Джак Ванс
Дирдирите (18)

17.

Загърнати в сиви наметала, Рейт и Траз прекосиха моста, който водеше до материка. Влязоха в Хей по широк булевард, застлан с белезникава настилка, която хрущеше под краката им. От двете страни се издигаха пурпурни и алени кули, други, от сив и сребрист метал, закриваха хоризонта зад Стъкления блок. Булевардът вървеше успоредно с дълбок стотина стъпки улей, облицован с червеникави плочки. На бреговете му се издигаха причудливи образувания от непознат бял камък. Дали бяха произведения на изкуството? Тотеми? Трофеи? Нямаше никакъв начин да разберат. Пред една кула, на площадка от бял мрамор стояха трима дирдири. Рейт за първи път виждаше женски екземпляр. Съществото беше по-дребно на ръст и не изглеждаше тъй гъвкаво, както мъжкарите, главата му бе по-широка и със заострена брадичка, тялото на женската бе с по-тъмносива окраска, примесена с бежови оттенъци. Единият от мъжкарите, изглежда, бе все още невръстен юноша, съдейки по недоразвитата му мускулатура и незрелия вид. От време на време дирдирите се навеждаха и опираха антени в белезникавия камък — дейност, за която Рейт не беше в състояние да измисли подходящо обяснение.

Рейт ги разглежда известно време със смесица от неохотно възхищение и вяло отвращение, замислен за така наречената „дирдирска загадка“. Веднъж Анахо му бе разказвал за половите особености на дирдирите:

— Ето как стоят нещата: съществуват дванайсет вида мъжки копулативни органи и четиринайсет женски. Възможни са обаче само определен тип чифтосвания. Например — тип едно мъжки се комбинира с типове пет и девет от женските. Тип пет женски може да се натъкми към тип едно мъжки, докато тип девет женски е с почти универсален орган, който е съвместим с типове едно и единадесет от насрещния пол. Нататък нещата стават още по-сложни. Всяка мъжка или женска копулативна комбинация притежава специфично название и характерни особености, които рядко се разгръщат в цялата си гама — тъй като всеки индивидуален тип се смята за таен! Наричат го „голямата дирдирска загадка“. Когато типът на един индивид стане достояние на обществото, от него се очаква да се държи съобразно общоизвестните представи за поведение. Бунтари по природа, младите дирдири рядко го правят и това води до цяла поредица конфузни ситуации. Както сам можеш да си представиш, една толкова сложна система изисква огромен разход на енергия и усилия и вероятно с всепоглъщащото си въздействие е попречила на дирдирите да завладеят околния космос.

— Удивително — бе отвърнал Рейт. — Но след като всички тези типове са тайни и в голямата си част несъвместими, как изобщо се осъществява продължаването на рода? Как в края на краищата стигат до съвкупление?

— Има няколко общоприети начина: пробен брак, така наречените „срещи на тъмно“, чрез размяна на анонимни послания. В края на краищата това са преодолими пречки — Анахо направи пауза, преди да продължи: — Едва ли е нужно да пояснявам, че дирдирхората от нисшите касти, лишени от подобно „божествено разнообразие“, се смятат за създания недоразвити и недодялани.

— Хм. Защо подчерта, че става въпрос само за дирдирхората от нисшите касти? Как стои въпросът с безупречните?

Анахо се бе покашлял сконфузено.

— Безупречните избягват подобно срамно съществуване с помощта на внимателно подбрани хирургически методи. Позволено им е да извършват промени според изискванията на някой от изброените осем типа — така те се приобщават към „тайнството“ и могат да носят сини и розови цветове.

— А съвкупяването?

— Тук нещата са малко по-трудни, но се търси сходство с дирдирската оплодителна система. Всеки тип е съвместим с два типа от противоположния пол.

Рейт не беше в състояние да скрие почудата си. Лицето на Анахо обаче си бе останало мрачно през време на разговора.

— Ами ти? — бе го попитал Рейт. — Имаш ли някакви „промени“?

