Хю Лори
Търговецът на оръжие (7)

Шест

Часът дойде, но не и човекът.

Уолтър Скот

Останах в болницата за период, равняващ се на седем хранения — колкото и дълго да е това. Гледах телевизия, вземах обезболяващи, опитвах се да реша всички наполовина довършени кръстословици в старите броеве на Уоманс Оун. И си задавах много въпроси.

Като за начало, какво правех? Защо се изпречвах на пътя на куршуми, изстреляни от хора, които не познавах, по причини, които не разбирах? Какво общо имаше това с мен? Какво общо имаше с Улф? Какво общо имаше с О’Нийл и Соломон? Защо кръстословиците бяха недовършени? Дали пациентите се бяха оправили, или пък бяха починали, преди да ги довършат? Дали не бяха постъпили в болницата за отстраняване на половината от мозъка им, и дали това бе доказателството за уменията на хирурга? Кой беше откъснал кориците на списанията и защо? Можеше ли отговорът на третия въпрос от кръстословицата: „Същество, което не е жена“, наистина да е мъж?

И защо преди всичко образът на Сара Улф се беше загнездил в ума ми, така че всеки път, когато си послужвах с него, за да помисля за каквото и да било — следобедните телевизионни програми, идеята да изпуша една цигара в тоалетната в края на отделението, да почеша сърбящия ме палец на крака — тя мигновено се появяваше, едновременно усмихната и намръщена? Искам да кажа за стотен път вече, че тя беше жена, в която съвсем определено не бях влюбен.

Помислих си, че Рейнър може би ще е в състояние да отговори поне на някои от тези въпроси, затова когато прецених, че съм достатъчно добре, за да стана и да се поразтъпча, заех един халат и се отправих нагоре към отделение „Барингтън“.

Когато Соломон ми каза, че Рейнър също се намира в болницата „Мидълсекс“, поне за миг бях изненадан. Изглеждаше иронично, че в крайна сметка и двамата се бяхме озовали за „ремонт“ на едно и също място, след всичко, което бяхме преживели заедно. Но пък и както изтъкна Соломон, напоследък в Лондон не са останали много болници, и ако пострадаш някъде южно от Уотфорд Гап, няма начин рано или късно да не се озовеш в крайна сметка в „Мидълсекс“.

Рейнър беше сам в стая, точно срещу регистратурата на сестрите, и беше овързан с жици към многобройни пиукащи кутии. Очите му бяха затворени — или спеше, или беше в кома, — а главата му беше увита в огромна превръзка, като от анимационните филмчета, сякаш Роуд Рънър^[1] няколко пъти беше изпуснала върху нея онази прословута метална кутия. И освен това беше облечен в синя фланелена пижама, която навярно за пръв път от много години го правеше да изглежда като дете. Известно време стоях до леглото му, изпитвайки съжаление към него, докато се появи една сестра и ме попита какво искам. Казах, че искам много неща, но ще се задоволя с това да науча първото име на Рейнър.

Боб, каза тя. Стоеше до мен, с ръка върху дръжката на вратата, и явно искаше да си тръгна, но се въздържаше заради халата ми.

Съжалявам, Боб, помислих си.

Стоиш си ти значи и просто правиш каквото ти е наредено, това, за което ти плащат, и изведнъж идва някакъв задник и те удря с мраморна статуетка на Буда. Това е грубо.

Разбира се, знаех, че Боб не е точно ангел небесен. Дори паднал ангел не беше. В най-добрия случай беше не чак толкова пакостлив дявол. Соломон беше потърсил сведения за Рейнър в досиетата на Министерството на отбраната и беше открил, че са го изхвърлили от полка на Кралските уелски стрелци за черноборсаджийство — всичко, от армейски връзки за ботуши до бронирани коли „Сарацин“, бе излизало през портите на казармата, скрито под пуловера на Боб Рейнър, — но дори при това положение именно аз го бях ударил, следователно именно аз изпитвах съжаление към него.

Оставих на масичката до леглото му остатъка от гроздето, което Соломон беше донесъл, и си отидох.

Мъже и жени в бели престилки се опитаха да ме убедят да остана в болницата още няколко дни, но аз поклатих глава и им казах, че съм добре. Те зацъкаха неодобрително с езици, и ме накараха да подпиша няколко документа, а после ми показаха как да си сменям превръзката под мишницата и ми казаха веднага да се върна, ако раната започне да ми пари или ме засърби.

Благодарих им за любезността и отказах предложението им да ми дадат инвалидна количка. Което беше добре, защото асансьорът бе спрял да работи.

А после с куцукане се качих на един автобус и се прибрах в къщи.

 

 

Апартаментът ми си беше на мястото, но изглеждаше по-малък, отколкото си го спомнях. На телефонния секретар нямаше оставени съобщения, а в хладилника нямаше нищо, освен двеста и петдесетте грама натурално кисело мляко и една пръчка целина, която бях наследил от предишния наемател.

Гърдите ме боляха, както ме бяха предупредили, затова се замъкнах до канапето и гледах някакво конно състезание в Донкастър, с щедро количество „Сигурен съм, че преди съм виждал някъде тази яребица“ до себе си.

Сигурно съм задрямал за малко и ме събуди телефонът. Бързо се изправих до седнало положение, изохквайки леко от болката в подмишницата, и посегнах към бутилката уиски. Празна. Почувствах се наистина ужасно. Докато вдигах слушалката, погледнах часовника. Осем и десет или два без двайсет. Не можах да определя.

— Господин Ланг?

Мъж. Американец. Щрак, зърр. Хайде сега, това ми е познато.

— Да.

