Хю Лори
Търговецът на оръжие (17)

Шестнайсет

Умело тя езика си безспир върти

за лоши думи, клетви и злини.

Едуард Йърг

При излитането за Прага съобщиха за бомбена заплаха. Бомба нямаше, но доста се уплашихме.

Точно се настанявахме по местата си, когато по интеркома се разнесе гласът на пилота, който ни нареди да слизаме от самолета възможно най-бързо. Нямаше реплики от рода на „Дами и господа, от името на «Бритиш Еъруейс»“… или нещо подобно. Само нареждане да слизаме от самолета веднага.

Мотаехме се в боядисана в люляково стая, в която имаше десетина стола по-малко, отколкото беше броят на пътниците и нямаше фонова музика, и не беше позволено да се пуши. На мен обаче ми беше. Униформена жена с много грим ми каза да изгася цигарата, но аз обясних, че страдам от астма и цигарата представлява билково лекарство за разширяване на бронхите, което трябва да вземам всеки път, когато съм подложен на стрес. С това си навлякох омразата на всички — на пушачите дори повече, отколкото на непушачите.

Когато най-сетне се затътрихме обратно до самолета, всички погледнахме под седалките си, обезпокоени, че специално обученото полицейско куче може да е имало настинка днес, и че някъде има малка черна чанта за инструменти, убягнала на всички претърсващи.

Имало някога един човек, който отишъл на психиатър, защото изпитвал панически страх от летене. Фобията му се основавала на убеждението, че на който и самолет да се качи, на борда му ще има бомба. Психиатърът се опитал да се справи с фобията, но не успял, затова изпратил пациента си при статистик. Статистикът защракал по калкулатора си и информирал човека, че вероятността на борда на следващия полет, с който пътува, да има бомба е едно на милион. Човекът още не бил удовлетворен, и продължавал да седи там, убеден, че ще бъде на борда точно на този самолет от един милион възможни. Затова статистикът отново натиснал някой и друг бутон на калкулатора и казал: „Е, добре, ще се почувствате ли в по-голяма безопасност, ако вероятността за бомбената заплаха е едно на десет милиона?“ Мъжът отговорил, че, да, разбира се, ще се почувства в по-голяма безопасност. Затова статистикът казал: „Вероятността на борда на самолета, с който летите следващия път, да има две, отделни, нямащи връзка една с друга бомби, е точно едно към десет милиона“. На лицето на мъжа се изписало озадачено изражение и той казал: „Всичко това е много добре, но с какво ще ми помогне?“ Статистикът отвърнал: „Много е просто. Вземете бомба със себе си на борда“.

Разказах тази история на един облечен в сив костюм бизнесмен от Лестър, който седеше на мястото до мен, но той изобщо не се засмя. Вместо това повика стюардеса и каза, че според него в багажа ми има бомба. Наложи се да повторя историята пред стюардесата, и да я потретя пред втория пилот, който се върна и приклекна в краката ми с намръщена гримаса на лицето. Никога, ама никога вече, няма да водя учтив разговор.

Може би погрешно бях преценил какво мислят хората за бомбите на борда на самолетите. Възможно е. По-вероятно обяснение е, че аз бях единственият пасажер на този полет, който знаеше откъде беше дошло фалшивото обаждане за бомба и какво означаваше.

Това беше първият непохватен подготвящ обстановката ход от операция „Дедууд“.

 

 

Летището на Прага е малко по-малко от табелата с надпис „Летище Прага“ пред сградата на терминала. Огромният й напомнящ за сталинистките времена мащаб ме накара да се запитам дали табелата не е била изработена преди изобретяването на радионавигацията, така че пилотът да може да я прочете още докато е на половината път през Атлантическия океан.

Отвътре летището приличаше на абсолютно всяко друго летище по света. Независимо в коя част на света сте, летището трябва да е снабдено с каменни подове за количките с багаж, трябва да има колички за багаж, и трябва да има стъклени витрини с изложени в тях колани от крокодилска кожа, които никой никога в хилядагодишната история на цивилизацията няма да пожелае да купи.

