Брайън Олдис
Хеликония. Лято (9)

IX
Още грижи за канцлера

Селяните в местността, която все още наричаха помежду си Ембрудок, обичаха да казват: „И една педя от земята не става за живеене, ама и една педя няма ненаселена“.

Поговорката беше донякъде вярна. Дори сега, когато милиони хора вярваха, че светът ще загине в пламъци, всякакви пътници прекосяваха Кампанлат във всички посоки. Цели племена като скиталците мади или номадите от Мордриат или пък поклонници, отброяващи изминатото разстояние чрез посетените светини; разбойнически шайки, броящи прерязаните гърла и отнетите кесии; самотни търговци, изминаващи безброй мили, за да продадат поема или скъпоценен камък на по-голяма цена, отколкото биха получили в родните си градове. Всички те откриваха пълноценния живот в движението.

Дори пожарите, поглъщащи вътрешността на континента и спиращи само пред река или пустиня, не можеха да попречат на пътниците. По-скоро умножаваха числеността им с бегълците, търсещи нов дом.

Една такава група стигна в Матрасил по река Валворал точно навреме, за да види отпътуването в изгнание на кралица Мирдем-Ингала. Но офицерите от кралската наборна служба не ги оставиха да зяпат дълго. Връхлетяха новодошлите, докато още слизаха от вехтата си лодка, и набързо ги пратиха да се бият в Западните войни.

Този следобед жителите на Матрасил бяха забравили за войните или поне мисълта за тях не ги занимаваше толкова заради новата драма, разиграваща се пред погледите им. Това бе най-наситеният миг в обикновено еднообразния им живот. Отчайващата бедност ги обричаше да търсят цвят в жалкото си съществувание чрез събитията в света на по-издигнатите от тях. Затова и се отнасяха снизходително към пороците на своите крале и кралици, дори се радваха на потресаващите или весели случки, носещи им нещо по-различно.

Над града се стелеше дим и обвиваше тълпите, скупчени нямо по кейовете. Кралицата пристигна с каретата си. Минаваше през шпалир от плътно скупчени хора. Развяваха се знамена. Виждаха се и вече обичайните призиви: „Покайте се!“ или „Виж знаците в небесата!“. Но кралицата не поглеждаше встрани.

Каретата спря до реката. Един лакей веднага скочи от задното стъпало и отвори вратичката за нейно величество. Тя стъпи с изящното си краче на паважа. Последваха я Татро и придружителката й.

Мирдем-Ингала поспря, за да се огледа. Върху лицето й беше спуснат воал, но сиянието на нейната красота се разнасяше като аромат. Люгерът, който трябваше да я откара до Отасол и оттам до Гравабагалиниен, вече чакаше, приготвен за пътуването. Служител на Църквата в пълно тържествено одеяние стоеше на палубата, за да я приветства. Тя тръгна нагоре по трапа. Когато стъпалата на кралицата се отделиха от земята на Матрасил, тълпата въздъхна в един глас.

Мирдем-Ингала сведе глава. Но щом изслуша пожеланията на свещеника, тя отметна воала и вирна глава, вдигнала ръка за поздрав към множеството.

При вида на това безупречно лице от пристаните, пътеките и покривите се разнесе неясен ропот, извисил се в приветствен рев. Това беше нечленоразделното „сбогом“ на Матрасил за неговата кралица.

Тя не направи никакъв друг жест, пусна воала, извърна се и слезе под палубата.

Докато моряците издърпваха котвата, един галантен млад благородник изтича до ръба на кея и произнесе обичаната от всички поема „Тя е лятното сияние“. Нямаше нито музика, нито официални церемонии.

Никой от смълчаните изпращачи не подозираше за случилото се в двореца същия следобед, макар че мълвата за страшните деяния щеше да плъзне скоро.

Вдигнаха платната. Корабът на изгнанието бавно се отдели от пристана и пое по течението. Свещеникът на кралицата стоеше на носа и се молеше. Никой не помръдваше на улиците, по покривите, по околните скали. Дървеният кораб се смаляваше в далечината, скоро стана неразличимо петно.

Хората безмълвно се разотидоха по домовете си, понесли свитите знамена.

 

 

В матрасилския кралски двор имаше какви ли не групи и фракции. Някои бяха ограничени в рамките на дворцовия живот, други имаха поддръжници в цялата страна. На най-сериозна подкрепа можеше да разчита групата на Мирдолаторите. Известната с това насмешливо прозвище клика често се противопоставяше на краля, но във всичко се съгласяваше с кралицата.

По-големите групи се рояха на по-дребни. Себичните интереси все намираха повод да противопоставят всеки на ближния му. В неспирните боричкания в кралския двор се раждаха какви ли не доводи за и против сближаването с Олдорандо.

