Карън Хоукинс
Да изгубиш сърцето си (17)

Глава 16

Мъж, който си мисли, че не се нуждае от жена е обречен да спи в студена постеля, да яде лоша храна и да усети горчивия вкус на самотата.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

— Той вече ме изкарва от търпение — каза Фиона Кинкейд и решително остави чашката си върху малкия поднос. — Дугъл е в ужасно настроение откакто пристигна.

— Така ми харесва повече — отвърна красивият й съпруг. — Не каза повече от една-две думи на закуска.

Тя въздъхна раздразнено.

— Изненадана съм, че вие двамата не се разбирате по-добре, след като толкова си приличате. — Унилият поглед на Джак я накара да добави бързо. — В някои отношения.

— В много малко отношения. — Той погледна през прозореца мократа градина. Дъждът се лееше толкова силно, че повечето от цветята бяха обезглавени, а мокрите им цветове бяха разпръснати из осеяните с локви пътеки. — Вече минаха два дни, а бурята продължава.

Фиона наля още чай в чашата си.

— Лошото време определено идва от него. Почувствах го от мига, в който пристигна. — Тя направи физиономия. — Вече не вярвах, че ще се появи. Повечето гости си заминаха.

— Дано и останалите скоро да си тръгнат. — Джак огледа собственически Фиона. — Не искам задълженията ти на домакиня да ти отнемат и минутка повече отколкото е необходимото.

Тя му се усмихна.

— Освен Дугъл ни останаха само четирима гости, така че нямам много работа. За нещастие повечето от неомъжените жени си тръгнаха и сега брат ми е без дама за вечерята. Как да подредя местата, за да не е неудобно?

— Сложи го до съпругата на съдията. Това ще ощастливи поне нея.

— Няма да направя нищо подобно! — разпалено отвърна Фиона. — Тази жена е непоносима. Поканих я само защото мъжът й е свършил чудесна работа в сиропиталището в Хамптън и искам да използваме някои от методите му тук, в Стърлинг.

— От начина, по който се интересуваше от пристигането на Дугъл, подозирам, че между тях е имало нещо.

— Не бих се изненадала. Трябва да му се признае, че не я насърчава, въпреки че би било трудно да го направи в присъствието на съпруга й.

— Ако беше заинтересуван, подобни тривиални подробности не биха го спрели. — Джак долови укорителния поглед на жена си и се засмя тихо, хвана ръката й и целуна дланта й, след това обви пръсти около нейните. — Фиона, любов моя, колкото обожавам теб, толкова не мога да понасям братята ти. Никой от тях.

— Грегор е много по-приятен откакто се ожени. Дори ти трябва да го признаеш.

— Но само ако Вениша е с него. Когато я няма той си е все така досаден.

Устните на Фиона се извиха в усмивка, а зелените й очи заблестяха.

— Също като теб, доколкото чух.

— Кой разпространява такива слухове?

— Всички. — Тя сложи ръка на бузата на мъжа си и се усмихна срещу сините му очи. С тъмнокестенявата си коса и опустошително привлекателната си външност „Блек Джак“ Кинкейд беше истинско бедствие за лондонското висше общество. А сега беше нейното лично бедствие и тя не можеше да си представи живота си без него.

Той се засмя и остави кърпата си на масата.

— Мисля да отида в детската стая и да прочета приказка на сина ни. Ще дойдеш ли с мен?

Тя се усмихна, стана и хвана ръката на съпруга си.

— Разбира се. Расте толкова бързо. Едва си спомням кога беше мъничко бебе и…

На вратата се чу тихо почукване и Пъркинс — икономът — влезе.

— Извинете ме, но мис МакФарлин е пристигнала да търси брат ви. За съжаление, той още не се е върнал.

— Не се е върнал? — намръщи се Фиона. — Къде е отишъл?

— Мисля, че брат ви излезе на езда веднага след закуска — отвърна икономът и погледна неодобрително навън към дъжда.

Джак се обърна озадачено към Фиона.

— Чудя се дали не ни предстои да се срещнем с причината за лошото настроение на Дугъл.

— Не бих се изненадала. Джак, нали нямаш нищо против първо да се срещна с мис МакФарлин насаме.

— Разбира се. Ще се видим, след като приключиш с разпита.

— Няма да разпитвам никого!

Джак се ухили.