Новината за измъкването на чехите от пастта на Съветите беше достигнала до служителите от имиграционните служби, които седяха в стъклените си кабинки и отново водеха Студената война с всяко изпълнено мигновено хвърляне на изпълнен е отвращение поглед от паспортната снимка към стоящия пред тях представител на упадъчния империализъм. Този империалист бях аз, и бях допуснал грешката да облека хавайска риза — което, предполагам, подчертаваше колко съм пропаднал. Другия път щях да си извадя поука. Само дето може би следващия път някой щеше да е намерил ключа за стъклените кабинки и щеше да е казал на тези нещастници, че сега ще делят едно и също културно и икономическо пространство с „Евро Дисни“. Реших да се опитам да науча как е на чешки „Вече ми липсвате“.

Обмених малко пари и излязох да махна на някое такси. Вечерта беше хладна и широките сталинистки локви на паркинга, в които се виждаха сиво-сини отражения на новопоставените неонови реклами наоколо, я правеха да изглежда още по-хладна. Завих зад ъгъла на сградата на терминала и вятърът бурно скочи да ме посрещне, близвайки лицето ми е дъжд с вкус на дизелово гориво, а после заподскача игриво около прасците ми, подръпвайки панталоните ми. Постоях там един миг, попивайки странността на мястото, мъчително осъзнавайки, че във всеки възможен смисъл, бях преминал от една държава в друга.

Накрая намерих такси и на гладък английски казах на шофьора, че искам да отида на Вацлавския площад. Сега знам, че тази молба звучи фонетично по същия начин като чешкия израз, означаващ: „Аз съм тъп турист, моля, оберете ме до шушка“. Колата беше „Татра“, а шофьорът беше кучи син: караше бързо и добре, тананикайки си щастливо под нос като човек, който току-що е спечелил на залагания.

Това беше една от най-красивите гледки, които съм виждал в някой град. Вацлавският площад всъщност изобщо не е обикновен площад, а широк двоен булевард, спускащ се надолу по един склон от Националния музей, който се вижда от него. Дори и да не знаех нищо за това място, пак щях да почувствам, че това е важно. Безброй събития от древната и съвременната история се бяха случили в рамките на тази миля и половина, застлана със сив и жълт камък и бяха оставили своя мирис. L’Air Du Temps de Praha, пражките пролети, лета, зими и есени, си бяха идвали и си бяха отивали, и вероятно щяха да дойдат отново.

Когато шофьорът ми каза колко пари иска, се наложи няколко минути да му обяснявам, че всъщност не искам да купувам таксито, а само да уредя сметката си за петнайсетте минути, които бях прекарал в него. Той ми каза, че това било лимузина, или поне изрече думата „лимузина“ и многократно сви рамене и след малко се съгласи да намали исканията си просто до астрономическа сума. Вдигнах чантата си и тръгнах.

Американците ми бяха казали сам да си намеря жилище, и единственият сигурен начин да изглеждаш като човек, прекарал дълго време в търсене на място, където да отседне, е да прекараш дълго време в търсене на място, където да отседнеш. Затова тръгнах с маршова стъпка и стигнах до „Прага 1“, което е централният квартал на стария град, след около два часа. Двайсет и шест църкви, четиринайсет галерии и музеи, опера — в която юношата Моцарт беше изнесъл най-първото представление на Дон Жуан — осем театъра и един „Макдоналдс“. Пред една от споменатите по-горе сгради имаше петдесет метра опашка.

