Самюъл Бекет
В очакване на Годо (2)

Първо действие

 

ЕСТРАГОН (отказал се отново). Няма да го бъде.

ВЛАДИМИР (приближава се със ситни стъпки и разкрачен вървеж). Започвам да вярвам. (Спира се неподвижен.) Дълго се съпротивлявах на тази мисъл, като си казвах: Владимире, бъди разумен, още не си опитал всичко. И отново започвах борбата. (Той се вглъбява в себе си при мисълта за борбата. Към Естрагон.) А, ето те и теб.

ЕСТРАГОН. Така ли?

ВЛАДИМИР. Радвам се да те видя отново. Реших, че си заминал завинаги.

ЕСТРАГОН. И аз.

ВЛАДИМИР. Как да отпразнуваме тази наша среща? (Размишлява.) Стани да те целуна. (Подава ръка на Естрагон.)

ЕСТРАГОН (с раздразнение). Чакай, чакай де.

 

ВЛАДИМИР (засегнат, студено). Мога ли да зная къде господинът е прекарал нощта?

ЕСТРАГОН. В един трап.

ВЛАДИМИР (учуден). В трап ли? И къде?

ЕСТРАГОН (без жест). Нататък.

ВЛАДИМИР. И не те ли биха?

ЕСТРАГОН. Биха ме… не много.

ВЛАДИМИР. Все същите ли?

ЕСТРАГОН. Същите ли? Не знам.

 

ВЛАДИМИР. Като си помисля… толкова години… питам се… какво щеше да бъдеш ти без мен… (Решително.) Сега щеше да бъдеш купчина кокали, сто на сто.

ЕСТРАГОН (засегнат). Е, и?

ВЛАДИМИР (съсипан). Много е за един човек. (Пауза. С оживление.) От друга страна, какъв смисъл има да се отчайвам сега, казвам си. Трябваше да му мисля много по-рано, още през хиляда и деветстотната.

ЕСТРАГОН. Стига вече. Помогни ми да събуя тая гадост.

ВЛАДИМИР. Хванати ръка за ръка, ние щяхме да се хвърлим от Айфеловата кула, едни между първите. Бяхме порядъчни хора тогава. Сега е късно. Няма да ни пуснат дори да се качим. (Естрагон се залавя с обувката.) Какво правиш?

ЕСТРАГОН. Събувам се. Никога ли не ти се е случвало?

ВЛАДИМИР. Откога ти повтарям да ги сваляш всеки ден! Няма да е зле, ако ме слушаш малко!

ЕСТРАГОН (със слаб глас). Помогни ми!

ВЛАДИМИР. Боли ли те?

ЕСТРАГОН. Хубава работа! И пита дали ме боли!

ВЛАДИМИР (сприхаво). Все ти страдаш! А мене никой не ме брои за нищо. Бих искал да те видя на мое място. Ще те питам тогава какви ще ги приказваш.

ЕСТРАГОН. Боляло ли те е?

ВЛАДИМИР. Хубава работа! И пита дали ме е боляло!

ЕСТРАГОН (сочейки с пръст). Това не е причина да ходиш разкопчан.

ВЛАДИМИР (навежда се). Вярно. (Закопчава се.) Никакво отпускане в дребните неща.

ЕСТРАГОН. Какво да ти кажа, цял живот чакаш до последния момент.

ВЛАДИМИР (замечтан). Последният момент… (Закопчава се.) Дълго чакан, но щастлив. Кой го беше казал?

ЕСТРАГОН. Няма ли да ми помогнеш?

ВЛАДИМИР. Понякога ми се струва, че настъпва все пак. И се чувствам много странно. (Сваля шапката си, поглежда в нея, опипва дъното й с ръка, изтърсва я, слага си я отново.) Как да кажа? Облекчен и в същото време… (търси думата) уплашен. (С изразителност.) У-ПЛА-ШЕН. (Сваля отново шапката си и отново поглежда в нея.) Дявол да го вземе! (Отупва дъното й, сякаш очаква да падне нещо оттам, поглежда вътре, слага си я отново.) Някак си… (Естрагон, с цената на върховно усилие, успява да събуе обувката си. Поглежда във вътрешността й, пъхва ръката си, обръща я с подметката нагоре, изтърсва я, търси по земята дали не е паднало нещо, не намира нищо, пъха отново ръката си в обувката със зареян поглед.) А?

ЕСТРАГОН. Нищо.

ВЛАДИМИР. Покажи ми.

ЕСТРАГОН. Няма нищо за показване.

ВЛАДИМИР. Обуй я пак.

ЕСТРАГОН (след като е разгледал подробно крака си). Ще го оставя да подиша малко.

ВЛАДИМИР. Ето го човека, сърди се на обувката си, когато виновен е неговият крак. (Той пак сваля шапката си, поглежда вътре, прокарва ръка в нея, изтърсва я, тупа по нея, духа вътре, слага си я отново.) Почвам да се тревожа. (Пауза. Естрагон размърдва крака си и пръстите, за да се проветряват по-добре.) Един от разбойниците бил спасен. (Пауза.) Общо взето, нормален процент. (Пауза.) Гого…

ЕСТРАГОН. Какво?

ВЛАДИМИР. Дали да не се покаем?

ЕСТРАГОН. За какво?

ВЛАДИМИР. Ами… (Мъчи се да намери думи.) Няма да навлизаме в подробности.

ЕСТРАГОН. Че сме се родили ли?

 

ВЛАДИМИР. Човек не смее дори да се смее.

ЕСТРАГОН. Толкова ли ти е дотрябвало?

ВЛАДИМИР. Мога само да се усмихвам. (Лицето му се опъва в максимална усмивка, която застива, продължава да стои на лицето му известно време, след това изведнъж угасва.) Не е все едно. Карай… (Пауза.) Гого…

ЕСТРАГОН (раздразнен). Какво има?

ВЛАДИМИР. Чел ли си Библията?

ЕСТРАГОН. Библията ли… (Замисля се.) Трябва да съм я прелиствал.

ВЛАДИМИР (учуден). В училище без Бог?

ЕСТРАГОН. Не си спомням имаше ли, нямаше ли?

ВЛАДИМИР. Да не го бъркаш със затвора?

ЕСТРАГОН. Може. Спомням си картата на светите земи. Цветна. Много красива. Мъртво море беше светлосиньо. Само като го погледнех, ожаднявах. Казвах си, там ще отидем за медения месец. Ще плуваме. Ще бъдем щастливи.

ВЛАДИМИР. Трябвало е да станеш поет.

ЕСТРАГОН. Бях поет. (Показва дрипите си.) Не ми ли личи?

 

ВЛАДИМИР. За какво ти говорех… Как е кракът?

ЕСТРАГОН. Подува се.

ВЛАДИМИР. А, да. За историята с разбойниците. Нали си спомняш?

ЕСТРАГОН. Не.

ВЛАДИМИР. Искаш ли да ти я разкажа?

ЕСТРАГОН. Не.

ВЛАДИМИР. Така ще убием времето. (Пауза.) Двама крадци били разпнати заедно със Спасителя. И…

ЕСТРАГОН. С кого?

ВЛАДИМИР. Със Спасителя. Двама крадци. Казват, че единият бил спасен, а другият… (търси обратното на „спасен“) осъден.

ЕСТРАГОН. Спасен от какво?

ВЛАДИМИР. От ада.

ЕСТРАГОН. Отивам си. (Не се помръдва.)

ВЛАДИМИР. И все пак… (Пауза.) Как е станало така, че… Нали не ти е скучно?

ЕСТРАГОН. Не те слушам.

ВЛАДИМИР. Как е станало така, че от четиримата евангелисти само един представя нещата по този начин? Нали и четиримата са били там… или поне наблизо. А само един говори за разбойника, който бил спасен. (Пауза.) Виж какво, Гого, от време на време трябва да се обаждаш.

ЕСТРАГОН. Слушам те.

ВЛАДИМИР. Един от четиримата. От останалите трима двама не споменават никакви разбойници, а третият казва, че и двамата го ругаели.

ЕСТРАГОН. Кого?

ВЛАДИМИР. Какво „кого“?

ЕСТРАГОН. Нищо не разбирам… (Пауза.) Кого са ругаели?

ВЛАДИМИР. Спасителя.

ЕСТРАГОН. Защо?

ВЛАДИМИР. Защото не искал да ги спаси.

ЕСТРАГОН. От ада ли?

ВЛАДИМИР. Не, разбира се! От смъртта.

ЕСТРАГОН. И какво?

ВЛАДИМИР. Тогава трябва и двамата да са били осъдени.

ЕСТРАГОН. И после?

ВЛАДИМИР. Но другият казва, че единият е бил спасен.

ЕСТРАГОН. Е, и какво? Просто не са на едно мнение, и толкова.

ВЛАДИМИР. Но те са били там и четиримата. А само един говори за спасения крадец. Защо на него да му се вярва повече, отколкото на другите?

ЕСТРАГОН. Че кой му вярва?

ВЛАДИМИР. Ами всички. Хората знаят само тази версия.

ЕСТРАГОН. Хората са тъпаци.

 

ВЛАДИМИР. Уф! (Плюе на земята.)

ЕСТРАГОН (връща се към средата на сцената, гледа към дъното). Прекрасно местенце. (Обръща се, приближава се към рампата, гледа към публиката.) Всичко ти се усмихва. (Обръща се към Владимир.) Да се махаме.

ВЛАДИМИР. Не можем.

ЕСТРАГОН. Защо?

ВЛАДИМИР. Нали чакаме Годо.

ЕСТРАГОН. Вярно. (Пауза.) Сигурен ли си, че е тук?

ВЛАДИМИР. Кое?

ЕСТРАГОН. Че тук трябва да чакаме.

ВЛАДИМИР. Каза при дървото. (Двамата оглеждат дървото.) Виждаш ли други дървета?

ЕСТРАГОН. Какво е?

ВЛАДИМИР. Прилича на върба.

ЕСТРАГОН. Къде й са листата?

ВЛАДИМИР. Трябва да е изсъхнала.

ЕСТРАГОН. Няма да плаче вече.

ВЛАДИМИР. Освен ако още не й е дошъл сезонът.

ЕСТРАГОН. Не ти ли прилича повече на храст?

ВЛАДИМИР. Не, дръвче е.

ЕСТРАГОН. Храст е.

ВЛАДИМИР. Дръв… (Досеща се.) Какво намекваш? Че сме сгрешили мястото?

ЕСТРАГОН. Вече трябваше да дойде.