— Никакви — бе признал Анахо. — По лични причини носех синьо и розово, без да се приобщавам към „тайнството“. По-късно ме обявиха за престъпник и в атавизъм, това беше положението, в което се намирах при първата ни среща.

— Интересно престъпление — бе коментирал Рейт.

 

 

Сега Анахо се бореше за живота си сред изкуствено създадения чуждоземен пейзаж от Сибол.

Булевардът, който водеше до Стъкления блок, постепенно се разшири, сякаш опитваше да си съперничи с грамадната постройка. Тези, които крачеха върху хрущящата бяла субстанция — дирдири, дирдирхора, обикновени работници със сиви наметала, — изглеждаха изкуствени и нереални, като фигурки на архитектурен макет. Никой от минувачите не се озърташе и те се разминаваха с Рейт и Траз, като че двамата бяха невидими.

Алени и пурпурни кули стърчаха от двете им страни, отпред вече набираше височина Стъкленият блок, в сравнение, с който всичко останало изглеждаше нищожно и миниатюрно. Рейт почувства странна потиснатост — дирдирският свят определено въздействаше зле на човешката психика. За да живее в подобна среда, човекът в края на краищата би се принудил да отрече собствения си произход и да се поддаде на дирдирската представа за света. Накратко, да се превърне в дирдирчовек.

Те застигнаха други двама мъже, облечени също като тях в сиви наметала. Рейт ги заговори:

— Може би бихте могли да ни помогнете. Искаме да посетим Стъкления блок, но не сме запознати с процедурата.

Мъжете го погледнаха смутено. Бяха баща и син, ниски, с овални лица, изпъкнали кореми, тънки ръце и крака. По-възрастният мъж заговори с писклив гласец:

— Няма нищо сложно, достатъчно е да се качите по сивото стълбище.

— Вие идвали ли сте и друг път?

— Ами да. Но днес следобед е обявен специален лов на един дирдирчовек, прочут престъпник, и вероятно преследването ще е разгорещено.

— А, това е нещо ново за нас. Кой е този дирдирчовек?

Двамата отново се спогледаха объркано, а може би дори подозрително.

— Изменник и богохулник. Ние сме само чистачи в Завод номер четири, чухме за това от други дирдирхора.

— Често ли ходите в Стъкления блок?

— Винаги, когато има нещо интересно — в гласа на бащата се долови отегчение от разговора.

Синът се намеси:

— Посещенията са напълно безплатни и са голямо забавление.

— Да вървим — обърна се към него баща му. — Закъсняваме.

— Ако нямате нищо против — подхвърли Рейт, — ще тръгнем с вас, за да ни покажете пътя.

Бащата се съгласи без особен ентусиазъм.

— Стига да не ни бавите.

Двамата се обърнаха и закрачиха забързано по булеварда. Вървяха прегърбени, с характерната походка на сивишки работници и Рейт и Траз ги последваха, като се опитваха да имитират стойката и маниерите им. Стъклената стена се извисяваше високо над тях като прозрачна скала и на места блясваха червеникави светлинки, които едва прозираха през дебелите матови прозорци. В единия край имаше стълбища и ескалатори, боядисани в различни цветове: пурпурни, алени, бежови, бели и сиви, които се издигаха до различни нива. Сивото стълбище водеше до една тераса само на стотина стъпки над земята — очевидно най-ниската. Рейт и Траз се сляха с тълпата мъже, жени и деца, които се изкачваха по широкото стълбище, преминаха през коридор, изпълнен с остра, неприятна миризма, и изведнъж се озоваха над открита местност, озарена сякаш от десетки слънца. Имаше невисоки скали и заоблени хълмове, и гъсти храсталаци от непознат вид с разнообразна окраска. Точно под тях бе разположено неголямо езеро, заобиколено от кактусоподобни израстъци, по-нататък започваше горичка от снежнобели островърхи дървета, които напомняха дирдирските кули. Сходството, помисли си Рейт, едва ли е случайно, на Сибол дирдирите вероятно обитаваха дънерите на тези дървета.

