Карън Хоукинс
Да изгубиш сърцето си (4)

Глава 3

О, скъпи мои, ако се наложи да се борите с този, когото обичате, гледайте да заемете печеливша позиция от самото начало. Така ще си спестите много неприятности.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

София направи опит да се пребори с желанието да се отдръпне назад. МакЛийн нямаше нищо общо с представата, която си бе създала. Косата му имаше златистия цвят на лъвска грива и беше толкова висок, че дори да се вдигнеше на пръсти, главата й едва щеше да стига до раменете му. Очакваше дантелените маншети и ефектното шалче, но не и опасното мъжко излъчване, което ги придружаваше. Всичката коприна и дантели на този свят не можеха да смекчат суровото излъчване, което го правеше такъв какъвто беше — мъж, събрал в себе си чувствена красота, подчертана мъжественост и примамваща опасност.

Но всичко това бледнееше пред ярките му зелени очи. Дълбините на тези очи сякаш я примамваха и изгаряха, а тялото й потреперваше в отговор. Тя пламна, докато той продължи да изследва лицето й. Погледът му докосна очите и устните й, плъзна се надолу през раменете, спря за миг върху гърдите и продължи към талията и дори по-надолу. Дързостта в погледа му я накара да поиска да се скрие и едновременно с това да вдигне глава и да приеме предизвикателството. Да го надхитри и да си върне къщата вече не й бе достатъчно, искаше й се и да нанесе удар върху самочувствието му.

— Предполагам, знаете защо съм дошъл — каза той с плътния си кадифен глас, в който се долавяше нотка на осъзнато превъзходство, и това опъна нервите на София. — Искам да огледам новия си имот.

Тя решително задържа усмивката върху устните си.

— Баща ми ме предупреди, че ще дойдете, милорд. Очаквахме ви много по-рано.

Погледът му се спря върху устните й.

— Бях зает.

София сплете пръстите на ръцете си.

— Колко жалко. Страхувам се, че баща ми в момента не е тук и няма да се прибере още няколко часа.

МакЛийн се усмихна, чувствените му устни откриха равни бели зъби, а очите му премигнаха лениво.

— Тогава ще го направим без него.

— Ще се наложи. Предполагам, ще искате да видите къщата веднага?

Той се огледа с безразличие наоколо и това я накара да стисне зъби, преди да я погледне отново.

— Може би по-късно. Сега предпочитам да поговоря с вас.

— О? — Тя трепна вътрешно от издайническата нотка в гласа си. Не беше от жените, които се смущават лесно, но в този мъж имаше нещо опияняващо и опасно, някаква фатална чувственост.

— Трябва да призная, че не очаквах да открия толкова красота тук. — Погледът му се плъзна по нея отново. — Направо отнема дъха ми.

София повдигна едната си вежда. Той въобще не изглеждаше развълнуван, дори напротив — беше съвсем спокоен и сдържан, може би леко напрегнат, но нищо не показваше, че видът й за него е нещо повече от една приятна изненада.

Тя не беше суетна, но мъжете от години й досаждаха с интереса си, а сега, когато беше толкова важно да очарова този мъж, той сякаш не реагираше.

Някаква искра проблесна в очите му и той бавно я огледа от главата до петите. Погледът му бе горещ, както и усмивката, която се появи върху устните му. Гърдите на София настръхнаха, сякаш стоеше гола в студена стая, но се налагаше да се пребори с желанието да се покрие.

Мили Боже, тя реагираше на близостта му. Нито веднъж през целия й живот не й се бе случвало подобно нещо.

Когато продължи, погледът му беше като гореща ласка:

— Ако знаех, че ме очаквате, мис МакФарлин, нямаше да се забавя, уверявам ви.

Ласкателството беше нещо, с което знаеше как да се справи далеч по-добре от странната топлина, завладяла тялото й.

— Хубав комплимент, мистър МакЛийн. Не знам какво да кажа.

Той й се поклони.

— Казвам само истината. Не се съмнявам, че сте го чувала и преди.

— А аз съм сигурна, че сте го казвал и преди.

Той се усмихна развеселено, но каза със сериозен тон:

— Съжалявам, че се е наложило да чакате пристигането ми. Надявам се, да не е било прекалено отегчително.