Имаше някои (вероятно женомразци), които биха се радвали на падението на кралицата. Други (може би жадуващи да я обладаят) искаха тя да е в двореца. А сред най-яростните Мирдолатори се намираха и такива, които вярваха, че кралицата трябва да остане, а кралят да се махне. Заявяваха, че от гледна точка на закона (какво остава пък на очарованието) кралицата има право на трона, поне равняващо се на правото на Орела.

Завистта неуморно подтикваше към действия враговете на краля и на кралицата. В деня, когато кралицата отпътува, мнозина бяха готови да се хванат за оръжията.

Но още сутринта Джандол-Анганол започна разправа с недоволните.

Той и Сартори-Ирвраш с измама свикаха Мирдолаторите в една от залите на двореца. Шестдесет и един от тях се събраха, сред тях и старците с побелели бради, клели се във вярност на родителите на кралицата — Рантан-Оборал и Шанана Дивачката. Възмущението кипеше в тях. Но дворцовата стража затръшна вратите след тях и обгради залата. И докато Мирдолаторите крещяха и припадаха от задух, обзетият от ликуваща злоба Орел отиде на последна среща със своята прелестна кралица.

Мирдем-Ингала все още не можеше да се опомни от внезапния обрат в своя живот. Беше бледа, очите й се мятаха трескаво. Не поглеждаше храна. Сепваше се от всеки тих звук. Когато кралят се изпречи насреща й, тя се разхождаше с Маи Толрам-Кетинет и обсъждаше участта на своите деца. Заплахата за нея нямаше да подмине и тях. Татро още беше невръстно момиченце. Но мъстта на краля можеше да се излее върху Робайдей. Той бе изчезнал на едно от странните си пътешествия. Кралицата осъзна, че дори няма да се сбогува със сина си. Нито пък брат й беше между живите, за да обуздава дивите наклонности на своя племенник.

Двете жени крачеха из здрачната градина на Мирдем-Ингала. Татро си играеше с принцеса Симода Тал — поносима ирония на съдбата, ако човек не се замисля прекалено.

Градинарите бяха сътворили това място по указания на кралицата. Тежкият листак на дърветата и изкуствено съградените скали скриваха пътеките от очите на Фрейър. Сянката позволяваше и на по-нежните видове да оцеляват.

Така растенията на здрача цъфтяха до онези, понасящи ярката светлина на деня. Джеодфреят, ярко дневна увивна лоза с розови и оранжеви цветове, се допълваше с чворестия албик, притискащ се към пръстта, който понякога се украсяваше с чудати алени и оранжеви пъпки по месестото стъбло, за да привлича вниманието на здрачните мушици. До тях имаше олвил, ярпел, идронт и осеян с шипове бруут — все растения, предпочитащи здрача. Вкопченият в земята виспард произхождаше от нощен вид — храста задал, но вече се приспособяваше по-добре към дневната светлина.

Тази жива украса бе донесена от поданици на кралицата, идващи от всички краища на страната. Мирдем-Ингала така и не стигна до задълбочено разбиране на астрономията, което Сартори-Ирвраш се опитваше да насади в ума й, нито успяваше да си представи бавните промени в положението на планетата спрямо Фрейър. Можеше да разбере само когато се любуваше на цветята, на лишената от мисъл растителна реакция към тези заплетени абстрактни орбити — предпочитаната от канцлера тема.

Но вече нямаше да отива на любимото си място. Орбитите на нейната съдба я отдалечаваха оттук.

Кралят и канцлерът се появиха на входа за градината. Дори отдалеч кралицата долови, че биха искали срещата да протече съвсем официално. Напрежението на краля личеше и в осанката му. Мирдем-Ингала разтревожено стисна ръката на своята придворна.

Сартори-Ирвраш пристъпи и се поклони сковано. После отведе придворната дама, за да остави кралската двойка насаме.

Маи незабавно забълва неспокойни възражения.

— Кралят ще убие Кюн. Подозира я, че е влюбена в брат ми Ханра, но това не е вярно. Готова съм да се закълна. Кралицата не е сторила нищо осъдително. Тя е невинна.

— Кралят е пресметнал какво му е изгодно и няма да я убие — утеши я Сартори-Ирвраш.

Но самият той като че бе загубил душевното си равновесие. Лицето му сивееше.

— Иска да се отърве от кралицата по политически причини. И преди се е случвало.

Той нетърпеливо бръсна някаква пеперуда от ръкава си.

— Но щом е така, защо е накарал да убият Йеферал?

— Тази злополука тежи не на краля, а на мен. Стига си дърдорила, жено. Придружи Кюн в изгнанието и се грижи за нея. Надявам се след време да се свържа с вас, ако запазя положението си тук. А Гравабагалиниен не е толкова лошо място.

Минаха под арка в оградата и веднага се озоваха сред лабиринта на двореца.

Маи Толрам-Кетинет попита с по-овладян глас:

— Какво е смутило ума на краля?