— Господин Томас Ланг? — Ясно. Да, Майк. Можех да се обзаложа, че ще позная гласа. Разтърсих глава, за да опитам да се разсъня, и почувствах как нещо изтрака.

— Как сте, господин Улф? — попитах.

Мълчание от другата страна. А после:

— Много по-добре от вас според това, което научих.

— Не чак толкова — казах.

— Така ли?

— Най-голямата ми тревога в живота винаги е била, че нямам истории, които да разказвам на внуците си. Разказите ми за времето, което съм прекарал със семейство Улф, би трябвало да им стигнат, докато навършат петнайсет години, според мен.

Мисля, че го чух да се смее, но може да е било изпращяване по линията. Или пък може да са били приятелчетата на О’Нийл, препъващи се в подслушвателните устройства.

— Слушайте, Ланг — каза Улф, — бих искал да се срещнем някъде.

— Разбира се, че бихте искали, господин Улф. Я да видим. Този път бихте искали да ми предложите пари, за да ви направя вазектомия, без да забележите. Близо ли съм до истината?

— Бих искал да обясня, ако не възразявате. Обичате ли италианска храна?

Сетих се за целината и киселото мляко и осъзнах, че обожавам италианската храна. Но имаше проблем.

— Господин Улф — казах, — преди да посочите място, гледайте да сте сигурен, че можете да направите резервация за поне десет души. Струва ми се, че тук може да се намесят доста хора.

— Дадено — каза той. — До телефона ви има туристически справочник. — Сведох поглед към масичката и видях червена книга с меки корици. Лондонски пътеводител „Юън“. Изглеждаше нов, и със сигурност не го бях купил аз. — Слушайте внимателно — каза Улф. — Искам да отворите на двайсет и шеста страница, петата статия. Ще се срещнем там след трийсет минути.

По линията се разнесе неясно шумолене и за миг си помислих, че е затворил, но после отново чух гласа му.

— Ланг?

— Да?

— Не оставяй пътеводителя в апартамента си.

Дълбоко и уморено си поех въздух.

— Господин Улф — казах, — може и да съм глупав, но не чак толкова.

— На това се надявам.

Връзката прекъсна.

Петата статия на двайсет и шеста страница от подробния справочник „Юън“ за това, как да се разделите с някой и друг долар в Голям Лондон, гласеше: „Гиаре, Роузланд 216, Уест Кенсингтън 2, Италианска кухня, климатична инсталация, приемат се кредитни карти «Виза», «Мастъркард», «Амекс»“, последвана от три комплекта кръстосани лъжици. Един бърз преглед на книгата ми показа, че Юън не е прекалил с мотива с трите лъжици, затова поне можех да очаквам прилична вечеря.

Следващият проблем беше как да стигна дотам, без по петите ми да се помъкнат половин дузина държавни служители в кафяви дъждобрани. Не можех да съм сигурен, че Улф ще успее да направи същото, но ако си беше направил труда да изпълни онзи номер с пътеводителя — което, трябва да призная, ми хареса, — трябва да е бил напълно сигурен, че може да се движи наоколо, без да бъде обезпокоен от непознати.

Излязох от апартамента и слязох до вратата, която водеше към улицата. Каската ми беше там, сложена върху уреда за отчитане на горивото заедно с чифт протрити кожени ръкавици. Отворих предната врата и подадох глава на улицата. Ничия фигура с филцова шапка не отскочи, изпъната като пружина, от стълба на някоя улична лампа и не захвърли цигара без филтър. Но пък всъщност не бях и очаквал това.

На петдесет ярда вляво забелязах тъмнозелен ван „Лийланд“, със стърчаща от покрива гумена антена, а надясно, в далечния край на улицата — раиран навес на бели и червени ивици на работници, поправящи пътя. И двете можеха да са безобидни.

Шмугнах се обратно вътре, сложих си каската и ръкавиците и изрових от джоба си ключодържателя. Открехнах пощенската кутия върху предната врата, вдигнах дистанционното управление за алармата на мотоциклета на едно ниво с процепа, и натиснах копчето. „Кавазакито“ веднага изсвири в отговор, за да ми съобщи, че в момента алармата му е изключена, затова отворих със замах вратата и затичах надолу към улицата толкова бързо, колкото ми позволяваше подмишницата.

Мотоциклетът запали от първия път, както обикновено правят японските мотоциклети, затова намалих оборотите, включих го на първа скорост, и отпуснах съединителя. Освен това настъпих и газта в случай, че сте се разтревожили. Докато подмина тъмнозеления ван, сигурно съм карал с четирийсет мили в час, и за миг се позабавлявах с мисълта как безброй мъже по анораци стоварват лакти върху разни неща и ругаят. Когато стигнах до края на улицата, забелязах в огледалото за обратно виждане фаровете на кола, изтегляща се след мен. Беше „Роувър“.

Завих наляво по Бейзуотър Роуд, като превиших доста чувствително скоростта, и спрях на един светофар, който не беше показвал зелено нито веднъж през всичките години, откакто минавах покрай него. Но не ми пукаше. Известно време премятах из ръцете си ръкавиците и визьора, докато усетих как „Роувърът“ се промъква от вътрешната страна, а после хвърлих поглед отсреща към мустакатото лице зад волана. Прииска ми се да му кажа да си върви вкъщи, защото скоро положението ще стане заплетено.

Щом светофарът превключи на кехлибареножълто, затворих напълно смукача и отпуснах оборотите до около пет хиляди в минута, после изместих тежестта си напред над резервоара, за да задържа предното колело. Щом светлината стана зелена, отпуснах съединителя и почувствах как великанското задно колело на кавазакито се мята бясно ту на една, ту на друга страна като опашка на динозавър, докато успя да се закрепи достатъчно добре, за да ме поведе напред по пътя.

