Карън Хоукинс
Да изгубиш сърцето си (3)

Глава 2

Внимавайте какво казвате на хората, скъпи мои, защото не знаете кога и как думите ви могат да се обърнат срещу вас.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

Въпреки предположенията на Ред, мина повече от месец преди МакЛийн да пристигне. В Стърлинг бе срещнал хубава млада вдовица и изкусително нацупените й устни и преливащо деколте го убедиха да се забави.

Не че имаше нужда от убеждаване. Той пътуваше за дома на сестра си, а все още му беше трудно да преглътне съпруга й. Единствено това, че тя изглежда обичаше негодника, караше Дугъл да го понася някак. Джак Кинкейд беше луд по Фиона, както и тя по него, а това означаваше, че Дугъл трябва да се „държи любезно“, както сестра му внимателно се изразяваше.

Колкото и да не му се искаше да се държи любезно, не можеше да пренебрегне желанието на единствената си сестра, докато й е на гости.

Дугъл насочи големия черен кон към алеята, водеща към МакФарлин Хаус. Беше му отнело известно време да я забележи по дългия, пуст път. Тя беше затулена между две големи букови дървета.

Самата алея беше тясна и буренясала, но по-нататък се разшири и стана по-проходима. От двете й страни се извисяваха стройни дървета, а над нея преплетените им клони образуваха дантелена арка на фона на ясното синьо небе.

— Хубаво парче земя, а, милорд?

Дугъл се обърна назад към коняря си Шелтън, който го следваше върху голям червеникавокафяв кон.

— Задоволително е — отвърна той, но всъщност беше изненадан. Много рядко спечеленото на игралната маса имаше някаква стойност. Напротив, често се оказваше, че земите са запуснати, а къщата — ако въобще съществуваше такава — почти рухнала, освен това можеше да са и ипотекирани. А тези земи изглеждаха поддържани, макар и малко занемарени. И това беше нещо, все пак.

Ято гълъби излетя от полето и се спусна към малко живописно езеро, а конярят отбеляза въодушевено:

— Прекрасно място за лов бих казал. Може би ще промените решението си да го дадете на племенника си и ще си построите ловна хижа тук?

— Това ще е безсмислено. И без това рядко използвам ловните земи, които имам.

Конярят въздъхна със завист.

— Ако бях на ваше място нямаше да правя нищо друго, освен да ловувам.

— Нямаше да се съмнявам в това, ако не беше най-ленивият човек, когото съм срещал, като изключа себе си, разбира се.

Лицето на Шелтън засия.

— Благодаря ви, милорд. Редки са случаите, в които мога да се сравнявам с вас за каквото и да е било.

— Пак заповядай — отвърна сериозно Дугъл.

— Вие сте превърнал леността във форма на изкуство, както някои… Вижте! — Конярят се загледа в меката почва покрай алеята, където се виждаха следи от лисица. — Изглеждат съвсем пресни.

Дугъл огледа храстите наоколо.

— Пресни или не, ще е нужен по-добър ездач от мен, за да премине през тези гъсталаци, без да счупи краката на коня.

Шелтън му хвърли един бърз поглед.

— Може да сте всякакъв, милорд, но не и лош ездач.

— Трогнат съм, Шелтън. Направо не знам как да възприема високата ти оценка.

Лицето на коняря доби страдалческо изражение.

— Ето, пак започвате да се шегувате с мен, милорд. Сигурен ли сте, че нямате ирландска кръв?

Дугъл се ухили.

— Не, но дори и така да е, майка ми не би си признала. — Той се обърна напред, за да се полюбува на пейзажа.

Наоколо се носеше аромат на влажна земя и свежа трева, а слънчевите лъчи надничаха през листата на дърветата и образуваха светли петна по алеята. Птичките пееха, а конете препускаха по равния път.

Само земята щеше да е отличен подарък за новия му племенник, макар МакФарлин да бе заявил, че къщата е перлата на имота. Но тъй като човекът се опитваше да предложи документа в залог вместо доста голяма сума, Дугъл се съмняваше да е казал истината.