— Познавам само себичността му, за ума му не знам нищо. Тази себичност е ярка като диамант. Може да съсипе всеки друг. И не се примирява лесно с добросърдечието на кралицата.

Когато младата жена се отдалечи, Сартори-Ирвраш остана неподвижен в подножието на стълба, опитваше да си наложи хладнокръвие. Някъде отгоре се чуваха гласовете на пратениците. Те равнодушно изчакваха завършека на събитията и щяха скоро да си тръгнат, каквото и да се случеше.

— Всичко си има край… — каза си канцлерът.

Точно сега копнееше да види покойната си съпруга.

А през това време кралицата стоеше в своята градина и слушаше тихия, припрян глас на Джандол-Анганол, опитващ се да й натрапи чувствата си. Тя се свиваше уплашено, все едно я връхлиташе висока морска вълна.

— Кюн, бях принуден да стигна до решението за нашата раздяла само за да оцелее кралството. Знаеш какво изпитвам към тебе, но знаеш и че съм длъжен да спазя обетите си на владетел…

— Не, не те разбирам. Поддаваш се на обикновен каприз. Не дългът е проговорил в душата ти, а твоят кхмир.

Той поклати глава, сякаш да се отърси от сковалата лицето му болка.

— Правя това, което се налага, макар и да ме съсипва. Не искам никоя друга до себе си освен тебе. Кажи, че ме разбираш, преди да се разделим.

Лицето й остана непреклонно.

— Ти стъпка в калта моето и на брат ми добро име. Кой, ако не ти, е заповядал тази лъжа да бъде пръсната сред хората?

— Моля те, разбери, че съм длъжен да направя това за своето кралство. Не се разделяме по мое желание.

— Но кой издаде заповедта за тази раздяла? Кой, ако не ти, заповядва тук? Щом не си ти, значи е настъпил хаос и не си струва да спасяваш останките от това кралство.

Той я изгледа косо. Орелът беше слаб и болнав в този миг.

— Трябва да се придържам към това политическо решение. Не те затварям в тъмница, а те изпращам в красивия палат на Гравабагалиниен, където изгарящото господство на Фрейър в небето не тежи чак толкова. Бъди доволна от избора ми и недей да заговорничиш срещу мен, иначе твоят баща ще плати с главата си. Ако получим по-добри вести от войните, кой знае, може и да се съберем отново.

Тя рязко се обърна към него и самата й страст го принуди да се взре в това разгорещено лице.

— Значи си намислил тази година да се ожениш за развратното детенце от Олдорандо, а на следващата да се разведеш и с нея? Да не ти е хрумнало, че с безкрайна поредица от бракове и разводи ще спасиш Борлиен? Казваш, че ме отпращаш. Предупреждавам те — щом ме изгониш, завинаги ме губиш.

Джандол-Анганол протегна ръка, но не посмя да я докосне.

— Само ти казвам, че в сърцето си — стига да вярваш, че имам сърце — аз не те отделям от себе си. Нима не искаш да проумееш това? Живееш само с вярата и принципите си. Опитай се поне мъничко да схванеш какво означава животът на един крал.

Тя откъсна клонка от идронт, но веднага я захвърли.

— О, ти ме научи какво означава да си крал. Да хвърлиш баща си в подземието, да отблъснеш сина си, да опозориш брата на жена си, да ме пратиш в най-затънтения край на кралството — ето какво е да си крал! Добре си научих урока. Затова, Джан, ще ти отговоря по твоему. Не мога да те възпра. Но когато ме прогониш, ще понесеш всички последствия от постъпката си. Ще трябва да живееш и да умреш с тях. Това ти го казва религията, не аз. И не очаквай от мен да променя онова, което не може да се промени.

— Това очаквам.

Кралят преглътна тежко. Силно стисна ръката й и не я пусна, колкото и да се противеше кралицата. Принуди я да тръгне с него по пътеката и пред тях запърхаха подплашени пеперуди.

— Това очаквам от тебе. Очаквам и занапред да ме обичаш, а не да забравиш чувствата си, защото така ти е удобно. Очаквам да се издигнеш над човешката си слабост и да превъзмогнеш страданието си, за да съзреш мъките и на другите. Досега, в този безжалостен свят, твоята красота те спасяваше от терзания. Аз те закрилях. Признай, Кюн — аз те опазих през всички страшни години. Успях да се довлека дотук от Косгат, само защото те има. Волята ми ме водеше… Но няма ли красотата ти да се превърне в проклятие, когато престана да бъда твой щит? Няма ли да те преследват като кошута в див пущинак — мъже, каквито дори не си сънувала? Какъв край ще те сполети без мен? Кълна се, че пак ще те обичам. И хиляда като Симода Тал да има, стига да ми кажеш, когато се целунем за сбогом, че още съм ти скъп, въпреки онова, що сторих по неволя.