Някъде между хълмовете и храсталаците навярно се спотайваше Анахо, горчиво проклинайки мига, когато бе решил да дойде в Сивиш. Но сега от него нямаше и следа, на платото не се виждаше жива душа. Рейт отново поиска от двамата работници да му обяснят какво става.

— Още сме в затишието — обясни бащата. — Виждаш ли онзи хълм там? И другия по̀ на север? Това са базовите лагери. В периода на затишие играчите се намират в единия от тях. Чакай малко, къде ми е програмата?

— У мен — обади се синът. — Затишието приключва след час, играта ще се води край близкия хълм.

— Значи идваме тъкмо навреме. Според правилата след един час ще се възцари мрак за период от четиринайсет минути. След това южният хълм се обявява за ловно поле и преследваните ще опитат да се доберат до северния, който временно ще бъде тяхно убежище. Изненадан съм, че при участието на толкова известен престъпник не са разрешили да бъдат приложени състезателните правила.

— Защото програмата е била съставена още миналата седмица — обясни синът. — А престъпникът бе заловен вчера или онзи ден.

— Въпреки това местата ни са подходящи, за да наблюдаваме зрелището.

— Значи след час на платото ще се възцари тъмнина?

— В продължение на четиринайсет минути, през което време ще започне ловът.

Рейт и Траз се върнаха на външната тераса, откъдето се виждаше замъгленият пейзаж на Тчай. Те си нахлупиха ниско качулките и се спуснаха обратно на приземното равнище.

Рейт се озърна във всички посоки. Работници със сиви наметала маршируваха нагоре по стълбището.

Дирдирхората използваха белите стълбища, за дирдирите бяха отредени бежовите, алените и пурпурните, които извеждаха на най-горните тераси.

Рейт доближи сивата стъклена стена. Наведе се и се престори, че си връзва връзките на обувката. Траз се изправи пред него. Рейт извади от торбата една делва с експлозив, фитил и детонатор с таймер. Свърза фитила с детонатора и нагласи времето, сетне скри експлозива зад един храст, в непосредствена близост до стената.

Никой не им обръщаше внимание. Рейт настрои таймера и на втория експлозив и го подаде на Траз.

— Знаеш какво трябва да направиш.

Траз пое неохотно торбата.

— Планът ти може и да успее, но ти и Анахо със сигурност ще загинете.

Рейт се опита да си придаде увереност, макар да си даваше сметка, че в думите на Траз има голяма доза истина.

— Ще хвърлиш торбата — само трябва да побързаш. И запомни — точно от другата страна на това място. Нямаме много време. Среща при строителния склад.

Траз се обърна и спусна качулката ниско над лицето си.

— Ще бъде изпълнено, Адам Рейт.

— В случай че нещо се обърка — вземай парите и изчезвай.

— Довиждане.

— Побързай!

Рейт изпрати с поглед сивия силует, който се изгуби в Стъкления блок. Пое си дълбоко въздух. Минутите им наистина бяха преброени. Трябваше да действа незабавно — ако се стъмни, преди да открие Анахо, всички усилия и рискове ще бъдат напразни.

Върна се обратно на сивото стълбище и премина през портала, отвъд който сияеха изкуствените сиболски слънца.

Рейт огледа внимателно платото, като си набеляза няколко ориентира, след това закрачи по терасата към южния хълм. Тук зрителите бяха по-малко, повечето се бяха скупчили в средата и в северната част.

Рейт си избра място близо до подпора. Озърна се наоколо. В радиус от стотина стъпки нямаше жива душа. Терасата бе почти празна. Извади намотано въже, завърза единия му край за подпората и го пусна надолу. Отново се огледа, прехвърли се през перилата и се спусна до ловното поле.

Нямаше начин действията му да останат незабелязани. Поне десетина бледи лица се надвесиха отгоре с учудени изражения. Рейт не им обърна внимание. Вече не беше част от техния свят, сега бе дивеч. Дръпна силно въжето и се затича към южния хълм, като го навиваше в движение, докато прескачаше гранитните плочи и кварцовите израстъци с цвят на прегоряло кафе.

