Джак Ванс
Дирдирите (15)

14.

Под навеса старата „Испра“ започваше да се връща към живот. Монтираха реактивните двигатели в гнездата и ги завариха. През сервизния отвор на кърмата вдигнаха и пренесоха на борда генератора и преобразувателя, които положиха на доскоро празните им места. Сега вече „Испра“ не беше само празна черупка. Рейт, Анахо и Траз изтъркаха ръждата от корпуса с телени четки, нанесоха грунд и намазаха повърхността с боя, след което демонтираха старите седалки с изгнила, миришеща неприятно тапицерия. Почистиха илюминаторите, продухаха вентилационните тръби и подновиха херметическата изолация на шлюза.

Дейне Заре не участваше в работата. Той обикаляше навсякъде и сивите му очи не пропускаха нито една подробност. Артило надничаше от време на време под навеса с подигравателна усмивка на уста. Гмуреца се появяваше още по-рядко. В редките случаи, когато ги навестяваше, той се държеше хладно и делово, от предишната му добронамереност нямаше и следа. После се изгуби за цял месец. Когато попитаха Артило къде е, той отвърна с поверителен глас:

— Големият жълтур отскочи до провинциалния си дворец.

— Така ли? И какво прави там?

Артило изви глава и показа на Рейт жълтеникавите си зъби.

— Въобразява си, че е дирдирчовек, ето какво. Там профуква парите си, този зъл стар глупак, за забавления, декори и лов.

Рейт го погледна изумено.

— Да не искаш да кажеш, че ходи на лов за хора?

— Защо не? Той и неговите другарчета. Жълтият разполага с две хиляди акра частна собственост, почти колкото Стъкления блок. Поставил е електрическа ограда и жилещи капани. Гледай да не те приспи с винцето си, че като се събудиш, ще си дивеч в полята му.

Рейт реши да не разпитва за участта на жертвите — информация, която нямаше желание да получи.

Още една десетдневна тчайска седмица отмина и Гмуреца най-сетне се появи във видимо мрачно настроение. Горната му устна беше подпухнала и почти закриваше долната, очите му се стрелкаха предизвикателно насам-натам. Той се изправи пред Рейт и огромното му туловище запречи половината от пейзажа. След това протегна ръка.

— Давай наема — произнесе с хладен и безизразен глас.

Рейт извади петстотин секвина и ги постави на близката лавица. Не искаше да докосва жълтеникавите пръсти.

Споходен от внезапен пристъп на гняв, Гмуреца зашлеви Рейт с опакото на ръката си през лицето и го събори на земята.

Рейт се изправи замаян. Кожата му започна да настръхва — верен признак за надигащата се ярост. С крайчеца на окото си забеляза подпрелия се на стената Артило. Щеше да го застреля, без да му мигне окото, сигурен бе в това. Наблизо стоеше Траз и наблюдаваше внимателно Артило. Значи силите бяха равни.

Айла Гмуреца го гледаше с хладно и безизразно лице. Рейт си пое бавно въздух, стараейки се да се овладее. Ако удари Гмуреца сега, няма да спечели нищо, само ще влоши положението. Последствията вероятно щяха да са ужасни. Рейт бавно му обърна гръб.

— Донеси ми парите! — кресна Гмуреца. — Да не съм някакъв просяк? Омръзна ми да търпя надменното ти поведение. В бъдеще искам да се отнасяш към мен съобразно моя ранг!

Рейт отново се поколеба. Колко лесно беше да се нахвърли върху това жълтокожо чудовище, без да мисли за последиците. Но това би означавало край на проекта. Рейт въздъхна повторно. Играта трябваше да се играе докрай.

В настъпилата мъртвешка тишина той подаде секвините на Гмуреца, който ги изгледа презрително и помръдна недоволно с устни.

— Малко са! Докога ще понасям да ми се подиграваш? Плащай всичко наведнъж! Наемът е хиляда секвина на месец!

— Ето още петстотин секвина — отвърна Рейт. — Моля те, не искай повече, защото няма да ги получиш.