Тя се отскубна от него и се облегна на един камък, за да се скрие в сянката. Лицата и на двамата бяха побелели и запотени.

— Иска ти се да ме уплашиш. Успя. Истината е, че ме прогонваш, защото сам себе си не разбираш. В душата си съзнаваш, че разбирам твоите слабости както никой друг… може би освен твоя баща. Ето какво не можеш да понесеш. Измъчваш се, защото съм изпълнена със съчувствие към тебе. Е, да, проклет да си, щом ме принуждаваш да го кажа — още те обичам и ще те обичам, докато се слея с първичния камък. Но ти и това не си способен да приемеш, нали? Не това желаеш.

Той освирепя.

— Най-после! Всъщност ме мразиш! Думите ти са лъжа!

— О, о, о! — диво извика тя и се втурна да бяга. — Махай се! Махай се! Загубил си ум и разум. Казвам каквото настояваш и това те влудява! Искаш от мен омраза. Само омразата ти е позната! Махай се… мразя те, ако това ще задоволи копнежа на душата ти.

Джандол-Анганол не се опита да я настигне.

— Значи бурята ще връхлети — изсъска той.

 

 

И димът изпълни падината на Матрасил. След раздялата с Мирдем-Ингала, кралят приличаше на обладан от демони. Заповяда да донесат слама от конюшните и да я струпат пред вратите на залата, където все още стояха затворени Мирдолаторите. Върху купчините изляха цели делви пречистена китова мас. Джандол-Анганол сам изтръгна горящ факел от ръката на един роб и го хвърли върху сламата.

Пламъците изригнаха с мощен рев.

Следобедът, когато кралицата отплава, огънят още бушуваше. Никому не бе позволено да го гаси. Беснееше на воля.

Чак през нощта, щом кралят се затвори само с фагорчето и започна да се налива до безсъзнание, дворцовите служители докараха помпи и укротиха стихията.

На следващата сутрин бледият Баталикс се надигна иззад хоризонта и кралят спази обичая си да излиза пред народа в светлината на зората.

Очакваше го по-многолюдна тълпа от привичното. Щом го зърнаха, надигна се гърлено ръмжене. Обзет от боязън пред този многоглав звяр, кралят се оттегли в покоите си и се просна на леглото. И остана така цял ден, нито искаше храна, нито продумваше.

Мина още един ден и кралят като че си възвърна нормалното състояние на духа. Викаше при себе си министри, подписваше укази, пожела лек път на Тейнт Индред и Симода Тал. Дори се появи за малко пред скритината.

Нов обрат го бе подтикнал да действа. Агентите му донесоха, че Ундрейд Чука, мордриатската напаст, отново е повел племената си на югозапад и се е съюзил с другия враг — Дарвлиш Черепа.

В скритината кралят обясни как кралица Мирдем-Ингала и брат й Йеферал-Оборал намислили да убият сиборналския посланик, който бил принуден да се спасява с бягство. Това била причината да накаже кралицата с изгнание. Намесата й в държавните дела била недопустима. Брат й бил убит.

Този заговор трябвало да стресне всички в опасното за целия народ време. Той, кралят, имал план, чрез който Борлиен щял да се сближи още повече с традиционните си приятели — олдорандците и пановалците. Скоро щял да обясни подробно замислите си. Предизвикателният му поглед се плъзна по членовете на събранието.

После стана Сартори-Ирвраш и посъветва скритината да погледне на последните събития в светлината на историята.

— Косгатската битка е още прясна в паметта ни и вече знаем, че враговете ни разполагат с новите огнестрелни оръжия. Дори варварските племена на дриатите са се сдобили с тези… пушки, както ги наричат. С пушка всеки може да убие неприятеля си, щом го забележи. Подобни неща са споменати и в старите хроники, макар че невинаги трябва да им вярваме. Обаче сега главната ни грижа са пушките. Видяхте какво могат да причинят. Произвеждат се в големия северен континент от народите на Сиборнал, превъзхождащи ни в уменията си. Разполагат със залежи на лигнитни въглища и метални руди, каквито ние нямаме. Значи е необходимо да останем в дружески отношения с тези силни народи. Затова и предотвратихме непоколебимо опитите за убийство на посланика.

Един от бароните се провикна гневно от задните редове на залата:

— Я ни кажете истината! Нима Пашаратид не беше виновен? Нима нямаше връзка с борлиенско момиче от града, противно на законите и в нашата страна, и в неговата?

— Агентите ни разследват това подозрение — отговори Сартори-Ирвраш и побърза да продължи: — Ще изпратим емисари в Ашкитош, столицата на държавата Ушкутошк, със задачата да уговорят взаимна търговия и с надеждата, че сиборналците ще бъдат по-доброжелателни, отколкото досега. А преговорите с изтъкнатите пратеници на Пановал и Олдорандо завършиха успешно. Както знаете, получихме в дар от тях известен брой пушки. Ако успеем да изпратим достатъчно на нашия храбър генерал Ханра Толрам-Кетинет, войната с Рандонан бързо ще бъде приключена.