Две и половина секунди по-късно вече карах с шейсет мили в час, а половин секунда след това уличните лампи се сливаха в едно, и бях забравил как изглежда шофьорът на „Роувъра“.

 

 

„Гиаре“ беше изненадващо приветливо място, с бели стени и настлан с плочки, отразяващ звуците под, който превръщаше всеки шепот в крясък и всяка усмивка — в гърлен смях.

Изглеждаща като модел на „Ралф Лорън“ блондинка пое каската ми и ме отведе до една маса до прозореца, където поръчах тоник за себе си и голяма водка за болката в подмишницата ми. За да убия времето до идването на Улф, можех да избирам между пътеводителя на Юън и менюто. Менюто изглеждаше малко по-дълго, затова започнах с него.

Първото блюдо се подвизаваше под названието „Кростини“ от оваляни в брашно тароки с картофи „Бенаторе“ и имаше впечатляващата цена от дванайсет лири и шейсет и пет пенса. Блондинката — модел на Ралф Лорън се приближи и ме попита дали имам нужда от помощ с менюто, а аз я помолих да ми обясни какво е „картофи“. Тя не се засмя.

Тъкмо бях започнал да разгадавам описанието на второто ястие, което според всичките ми познания като нищо можеше да е някой от братята Маркс, сготвен в було, когато зърнах онзи Улф на вратата, решително стиснал дипломатическо куфарче, докато един сервитьор му смъкваше палтото.

И тогава, точно в същия момент, когато забелязах, че нашата маса е сложена за трима души, видях зад гърба му да се появява Сара Улф.

Изглеждаше — и ми е много неприятно да го кажа — зашеметяващо. Абсолютно зашеметяващо. Знам, че това е клише, но има моменти, в които осъзнавате защо клишетата са се превърнали в такива. Носеше зелена копринена рокля с проста кройка и тя й стоеше така, както всички рокли биха искали да стоят, ако имаха възможност да избират — стоеше неподвижно точно там, където трябваше, и се движеше точно там, където най-много би ви се искало да я видите как се движи. Почти всички я проследиха как върви към масата и помещението притихна, докато Улф й издърпваше стола, за да седне.

— Господин Ланг — каза Улф старши, — добре, че дойдохте. — Кимнах му. — Познавате ли дъщеря ми?

Погледнах през масата към Сара, а тя намръщено беше свела очи към салфетката си. Дори салфетката й изглеждаше по-добре от тази на който и да било друг.

— Да, разбира се — казах. — Я да видим откъде? Хенли? Сватбата на Дик Кавендиш? Не, сетих се. От двете страни на дулото на един пистолет — ето къде се срещнахме за последно. Много ми е приятно да се срещнем отново.

Това беше замислено като дружелюбна реплика, дори като шега, но когато тя все още отказваше да ме погледне, репликата сякаш се изроди в агресивно подмятане и ми се прииска да си бях замълчал и просто да се бях усмихнал. Сара подреди приборите във вид, който явно смяташе за по-приемлив.

— Господин Ланг — каза тя, — дойдох тук по предложение на баща си, за да кажа, че съжалявам. Не защото мисля, че съм направила нещо нередно, а защото вие бяхте ранен, което не биваше да се случва. И съжалявам за това.

Утф и аз я зачакахме да продължи, но явно засега нямаше да чуем нищо повече. Тя просто си седеше там, тършувайки из чантата си, сякаш за да си намери там причина да не ме гледа. Очевидно намери няколко, което бе странно, защото чантата беше съвсем малка.

Улф повика с жест един сервитьор и се обърна към мен.

— Успяхте ли вече да погледнете менюто?

— Хвърлих му един поглед — казах. — Разбрах, че каквото и да си поръчате, е отлично.

Сервитьорът пристигна и Улф поразхлаби вратовръзката си.

— Две много сухи мартинита — поръча той, и…

Погледна ме и аз кимнах.

— Мартини с водка — казах. — Невероятно сухо. На прах, ако има.

Сервитьорът си тръгна, а Сара започна да се оглежда наоколо, сякаш вече се беше отегчила. Имаше прекрасни вратни сухожилия.

— Е, Томас — подхвана Улф. — Имаш ли нещо против да те наричам Томас?

— Няма проблем — казах. — В крайна сметка, това ми е кръщелното име.

— Добре, Томас. Първо да те питам, как ти е рамото?

— Чудесно — казах и на лицето му се изписа облекчение. — Много по-добре от подмишницата ми, в която ме простреляха.

Най-после, най-накрая, тя обърна глава и ме погледна. Погледът й бе много по-мек, отколкото останалата част от нея се преструваше, че е. Тя леко сведе глава, а гласът й беше нисък и дрезгав.

— Казах ти, че съжалявам — рече тя.

Отчаяно исках да кажа нещо в отговор, нещо мило и внимателно, но нищо не ми идваше наум. Настъпи пауза, която можеше в известен смисъл да стане неприятна, ако тя не се беше усмихнала. Но тя се усмихна и в ушите ми внезапно нахлу кръв, заблъска и забушува, разрушавайки всичко по пътя си. Усмихнах се в отговор и продължихме да се гледаме.

— Предполагам, трябва да кажем, че е можело да бъде и по-лошо — каза тя.

— Разбира се, че можеше — казах. — Ако бях международно известен модел, който си изкарва хляба, показвайки подмишниците си, щях да остана без работа в продължение на месеци.

Този път тя се засмя, наистина се засмя, а аз се почувствах, сякаш съм спечелил всички олимпийски медали, изсичани някога.

