма какво да прави по цял ден, мисли, крои планове, дори и да знае, че никога няма да се осъществят. Веднъж ми заговори за това ей така, просто да минава времето. В магазина винаги е пълно с хора. Продават се шлифери от всякакви модели — и мъжки, и дамски, и за деца. Висят навсякъде. Има и на първия етаж. Вляво от сградата, както на много места в квартала, минава сляпа уличка, която излиза във вътрешен двор.

И изведнъж услужливо предложи:

— Да ви направя ли една скица?

— Не сега. Продължавай.

— Луи ми каза: „Чудя се как никой досега не е обрал касата. Та това е толкова лесно!“

— Предполагам, че си наострил уши.

— Е, заинтригува ме. Обясни ми, че в дванадесет часа, най-късно в дванадесет и четвърт, изпращат последните клиенти и служителите отиват да обядват. Отива и собственикът, дребничък старец, със заострена брадичка, който се храни наблизо в „Шоп дю негр“.

„Достатъчно е някой, влязъл с клиентите, да остане вътре, когато затварят.“

Не бързайте да възразите. Отначало и аз също си помислих, че е невъзможно. Луи обаче седмици наред внимателно следеше какво става в магазина. Служителите не си дават труд да проверяват по всички ъгли, сред хилядите шлифери. А и кой може да допусне, че човек нарочно ще се остави да го заключат вътре, нали разбирате!

В това му е цаката. Като тръгва, собственикът гледа само да заключи вратата.

— Ти ли остана вътре? И после си разбил ключалката, за да се измъкнеш с парите?

— Лъжете се. Точно в това е най-големият майтап. Дори и да ме хванеха, не можеха да ме осъдят, защото нямаше да има никакви улики срещу мен. Изпразнил съм касата, добре, но само толкова. След това отивам в тоалета. До сифона има малко прозорче, през което не би се промушило и тригодишно дете. Съвсем спокойно обаче може да се прехвърли пакет с банкноти. Прозорчето гледа към вътрешния двор. Уж случайно, точно тогава Луи минава оттам и прибира пакета. А аз чакам да се върнат служителите и да се съберат достатъчно клиенти, за да не ме забележат в навалицата. Излизам си спокойно, както спокойно съм и влязъл.

— Наполовина ли деляхте?

— По братски. Най-трудното беше да го склоня. Измислил го бе за собствено удоволствие, така да се каже, за идеята. Когато му предложих да направим удара, той направо се възмути. И ако отстъпи, направи го само заради жена си — нали рано или късно трябваше да й признае, че е без пукната пара. Освен това комбината си има и още едно преимущество. Да речем, аз признавам, осъждат ме за обир, но няма никакво незаконно промъкване в магазина, нито взлом, а това прави две години по-малко, ако не се лъжа.

— Ще проверим след малко в Наказателния кодекс.

— Е, това е всичко. Поживяхме си хубавичко с Луи и не съжалявам за нищо. С удара в този магазин за шлифери изкарахме повече от три месеца. Откровено казано, моята част не се задържа дълго заради проклетите конски кранти, но Луи ми даваше от време на време по някой франк.

Когато свършихме парите, сменихме и пейката.

— За да подготвите нов удар, така ли?

— По принцип работата се оказа добра, защо трябваше да търсим друга. Сега, когато ви е ясно в какво се състои номерът, ще откриете по вашите архиви всички магазини, в които съм се оставял да ме заключат. Вторият беше за лампи и електрически уреди, малко по-надолу, на същия булевард. Там няма сляпа уличка, но задната стаичка на магазина гледа към вътрешния двор на сграда от друга улица. То е все същото. В квартала рядко има тоалетни без прозорче към вътрешен двор или към сляпа уличка.

Веднъж само ме спипа една продавачка, която отвори стенния шкаф, в който се бях скрил. Веднага се престорих на мъртвопиян. Тя извика собственика и ме изхвърлиха навън, като ме заплашиха с полицията.