Отбих се в няколко бара, за да попия малко от местната атмосфера, която пристигаше във високи, прави чаши с надпис „Будвайзер“, и наблюдавах как ходи, говори, облича се и се забавлява съвременният чех. Повечето сервитьори предположиха, че съм германец — лесно беше да се допусне подобна грешка, като се има предвид, че градът гъмжеше от тях. Пътуваха на групи по дванайсетима, с раници и огромни бедра, и се точеха по улиците, когато вървяха. Но пък и, разбира се, за повечето германци Прага е само на няколко часа път с бърз танк, затова едва ли е изненадващо, че се отнасят към това място като към края на градината пред къщата си.

Хапнах чиния варено свинско и кнедли в едно кафене край реката и по съвета на една уелска двойка на съседната маса се разходих по Карловия мост. Уелсецът и неговата госпожа ме бяха уверили, че съоръжението е впечатляващо, но заради хилядите улични музиканти, провесили се по всеки сантиметър от парапета, до един изпълняващи песни на Боб Дилън, така и не видях нищо от него.

В крайна сметка намерих стая в „Златна Прага“ — занемарен пансион на хълма недалече от замъка. Хазяйката ми предостави избор между голяма мръсна стая и малка чиста стаичка и аз избрах голямата и мръсна, с мисълта, че бих могъл да я почистя сам. След като тя си отиде, си дадох сметка колко глупаво беше това. Та аз никога не съм чистил дори собствения си апартамент.

Разопаковах си нещата, легнах на леглото и запалих цигара. Мислех си за Сара, и за баща й, и за Барнс. Мислех си за собствените си родители, и за Рони, и за хеликоптери и мотоциклети и за германци и за хамбургери от „Макдоналдс“.

Мислех за много неща.

Събудих се в осем и се заслушах в звуците на града, който се надигаше и се отправяше на работа. Единственият непознат шум идваше от трамваите, които с дрънчене и свистене си проправяха път по калдъръмените улици и прекосяваха мостовете. Запитах се дали е редно да остана с хавайската риза или не.

 

 

Към девет часа бях на градския площад: някакъв нисък мъж с мустаци ми досаждаше, предлагайки ми обиколка на града с теглен от коне файтон. От мен се очакваше да остана зашеметен от старомодната автентичност на управляваното от него превозно средство, но при един небрежен оглед то ми се стори изключително наподобяващо долната половина на автомобил „Мини“, чийто двигател е изваден, а стръките за впрягане на конете са поставени на някогашното място на фаровете. Казах „не, благодаря“ около дузина пъти и „разкарай се“ веднъж.

Търсех кафене с чадъри на „Кока-Кола“ над масите. Така ми бяха казали: „Том, като стигнеш там, ще видиш кафене с чадъри на «Кока-Кола» над масите“. Онова, което не бяха казали, или за което не си бяха дали сметка, беше, че представителят на „Кока — Кола“ беше поработил доста съвестно по тези места, разполагайки фирмените си чадъри в поне двайсетина заведения в радиус от сто метра на площада. Представителството на цигарите „Кемъл“ беше отбелязало само две попадения, затова вероятно въпросният представител лежеше мъртъв в някоя канавка, докато представителят на „Кока-Кола“ получаваше месингови плакети и лично място за паркиране в седалището на компанията в Юта.

Намерих го след двайсет минути. Казваше се „Николас“. Две лири за чаша кафе.

Бяха ми казали да вляза вътре, но беше прекрасна утрин и ми се искаше да не правя каквото ми казват, затова седнах навън, така че да виждам площада и минаващите германци. Поръчах си кафе и докато правех това, видях как от кафенето се появиха двама мъже и седнаха на една маса наблизо. И двамата бяха млади и добре изглеждащи, и двамата носеха слънчеви очила. Никой от двамата не гледаше в моята посока. Вероятно седяха вътре вече от час, заемайки удобни позиции за срещата, а аз бях отишъл и бях развалил всичко.

Отлично.

Наместих стола си в удобна позиция и затворих очи за малко, позволявайки на слънцето да се промъкне и да ме докосне.

— Господарю — каза един глас, — за мен е рядко и специално удоволствие.

Огледах се и видях фигура в кафяв шлифер да гледа с присвити очи надолу към мен.