ВЛАДИМИР. Не каза, че непременно ще дойде.

ЕСТРАГОН. А ако не дойде?

ВЛАДИМИР. Ще дойдем утре.

ЕСТРАГОН. И после вдругиден.

ВЛАДИМИР. Що не?

ЕСТРАГОН. И така нататък.

ВЛАДИМИР. Е, ако трябва…

ЕСТРАГОН. Докато най-сетне дойде.

ВЛАДИМИР. Нямаш милост!

ЕСТРАГОН. Вече идвахме вчера.

ВЛАДИМИР. А, не, този път бъркаш.

ЕСТРАГОН. Какво правихме вчера?

ВЛАДИМИР. Какво правихме вчера ли?

ЕСТРАГОН. Да.

ВЛАДИМИР. Ами… (Разсърдва се.) Бива те да разколебаеш човека, радвай се!

ЕСТРАГОН. Според мен бяхме тук.

ВЛАДИМИР (оглежда се). Познато ли ти е мястото?

ЕСТРАГОН. Не съм казал такова нещо.

ВЛАДИМИР. Виждаш ли!

ЕСТРАГОН. Това не значи нищо.

ВЛАДИМИР. И все пак… това дърво… (обръща се към публиката) това блато…

ЕСТРАГОН. Сигурен ли си, че е тази вечер?

ВЛАДИМИР. Кое?

ЕСТРАГОН. Че тази вечер трябва да чакаме?

ВЛАДИМИР. Каза в събота. (Пауза.) Струва ми се.

ЕСТРАГОН. След работа.

ВЛАДИМИР. Трябва да съм си записал. (Бърка в джобовете си, натъпкани с най-различни боклуци.)

ЕСТРАГОН. Ама коя събота? И днеска събота ли е? Не е ли неделя? Или понеделник? Или петък?

ВЛАДИМИР (оглеждайки се панически около себе си, сякаш датата е изписана на пейзажа). Не е възможно.

ЕСТРАГОН. Или четвъртък.

ВЛАДИМИР. Какво да правим?

ЕСТРАГОН. Ако напразно е идвал снощи, можеш да си сигурен, че днеска няма да дойде.

ВЛАДИМИР. Но нали ти каза, че сме идвали тук снощи?

ЕСТРАГОН. Може и да съм сгрешил. (Пауза.) Нека млъкнем малко, а?

ВЛАДИМИР (със слаб глас). Добре. (Естрагон сяда отново. Владимир крачи развълнуван по сцената, спира се от време на време, за да се взре в хоризонта. Естрагон заспива. Владимир се спира пред Естрагон.) Гого… (Мълчание.) Гого… (Мълчание.) Гого… (Естрагон се събужда стреснат.)

ЕСТРАГОН (изведнъж върнат към ужаса на ситуацията). Бях заспал. (С упрек.) Защо никога не ме оставяш да спя?

ВЛАДИМИР. Чувствах се самотен.

ЕСТРАГОН. А аз сънувах.

ВЛАДИМИР. Не ми разказвай!

ЕСТРАГОН. Сънувах, че…

ВЛАДИМИР. Не ми разказвай!

ЕСТРАГОН (с жест към вселената). Защо? Този ти стига, така ли? (Пауза.) Не си прав, Диди. На кого да разказвам моите лични кошмари, ако не на теб?

ВЛАДИМИР. Нека си останат лични. Знаеш, че не мога да ги търпя.

ЕСТРАГОН (студено). Понякога си мисля дали няма да е по-добре да се разделим.

ВЛАДИМИР. Няма да стигнеш далеч.

ЕСТРАГОН. Наистина, това би било много неприятно. (Пауза.) Нали, Диди, нали ще бъде много неприятно? (Пауза.) Като имаш предвид красотата на пътуването. (Пауза.) И добрината на спътниците. (Пауза. Гальовно.) Нали, Диди?

ВЛАДИМИР. Спокойствие.

ЕСТРАГОН (страстно). Спокойствие… Спокойствие… (Замечтано.) Ние казваме „калм“, а англичаните викат „каам“. Каам. (Пауза.) Знаеш ли вица за англичанина, дето отишъл в публичен дом?

ВЛАДИМИР. Да.

ЕСТРАГОН. Разкажи го.

ВЛАДИМИР. Стига.

ЕСТРАГОН. Един пиян англичанин влиза в публичен дом. Собственичката го пита какво иска — руса, кестенява или червенокоса. Продължавай нататък.

ВЛАДИМИР. СТИГА!

 

ЕСТРАГОН (с нежност). Искаш да ми кажеш нещо ли? (Владимир не отговаря. Естрагон прави крачка напред.) Имаш нещо да ми кажеш? (Мълчание. Още една крачка напред.) Кажи го, Диди…

ВЛАДИМИР (без да се обръща). Нямам какво да ти кажа.

ЕСТРАГОН (крачка напред). Сърдиш ли се? (Мълчание. Крачка напред.) Извинявай! (Мълчание. Крачка напред. Докосва го по рамото.) Хайде, Диди! (Мълчание.) Дай си ръката! (Владимир се обръща.) Целуни ме! (Владимир се дърпа.) Нека те целуна! (Владимир отстъпва. Целуват се. Естрагон прави крачка назад.) Вониш на чесън!

ВЛАДИМИР. Заради бъбреците. (Мълчание. Естрагон оглежда внимателно дървото.) И какво ще правим сега?

ЕСТРАГОН. Ще чакаме.

ВЛАДИМИР. Да, но докато чакаме?

ЕСТРАГОН. Ами ако се обесим?

ВЛАДИМИР. Тъкмо ще ни стане…

ЕСТРАГОН (ентусиазирано). Става ли?

ВЛАДИМИР. Става, и с всички последствия. Където капне, порасват мандрагори. Затова, като ги скубеш, винаги викат. Не го ли знаеш?

ЕСТРАГОН. Да се обесим тогава.

ВЛАДИМИР. На един клон ли? (Приближават се до дървото и го гледат.) Нямам му вяра.

ЕСТРАГОН. Все пак да опитаме.

ВЛАДИМИР. Опитай.

ЕСТРАГОН. Първо ти.

ВЛАДИМИР. А не, първо ти.

ЕСТРАГОН. Защо?

ВЛАДИМИР. Ти си по-лек.

ЕСТРАГОН. Тъкмо де.

ВЛАДИМИР. Не разбирам.

ЕСТРАГОН. Ами помисли малко. (Владимир размишлява.)

ВЛАДИМИР (най-накрая). Не разбирам.

ЕСТРАГОН. Сега ще ти обясня. (Размишлява.) Клонът… клонът… (С яд.) Абе опитай се да разбереш сам!

ВЛАДИМИР. Разчитам само на теб.

ЕСТРАГОН (с усилие). Гого лек — клонът здрав — Гого умрял. Диди тежък — клонът счупен — Диди сам. (Пауза.) Докато… (Търси точния израз.)

ВЛАДИМИР. Не бях се сетил за това.

ЕСТРАГОН (най-сетне открил). Който издържа многото, издържа и малкото.

ВЛАДИМИР. Ами дали съм по-тежък от тебе?

ЕСТРАГОН. Ти го каза. Аз не зная. Шансът е петдесет на петдесет. Или почти.

ВЛАДИМИР. И какво ще правим?

ЕСТРАГОН. Хайде да не правим нищо. По-добре ще е.

ВЛАДИМИР. Да видим първо какво ще ни каже.

ЕСТРАГОН. Кой?

ВЛАДИМИР. Годо.

ЕСТРАГОН. Да.

ВЛАДИМИР. Първо да сме наясно.

ЕСТРАГОН. От друга страна, по-добре ще е може би да ковем желязото, докато не е замръзнало.

ВЛАДИМИР. Любопитен съм да узная какво ще ни каже. Това няма да ни обвързва с нищо.

ЕСТРАГОН. Какво точно искахме от него?

ВЛАДИМИР. Че не беше ли там?

ЕСТРАГОН. Не обърнах внимание.

ВЛАДИМИР. Е… нищо определено.

ЕСТРАГОН. Помолихме го за нещо.

ВЛАДИМИР. Точно така.

ЕСТРАГОН. За нещо дребно.

ВЛАДИМИР. Горе-долу.

ЕСТРАГОН. И какво отговори той?

ВЛАДИМИР. Че щял да види.

ЕСТРАГОН. Че не можел да обещае нищо.

ВЛАДИМИР. Че трябвало да си помисли.

ЕСТРАГОН. На свежа глава.

ВЛАДИМИР. Да се посъветва със семейството си.

ЕСТРАГОН. С приятелите си.

ВЛАДИМИР. С агентите си.

ЕСТРАГОН. С партньорите си.

ВЛАДИМИР. Да прегледа тефтерите си.

ЕСТРАГОН. И банковите си сметки.

ВЛАДИМИР. Преди да се произнесе.

ЕСТРАГОН. Естествено.

ВЛАДИМИР. Нали?

ЕСТРАГОН. Така ми се струва.

ВЛАДИМИР. И на мен.

 

ЕСТРАГОН (обезпокоен). А ние?

ВЛАДИМИР. Моля?

ЕСТРАГОН. Казвам: а ние?

ВЛАДИМИР. Не разбирам.

ЕСТРАГОН. Каква е нашата роля?

ВЛАДИМИР. Нашата роля ли?

ЕСТРАГОН. Помисли малко.

ВЛАДИМИР. Нашата роля. Ролята на просители.

ЕСТРАГОН. Е, чак дотам…

ВЛАДИМИР. Може би господинът има някакви изисквания?

ЕСТРАГОН. Защо, нямаме ли вече права?

 

ВЛАДИМИР. Щеше да ме разсмееш, ако ми беше разрешено.

ЕСТРАГОН. Изгубили ли сме ги?

ВЛАДИМИР (произнася подчертано). Разпродадохме ги.

 

ЕСТРАГОН (глухо). Нали не сме вързани? (Пауза.) А?

ВЛАДИМИР (вдигайки ръка). Чуй!

 

ЕСТРАГОН. Нищо не чувам.

ВЛАДИМИР. Шшшшт! (Слушат. Естрагон губи равновесие, едва не пада. Залавя се за ръката на Владимир, който се олюлява. Двамата слушат, притиснати един към друг, гледайки се един друг в очите.) И аз.

 

ЕСТРАГОН. Изплаши ме.

ВЛАДИМИР. Помислих, че е той.

ЕСТРАГОН. Кой?

ВЛАДИМИР. Годо.