Той пришпори коня напред. Едва свил зад последния завой на алеята, откри, че го очаква още една приятна изненада. Къщата пред него беше висока и симетрична, а прозорците по фасадата й отразяваха следобедното слънце. МакФарлин Хаус, който скоро щеше да се нарича Имението Кинкейд, беше приятна тухлена постройка с изящна фасада, извисяваща се над просторна веранда с покрив поддържан от осем високи йонийски колони. Големи прозорци ограждаха бялата двойна врата, завършваща с арка, чийто стъклопис изобразяваше изгрев над хълмове, които много приличаха на тези, върху които се извисяваше къщата. От двете страни на основната сграда имаше по едно по-малко крило. Тъмнозелени лози пълзяха тук-там по стените и й придаваха романтичен вид.

МакФарлин — изпечен мошеник и комарджия, какъвто рядко се срещаше — бе казал, че къщата е елегантна. Но това не беше напълно вярно. Тя изглеждаше… очарователно. Племенникът му нямаше как да не й се зарадва, когато навърши пълнолетие. Момчето щеше да има нужда от свое място, където да избяга от мърморенето на загрижената си майка и от ръмженето на строгия си баща.

Блек Джак Кинкейд беше най-големият женкар преди Фиона да го опитоми. Нямаше да му е приятно да гледа как синът му следва неговите стъпки, но вуйчо Дугъл щеше да се намеси. Джак със сигурност щеше да побеснее, че Дугъл е подарил къща на момчето, а това само можеше да му достави още по-голямо удоволствие. О, да си вуйчо определено си имаше и предимства.

Дугъл обърна коня към каменната ограда и желязната порта, обграждащи къщата. Огледа набързо и реши, че ще е разумно, да наеме работници, за да извършат необходимите ремонти.

В момента, преди да преминат последните метри от дългата алея, конят изпръхтя, изправи се на задните си крака и изведнъж спря.

— Дявол да го вземе! — каза Шелтън, дръпна коня си настрани от пътя и погледна надолу. — Сякаш яздим по пътя за ада.

Дугъл се намръщи. Пред него по хубавия равен път имаше огромни кални ями. За разлика от коловозите и дупките, които се получаваха при дългото ползване и липсата на поддръжка, тези изглежда бяха прясно изкопани.

— Майко мила! — каза Шелтън ужасено. — Кой, за Бога, копае дупки по идеално равен път?

— Нямам представа, но изглежда напразно си е губил времето. — Дугъл поведе Посейдон покрай дупките и най-накрая стъпи на стълбите пред верандата.

Въпреки че някои от прозорците бяха отворени, за да се проветрят стаите от свежия вечерен въздух, явно никой не очакваше пристигането на Дугъл. Той се наведе, за да подаде юздите на Шелтън, преди да се изкачи по стълбите, спря пред двойната врата и свали ръкавиците си.

Конярят завърза конете за един стълб с орнаменти от ковано желязо и забърза след господаря си.

— Да почукам ли, милорд?

— Разбира се — каза Дугъл, сложи ръкавиците в джоба си и огледа високите колони. Те бяха симетрично разположени, изглеждаха солидни, а декоративните елементи по тях бяха признак за най-високо качество.

Шелтън почука, но никой не отговори. Дугъл погледна към алеята и отново се зачуди за изкопаните дупки. Най-вероятно скоро са отстранявали големи камъни и това е предизвикало тези поразии.

Шелтън почука отново, този път малко по-силно, но и този път не получи отговор.

След миг мълчание, той изпухтя раздразнено.

— Никой не отговаря, милорд. Аз ще…

Дугъл вдигна предупредително ръка и коняря послушно млъкна. Тихи гласове долитаха от отворен прозорец в края на верандата.

Той махна натам и каза:

— Прислужниците сигурно имат работа в отдалечените стаи и не могат да чуят, че чукаш.

Шелтън се намръщи.