Ще ми обясните ли сега защо е трябвало аз да убивам Луи? Ние бяхме авери. Даже го запознах с Франсоаз, тя вече беше започнала да се чуди къде се губя по цял ден. Донесе й шоколадови бонбони и тя каза, че го намира за много възпитан човек.

— Направихте ли някакъв удар миналата седмица?

— Вестниците вече писаха. Един магазин за конфекция на булевард „Монмартр“.

— Предполагам, че Луи е бил убит, когато е отивал да провери дали в бижутерийния магазин има някакво прозорче към вътрешния двор.

— По всяка вероятност, да. Винаги той проучваше местата, защото имаше много по-благопристоен вид. Хората са по-подозрителни към такива като мен. Случвало ми се е да се облека като истински тузлия и пак да ме гледат накриво.

— Кой го е убил?

— Мен ли питате?

— Кой е имал сериозно основание да го убие?

— Не знам. Може би жена му.

— Защо ще го убива жена му?

— Защото е проклетия. Ако е разбрала, че той я лъже вече цели две години и си има приятелка…

— Ти познаваш ли приятелката му?

— Не ме е запознавал с нея, но е споделял и аз съм я виждал отдалеч. Много беше привързан към нея. Той беше по начало човек, който се нуждае от обич. То с всички е така, нали? Аз си имам Франсоаз. Вие също сигурно си имате някого. Разбираха се много добре. Ходеха на кино или сядаха да си побъбрят в някое кафене.

— Тя знаеше ли?

— Сигурно не.

— А кой знаеше тогава?

— Преди всичко аз.

— Естествено!

— Може би дъщеря му. Тя му създаваше доста неприятности. Казваше, че с годините все повече заприличвала на майка си. Непрекъснато му искаше пари.

— Ти ходил ли си в квартирата му на улица „Ангулем“?

— Никога.

— А знаеш ли как изглежда къщата?

— Показвал ми я е.

— Защо не ходеше там?

— Защото не исках да го поставям в неудобно положение. Хазайката го мислеше за много сериозен човек. Ако ме водеше…

— А ако ти кажа, че са намерили отпечатъци от твоите пръсти в стаята му?

— Ще ви отговоря, че отпечатъците са дребна работа.

И наистина по всичко личеше, че ни най-малко не се е разтревожил. Продължаваше да се вживява в ролята си на наивник, като от време на време хвърляше поглед към бутилката.

— Кой знаеше още?

— Слушайте, господин комисар, аз може да съм всякакъв, но никога през живота си не съм се занимавал с доносничество.

— Може би предпочиташ да поемеш обвинението?

— Ще бъде съвсем несправедливо.

— Кой знаеше още?

— Приятелят на госпожицата. Е, виж, за него не мога да се закълна, че е невинен. Не знам дали тя го беше накарала, но той по цял следобед следеше Луи. Два пъти ходил при него да му иска пари. Луи изпитваше панически страх хлапакът да не се разприказва пред жена му или да й изпрати анонимно писмо.

— Ти познаваш ли го?

— Не. Знам само, че е съвсем млад и работи сутрин в някаква книжарница. В последно време Луи очакваше вече най-лошото. Казваше, че тази работа не може вечно да продължи \ така, че жена му рано или късно ще научи.

— Говорил ли ти е за баджанаците си?

— Много често. Все му ги давали за пример. Те били мерилото, за да му покажат, че е некадърник, неудачник, мокра кокошка, „нищожество“, че било по-добре изобщо да не е създавал семейство, щом като го осъжда на такава посредственост. Сърцето ме заболя, като научих.

— Какво си научил?

— Като научих от вестниците, че е убит. Още повече че не съм бил далеч от мястото, когато е станало това. Фернан може да потвърди, че си пиех питието на тезгяха.

— Имаше ли Луи пари в себе си?

— Не знам дали ги е носил със себе си, но само два дни по-рано бяхме пипнали доста голяма сума.

— Обикновено в себе си ли държеше парите?