— Разбира се, че няма. Ти само ще й зададеш няколко въпроса — каза той и погледна към Пъркинс. — Лейди Кинкейд ще приеме гостенката ни след малко.

— Да, милорд — отвърна икономът, поклони се и излезе.

Фиона се намръщи при гледката на силния дъжд през прозореца.

— Дугъл ще премръзне до смърт в този дъжд.

Джак повдигна рамене.

— Той го предизвика, остави го да поплува в него — каза и притисна устни към челото й. — Любопитно ми е да науча нещо повече за тази жена.

Фиона кимна разсеяно. Ако предположенията на Джак бяха правилни и мис МакФарлин бе причината за мрачното настроение на Дугъл, то тя горката бе за съжаление.

С високо вдигната брадичка, тя се насочи към салона. В средата на стаята стоеше жена със сива къдрава коса и лунички, доста пълна и облечена като слугиня. Фиона едва не се спъна. Разбира се, не приличаше на типа жени, които Дугъл би преследвал. Но може би… може би това бе истинската любов? Затова ли той беше толкова мрачен?

Фиона се съвзе от изненадата и се усмихна любезно.

— Мис МакФарлин? Добре дошла в…

Леко покашляне прекъсна Фиона и жената посочи зад нея.

Тя се обърна и в същия миг разбра, че се е озовала лице в лице с причината за бурите на Дугъл. Мис МакФарлин не беше просто хубава, момичето притежаваше спираща дъха красота. Мъничка като фея, тя имаше златисти коси, най-възхитителните светлосини очи, устни сладки и червени като череши и прав аристократичен нос, за какъвто повечето дебютантки в Лондон биха убили.

Тя се поклони грациозно.

— Лейди Кинкейд, аз съм София МакФарлин. Дойдох да говоря с брат ви по много важен въпрос. Той тук ли е?

В нежния й глас се долавяше колебание, но и решителност и Фиона осъзна, че зад деликатната й външност се крие стоманена твърдост.

— Мис МакФарлин, страхувам се, че брат ми в момента е навън. Желаете ли да изпием по чаша чай, докато го чакаме? Той няма да се бави дълго — каза Фиона, но се надяваше той да се забави достатъчно дълго, за да прецени загадъчната си гостенка.

 

 

Час по-късно Дугъл се върна в къщата с ботуши пълни с вода. Подаде капещите си палто и шапка на Пъркинс, отметна мократа коса от очите си и се отправи към стълбите. Точно когато стигна до салона вратата се отвори и зет му излезе през нея.

— Дугъл! Точно ти си човекът, когото исках да видя — каза Джак с широка усмивка. — Толкова се радвам, че се върна.

Дугъл го изгледа подозрително.

— Защо?

Тъмносините очи на Джак блещукаха весело.

— Жаден ли си? Може би трябва да отидеш в салона да изпиеш един чай с Фиона и… госта й.

Дугъл се намръщи. Не му се пиеше чай. Не искаше и Фиона да се опитва да го развеселява. Откакто бе пристигнал преди два дни, бе открил, че всичко му е безразлично. Нищо не можеше да му достави радост — нито добрата храна, нито флиртът с красива жена, нито това, че вижда сестра си и племенника си. Нищо не можеше да разсее мрачното му настроение.

Единственото, за което можеше да мисли бе София МакФарлин и как изглеждаше тя, когато я видя за последен път. Както винаги тези мисли жегнаха сърцето му и го накараха да я прокълне отново.

— Моля те, извини ме пред Фиона. Искам да се изкъпя и преоблека преди вечеря — категорично каза той.

Това, което наистина желаеше в момента бе да удави мислите си в гарафа от най-хубавия портвайн на Джак. Намръщено се обърна към стълбите, но след това чу от салона глас, сякаш донесен от вятъра.

Тя беше тук. Дугъл рязко спря, всяка негова клетка се напрегна от очакване, готовност и желание…

Той избута Джак и влезе в салона.

София седеше на ръба на дивана с чашка и чинийка в ръце и с лице насочено към Фиона, която я забавляваше с истории за малкия Джак. Когато Дугъл влезе София остави чашката и чинийката и скочи на крака, а лицето й поаленя.

Той спря пред нея. Не бе очаквал някога да я види отново. През последните няколко дни си бе повтарял, че нещата му харесват точно такива каквито са и че е преодолял силното си желание към нея.