— Мързеливи са те, ето какви са. Залагам месечната си заплата, че ще ме чуят, дори и да ги мързи да си изпълняват задълженията! — Завъртя се и закрачи към прозореца, за да повика който и да беше вътре.

— Недей — тихо каза Дугъл. Тръгна към отворения прозорец и надникна вътре. Когато очите му привикнаха към тъмнината в стаята, той разбра, че това е всекидневната.

С големите си добре разположени прозорци стаята трябваше да е просторна и светла, но изглеждаше мрачна и занемарена. Канапе покрито с лекета и два стола — единият без подлакътник, а другият разкривен като пияница — разваляха чара на помещението, както и останалите мебели, които не си подхождаха. Състоянието на стените беше дори още по-лошо. Тапетите, на червени и бежови райета, бяха отчайващо избелели. Това може би нямаше да се набива толкова на очи, ако големите петна, върху които най-вероятно е имало картини, не показваха как са изглеждали някога.

От вътрешността на стаята някой изписка:

— Ох!

Дугъл се наведе наляво и забеляза двама души, коленичили пред една голяма камина в другия край на стаята. Мъжът беше висок и едър, в мускулестите си ръцете държеше кофа с хоросан и мистрия. Той наклони сивокосата си глава и погледна през отвора на комина. Жената до него беше с избеляла синя рокля и забрадка на главата, но Дугъл забеляза, че от нея са се изплъзнали кичури искрящо руса коса, няколко тона по-светла от неговата.

Тя изви лакътя си, за да го разгледа.

— Одрасках се на ръба на тухлата.

Помощникът й измърмори.

— Трябва да внимавате.

— Знам, знам. Здраво място няма да ми остане, докато приключим. — Тя също се наведе и погледна нагоре през комина. — Ангъс, не мисля, че така ще дими. — Мек като масло и сладък като сметана, гласът й изпълни сетивата на Дугъл с удоволствие.

Проклятие, ако тази жена беше дори наполовина толкова изкусителна, колкото гласа си, щеше да отложи срещата със сестра си още малко.

Мъжът изсумтя:

— Повярвайте ми, мис. Коминът ще пуши и то много.

Мис? Значи тя не беше прислужница.

— Не знам, Ангъс — отвърна тя. Изтънченият й, нежен изговор рязко се различаваше от грубата реч на мъжа. — Искам този комин да дими по-лошо и от адските огньове. Нека сложим още една тухла, за да сме сигурни.

Дугъл присви вежди. Беше помислил, че се опитват да поправят комина, а те искаха да го запушат. Какво, по дяволите, ставаше тук?

Жената потърка врата си, от изцапаната със сажди ръкавица по кожата й останаха черни следи.

— Боже, утре сигурно гърлото ми ще е възпалено.

— Но не толкова, колкото след трите дни, през които мазахме восък и пепел по ламперията в библиотеката — отвърна спокойно мъжът, гребна малко хоросан от кофата и се приготви да сложи тухлата в комина.

Дугъл стисна юмруци. Те зазиждаха камината и бяха намазали с пепел ламперията в библиотеката? За Бога, трябваше да сложи край на тази лудост и то незабавно. Точно щеше да прескочи ниския перваз на прозореца, когато жената, все още с гръб към него, въздъхна:

— Ангъс, привършим ли с тухлите ще напъхам в комина няколко мазни парцала. С тях ще пуши още повече.

Ангъс вдигна възхитен поглед към съучастничката си.

— Мис, вие имате истинска дарба за това, което правим.

Тя се засмя, смехът й беше толкова приятен… като се изключи подигравателната нотка в него.

— И ставам все по-умела, колкото повече се бави новият собственик.

— Може би той си има добра причина да не бърза да дойде тук, мис.

— И каква може да е тя?

— Нямам представа. Може да е спечелил още няколко къщи на карти и сега да оглежда тях.

— По-вероятно е да се забавлява с някоя пропаднала жена. От това, което чух за него, той е натруфен с дантели развратник.

