Хю Лори
Търговецът на оръжие (23)

Двайсет и две

В Оксфорд за мъдрите глави

няма тайни за света широк.

Но никой повече не знае, уви,

от проницателния господин Жабок.

Кенет Греъм

Остатъкът от престоя ми в Лондон беше зает с приготовления от едно или друго естество.

Напечатах дълго и неразбираемо изявление, описващо само онези части от моето приключение, в които се бях държал като свестен и умен мъж и го депозирах при господин Халкърстън в Националната Уестминстърска банка в Суис Котидж. Беше дълго, защото нямах време да напиша кратко и неразбираемо, защото на пишещата ми машина й липсва буквата „д“.

Халкърстън изглеждаше разтревожен: не можех да преценя дали от мен, или от дебелия кафяв плик, който му дадох. Попита дали имам някакви специални инструкции относно обстоятелствата, при които да се отвори пликът, и когато му казах да действа по своя преценка, той бързо остави плика и помоли някой друг да дойде и да го занесе в трезора.

Освен това обърнах баланса от първоначално платената ми от Улф сума в пътнически чекове.

Изпълнен с усещане за бодрост, след това се върнах в „Блиц Електроникс“ на Тотнъм Корт Роуд, където прекарах час в компанията на много мил мъж с тюрбан, като разговаряхме за радиочестотите. Той ме увери, че радиопредавателят „Сенхайзер Микропорт СК 2012“ е точно това, което ми трябва, и че не бива да приемам заместители, затова не приех.

След това се отправих на изток към Айлингтън, за да се видя с адвоката си, който ми стисна силно ръката и цели петнайсет минути ми повтаря, че трябва отново да поиграем голф. Казах му, че това е великолепна идея, но строго погледнато ще трябва да поиграем голф, преди да можем да поиграем отново, при което той се изчерви и каза, че сигурно си е мислил за Робърт Ланг. Казах, че да, сигурно така е било и се заех да продиктувам и подпиша завещание, в което оставях цялото си движимо и недвижимо имущество на фонда „Спасете децата“.

А после, когато ми оставаха само четирийсет и осем часа, преди да стане време да се върна в окопите, се сблъсках със Сара Улф.

 

 

Като казвам „сблъсках се“, имам предвид, че наистина се блъснах в нея.

Бях наел един „Форд Фиеста“ за два дни, за да ме разкарва из Лондон, докато окончателно се помиря със своя Създател и своите Кредитори, и изпълнението на задачите ми ме отведе твърде близо до Корк Стрийт. Затова, без някаква причина, която с готовност бих си признал, завих наляво, и надясно, а след това пак наляво, и се хванах, че обикалям с колата покрай галериите — повечето със спуснати кепенци, — мислейки си за по-щастливите дни. Разбира се, те всъщност изобщо не бяха по-щастливи. Но все пак бяха дни и в тях беше присъствала Сара, а това беше почти достатъчно.

Слънцето грееше ниско и ярко, а когато за съвсем кратък миг обърнах глава към сградата на Глас, ми се стори, че от радиото долита „Не е ли прекрасна“. Свърнах назад точно когато иззад един камион пред мен се стрелна синьо петънце.

Поне „стрелна се“ е думата, която бих използвал във формуляра е показанията си. Предполагам обаче, че която и да е дума от рода на „пристъпи“, „мина бавно“, „мина леко“, дори просто „премина“ щеше да е по-близо до истината.

Настъпих спирачките твърде късно и гледах с ужас, който бе сковал ръцете ми, как стрелналото се синьо петънце първо се отдръпна от мен, после остана на мястото си, после стовари юмруци върху капака на „Фиестата“, когато предната броня се плъзна към прасците му.

Нямаше нищо излишно. Абсолютно нищо. Ако бронята беше мръсна, щях да я докосна. Но не беше и не го направих, което ми позволи веднага да изпадна в ярост. Бях отворил със замах вратата и почти бях излязъл от колата, с намерението да кажа: какво, по дяволите, ви прихваща, когато осъзнах, че краката, които без малко не бях счупил, ми бяха познати. Вдигнах очи и видях, че синьото петно има лице, и онези зашеметяващи сиви очи, които карат мъжете да говорят несвързано, и отлични зъби, няколко от които в момента се бяха показали.