Гмуреца изпръхтя презрително, завъртя се на място и излезе навън. Артило го изпроводи с поглед и се изплю в прахта. След това погледна любопитно към Рейт.

Рейт се върна под навеса. Дейне Заре бе наблюдавал цялата сценка, но си спести коментара. Рейт се помъчи да преглътне унижението си с работа.

 

 

Два дни по-късно Гмуреца се появи отново, облечен с черно-жълтия костюм. От арогантното му поведение по-рано нямаше и следа, сега се държеше приветливо и любезно.

— Е, как върви проектът? — попита веднага щом влезе.

— Засега не сме имали сериозни проблеми — отвърна с равен глас Рейт. — Тежките компоненти са монтирани на местата и свързани. Монтирахме и приборите, но те все още не са настроени. Дейне Заре подготвя нов списък: магнитна система за изкуствен хоризонт, навигационни сензори, климатична инсталация. Вероятно този път ще закупим и енергоклетки.

Гмуреца стисна устни.

— Тъй значи. Наближава поредният неприятен момент, в който ще трябва да се разделиш със скъпоценните си секвини. Но чудя се, как си успял да събереш толкова голяма сума? Та това е цяло състояние. Не мога да разбера, като имаш толкова много, защо ти е да се впускаш да гониш дивото?

Рейт разпъна устни в студена усмивка.

— Очевидният отговор е, че не смятам експедицията за „лов на дивото“.

— Невероятно. Кога ще е готов списъкът на Дейне Заре?

— Предполагам, че го завършва в момента.

Дейне Заре не беше приключил със списъка, но го състави, докато Гмуреца чакаше.

Айла прегледа поръчаните части и повдигна леко вежди.

— Боя се, че този път разходите ще надхвърлят и последните ти резерви.

— Надявам се да грешиш — отвърна Рейт. — Колко ще струва по твоя преценка?

— Не мога да кажа със сигурност. Но като прибавим наема, възнагражденията на техниците и първоначалните ти инвестиции, съмнявам се да ти остане много.

Последното, което Рейт възнамеряваше да стори, бе да разкрие финансовите си възможности пред Гмуреца.

— Толкова по-важно е да ограничим максимално разходите си.

— Има обаче три пера, които задължително ще трябва да бъдат покрити: наемът, моят хонорар и този на помощниците ми. За останалото можеш да харчиш, както ти скимне. Това е моята гледна точка. А сега бъди така добър да ми отброиш две хиляди секвина за възнагражденията. Ако не успееш да платиш за материалите, те ще бъдат върнати без никакви допълнителни такси, освен за транспорт.

Рейт извади с мрачен вид две хиляди секвина. Той пресметна бързо наум — от близо двеста хиляди секвина, които бяха донесли от Карабас, оставаха по-малко от половината.

Същата нощ три моторни фургона докараха компонентите.

Малко по-късно се появи още един фургон, натоварен с енергоклетките. Траз и Анахо се заеха да ги разтоварват, но Рейт ги спря.

— Един момент — той се върна под навеса, където Дейне преглеждаше списъка. — Ти ли поръча клетките?

— Да — Дейне Заре имаше унесен вид, сякаш мислите му бяха някъде много далече.

— Колко издържа една клетка?

— Ще работят по две едновременно — за двата двигателя. Това стига за двумесечен полет.

— Получили сме осем енергоклетки.

— Поръчах четири, за да имаме две резервни.

Рейт се върна при фургона.

— Ще разтоварим само четири — каза той на Траз и Анахо.

Водачът не се показваше от тъмната кабина. Рейт се наведе към прозореца и за своя изненада откри, че това е Артило, който очевидно не гореше от желание да го видят.

— Докарал си осем клетки — рече му Рейт, — а са ни нужни само четири.

— Жълтия каза да натоваря осем.

— Четири ни стигат. Другите откарай обратно.

— Невъзможно. Разбери се с жълтура.

— Казах, че са ми нужни четири клетки. Толкова и ще взема. С останалите прави каквото искаш.

Подсвирквайки през стиснатите си зъби, Артило слезе от кабината, разтовари другите четири клетки, отнесе ги при навеса, качи се на фургона и отпраши.

