Георги Русафов
Чудодейните подаръци (5)

V

Докато се борела с препятствията по стръмния път за Горната земя, дъщерята на говедаря мислела по-малко как да се справи с тях, отколкото за това, какво ще стане, когато излезе от кладенеца… Ще намери ли на мястото им недопредените къдели и готовите кълбета прежда? Ще успее ли вретенцето с вълшебната си сила да изпреде всичко навреме? Ще смогне ли добрата подземна старица наистина да задържи долу слънцето, преди горе и последното влакно вълна да се е превърнало на прежда, и така да излезе победителка в облога с търговеца?… Ето защо, когато се показала капнала от умора, из кладенеца, младата предачка, преди дори да си поеме дъх, най-напред изтичала в храстите да види там ли са вещите й.

Имала късмет: и чувалът с недопредените къдели, и кълбетата готова прежда си стоели там, както ги била оставила. Тогава — пак без да се бави нито миг — девойката изтърсила къделите на земята, положила вретенцето върху тях, па ни жива, ни мъртва от страх и вълнение изрекла с разтреперан глас поръчаните от подземната баба думи:

— Преди, вретенце, преди, къделите под тебе на тънка прежда превърни!…

И скоро, много скоро момичето разбрало, че напразно се е страхувало. Още думите й не успели да заглъхнат в пущинака, и пред очите й се заредили кое от кое по-удивителни, по-неочаквани чудеса.

Най-напред вретенцето засияло над белите къдели така, сякаш върху тях изневиделица паднала огнена звезда. Сетне то се размърдало като живо, изправило се самичко нагоре. Накрая изведнъж започнало да се върти тъй главоломно, че на предачката чак свят се завил, докато гледала как вълната под вретенцето се стапяла като напечена от слънце пряспа и се превръщала на прежда — всичката еднакво усукана, всичката еднакво тънка. Едновременно с това нечии невидими ръце подхващали чевръсто готовата прежда, намотавали я на големи кълбета и тутакси захвърляли кълбетата към изумената девойка, като че ли потулен в мрака палавник я замерял с едри снежни топки.

Тази весела надпревара между златното вретенце, което изпридало къделите, и невидимите ръце, които намотавали преждата, секнала чак тогава, когато в краката на момичето тупнало последното кълбо, погълнало в себе си последното влакънце вълна на последната къделя. И щом станало това, златното вретенце помръкнало, олюляло се още няколко пъти като пияно от умора, па се строполило на тревата отново неподвижно, каквото било, преди да започне преденето на къделите.

Омагьосана от видяното чудо, младата предачка не се помръднала дълго време от мястото си. Изправена до каменния пръстен на кладенеца, тя гледала захласнато ту притихналото вретенце, ту купчината кълбета с готовата прежда и докато замъглените й от щастие очи ронели радостни сълзи, устните й шепнели тихо:

— Ех, бабо, добричка бабо, защо не си сега при мене да обсипя с целувки чудодейните ти ръце, които дариха с такава невиждана и нечувана вълшебна сила милото ми вретенце!… Никога, никога няма да забравя добрината ти, бабо!

И кой знае благодарната девойка докога щяла да стои така неподвижно до сухия кладенец, ако в туй време от неговите тъмни глъбини не изхвръкнал разтревожен вик:

— Не се помайвай, девойко, не си погубвай младините сега, след като вече почти си спечелила облога!… Хайде, момиче, събери по-скоро кълбетата и бягай в къщи, че търговецът те чака там с ококорени към страната на изгрева очи! А и слънцето няма да се забави, нали вълната е изпредена… — викал от бездната глас, в който дъщерята на говедаря познала гласа на подземната старица.

Нейните думи, пълни с грижа и тревога, стреснали девойката. Тя събрала набързо готовата прежда, напъхала я чевръсто в празния чувал и припнала като златна сърна в предутринния сумрак право към дома си, където наистина вече я чакал търговецът.

— Погледни, спечелих облога, богати човече: вълната е изпредена до последното влакънце! — викнала предачката с едното влизане при него и изтърсила гордо-гордо кълбетата в краката му.

Същия миг единственият прозорец на стаята пламнал от пожара на изгрева и в тъмната соба нахълтали първите утринни лъчи на току-що изгрялото слънце. Весели, закачливи, едни от тях затрептели игриво като златни зайчета по белите стени. Други се сборичкали в косите на златното момиче. Трети напръскали със златото си зениците на сините й очи. А четвърти — най-палавите, най-ярките — се втурнали да целуват лицето й. И младата предачка засияла сред лумналата в светлина бедна стая с целия си чар на дарената й от подземната баба хубост, като че ли самото засмяно слънце се било търкулнало там.