 

 

Започнахме със супа, която ни беше сервирана в супник с размерите на моя апартамент и беше вкусна. Говорихме за незначителни неща. Оказа се, че Улф също е почитател на конните надбягвания, и че онзи следобед съм гледал как в Донкастър се състезава един от неговите коне, затова побъбрихме малко за конни надбягвания. Когато пристигна второто блюдо, вече приключвахме едно хубаво триминутно обсъждане на непредсказуемостта на английския климат. Улф лапна хапка от нещо месесто и покрито със сос, а след това си изтри устата.

— Е, Томас — каза, — предполагам, че има едно-две неща, за които би искал да ме попиташ?

— Ами да. — На свой ред попих уста със салфетката. — Не ми е приятно да бъда предсказуем, но какво, по дяволите, си мислите, че правите?

От една маса наблизо се чу шумно вдишване, но Улф не трепна. Нито пък Сара.

— Ясно — каза той. — Честен въпрос. Първо, въпреки всичко, което може да са ти казали твоите хора от Министерството на отбраната, нямам абсолютно нищо общо с наркотиците. Нищо. Вземал съм пеницилин навремето, но това е всичко. Толкоз.

Е, това очевидно не беше достатъчно убедително. Никак. Да кажеш „толкоз, това беше“ на края на дадено изказване не превръщаше изказването в неоспоримо.

— Да, добре — казах, — извинете ме за старомодния английски цинизъм, но в случая ситуацията не е ли от типа „Естествено, че така ще кажете“? — Сара ме погледна ядосано и внезапно си помислих, че може би съм попрекалил. Но после си казах: по дяволите, независимо от изящните сухожилия, тук има няколко неща, които трябва да се изяснят.

— Съжалявам, че повдигам въпроса още преди да сте започнали — казах, — но предполагам, че сме тук, за да поговорим откровено, затова съм откровен.

Улф лапна нова хапка от храната си и не откъсваше очи от чинията си, и ми трябваше един миг да осъзная, че той оставя Сара да отговори.

— Томас — каза тя и аз се обърнах да я погледна. Очите й бяха големи и кръгли и стигаха от единия до другия край на вселената. — Имах брат. Майкъл. Четири години по-голям от мен.

О, Боже. Говореше в минало време.

— Майкъл почина в средата на първата си година в университета „Бейтс“. Амфетамини, успокоителни, хероин. Беше на двайсет години.

Тя направи пауза и аз трябваше да проговоря. Да кажа нещо. Каквото и да било.

— Съжалявам.

Е, добре де, какво друго да кажа? „Ужас“? „Подай ми солта“? Осъзнах, че съм се привел към масата, опитвайки се да споделя мъката им, но нямаше полза. В такива случаи човек не знае какво да каже, той е просто външен наблюдател.

— Казвам ги това — рече накрая тя, — поради една-единствена причина. За да ти покажа, че вероятността баща ми — и тя се обърна да го погледне, докато той седеше с наведена глава — да се замеси в трафика на наркотици е не по-голяма от тази да полети към Луната. Съвсем просто е. Бих заложила живота си на това.

Точка по въпроса.

Известно време никой от тях не поглеждаше към другия, нито пък към мен.

— Ами съжалявам — повторих. — Много, много съжалявам.

Седяхме така известно време, в малко островче тишина сред глъчката на ресторанта, а после Улф внезапно се усмихна и видимо се оживи.

— Благодаря, Томас — каза той. — Но станалото — станало. За мен и Сара това е стара история и ние отдавна се справихме с нея. Точно сега искаш ли да узнаеш защо поисках от теб да ме убиеш?

Една жена на съседната маса се обърна и намръщено погледна Улф. Не беше възможно да е казал това. Възможно ли беше? Тя поклати глава и отново се зае с омара си.

— Накратко — казах.

— Е, много е просто — каза той. — Исках да разбера що за човек си.

Той ме погледна: устата му бе стисната и приличаше на спретната, права черта.

— Разбирам — казах, без всъщност да разбирам каквото и да било. Предполагам, така става, когато помолите за съвсем сбито обобщение на нещата. Примигнах няколко пъти, после се облегнах назад в стола си и се опитах да изглеждам ядосан.

— Нещо против да позвъня на училищния си директор? — попитах. — Или на някое бивше гадже? Имам предвид, всичко това сигурно е изглеждало доста тъпо?

Улф поклати глава.

— Ни най-малко — каза той. — Аз съм виновен за всичко това.

Това беше шокиращо. Наистина шокиращо. Все още се изчервявам и лицето ми пламва заради това, че преписвах на изпита за начално ниво по химия и получих отлична оценка, когато опитните учители бяха очаквали да се проваля. Знам, че един ден това ще излезе наяве. Просто си го знам.

— Наистина — казах. — Как се справих?

Улф се усмихна.

— Справи се добре — каза той. — Няколко твои гаджета смятат, че си голям негодник, но иначе се справи добре.

— Хубаво е да го знам — казах.

Улф продължи, сякаш четеше от списък:

— Ти си умен. Жилав. Честен си. Добра кариера си имал в Шетландската гвардия.

— Шотландската — казах, но той не ми обърна внимание и продължи:

— И, което от моя гледна точка е най-хубавото, ти си разорен.

Усмихна се отново, и това ме подразни.

— Пропуснахте заниманията ми с акварели — казах.

— И това ли? Страхотен си. Онова, което исках да знам, беше дали можеш да бъдеш купен.

— Ясно — казах. — Оттук и петдесетте хиляди.

Улф кимна.

Положението започваше да става неконтролируемо. Знаех, че в някакъв момент трябваше да дръпна една мъжкарска реч за това кой съм и за кои по дяволите, се мислят те, та да се бъркат в това кой съм и какъв съм, и че веднага след десерта ще се върна към това, което съм в действителност, — но някак си подходящият момент сякаш така и не се появи. Въпреки начина, по който се отнасяше с мен, и независимо от това, че си беше пъхал носа в докладите с училищните ми бележки, пак не можех да се заставя да не харесвам Улф. У него просто имаше нещо, което ми харесваше. А колкото до Сара, ами да. Хубави сухожилия.