ЕСТРАГОН. Ами! Вятърът шуми в тръстиката.

ВЛАДИМИР. Сигурен бях, че някой вика.

ЕСТРАГОН. За какво ще вика?

ВЛАДИМИР. На коня си.

 

ЕСТРАГОН. Да си вървим.

ВЛАДИМИР. Къде? (Пауза.) Тази вечер може би ще спим при него, на топло, на сухо, с пълен корем, върху слама. Струва си да почакаме. Не мислиш ли?

ЕСТРАГОН. Ама не цяла нощ.

ВЛАДИМИР. Още е светло.

 

ЕСТРАГОН. Гладен съм.

ВЛАДИМИР. Искаш ли морков?

ЕСТРАГОН. Друго няма ли?

ВЛАДИМИР. Сигурно имам и няколко репи.

ЕСТРАГОН. Дай ми морков. (Владимир рови по джобовете си, вади една ряпа и я подава на Естрагон.) Мерси. (Захапва ряпата. Плачливо.) Ама това е ряпа!

ВЛАДИМИР. Ох, извинявай! (Отново рови по джобовете си и намира само репи.) Само репи. (Продължава да търси.) Изял си последния. (Търси.) Чакай, намерих. (Най-накрая вади един морков и го подава на Естрагон.) Дръж, приятелю. (Естрагон избърсва моркова с ръка и започва да го гризе.) Върни ми ряпата. (Естрагон му връща ряпата.) Полека, полека, този е последният.

ЕСТРАГОН (дъвчейки). Зададох ти един въпрос.

ВЛАДИМИР. Аха.

ЕСТРАГОН. Отговори ли ми?

ВЛАДИМИР. Вкусен ли е морковът?

ЕСТРАГОН. Много е сладък.

ВЛАДИМИР. Толкоз по-добре, толкоз по-добре. (Пауза.) Какво искаше да знаеш?

ЕСТРАГОН. Вече не си спомням. (Дъвче.) Там е лошото. (Гледа моркова изпитателно, върти го пред очите си с края на пръстите.) Чудесен е! (Смуче замечтано единия му край.) Чакай, май се сещам. (Отхапва от моркова.)

ВЛАДИМИР. Е?

ЕСТРАГОН (с пълна уста, разсеяно). Нали не сме вързани?

ВЛАДИМИР. Нищо не ти разбирам.

ЕСТРАГОН (дъвче, поглъща). Питам дали сме вързани.

ВЛАДИМИР. Вързани ли?

ЕСТРАГОН. Вър-за-ни.

ВЛАДИМИР. Как да сме вързани?

ЕСТРАГОН. За краката и ръцете.

ВЛАДИМИР. Ама за кого? От кого?

ЕСТРАГОН. За твоя човек.

ВЛАДИМИР. За Годо ли? Да сме вързани за Годо? Глупости! Никога, за нищо на света! (Пауза.) Още… не сме.

ЕСТРАГОН. Той Годо ли се казва?

ВЛАДИМИР. Мисля, че да.

ЕСТРАГОН. Я, гледай! (Хваща огризката от моркова откъм листата и го върти пред очите си.) Странно, колкото повече ям, толкова по не ми е вкусно.

ВЛАДИМИР. При мен е обратното.

ЕСТРАГОН. Как обратното?

ВЛАДИМИР. Колкото повече ям, толкова повече свиквам с гадния вкус.

ЕСТРАГОН (след като дълго е размишлявал). Това ли е обратното?

ВЛАДИМИР. Въпрос на темперамент.

ЕСТРАГОН. На характер.

ВЛАДИМИР. Човек е безсилен.

ЕСТРАГОН. Колкото и да се старае.

ВЛАДИМИР. Човек си остава, какъвто си е.

ЕСТРАГОН. Колкото и да се мъчи.

ВЛАДИМИР. Същността не се променя.

ЕСТРАГОН. Безнадеждна работа. (Подава огризката от моркова на Владимир.) Искаш ли да го доядеш?

 

ПОЦО (зад кулисата). По-бързо! (Плющене на камшик. Поцо се появява. Те прекосяват сцената. Лъки минава пред Владимир и Естрагон и излиза. Поцо, забелязвайки Владимир и Естрагон, се спира. Въжето се опъва. Поцо силно го дърпа.) Назад! (Шум от падане. Лъки е паднал с целия си товар. Владимир и Естрагон го гледат, раздвоени между желанието да се спуснат да му помогнат и страха да се намесят в нещо, което не ги засяга. Владимир прави крачка към Лъки, Естрагон го задържа за ръкава.)

ВЛАДИМИР. Пусни ме!

ЕСТРАГОН. Стой мирно.

ПОЦО. Пазете се! Той е зъл. (Естрагон и Владимир го гледат.) Към чужди хора.

ЕСТРАГОН (тихо). Той ли е?

ВЛАДИМИР. Кой?

ЕСТРАГОН. Е, как кой?

ВЛАДИМИР. Годо?

ЕСТРАГОН. Да.

ПОЦО. Да ви се представя: Поцо.

ВЛАДИМИР. Не, разбира се.

ЕСТРАГОН. Той каза Годо.

ВЛАДИМИР. Не бе.

ЕСТРАГОН (към Поцо). Не сте ли господин Годо, господине?

ПОЦО (със страховит глас). Аз съм Поцо! (Пауза.) Нищо ли не ви говори това име? (Пауза.) Питам ви: нищо ли не ви говори това име?

 

ЕСТРАГОН (преструва се, че се мъчи да си спомни). Боцо… Боцо…

ВЛАДИМИР (по същия начин). Поцо…

ПОЦО. ПППОЦО!

ЕСТРАГОН. А, Поцо… да… Поцо…

ВЛАДИМИР. Поцо или Боцо?

ЕСТРАГОН. Поцо… не, не се сещам.

ВЛАДИМИР (примирително). Познавах едно семейство Гоцо. Майката шиеше на гергеф.

 

ЕСТРАГОН (бързо). Ние не сме тукашни, господине.

ПОЦО (спирайки). Все пак сте човешки същества, нали? (Слага очилата си.) Доколкото виждам. (Сваля очилата си.) От същия род като мен. (Той избухва в шумен смях.) От същия род като Поцо! По Божие подобие!

ВЛАДИМИР. Е, да…

ПОЦО (рязко). Кой е Годо?

ЕСТРАГОН. Годо?

ПОЦО. Вие ме взехте за Годо.

ВЛАДИМИР. О, не, господине, нито за миг, господине.

ПОЦО. Кой е той?

ВЛАДИМИР. Ами един… един познат.

ЕСТРАГОН. Нищо подобно, ние почти не го познаваме.

ВЛАДИМИР. Разбира се… не го познаваме много добре, но все пак…

ЕСТРАГОН. Ако питате мен, аз изобщо не бих могъл да го позная.

ПОЦО. Вие ме взехте за него.

ЕСТРАГОН. Понеже… в тъмното… от умората… слабостта… чакането… признавам си… за миг помислих, че…

ВЛАДИМИР. Не го слушайте, господине, не го слушайте!

ПОЦО. Чакането? Значи, сте го чакали?

ВЛАДИМИР. Е…

ПОЦО. Тук? В моите земи?

ВЛАДИМИР. Не знаехме, че не бива.

ЕСТРАГОН. С най-добри намерения.

ПОЦО. Пътят е на всички.

ВЛАДИМИР. Това точно си казахме и ние.

ПОЦО. За срам и позор, но е така.

ЕСТРАГОН. Няма какво да се прави.

ПОЦО (с великодушен жест). Да не говорим повече затова. (Дърпа въжето.) Стани! (Пауза.) Всеки път, като падне, заспива. (Дърпа въжето.) Стани, мършо! (Шум. Лъки се е надигнал и събира падналия багаж. Поцо дърпа въжето.) Назад! (Лъки влиза заднишком.) Стой! (Лъки спира.) Кръгом! (Лъки се обръща. Към Владимир и Естрагон, приветливо.) Приятели мои, щастлив съм, че ви срещнах. (При техните смаяни физиономии.) Да, много щастлив. (Дърпа въжето.) Ела! (Лъки се приближава.) Стой! (Лъки спира. Към Владимир и Естрагон.) Да, пътят е дълъг, когато човек върви сам в продължение на… (поглежда часовника си) в продължение на… (пресмята) шест часа, да, точно така, шест часа непрекъснато, без да срещне жива душа. (Към Лъки.) Палтото! (Лъки оставя куфара, приближава се, подава палтото, отстъпва, вдига пак куфара.) Дръж! (Поцо му подава камшика, Лъки се приближава и тъй като няма свободна ръка, се навежда и поема камшика със зъби, след това отстъпва. Поцо започва да облича палтото си, спира.) Палтото! (Лъки оставя всичко, приближава се, помага на Поцо да си облече палтото, отстъпва, събира багажа.) Става хладно. (Закопчава палтото си, навежда се, оглежда се, изправя се.) Камшика! (Лъки се приближава, накланя се. Поцо му изтръгва камшика от устата. Лъки се оттегля.) Така е, приятели мои, не мога да се лишавам дълго време от обществото на себеподобни. (Слага си очилата и поглежда своите двама себеподобни.) Дори когато те не са съвсем подобни на мен. (Сваля си очилата. Към Лъки.) Стола! (Лъки бързо оставя куфара и кошницата, приближава се, разпъва сгъваемия стол, оставя го, отстъпва, вдига отново куфара и кошницата. Поцо гледа стола.) По-близо! (Лъки оставя куфара и кошницата, приближава се, помества стола, отстъпва, вдига куфара и кошницата. Поцо сяда, поставя върха на камшика си на гърдите на Лъки, бута го.) Назад! (Лъки отстъпва.) Още! (Лъки отстъпва още.) Стой! (Лъки спира. Към Владимир и Естрагон.) Затова, с ваше позволение, ще остана за малко при вас, преди да съм поел нататък. (На Лъки.) Кошницата! (Лъки се приближава, подава кошницата, отстъпва.) От свежия въздух човек огладнява. (Отваря кошницата, изважда отвътре част от пиле, комат хляб и бутилка вино. На Лъки.) Кошницата! (Лъки се приближава, взима кошницата, отстъпва, застава неподвижно.) По-далече! (Лъки отстъпва.) Там! (Лъки спира.) Вони. (Гълта направо от гърлото на бутилката.) За ваше здраве. (Оставя бутилката и започва да яде.)

 

ЕСТРАГОН. Какво му е?

ВЛАДИМИР. Изглежда уморен.