Тримата останаха на площадката, загледани след него.

— Надушвам, неприятности — промърмори Анахо.

— И аз също — кимна Рейт.

— Тези енергоклетки — продължи Анахо — сигурно принадлежат на Гмуреца. Може да ги е откраднал или да ги е купил евтино. И сега се опитва да ни ги пробута и да измъкне от тях печалба.

Траз ядно изръмжа.

— Гмуреца трябва да отнесе тези клетки на собствения си гръб!

Рейт се засмя смутено.

— Да знаех само как да го накарам.

— Той се бои за живота си, като всеки друг.

— Така е. Но не бива сами да си слагаме главите на дръвника.

 

 

На сутринта Гмуреца не се появи, за да чуе упреците, които Рейт бе обмислял и повтарял през по-голямата част от нощта. Рейт се залови за работа, но мисълта за предстоящия разговор му тежеше като вързан на шията камък.

Тази сутрин Дейне Заре също закъсняваше и техниците си позволяваха забележки, които премълчаваха в негово присъствие. По някое време Рейт заряза заниманията си и се отдръпна, за да погледне отстрани как върви цялостният проект. Всички по-важни компоненти бяха инсталирани, деликатната работа по настройката и жустирането вървеше със задоволителен темп. Рейт имаше доста добра представа от земните системи за контрол и управление, но тук беше безпомощен. Дори не беше сигурен дали двигателите работят на същите принципи.

По обяд над хълмовете се показа върволица от черни облаци, като пяна на прибой. Карина 4269 избледня, преминавайки през няколко тона кафяво и бежово, докато накрая изчезна съвсем, малко след това заваля дъжд, който скри Хей от поглед. По същото време на двора се появи Дейне Заре, който шляпаше самоотвержено из локвите, следван от две мършави деца — момче на дванайсет и момиче с три или четири години по-голямо. Тримата дотичаха до навеса, където спряха, задъхани и разтреперани. Дейне Заре имаше напълно изтощен вид, децата се озъртаха с ококорени очи.

Рейт строши няколко сандъка и запали огън в средата на навеса. Намери стари дрехи и ги накъса за кърпи.

— Изсушете се. Свалете си куртките и се стоплете.

Дейне Заре го погледна объркано, но след това се подчини. Децата последваха примера му. Изглежда, бяха брат и сестра, вероятно внуци на Заре. Момчето имаше сини очи, а тези на момичето бяха в прекрасен зелен цвят.

Рейт им донесе горещ чай и едва сега старецът заговори:

— Благодаря. Почти се изсушихме — и малко след това добави: — Аз се грижа за тези деца, затова са с мен. Ако не ги искаш тук, ще трябва да се откажа от работата.

— Нямам нищо против — отвърна Рейт. — Нека идват с теб, стига само да пазят тайна.

— Никому нищо няма да кажат — обеща Дейне Заре. — Разбрахте ли ме? — обърна се той към децата. — На никого да не разказвате какво сте видели тук.

Тримата очевидно не бяха в настроение за разговори. Изглеждаха мрачни и неуверени и Рейт реши да не ги притеснява повече.

— Гладни ли сте? — попита той. — Имаме достатъчно храна тук. Със сухите дрехи обаче сме зле.

Момчето поклати глава, момичето се усмихна и изведнъж личицето й грейна.

— Не сме яли нищо на закуска.

Траз, който стоеше наблизо, изтича до килера и се върна с топла супа и хляб от печени семена. Рейт го погледна крадешком. Явно нещо в поведението и вида на децата бе трогнало младежа от степта. Макар дребно и измокрено, момичето определено беше привлекателно.

Дейне Заре най-сетне се надигна и отиде да провери как върви работата.

Рейт се помъчи да подхване разговор с децата.

— Изсушихте ли се вече?

— Да, благодарим ви.

— Дейне Заре дядо ли ви е?

— Чичо.

— Ясно. И сега живеете с него?

— Да.

Рейт не знаеше какво повече да каже. Траз се оказа по-прям.

— Какво е станало с майка ви и баща ви?