Дори при това положение малко сурово държание нямаше да навреди.

— Нека позная — казах, като изгледах сурово Улф. — След като открихте, че не мога да бъда купен, сега ще се опитате да ме купите.

Той дори не трепна.

— Точно — каза.

Ето. Това беше и сега беше подходящият момент. Един джентълмен си има граници и аз също. Метнах салфетката си на масата.

— Е, това е просто очарователно — казах, — и предполагам, че ако бях различен тип човек, можех дори да си помисля, че е ласкаво. Точно сега обаче наистина трябва да знам за какво е всичко това. Защото ако не ми кажете и то веднага, ще напусна тази маса, живота на двама ви, а може би дори страната.

Забелязах, че Сара ме наблюдава, но не отделях очи от Улф. Той догони последния картоф из чинията си и го притисна в езерце от сос. После обаче остави вилицата и заговори много бързо.

— Известна ли ви е Войната в Залива, господин Ланг? — попита той. Не знам какво стана с обръщението „Томас“, но настроението явно се беше променило малко.

— Да, господин Улф — казах, — знам за Войната в Залива.

— Не, не знаете. Готов съм да се обзаложа на всичко, което притежавам, че не знаете абсолютно нищичко за Войната в Залива. Запознат ли сте с термина „военнопромишлен комплекс“?

Говореше като търговец, опитвайки се някак да ме изнуди, а аз исках да забавя хода на нещата. Отпих дълга глътка вино.

— Дуайт Айзенхауер — казах накрая. — Да, запознат съм. Бил съм част от това, ако си спомняте.

— С цялото ми уважение, господин Ланг, вие сте били много малка частица от това. Твърде малка — простете ми, че го казвам, — за да знаете от какво сте част.

— Както искате — казах.

— Сега опитайте да предположите коя е именно най-важната стока на света. Толкова важна, че от нея зависи производството и продажбата на всяка друга стока — нефт, злато, храна и какво ли не още. Какво ще кажете?

— Предчувствам — казах, — че ще ми кажете, че става въпрос за оръжия.

Улф се наведе през масата, твърде бързо и твърде много за моя вкус.

— Правилно, господин Ланг — каза. — Това е най-голямата индустрия в света и всяко правителство го знае. Ако сте политик и се обвържете с оръжейната индустрия, под каквато и да е форма, тогава на другия ден се събуждате и вече не сте политик. Понякога дори може да не се събудите на следващия ден. Няма значение дали се опитвате да прокарате закон относно регистрирането на притежание на огнестрелно оръжие в щата Айдахо, или се опитвате да спрете продажбата на самолети F–16 на иракските военновъздушни сили. Ако ги настъпите по пръстите, те ще ви стъпят на главата. Това е.

Улф се облегна назад в стола си и избърса потта от челото си.

— Господин Улф — казах, — давам си сметка, че сигурно се чувствате странно тук в Англия. Осъзнавам, че сигурно ви поразяваме като нация от селяндури, които са се сдобили с топла и студена течаща вода само ден преди да долетите в страната, но дори при това положение трябва да ви кажа, че съм чувал много от тези неща преди.

— Просто слушай, става ли? — каза Сара и аз подскочих леко при гневната нотка в гласа й. Когато я погледнах, в отговор тя само се втренчи в мен, с плътно стиснати устни.

— Чували ли сте някога за блъфа „Столтой“? — попита Улф.

Обърнах се отново към него.

— „Столтой“… не, не мисля.

— Няма значение — каза той. — Анатолий Столтой бил генерал от Червената армия. Началник-щаб по времето на Хрушчов. Прекарал цялата си кариера в убеждаване на Съединените щати, че руснаците имат трийсет пъти повече ракети от тях. Това му била работата. Делото на живота му.

— Е, подействало е, нали?

— За нас — да.

— „Нас“, тоест…?

— От Пентагона знаеха, че това са пълни глупости от начало до край. Знаеха го. Но това не им попречи да го използват, за да оправдаят най-голямата оръжейна разработка, която светът е виждал.

Може би беше от виното, но имах чувството, че ужасно бавно схващам смисъла на всичко това.

— Ясно — казах. — Ами хайде да направим нещо по въпроса, става ли? Я да видим сега на кой период си оставих включена машината на времето? О, да, сетих се — на идната сряда.

Сара издаде лек съскащ звук и извърна поглед от масата, и може би имаше право — може би се държах лекомислено, — но за Бога къде щеше да ни отведе всичко това?

Улф затвори очи за миг, измъквайки отнякъде запаси от търпение.

— От какво според вас — бавно запита той, — оръжейната промишленост се нуждае повече, отколкото от каквото и да е друго?

Замислено се почесах по главата.

— От клиенти?

— От война — каза Улф. — Конфликти. Неприятности.

А, ето, почна се, помислих си. Ето я теорията.

— Схванах — казах. — Опитвате се да ми кажете, че Войната в Залива е била започната от производителите на оръжие, така ли? — Честно, бях възможно най-учтив.

Улф не отговори. Просто си седеше там, с леко наклонена на една страна глава, наблюдаваше ме и се питаше дали все пак не е избрал погрешния човек. На мен дори не ми се налагаше да се питам.

— Не, сериозно — казах. — Това ли се опитвате да ми кажете? Искам да кажа, наистина искам да знам какво мислите. Искам да знам за какво е всичко това.