Скоро наближи отсамния склон на южния хълм, но все още нямаше и следа от ловци и преследвани. Ловците най-вероятно бяха заели позиции в съответствие с тактиката, която възнамеряваха да следват, дивечът се спотайваше в подножието на южния хълм, чудейки се как най-бързо и безпрепятствено да се добере до северния. Неочаквано Рейт се натъкна на един съвсем млад сив, притаен зад храст от бели, напомнящи бамбук пръчки. Носеше сандали и брич, беше въоръжен със сопа и тънък нож.

— Къде е дирдирчовекът, когото доведоха последен?

Сивият само завъртя глава.

— Тук има всякакви. Махни се, заради теб ще ме забележат. Най-добре хвърли това черно наметало, кожата ти е по-добра маскировка. Не знаеш ли, че дирдирите следят всяко наше движение?

Рейт хукна нататък. Зърна двама възрастни мъже, съвършено голи, с жилести тела и бели коси, застинали неподвижно като привидения.

— Да сте виждали наблизо дирдирчовека? — извика им той.

— Малко по-нататък по склона. И свали това тъмно наметало.

Рейт задраска нагоре по каменистия склон.

— Анахо! — провикна се той.

Никакъв отговор. Рейт си погледна часовника. След десет минути ловното поле щеше да потъне в мрак. Той огледа трескаво южния хълм. Недалеч забеляза движение — между храстите притичваха фигурки. Наметалото му явно дразнеше всички, Рейт го свали и го метна на ръка.

В една вдлъбнатина се натъкна на четирима мъже и жена. Лицата им бяха изкривени от ужас и те отказаха да отговарят на въпросите му. Рейт продължи нагоре по хълма, с надежда видимостта там да е по-добра.

— Анахо! — извика отново.

От земята се надигна фигура с широка бяла риза. Рейт почувства неимоверно облекчение. Коленете му омекнаха, очите му се навлажниха.

— Анахо!

— Какво търсиш тук?

— Побързай. След мен. Ще ти помогна да избягаме.

Анахо го погледна слисано.

— Никой не може да избяга от Стъкления блок.

— Размърдай се! Всичко съм измислил!

— Не в тази посока — спря го с пресипнал глас Анахо. — Безопасният път е на север, към онзи хълм! Ловът ще започне веднага щом угасят светлината.

— Зная, зная! Нямаме никакво време. Тръгвай с мен. Ще намерим подходящо укритие и ще чакаме.

Анахо разпери отчаяно ръце.

— Сигурно знаеш нещо, което аз не зная.

Двамата затичаха обратно в посоката, от която бе дошъл Рейт, към западната стлана на южния хълм. Рейт се озърташе за набелязаните ориентири.

— И ти направи всичко това… заради мен? — попита задъхано Анахо. — Затова ли слезе на платото?

— Сега не е време да го обсъждаме. Трябва да прекосим онзи висок бял шубрак. Къде можем да се скрием?

— Най-добре в шубрака. Виж — ето ги ловците. Заемат позиции. Длъжни са да поддържат дистанция от половин миля до хълма, докато не настъпи мрак. Сега сме на самата граница на безопасната територия. Онези четиримата се точат за нас!

— До няколко секунди ще изгасят осветлението. Слушай какъв е планът: ще тичаме на запад, право към могилата. Оттам свиваме към онази купчина от кафеникави кактуси и заобикаляме южния им край. И най-важното: в никакъв случай не се отделяй от мен!

— Но как да те следвам в тъмното? Ще трябва да си подвикваме и ловците ще ни чуят.

Рейт му подаде единия край на въжето.

— Дръж се за него. Ако все пак се разделим, среща на южния край, при онези жълти шубраци.

Двамата зачакаха да се стъмни. От другата страна на равната част младите дирдири вече заемаха местата си между по-опитните ловци. Рейт погледна на изток. По някаква странна игра на светлината и атмосферата полето изглеждаше, че се простира чак до хоризонта; едва след като втренчи поглед, Рейт успя да различи източната стена.