— Убиха ги огнените — промълви тихичко момичето.

Момчето премигна.

— От Източните планини ли сте? — поинтересува се Анахо.

— Да.

— Как се озовахте тук?

— Вървяхме.

— Това е дълъг и опасен път.

— Имахме късмет.

Децата не откъсваха поглед от пламъците. Момичето потрепери, вероятно припомнило си някоя случка по време на бягството.

Рейт стана и потърси Дейне Заре.

— Разбрах, че се грижиш за прехраната на тези деца — рече той.

— Така е — потвърди пресипнало Заре.

— Работиш за по-малко, отколкото заслужаваш. Реших да ти увелича заплатата.

— Благодаря. Имам нужда от тези пари.

Рейт се върна при огъня, но видя, че Гмуреца е застанал на вратата, тъмен силует с форма на огромна луковица. Озърташе се с изражение на изумено неодобрение. Днес носеше един от любимите си помпозни тоалети — черни бричове от плюш, прилепнали по масивните му крака, и пурпурно-кафяво наметало с тъмножълт шарф. Той прекоси помещението и застана пред децата, като местеше поглед от едното към другото.

— Кой запали огъня? Какво търсите тук?

Момичето се разтрепери.

— Бяхме мокри, един господин ни покани да се стоплим при огъня.

— Аха. И кой е този господин?

Рейт пристъпи напред.

— Аз. Това са роднини на Дейне Заре. Запалих огъня, за да се изсушат.

— В моята собственост? Една-единствена искра е достатъчна, за да лумне пожар!

— Едва ли има такава опасност, докато вали като из ведро.

— Щом си толкова сигурен — махна небрежно с ръка Айла. — Как върви работата?

— Добре — отвърна Рейт лаконично.

Гмуреца бръкна в ръкава си и извади навит на руло лист.

— Нося сметката за снощните доставки. Обърни внимание, че сумата е по-ниска от очакваната — получих отстъпка, задето поръчвах на едро.

Рейт разгъна листа. Погледът му се впи в черните цифри най-отдолу: „Крайна цена за доставката 108 600 секвина“:

Гмуреца продължаваше:

— Извадили сме невероятен късмет. Дано и занапред да ни върви все така. Вчера дирдири са заловили двама крадци в един от складовете и незабавно са ги откарали в Стъкления блок. Така че, както сам виждаш, намираме се в доста рисковано положение.

— Айла — поде Рейт, — тази сума е твърде голяма. Освен това не смятам да плащам за четирите допълнителни енергоклетки.

— Цената, както вече отбелязах, е дори по-ниска от предполагаемата — заяви невъзмутимо Гмуреца. — Допълнителните клетки не я утежняват с нищо. В известен смисъл те са предоставени безплатно.

— Не става дума само за това. Отказвам да заплатя сума, петорно по-голяма от разумните очаквания. Нещо повече — не разполагам с подобни средства.

— Ами набави си — отвърна тихо Гмуреца.

— Говориш така, сякаш е лесна работа — изсумтя Рейт.

— За някои може да е лесно — подхвърли нехайно Гмуреца. — Странен слух се носи из града. Оказва се, че трима мъже са влезли в Карабас, избили са невероятен брой дирдири и са обрали труповете. Описанията им са на младеж, русоляв като котански чергар, дирдирчовек отстъпник и чернокос мъж от неизвестна раса. Дирдирите издирват тримата под дърво и камък. И други неща се разправят за тях. Тъмнокосият се хвалел, че идва от далечен свят, на който — по негови думи — някога се появили хората. Ако питате мен, чисто богохулство. Какво ще кажеш за всичко това?

— Интересно — смотолеви Рейт, опитвайки се да прикрие отчаянието си.

Гмуреца се подсмихна самодоволно.

— Намираме се в деликатно положение. Аз самият съм изложен на опасност — на огромна опасност. Трябва ли да рискувам за нищо? Досега ви помагах от другарски чувства и сляп алтруизъм, но мисля, че е време да поискам компенсации.