— Това място заето ли е? — попита Соломон. Седна, без да чака отговор.

Втренчих се в него.

— Здравей, Давид — казах най-сетне.

Изтърсих една цигара от пакета, докато Соломон даде знак на един сервитьор. Хвърлих поглед през рамо към двамата типове с тъмните очила, но всеки път, щом се обърнех, те гледаха колкото е възможно по-далече от мен.

— Kava, prosim — каза Соломон с явно доста школувано произношение. Обърна се към мен. — Хубаво кафе, ужасна храна. Така пиша на пощенските си картички.

— Това не си ти — казах.

— Така ли? А кой тогава?

Продължих да се взирам. Всичко това беше съвсем неочаквано.

— Нека го формулирам така — казах. — Ти ли си?

— Какво имаш предвид: дали човекът, който седи тук, съм аз, или питаш аз ли съм човекът, е когото трябва да се срещнеш?

— Давид.

— И двете, сър. — Соломон се облегна назад, за да позволи на сервитьора да остави кафето. Отпи и одобрително премлясна с устни. — Имам честта да изпълнявам длъжността на инструктор по време на престоя ви на тази територия. Вярвам, ще намерите тези отношения за ползотворни.

Кимнах в посока на типовете със слънчевите очила.

— Тези с теб ли са?

— Това е идеята, господарю. На тях не им харесва особено, но това не е проблем.

— Американци ли са?

Той кимна.

— Абсолютно. Тази операция е много, много съвместна. По-съвместна не сме имали от дълго време насам, всъщност. Хубаво нещо, като цяло.

Замислих се за малко.

— Но защо не са ми казали? — попитах. — Имам предвид, те знаеха, че те познавам, в такъв случай защо не са ми казали?

Той сви рамене.

— Не сме ли ние просто зъбци върху зъбчатите колела на огромна машина, сър?

Ами до голяма степен.

Разбира се, исках да задам на Соломон всевъзможни въпроси.

Исках да го върна право до началото — да сглобя отново всичко, което знаехме за Барнс и О’Нийл, за Мурда и „Дедууд“, и за „Специализации“, — така че двамата да успеем да заемем някакво място в тази каша и може би дори да измислим начин на действие за измъкване от нея.

Имаше обаче причини, поради които не можех. Важни, солидни причини, които подобно на шумни ученици вдигаха ръце в дъното на класната стая и се извиваха на местата си, принуждавайки ме да ги изслушам. Ако му кажех онова, което си мислех, че знам, Соломон щеше да постъпи или правилно, или погрешно. Постъпеше ли правилно, беше твърде възможно това да стане причина Сара и аз да загинем, и напълно сигурно е, че нямаше да спре онова, което се задаваше. Можеше да доведе до отлагането му, можеше да стане причина то да бъде повторено в друга степен по друго време, но нямаше да го спре. Мисълта какво щеше да стане, ако постъпеше погрешно, беше непоносима. Защото погрешната постъпка щеше да означава, че Соломон е в другия отбор, а когато стигнеш точно до това, никой не познава никого.

Затова за момента млъкнах и слушах, докато Соломон внимателно обясняваше как се очаква от мен да прекарам следващите четирийсет и осем часа. Говореше бързо, но спокойно и за деветдесет минути обсъдихме доста неща, благодарение на това, че не му се налагаше да повтаря „това е много важно“ на всяко изречение, както беше направил американецът.

Типовете със слънчевите очила пиеха кока-кола.

Разполагах с цял свободен следобед и тъй като май за известно време щеше да е последният ми такъв следобед, прахосвах го разточително. Пих вино, четох стари вестници, изслушах едно изпълнение на открито на някакви произведения на Малер и като цяло го раздавах безделник.

В един бар се запознах с някаква французойка, която каза, че работела в компания за компютърен софтуер, и я попитах дали би правила секс с мен. Тя само сви рамене по френски маниер, което аз приех като отрицателен отговор.