ЕСТРАГОН. Защо не остави багажа?

ВЛАДИМИР. Отде да знам? (Двамата пристъпват още по-близо.) Внимавай!

ЕСТРАГОН. Да го заговорим ли?

ВЛАДИМИР. Я виж тука!

ЕСТРАГОН. Какво?

ВЛАДИМИР (сочейки). Врата му.

ЕСТРАГОН (гледа врата на Лъки). Нищо не виждам.

ВЛАДИМИР. Ела оттук.

 

ЕСТРАГОН. Наистина.

ВЛАДИМИР. До кръв.

ЕСТРАГОН. От въжето е.

ВЛАДИМИР. Претрило го е.

ЕСТРАГОН. То се знае.

ВЛАДИМИР. От възела.

ЕСТРАГОН. Ами да.

 

ВЛАДИМИР. Не е грозен.

ЕСТРАГОН (свивайки рамене, прави гримаса). Така ли мислиш?

ВЛАДИМИР. Малко е женствен.

ЕСТРАГОН. Лигите му текат.

ВЛАДИМИР. Ами от напъването.

ЕСТРАГОН. И пяна му е излязла.

ВЛАДИМИР. Може да е малоумен.

ЕСТРАГОН. Кретен.

ВЛАДИМИР (вглежда се). Май е гушав.

ЕСТРАГОН (и той се вглежда). Не се знае.

ВЛАДИМИР. И се задъхва.

ЕСТРАГОН. А как искаш!

ВЛАДИМИР. И очите му…

ЕСТРАГОН. Какво им е?

ВЛАДИМИР. Ще изскочат.

ЕСТРАГОН. Според мен е на път да пукне.

ВЛАДИМИР. Не се знае. (Пауза.) Попитай го нещо.

ЕСТРАГОН. Дали?

ВЛАДИМИР. Какво рискуваме?

ЕСТРАГОН (плахо). Господине…

ВЛАДИМИР. По-силно.

ЕСТРАГОН (по-силно). Господине…

ПОЦО. Оставете го на мира! (Двамата се обръщат към Поцо, който привършил яденето си, изтрива устата си с опакото на ръката.) Не виждате ли, че иска да си почине? (Изважда лулата си и започва да я тъпче. Естрагон забелязва костите от пилето на земята, гледа ги лакомо. Поцо драсва клечка кибрит и започва да пали лулата си.) Кошницата! (И понеже Лъки не помръдва, Поцо хвърля клечката с яд и дръпва въжето.) Кошницата! (Лъки насмалко не пада, идва на себе си, приближава се, слага бутилката в кошницата, връща се на своето място, заема позата си. Естрагон не откъсва поглед от костите, Поцо драсва втора клечка и запалва лулата си.) Какво искате, това не е негова работа. (Поема дим, протяга краката си.) Ох, сега е по-добре.

ЕСТРАГОН (плахо). Господине…

ПОЦО. Какво има, момчето ми?

ЕСТРАГОН. Ами нали няма да… ъ-ъ-ъ… нали нямате нужда вече от… костите… господине?

ВЛАДИМИР (възмутен). Не можеш ли да почакаш малко?

ПОЦО. Няма нищо, няма нищо, напълно естествено. Дали ми трябват костите ли? (Той ги побутва с края на камшика.) Не, лично аз нямам нужда от тях. (Естрагон прави крачка към костите.) Но… (Естрагон се спира.) Поначало те се падат на носача. Него трябва да питате. (Естрагон се обръща към Лъки, колебае се.) Попитайте го, попитайте го, не се страхувайте, той ще ви каже.

 

ЕСТРАГОН. Господине… извинявайте, господине…

 

ПОЦО. На тебе говорят, свиня такава. Отговаряй! (Към Естрагон.) Питайте.

ЕСТРАГОН. Извинете, господине, тия кости искате ли ги?

 

ПОЦО (превъзнася се). „Господине!“ (Лъки навежда глава.) Отговаряй! Искаш ли ги, или не ги искаш? (Лъки мълчи. Към Естрагон.) Тогава, ваши са. (Естрагон се нахвърля на костите, събира ги и започва да ги гризе.) Странна работа все пак. За пръв път се отказва от тях. (Гледа Лъки с тревога.) Надявам се, че няма да вземе да ми се разболее. (Смуче лулата си.)

ВЛАДИМИР (избухва). Позор!

 

ПОЦО (към Владимир). За нещо конкретно ли намеквате?

ВЛАДИМИР (решава се и изстрелва). Да се отнасяте към един човек (сочи Лъки) по този начин… това според мен е… едно човешко същество… не… това е позор!

ЕСТРАГОН (нежелаейки да остане по-назад). Срам! (Отново захваща да гризе.)

ПОЦО. Несправедливи сте. (Към Владимир.) На колко сте години, ако не е тайна? (Пауза.) Шейсет?… Или седемдесет?… (Към Естрагон.) На колко е години?

ЕСТРАГОН. Питайте го.

ПОЦО. Недискретен съм. (Изпразва лулата си, като я чука по дръжката на камшика си, става.) Ще ви напусна. Благодаря за компанията. (Размисля.) А може да изпуша още една лула с вас. Какво ще кажете, а? (Те не казват нищо.) О, аз не съм голям пушач, пуша малко, нямам навик да изпушвам две лули една след друга. (Вдига ръка до сърцето си.) Сърцето ми се разтупа. (Пауза.) От никотина е, поглъщаме го, въпреки че уж се пазим. (Въздъхва.) Няма как. (Пауза.) Но може би вие не сте пушачи. Пушачи ли сте? Или не? Всъщност това са подробности. (Пауза.) Но как сега да седна отново с достойнство, когато станах вече? Без да излезе — как да кажа? — че съм се огънал? (Към Владимир.) Какво казахте? (Пауза.) Може би не сте казали нищо? (Пауза.) Няма значение. Чакайте… (Размишлява.)

ЕСТРАГОН. Ох, сега е по-добре. (Хвърля костите.)

ВЛАДИМИР. Да тръгваме.

ЕСТРАГОН. Вече?

ПОЦО. Един момент. (Дърпа въжето.) Стола! (Посочва с камшика, Лъки помества стола.) Още! Тук! (Сяда отново. Лъки отстъпва, вдига куфара и кошницата.) Ето че пак се настаних! (Започва да тъпче лулата си.)

ВЛАДИМИР. Да тръгваме.

ПОЦО. Надявам се, че причината не съм аз? Останете още малко, няма да съжалявате.

ЕСТРАГОН (надушвайки милостинята). Имаме време.

ПОЦО (след като е запалил лулата си). Втората никога не е тъй сладка (изважда лулата от устата си, съзерцава я), като първата, искам да кажа. (Слага лулата в устата си.) Но все пак е добра.

ВЛАДИМИР. Аз си тръгвам.

ПОЦО. Не може вече да понася присъствието ми. Наистина не съм много човечен, но това причина ли е? (Към Владимир.) Размислете, преди да извършите една неразумна постъпка. Да речем, че тръгнете сега, докато е още светло, защото въпреки всичко още е светло. (И тримата гледат към небето.) Добре. И какво ще стане в такъв случай? (Вади лулата от устата си, гледа я.) Угасна. (Запалва отново лулата си.) В такъв случай… в такъв случай… какво ще стане с вашата среща с оня… Годе… Годо… Годен… (Пауза.) Да де, ясно ви е, с тоя, от когото зависи вашето бъдеще… (Пауза.) Така де, вашето близко бъдеще.

ЕСТРАГОН. Той е прав.

ВЛАДИМИР. Откъде знаете?

ПОЦО. А, ето че ми проговори! Още малко и ще се сприятелим.

ЕСТРАГОН. Защо не остави този багаж?

ПОЦО. Аз също ще бъда щастлив да се срещна с него. Колкото повече хора срещам, толкова по-щастлив се чувствам. И от най-голямото нищожество човек се учи, обогатява се, вкусва по-добре своето щастие. Вие например (той ги оглежда внимателно, един след друг, докато те разбират ясно, че се отнася до тях), вие например, кой знае, може пък и да сте ми донесли нещо.

ЕСТРАГОН. Защо не остави този багаж?

ПОЦО. Но това би ме учудило.

ВЛАДИМИР. Зададоха ви въпрос.

ПОЦО (възхитен). Въпрос ли? Кой? Какъв въпрос? (Пауза.) Преди малко се обръщахте, треперейки, към мен с „господине“. А сега ми задавате въпроси. Това няма да свърши добре.

ВЛАДИМИР (към Естрагон). Мисля, че ще те чуе.

ЕСТРАГОН (който отново обикаля около Лъки и го оглежда). Какво?

ВЛАДИМИР. Сега можеш да го попиташ. Той е предупреден.

ЕСТРАГОН. Какво да го питам?

ВЛАДИМИР. Защо оня не оставя багажа.

ЕСТРАГОН. И аз се питам.

ВЛАДИМИР. Питай го него, де.

ПОЦО (който е следил тези реплики с трескаво внимание от страх да не би въпросът да се изгуби). Питате ме защо не оставя багажа, както казвате вие?

ВЛАДИМИР. Да.

ПОЦО (към Естрагон). Вие също ли ме питате?

ЕСТРАГОН (продължава да обикаля около Лъки). Той пухти като тюлен.

ПОЦО. Ще ви отговоря. (Към Естрагон.) Но стойте на едно място, моля ви си, изнервяте ме.

ВЛАДИМИР. Ела тук.

ЕСТРАГОН. Какво има?

ВЛАДИМИР. Той ще говори.

 

ПОЦО. Идеално. Всички ли сте тук? Всички ли ме гледате? (Поглежда към Лъки, дърпа въжето. Лъки вдига глава.) Гледай ме, свиня такава! (Лъки го гледа.) Чудесно. (Слага лулата в джоба си, изважда малък пулверизатор, пръска си в гърлото, прибира пулверизатора в джоба си, прочиства гърлото си, плюе, изважда отново пулверизатора, отново пръска в гърлото си, прибира пулверизатора.) Готов съм. Всичко ли ме слушате? (Гледа Лъки, дърпа въжето.) Ела тук! (Лъки се приближава.) Тук! (Лъки спира.) Готови ли сте всички? (Гледа ги и тримата, последен Лъки, дърпа въжето.) И какво? (Лъки вдига глава.) Не обичам да говоря в празно пространство. Добре. И така. (Размишлява.)

ЕСТРАГОН. Аз си тръгвам.

ПОЦО. Какво точно ме питахте?