— Не се безпокойте, намерих с какво да се занимавам.

— Не се съмнявам, че е така — отвърна той, почти под носа си.

София хвърли остър поглед към МакЛийн. Нещо в държанието му я караше да се пита дали не знае за опитите им да прикрият истинския вид на къщата. Тази мисъл беше напълно нелепа, разбира се. Нямаше начин да е узнал.

Дугъл се усмихна любезно, приближи се и пое ръката й в своята. Пръстите му плътно се сключиха около нейните.

— Извинявам се, но някои важни бизнес въпроси ме задържаха в Стърлинг по-дълго от колкото очаквах. — Очите му проблеснаха почти предизвикателно. — Притежавам още няколко имота в този район. Щеше да е нехайно от моя страна да съм в града и да не ги нагледам.

Може и да не беше такъв развейпрах, в края на краищата. Но това нямаше никакво значение. От значение беше начинът, по който настръхваше кожата й от докосването му, сякаш в този случаен допир имаше нещо много по-интимно.

— Надявам се, че бизнесът ви е печеливш.

Той й се поклони.

— Дори повече отколкото можете да предположите.

Гласът му беше нисък и някак порочен. София забеляза, че сърцето препуска в гърдите й, ръцете й се овлажниха, а коленете й затрепериха. Значи това бе имал предвид Ред, когато я предупреди, че МакЛийн е опасен. Боже мили!

Достатъчно! Тя издърпа ръката си с лек смях.

— Съжалявам, че Ред не е тук, за да ви поздрави с добре дошъл.

Той повдигна вежди.

— Наричате баща си с рожденото му име?

— Израснала съм на континента, така че обноските ми са малко по-различни от тези на лондонските дами. Майка ми и аз придружавахме баща ми в пътешествията му. Има моменти, в които пътуването ми липсва.

— Сега не пътувате ли?

— Не много често.

Странно, тя не си позволяваше да мисли често за времето преди смъртта на майка си. Но понякога снимка във вестника, или споменаването на някое далечно място, караше въображението й да полети и да я изпълни непознат копнеж. Баща й го наричаше страст към пътешествията, а тя — пълна глупост.

— Ред трябва да се прибере за вечеря. — Тя го погледна кокетно изпод спуснатите си мигли. — Ще останете за вечеря, нали?

МакЛийн присви замислено очи, преди да се поклони.

— Разбира се. Не мога да си представя да направя нещо друго.

— Чудесно. Тогава ще се наложи да прекарате нощта тук. Най-близката странноприемница е на няколко мили. А аз мога да ви обещая, че чаршафите са чисти и свежи. — А леглата на такива буци, каквито няма дори и в пощенските станции — добави мислено тя, посочи към библиотеката и продължи: — Желаете ли нещо освежително? В библиотеката има шери.

Той пристъпи към нея и плени ръката й в своята. Пръстите му се свиха леко около нейните, а през тялото й отново премина гореща тръпка. Тя си пое дъх и погледна нагоре към него, питайки се дали и той чувства същото.

Мрачният му поглед надвисна над лицето й и се спря върху устните й, преди да се усмихне и да усили леко натиска.

Не можеше да си представи, че МакЛийн би се разстроил от нещо, още по-малко от една празна къща. Налагаше се да обмисли плановете си и още по-лошо — реакцията си спрямо него.

Беше й едновременно горещо и студено, стомахът й бе свит на възел, а сърцето й препускаше лудо. Знаеше как да се справи с един красив мъж, но този беше впечатляващ. Дантелените волани на маншетите и яката само подчертаваха мъжественото му излъчване.

Никое конте не се движеше с хищническата грация на МакЛийн, никой негодник не я бе поглеждал с очи, в които гори такова страстно обещание.

Той може и да беше нещо повече от това, което бе очаквала, но тя беше сигурна, че ще се справи с него. София отдръпна ръката си от неговата и влезе в библиотеката.

— Заповядайте. — Тя огледа почти празната стая и изпита задоволство, че е доста студена и влажна.

Заедно с Ангъс покриха ламперията по стените с восък и сажди, събраха пухкавите килими и ги замениха с протритите и избелели черги, които бяха заварили в къщата, качиха хубавите мебели на тавана и донесоха тук някои неща от другите стаи, но те не си подхождаха и въобще не можеха да запълнят пространството в голямото помещение.