— Гледал ли си онези кадри, които показваха по телевизията? — попита Сара, докато Улф просто продължаваше да гледа. — „Умни“ бомби, ракетни системи „Пейтриът“, всички тези неща?

— Гледал съм ги — казах.

— Производителите на тези оръжия, Томас, използват тези кадри в рекламни видеозаписи на изложения и панаири на оръжие по цял свят. Умират хора, а те използват това за телевизионни реклами. Безнравствено е.

— Правилно — казах. — Съгласен съм. Светът е едно абсолютно ужасно място и всички бихме предпочели по-скоро да живеем на Сатурн. Мен конкретно с какво ме засяга това?

Докато бащата и дъщерята Улф си разменяха многозначителни погледи, отчаяно се опитвах да скрия огромното съжаление, което изпитвах и към двамата. Очевидно се бяха захванали с някаква ужасяваща теория на конспирацията, която най-вероятно щеше да запълни най-добрите години от живота им с изрязването на статии от вестниците и посещаване на провеждани върху тревисти хълмове семинари по темата и нищо, което бих могъл да кажа, нямаше да ги отклони от избраната посока. Най-добре щеше да бъде да им подхвърля няколко лири за дребни разходи и да се махам.

Мислех усърдно, опитвайки се да скалъпя прилично оправдание да си тръгна, когато осъзнах, че Улф подръпваше куфарчето си — и че сега го беше отворил и изваждаше няколко лъскави снимки с размер осем на десет.

Подаде ми най-горната от тях, затова я взех.

На снимката се виждаше хеликоптер в полет. Не можех да преценя колко е голям, но изобщо не приличаше на никой от видовете, които бях виждал или за които бях чувал. Имаше два главни ротора, отстоящи на два фута от една-единствена греда, и нямаше опашен ротор. Корпусът изглеждаше къс в сравнение с цялостната дължина на хеликоптера и никъде нямаше опознавателни букви. Беше боядисан в черно.

Погледнах към Улф за обяснение, но той просто ми подаде следващата снимка. Тя беше заснета от високо, затова на нея се виждаше някакъв фон, и това, което ме изненада, беше, че фонът е градски. Същият хеликоптер или друг, подобен на него, се рееше между две неотличаващи се с нищо високи административни сгради и видях, че машината определено беше малка, вероятно едноместна.

Третата снимка беше заснета в много по-близък план и показваше хеликоптера на земята. Каквито и други характеристики да притежаваше, определено беше военен, защото от металната поставка за оръжия, която се простираше по протежение на корпуса зад кабината, висеше безредно подредена противно изглеждаща сбирка. 70-милиметрови ракети „Хидра“ — разпръскващи адски огън ракети тип въздух-земя, 50-калиброви картечници, и още купища други оръжия. Това беше голяма играчка, за големи момчета.

— Откъде ги взехте? — попитах.

Улф поклати глава.

— Това не е важно.

— Е, аз пък мисля, че е — казах. — Имам много силното чувство, господин Улф, че не би трябвало да разполагате с тези снимки.

Улф наклони глава назад, сякаш най-сетне започвах да го изкарвам от търпение.

— Няма значение откъде съм ги взел — каза той. — Онова, което има значение, е предметът. Този хеликоптер е много важен, господин Ланг. Повярвайте ми. Изключително важен.

Вярвах му. Защо да не му вярвам?

— Програмата ЛХ на Пентагона — каза Улф, — действа вече от дванайсет години, опитвайки се да намери заместител за хеликоптерите „Кобра“ и „Супер — Кобра“, които Военновъздушните сили на Съединените щати използват от Виетнамската война насам.

— ЛХ ли? — попитах внимателно.

— Леки хеликоптери — отговори Сара: изражението й сякаш казваше: „как може да не знаеш такова нещо“. Улф старши продължи:

— Този хеликоптер е отговор на въпросната програма. Създаден е от американската корпорация „Маки“, и е предназначен да се използва за операции против бунтовнически сили. Тероризъм. Намира пазар, освен за нуждите на Пентагона, сред отрядите на полицията и милицията по целия свят. Но при цена от по два и половина милиона долара всеки ще е трудно да ги пласираме.

— Да — казах, — това ми е ясно. — Отново погледнах снимките и се замъчих да измисля някаква интелигентна реплика. — Защо има два ротора? Изглежда малко сложно. — Забелязах ги да се споглеждат, но не можех да определя какво означаваше този поглед.

— Не разбирате нищо от хеликоптери, нали? — попита накрая Улф.

Свих рамене.

— Шумни са — казах. — Често се разбиват. Май дотук са ми познанията.

— Бавни са — каза Сара. — Бавни и следователно уязвими на едно бойно поле. Модерните ударни хеликоптери могат да се движат с около двеста и петдесет мили в час.

Канех се да кажа, че това ми звучи доста бързо, когато тя продължи:

— Един съвременен реактивен изтребител изминава една миля за четири секунди.

Нямаше и най-малък шанс да пресметна дали това беше по-бързо или по-бавно от двеста и петдесет мили в час, без да повикам някой от келнерите и да поискам молив и хартия, затова просто кимнах и я оставих да продължи.

— Това, което ограничава скоростта на един конвенционален хеликоптер — каза бавно тя, усетила неловкостта ми, — е наличието само на един ротор.