Срещата беше определена за осем, затова се помотах в едно кафене до осем без десет, като побутвах из чинията нова порция варено свинско и кнедли и пушех невъздържано. Платих сметката и излязох навън в прохладната вечер, най-после усещайки как пулсът ми се ускорява от перспективата за някакви действия.

Знаех, че нямам основание да се чувствам добре. Знаех, че задачата е почти невъзможна, че пътят пред мен беше дълъг, каменист и почти без бензиностанции, и че шансовете ми да навърша седемдесет години са се провалили.

Но незнайно по каква причина аз се чувствах именно добре.

Соломон ме чакаше на уговореното място с единия от Слънчевите очила. Единия от двойката типове със слънчеви очила, имам предвид — макар, разбира се, сега той да не носеше слънчеви очила, защото беше тъмно, затова трябваше бързо да му измисля ново име. След няколкоминутно размишление се спрях на прякора Онзи със свалените тъмни очила. Мисля, че сигурно имам в себе си нещо от индианците.

Извиних се, че съм закъснял, а Соломон се усмихна и каза, че не съм, което ме подразни, а след това и тримата се качихме в мръсен, сив мерцедес с дизелов двигател, с Онзи със свалените тъмни очила на волана и потеглихме по главния път, извеждащ от източната част на града.

След половин час бяхме отминали покрайнините на Прага, а пътят се беше стеснил до две не особено бързи платна, по които се движехме спокойно. Кажи-речи най-лошият начин да прецакаш тайна операция на чужда земя е да те глобят за превишаване на скоростта, и Онзи със свалените тъмни очила, изглежда, бе усвоил достатъчно добре този урок. Двамата със Соломон си разменяхме от време на време по някоя забележка за околността — колко е зелена, колко много някои части от нея напомнят за Уелс — макар да не съм сигурен дали някой от нас е ходил някога там, — но иначе не говорехме много. Вместо това си рисувахме картинки по замъглените задни прозорци, докато отвън се разстилаше Европа. Соломон рисуваше цветя, а пък аз — щастливи личица.

След час започнаха да се появяват указателни табели за Бърно — това име винаги изглежда неправилно написано, и също и никога не звучи правилно, когато го изговаряте, — но знаех, че няма да отидем толкова далече. Завихме на север към Костелец, а след това почти веднага отново на изток, по още по-тесен път, без никакви знаци. Което просто компенсираше нещата.

Залъкатушихме през простираща се в продължение на няколко мили борова гора, а после Онзи със свалените слънчеви очила продължи на странични фарове, което стана причина да намалим скоростта. След като шофира така в продължение на няколко мили, той напълно угаси светлините и ми каза да си загася цигарата, защото „му прецаквала нощното виждане“.

И тогава съвсем внезапно пристигнахме.

Държаха го в сутерена на една фермерска къща. Не можех да определя откога — знаех само, че няма да е още дълго. Беше горе-долу на моята възраст, горе-долу с моя ръст, вероятно беше тежал горе-долу колкото мен, преди да спрат да го хранят. Казаха, че името му е Рики, и че бил от Минесота. Не казаха, че е изплашен до смърт и че иска да се върне в Минесота колкото е възможно по-скоро, защото не се налагаше да го казват. Това се виждаше в очите му, по-ясно от всичко, което някога се е виждало в очите на някого.

Рики беше отпаднал на седемнайсетгодишна възраст. Отпаднал от училище, отпаднал от семейството си, отпаднал от почти всичко, от което може да отпадне един млад мъж, — но после, съвсем скоро беше попаднал в някои други неща, алтернативни неща, и те го бяха накарали да се почувства по-добре по отношение на себе си. Поне за известно време, във всеки случай.