Не махна книгите от страх да не плесенясат, ако ги опакова и прибере. Вместо това ги пренареди, така че по-старите и безинтересни книги да са на нивото на очите, а хубавите томове с кожена подвързия скри на най-горният рафт, където можеха да бъдат достигнати само със стълба. Но тя беше качила и стълбата на тавана, така че половината рафтове оставаха недостижими.

София погледна госта си като се питаше какво ли си мисли за печалната обстановка.

Очите на МакЛийн бавно обиколиха стаята, но лицето му си остана безизразно.

Очевидно бедният човек се опитваше да бъде учтив. Тя скри усмивката си, като се обърна и се насочи към бюфета.

— Не знам защо Ред все още пази тази стара къща. Мисля, че е от сантименталност. Майка ми винаги е искала тя да бъде нашият дом, но се разболя и… — София махна с ръка. — Както сам виждате, нужни са огромни усилия, за да се поддържат някакви елементарни условия за живот в нея.

МакЛийн обърна очи към нея.

— И останалата част от къщата ли е в такова плачевно състояние?

— Някои от стаите са дори още по-зле. — Тя приготви две чаши за шери и махна стъклената запушалка от гарафата. — Предполагам, че сте разочарован от МакФарлин Хаус.

— Баща ви я описа по доста различен начин, докато играехме карти. Твърдеше, че къщата е в безупречно състояние.

София се засмя весело.

— Не може да го е направил.

— О, направи го.

— Толкова съжалявам, че ви е заблудил. Ред става доста… разпален, когато е на игралната маса.

— По-късно ми казаха, че той е един от най-известните комарджии в Шотландия. Ако знаех, никога не бих дръзнал да играя срещу него.

— Вие сте го изиграл — отбеляза тя, докато наливаше солидно количество шери в чашите.

— Съдбата го изигра. Аз нямам нищо общо.

— Той не е играл сериозно, откакто майка ми я няма, и вече не е толкова добър, колкото беше преди.

Докато тя от друга страна беше по-добра от всякога. За своя изненада часовете, в които се упражняваха, й бяха доставили огромно удоволствие. Имаше нещо в играта — допира на гладките карти до пръстите й, блещукането на пламъците на свещите и спиращото дъха предизвикателство да прочетеш по изражението на противника какви карти държи в ръката си.

Сякаш прочел мислите й, МакЛийн скръсти ръце над гърдите си и я погледна със слаба усмивка.

— А вие, мис МакФарлин? Вие играете ли?

— Понякога — тя с усмивка му поднесе едната чаша. — А понякога не.

— А печелите ли? — попита той, поемайки крехката чаша в голямата си ръка.

— Печеля по-често, отколкото губя.

— Мога само да ви поздравя за това.

— Аз съм доста добър играч — Тя се върна до бюфета, за да вземе своята чаша.

— Като отбележим факта, че баща ви е избрал комара за своя професия…

— Извинете, но Ред предпочита да се нарича „повелител на късмета“.

— Не се съмнявам. — Той замислено завъртя чашата в ръката си. — Мис МакФарлин, извинете, че го споменавам, но вие въобще не приличате на баща си.

— Бих казала, че приличам на майка си.

— Тя трябва да е много красива жена.

— Беше — отвърна София хладно. — Почина преди повече от десет години.

— Съжалявам да го чуя — каза сериозно той и леко наклони главата си. — Не забелязвам да имате шотландски акцент, между другото. При баща ви се усеща доста силно на моменти.

— Вие също имате лек акцент.

— С братята и сестра ми израснахме тук.

— Аз съм единствено дете.

— Късметлийка сте — сухо отбеляза той.

Тя се усмихна и прокара пръст по ръба на чашата си, отбелязвайки как погледа му проследява внимателно движението й.

— Мистър МакЛийн, изглежда вие се интересувате повече от мен, отколкото от къщата.

Той повдигна едната си вежда.

— Вие също ми задавате въпроси.

Така беше. Ред винаги казваше, че един интелигентен играч се стреми да открие слабостите на противника си.

— Вероятно го правя. Питайте каквото искате. Нямам какво да крия.