— Не мога да платя толкова много — повтори Рейт. — Досетил си се за приблизителните размери на моя капитал — сега се опитваш да изврънкаш още.

— Защо не? — изрепчи се Гмуреца, който вече не можеше да сдържа усмивката си. — Ако предположим, че тези слухове, които обикалят града, са верни и че по някаква невероятна случайност ти и приятелите ти сте въпросните хора, не е ли вярно тогава, че сте ме измамили най-безсрамно?

— Дори да се съглася, че има малка доза истина, не виждам никаква измама.

— Ами историята с приказното съкровище?

— Тя е истинска. Достатъчно е само да продължаваш да ми помагаш. След месец напускаме Тчай. След още един ще си богат отвъд мечтите си.

— Къде? Как? — Гмуреца се наведе напред, надвиснал застрашително над Рейт, и гласът му стана нисък и вибриращ, сякаш извираше от дъното на огромния му гръден кош. — Чакай да те попитам нещо — ти ли разправяш тази приказка, че човекът е произлязъл от някакъв далечен свят? И ако е така — наистина ли вярваш в тази налудничава фантазия?

Рейт се опитваше да запази самообладание и да не попадне в капана, към който го тикаха.

— Това е друга тема. Имаме сключен договор, слуховете нямат значение.

Гмуреца поклати бавно глава.

— Преди корабът да излети, ще ти дам всичките си секвини до последния грош — обеща Рейт. — Повече от това не мога да направя. Но ако продължаваш с безразсъдните си искания… — той млъкна, решил да не прибягва до открита заплаха.

Гмуреца отметна назад глава и се изсмя.

— Какво ще ми направиш? Ти си безпомощен. Достатъчна е само една дума и ще те откарат в Стъкления блок. Имаш ли друг избор? Не. Тогава ще правиш каквото ти наредя.

Рейт се огледа. Артило стоеше до вратата и смъркаше от кутийка със сивкав прашец. Но колана му висеше пистолет.

Дейне Заре се доближи до тях. Без да обръща внимание на Айла, той се обърна към Рейт:

— Енергоклетките не са по моята поръчка. Размерът им е нестандартен и изглежда, че са били използвани за неопределен период. Трябва да ги откажем.

Гмуреца присви очи и устните му затрепериха.

— К-какво? Клетките са първо качество!

Дейне Заре продължи с безизразен, но непоклатимо уверен глас:

— За нашите цели те са напълно безполезни — той се обърна и си тръгна.

Децата го изпроводиха с тъжен поглед. Гмуреца отново се втренчи в тях и този път Рейт забеляза нещо хищно в изражението му.

Рейт запази мълчание. Гмуреца бавно се извърна към него. В продължение на няколко секунди той разглежда Рейт изпод спуснатите си клепачи.

— Какво пък — рече накрая, — изглежда ще са ни нужни други клетки. Как смяташ да платиш за тях?

— По обичайния начин. Прибери си безполезните осем клетки и ми донеси четири, които ще свършат работа, след което ще си получиш парите за тях. Само се постарай да не раздуваш отново сметката, защото трябва да платя и на техническия персонал.

Гмуреца се взираше в него замислено. Дейне Заре отново се появи и заговори с децата, с което му отвлече вниманието. Той обърна гръб на Рейт и се приближи към малката групичка. Рейт поклати глава и се върна при работния тезгях, където си сипа чаша чай. Докато отпиваше, забеляза, че ръката му трепери.

Гмуреца се бе променил до неузнаваемост и дори потупваше с необичайна топлота момчето по главата. Дейне Заре стоеше като истукан, с пребледняло лице.

Най-сетне Гмуреца заряза децата. Отиде при Артило и размени няколко думи с него. Артило излезе навън, където вятърът вдигаше миниатюрни вълнички по повърхността на черните локви.

Гмуреца махна на Рейт с едната ръка и на Дейне Заре с другата. Двамата се приближиха. Гмуреца въздъхна с израз на непреодолима меланхолия.

— Вие двамата ще ме докарате до просешка тояга. Непрестанно искате от мен най-доброто и отказвате да плащате. Но така да бъде. Артило ще отнесе обратно енергоклетките, които намирате за безполезни. Заре, ще трябва да дойдеш с мен и да избереш на място други клетки.