— Естествено — казах и се отпуснах отново на мястото си, за да изслушам впечатляващо вещата лекция на Сара. Много от онова, което тя имаше да каже, удобно ми мина покрай ушите, но основното, ако съм го схванал правилно, явно бе следното:

Според казаното от Сара напречното сечение на една хеликоптерна перка представлява в общи линии същото като крилото на самолет. Нейната форма създава разлика на налягане във въздуха, преминаващ над горните и долните му повърхности, водейки впоследствие до издигане. Отличава се обаче от самолетното крило по това, че когато един хеликоптер се придвижва напред, над перката започва да преминава въздух, който идва напред с по-голяма бързина от тази, с която преминава над връщащата се назад перка. Това води до неравномерно издигане от двете страни на хеликоптера и колкото по-бързо се движи той, толкова по-неравномерно става издигането. Накрая „оттеглящата се“ перка престава да предизвиква каквато и да било подемна сила и хеликоптерът се преобръща по гръб и пада от небето. Това, според Сара, беше отрицателен аспект.

— Онова, което хората от „Маки“ са направили, е да поставят два ротора върху обща ос, въртящи се в противоположни посоки. Равномерно издигане и от двете страни вероятно с почти два пъти по-висока скорост. Освен това няма реакция на въртящия момент, затова не е необходим опашен ротор. По-малък, по-бърз, по-маневрен. Вероятно е тази машина да може да развива скорост от над четиристотин мили в час.

Кимнах бавно, в опит да покажа, че съм впечатлен, но не чак толкова.

— Добре, чудесно — казах. — Но ракетата „Джавелин“ от типа „земя-въздух“ развива скорост от близо пет хиляди проклети мили в час. — В отговор Сара се втренчи в мен. Как смеех да я предизвиквам по тези технически въпроси? — Искам да кажа — продължих, — нещата не са се променили чак толкова много. Това все още си е хеликоптер и все още може да бъде свален. Не е непобедим.

Сара затвори очи за секунда, питайки се как да формулира мисълта си, та да я разбере един идиот.

— Ако човекът, който изстрелва ракетата „земя-въздух“, се справя добре — каза тя, — и ако е добре обучен и готов, той има шанс. Само един шанс. Но важното при този хеликоптер е това, че набелязаната мишена няма да има време да се подготви. Ще го свалят още преди да е разтъркал очи, за да се разсъни. — Тя упорито се взираше в мен. — Сега схванахте ли? Повярвайте ми, господин Ланг — продължи тя, наказвайки ме заради проявената дързост, — това е следващото поколение военни хеликоптери. — Тя кимна към снимките.

— Ясно — казах. — Добре. Е, в такъв случай сигурно са адски доволни.

— Така е, Томас — каза Улф. — Те са много, много доволни от тази машина. Точно в момента момчетата в „Маки“ имат само един проблем.

Някой очевидно трябваше да попита: „И този проблем е…?“

— И този проблем е…?

— Никой в Пентагона не вярва, че ще проработи.

Замислих се за малко.

— Не могат ли да помолят за пробно каране? Да направят едно — две кръгчета около пресечката?

Улф си пое дълбоко въздух, и усетих, че най-сетне се приближавахме към главния въпрос за вечерта.

— Това, което ще помогне тази машина да бъде продадена на Пентагона, а и на още петдесет военновъздушни сили по света, е да я видят в действие срещу сериозна терористична операция.

— Ясно — казах. — Искате да кажете, че ще трябва да изчакат ситуация, повтаряща Олимпийските игри в Мюнхен?

Улф се позабави, протакайки произнасянето на заключителната си реплика възможно най-дълго.

— Не, не искам да кажа това, господин Ланг — каза той. — Искам да кажа, че те ще предизвикат повторение на ситуацията от Олимпиадата в Мюнхен.

— Защо ми казвате всичко това?

Вече бяхме на кафето, а снимките бяха прибрани обратно в папката.

— Искам да кажа, ако сте прав — продължих, — а аз лично нямам друг избор, освен да предполагам, — но ако сте прав, какво планирате да направите по въпроса? Да пишете до Уошингтън Поуст? До Естер Ранцен^[2]? Какво?

И двамата Улф бяха притихнали съвсем и не бях напълно сигурен защо. Навярно бяха си мислили, че ще е достатъчно само да изложат теорията си — че веднага щом я чуя, ще скоча на крака, като точа ножа за масло и с гръмки крясъци заплашвам със смърт производителите на оръжие, — но за мен това въобще не беше достатъчно. Как би могло?

— Ти смяташ ли се за добър човек, Томас?

Въпроса зададе Улф, но все така избягваше да ме гледа.

— Не, не се смятам — казах.

Сара вдигна очи.

— За какъв тогава?

— Смятам се за висок човек — казах. — Беден човек. Човек с пълен стомах. Човек, притежаващ мотоциклет. — Направих пауза и почувствах погледите им върху себе си. — Не знам какво имате предвид с „добър“.

— Предполагам, имаме предвид човек, който е на страната на ангелите — каза Улф.

— Ангели не съществуват — казах бързо. — Съжалявам, но не съществуват.

Настъпи затишие, докато Улф кимаше бавно, сякаш признаваше, че това все пак е някаква гледна точка само дето случайно е изключително разочароваща, а после Сара въздъхна и стана.

— Извинете ме — каза.

Двамата с Улф забързано понечихме да се надигнем от столовете си, но преди да успеем да се изправим достатъчно, за да проличат намеренията ни, Сара вече беше изминала половината път през ресторанта. Пътьом тя се отклони и се приближи до един сервитьор, като му прошепна нещо, после кимна, когато чу отговора му, и се отправи към една арка в дъното на помещението.

— Томас — каза Улф. — Нека го формулирам така. Някои лоши хора се готвят да извършат някои лоши неща. Имаме шанс да ги спрем. Ще ни помогнеш ли? — Той млъкна. И продължи да мълчи.

— Вижте, този въпрос все още е открит — казах. — Какво възнамерявате да правите? Просто ми кажете. Какъв е проблемът с пресата? Или полицията? Или ЦРУ? Искам да кажа, хайде, ще вземем един телефонен указател и няколко монети и ще уредим тая работа.