— Всички имаме какво да крием — той й се усмихна тайнствено и се насочи към малката група, неподхождащи си мебели пред камината. — Мис МакФарлин, все още не сте ми отговорила на въпроса за акцента ви. — Той се обърна с лице към нея. — Вие звучите като всяка лондонска дама, въпреки че ви срещам тук, в сърцето на Шотландия.

— Майка ми беше англичанка, при това добре образована. Тя се погрижи за моето образование.

— Майките винаги се тревожат за това, нали? — той отпи глътка шери и се намръщи.

София също отпи и присви носле.

— Ужасно е знам, но това е всичко, което е останало в избата, с изключение на бутилка-две портвайн.

МакЛийн остави чашата си на близката масичка, която бавно се разлюля и се наклони на една страна, като че ли щеше да се прекатури, след което престана. Тогава чашата започна да се пързаля — движеше се бавно, изведнъж спря и се надвеси под опасен ъгъл от ръба на масата.

Очите на МакЛийн изненадващо се изпълниха със смях.

— Помислих, че ще се наложи да ви помоля за друга чаша.

Дъхът на София заседна в гърлото й. Топлотата, струяща от зелените му очи и подканващата усмивка върху идеално оформените му устни я привличаха толкова силно, че тя несъзнателно се наклони към него, но после се отдръпна толкова рязко, че чак полите й се завъртяха. След това отиде до малкия плетен стол Шератън до камината.

— Седнете, моля ви. Сигурно сте изморен от пътя.

— Може би малко — отвърна той и се насочи към избелелия червен стол, който тя му бе посочила. Когато се настани в него, се чу силно изпукване. Единият от дървените крака на стола се огъна и се счупи, точно както София и Ангъс бяха планирали, когато го срязаха с триона до половината.

Всеки нормален мъж в момента щеше да лежи на пода, но МакЛийн се изви гъвкаво, изнесе тежестта си напред и успя да остане на крака, след това се обърна да огледа счупения стол.

София скочи стреснато.

— Господи! Какъв ужас?! — възкликна тя и погледна обвинително стола. Нямаше нищо по-ефективно от унижението, за да настроиш мъж срещу едно място, затова София съжаляваше, че МакЛийн не падна на пода както беше планирала.

Той се наведе и вдигна счупеното парче от крака на стола с безизразно лице.

— Ужасно е наистина.

Желанието й да се усмихне изчезна. Дали той не подозираше нещо? Беше ли забелязал мястото, където Ангъс бе срязал дървото?

Той огледа парчето в ръката си и устните му се изопнаха.

София се изкашля и каза:

— Ще извикам иконома да го махне.

Очите му се задържаха върху нейните. Все още с крака на стола в ръката си той тръгна към нея.

Тя навлажни пресъхналите си изведнъж устни. Не познаваше този мъж в действителност. Какво ли щеше да последва?

София стисна подлакътниците на стола си. Трябваше ли да извика за помощ? Вероятно не. Нищо, което бе чула за МакЛийн, не говореше, че е агресивен.

Разбира се, всичко, което знаеше за него, бяха само слухове…

Той спря пред нея и погледна надолу към лицето й с едва забележима усмивка. Не изглеждаше ядосан, а сякаш знае всичко. Сякаш бе разбрал точно какво прави тя и защо.

Обхвана я съвсем друг страх. Не можеше да знае. Нямаше начин той да е…

МакЛийн се наведе напред. Сърцето на София прескочи едни удар и кожата й пламна, когато ръката му докосна рамото й, докато се навеждаше към нея и… хвърли счупения крак в незапалената камина. София затвори очи вдишвайки мириса на парфюма му. Едва доловимият изтънчен мъжки аромат изпрати тръпки по гърба й. Когато пулсът й се успокои, тя вдигна очи към лицето му.

Той й се усмихваше загадъчно.

— Срамота е хубави дърва да отиват на вятъра.

София погледна възмутено към счупения крак на стола. Беше срамота и усилията им с Ангъс да отидат на вятъра. Но направи усилие да отхвърли тази мисъл.

— Съжалявам, че столът ви се счупи. Мебелите са също в толкова окаяно състояние като покрива.

Той взе изоставената си чаша с шери.

— Предполагам, покривът тече.

— Само когато вали.

В очите му проблеснаха весели искри, докато я гледаше над ръба на чашата.