— Господи — казах. — Сара.

Тя се втренчи в мен, с побеляло лице, напълно шокирана.

— Томас?

Погледнахме се.

И докато се гледахме, застанали там на Корк Стрийт, Лондон, Англия, сред ярка слънчева светлина, докато Стиви Уондър лееше сантименталните си напеви в колата, нещата около нас сякаш някак се промениха.

Не знам как се случи, но в онези няколко секунди всички хора, тръгнали на пазар, и бизнесмени, и строители, и туристи, и регулировчици, с всичките им обувки, ризи и панталони, рокли и къси чорапи, чанти и часовници, коли и ипотеки, бракове, апетити и амбиции… всички те просто избледняха и изчезнаха.

И оставиха Сара и мен, застанали там в един много тих свят.

 

 

— Добре ли си? — попитах, сякаш хиляда години по-късно.

Беше просто реплика. Не знам какво всъщност исках да кажа с това. Какво я питах: дали е добре, защото не я бях наранил, или пък дали е добре, защото много други хора не я бяха наранили?

Сара ме погледна, сякаш и самата тя също не знаеше, но мисля, че след малко решихме да се спрем на първото.

— Добре съм — каза.

А после, сякаш се връщаха от обедната си почивка, допълнителните участници в нашия филм започнаха отново да се движат, да вдигат шум: да бъбрят, да тътрят крака, да кашлят, да изпускат разни неща. Сара леко кършеше ръце. Обърнах се да погледна капака на форда. Беше оставила отпечатък.

— Сигурна ли си? — попитах. — Искам да кажа, сигурно си…

— Наистина, Томас, добре съм. — Последва пауза, през която тя си оправяше роклята, а аз я гледах, докато го правеше. После вдигна очи към мен. — А ти?

— Аз ли? — попитах. — Аз съм…

Ами искам да кажа… Откъде трябваше да започна?

 

 

Отидохме в една кръчма — „Дукът на Графство някое си“, — сбутана в ъгъла на някакви конюшни с жилищни помещения над тях недалече от Бъркли Скуеър.

Сара седна на една маса и отвори дамската си чанта, и докато ровеше в нея както правят жените, я попитах дали иска питие. Тя каза, че иска едно голямо уиски. Не си спомнях дали е редно да се дава алкохол на хора, току-що преживели шок, но знаех, че няма как да поръчам горещ, сладък чай в лондонска кръчма, затова отидох до бара и поръчах две двойни уискита „Макалан“.

Наблюдавах нея, прозорците и вратата.

Трябваше да са я следили. Просто трябваше.

Като се има предвид какви бяха залозите, беше немислимо да я оставят да се шляе ненаблюдавана. Аз бях лъвът, ако ви е възможно да повярвате това за миг, а тя беше вързаната коза. Би било лудост да я оставят да се шляе.

Освен ако…

Никой не влизаше, никой не надничаше, никой не мина бавно покрай кръчмата и не погледна крадешком вътре. Нищо. Погледнах Сара.

Тя беше свършила с тършуването из чантата и сега седеше, загледана към средата на стаята, с напълно безизразно и непроницаемо лице. Беше замаяна, не мислеше за нищо. Или пък беше объркана, обзета от всевъзможни мисли. Не можех да преценя. Бях почти сигурен, че знае, че я гледам, затова фактът, че не отвръщаше на погледа ми, беше странен. Но пък странността не е престъпление.

Взех напитките и тръгнах обратно към масата й.

— Благодаря — каза тя, като взе чашата от мен и изля съдържанието й наведнъж в гърлото си.

— Спокойно — казах.

За миг тя ме погледна истински агресивно, сякаш бях просто поредният човек на дълга опашка от хора, който й се пречкаше и й казваше какво да прави. А после си спомни кой съм — или си спомни, че трябва да се преструва, че помни кой съм — и се усмихна. Отвърнах на усмивката й.

— Уиски, отлежало дванайсет години в бъчви за шери — казах бодро, — забита някъде на някакъв шотландски хълм в очакване на великия си миг, а после изведнъж — тряс, даже не успява да се докосне до стените на чашата. Кой би искал да бъде едно просто малцово уиски?