В този момент Рики се чувстваше много по-зле по отношение на себе си: най-вероятно, защото беше успял да се насади в една от онези ситуации, в които си гол в мазето на непозната сграда, в непозната страна, с втренчени в теб непознати, някои от които очевидно ти причиняват болка от известно време, а други просто чакат да дойде техният ред. Знам, че в дъното на ума на Рики се мяркаха сцени от хиляди филми, в които героят, попаднал в същата неприятна ситуация, отмята глава назад с дръзка презрителна гримаса и казва на мъчителите си да си го начукат. А Рики беше седял в тъмнината заедно с милиони други тийнейджъри и чинно бе усвоявал урока, че именно така трябва да се държат мъжете в беда. Първо и преди всичко те мъжествено понасят случващото се; след това отмъщават.

Но тъй като не беше чак толкова остроумен — тъй като не му достигаха две топки, за да упражни чукането с прасета или както там му казваха в Минесота, — Рики беше пропуснал да забележи важните предимства, които тези целулоидни богове имаха над него. Всъщност, има само едно истинско предимство, но то е много важно. Предимството е, че филмите не са реални. Честно. Не са.

В истинския живот — и съжалявам, ако с това разбивам известни дълбоко лелеяни илюзии — мъжете в положението на Рики не казват на никого да върви да си го начука. Не се усмихват дръзко и презрително, не заплюват никого в очите и със сигурност определено, категорично не се освобождават с един-единствен скок. Това, което всъщност правят, е да стоят абсолютно неподвижни, да треперят, и да плачат, и да молят, буквално да молят, за майка си. Носът им тече, краката им треперят и те хленчат. Ето какви са мъжете — всички мъже, и ето такъв е истинският живот.

Съжалявам, но това е положението.

Едно време баща ми отглеждаше ягоди под мрежа. От време на време някоя птица, съгледала някакви тлъсти, червени, сладки неща на земята, решаваше да пробва да се промъкне под мрежата, да открадне плодовете оттам и да изчезне. И от време на време, тази птица успяваше да се справи с първите две неща — никакви усилия, минаваха като по вода, — а после напълно оплескваше третото. Птиците засядаха във фината мрежа и дълго вряскаха и пляскаха с криле, а баща ми вдигаше поглед от импровизирания капан, свирваше ми да се приближа, и ми казваше да измъкна птицата. Внимателно. Да я хвана, да размотая мрежата, в която се беше оплела и да я освободя.

Именно тази работа мразех повече от която и да било друга в цялата вселена на детството.

Страхът е плашещ. От всички емоции най-плашещо е да наблюдаваш именно тази. Животно, изпаднало в ярост, е едно нещо, често пъти доста обезпокоително нещо, но животно, изпаднало в ужас — онази паника, от която птицата се превръща във вързоп от перната, изцъклена, потръпваща паника — е нещо, което не исках да виждам никога повече.

И все пак, ето че го виждах.

— Шибано лайно такова — каза един от американците, като влезе в кухнята и веднага се зае с някакъв чайник.

Двамата със Соломон се спогледахме. Бяхме седели на масата в продължение на двайсет минути, след като бяха отвели Рики, без да разменим и дума. Знаех, че и той е също толкова разтърсен, колкото и аз, а той знаеше, че аз знам, затова просто бяхме седели там, аз — втренчен в стената, той — като драскаше черти отстрани по стола с нокътя на палеца си.

— Какво ще стане сега с него? — попитах, все още загледан в стената.

— Това не е твой проблем — каза американецът, докато е голяма лъжица изсипваше мляно кафе в една чаша. — След днешния ден вече не е ничий проблем. — Мисля, че се засмя, докато казваше това, но не мога да съм сигурен.