Докато ставало всичко това, търговецът стоял срещу златното момиче като гръмнат. Пулел очи ту към сияйната хубавица, сякаш родена от лъчите на изгрева, ту към донесените от нея кълбета с тънка-претънка прежда. Мръщел страдалчески лице, колчем посягал за кесията си с обречените на победителката сто жълтици, и все не знаел за кое повече да съжалява — за златото или за омайната предачка пред него. Затуй само въздишал издълбоко, триел с длан оросеното си от студена пот чело и току мърморел под носа си:

— Ох, защо проклетото слънце тая заран се забави толкова много — да беше изгряло като друг път рано, сега хем жълтичките ми щяха да си останат при мене, хем тази сръчна в работата красавица щеше да ми робува без пари цели три години!… Ама на — имало глава да пати!

Накрая той въздъхнал за последен път дълбоко и подхвърлил към златното момиче кесията си с такова изкривено от болка лице, сякаш й хвърлил в краката не сто жълтици, а изтръгнатото си сърце. След туй събрал набързо в чувала кълбетата изпредена вълна, излязъл като пребит на улицата и се заклатушкал към хана, та там да удави мъката си с люта ракия.

Мълвата за станалото през нощта чудо с прославената предачка била вече обходила, кажи-речи, цялото село. И когато търговецът напуснал къщурката на говедаря, нататък се запътили на тумби, на тумби любопитни мъже и жени, всички петимни да зърнат с очите си златното момиче, да си поговорят с него. Така целия този ден девойката посрещала и изпращала гости. Ала каквото и да правела, с когото и да разговаряла, умът й бил все в подаръците, които си донесла от подземната долина. Искало й се по-скоро да мръкне, по-бързо да настъпи петляно време, за да изпробва и тяхната вълшебна сила. Затуй момичето често-често пробягвало нетърпеливо ту до прозорчето, ту навън пред вратите и току заничало към слънцето — няма ли вече да се стъмни.

Най-сетне слънцето поръсило със златото си далечната синева на запада, търкулнало се кротко като уморено дете в люлка зад най-високия връх.

Мръкнало.

Гостите на златното момиче започнали един подир друг да се разотиват. Не закъснели да се приберат за сън и родителите на девойката. Тогава тя, макар предната нощ да не била дремнала нито миг, тозчас скочила пъргаво на крака:

— Ех, най-после дойде време да проверя вълшебната сила на още някои от подаръците, с които ме дариха моите подземни приятели! — пошепнала си дъщерята на говедаря. — Тази нощ ще видя какво може подаръкът на милата ябълкова фиданка…

Сетне момичето изприпкало на пръсти в обора, където още през деня било зърнало да се търкаля захвърлено от баща й дълбоко върбово кошче. Взело кошчето, изтупало прахоляка от него и го пренесло в стаята си. Положила нежно на дъното му първия плод на ябълковото дърво и както била поръчала фиданката, покрила кошчето с голяма свилена покривка, изтъкана преди време саморъчно от сръчните й ръце. След туй угасила виделото, простряла златните си длани над покривката и с разтупкано сърце изрекла бавно, тържествено три пъти научените от ябълката думи:

— Ябълчице, ябълчице, сама-саменичка те оставям тука в полунощна доба, докато съмне, сто да станете!…

Щом изрекла за трети път тези слова, грохналата от умора девойка веднага си легнала. „Нали до утре сутринта не бива да поглеждам в кошчето, нека поне дотогава се наспя, че така и по-неусетно ще дочакам утрото!“ — промърморила тя, докато затваряла натежалите си за сън клепки. Ала преди сънят да я обори, откъм покрития кош до слуха й долетели ненадейно чудновати звуци, които прогонили дрямката й, накарали я да наостри уши.

Най-напред от вътрешността на върбовото кошче се разнесъл нежен пукот, като че ли там някой захванал да пече в решето пуканки. Миг по-късно цялата стая се изпълнила със сладкия мирис на току-що цъфнали ябълкови дръвчета. Подир това забръмкали незнайно откъде долетели невидими пчелини, запели в захлас кръшни песни незрими птици и на изуменото момиче тозчас се сторило, че са го пренесли с леглото му под цъфналите дървета на овощна градина през пролет…

— А-ха, досетих се: вече са цъфнали дръвчетата, които до утрото ще напълнят кошчето с ябълки — и сега дъхтят ли, дъхтят, милите! — пошепнала си радостно дъщерята на говедаря, па изведнъж решила: — Не, няма да спя, не бива да пропусна в сън такова чудо!