— Изненадан съм, че сте останала да живеете на подобно място.

— Тук съм само заради баща ми. Когато той се прибере и вие получите къщата, аз ще продължа по пътя си.

— Мога ли да попитам къде ще отидете?

— Може би в Италия. Или във Франция. — Тя повдигна рамена. — Все още не съм решила.

— Обичам Италия — каза той с още по-плътен глас. — Мисля, че Италия ще се влюби във вас.

За изненада на София, бузите й запламтяха отново. Тя беше обект на възхита, откакто се помнеше, но в този мъж и комплиментите му имаше нещо различно. В тях се усещаше многозначително, изкушаващо, безсрамно предложение. Без дори да е изрекъл и една неприлична дума.

Всички мъже, които познаваше досега, бяха като бледа имитация, сравнени с мъжа срещу нея. В МакЛийн имаше много повече от красиво лице и то се усещаше в мъжествените линии на силното му тяло — от мускулестите бедра, очертани от вълнения панталон, до внушително широките рамене. В момента, той стоеше спокойно с ръка в джоба, но тя можеше да усети силата, струяща от него.

Беше като кълбо от енергия, готово да погълне всичко по пътя си. Включително и нея — с тревога си даде сметка София. Затова трябваше да си възвърне контрола върху ситуацията и то бързо.

Тя седна в средата на твърдото неравно канапе и посочи към малкия разнебитен стол, който бе освободила преди миг.

— Мистър МакЛийн, седнете моля, този стол е здрав. — И два пъти по-малък от нормалните столове. Надявам да ти е удобно в него — добави мислено.

Той погледна към стола и поклати глава.

— Предпочитам да стоя прав.

— Щом така желаете. — Тя приглади полите си и движението на деликатните й ръце привлече погледа на Дугъл. Имаше най-изкусителните устни и най-интригуващите и предизвикателни очи, които беше виждал някога.

Жената, която се опитваше да го изиграе, представляваше опияняваща комбинация. Беше несравнимо красива; никога не беше срещал толкова възбуждаща и привлекателна жена. Гласът и движенията й допълваха съвършенството на фигурата и лицето й. Изпитваше истинска наслада да я наблюдава. Идеалното й лице и тяло се допълваха от интелигентност, предизвикателност, остър ум и, ако не грешеше, дори още по-остро, чувство за хумор.

Трябваше да научи повече за тази жена. Тя беше прекрасна, удивително грациозна и… дяволски уверена в себе си.

Последната констатация го заинтригува най-силно.

В момента, го гледаше спокойно и все още леко предизвикателно.

— Имате ли някакви други въпроси за къщата или аз…

— Промених мнението си.

Тя премигна.

— Моля, не ви разбрах?

— Мисля, че ще седна, но не и на този стол. Канапето изглежда по-привлекателно, особено след като и вие седите на него.

— Да, но…

Той седна до нея и бедрото му се притисна в нейното.

София се опита да се отмести към другия край, но той умишлено беше затиснал края на полата й. Тя присви очи и каза твърдо.

— Извинете, но седите върху полата ми.

Дугъл се усмихна и се облегна назад, при това разпери ръце върху облегалката на канапето, сякаш я бе приютил в обятията си.

София в обятията му — откри, че тази мисъл го очарова.

— Мистър МакЛийн, помолих ви любезно да станете от полата ми. Моля ви, направете го или ще бъда принудена да взема по-драстични мерки.

— И какви ще са те?

— Ще извикам Ангъс — отвърна решително тя. — В случай, че не сте забелязал, икономът ми е доста по-висок от повечето слуги. Той с лекота ще ви накара да станете и ще ви пречупи на две.

Дугъл вдигна едната си вежда.

— За да може този хипопотам, когото наричате иконом, да ме накара да стана, първо трябва да опита да се доближи до мен.

Тя се усмихна доволно, беше дошъл моментът да нанесе удар по гордостта му.

— Не е нужно да опитва, той е по-пъргав, отколкото изглежда — каза тя и сведе очи към ботушите му. — Освен това, може да ви се наложи да тичате през двора, което ще се отрази пагубно на блестящия ви вид.

Проклета да е тази жена! Тя му се подиграваше с всяка дума, предизвикваше го с всеки поглед. Дугъл се премести, така че бедрото му да се притисне още по-силно към нейното.