ВЛАДИМИР. Защо той не…

ПОЦО (гневно). Не ме прекъсвайте! (Пауза. По-спокойно.) Ако всички говорим едновременно, никога няма да се разберем. (Пауза.) За какво говорех? (Пауза. По-силно.) За какво говорех?

 

ЕСТРАГОН (силно). Багажа! (Сочи с пръст към Лъки.) Защо? Непрекъснато го носи. (Играе човек, който се превива, задъхвайки се.) Никога не оставя. (Разтваря ръце, изправя се с облекчение.) Защо?

ПОЦО. А, разбирам. Трябваше по-рано да ми го кажете. Защо не си почине? Нека се опитаме да изясним. Нима няма право? Има. Значи не иска? Да, това е логично. А защо не иска? (Пауза.) Господа, ще ви отговоря.

ВЛАДИМИР. Внимание!

ПОЦО. За да ми направи добро впечатление, за да го задържа.

ЕСТРАГОН. Как така?

ПОЦО. Може би не се изразих добре. Той иска да ме омилостиви, за да се откажа от мисълта да го изоставя. Не, и това не е точно.

ВЛАДИМИР. Искате да се отървете от него?

ПОЦО. Той иска да ме метне, ама аз няма да се хвана.

ВЛАДИМИР. Вие искате да се отървете от него?

ПОЦО. Въобразява си, че като виждам, че е добър носач, ще се съблазня да го задържа и за в бъдеще като такъв.

ЕСТРАГОН. Не го ли искате вече?

ПОЦО. Всъщност тази свиня изобщо не може да носи. Не е работа за него.

ВЛАДИМИР. Вие искате да се отървете от него?

ПОЦО. Той си мисли, че като се представя за неуморим, ще започна да съжалявам за решението си. Такава е жалката му сметка. Като че ли ми липсват товароносачи! (И тримата гледат Лъки.) Атлас, син на Зевс! (Пауза.) Това е. Смятам, че отговорих на въпроса ви. Имате ли други въпроси? (Действа с пулверизатора.)

ВЛАДИМИР. Вие искате да се отървете от него?

ПОЦО. Помислих си, че можех аз да бъда на негово място, а той — на моето. Ако не се беше намесила съдбата. Всекиму заслуженото.

ВЛАДИМИР. Вие искате да се отървете от него?

ПОЦО. Моля?

ВЛАДИМИР. Вие искате да се отървете от него?

ПОЦО. Точно така. Но вместо да го изпъдя, както можех да направя, искам да кажа, вместо да го изгоня с ритници в задника, аз го водя, толкова съм добър, на пазара в Свети спасител, където разчитам да спечеля нещо за него. Да ви кажа право, такива същества не могат да се пъдят. Най-доброто в такъв случай е да се убиват.

 

ЕСТРАГОН. Той плаче.

ПОЦО. Старите кучета се държат по-достойно. (Подава носната си кърпа на Естрагон.) Утешете го, щом го съжалявате. (Естрагон се колебае.) Вземете. (Естрагон поема кърпата.) Избършете му очите. Така няма да се чувства толкова изоставен.

 

ВЛАДИМИР. Дай аз.

 

ПОЦО. Побързайте. След малко ще престане. (Естрагон се приближава до Лъки и прикляква, за да му избърше очите. Лъки го рита силно в пищяла. Естрагон изпуска кърпата, отскача назад, обикаля сцената, куцайки и ревейки от болка.) Кърпата! (Лъки оставя куфара и кошницата, вдига кърпата, приближава се, подава я на Поцо, отстъпва, взима отново куфара и кошницата.)

ЕСТРАГОН. Мръсника му с мръсник! (Повдига крачола на панталона си.) Осакати ме!

ПОЦО. Казах ви, че не обича чужди хора.

ВЛАДИМИР (на Естрагон). Я покажи! (Естрагон му показва крака си. Към Поцо с яд.) Кръв тече!

ПОЦО. На добро е.

ЕСТРАГОН (вдигнал във въздуха ранения си крак). Няма да мога да ходя!

ВЛАДИМИР (нежно). Ще те нося. (Пауза.) В краен случай.

ПОЦО. Престана да плаче. (Към Естрагон.) В известен смисъл вие го заместихте. (Вглъбено.) Сълзите на света са постоянна величина. За всеки един, който заплаква, някъде друг престава. Същото е и със смеха. (Смее се.) Така че да не се оплакваме от нашето време, то не е по-нещастно от предшестващите. (Пауза.) Но и да не го хвалим. (Пауза.) Въобще, да не говорим за него. (Пауза.) Вярно е, че населението се е увеличило.

ВЛАДИМИР. Опитай се да ходиш.

 

ПОЦО. Знаете ли от кого съм научил всички тези чудесни неща? (Пауза. Сочейки с пръст Лъки.) От него!

ВЛАДИМИР (гледа към небето). Няма ли най-сетне да се стъмни?

ПОЦО. Без него никога не бих се замислил, никога не бих добил чувство за друго освен за низките неща, за нещата, свързани с моя занаят на… няма значение. Красотата, изяществото, великите истини, мислех, че съм недостоен да ги постигна. И тогава си взех един бъхт.

ВЛАДИМИР (несъзнателно, преставайки да съзерцава небето). Какъв бъхт?

ПОЦО. Това продължава вече шейсет години… (пресмята наум) да, скоро ще станат. (Изправяйки се гордо.) Не изглеждам на толкова, нали? (Владимир гледа Лъки.) До него приличам на младеж, нали? (Пауза. На Лъки.) Шапката. (Лъки оставя кошницата, сваля си шапката. Буйна бяла коса се спуска около лицето му. Слага шапката под мишница и вдига кошницата.) А сега, гледайте. (Поцо сваля своята шапка^[1].) Той е съвсем плешив. (Отново си слага шапката.) Видяхте ли?

ВЛАДИМИР. Какво значи бъхт?

ПОЦО. Явно не сте тукашни. Но поне от тоя век ли сте? Някога са имали шутове. А сега имат бъхтове. Който може да си го позволи.

ВЛАДИМИР. И вие го пъдите? Един тъй стар и предан слуга?

ЕСТРАГОН. Измет.

 

ВЛАДИМИР. След като сте го изсмукали докрай, сега го захвърляте като… (търси думата) като бананова кора. Признайте, че…

ПОЦО (стенейки, вдигнал ръце към главата си). Не мога повече… повече не издържам… не знаете какво прави… ужасно е… ох, трябва да се махне… (протяга ръце) полудявам… (Строполява се, хванал главата си с две ръце.) Не мога повече… не мога…

 

ВЛАДИМИР. Той не може повече.

ЕСТРАГОН. Ужасно.

ВЛАДИМИР. Полудява.

ЕСТРАГОН. Отвратително.

ВЛАДИМИР (на Лъки). Как смеете! Това е срамно! Такъв добър господар! Да го карате да страда! След толкова години! Безобразие.

ПОЦО (хълцайки). Някога… той беше мил… помагаше ми… развличаше ме… правеше ме по-добър… а сега… сега ме убива…

ЕСТРАГОН (към Владимир). Дали иска да го замести?

ВЛАДИМИР. Как?

ЕСТРАГОН. Не разбрах дали иска да го замести с друг, или въобще не иска никого.

ВЛАДИМИР. Не вярвам.

ЕСТРАГОН. Какво?

ВЛАДИМИР. Не знам.

ЕСТРАГОН. Трябва да го питаме.

ПОЦО (успокоен). Господа, не зная какво стана с мен. Моля ви да ме извините. Забравете всичко. (Все по-явно се овладява.) Вече не си спомням какво по-точно съм говорил, но можете да бъдете сигурни, че нито една дума не е била вярна. (Изправя се, тупа се по гърдите.) Приличам ли на човек, който може да бъде накаран да страда? Айде де! (Бърка по джобовете си.) Къде съм си дянал лулата?

ВЛАДИМИР. Прекрасна вечер.

ЕСТРАГОН. Незабравима.

ВЛАДИМИР. И още не е свършила.

ЕСТРАГОН. Изглежда, не е.

ВЛАДИМИР. Май че едва сега започва.

ЕСТРАГОН. Ужасно.

ВЛАДИМИР. Като че ли сме на представление.

ЕСТРАГОН. На цирк.

ВЛАДИМИР. На мюзикхол.

ЕСТРАГОН. На цирк.

ПОЦО. Абе къде съм си сложил лулата!

ЕСТРАГОН. Гледай го тоя, загубил си пуфкалото. (Шумно се смее.)

ВЛАДИМИР. Сега ще се върна. (Запътва се към кулисата.)

ЕСТРАГОН. В края на коридора, вляво.

ВЛАДИМИР. Пази ми мястото. (Излиза.)

ПОЦО. Изгубих си чибука!

ЕСТРАГОН (превива се). Ще ме скъса!

ПОЦО (вдигайки глава). Не сте ли ми виждали… (Забелязва отсъствието на Владимир. Разочарован.) О, той си е отишъл!… Без да ми каже довиждане! Не е красиво! Трябваше да го задържите.

ЕСТРАГОН. Той едва се задържаше.

ПОЦО. Аха! (Пауза.) А, да, разбирам…

ЕСТРАГОН (става). Елате за малко.

ПОЦО. Какво има?

ЕСТРАГОН. Ще видите.

ПОЦО. Искате да стана ли?

ЕСТРАГОН. Елате… елате… бързо.

 

ЕСТРАГОН. Погледнете!

ПОЦО (слага си очилата). О-хо!

ЕСТРАГОН. Свърши вече.

 

ПОЦО. Не е ли доволен?

ЕСТРАГОН (към Владимир). Изпусна великолепна гледка, жалко!

 

ПОЦО. Успокоява се. (Оглежда се наоколо.) Впрочем всичко се успокоява, чувствам то. Велико спокойствие настъпва. Слушайте. (Вдига ръка.) Пан спи.

ВЛАДИМИР (спира се). Никога ли няма да настъпи тая нощ?

 

ПОЦО. Нямате ли намерение да си тръгнете, преди да се стъмни?

ЕСТРАГОН. Как да ви кажа… Нали разбирате…

ПОЦО. Разбира се, естествено, естествено. Самият аз на ваше място, ако имах среща с един Годен, Годе… Годо или както там се казва, бих чакал и до тъмна нощ, преди да се откажа. (Гледа стола.) Много бих искал да седна пак, но просто не зная как да стане тая работа.

ЕСТРАГОН. Да ви помогна ли?

ПОЦО. Може би, ако ме помолите…

ЕСТРАГОН. За какво?