Но отмаляла от безсъние, зашеметена от магията на пролетния лъх, изпълнил изведнъж стаичката й, унесена от приспивното жужукане на невидимите пчели и ромоленето на птичите песни, тя забравила скоро заканата си. Затворила неусетно очи и начаса заспала като мъртва. Спала така непробудно чак до зори. А когато лъчите на изгрева я събудили и с едното стъпване на крака махнала свилената покривка от кошчето, пред още сънения й поглед грейнала с целия си чар гледка, която надминала всичките й очаквания… Там, където по петляно време оставила един-единствен плод, първата рожба на спасеното от гъсениците ябълково дръвче от подземната долина, сега дъхтели сладко-сладко още сто едри ябълки. Всичките били зрели-презрели, всичките ухаели на горски мед, всичките руменеели като бузичките на щастливо заспало дете — само се пресегни и хрупкай, момиче, колкото ти душа иска!…

Младата предачка така и направила. Взела си от кошчето най-горната ябълка, схрускала я. Харесала й много, та повторила, потретила. След туй викнала родителите си, нагостила със сладките плодове и тях. А щом летният зной задъхтял над селото, златното момиче отделило от кошчето подаръка на подземната ябълкова фиданка и както му била поръчала тя, скрило първата нейна рожба под възглавницата си. Сетне прехвърлило останалите зърна в една кошница, па ги отнесло всичките на полето, където ги раздало с щедра ръка на уморените от жегата работни люде. И когато те изяли с наслада сочните плодове, начаса се почувствували тъй бодри, сякаш дъщерята на говедаря не ги била почерпила само с ябълки, а наляла в изсъхналите им от зноя устни по глътка жива вода.

— Сполай ти, момиче, от добро да не се куртулисаш! — благославяли я старите баби и дядовци.

— Сладко като твоите ябълки ергенче със сватовници на портите ти до довечера да потропа… — пожелавали й със звънък смях ободрените невести и девойки.

Същия ден се случило така, че на връщане от полето, близо до селото, момичето настигнало баща си. Сутринта весел и усмихнат до уши от сполуките на дъщеря му, сега старият селски говедар крачел самичък по прашния път с такова загрижено лице и с толкова мъка в очите си, като че ли цялото човешко страдание в света се било сгромолясало върху слабите му плещи.

Жив да го оплачеш, само като го погледнеш!

— Татко, защо си така оклюмал, защо си тъй посърнал, какво се е случило с тебе? — изтичала изплашената девойка при него със свито сърце и подкосени крака. — Болен ли си, беда у дома ли ни е споходила, докато бях на полето? И защо се връщаш сам, къде са говедата — да не би нещо те да са пострадали?

— Позна, дъще, селските говеда не можах да опазя и ако до час-два не ги спаси някакво чудо, преди да мръкне, всички ще измрат! — изхлипал старият човек и сякаш досега чакал само някой да го заговори, за да изплаче мъката си, разказал й на един дъх: — Самичка знаеш, че макар да имахме заради тебе такава голяма радост в къщи, изкарах и тая заран рано-рано селската черда на паша. До пладне добичетата бяха като всеки друг ден весели, ящни, да ти е драго да ги гледаш как хрупкаха. Но щом дойде пладне — отровно ли биле бяха яли, люти мушици ли бяха ги нажилили! — всички изведнъж клюмнаха, натръшкаха се като посечени под Алипиевия дъб и сега лежат там ни живи, ни мъртви, попарени от незнайна болест. Дишат тежко, берат душа… Ох, ще измрат добичетата, дъще — не знам тогава с какви очи ще гледам хората, дето не опазих стоката им; иде ми в земята да потъна от срам и мъка!

Ала чудно — дъщеря му, любимата му дъщеричка, която друг път се обливала в сълзи при всяка негова несполука, сега не показала с нищо, че неволята на баща й я е натъжила. Нещо повече: когато бащата свършил разказа си и целият се разтърсил от недоизплаканата мъка в гърдите му, девойката засияла, плеснала радостно с ръце и се провикнала весело с все глас:

— Та това е чудесно, татко, така ще мога още днес да проверя вълшебната сила и на подаръка, който ми даде подземният поток… Ех, ако излязат верни думите му, в селото ни вече няма да има нито болен човек, нито болно животно!

— Какво говориш ти, мари дъще, полудя ли, що ли? — изумил се говедарят от радостта на дъщеря си. — Хорската стока гине, мене огън ми гори на главата, а ти — чудесно било, за някакъв си поток бълнуваш… Какво ще ми помогне твоят поток на болните говеда?!

— Потърпи малко, татко, и сам ще видиш всичко… А сега се върни и ме чакай при добичетата, пък аз ще изтичам до дома да взема каквото трябва и веднага ще дойда при тебе!

Златното момиче припнало пъргаво към къщи да вземе кратунката с водата от подземния поток. Тръгнал послушно по посока на Алипиевия дъб и обърканият говедар, като из пътя сам не усетил кога промърморил с надежда:

— Откакто момичето ми се върна из подземната долина, то ни слиса с такива чудесии, че защо наистина да не помогне с някакво ново чудо и на хайванчетата… Ох, дано, дано стане това!