Речите на краля и на Сартори-Ирвраш срещнаха хладен прием. В скритината присъстваха и поддръжници на барон Рантан-Оборал, бащата на Мирдем-Ингала. Един от тях стана и попита:

— Трябва ли да разбираме, че именно новите оръжия са причинили смъртта на шестдесет и един Мирдолатори? Ако е така, значи са наистина страховити оръжия.

Канцлерът не успя да вложи увереност в отговора си.

— За нещастие в замъка започна пожар, предизвикан от привърженици на бившата кралица, и мнозина от тях загубиха живота си в пламъците, за които сами бяха виновни.

Когато Сартори-Ирвраш и кралят напуснаха залата, там се вдигна оглушителна врява.

— Дайте им тази сватба — настоя канцлерът. — Ще забравят яростта си, докато се лигавят за хубостта на невръстната новобрачна. Ваше величество, съобщете им възможно по-скоро за брака си. Накарайте глупаците да забравят измамата, като им пробутате друга.

Той извърна поглед, отвратен от ролята си.

 

 

Напрежението потискаше всички, живеещи в замъка на Матрасил, освен фагорите, чиято нервна система не се поддаваше на тревожно очакване. Но дори и тези същества бяха неспокойни, защото смрадта на изгоряло още властваше навсякъде.

Кралят се върна в покоите си с озъбена гримаса. Част от Първа фагорска стоеше на стража пред вратите и Юли остана при тях, докато Джандол-Анганол се молеше в личния си параклис с кралския свещеник. След като полежа проснат в смирение пред бога, подложи се на бичуване.

Докато слугините го къпеха, той отново прати да доведат канцлера. Сартори-Ирвраш се появи чак на третия път, облякъл изцапан с мастило чарфрал на цветя и обул домашни чехли. Старецът изглеждаше угнетен и застана безмълвно пред краля. Само нервно поглаждаше брадата си.

— Досаждам ли ти? — заяде се Джандол-Анганол.

— Вече съм в напреднала възраст, Ваше величество, а днес трябваше да се справям с тежки грижи. Почивах си.

— Ха, по-скоро си писал онази твоя проклета история.

— Не, почивах си и скърбях за онези шейсет и един мъртъвци, ако трябва да призная истината.

Кралят плесна с длан по водата.

— Ти си безбожник. Не ти се налага да успокояваш съвестта си. И не си принуден да се пречистваш с бичуване. Остави това на мен.

Сартори-Ирвраш се поусмихна с желание да отвлече вниманието на краля от тази тема.

— Сега с какво мога да служа на Ваше величество?

Джандол-Анганол се надигна, слугините го увиха в хавлии и той излезе от банята.

— Достатъчно си служил. — Забоде в Сартори-Ирвраш мрачно блестящия си поглед. — Време е да се отдадеш на безгрижие, също като престарелите хокснита, с които толкова обичаш да се занимаваш. Ще си намеря по-подходящ съветник.

Жените приклекнаха до пръстените стомни, с които бяха напълнили кралската баня, и безучастно се заслушаха в разиграващата се драма.

— Ваше величество, тук ще се намерят мнозина, готови да мислят както вие желаете. Ако сте склонен да се доверите на такива хора, ваша воля. Но може би ще благоволите да ми кажете в какво се провиних? Не подкрепях ли всички ваши замисли?

Кралят захвърли хавлиите и закрачи из стаята гол и застрашителен. Погледът му беше трескав като крачките. Юли заскимтя съчувствено.

— Я погледни какви тревоги ми се стоварват на главата! Останах без пари. Кралицата я няма. Народът не ме обича. Съседите не ми вярват. В скритината дръзват да ми се опълчват. И не ми казвай, че ще стана любимец на сганта, когато се оженя за онова наперено хлапе от Олдорандо. Ти ме посъветва да постъпя така и ми дойде до гуша от твоите съвети.

Сартори-Ирвраш се притискаше до стената, за да не се пречка в краката на краля. Кършеше ръце неловко.

— Ако ми позволите да говоря… Вярно ви служих, както преди това на баща ви. Лъгах за вас. Излъгах и днес. Замесих се в гнусното престъпление срещу Мирдолаторите пак заради вас. И за разлика от други канцлери, които ще избирате, аз нямам политически стремежи…

— Престъпление, значи! Твоят повелител е престъпник, тъй ли? А как иначе трябваше да потуша този бунт?

— Господарю, съветвах ви с оглед на вашето добро, а не на своето издигане. Така постъпих и спрямо злощастния проблем с развода. Дано си спомняте, че ви казах — никога няма да намерите жена като кралицата и…

Кралят сграбчи една хавлия и я уви около кръста си. Край ходилата му се образува локва.