Очевидно бръщолевех глупости. При тези обстоятелства обаче смятах, че имам право да се държа донякъде по този начин. Бях прострелян, бит, съборен от мотоциклета си, затворен, лъган, заплашван, принуждаван да спя с някого, покровителстван и заставен да стрелям по хора, които никога не бях срещал. Рискувах живота си от месеци и ме деляха броени часове от мига, в който щеше да се наложи да го рискувам отново, заедно с живота на много други хора, някои от които принадлежаха към хората, които много харесвах.

А причината за всичко това — наградата в края на тази японска викторина, каквато представляваше животът ми откакто се помнех — сега седеше пред мен, в безопасна топла лондонска кръчма, отпивайки от питието си. Докато навън хората се разхождаха бавно нагоре-надолу, купуваха си копчета за ръкавели и коментираха необичайно хубавото време.

Мисля, че на мое място и вие щяхте да бръщолевите глупости.

 

 

Качихме се обратно във форда и аз пообиколих наоколо.

Сара всъщност все още не беше казала много, с изключение на това, че е сигурна, че никой не я следи, а аз бях казал: добре, това е голямо облекчение, и не го бях повярвал и за секунда. Затова карах наоколо и наблюдавах в огледалото за обратно виждане. Прекарах колата надолу по тесни еднопосочни улици, по потънали в зеленина булеварди, по които не се виждаха коли, лъкатушех от алея до алея по Уестуей, и не видях нищо. Помислих си: по дяволите разходите и влязох, а след това направо излязох оттам, в два многоетажни автомобилни паркинга, което винаги е кошмар за колата, която ви следи. Нищо.

Оставих Сара в колата, а аз излязох навън и проверих за магнитен предавател, като прокарвах пръсти под броните и осите на колелата в продължение на петнайсет минути, докато се уверих. Дори на два пъти отбих встрани и огледах небето над мен за трещящ полицейски хеликоптер.

Нищо.

Ако бях човек, който си пада по басовете, и ако имах какво да заложа, щях да заложа всичко, че сме чисти, неследени и ненаблюдавани.

Сами в един тих свят.

 

 

Хората говорят за падането на нощта или за падащата нощ, или за спускащия се здрач, а това никога не ми се е струвало правилно. Може би някога са имали предвид „нападане“. Сякаш нощта те сполита. Сякаш нощта се случва. Може би те, които и да са били, са си мислели за спускащо се слънце. Възможно е да е това, само че така би трябвало да се стигне до „падането, или спускането на деня“. Денят се спусна върху Мечока Рупърт. А ако сме прочели поне една книга през живота си, ние знаем, че денят не се спуска, нито се издига. Той се разпуква. В книгите денят се разпуква, а нощта пада.

В живота нощта се издига от земята. Денят се опитва да се задържи колкото може по-дълго, светъл и нетърпелив, категорично и определено последният гост, който си тръгва от партито, докато земята притъмнява, процеждайки нощта около глезените ви, поглъщайки завинаги изпуснатата контактна леща, карайки ви да пропуснете онова ниско хващане в улея на последната топка от последното хвърляне.

Нощта се издигна на Хампстед Хийт, докато Сара и аз вървяхме заедно, понякога хванати за ръце, понякога не.

Вървяхме мълчаливо през повечето време, просто заслушани в звука от стъпките си по тревата, по калта, по камъните. Тук-там се мяркаха бързо прелитащи лястовици, стрелкащи се в дърветата и храстите и извън тях като спотайващи се хомосексуалисти, докато самите спотайващи се хомосексуалисти се мяркаха бързо тук — там, много напомнящи за самите лястовици. На Хийт кипеше голямо оживление тази вечер. Или може би е така всяка вечер. Мъжете, изглежда, бяха навсякъде — сами, по двойки, по тройки и по-големи групички — преценяваха, даваха сигнали, проучваха, правеха каквото там правеха: мушкаха се един в друг, за да дават, да получават — онази микросекунда от електрически заряд, която щеше да им позволи да се приберат вкъщи и да се съсредоточат върху сюжета на някой от филмите за инспектор Морз, без да бъдат обзети от нервност.