Изведнъж се стъмни. За частица от секундата светлината стана тъмночервена, сетне изчезна напълно. Далече на север блесна пурпурна точка, за да показва посоката. Беше твърде слаба, за да осветява наоколо. Мракът бе непрогледен. Ловът бе започнал. От север долетяха ловните викове на дирдирите — смразяващи кръвта крясъци и вопли.

Рейт и Анахо се затичаха на запад. От време на време спираха да се ослушат в мрака. Скоро отдясно се чу зловещо потракване. Двамата замръзнаха. Потракването и подрънкването отмина назад.

Двамата достигнаха първия ориентир и се насочиха към купчината от кактуси. Наблизо имаше някой. Те спряха и се ослушаха. Стори им се, че невидимият постъпи по същия начин, защото цареше тишина.

От тъмното небе долетя многогласен вик, който се извисяваше до границата на звуковата бариера и вероятно продължаваше отвъд нея.

— Това са ловните викове на всички племена — прошепна Анахо. — Традиционен ритуал. Сега членовете на отделните племена ще отговорят на призива от платото — виковете над тях секнаха, от различните части на ловното поле екнаха зловещите свирепи отговори. Анахо сръга Рейт. — Да бягаме, докато си подвикват. Хайде!

Те затичаха с дълги скокове, краката им сякаш станаха чувствителни като ушите. Ловните призиви постепенно утихнаха в далечината, отново настъпи тишина. Рейт се спъна в един камък и го запрати да се търкаля шумно по склона. Двамата застинаха неподвижно, стиснали зъби.

Нямаше никаква реакция. Продължиха нататък, разперили ръце, за да докоснат купчината от кактуси, но не намираха нищо. Рейт започна да се бои, че са я подминали, но не биваше да палят светлина, инак веднага щяха да ги забележат.

Доколкото можеше да прецени, цареше мрак вече от шест-седем минути. Всеки момент трябваше да стигнат кактусите. Изведнъж дочуха някакъв звук. Бягащи крака, вероятно човешки, преминаха само на трийсетина крачки от тях. Миг след това — равномерно трополене и пискливи подсвирквания, дрънчене на ловно снаряжение. Звуците отминаха и се отдалечиха. Тишината се възцари отново.

След броени секунди напипаха бодливите листа на кактусите.

— Покрай южния край — прошепна Рейт. — И там ще пълзим право към центъра.

Запробиваха си път между бодливите растения, с множество настръхнали тънки шипове.

— Всеки миг ще блесне светлината!

И наистина, мракът започна бързо да се разсейва, по подобие на сиболски изгрев: в началото сивкав здрач, после млечнобяло сияние и накрая ярката светлина на деня.

Рейт и Анахо се огледаха. Кактусовата горичка се оказа отлично скривалище — не бяха в непосредствена опасност, макар че само на стотина крачки от тях трима дирдири прекосяваха полето, като се озъртаха зорко във всички посоки. Рейт си погледна часовника. Оставаха им петнайсет минути — ако Траз не срещне някакви затруднения, би трябвало скоро да достигне отсрещната стена на Стъкления блок.

Шубракът от бял мъх бе на четвърт миля пред тях, насред просторна открита площ. Рейт си помисли, че това вероятно ще е най-дългата четвърт миля, която му предстои да прекоси.

Те се промушиха между кактусите до северния им край.

— Ловците ще останат още час в полето — прошепна Анахо. — Ще задържат всички, които се опитват да се отдалечат на север, и после бавно ще ги изтикат обратно на юг.

Рейт подаде на Анахо пистолета, своят бе пъхнал в колана. Изправи се бавно. На около миля в далечината забеляза някакво движение — дирдир или дивеч, не беше в състояние да прецени. Анахо рязко го дръпна надолу. Иззад кактусовата горичка се подаде група безупречни, нахлузили на ръцете си изкуствени нокти и с имитации на антени, поклащащи се над снежнобелите им темета. Стомахът на Рейт се сви, с труд овладя импулса си да изскочи насреща им и да ги покоси.