— Точно сега ли? Трябва да се грижа за децата.

— Сега, веднага. Довечера ще навестя моята малка къщурка. Известно време ще отсъствам. Очевидно помощта ми не се цени особено тук.

Дейне Заре склони, но очевидно нещо го измъчваше. Той даде кратки наставления на децата, след което тръгна с Гмуреца.

Изминаха два часа. Слънцето проби през облаците и прати един самотен лъч към Хей, озарявайки алените кули на фона на черното небе. По пътя се зададе лъскавата лимузина на Гмуреца. Тя спря пред навеса и отвътре излезе Артило. Едрият мъж се шмугна през вратата и Рейт го загледа, учуден от неочакваната му енергичност. Артило приближи момчето и момичето и спря наблизо, втренчил поглед в тях. Те на свой ред го погледнаха ококорено, очите им изглеждаха огромни на бледите лица. Артило произнесе няколко резки думи, Рейт виждаше как се напрягат мускулите на шията му, докато говори. Децата се озърнаха боязливо към Рейт, после тръгнаха към вратата. Траз се доближи до Рейт и му заговори настойчиво:

— Нещо става там. Къде смята да ги води?

Рейт се отправи към малката група.

— Какво мислиш да правиш с тях? — попита той.

— Не е твоя работа.

Рейт се обърна към децата.

— Не тръгвайте с този човек. Чакайте тук да се върне чичо ви.

— Но той каза, че ще ни заведе при чичо — отвърна момичето.

— На ваше място аз не бих му повярвал. Нещо тук не е наред.

Артило го изгледа злобно — лицето му бе като на готвеща се за атака змия.

— Изпълнявам заповеди — заяви той с тих, но заплашителен тон. — Отдръпни се.

— Чии заповеди? На Гмуреца?

— Не те интересува — сетне се обърна към двете деца. — По-живо, хайде! — ръката му се плъзна под ревера на сивата куртка. С крайчеца на окото следеше действията на Рейт.

— Няма да тръгнем с теб — запъна се изведнъж момичето.

— Ще тръгнете и още как. Дори ако трябва да ви нося.

— Само да ги докоснеш и ще се разкайваш за това! — намеси се с неочаквано спокоен глас Рейт.

Артило го изгледа хладно. Рейт неволно напрегна мускули за атака. Онзи извади ръката си изпод куртката и блесна черно, лъскаво дуло. Рейт се хвърли напред и нанесе саблен удар върху изпънатата ръка. Артило очакваше това, от ръкава на другата му ръка се показа дълго острие, с което замахна към хълбока на противника си — беше толкова бърз, че когато Рейт се отдръпна, почувства ужилването от върха. Артило отскочи с вдигнат за удар нож, но изпусна пистолета. Рейт, заслепен от ярост и от внезапното освобождаване на дълго трупаното напрежение, пристъпи напред, впил поглед в немигащите очи на своя противник. Артило стоеше почти неподвижно. Рейт посегна с лявата си ръка, Артило изпъна своята за удар, ала Рейт го улови за китката, завъртя се, наведе се и го преметна през рамо, като го хвърли до другия край на помещението, където мъжът се сгромоляса и остана да лежи замаян.

Рейт се приближи до него, извлече го до вратата и го изхвърли навън в една локва с тиня.

Едва сега Артило се надигна и закуцука обратно към колата. Без да поглежда назад, той се подпря на вратата, почисти, доколкото можа, калта от дрехите си и се тръшна на седалката. Малко след това лимузината потегли.

— Трябваше да го убиеш — промърмори неодобрително Анахо. — По-лошо и без това не може да стане.

Рейт не отговори. Чак сега почувства, че по хълбока му се стича кръв. Той вдигна ризата и откри тънка, издължена резка. Траз и Артило го превързаха, момичето също се приближи и предложи да помогне. Оказа се, че е веща в този род занятия и Анахо се отдръпна, оставяйки на нея да довърши превръзката.

— Благодаря — рече й Рейт.