Такива са мъжете, помислих си. Това е освободената от оковите и задръжките мъжка сексуалност. Не лишена от любов, но отделна от любовта. Кратка, спретната, ефикасна. Като „Фиат Панда“, всъщност.

— За какво мислиш? — попита Сара, упорито забила поглед в земята, докато вървеше.

— За теб — казах, почти без да се запъна.

— За мен ли? — попита тя и известно време вървяхме бавно. — Хубаво или лошо?

— О, хубаво определено. — Погледнах я, но тя се мръщеше, все още загледана надолу. — Определено хубаво — повторих.

Стигнахме до едно езерце и застанахме край него, зяпахме в него и хвърляхме камъчета в него, и като цяло му отдавахме благодарност, придържайки се към онзи древен механизъм — какъвто и да е той, — който привлича хората към водата. Сетих се за последния път, когато бяхме сами на бреговете на реката в Хенли. Преди Прага, преди Меча, преди какви ли не други неща.

— Томас — каза тя.

Обърнах се и я погледнах бързо, защото внезапно изпитах чувството, че е репетирала нещо наум и сега искаше да го изрече бързо.

— Сара — казах.

Тя все така гледаше надолу.

— Томас, какво ще кажеш да избягаме?

Тя замълча за малко, а после най-сетне вдигна към мен очи — онези красиви, огромни, сиви очи — и аз видях в тях отчаяние, дълбоко и излизащо на повърхността. — Имам предвид, заедно — каза. — Просто да се махнем.

Погледнах я и въздъхнах. В един друг свят — помислих си, — можеше и да се получи. В друг свят, в друга вселена, в друго време като двама съвсем различни души може би наистина щяхме да успеем да оставим всичко това зад гърба си, да се отправим към някой окъпан в слънце карибски остров и цяла година нонстоп да правим секс и да се наливаме със сок от ананас.

Сега обаче нямаше да се получи. Нещата, които съм си мислил от дълго време, сега са ми известни със сигурност, а колкото до нещата, които знаех отдавна — сега ми беше противна мисълта, че ги знам.

Поех си дълбоко дъх.

— Колко добре познаваш Ръсел Барнс? — попитах.

Тя примигна.

— Какво?

— Попитах те колко добре познаваш Ръсел Барнс.

Тя се втренчи в мен за момент, после издаде звук, подобен на смях — както правя аз, когато си дам сметка, че съм сериозно загазил.

— Барнс — каза тя, като извърна поглед и поклати глава в опит да се държи така, сякаш току-що я бях попитал кока-кола ли предпочита, или пепси. — Какво общо, по дяволите има това…

Хванах я за лакътя и я стиснах, като я извъртях рязко, за да ме погледне отново в лицето.

— Ще отговориш ли на шибания въпрос, ако обичаш?

Отчаянието в очите й започваше да се сменя с паника. Плашех я. Да си кажа честно, плашех и себе си.

— Томас, не знам за какво говориш.

Е, това беше.

С това и последната искрица надежда изчезна. Когато тя ме излъга, застанала там край водата в надигащата се нощ, разбрах каквото разбрах.

— Ти им се обади, нали?

Известно време тя се бори да се изтръгне от хватката ми, а после отново се засмя.

— Томас, ти… какво ти става, по дяволите?

— Моля те, Сара — казах, без да пускам лакътя й, — не се преструвай.

Сега тя започваше наистина да се плаши и започна да се опитва да се отскубне. Аз продължих да я държа.

— Боже Господи… — започна тя, но аз поклатих глава и тя млъкна. Поклатих глава, когато тя ми се намръщи, а също и когато се опита да изглежда изплашена. Изчаках, докато престана с всичките тези неща.

— Сара — казах накрая, — чуй ме. Знаеш коя е Мег Райън, нали? — Тя кимна. — Е, на Мег Райън й плащат милиони долари, за да прави това, което ти се опитваш да правиш сега. Знаеш ли защо? — В отговор тя се втренчи в мен. — Защото е много трудно да правиш подобно нещо добре и в целия свят има не повече от дванайсет души, които могат да се справят наистина толкова добре. Затова недей да играеш роли, не се преструвай, недей да лъжеш.