Дирдирхората притичаха покрай тях, без да ги забележат. Свиха на север и забелязали там плячка, ускориха ход.

Рейт отново погледна часовника — оставаше съвсем малко време. Той се озърна и прошепна настойчиво:

— Хайде, да тръгваме!

Двамата скочиха едновременно и се втурнаха към бялата горичка.

По средата на разстоянието имаше невисок храсталак, зад който се притаиха. При южния хълм ловът бе във вихъра си — две групи бяха обкръжили няколко нещастници, които се криеха на склона. Рейт си погледна часовника. Девет минути. До бялата гора имаше само минута-две. Високото дърво, което бе следващият им ориентир, бе на неколкостотин метра по-нататък, в западна посока. Те затичаха отново. Четирима ловци излязоха от горичката, където се бяха прикрили, за да наблюдават движението на дивеча. Сърцето на Рейт се смъкна в ботушите.

— Продължавай — изхриптя той на Анахо. — Ще си проправим път с бой.

Анахо погледна със съмнение лъчемета си.

— Ако ни заловят въоръжени, ще ни измъчват дни наред. Всъщност, друга участ и без това не ни очаква.

Дирдирите наблюдаваха очаровани приближаващата се плячка.

— Трябва да ги нападнем в гората — подвикна Анахо. — Съдиите ще се намесят, ако забележат, че сме въоръжени.

— В такъв случай бягай наляво, покрай онази туфа от жълта трева.

Дирдирите не бяха излезли насреща им, а ги изчакваха на място. С последно усилие Рейт и Анахо достигнаха покрайнините на горичката. Ловците нададоха бойни викове и се хвърлиха напред, докато Рейт и Анахо отстъпваха.

— Сега! — извика Рейт. Едновременно извадиха оръжията. Дирдирите изгракаха изненадано. Четири бързи изстрела: четирима мъртви, дирдири. В същия миг над главите им се разнесе оглушителен вой.

— Съдиите са ни забелязали — викна отчаяно Анахо. — Сега ще ни следят и ще насочват другите към нас. Обречени сме.

— Все още има надежда — настояваше Рейт. Той изтри потта от лицето си и примижа. — След три минути — ако всичко върви според плановете — ще има експлозия. Да вървим към високото дърво.

Те хукнаха през гората и веднага щом се показаха от другата страна, няколко ловни групи се насочиха към тях. Воят откъм невидимия покрив ту се усилваше, ту намаляваше, после секна.

Двамата стигнаха до високото дърво, което бе едва на стотина крачки от стъклената стена. Над тях, скрити от яркото сияние и отраженията, се намираха терасите за зрители — Рейт едва различаваше белите им лица.

Той си погледна часовника.

Сега.

Логично бе да се получи известно закъснение — Стъкленият блок бе с диаметър три мили. Изминаха няколко секунди, сетне изведнъж земята се разтърси и се чу оглушителна експлозия. Светлините премигнаха, далече на изток дори угаснаха напълно. Рейт се взря в стената, но не виждаше никакви последици от взрива. От покрива долетя нов писък, толкова пронизителен и страховит, че коленете на Рейт омекнаха.

Анахо бе успял да запази самообладание.

— Насочват ловните групи на изток, за да не позволят на другите нещастници да се измъкнат.

Ловците, които се приближаваха към тях, сега спряха и поеха в нова посока.

— Приготви се — посъветва го Рейт, без да сваля поглед от часовника си. — Ще има втора експлозия.

Вторият взрив бе далеч по-силен от първия, той сякаш вдъхна сили на Рейт и накара сърцето му да се изпълни с почти религиозен ентусиазъм. Наоколо се разхвърчаха парчета от сиво стъкло, светлините премигнаха отново и този път се възцари пълен мрак. Пред тях зееше неравен отвор като врата към друго измерение, широк стотина стъпки и висок почти колкото първата тераса.