Момичето повдигна към него личице, по което пробягваха с хиляди различни изражения. Но изглежда, не намери сили да заговори.

 

 

Следобедът отмина. Децата стояха на вратата и гледаха към пътя. Техниците си тръгнаха и навесът опустя.

Черната кола се появи отново. Дейне Заре слезе вдървено от предната седалка, следван от Айла Гмуреца. Артило отвори задния багажник и извади четири енергоклетки, които отнесе с болезнено накуцване под навеса. Поведението му, доколкото можеше да прецени Рейт, не се различаваше от обичайното — мрачен, безучастен, мълчалив.

Гмуреца погледна само веднъж към момчето и момичето и те побързаха да се скрият под навеса. След това се приближи до Рейт.

— Докарах енергоклетките. Този път Заре ги одобри. Струваха ми ужасно много пари. Ето равносметката, включително наема за следващия месец и заплатата на Артило…

— Заплатата на Артило ли? — прекъсна го Рейт. — Майтапиш се.

— Крайната сума, както виждаш, възлиза на сто хиляди секвина. И не подлежи на пазарлък. Трябва да платиш незабавно, в противен случай ще поискам да опразниш помещението.

Очите на Рейт се замъглиха от омраза.

— Но аз нямам толкова пари!

— Щом е така, си тръгваш. И тъй като вече не си мой клиент, ще бъда принуден да съобщя за дейността ти на дирдирите.

Рейт бавно кимна.

— Сто хиляди секвина. И колко още ще поискаш след това?

— За колкото поръчаш части и услуги.

— Значи ли това, че ще престанеш да ме изнудваш?

Гмуреца разкърши плещи.

— Този израз е циничен и неверен. Веднъж вече те предупредих, Адам Рейт, да се отнасяш с нужното уважение към мен.

Рейт се разсмя мрачно.

— Ще получиш парите си до няколко дена. В момента не разполагам с толкова.

— И откъде смяташ да ги набавиш? — попита със скептична усмивка Гмуреца.

— Имам още пари в Коуд.

Гмуреца изсумтя, обърна се на токове и се отдалечи към колата. Артило го настигна, накуцвайки. Двамата се качиха и си тръгнаха.

Траз и Анахо застанаха до него, загледани след колата.

— Откъде смяташ да намериш сто хиляди секвина? — попита по някое време Траз.

— Горе-долу толкова оставихме заровени в Карабас — отвърна Рейт. — Единственият проблем е как да ги докараме тук — но не мисля, че той ще ни затрудни особено.

— Винаги съм се чудил на налудничавия ти оптимизъм… — промълви, клатейки глава, Анахо.

Рейт вдигна ръка.

— Чуйте ме. Ще отлетя на север, по същия маршрут, който използват дирдирите. Така няма да ме забележат, дори да продължават издирването си, в което се съмнявам. Ще се приземя по тъмно, на изток от гората. На сутринта ще изкопая чувала и ще го отнеса на борда на въздухолета. По здрач се вдигам и политам назад към Сивиш, точно както правят ловните дружинки.

Анахо изръмжа неодобрително.

— Като те слуша човек, сякаш е детска работа.

— Не виждам защо да е трудно — Рейт погледна към незавършения кораб под навеса. — По-добре да тръгна още сега.

— Аз ще дойда с теб — заяви Траз. — Имаш нужда от помощ.

Анахо изпъшка тъжно.

— Най-добре и аз.

Рейт поклати глава.

— Тази работа може да се свърши и от един. Вие двамата останете тук да наглеждате строежа на кораба.

— Ами ако не се върнеш?

— В последния чувал има към шейсет-седемдесет хиляди секвина. Вземете ги и напуснете Сивиш… Само че аз ще се върна. Не се съмнявайте в това. Невъзможно е да сме изстрадали толкова много за нищо.

— Не бях чувал по-нерационален довод — отбеляза с пресипнал глас Анахо. — Шансът да те видим отново е нищожен.

— Глупости — възрази Рейт. — Но да не губим време. Колкото по-рано тръгна, толкова по-скоро ще се върна.