Сега знаеше, че се е лъгал. Искаше я точно толкова много, колкото и първият път, когато я видя. Желанието му беше като буен огън, който не отслабва.

Тя чувстваше същото. Виждаше го в очите й, долавяше копнежа й да пулсира в пространството между тях.

Фиона се изкашля деликатно.

Усетил, че сестра му ги гледа любопитно той се принуди да се поклони.

— Мис МакФарлин.

София направи бърз реверанс.

— Мистър МакЛийн.

Дугъл не можеше да откъсне очи от нея. Тя изглеждаше по-бледа отпреди и имаше леки кръгове под очите. Дали не я беше наранил, когато…

Той се обърна към сестра си.

— Фиона, трябва да поговоря с мис МакФарлин.

Тя се намръщи, а очите й го предупреждаваха да бъде учтив.

— Тази вечер ще имаш достатъчно време за това. Поканих София да остане тук тази нощ и тя се съгласи.

Да остане? В същата къща, където е и той? Беше истински ад да се опитва да заспи предишните нощи, а сега като знаеше, че тя е тук, под същия покрив, нейното изкусително тяло…

— Не — думата едва се откъсна от устните му.

Фиона присви очи.

— Дугъл, тази къща е моя!

— И моя — добави категорично Джак.

Дугъл му отправи един пронизващ поглед.

Фиона сбърчи носле.

— Ако искам мис МакФарлин да остане, тя ще остане.

София вирна брадичка.

— Съжалявам, че посещението ми ви е неприятно, но аз вече приех любезната покана на сестра ви.

Дугъл стисна зъби. Ако тя останеше, може би нямаше да успее да я пусне. По дяволите всичко, това не беше честно!

Навън, сивото небе, започна да потъмнява отново и в далечината се чу тътенът на гръмотевиците.

София погледна през прозореца и лицето й пребледня още повече.

— Не отново — промърмори Джак. — Вече ще се удавим.

— Дугъл — рязко каза сестра му, — внимавай!

— Внимавам — отвърна през стиснати зъби той.

София възкликна недоверчиво и Дугъл погледна към нея, а това бе грешка.

Гледката на плътните й устни, присвити неодобрително срещу него — устните, които беше вкусил, които се притискаха към неговите, когато я беше взел на масата, докато ги заобикаляше топлината на лятната буря.

Тялото му незабавно се възпламени и той осъзна, че все още не може да разговаря с нея, не и докато всичките му сили бяха изчерпани от борбата с изгарящото го желание.

Обърна се кръгом и се забърза към вратата.

— Дугъл, къде отиваш? — попита Фиона.

Той й отвърна, без да забавя крачка.

— Да пояздя.

— Но ти току-що се върна!

— Знам, по дяволите! — рязко отвори вратата той.

— Ще се върнеш ли за вечеря? — извика Фиона след него.

Брат й дори не си направи труда да й отговори, напусна къщата без шапка, като затръшна вратата след себе си.

Навъсен, не обърна внимание на събиращите се по небето буреносни облаци и след малко препускаше диво из полята сякаш всички демони от ада бяха по петите му.

 

 

— Ето те и теб!

Дугъл се обърна и откри, че сестра му идва забързано по коридора. Тя беше облечена в розова рокля, която обгръщаше леко закръглената й фигура. Беше наддала няколко килограма след раждането, но Джак изглежда не забелязваше или не се интересуваше от това.

За миг, Дугъл завидя на Фиона и Джак. Те се обичаха по рядко срещан начин и се приемаха такива каквито са. Между тях нямаше никакви лъжи и имами.

Въздъхна, докато сестра му го оглеждаше от главата до петите.

— Целият си мокър! Вечерята е след половин час и въобще няма да успееш да се приготвиш навреме.

— Тогава започнете без мен. — Той свали капещото си палто си и го подаде на чакащия лакей.

Фиона погледна безучастния слуга, хвана ръката Дугъл и го поведе към празния салон. След това затвори рязко врата.

— Чакам те от часове и заслужавам някои отговори. Коя е София и защо тя е толкова важна?

— Преди да си започнала, обясни ми защо покани тази жена да остане тук.

Тя скръсти ръце, но предвид дребния й ръст тази поза не беше особено застрашителна.

— Поканих мис МакФарлин, защото виждам, че между вас двамата има нещо.

— Нещо, което се постарах да избегна.

Фиона го оглеждаше заинтригувано известно време.