Да върви по дяволите тази жена заедно с обидните си предположения. Може и да беше останал в Стърлинг, за да се позабавлява с вдовицата, но това не го правеше натруфен с дантели развратник. Най-много го ядоса това, че предположението й, какво го бе задържало далеч от новата му придобивка, бе правилно.

Едрият мъж се изправи, а по пода около него се посипаха сажди и пепел. Висок колкото врата на хамбар, той разпери широко ръце.

— О, мис, сега вече ще пуши достатъчно силно. Хайде, елате, поработихме достатъчно за днес. Ако има нещо за довършване, ще го направим утре.

— Ако имаме време. Не знаем кога МакЛийн ще си направи труда да пристигне. — Тя въздъхна и си свали ръкавиците. — Не трябва да се оплаквам, закъснението му е истински дар; така успяхме да свършим много повече работа.

— Да — съгласи се мъжът. — Къщата никога не е изглеждала толкова зле.

— Всъщност — продължи жената, а в гласа й се долавяше гордост, — ние само качихме хубавите мебели на тавана и свалихме старите вехтории; прибрахме хубавите картини и ги заменихме с ужасните цапаници, които държахме под стълбището; разхлабихме парапета и надигнахме някои от дъските на пода; опаковахме всичките хубави съдове и оставихме само старите и нащърбените.

Дугъл премигна.

Мили Боже!

Огромният мъж се разсмя.

— Ще посрещнем новия собственик на гола маса, а?

— Но ти дори не знаеш целия план. Изчакай да видиш какво сме направили двамата с Ред с мястото. — Смехът на жената се изля топъл и звучен и накара Дугъл да си представи как я поваля върху легло, покрито с копринени чаршафи.

Жена с такъв глас сигурно имаше лице на ангел, тяло на гръцка статуя и умения на куртизанка. Щеше да е различно, ако беше някоя мършава стара вещица.

Работникът започна да събира инструментите си.

— Надявам се вие и баща ви да знаете какво правите. Конте или не, на никой мъж няма да му хареса да изгуби собствеността си.

— Шшшт — каза жената спокойно. — Не става въпрос да го ударим по главата и да изпразним джобовете му.

Все пак е нещо — помисли си мрачно Дугъл.

Мъжът измърмори.

— Надявам се да стане както искате, мис.

— И аз. Тогава ще мога да почистя моята прекрасна къща, докато заблести отново. — Тя постави ръка на полицата над камината и продължи с тъга в гласа: — Иска ми се да не бяхме принудени да вършим всичко това, но нямаме друг избор. Надявам се новият собственик да пристигне скоро, за да види резултата. Не се съмнявам, че някоя фуста от кръчмата е пленила изискания вкус на МакЛийн и задържа вниманието му с комплименти. — Жената се засмя доволно и продължи във фалцет: — О, мистър МакЛийн, колко е мъжествен гласа ви. О, мистър МакЛийн, по-чисти ръце не съм виждала. О, мистър МакЛийн, никога не съм се чувствала по този начин с мъж, преди да ви срещна.

Дугъл присви очи, а в стомаха му се надигна гняв. Вятърът започна да се усилва и набра пердета на прозореца и дрехите на жената.

— Мис — каза слугата, — не бива да говорите за тези жени.

Тя се закашля, когато вятърът вдигна облак пепел и сажди във въздуха.

— Прав си — съгласи се тя, — но от това, което съм чувала за него, той е от мъжете, които флиртуват с всяка срещната.

— Това лошо ли е за плановете ви?

Дугъл се наведе напред, а погледът му беше прикован в слабия гръб на жената.

Тя поклати глава, кичури златиста коса проблясваха и се спускаха на къдрици по гърба й.

Дугъл пламна и стисна толкова силно перваза, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Значи искат да го измамят, за да се откаже от имота, така ли? Но как? Проклет да е ако се откаже от къщата заради дреболии като неподходящи мебели и димящи комини. Трябва да измислят нещо по-хитро.

Той се отдръпна тихо и се върна до мястото, където бяха вързани конете. Със стиснати зъби се обърна към коняря си.

— Чу ли това?

Шелтън поклати глава.