Тя затвори уста и изглежда, че изведнъж се отпусна, затова разхлабих хватката си върху лакътя й, а после съвсем я пуснах. Стояхме там като големи хора.

— Точно ти си им се обадила — повторих. — Ти си им се обадила първата вечер, когато дойдох в къщата ви. И си им се обадила от ресторанта, вечерта, когато ме събориха от мотоциклета.

Не исках да ми се налага да изричам последната част, но някой трябваше да го направи.

— Ти си им се обадила — казах, — и те са дошли да убият баща ти.

 

 

Тя плака в продължение на близо час на Хампстед Хийт, на една пейка сред лунната светлина, в прегръдките ми. Всички сълзи на света се стичаха по лицето й и попиваха в пръстта.

В един момент плачът стана толкова силен и толкова висок, че около нас започна да се събира застанала на известно разстояние, разпръсната публика, в която шепнешком се съветваха помежду си дали да не се обадят в полицията, а после размислиха. Защо съм я обгърнал с ръце? Защо прегръщах жена, която бе предала собствения си баща и която беше използвала самия мен като парче тоалетна хартия?

Понятие нямам.

Когато най-сетне плачът започна да утихва, аз продължих да я прегръщам и чувствах как тялото й се свива от спазми и се разтърсва от тръпки от онези остатъчни хълцания след плача, каквито издават децата.

— Не беше предвидено той да умре — каза тя внезапно, с ясен, силен глас, който ме накара да се запитам дали не идва от някъде другаде. Може би да. — Не беше предвидено това да се случи. Всъщност — тя избърса носа в ръкава си, — те наистина ми обещаха, че с него всичко ще е наред. Казаха, че стига да бъде спрян, нищо няма да се случи. Че и двамата ще бъдем в безопасност, и двамата ще бъдем…

Тя заекна и въпреки цялото спокойствие в гласа й можех да разбера, че безкрайно много се измъчва от вината.

— Че и двамата ще сте какво? — попитах.

Тя наклони глава назад, протягайки дългата си шия, поднасяйки шията си към някой, който не бях аз.

После се засмя.

— Богати — каза.

За миг аз също се изкуших да се разсмея. Тази дума звучеше толкова нелепо. Такова нелепо нещо, което да бъдеш. Звучеше като име или като държава, или като някакъв вид салата. Каквато и да беше думата, тя със сигурност не би могла да означава притежаване на много пари. Беше просто твърде нелепа.

— Обещаха ви, че ще станете богати? — казах.

Тя си пое дълбоко дъх и въздъхна, а смехът й заглъхна толкова — бързо, сякаш никога не беше прозвучавал.

— Да — каза тя. — Богати. Пари. Казаха, че ще имаме пари.

— На кого го казаха? И на двама ви ли?

— О, Господи, не. Татко не би… — Тя млъкна за миг и през тялото й премина силна тръпка. После вдигна брадичка и затвори очи. — Той вече отдавна, много отдавна не се вслушваше в подобни неща.

Видях лицето му: нетърпеливият, решителен поглед, погледът на човек, който се е родил отново. Погледът на човек, който цял живот беше правил пари, беше си проправял път, беше си плащал сметките, а после точно навреме беше открил, че в крайна сметка не това е целта на играта. Беше видял шанс да оправи нещата.

Ти добър човек ли си, Томас?

— Значи ти предложиха пари — казах.

Тя отвори очи и се усмихна, бързо, а после пак си избърса носа.

— Предложиха ми всевъзможни неща. Всичко, което едно момиче можеше да иска. Всичко, което едно момиче вече имаше всъщност докато баща й не реши, че ще й го отнеме.

Седяхме така известно време, като се държахме за ръцете, мислехме и говорехме за онова, което беше направила. Но не стигнахме много далече.

Когато започнахме, и двамата мислехме, че това ще бъде най-важният, най-задълбоченият, най-дългият разговор, който всеки от двама ни е водил с друго човешко същество. Почти веднага осъзнахме, че не беше. Защото нямаше смисъл. Имаше толкова много за казване, такава планина от обяснения, през която трябваше да изгазим и въпреки това някак си нямаше нужда да се казва нищо от всичко това.