— Ти ми каза, че дългът към страната е на първо място за мен. И аз направих жертвата, към която ти ме подтикна…

— Не, Ваше величество, не, аз несъмнено…

Сартори-Ирвраш безсилно махна с ръка.

— „Неззъмнено“ — повтори Юли новата за него дума.

— Господарю, вие просто имате нужда от изкупителна жертва, върху която да излеете яростта си. Не бива да ме отстранявате така от длъжност. Престъпно е.

Думите отекнаха от стените. Жените сякаш се наканиха да избягат, сетне замръзнаха плашливо, за да не привлекат погледа на краля.

Той ревна срещу канцлера, червенина плъзна от челюстите по шията му.

— Пак престъпление, а! Аз ли съм престъпникът? Дърт плъх такъв, смееш да ми заповядваш и да ме обиждаш! Ще си разчистя сметките с тебе!

Скочи към подредените си одежди.

Уплашен, че е прекалил, Сартори-Ирвраш подхвана с треперещ глас:

— Ваше величество, простете ми, съзирам болката ви. Като ме отстраните, ще можете спокойно да стоварите вината върху мен и да сте отново безгрешен пред скритината. Сякаш истината може да се изкриви по подобен начин… Да, позната тактика, позната… и твърде прозрачна… но сигурно ще се споразумеем точно как да…

Той се запъна. Мъждива вечерна светлина заливаше стаята. В струпаните по небето облаци проблясваха отгласи от буря. Кралят измъкна меча си от ножницата, оставена на масата. Размаха го.

Сартори-Ирвраш заотстъпва и събори стомна с ароматна вода, която обля с бълбукане плочките на пода.

Джандол-Анганол се впусна в сложно сражение с невидим противник, отбиваше удари, нанасяше ги, понякога се преструваше, че се измъква от трудно положение, понякога нападаше свирепо. Движеше се мълниеносно из стаята. Жените се притискаха до стените и хленчеха жално.

— Хей! Яаа! Хо! Хей!

Кралят промени посоката на нападението и острието просветна към канцлера. Спря на косъм от гърдите му. Кралят заговори:

— Е, къде е моят син, къде е Робайдей? Казвай, стар злосторнико! Не знаеш ли, че той се кани да ми вземе главата?

— Ами да, господарю, напълно би подхождало на историята на вашия род — отвърна Сартори-Ирвраш, безпомощно опитвайки се да закрие тялото си с ръце.

— Трябва да вкарам сина си в пътя веднъж завинаги. Скрил си го някъде из онази твоя миша дупка.

— Не, господарю, не съм.

— „Господарю“! Обаче, „господарю“, фагорската стража ми разкри, че е при тебе. И ми напомни, „господарю“, че още имало кръв за източване в търбуха ти.

— Повелителю, вие сте пренапрегнат от скорошните премеждия. Нека да…

— Не мърдай, „господарю“, да не ти разпоря червата. Значи толкова съм могъл да ти се доверя! Знам, че криеш някакъв младеж в жилището си.

— Той е от Морструал, повелителю, едно незначително момче.

— А, значи вече предпочиташ момченца…

Но кралят загуби интерес към разпрата. С крясък запрати меча към тавана и острието се заби в дървото. Пресегна се да докопа дръжката и хавлията падна от тялото му.

Сартори-Ирвраш се наведе да я подаде на владетеля.

— Разбирам какво ви е вбесило и…

Но вместо да сграбчи хавлията, кралят впи пръсти в чарфрала на стареца и го дръпна силно. Хавлията отлетя в ъгъла, канцлерът писна уплашено. Хлъзна се по мокрия под и двамата тежко рухнаха във водата.

Кралят скочи ловко като котка и махна на жените да помогнат на Сартори-Ирвраш. Канцлерът пъшкаше, притиснал длани към кръста си.

— Хайде сега, разкарай се, „господарю“! — заповяда кралят. — Събирай си багажа, преди да ти покажа истински докъде ме е докарал моят бяс. И помни — знам, че си безбожник и Мирдолатор!

 

 

Щом се върна в жилището си, Сартори-Ирвраш накара робинята да разтрие гърба му с лечебни масла и си позволи удоволствието да постене измъчено. Личният му телохранител, фагорът Лекс, зяпаше безстрастно.

След малко канцлерът поиска кана сок от скуаниджи с лед от Лордриярдри и старателно засъчинява писмо до краля. От време на време опипваше натъртения си гръбнак.

„Достойни повелителю,

Служих вярно на рода Анганол и заслужих правото членовете му да се отнасят добре с мен. И още съм готов да ви служа, въпреки нападките ви срещу мен, защото съзнавам, че Ваше величество е смутен и объркан напоследък.