— Отчасти. Господарю, изглежда не сте особено желан тук.

— Тази къща е моя, по дяволите. Ще изхвърля тези мошеници оттук за ушите.

— А после?

— Ще си тръгна и ще изпратя Симънс — моят счетоводител — да поправи всичко, което са съсипали. — Дугъл погледна намръщено към отворения прозорец. — Трябва да са пълни идиоти, за да си мислят, че ще ме надхитрят с подобни глупости.

Шелтън кимна.

— Да заведа ли конете в конюшнята?

— Не, няма да се бавя. Ако не изляза до двадесет минути, ела вътре и кажи, че конете са напоени и готови за път.

Върху обветреното лице на Шелтън се разля усмивка.

— Милорд, мислите ли, че ще се наложи да ви спасявам?

Дугъл повдигна вежди.

— Някога да се е налагало да ме спасяваш? Просто искам да имам повод да си тръгна, след като разкрия измамата им — Дугъл се обърна и мрачно се заизкачва отново по стълбите следван от Шелтън. — Чукай, Шелтън, не спирай, докато чукчето не падне от вратата. Смятам да се справя с този бунт, веднъж завинаги.

 

 

София се завъртя към вратата. Настоятелното чукане се повтори, толкова силно, че проехтя в стаята. Ангъс погледна нагоре към нея както беше наведен и почистваше с влажен парцал пепелта и саждите от пода.

— Боже, мис, смятате ли, че е новият собственик.

Тя поклати глава.

— Не чух да пристига карета.

По лицето на Ангъс се разля успокоение.

— Да, баща ви каза, че той пътува с карета с шест коня.

— С осем — поправи го тя разсеяно, когато чукането се разнесе отново. — Сигурно е момчето с дървата от града.

— Точно навреме.

Тя кимна. През последния месец плановете й се разраснаха и преминаха всякакви граници. Но това очакване дразнеше София. Очевидно да спечели нейната прекрасна къща беше нещо толкова незначително за великия и могъщ мистър МакЛийн, че той дори не си правеше труда да дойде да я види.

Гърдите й се стегнаха толкова, че й беше трудно да си поеме дъх. Той трябваше да дойде, иначе всичките й усилия щяха да са напразни. Цялата работа, която вършеше през деня и всичките упражнения в играта на карти през нощта.

Ред казваше, че тя има истински талант в играта и повечето вечери го побеждаваше. Можеше да си върне къщата като брои картите и да изиграе МакЛийн. Всичко, от което се нуждаеше беше един шанс.

Силното чукане се повтори отново и Ангъс хвърли мръсния парцал възмутено.

— Това момче наистина си проси пердаха — Ангъс стана и избърса ръцете си в панталоните, оставяйки по тях дълги следи от пепелта и саждите, и след това се обърна към вратата.

— Чакай! Облечи си палтото.

Ангъс учудено примигна.

— Заради момчето?

— Нужно е да се упражняваш. Когато МакЛийн пристигне ще се представяш за мой иконом — каза тя и му подаде парцал. — Избърши ръцете си и си облечи палтото. За да проработи нашия план, МакЛийн трябва да си мисли, че сме богати, а това означава, че икономът ще знае как се посрещат посетителите.

— Момчето ще ми се присмее — отвърна мрачно Ангъс, но взе парцала и избърса ръцете си.

— Няма, като види хубавото ти палто — тя помогна на Ангъс да облече палтото от черно сукно, а той завърза около врата си едно муселинено шалче с негодувание.

София го огледа. Изкъпан и с черния панталон, който беше в комплект с палтото, Ангъс щеше да е впечатляващ иконом.

— Хайде, отивай. Знаеш какво да правиш.

— Да, да отворя вратата и да изглеждам отегчен. Виждал съм Поли да го прави хиляди пъти у ескуайъра, но никога не съм си представял, че аз самия ще го правя.