— В себе си или в стаята си. Но най-големият майтап беше, че вечер, преди да вземе влака, трябваше да сменя обувките и връзката си. Веднъж забравил за връзката. Той ми го разказа. Забелязал чак на Лионската гара. А не можел да купи каква да е връзка. Трябвало да се прибере със същата, с която излязъл сутринта. Та се наложило да се върне в квартирата си. В къщи казал, че са го задържали във фирмата по спешна работа.

— Защо от вторник насам не си излизал от спалнята на Франсоаз?

— На мое място какво щяхте да направите вие? Когато във вторник сутринта прегледах вестника, веднага си казах, че доста хора са ме виждали заедно с Луи и че сигурно ще уведомят полицията. Нали винаги подозрението пада върху хора като мен!

— Не си ли помисли да напуснеш за известно време Париж?

— Реших просто да кротувам с надеждата, че няма да се сетят за мен. Но тази сутрин, когато чух гласа на вашия инспектор, разбрах, че съм „изгорял“.

— Франсоаз знае ли за твоите занимания?

— Не.

— Тогава откъде смята, че идват тези пари?

— Първо, тя вижда много малка част от тях, това, което ми остава след залаганията. И, второ, мисли, че продължавам с джебчийството в метрото.

— А ти занимавал ли си се с това?

— Не държите да ви отговоря, нали? Между другото на вас не ви ли пресъхна вече гърлото?

Мегре му сипа пак малко коняк в чашата.

— Това ли е всичко? Сигурен ли си?

— Така сигурен, както че ви виждам!

Мегре отвори вратата на съседната стая и каза на Люка:

— Отведи го в ареста. — И поглеждайки към Джеф Шрамек, който ставаше от стола с въздишка, добави: — Сложи му за всеки случай белезниците.

А когато Акробата се обърна със странна усмивка на гуменото си лице, той подхвърли:

— И да не бъдат много груби с него.

— Благодаря ви, господин комисар. И моля ви, не казвайте на Франсоаз, че съм проиграл толкова пари. Тя е способна само заради това да не ми изпраща сладки.

Мегре се облече и тръгна да хапне в пивница „Дофин“. Вече слизаше по голямата безлично сива стълба, когато дочу шум и се надвеси над перилата.

Младеж с разрошени коси отчаяно се мъчеше да се измъкне от ръцете на едър полицай, с кървава драскотина на бузата, а той му викна:

— Ще стоиш ли мирно, бълха такава! Иначе ще ти хвърля един хубав бой!

Комисарят трябваше да направи усилие, за да не се изсмее. Човекът, когото водеха, беше Албер Жорис и той продължаваше да се дърпа:

— Пуснете ме! Нали ви казвам, че сам ще отида…

Вече бяха на стълбата, до Мегре.

— Арестувах го на моста Сен Мишел. Веднага го познах. Когато се приближих към него, той се опита да избяга.

— Не е вярно! Лъже!

Младежът се задъхваше, с почервеняло лице и блестящи очи, а полицаят, хванал го за яката на палтото, го дърпаше нагоре, сякаш въртеше кукла.

— Кажете му да ме пусне.

Опита се да го ритне, но не го улучи.

— Казах ви, че искам да видя комисаря Мегре. Идвах точно тук. Идвах по собствено желание…

Дрехите му бяха измачкани, крачолите на панталоните — изцапани със засъхнала кал. Под очите му имаше големи тъмни кръгове.

— Аз съм комисарят Мегре.

— Тогава заповядайте му да ме пусне.

— Можеш да го пуснеш, приятелю.

— Както кажете, но…

Полицаят явно очакваше момъкът да му се изплъзне от ръцете като змиорка.

— Той ме малтретира… — задъхваше се Албер Жорис. — Държа се с мен, сякаш съм, сякаш съм…

В гнева си не можеше да намери подходящата дума.

Усмихвайки се неволно, комисарят посочи кървящата буза на полицая:

— Струва ми се, че по-скоро той е…

Жорис също погледна полицая и чак тогава забеляза издраната му страна. В очите му припламна огънче и той викна:

— Така му се пада!