Рики беше терорист. Като такъв го възприемаха американците и именно затова го мразеха. Те и бездруго мразеха всички терористи, но това, което правеше Рики специален, което ги караше да го мразят повече от другите, беше фактът, че той беше американски терорист. А това просто не изглеждаше правилно. До Оклахома Сити средният американец бе възприемал пускането на бомби на обществени места като причудлива, европейска традиция, като борбите с бикове или изпълнението на танца „Морис“. А ако някога се разпространеше извън Европа, тази традиция със сигурност отиваше на изток, при ездачите на камили, проклетите типове с тюрбаните, синовете и дъщерите на исляма. Взривяването на големи търговски центрове и посолства, стрелянето със снайпер по законно избрани служители на правителството, отвличането на самолети „Боинг 747“ в името на нещо различно от парите, беше съвършено нетипично за Америка и за Минесота. Но Оклахома Сити промени много неща, всичките до едно — към по-лошо и в резултат Рики бе принуждаван да плаща прескъпо за идеологията си.

Рики беше американски терорист и беше извършил измяна.

 

 

Върнах се в Прага призори, но не си легнах. Или поне стигнах до леглото, но не легнах в него. Седях на ръба, докато пепелникът се пълнеше, а пакетът „Марлборо“ се изпразваше и се взирах в стената. Ако в стаята имаше телевизия, може би щях да погледам. Или може би не. Дублиран на немски епизод на Магнум отпреди десет години не е кой знае колко по-интересен от една стена.

Бяха ми казали, че полицията ще дойде в осем, но в крайна сметка беше едва седем без десет, когато чух тропането на първия ботуш върху първото стъпало. Целта на този малък ход за отвличане на вниманието вероятно беше да гарантира замъгляваща погледа изненада от моя страна, в случай, че не успея да я имитирам убедително. Никаква вяра нямаха тези хора.

Бяха около дузина на брой, всичките униформени, и превърнаха цялата работа в пресилено изпълнение, като отвориха вратата с ритник, крещяха и събаряха разни неща. Главатарят говореше малко английски, но очевидно недостатъчно, за да разбере думите „причиняваш ми болка“. Извлякоха ме надолу по стълбите покрай пребледнялата хазайка — която вероятно се надяваше, че дните, в които наемателите биват извличани призори от полицейски камионетки, са отминали завинаги, — докато други чорлави глави надзъртаха нервно към мен през пролуките на вратите.

В управлението ме задържаха за малко в една стая — никакво кафе, никакви цигари, никакви приятелски лица, — а после, след още малко крещене, няколко потупвания и смушквания в гърдите, ме тикнаха в една килия: sans колан, sans връзки за обувки.

Като цяло, бяха доста експедитивни.

Килията имаше още двама обитатели, и двамата мъже и те не станаха на крака да ме посрещнат, когато влязох. Единият вероятно не би могъл да стане, дори и да искаше, като се има предвид, че беше толкова пиян, колкото аз май не съм бил никога през целия си живот. Беше шейсетгодишен и неадекватен, от всяка частица на тялото му се процеждаше алкохол и главата му беше клюмнала толкова ниско на гърдите, че беше почти невъзможно да се повярва, че там вътре има гръбначен стълб, който го крепи да не се разпадне.

Другият беше по-млад, по-смугъл, облечен в тениска и панталони с цвят „каки“. Погледна ме веднъж, от главата до пръстите на краката и после обратно, а след това продължи да пука с кокалчетата на китките и пръстите си, докато аз повдигнах по-пияния от стола му и го положих не особено внимателно в ъгъла. Седнах срещу онзи с тениската и затворих очи.

— Deutsch?

Не можех да определя колко дълго съм спал, защото ми бяха взели и часовника — вероятно в случай, че успеех да измисля как да се обеся с него, — но от това, колко схванат беше задникът ми, предположих, че са били поне два часа.

Пияният го нямаше, а сега онзи с тениската седеше до мен.

— Deutsch? — попита той.

Поклатих глава и отново затворих очи, изживявайки се за последен път със собствената си самоличност, преди да приема тази на друг човек.

Чух онзи с тениската да се чеше. Продължителни, бавни, грижливи почесвания.

— Американец ли си? — попита той.

Кимнах, все още със затворени очи, и за миг се почувствах странно умиротворен. Толкова по-лесно беше да си някой друг.