София кимна окуражително. Тя беше взела назаем Ангъс и съпругата му Мери от ескуайъра. Двамата с баща й живееха скромно и имаха само две прислужници, които идваха веднъж седмично, за да й помагат с чистенето и готвенето. Тъй като тя и Ред живееха тук сами и повечето стаи не се ползваха, мебелите в тях бяха покрити, а завесите спуснати, за да не допускат светлина и прах.

Тя погледна палтото на Ангъс и се усмихна.

— Ако Джими те дразни, ще отговаря пред мен.

— Чудесно, мис. — Ангъс тръгна към входната врата, направи една крачка и замръзна.

Нещо в позата му накара София също да спре. Тя проследи погледа му към прозорците до входната врата. На фона на ярката дневна светлина се очертаваше не фигурата на дребно мършаво момче, а на висок, широкоплещест, стопроцентов мъж.

— Той пристигна — промълви тя задъхано, а сърцето й биеше толкова силно, че беше сигурна, че се чува толкова силно колкото и чукането по вратата.

— По дяволите — прокле Ангъс. — Точно, когато баща ви никакъв го няма.

Ред беше отишъл да вземе някое хубаво палто от ескуайъра. Местната шивачка беше работила денонощно, за да довърши шестте рокли за София, както и ризите, фустите и палтата и не й остана време да ушие ново палто за баща й.

Чукането прогърмя отново.

Ангъс я погледна през рамо.

— Качвайте се, мис. Той не трябва да ви види в този вид.

София огледа износената си прашна рокля.

— За Бога, не. Ами… ами ти? — Тя посочи към черните следи по бричовете му.

— Ако спомене нещо за това, ще му кажа, че съм паднал в сандъка с въглищата, докато съм гонел котката.

— Това е добра идея. — Тя тръгна към стълбите и продължи през рамо. — Както сме се упражнявали, Ангъс. Пусни го и му предложи чаша от онзи ужасен портвайн, който купихме от селото. Когато си готов, веднага изпрати Мери с кофа вода при мен. Трябва да се измия.

Ангъс спря с ръка върху дръжката на вратата.

— Сега ли? Но МакЛийн е вече тук.

Тя вирна брадичка.

— Доста дълго го чаках, сега ще ме почака той.

Ангъс се ухили.

— Много добре, мис.

Тя се понесе бързо нагоре по стълбите, пресече коридора, влезе в стаята си и започна да се съблича, докато вървеше.

Отдолу дочу гласове. Скоро Мери беше пред вратата й с кофа вода. София се изми енергично и се разтрепери, докато Мери цъкаше с език неодобрително.

— Ох — оплака се тя и се наведе да вдигне падналата хавлия. — Гърлото ми пак започва да се възпалява.

Закръглената, посивяла Мери поклати глава.

— Не знам какво си мислите, мис. Не е правилно дама от вашата класа да върши толкова много работа.

— Някой трябваше да я свърши — отвърна твърдо София, докато се подсушаваше, доволна, че е измила косата си снощи.

Веднага след като си облече риза и чорапи, Мери започна своята магия с четката и фибите. Удивително бързо косите на София бяха вдигнати в сложна прическа с по една спусната къдрица над ушите. След като свърши с косите й, Мери отвори новата кутия за бижута, която Ред беше донесъл на дъщеря си. В нея имаше накити, който изглеждаха като от кралската съкровищница, но в действителност нямаше да стигнат дори да платиш глобата на един джебчия, за да излезе от затвора.

Мери извади комплект от впечатляващи, но фалшиви сапфири и закопча колието на врата на София. Обеците скоро висяха на ушите й, а гривната блестеше около китката й. След това прислужницата отиде до гардероба и извади рокля от бледо жълта коприна, украсена с панделки и малки цветчета в кралско синьо. Когато завърза и последната панделка София се обърна към огледалото, за да се огледа. Тя беше дребничка, по-дребна от повечето жени. Светло жълтата рокля обгръщаше раменете й, късите ръкави обвиваха тъничките й ръце, бюстието беше изпъстрено с малки сини цветчета. Широкият син колан подчертаваше пищните й гърди, а под него грациозно се спускаше разкошната копринена пола.