— Мис МакФарлин, вярвам, че…

Чу се почукване на вратата и се показа главата на Ангъс.

— Извинете ме, мис… — Той спря и веждите му се смръщиха, когато забеляза колко близо е гостът до мис МакФарлин.

Дугъл въздъхна тихо и се премести леко освобождавайки полата й. Само след миг тя беше права и го изгледа ледено, преди да се обърне към иконома и да го попита строго:

— Да, Ангъс. Какво има?

Икономът свъси вежди още повече и придърпа палтото на раменете си.

— Човекът на мистър МакЛийн настоява да го пусна да влезе и…

— Махни се от пътя ми, плямпало такова — се чу груб глас зад гърба на Ангъс.

Със святкащи от раздразнение очи, Ангъс каза решително:

— Един момент, мис. — И след това загадъчно изявление, изчезна в коридора.

Последва боричкане, при което главата на Ангъс се появи и изчезна за миг. От борбата в коридора долитаха звуци, накрая след едно силно „Ох“ се появи непознатият мъж. Той беше нисък, с криви крака и голяма квадратна глава, по която се спускаше гъста прошарена коса. Беше облечен прекалено изискано за слуга. Черното му палто и панталони бяха без гънка, на ботушите и колана му имаше сребърни катарами, а от палтото се подаваше колосаната яка на жилетката.

— Ето ви и вас, милорд… — Погледът на слугата се премести от МакЛийн върху София и… остана така с ококорени очи и зяпнала уста.

— Това е конярят ми Шелтън — каза Дугъл и изгледа хладно мъжа. — Какво има?

Конярят се посъвзе от вцепенението и преглътна шумно.

— Да, милорд. Съжалявам за… — Той изпъна рамене и продължи напевно, сякаш по предварително запомнени ноти. — Исках само да ви кажа, че конете са напоени. Готови са за отпътуване, милорд.

— Отведи ги в конюшнята.

Шелтън премигна.

— Да ги отведа в конюшнята? Но, милорд, нали казахте…

— Шелтън… — каза тихо Дугъл и стана.

Слугата затвори устата си и се поклони.

— Да, милорд. Ще ги отведа в конюшнята веднага. Колко дълго ще останем тук?

София усети погледа на МакЛийн върху лицето си.

— Ще са ми нужни ден-два, за да преценя състоянието на къщата — заяви той.

Тя каза една кратка благодарствена молитва наум. Щеше да има време да го накара да играят и да заложи къщата. Но все пак имаше неприятното чувство, че би било далеч по-безопасно да го остави да си тръгне.

Отърси се от тревожните мисли. Какви нелепи чувства я обхващаха. Трябваше да внимава. Привързаността към дома й можеше да замъгли трезвата й преценка.

— Разбира се, ще трябва да останете два дни или дори по-дълго, ако искате да видите всичките земи.

МакЛийн погледна към коняря си.

— Тогава ще останем.

Раменете на Шелтън увиснаха.

— Да, милорд — каза той и, след като изгледа обвинително София, излезе.

Тя направи реверанс, усмихна се на Дугъл и каза дрезгаво.

— Компанията ви ще бъде удоволствие за мен, милорд.

Това беше банален, но ефективен трик да задържиш вниманието на един мъж. Поради някаква причина всички мъже се хващаха. Както и МакЛийн за миг. Очите му потъмняха и той се наведе леко напред с решително изражение.

Но колкото бързо реагира той, толкова бързо се и съвзе и лицето му отново стана спокойно и безизразно.

— За мен също, мис МакФарлин — отвърна й хладно и сдържано.

— До вечерята остават още няколко часа. Ако желаете можем да ги прекараме като се разходим из градините, в игра карти или нещо друго — предложи тя с надежда и го погледна усмихнато.

— Ще ми бъде приятно, но след като ще остана тук тази нощ, трябва да поговоря за багажа си с моя коняр. Предполагам, че храната ще бъде поднесена в обичайното за провинцията време.

— Вечерята е в седем.

— Отлично. — Той направи дълбок поклон — Тогава до довечера, мис МакФарлин.

Тя му отвърна с реверанс и се опита да прикрие раздразнението си.

Дугъл се обърна кръгом и излезе от стаята.