Що се отнася до моето безбожие и стремеж към знания, срещу които толкова често възразявате, нека ви изтъкна, че очите ми са отворени за истинската природа на нашия свят. Не се стремя да ви отклоня от вашата привързаност към вярата, а само да ви обясня, че точно вярата е причината за настоящите ви затруднения.

За мен светът е едно цяло. Знаете за моето откритие, че хокснито е животно с козина на цветни черти, макар сега това да изглежда невероятно. Откритието ми е извънредно важно, защото показва връзката между сезоните на Голямата година и ни позволява да я разберем по-добре. Вероятно още много растения и животни са си създали подобни начини на приспособяване, чрез които видът им да оцелее през толкова различния климат в отделните епохи на Голямата година.

А дали и човечеството не е изобретило подобно средство в лицето на религията? И то е по-различно от животинските хитрини, защото човекът се отличава от зверовете. Религията обединява обществото при изпитанията на студовете или, както е сега, по време на страшната горещина. Тази свързваща сила, това единение е твърде ценно, защото ни позволява да оцелеем като цели племена и дори народи.

Но тя не бива да властва в отделните личности, в мисленето ни. Ако жертваме прекалено много за религията, ставаме нейни затворници, както мадите са пленници на своя укт. Повелителю, простете ми, че ви изтъквам всичко това и се боя, че трудно ще преглътнете поученията ми, но и сам вие сте готов да станете роб на Акханаба…“

Сартори-Ирвраш спря. Не, отиваше твърде далеч, както винаги. Прочете ли това изречение, разяреният крал ще пожелае да прекъсне нишката на живота му. Старецът изпъшка, стана да вземе нов лист пергамент и написа по-умерен вариант на писмото. Поръча на Лекс да го отнесе.

После седна и заплака.

Задряма. След време се събуди и откри, че Лекс е застанал над него, а тесният му белезникав език често се плъзга нагоре в ноздрите. Отдавна бе свикнал с мълчанието на фагорите. Колкото и да ги мразеше, досаждаха по-малко от робите хора.

Часовникът на масата показа, че наближаваше последният час на денонощието. Канцлерът се прозя, протегна се и реши да облече нещо по-сгряващо. Отвън небесното сияние блещукаше над пустия двор. Всички в двореца спяха, може би с изключение само на краля…

— Лекс, ще отидем да поприказваме с нашия затворник. Ти нахрани ли го?

Неподвижният фагор отвърна:

— Господине, затворникът има своя храна.

В гърления му изговор почтителното обръщение звучеше „гоззбодине“. Не се справяше особено добре с олонецкия език, но заради отвращението си към фагорите Сартори-Ирвраш не бе пожелал да научи хурду.

Сред рафтовете, покриващи почти изцяло стените, имаше шкаф. Лекс го отмести и откри желязна врата. Двурогият тромаво напъха ключ в бравата, завъртя го и отвори вратата. Човекът и фагорът влязоха в тайната килия.

Някога към тази стая имаше отделен вход. Още по времето на Варпал-Анганол канцлерът заповяда да зазидат другата врата. Сега тук се влизаше само през работния му кабинет. Прозорецът бе препречен с дебели здрави пръти. А отвън трудно се забелязваше на объркващата окото фасада на двореца.

Из стаята бръмчаха мухи, пълзяха по масата и по ръцете на Били Ксяо Пин.

Той седеше на стол. Веригите му бяха вързани за устойчива халка, зазидана в пода. По дрехите му избиваха петна от пот. Вонята тежеше в тясната килия.

Сартори-Ирвраш извади от джоба си торбичка със скантиом, планински билки и листа от други ароматни растения, притисна я към носа си и посочи кофата в ъгъла.

— Изхвърли това.

Лекс веднага изпълни заповедта.

Канцлерът премести стол към затворника, но на достатъчно разстояние, за да бъде в безопасност от заплашителни жестове. Приседна предпазливо и изпъшка от болките в гърба си. Запали дълъг свитък листа от вероника.

— Билиш-Оупин, тук си вече два дена. Искам пак да поговорим. Аз съм канцлер на Борлиен и ако се опиташ да ме лъжеш, във властта ми е да те подложа на мъчения. Представи ми се като кмет на крайбрежен град, в залива Чалс. Но когато реших да те затворя, започна да се хвалиш, че си много по-видна личност и си дошъл от друг свят, обикалящ над нас. А днес кой си? Искам истината!

Били изтри лице в ръкава си и каза:

— Господине, повярвайте ми, че знаех за тази тайна килия, още преди да дойда при вас. Но все още не познавам твърде много подробности от вашите обичаи. Сгреших, че отначало се представих с лъжлива самоличност, но се съмнявах дали ще приемете лесно истината.

— Без да изпадам в суетност, смея да твърдя, че съм сред най-запалените търсачи на истината в своето поколение.

— Знам това, господине. Щом е така, освободете ме. Нека последвам кралицата в изгнанието й. Защо ме оковахте, та аз никому не желая злото!