И с тази плаха надежда в кахърното си сърце бащата се върнал отново при болните добичета, където скоро дотичала запъхтяна и дъщеря му.

Щом видяла грозната гледка на повалените от незнайната болест черда говеда, девойката само дето не изплакала на глас от жал и мъка. Ала се насилила, преглътнала сълзите си и като извадила запушалката от кратунката, започнала да ръси ред по ред натъркаляните животни. И когато напръскала с донесената от подземната долина вода последната болна крава, чудото, което й предрекъл потокът, станало… Добичетата изведнъж се оживили, раздвижили се. В помръкналите им погледи засвяткали искрици живот. Едрите им снаги потреперели ситно-ситно, като да отърсят от себе си страданието, изправили се самички на крака и се разпръснали навред по широката поляна край Алипиевия дъб. Миг по-късно пасбището зашумяло от милите звуци, които се чуват сред всяко здраво стадо, залисано в паша.

— Хруп-руууп-хруп! — щипели сладко с влажните си муцуни дъхавата трева оздравелите животни и току помахвали весело дългите си опашки.

— Дон-дааан-хлоп-дон! — ромолели безспирно като камбанки медните хлопатари на яките им шии.

Окуражена от чудесата, които били сторили досега позлатеното от бабата вретенце, първият плод на ябълковото дръвче и водата на потока, дъщерята на говедаря още на пасбището решила през нощта на същия ден да провери силата и на последния подарък, който си донесла от подземната долина — тестото на фурната…

Щом настъпило петляно време и като се убедила, че другите у дома са заспали, както предната нощ, тя пак се измъкнала тихомълком навън. Отишла на пръсти в мутвака, намерила дълбоките нощви, в които си месели кукурузника, пренесла ги безшумно в собата си. Там поставила тестото на подземната пещ в средата на нощвите, покрила го със същото месалче, с което то било завито още долу, и притихнала в тъмното. Зачакала търпеливо да се обадят първите петли. И когато техният петел, най-ранобудният в селото, събудил с припрения си зов останалите петли в селото, девойката крачнала към нощвите. Простряла длани над месалчето и изрекла задъхано думите, които според фурната трябвало да извикат наяве вълшебната сила на нейния иначе прескромен подарък:

— Тесто, тесто, шепа те оставям, до утре нощвите да напълниш!…

Още развълнуваната девойка не издумала докрай поръчаната от фурната повеля към тестото, месалчето, с което то било покрито, взело изведнъж бързо да расте, да се разширява на всички страни. И доскоро мъничкото като длан месалче станало толкова голямо, че покрило плътно-плътно от край до край целите нощви.

— Е, ясно е, армаганът на фурната не иска да го гледат, докато не е свършил всичката си работа… — засмяла се девойката. — Нищо, таман така до сутринта ще се наспя хубавичко!

Но когато момичето притихнало в завивките си и дрямката била вече докоснала с магията си клепките му, както предната нощ откъм кошчето, така и сега откъм нощвите се разнесли нови, чудновати, ала все пак близки, познати звуци, които един подир друг й подсказвали онова, което ставало там, в нощвите, под донесеното от подземната долина месалче.

И дъщерята на говедаря останала да будува.

Започнало се с морна моминска песен по жътва, долетяла в среднощния покой на стаята сякаш през девет планини. В тази далечна песен — тиха като бръмкането на вретено и сладко лейна като ромона на бистроструен чучур — невидимо момиче молело слънцето да се потули в облак, бялото му лице да не опърли, че след заник на извора ще го посрещне лудо-младо, първа севда.

„Жънат нивите и жътварките пъдят умората си с песни… — трепнало в догадка сърцето на сгушената в завивките си девойка. — Ох, колко, колко пъти и аз съм правила същото по чуждите ниви!“

След туй — пак така приглушено — в собата се разнесло, напевното скрибуцане на тежко натоварени коли по неравни коловози.

„Ожънали се вече житото, сега превозват снопите…“ — досетила се отново дъщерята на говедаря.

А след настъпилата краткотрайна тишина екнала весела, врява на воденичарско кречетало, сподирена от тътена на раздвижени мливарски камъни.

„Мелят, брашното вече мелят!“ — само дето не извикала от радост девойката.

И унесена в този приспивен шум, познат добре на всички бедни люде, които някога са млели оскъдното си зърно по някогашните малки речни воденици, младата предачка неусетно заспала щастлив, дълбок сън… Девойката се събудила, кажи-речи, със самото слънце. И първото нещо, което направила, щом отворила очи, било да изтича до нощвите и да махне покривката от тях. А какво видяло там изуменото момиче, още преди пладне научило цялото село, защото тоя ден на много софри в сиромашкото селце дъхтели за първи път бели погачи, всички омесени от тестото, с което били пълни догоре нощвите в дома на селския говедар.