Рейт и Анахо скочиха на крака. Без повече препятствия те достигнаха отвора и се прехвърлиха оттатък — от безплодния Сибол в мъждивия тчайски следобед.

Първо затичаха назад по широкия бял булевард, сетне, по указание на Анахо, свиха на север, към заводите и белите кули на дирдирхората, оттам излязоха на крайбрежната улица, прекосиха моста и се озоваха в Сивиш.

Едва тук спряха да си поемат дъх.

— Ти върви при въздухолета — нареди Рейт на Анахо. — Качвай се и отлитай — за теб в Сивиш вече няма работа.

— Гмуреца предаде мен, ще предаде и теб — предупреди Анахо.

— Не мога да напусна Сивиш сега, когато корабът е пред завършване. Двамата с Гмуреца имаме уговорка.

— Не вярвай и на една негова дума. Този тип е кълбо от злоба.

— Няма да посмее да донесе за космическия кораб, защото и той е замесен. Нали доброволно ни допусна да работим под навеса.

— Все ще измисли някакво обяснение.

— Може и да си прав, а може и да не си. При всички случаи ти трябва да напуснеш Сивиш. Ще разделим парите и заминаваш. И бездруго на мен въздухолетът повече няма да ми потрябва.

— Не бързай толкова — спря го навъсено Анахо. — Спомни си, че не аз съм цел на тсаугш. Кой ще се наеме да ме търси?

Рейт погледна назад към Стъкления блок.

— Не мислиш ли, че ще те издирват в Сивиш?

— Действията им са непредсказуеми. Но в Сивиш опасността не е по-голяма, отколкото където и да било другаде. Не мога да се върна в „Древно царство“. Няма да ме търсят обаче при Гмуреца, освен ако не иде да им разкаже какво се крие под навеса.

— Гмуреца трябва да бъде държан под око — заяви Рейт.

В отговор Анахо само изсумтя. Двамата отново закрачиха по сивишките улици.

Слънцето се спусна зад кулите на Хей и улиците бяха забулени в сенки. Рейт и Анахо взеха един обществен фургон до спирката, от която се стигаше при навеса. В канцеларията на Гмуреца беше тъмно, под навеса блещукаха светлинки. Техниците си бяха тръгнали, но в сенките се мярна самотен силует.

— Траз! — извика Рейт.

Младежът се приближи към тях.

— Знаех, че ще дойдете тук — ако се измъкнете на свобода.

Нито чергарят, нито Анахо бяха хора, свикнали да изразяват чувствата си — те само си кимнаха за поздрав.

— По-добре да изчезваме оттук — продължи Траз. — И то веднага.

— Казах на Анахо, ще кажа и на теб — качвайте се на въздухолета и заминавайте. Няма никаква причина да рискувате още един ден в Сивиш.

— А ти?

— Ще си опитам късмета тук.

— Късметът ти не чини пукната пара, когато става въпрос за отмъстителен негодник като Гмуреца.

— Ще се погрижа за него.

— Така си мислиш! — почти извика Анахо. — Кой би могъл да контролира безмерната алчност, злоба и лакомия?

— Има само един изпитан начин, макар и труден.

— И как смяташ да постигнеш това чудо? — поиска да узнае Анахо.

— Просто ще му опра дулото в челото и ще го доведа тук. Ако се опъне, ще го застрелям. Ако пък дойде, ще бъде мой пленник, под постоянно наблюдение. Друго не мога да измисля.

— Ако ти потрябва пазач за жълтия, имаш го — изпъчи навъсено гърди Анахо.

— Каквото ще правим, да действаме веднага — подкани ги Траз. — Преди онзи да ни избяга.

— Не и вие двамата — възрази Рейт. — Не виждам защо трябва да се замесвате. Аз поне зная за какво рискувам… но вие? Качвайте се на въздухолета и дим да ви няма оттук! Докато все още можете.

— Аз оставам — заяви Траз.

— Аз също — добави Анахо.

Рейт поклати обезсърчено глава.

— Да вървим тогава при Гмуреца.