София се надяваше сърцето й да успокои тревожния си ритъм. Колко жалко беше, че МакЛийн дойде точно днес, когато Ред го нямаше наблизо, за да я подкрепя. И все пак, само от нея зависеше да примами жертвата си до ръба на пропастта, като използва суетата и мъжката му гордост. Тя се усмихна на отражението си в огледалото.

— Не е идеално, но ще трябва да свърши работа.

— О, мис, изглеждате като истинска принцеса. — След тези думи Мери отвори врата и застана от едната й страна. — И внимавайте с полата по стълбището, баща ви разхлаби една дъска на третото стъпало.

— На стълбището? Но някой може да се нарани.

— Той на това се надява.

София се намръщи.

— Ще накарам Ангъс да я поправи. Искам МакЛийн да намрази къщата, не да се пребие в нея.

— Мъжете не мислят, мис. Това е тъжен житейски факт.

— На мен ли го казваш — промърмори София. — Пожелай ми късмет. Чух доста неща за МакЛийн, но нищо добро.

— Успех, мис. Вие можете да се справите с такъв като него. Въобще не се съмнявам в това. А сега след вас. Той ви чака.

— Благодаря ти, Мери — отвърна София. Тя тръгна, за да се присъедини към госта си, а схванатият й гръб се обаждаше. Спря на площадката пред стълбите и си пое дълбоко дъх, в опит да потисне безпокойството си.

Мога да се справя, окуражи се сама, но друга част от нея нашепваше: Ако се проваля, ще изгубя къщата на мама, моята къща.

Гърлото й се сви, тогава тя изпъна рамене и продължи надолу по стълбите, като внимаваше да избегне разхлабената дъска.

Това, което София не знаеше бе, че гостът й е видял всичко: грациозните й стъпки по коридора, спирането на площадката, колебанието й, преди да стъпи на първото стъпало и как само за миг беше заменила напрежението със спокойствие.

Дугъл стоеше до вратата на библиотеката, която беше зад стълбището, така че не можеше да види лицето й, но се наслаждаваше на грациозното й спускане надолу по стълбите. В този момент осъзна, че е очарован от нещо, което не бе очаквал да види — една изключителна жена с перфектна фигура. Когато я видя на стълбището, почти беше започнал да се надява, че това не е неговата домакиня — жената, която само преди тридесет минути разрушаваше неговата къща.

Но, докато я гледаше как се носи по стълбите с царствено вдигната глава, не можеше да спре да се чуди каква ли ще е в леглото. Една миниатюрна Венера, слабичка и грациозна, сякаш създадена, за да доставя удоволствие на мъжа.

О, да, той щеше да се възползва от неочаквана им среща, дори много.

Цялото му раздразнение се стопи, изчака я да стигне да най-долното стъпало и се закашля леко.

Тя се обърна бавно с лице към него. И ако Дугъл бе впечатлен досега, нищо не го бе подготвило за това, което видя.

Тя имаше лице на ангел, плътни розови устни и малко леко вирнато носле. Но това, което го разтърси бяха очите й. Гъсти, тъмнокафяви, извити мигли обграждаха два искрящи тюркоаза — светли и ясни. Сякаш се оглеждаше в кристалните води на изключително чисто езеро.

Господи, щеше да има тази жена в леглото си — беше толкова уверен, колкото бурна бе страстта, запалила кръвта във вените му.

Жената се изчерви, ръката й се вдигна към гърлото, а очите й се изпълниха с безпокойство.

Дугъл се поклони и каза с обичайния си отегчен маниер:

— Мис МакФарлин, предполагам.

Тя направи изящен реверанс, посъвзе се и проговори с мелодичен, леко дрезгав глас, който той позна веднага:

— Да, а вие навярно сте мистър МакЛийн. Баща ми не беше особено ясен, докато ми обясняваше как най-накрая се е отървал… — Тя спря внезапно, сякаш беше казала нещо, което не трябва, след това се засмя и повдигна рамене. — Няма значение, добре дошъл в МакФарлин Хаус.