ПОЦО. Ако ме помолите да седна.

ЕСТРАГОН. Това ще ви помогне ли?

ПОЦО. Струва ми се, да.

ЕСТРАГОН. Добре тогава. Седнете, господине, моля ви.

ПОЦО. О, не, не, не, няма нужда. (Пауза. Тихо.) Настоявайте малко.

ЕСТРАГОН. Хайде, моля ви, не стойте така прав, ще настинете.

ПОЦО. Мислите ли?

ЕСТРАГОН. Абсолютно съм сигурен.

ПОЦО. Може би имате право. (Сяда.) Благодаря ви, приятелю. Ето че пак се настаних. (Естрагон също сяда. Поцо поглежда часовника си.) Но вече е време да ви напусна, ако не искам да закъснея.

ВЛАДИМИР. Сякаш времето е спряло.

ПОЦО (приближава часовника до ухото си). Не мислете така, господине, не мислете така. (Прибира часовника си в джоба.) Всичко друго, само не това.

ЕСТРАГОН (на Поцо). Днес всичко му се вижда черно.

ПОЦО. Освен небесата. (Смее се, доволен от шегата си.) Търпение, и това ще стане. Разбирам, нали не сте тукашни, не знаете още какво значи здрач по нашите места. Искате ли да ви го обясня? (Мълчание. Естрагон и Владимир отново са се заели да разглеждат: първият обувката си, вторият — шапката си. Шапката на Лъки пада, без той да я усети.) Ще удовлетворя желанието ви. (Манипулация с пулверизатора.) Малко внимание, моля. (Естрагон и Владимир продължават своите занимания, Лъки дреме. Поцо изплющява с камшика си, но плющенето е много слабо.) Какво му стана на тоя камшик? (Става и замахва с него по-силно, най-накрая с успех. Лъки подскача. Обувката и шапката падат от ръцете на притежателите си. Поцо захвърля камшика.) Нищо не струва тоя камшик. (Гледа към тях.) За какво говорех?

ВЛАДИМИР. Да тръгваме.

ЕСТРАГОН. Но, моля ви, не стойте така прав, ще се разболеете.

ПОЦО. Вярно. (Сяда отново. На Естрагон.) Как се казвате?

ЕСТРАГОН (парира веднага). Катул.

ПОЦО (който не е чул). А, да, за нощта. (Вдига глава.) Но, моля ви, бъдете малко по-внимателни, иначе доникъде няма да стигнем. (Гледа небето.) Погледнете. (Всички гледат към небето, с изключение на Лъки, който пак е задрямал. Поцо, забелязвайки това, дърпа въжето.) Няма ли да погледнеш небето, свиньо! (Лъки обръща глава право към небето.) Достатъчно. (Всички навеждат глави.) Какво извънредно има в това небе, взето като такова? Бледо и светло като всяко небе в този час на деня. (Пауза.) На тази географска ширина. (Пауза.) При хубаво време. (Гласът му става напевен.) Преди един час (поглежда часовника си, с прозаичен тон) приблизително (отново лирично), след като е изливало върху нас (колебае се, тонът спада), да кажем, от девет сутринта (тонът се извисява) безспирни потоци от бяла и червена светлина, то започва да губи своя блясък, да бледнее (жест с две ръце, които слизат на последователни равнища), да бледнее, все повече и повече, до момента, когато (драматична пауза, хоризонтален жест на двете ръце, отдалечаващи се една от друга) — фюют! Край! Застива неподвижно! (Пауза.) Но (вдига предупредително ръка), но зад този воал от нежност и спокойствие (вдига очи към небето, другите му подражават освен Лъки) нощта препуска (гласът му става кънтящ) и ще се нахвърли върху нас (щраква с пръсти) — хоп! Така (вдъхновението го напуска), когато най-малко я чакаме. (Мълчание. Мрачен глас.) Такива ми ти работи на тая тъпа земя.

 

ЕСТРАГОН. Е, сега, като знаем…

ВЛАДИМИР. Можем да потърпим.

ЕСТРАГОН. Човек може да се опре на нещо.

ВЛАДИМИР. Няма от какво да се тревожим.

ЕСТРАГОН. Трябва само да чакаме.

ВЛАДИМИР. Свикнали сме. (Вдига шапката си, поглежда я, изтърсва я, слага си я на главата.)

ПОЦО. Как ви се видях? (Естрагон и Владимир го гледат с неразбиране.) Добър? Среден? Поносим? Безцветен? Направо слаб?

ВЛАДИМИР (разбрал първи). О, много добър, много добър.

ПОЦО (към Естрагон). А на вас, господине?

ЕСТРАГОН (с английско произношение). Оу, многоу доубър, многоу доубър.

ПОЦО (с чувство). Благодаря ви, господа! (Пауза.) Имах толкова нужда от поощрение! (Размишлява.) Към края малко спаднах, не забелязахте ли?

ВЛАДИМИР. О, може би, но съвсем мъничко.

ЕСТРАГОН. Аз пък си помислих, че е нарочно.

ПОЦО. Да, паметта ми е много силна.

 

ЕСТРАГОН. Но нищо не се случва.

ПОЦО (с огорчение). Скучно ли ви е?

ЕСТРАГОН. Е, ми да.

ПОЦО (към Владимир). А на вас, господине?

ВЛАДИМИР. Е, не е кой знае колко забавно.

 

ПОЦО. Господа, вие бяхте (търси думите) любезни с мен.

ЕСТРАГОН. Не, не! Моля ви!

ВЛАДИМИР. Какво говорите!

ПОЦО. Да, да, бяхте учтиви. И затова се питам… какво бих могъл да сторя от своя страна за тези добри хора, които толкова скучаят.

ЕСТРАГОН. И двайсет франка ще свършат работа.

ВЛАДИМИР. Ние не сме просяци.

ПОЦО. Какво бих могъл да направя, се питам, за да им се стори времето по-кратко. Дадох им кости, говорих им за най-различни неща, обясних им здрача… Така е. Но няма значение. Дали е достатъчно обаче, това ме измъчва, дали е достатъчно?

ЕСТРАГОН. Може и един франк.

ВЛАДИМИР. Мълчи!

ЕСТРАГОН. На по-малко не съм съгласен.

ПОЦО. Дали е достатъчно? Разбира се. Но аз съм щедър. По природа съм си такъв. И то днес. Толкоз по-зле за мен. (Дърпа въжето. Лъки го поглежда.) Защото ще страдам, това е ясно. (Без да става, се навежда за камшика си.) Какво предпочитате — да танцува, да пее, да рецитира, да мисли, да…

ЕСТРАГОН. Кой?

ПОЦО. Как кой? Вие не умеете ли да мислите?

ВЛАДИМИР. Той мисли ли?

ПОЦО. Отлично. И на глас. Някога дори мислеше много приятно, можех да го слушам с часове. Но сега… (Потръпва.) Както и да е. Е, какво, искате ли да ви помисли нещо?

ЕСТРАГОН. Предпочитам да танцува, по-весело ще бъде.

ПОЦО. Не се знае.

ЕСТРАГОН. Кажи, Диди, нали ще бъде по-весело?

ВЛАДИМИР. Аз бих искал да го чуя как мисли.

ЕСТРАГОН. А не може ли първо да танцува, а после да мисли? Ако няма да го затрудни.

ВЛАДИМИР (към Поцо). Може ли?

ПОЦО. Разбира се, няма нищо по-лесно. Всъщност това си е и естественият ред. (Кратък смях.)

ВЛАДИМИР. Тогава нека танцува.

 

ПОЦО (на Лъки). Ти чу ли?

ЕСТРАГОН. Никога ли не отказва?

ПОЦО. После ще ви обясня. (На Лъки.) Танцувай, животно!

 

ЕСТРАГОН. Това ли е?

ПОЦО. Още!

 

ЕСТРАГОН. О-хо, приятелче. (Повтаря движенията на Лъки.) И аз мога така. (Продължава да повтаря движенията на Лъки, за малко не пада, сяда отново.) С малко тренировка…

ВЛАДИМИР. Той е уморен.

ПОЦО. Някога танцуваше фарандола, алмея, кадрил, жига, фанданго и дори шотландски танц. Подскачаше. А сега знае само това. Знаете ли как го нарича?

ЕСТРАГОН. Агонията на просяка.

ВЛАДИМИР. Ракът на старците.

ПОЦО. Не, танцът на мрежата. Той мисли, че се е оплел в някаква мрежа.

ВЛАДИМИР (с превземки на естет). Има нещо в това…

 

ПОЦО (като на кон). Т-п-рррр! Лъки спира рязко.

ЕСТРАГОН. Никога ли не отказва?

ПОЦО. Ще ви обясня. (Търси по джобовете си.) Чакайте. (Продължава да рови.) Къде си сложих помпичката? (Продължава да рови.) Абе, какво става! (Вдига глава ужасен. С отчаян глас.) Изгубил съм си пулверизатора!

ЕСТРАГОН (с отчаян глас). Левият ми бял дроб е много зле. (Тихо кашля. Продължава гръмогласно.) Но десният ми е в отлично състояние!

ПОЦО (с нормален глас). Нищо, ще мина и без него. За какво говорех? (Мъчи се да се спомни.) Чакайте! (Размишлява.) Ох, дявол да го вземе! (Вдига глава.) Помогнете ми де!

ЕСТРАГОН. Мъча се да се сетя.

ВЛАДИМИР. И аз.

ПОЦО. Чакайте!

 

ЕСТРАГОН (победоносно). Аха!

ВЛАДИМИР. Той се сети.

ПОЦО. Е?

ЕСТРАГОН. Защо не остави багажа?

ВЛАДИМИР. Не беше това.

ПОЦО. Сигурен ли сте?

ВЛАДИМИР. Но нали вече ни го казахте.

ПОЦО. Казах ли ви го?

ЕСТРАГОН. Каза ли ни го?

ВЛАДИМИР. Пък и той вече го остави.

ЕСТРАГОН (поглежда към Лъки). Наистина. И какво от това?

ВЛАДИМИР. Е, щом като е оставил багажа си, значи е невъзможно да сме питали защо не го оставя.

ПОЦО. Напълно логично.

ЕСТРАГОН. А защо го е оставил?

ПОЦО. Ха де!

ВЛАДИМИР. За да танцува.

ЕСТРАГОН. Вярно.

 

ЕСТРАГОН (става). Нищо не се случва, никой не идва, никой не си отива, ужасна работа.

ВЛАДИМИР (на Поцо). Кажете му да мисли.