Затова ще го кажа.

 

 

Под ръководството на Александър Улф компанията „Гейн Парнър Инк.“ произвеждала пружини, лостове, резета за врати, метални пръчки за захващане на пътеки и килими, токи за колани, и хиляди други дребни неща от западния живот. Правели пластмасови предмети, метални предмети, електронни устройства и механични приспособления, някои от тях — предназначени за продажба на дребно, други — за други производители, а трети — за правителството на Съединените щати.

В началото това се отразявало добре на „Гейн Паркър“. Ако можеш да направиш тоалетна чиния, която удовлетворява купувач в „Улуъртс“, печелиш пари. Ако можеш да направиш такава, която да удовлетвори правителството на Съединените щати, като се съобразяваш със специалните изисквания каква трябва да бъде една използвана за военни цели тоалетна чиния — а аз ви уверявам, че такова нещо наистина съществува и то си има съответните технически изисквания и характеристики, и наслуки бих предположил, че тези спецификации вероятно изпълват трийсет изписани и от двете страни листа формат А4, — ако можете да направите това, ами тогава печелите пари, губите пари, правите голям паричен оборот, и пак печелите, и така милион пъти един след друг.

Всъщност „Гейн Паркър“ не произвеждаше тоалетни чинии. Произвеждаха електронен превключвател, който беше много малък и правеше някаква умна измишльотина с полупроводниците. Освен че е незаменим за производителите на термостати за климатици, превключвателят намираше приложение и в охлаждащия механизъм на нов вид, предназначен за военни цели дизелов генератор. А през февруари 1972 г. се стигнало дотам, че „Гейн Паркър“ и Александър Улф станали подизпълнители към Министерството на отбраната на Съединените щати.

Облагите от този договор били огромни. Освен че позволявали на компанията „Гейн Паркър“ или дори я насърчавали в това, да иска цена от по осемдесет долара за продукт, който навсякъде другаде на пазара щял да има късмет, ако донесе и пет долара, договорът служел като сигурен знак за гарантирано, сериозно, утвърдено качество, което станало причина купувачите на малки, хитроумни, електронни джаджи по света да отъпчат широка чакълеста пътека до вратата на Улф.

От този момент нататък нищо не можело да се обърка, и нищо не се объркало. Позицията на Улф в бизнеса се утвърждавала все повече, а достъпът му до изключително важните хора, които управляват този свят — и за които следователно можело спокойно да се каже, че управляват света, — се увеличавал заедно с тези позиции. Те му се усмихвали и се шегували с него и го препоръчвали за членство в голф — клуба „Сейнт Реджис“ на Лонг Айлънд. Обаждали му се в полунощ, за да си бъбрят дълго за това и онова. Канели го да отиде да плава заедно с тях на яхта в Хамптънс, и, което било по-важно, приемали ответната му покана. Изпращали на семейството му коледни картички, а после — коледни подаръци, а накрая започнали да го черпят с вино на организирани от републиканската партия вечери за по двеста души, където се водели много разговори по темата за бюджетния дефицит и икономическото възраждане на Америка. И колкото по-високо се издигал, толкова повече договори успявал да сключи, и толкова по-малки и в по-близък кръг ставали вечерите. Докато накрая престанали да имат много общо с партийната политика. По-скоро имали нещо общо с политиката на здравия разум, ако следите мисълта ми.

Именно в края на една от тези вечери негов събрат, крупен индустриалец, чиято способност за преценка била замъглена от близо литър кларет, разказал на Улф за слух, който бил дочул случайно. Слухът бил фантастичен и Улф, разбира се, не му повярвал.

Всъщност намерил го за забавен. Толкова забавен, че решил да сподели шегата с един от изключително важните хора по време на един от редовните им късни нощни телефонни разговори — и открил, че връзката е прекъснала, много преди да стигне до финалната, най-забавна реплика.