Задържаха онзи с тениската четири дни, а мен — десет. Не ми беше позволено да се бръсна или да пуша, а храненето бе усърдно обезсърчавано от всеки, който се случеше да готви храната. Разпитваха ме един или два пъти за бомбената заплаха по време на полета от Лондон и искаха от мен да гледам разни снимки — за начало две-три конкретни, а после, когато започнаха да губят интерес, цели директории със снимки на нарушители, — но аз много се постарах да не се съсредоточавам върху тях и се опитвах да се прозина всеки път, когато ми удареха плесница.

На десетата нощ ме въведоха в бяла стая и ме фотографираха от стотици различни ъгли, после ми върнаха колана, връзките за обувки и часовника. Дори ми предложиха бръснач. Но тъй като дръжката изглеждаше доста по-остра от самото острие, а брадата, изглежда, ми помагаше да постигна метаморфозата си, отказах.

Навън беше тъмно — студено и тъмно — и свенливо и неохотно се опитваше да завали. Вървях бавно, сякаш не се притеснявах от дъжда, или пък за кой знае колко други неща, които животът на тази планета можеше да предложи, и се надявах, че няма да ми се наложи да чакам дълго.

Изобщо не ми се наложи да чакам.

Колата беше „Порше 911“, тъмнозелена, и нямаше нищо особено умно в това да успееш да я забележиш, защото поршетата се мяркаха толкова рядко по улиците на Прага, колкото и аз. Колата се промъква до мен в продължение на стотина метра, после реши каква е целта й, устреми се напред към края на улицата и спря. Когато се приближих на десетина метра, някой блъсна вратата откъм пътническата седалка и я отвори. Забавих ход, огледах се назад и напред, и наведох глава, за да погледна шофьора.

Беше в средата на четирийсетте, с квадратна челюст и усилено посивяваща коса и хората от маркетинговия отдел на „Порше“ с радост биха го показали като „типичен собственик“ — ако наистина беше собственикът, което беше твърде невероятно, като се има предвид занятието му.

Разбира се, в този момент от мен не се очакваше да знам с какво се занимава.

— Искате ли да ви закарам? — попита той. Можеше да е родом откъде ли не и вероятно беше. Видя ме, че мисля за предложението му или пък си мисля за него самия, затова добави и една усмивка, за да приключи сделката. Имаше много хубави зъби.

Хвърлих поглед зад него към мястото, където седеше типът с тениската, свит на малката задна седалка. Сега, разбира се, не носеше тениска, а някаква дреха в червено, по която нямаше гънки. Няколко мига се наслаждава на изненаданото ми изражение, после ми кимна — отчасти за поздрав, отчасти, за да ме покани да вляза в колата, — и когато го направих, шофьорът натисна газта и отпусна съединителя в игрив устрем, така че трябваше да потърся опипом дръжката, за да затворя вратата. На двамата това явно им се стори много забавно. Онзи с тениската, чието истинско име съвсем определено не беше и никога не е било Хюго, тикна пред носа ми пакет цигари „Дънхил“ и аз си взех една и щракнах запалката на таблото.

— Накъде си? — попита шофьорът.

Свих рамене и казах, че може би към центъра, но всъщност няма значение. Той кимна и продължи да си тананика под нос. Май нещо на Пучини. А може би на „Тейк Дет“. Седях и пушех, и не казвах нищо, сякаш бях свикнал да се случват такива неща.

— Между другото — каза накрая шофьорът, — аз съм Грег. — Усмихна се, а аз си помислих: ама разбира се, че си.

Той свали едната си ръка от волана и ми я подаде. Ръкувахме се — кратко, но приятелско ръкостискане, — а после аз оставих пауза, просто за да покажа, че сам съм си господар и че говоря, когато пожелая, а не преди това.

След малко той се обърна да ме погледне. Погледът му беше по-твърд, не толкова приятелски. Затова му отговорих.

— Казвам се Рики — отвърнах.