ПОЦО. Дайте му шапката.

ВЛАДИМИР. Шапката ли?

ПОЦО. Той не може да мисли без шапка.

ВЛАДИМИР (на Естрагон). Дай му шапката.

ЕСТРАГОН. Аз ли? След като ме ритна? Никога!

ВЛАДИМИР. Аз ще му я дам. (Не се помръдва.)

ЕСТРАГОН. Да си я вземе сам.

ПОЦО. По-добре е да му я дадете.

ВЛАДИМИР. Ще му я дам.

 

ПОЦО. Трябва да му я сложите.

ЕСТРАГОН (на Поцо). Кажете му да си я вземе.

ПОЦО. По-добре да му я сложите.

ВЛАДИМИР. Ще му я сложа.

 

ЕСТРАГОН. Какво чака още?

ПОЦО. Отдалечете се. (Естрагон и Владимир се отдалечават от Лъки. Поцо дърпа въжето. Лъки го поглежда.) Мисли, свиньо! (Пауза. Лъки започва да танцува.) Стой! (Лъки спира.) Напред! (Лъки отива към Поцо.) Стой! (Лъки спира.) Мисли! (Пауза.)

ЛЪКИ. От друга страна, що се отнася до…

ПОЦО. Спри! (Лъки млъква.) Назад! (Лъки се дръпва.) Стига! (Лъки спира.) Ляво! (Лъки се обръща към публиката.) Мисли!

 

ЛЪКИ (с неизразителен глас). Като се има предвид съществуването такова каквото се очертава в неотдавнашните публикации на Кукиш и Ватман на един индивидуален бог какакакакака с бяла брада кака извън времето на пространството който от върховете на своята божествена апатия и божествена атаксия и божествена афазия много ни обича с малки изключения неизвестно защо но ще се разбере и страда като злочестата Офелия заедно с онези които са неизвестно защо но думи думи думи има време в огъня чиито пламенни езици в тази връзка колкото и да са живи още малко и няма съмнение, че ще подпалят накрая устоите да се има предвид и ще отведат ада в небесата сини понякога особено днес и спокойни с такова спокойствие което макар и безконечно е по-добро но нека не избързваме, понеже доколкото жребият е хвърлен от време на време всичко тече по текущата сметка не може да се изкъпе и докато чакаме дългоочакваното незавършено изследване все пак увенчано от акакакакакакакадемическата комисия по гъс-гъс-гъс-гъстотата на въздуха в Берн и от господата Говнар и Дюкретен при допустимите за случая грешки освен тази която се отнася до човешките пресмятания което въз основа на незавършените изследвания на същите Дю Говнар и Сен-Кретен е установено откъдето следва като се знае но нека не избързваме неизвестно защо вследствие на трудовете на Кукиш и Ватман се оказва ясно че все пак се върти толкова ясно колкото е ясно че пред вид незавършените изследвания на Пърди и Посер неизвестно защо за Говнар и Кретен са незавършени става ясно че човека противно на общоприетото мнение въпреки прогреса на изхранването и омърсяването на околната среда е в процес на отслабване и същевременно успоредно неизвестно защо въпреки процъфтяването на физическата култура на спортовете като тениса футбола бягането околоезденето плуването конния спорт авиацията лайнацията какацията пързалянето на лед на асфалт джудото тениса летенето мренето през пролет лято есен зима тениса на трева на гора на земя авиацията тениса хокея на земя вода и въздух пенецилина и производните му повтарям едновременно успоредно с повтарянето неизвестно защо тя все пак се върти въпреки тениса повтарям авиацията голфа както с девет ката и с осемнайсет дупки тениса на лед с една дума значителни координати на факторите не се стесняват да възхваляват сухата загуба на гласа на смъртта на Волтер досега благодарение усилията на порядъка от около два пръста и сто грама средно с точност до цяло число истина е обаче че няма значение неизвестно защо на лице от гледна точка на това което е далеч по-важно от друга страна в светлината на провежданите експерименти на Стайнвег и Петерман това което е особено важно в светлината на изоставените експерименти че в долините планините и на брега на морето въздухът е един и същ и земята както е известно в сравнение с дълбочината на моретата неизвестно защо въпреки тениса фактите говорят че неизвестно защо е излишно да се повтаря следното с една дума няма съмнение за съжаление се идентифицира с главата заедно с успоредното неизвестно защо въпреки тениса на следното брадата на индивидуалния тенис както с двайсет така и шейсет дупки дупки дупки дупки и всичко тече тоест ясно е че с ясно ясно ясно ясно… (Борба. Лъки изкрещява още няколко гневни думи.) Тениса! Вода и въздух!… Говнар!… Жребият!…

ПОЦО. Шапката!

 

ЕСТРАГОН. Аз съм отмъстен.

 

ПОЦО. Дайте ми я! (Изтръгва шапката от ръцете на Владимир, хвърля я на земята, скача отгоре й.) Няма да може да мисли вече!

ВЛАДИМИР. А ще може ли да се ориентира?

ПОЦО. Аз ще го ориентирам. (Рита Лъки.) Стани! Свиня такава!

ЕСТРАГОН. Да не е умрял?

ВЛАДИМИР. Ще го убиете.

ПОЦО. Ставай! Мършо! (Дърпа въжето, Лъки се тътри по земята. Към Естрагон и Владимир.) Помогнете ми.

ВЛАДИМИР. Какво да правим?

ПОЦО. Вдигнете го!

 

ЕСТРАГОН. Нарочно го прави.

ПОЦО. Трябва да го държите. (Пауза.) Хайде, хайде, вдигайте!

ЕСТРАГОН. Писна ми.

ВЛАДИМИР. Хайде, дай още веднъж.

ЕСТРАГОН. За какви ни взема?

ВЛАДИМИР. Хайде.

 

ПОЦО. Не го пускайте! (Естрагон и Владимир залитат.) Не мърдайте! (Поцо отива да вземе куфара и кошницата и ги занася при Лъки.) Дръжте го здраво! (Слага куфара в ръката на Лъки, който веднага го изтървава.) Не го пускайте! (Повтаря същото. Постепенно, при допира с куфара, Лъки се връща в съзнание и накрая пръстите му се свиват около дръжката.) Не го пускайте още! (Същата игра с кошницата.) Това е, сега можете да го пуснете. (Естрагон и Владимир се отдръпват от Лъки, който се препъва, залита, прегъва се, но остава прав, с куфара и кошницата в ръце. Поцо се дръпва назад, изплющява камшикът.) Напред! (Лъки пристъпва напред.) Назад! (Лъки се дръпва назад.) Кръгом! (Лъки се завърта.) Готово, вече може да ходи. (Обръща се към Естрагон и Владимир.) Благодаря ви, господа, позволете ми да ви (рови из джобовете си), да ви пожелая (продължава да рови), абе, къде съм си сложил часовника? (Рови.) Ама че работа! (Вдига разрешената си глава.) Часовник с капак, господа, и със секундарник. Дядо ми ми го подари. (Бърка се.) Може би е паднал някъде. (Търси по земята, Владимир и Естрагон също търсят. Поцо обръща с крак останките от шапката на Лъки.) Чудна работа. Как е възможно?

ВЛАДИМИР. Да не е в малкото джобче?

ПОЦО. Чакайте. (Прегъва се надве, приближава глава до корема си, слуша.) Нищо не чувам! (Прави им знак да се приближат.) Елате. (Естрагон и Владимир се приближават до него, навеждат се до корема му.) Би трябвало да го чуем как тика.

ВЛАДИМИР. Тихо!

 

ЕСТРАГОН. Чувам нещо.

ПОЦО. Къде!

ВЛАДИМИР. Това е сърцето.

ПОЦО (разочарован). По дяволите!

ВЛАДИМИР. Тихо!

 

ЕСТРАГОН. Може би е спрял.

 

ПОЦО. Кой мирише така?

ЕСТРАГОН. На него устата му мирише, а на мен — краката.

ПОЦО. Ще ви напусна.

ЕСТРАГОН. А часовникът?

ПОЦО. Сигурно съм го оставил в замъка.

ЕСТРАГОН. Тогава сбогом.

ПОЦО. Сбогом.

ВЛАДИМИР. Сбогом.

ЕСТРАГОН. Сбогом.

 

ВЛАДИМИР. Сбогом.

ПОЦО. Сбогом.

ЕСТРАГОН. Сбогом.

 

ПОЦО. И благодаря.

ВЛАДИМИР. Ние ви благодарим.

ПОЦО. Няма защо.

ЕСТРАГОН. Има, има защо.

ПОЦО. Не, няма.

ВЛАДИМИР. Има, има.

ЕСТРАГОН. Няма.

 

ПОЦО. Не успявам да… (колебае се) да тръгна.

ЕСТРАГОН. Такъв е животът.

 

ВЛАДИМИР. Тръгнахте в обратната посока.

ПОЦО. Трябва да се засиля. (Стигнал до края на въжето, в кулисата, той се спира, обръща се, вика.) Пазете се! (Естрагон и Владимир се нареждат в дъното, гледат Поцо. Плясък на камшик.) Напред! (Лъки не помръдва.)

ЕСТРАГОН. Напред!

ВЛАДИМИР. Напред!

 

ПОЦО. По-живо! (Излиза иззад кулисата; прекосява сцената, следвайки Лъки. Естрагон и Владимир свалят шапките си, махат с ръка. Лъки излиза. Поцо пляска с въжето и с камшика.) По-живо! По-живо! (В момента, когато и той ще се скрие зад кулисата, Поцо спира, обръща се. Въжето се опъва. Шум от падане на Лъки.) Стола ми! (Владимир отива за стола и го дава на Поцо, който го хвърля към Лъки.) Сбогом!

ЕСТРАГОН и ВЛАДИМИР (махайки с ръка). Сбогом! Сбогом!

ПОЦО. Ставай! Свиньо! (Шум от ставането на Лъки.) Напред! (Поцо излиза. Плющене на камшик.) Напред! Сбогом! По-бързо! Свиня! Давай! Сбогом!

 

ВЛАДИМИР. Все пак времето мина по-бързо.

ЕСТРАГОН. Щеше да мине и без това.

ВЛАДИМИР. Да, но не толкова бързо.

 

ЕСТРАГОН. И какво ще правим сега?

ВЛАДИМИР. Не знам.

ЕСТРАГОН. Да си ходим.

ВЛАДИМИР. Не можем.

ЕСТРАГОН. Защо?

ВЛАДИМИР. Нали чакаме Годо.