— Би ли ми обяснил какво означава това?

— Не.

Тя присви устни.

— Ами ако ти обещая да кръстя следващото си дете на теб?

Дугъл повдигна вежди.

— На Джак това няма да му хареса, нали?

На устните й се появи усмивка.

— Да. Затова си помислих, че ще е прекрасен стимул за теб.

— Не вярвам, че ще го направиш.

— Ще го направя — каза твърдо тя.

Дугъл прекара ръка през влажното си лице.

— Фиона, мокър съм до кости. Ако искаш да се приготвя за вечерята, трябва да се преоблека.

Тя въздъхна.

— Добре. Така или иначе няма да ми кажеш нищо. — Отвори вратата и нареди на един от слугите: — Бях поръчала да се приготви вана в стаята на мистър МакЛийн. Моля те, погрижи се да стане веднага.

— Да, милейди — отвърна слугата, поклони се и се отдалечи.

— Дугъл, ще задържа гостите в библиотеката известно време, но побързай, защото вечерята ще изстине.

— Ще се изкъпя със светкавична бързина.

Докато яздеше през проливния дъжд той беше твърде ядосан, за да усети студа. Сега застанал далеч от топлия огън се чувстваше премръзнал до кости.

— Не знам дори защо опитах — тъжно заяви сестра му. — Това получавам, задето ми е жал за теб.

— Жал ти е за мен?

— Жал ми е — повтори тя твърдо. — Погледни се в огледалото. Никога не съм виждала толкова тъжно лице. Сега се приготви за вечерята и не се бави. — След тези думи тя се обърна и тръгна, а полата й се понесе след нея.

Дугъл се изкачи по стълбището. Двама лакеи току-що приключваха с пълненето на голямата месингова вана до камината и когато си тръгнеха той щеше да се наслади на водата, от която се вдигаше пара.

В момента не искаше нищо друго, освен горещата вана да успокои болките в мускулите му. Усещаше всяка част от тялото си така, сякаш бе пребит и насинен. Погледна часовника и видя, че има само двадесет минути, за да се приготви. Крачейки към ваната, той издърпа шалчето си и започна да се съблича.

Сестра му го съжаляваше, помисли си тъжно. Не се нуждаеше от ничие съжаление. Може и да беше ядосан, но със сигурност не бе тъжен. Начинът, по които се стекоха обстоятелствата не го правеше нещастен. Тежестта в сърцето му идваше от чувството, че е предаден.

Издърпа ризата си през главата, освободи се от останалите си дрехи и се насочи към ваната.

Фиона беше чудесна сестра, въпреки че се опитваше да се бърка във всичко. Бе наредила да сложат ваната до камината, за да може да се наслади не само на топлата вода, но и на топлината от огъня.

Самата вана бе изключителна, достатъчно голяма, за да се съберат в нея двама души и толкова дълбока, че като седнеш водата да стига до врата ти.

Дугъл размърда схванатите си рамене и потръпна. София го караше да се чувства напрегнат като изопната струна.

През целия ден се чувстваше като обсебен от начина, по който го гледаше в салона — сякаш цялото й бъдеще зависеше от него и от никой друг, което беше пълна глупост, разбира се.

Защо го бе последвала? Какво искаше? Надяваше се да не я беше наранил като си тръгна така внезапно.

Стисна зъби. По дяволите, нейните чувствата не бяха негов проблем. Решително остави тези мисли настрани и точно когато се приготви да стъпи във ваната някой почука силно на вратата. Преди да успее да отговори, тя се отвори и София влезе в стаята, като затвори бързо след себе си.

— Дугъл?

Роклята й беше в яркосиньо и сребристо и обгръщаше тялото й, така че да подчертае линията на бедрата й и прекрасната извивка на гърдите й. Дългата й коса бе вдигната нагоре и в къдриците й проблясваха диаманти. Брадичката й бе вирната високо и държеше сгънат лист хартия пред себе си като щит.

Когато го видя да стои гол до камината, устните й се разтвориха, очите й се разшириха, тя стреснато отстъпи назад и изпусна листа.

Силно изненадан Дугъл не можеше да помръдне от мястото си. Стоеше до ваната, напълно гол, с повдигнат във въздуха крак. Топлината от водата и огъня не можеше да се сравни с горещото вълнение, което се разля във вените му.

— Какво, по дяволите, искаш? — попита грубо той.