Денят, в който Александър Улф решил да се заеме с военнопромишления комплекс, бил денят, в който всичко се променило — за него, за семейството му, за бизнеса му. Нещата се променили бързо и то завинаги. Разбуден от дрямката си, военнопромишленият комплекс повдигнал лениво голямата си лапа и го отпъдил с удар, сякаш не бил нищо повече от обикновено човешко същество.

Отменили съществуващите договори и отказали предложенията за бъдещи такива. Разорили доставчиците му, разбили работната му сила и го разследвали за укриване на данъци. Изкупили акциите на компанията му за няколко месеца и ги продали за няколко часа, а когато това не подействало, го обвинили във внос на наркотици. Дори уредили изхвърлянето му от „Сейнт Реджис“, задето не махнал неравно парче чим от заравнената част на игрището за голф.

Нищо от това не разтревожило Александър Улф ни най-малко, защото знаел, че е видял светлината и светлината била зелена. Но тревожело дъщеря му, и звярът знаел това. Звярът знаел, че Александър Улф е направил своя старт в живота с немски като свой пръв език и Америка като своя религия; че на седемнайсет години продавал закачалки за палта от каросерията на камион, живеейки сам в приземна стая в Лоуес, Ню Хемпшър: и двамата му родители били мъртви, а нямал и десет долара на свое име. Ето откъде идвал Александър Улф, и ето към какво бил готов да се върне, ако именно връщането било необходимо. За Александър Улф бедността не била нещо тъмно или непознато, или нещо, от което се боял по някакъв начин. В който и да било момент от живота.

Но дъщеря му била различна. Дъщеря му не познавала друго, освен големи къщи, и големи плувни басейни, и големи коли, и скъпи ортодонтски лечения, и бедността я плашела до смърт. Именно страхът от непознатото я правел уязвима, а звярът знаел и това.

Един мъж й бил направил предложение.

 

 

— И така — рече тя.

— Ами да — казах.

Зъбите й тракаха, което ме накара да си дам сметка от колко отдавна седяхме тук. И колко много още ми оставаше да свърша.

— По-добре да те закарам вкъщи — казах, изправяйки се.

Вместо да се изправи заедно с мен, тя се сви по-плътно на пейката със скръстени на корема ръце, сякаш изпитваше болка. Защото наистина изпитваше болка. Когато проговори, гласът й беше невероятно тих, и трябваше да приклекна в краката й, за да чувам. Колкото по-ниско се навеждах, толкова по-ниско свеждаше тя глава, за да избегне погледа ми.

— Не ме наказвай — каза тя. — Не ме наказвай за смъртта на баща ми, Томас, защото мога да направя това и без помощта ти.

— Не те наказвам, Сара — казах. — Просто ще те заведа вкъщи, това е всичко.

Тя вдигна глава и ме погледна отново, и видях как в очите й се прокрадна нов страх.

— Но защо? — попита тя. — Искам да кажа, ние сме тук, сега. Заедно. Можем да направим всичко. Да отидем навсякъде.

Сведох очи към земята. Тя още не беше схванала положението.

— И къде искаш да отидеш? — попитах.

— Е, всъщност няма значение, нали? — каза тя: гласът й се усилваше с нарастването на отчаянието. — Важното е, че можем да заминем. Искам да кажа, за Бога, Томас, знаеш… те имаха контрол над теб, защото заплашваха мен и имаха контрол над мен, защото заплашваха теб. Така го направиха. А сега това свърши. Можем да заминем. Да излетим.

Поклатих глава.

— Боя се, че сега не е толкова просто — казах. — Ако изобщо някога е било.

Спрях и се замислих за момент, питайки се колко беше редно да й кажа. Всъщност не беше редно да й казвам нищо. Но майната му.

— В тази история не става въпрос само за нас — казах. — Ако просто си тръгнем, ще умрат други хора. Заради нас.

— Други хора ли? — попита Сара. — За какво говориш? Какви други хора?

Усмихнах й се, защото исках да се почувства по-добре, и не толкова изплашена, а също и защото си ги спомнях всичките.

— Сара — казах. — Ти и аз… Запънах се.

— Какво? — попита тя.

Поех си дълбоко дъх. Нямаше друг начин да го кажа.

— Трябва да постъпим правилно — казах.