ЕСТРАГОН. Вярно.

 

ВЛАДИМИР. Много са се променили.

ЕСТРАГОН. Кои?

ВЛАДИМИР. Тия двамата.

ЕСТРАГОН. Да, наистина, дай да си поприказваме.

ВЛАДИМИР. Нали много са се променили?

ЕСТРАГОН. Възможно е. Само ние не успяваме.

ВЛАДИМИР. Възможно ли? Сигурно е. Нали ги видя?

ЕСТРАГОН. Щом казваш. Но не ги познавам.

ВЛАДИМИР. Как да не ги познаваш?

ЕСТРАГОН. Ами не ги познавам.

ВЛАДИМИР. Познаваме ги, ти казвам. Всичко забравяш. (Пауза.) Освен ако не са същите.

ЕСТРАГОН. Доказателството е, че те не ни познаха.

ВЛАДИМИР. Това не значи нищо. Аз също се направих, че не ги познавам. И освен това, нас никой никога не може да ни познае.

ЕСТРАГОН. Стига вече. Важното е — ох! (Владимир не реагира.) Ох!

ВЛАДИМИР. Освен ако не са същите.

ЕСТРАГОН. Диди! Сега пък другия крак! (Той се насочва, накуцвайки, към мястото, където е седял при вдигането на завесата.)

ГЛАС ЗАД КУЛИСАТА. Господине!

 

ЕСТРАГОН. Пак започва.

ВЛАДИМИР. Ела, момчето ми.

 

МОМЧЕТО. Господин Албер?

ВЛАДИМИР. Аз съм.

ЕСТРАГОН. Какво искаш?

ВЛАДИМИР. Ела.

 

ЕСТРАГОН (силно). Ела, ти се каза!

 

ВЛАДИМИР. Какво има?

МОМЧЕТО. Господин Годо… (Замлъква.)

ВЛАДИМИР Ясно. (Пауза.) Приближи се.

 

ЕСТРАГОН (силно). Приближи се, ти се каза! (Момчето се приближава боязливо, спира се.) Защо закъсня?

ВЛАДИМИР. Трябва да ни предадеш нещо от господин Годо?

МОМЧЕТО. Да, господине.

ВЛАДИМИР. Добре тогава, казвай.

ЕСТРАГОН. Защо закъсня?

 

ВЛАДИМИР (към Естрагон). Остави го на мира.

ЕСТРАГОН (към Владимир). Ти ме остави на мира. (Приближава се до момчето.) Знаеш ли колко е часът?

МОМЧЕТО (отстъпвайки). Аз не съм виновен, господине!

ЕСТРАГОН. Може би аз съм виновен, а?

МОМЧЕТО. Страх ме беше, господине.

ЕСТРАГОН. От какво те беше страх? От нас ли? (Пауза.) Отговаряй!

ВЛАДИМИР. Разбирам, другите са го изплашили.

ЕСТРАГОН. От колко време си тука?

МОМЧЕТО. От доста време, господине.

ВЛАДИМИР. Уплаши се от камшика, така ли?

МОМЧЕТО. Да, господине.

ВЛАДИМИР. От виковете ли?

МОМЧЕТО. Да, господине.

ВЛАДИМИР. От двамата господа?

МОМЧЕТО. Да, господине.

ВЛАДИМИР. Ти познаваш ли ги?

МОМЧЕТО. Не, господине.

ВЛАДИМИР. Тукашен ли си?

МОМЧЕТО. Да, господине.

ЕСТРАГОН. Всичко това са лъжи! (Хваща Момчето за ръкава, разтърсва го.) Казвай истината!

МОМЧЕТО (треперейки). Това е истината, господине.

ВЛАДИМИР. Остави го най-сетне на спокойствие! Какво ти става? (Естрагон пуска момчето, отстъпва, слага ръце на лицето си. Владимир и момчето го гледат. Естрагон открива лицето си, което е изкривено.) Какво ти става?

ЕСТРАГОН. Нещастен съм.

ВЛАДИМИР. Не се шегувай! Откога?

ЕСТРАГОН. Бях забравил.

ВЛАДИМИР. Тази памет ни играе лоши шеги. (Естрагон иска да каже нещо, отказва се, отива да си седне и започва да се събува. Към Момчето.) Казвай сега.

МОМЧЕТО. Господин Годо…

ВЛАДИМИР (прекъсва го). Виждал съм те вече, нали?

МОМЧЕТО. Не зная, господине.

ВЛАДИМИР. Ти не ме ли познаваш?

МОМЧЕТО. Не, господине.

ВЛАДИМИР. Не идва ли вчера?

МОМЧЕТО. Не, господине.

ВЛАДИМИР. За пръв път идваш, така ли?

МОМЧЕТО. Да, господине.

 

ВЛАДИМИР. Приказки! (Пауза.) Добре, продължавай.

МОМЧЕТО (на един дъх). Господин Годо ми каза да ви кажа, че тази вечер няма да дойде, но утре сигурно.

ВЛАДИМИР. Това ли е всичко?

МОМЧЕТО. Да, господине.

ВЛАДИМИР. Ти при него ли работиш?

МОМЧЕТО. Да, господине.

ВЛАДИМИР. Какво правиш?

МОМЧЕТО. Паса козите, господине.

ВЛАДИМИР. Добър ли е с теб?

МОМЧЕТО. Да, господине.

ВЛАДИМИР. Не те ли бие?

МОМЧЕТО. Мене не, господине.

ВЛАДИМИР. А кого?

МОМЧЕТО. Брат ми, господине.

ВЛАДИМИР. А, ти имаш брат?

МОМЧЕТО. Да, господине.

ВЛАДИМИР. А той какво прави?

МОМЧЕТО. Той пасе овцете, господине.

ВЛАДИМИР. А защо тебе не те бие?

МОМЧЕТО. Не зная, господине.

ВЛАДИМИР. Сигурно те обича.

МОМЧЕТО. Не зная, господине.

ВЛАДИМИР. Храни ли те добре? (Момчето се колебае.) Храни ли те добре?

МОМЧЕТО. Да, господине.

ВЛАДИМИР. Не си ли нещастен? (Момчето се колебае.) Чуваш ли?

МОМЧЕТО. Да, господине.

ВЛАДИМИР. Е?

МОМЧЕТО. Не зная, господине.

ВЛАДИМИР. Не знаеш дали си нещастен, или не?

МОМЧЕТО. Не зная, господине.

ВЛАДИМИР. Също като мен. (Пауза.) Къде спиш?

МОМЧЕТО. В хамбара, господине.

ВЛАДИМИР. Заедно с брат си ли?

МОМЧЕТО. Да, господине.

ВЛАДИМИР. В сеното ли?

МОМЧЕТО. Да, господине.

 

ВЛАДИМИР. Добре, отивай си.

МОМЧЕТО. Какво да кажа на господин Годо, господине?

ВЛАДИМИР. Кажи му… (Колебае се.) Кажи му, че си ни видял. (Пауза.) Нали ни видя?

МОМЧЕТО. Да, господине… (Отстъпва назад, колебае се, обръща се и излиза тичешком.)

 

Светлината изведнъж намалява. За миг се стъмва. Луната изгрява в дъното, издига се в небето. Остава неподвижна, облива сцената със сребристата си светлина.

 

ВЛАДИМИР. Най-сетне! (Естрагон става и се приближава до Владимир, носейки в ръце двете си обувки. Той ги оставя близо до рампата, изправя се и гледа луната.) Какво правиш?

ЕСТРАГОН. Каквото и ти: гледам оная там.

ВЛАДИМИР. Питам те за обувките.

ЕСТРАГОН. Оставих ги. (Пауза.) Някой друг ще дойде, също… също… като мен, но с по-малък номер и ще му излезе късметът.

ВЛАДИМИР. Но ти не можеш да ходиш бос?

ЕСТРАГОН. А Исус как е ходил.

ВЛАДИМИР. Исус! Какви ги говориш? Да не би да искаш да се сравняваш с него?

ЕСТРАГОН. Цял живот съм се сравнявал с него.

ВЛАДИМИР. Но там е било топло! Приятно.

ЕСТРАГОН. Да. И бързо са разпъвали.

 

ВЛАДИМИР. Нямаме какво да правим повече тук.

ЕСТРАГОН. Нито другаде.

ВЛАДИМИР. Чакай, Гого, не бъди такъв. Утре всичко ще потръгне.

ЕСТРАГОН. Как ще потръгне?

ВЛАДИМИР. Не чу ли какво каза хлапето?

ЕСТРАГОН. Не.

ВЛАДИМИР. Каза, че Годо сигурно ще дойде утре. (Пауза.) Това нищо ли не ти говори?

ЕСТРАГОН. Тогава трябва да чакаме тук.

ВЛАДИМИР. Ти си луд! Трябва да се подслоним някъде. (Хваща Естрагон за ръка.) Ела. (Дърпа го. Естрагон в началото се подчинява, после се опъва. Спират.)

ЕСТРАГОН (гледа дървото). Жалко, че нямаме въже.

ВЛАДИМИР. Ела. Захладя. (Дърпа го. Играта се повтаря.)

ЕСТРАГОН. Напомни ми утре да донеса въже.

ВЛАДИМИР. Добре. Ела. (Дърпа. Същата игра.)

ЕСТРАГОН. От колко време сме заедно?

ВЛАДИМИР. Не знам. Петдесет години може би.

ЕСТРАГОН. Спомняш ли си онзи ден, когато се хвърлих от моста в Дюранс?

ВЛАДИМИР. Да, беше по гроздобер.

ЕСТРАГОН. Ти ме измъкна.

ВЛАДИМИР. Минало-заминало.

ЕСТРАГОН. Изсушихме дрехите си на слънцето.

ВЛАДИМИР. Не мисли сега за това, хайде. Идвай! (Същата игра.)

ЕСТРАГОН. Чакай.

ВЛАДИМИР. Студено ми е.

ЕСТРАГОН. Питам се дали нямаше да е по-добре, ако не бяхме се събрали; всеки за себе си. (Пауза.) Не сме направени да вървим заедно.

ВЛАДИМИР (без да се сърди). Не се знае.

ЕСТРАГОН. Не, нищо не се знае.

ВЛАДИМИР. Винаги можем да се разделим, ако мислиш, че ще е по-добре.

ЕСТРАГОН. Сега вече няма смисъл.

 

ВЛАДИМИР. Вярно, сега вече няма смисъл.

 

ЕСТРАГОН. Е, ще вървим ли?

ВЛАДИМИР. Да вървим.