Улф раздразнено поклати глава и почука с кокалчетата си по масата.

— Не ме слушаш, Томас — каза той. — Говоря за интереси. Най-важните интереси на света. Капитал. Капитал не се натрупва с телефонни разговори и с едно-две учтиви писма до представителя ти в Конгреса.

Изправих се, залитайки леко от виното. Или от разговора.

— Тръгваш ли си? — попита Улф, без да вдига глава.

— Може би — казах. — Може би. — Всъщност не знаех какво ще правя. — Но първо ще отида до тоалетната. — И наистина точно това бе намерението ми в момента, защото бях объркан, и защото намирам, че порцеланът ми помага да мисля.

Тръгнах бавно през ресторанта към арката: мозъкът ми бе препълнен с всевъзможни лошо подредени неща, които можеха да изпаднат и да наранят някой друг минувач, — и какво си въобразявах, че правя, дори само мислейки си за излитане и писти, и началото на дълги пътувания? Трябваше да се измъкна от тази история, и то бързо. Дори само това, че си бях направил труда да разгледам онези снимки, беше достатъчно глупаво.

Свърнах в сводестия вход и видях Сара да стои в една ниша до телефонен автомат. Беше с гръб към мен и главата й беше наклонена напред, почти опирайки се в стената. Постоях там за миг, загледан в тила й, в косата и раменете й, и да, добре де, мисля, че може да съм хвърлил и един поглед към задника й.

— Здрасти — казах. Глупава реплика.

Тя се врътна кръгом и за един нищожен миг ми се стори, че видях в лицето й истински страх — нямах и най-малка представа от какво, — а после тя се усмихна и върна слушалката на мястото й.

— Е — каза, като направи една крачка към мен, — влизаш ли в отбора?

Гледахме се един друг известно време, и после аз се усмихнах в отговор и свих рамене и понечих да кажа: „Амиии…“, както правя винаги, когато ми е трудно да намеря думи. А ще откриете, ако пробвате да направите това у дома, че за да оформите звука „и“ накрая, трябва да присвиете устни в нещо като нацупена гримаса — много подобно на формата, която трябва да приемат устните ви, за да подсвирнете, да кажем. Или може би дори за да целунете някого.

Тя ме целуна.

Тя ме целуна.

Това, което искам да кажа е, че си стоях там, с присвити устни, с присвит мозък, а тя просто пристъпи и пъхна езика си в устата ми. За миг си помислих, че може би се е подхлъзнала на някоя от дъските на пода и по рефлекс е изплезила език — но някак си това не изглеждаше особено вероятно и във всеки случай, защо, след като си върна равновесието, тя не си прибра езика?

Не, тя определено ме целуваше. Точно както по филмите. Точно сякаш това не бе моят живот. За няколко секунди бях твърде изненадан и твърде неопитен, за да се сетя какво да направя, защото от много отдавна не ми се беше случвало подобно нещо. Всъщност, ако правилно си спомням, беше се случило, когато съм бил берач на маслини по времето на Рамзес Трети, и не съм сигурен как се бях справил тогава.

Тя имаше вкус на паста за зъби, и вино, и парфюм, и на небето в хубав ден.

— Влизаш ли в отбора? — повтори тя и от това колко ясно прозвучаха думите й, осъзнах, че в някакъв момент сигурно си беше прибрала езика, макар че все още го усещах в устата си, върху устните си, и знаех, че винаги ще мога да го почувствам. Отворих очи.

Тя стоеше там, вдигнала поглед към мен и да, определено беше тя. Не беше келнер или закачалка за шапки.

— Амиии… — казах.

Отново седяхме на масата и Улф подписваше разписката от кредитната карта, и може би в света се случваха и разни други неща, но не съм сигурен.

— Благодаря за вечерята — казах, като някакъв робот.

Улф ми махна с ръка и се ухили.

— Удоволствието е мое, Том — рече.

Беше доволен, че съм казал „да“. „Да“ в смисъла на „да, ще си помисля по въпроса“.

Изглежда, никой не беше в състояние да каже за какво точно трябваше да си помисля, но това беше достатъчно, за да удовлетвори Улф, и за момента всички имахме причини да се чувстваме добре. Взех папката и отново започнах да прехвърлям снимките, една по една.

Малък, бърз и жесток.

Мисля, че Сара също беше доволна, въпреки че сега се държеше, сякаш не се беше случило нищо кой знае какво, освен една прилична вечеря и малко бъбрене за новите времена.

Жесток, бърз и малък.

Може би под цялото това самообладание се таеше кипяща вихрушка от емоции и тя я удържаше единствено защото баща й седеше там.

Малък, бърз и жесток.

Престанах да мисля за Сара.

Докато пред очите ми минаваше всеки от образите на тази противно изглеждаща машина, явно усещах как постепенно се пробуждам от нещо, или от някъде. Как се пробуждам за някакво друго усещане или място. Знам, че звучи странно, но прямотата, излъчваща се от тази машина — нейната грозота, изложената й на показ ефикасност, неприкритата й безжалостност — сякаш се процеждаха от листа в ръцете ми и охлаждаха кръвта ми. Може би Улф усещаше какво чувствам.

— Няма официално име — каза той, като посочи към снимките. — Но временно му е дадено названието Контрол над управлението и легалната администрация.

— „КУЛА^[3]“ — изрекох безцелно.

— Значи, знаеш да произнасяш и по букви? — подметна Сара, с нещо, което почти приличаше на усмивка.

— Оттук и работното название, дадено на този прототип — каза Улф.

— И то е…?

Никой от тях не отговори, затова вдигнах очи и видях, че Улф чака да срещна погледа му.

— „Абсолвентът“ — каза той.