— Оковах ви, защото може би ще извлека някаква полза от вас. Сега станете!

Канцлерът огледа пленника. Несъмнено в този човек имаше нещо странно. Нямаше източеното телосложение на кампанлатец, нито пък се отличаваше с бъчвоподобния строеж на онези изроди, понякога показвани по панаирите, чиито праотци (според медицинската наука) не бяха преживели почти неизбежната зараза на костната треска.

Неговият приятел Кара-Бансити от Отасол би казал, че костната структура обяснява чудато закръглените черти на лицето му. Кожата на младия мъж беше гладка, забележимо бледа, а чипият му нос — олющен от слънцето. Косата му беше тънка и гъста.

Имаше и по-трудно забележими разлики, например в погледа на пленника. Когато слушаше, гледаше встрани и се взираше в Сартори-Ирвраш само ако решеше да заговори. Но може би страхът обясняваше тази особеност. Често вдигаше очи нагоре, вместо да свежда глава. И по олонецкия му език веднага личеше, че е чужденец.

Канцлерът помисли за всичко това, преди да каже:

— Опишете ми този свят над нас, от който твърдите, че идвате. Аз съм разсъдлив човек и ще ви изслушам без предубеждение.

Той смукна дим от свитите листа и се закашля.

Лекс се върна с празната кофа и застана неподвижен до стената, впил вишневите си очи в неопределена точка.

Били седна и веригите издрънчаха. Опря натежалите си от оковите китки на масата и започна:

— Милостиви господине, както вече ви казах, идвам от свят, значително по-малък от вашия. Размерите му са горе-долу колкото на хълма, върху който е построен матрасилският замък. Светът се нарича „Авернус“, макар вашите астрономи отдавна да го познават под името Кайдо. Отдалечен е от Хеликония на около хиляда и петстотин километра, една обиколка около планетата завършва за 7770 секунди и неговите…

— Чакайте! Върху какво е разположен този ваш хълм? Виси във въздуха ли?

— Около „Авернус“ няма въздух. Всъщност той представлява една метална луна. Не, сетих се, господине, нямате такава дума в олонецкия, защото Хеликония е лишена от естествен спътник. „Авернус“ непрекъснато обикаля около Хеликония, както Хеликония се върти около Баталикс. Движи се в пространството като вашата планета. Иначе би паднал под въздействието на гравитацията. Нали разбирате този принцип, господине? Познавате връзката на Хеликония с Баталикс и Фрейър.

— Напълно разбирам смисъла на казаното от вас — Сартори-Ирвраш се тупна по плешивото теме, за да отпъди муха. — Говорите с автора на „Азбука на историята и природата“, в която бих искал да обобщя цялото достъпно ни знание. Малцина проумяват — но аз съм сред тях, — че Фрейър и Баталикс се въртят около общ център, а Копейз, Аганип, Ипокрена заедно с Хеликония се въртят около Баталикс. И бързината на съседните ни планети по орбитите им съответства на големината и отстоянието им от нашата звезда Баталикс. Освен това космологията ни учи, че тези планети произхождат от Баталикс, както хората дължат живота на майките си и както Баталикс е произлязъл от Фрейър, своя родител. Смея да се лаская от убеждението, че в небесните дела съм достатъчно осведомен.

Той вдигна глава и издуха струя дим към тавана. Били се прокашля.

— Е, не е съвсем вярно. Баталикс и неговите планети образуват сравнително стара звездна система, уловена от притеглянето на много по-голямо слънце, наречено от вас Фрейър. Станало е преди около осем милиона години според нашето измерване на времето.

Канцлерът се размърда неспокойно, кръстоса крака и позволи на раздразнението си да проличи.

— Сред препятствията по пътя към знанието са гоненията на властниците, трудностите на изследването и най-вече неспособността да определиш кое трябва да изследваш. Разяснил съм всичко това още в първата глава на своята книга. Явно имате някакви знания, но се отричате от тях като ги смесвате с измислици, по незнайни за мен съображения. Спомнете си, Билиш-Оупин, че и изтезанията са другар на истината. Аз съм търпелив човек, но тези дрънканици за милиони изчерпват търпението ми. Няма да ме впечатлите с големи числа. Всеки може да си ги изсмуче от пръстите.

— Господине, нищо не измислям. Колко са обитателите на Кампанлат?

Канцлерът като че се обърка.

— Ами, към петдесетина милиона според най-достоверните изчисления.

— Грешите, господине. Шестдесет и четири милиона човеци и тридесет и пет милиона фагори. По времето на Врай-Ден, на която обичате да се позовавате, броят им е бил осем милиона човеци и двадесет и три милиона фагори. Биомасата зависи пряко от количеството енергия, достигаща повърхността на планетата. А в Сиборнал…

Сартори-Ирвраш размаха ръце.

— Стига, опитвате се да смутите ума ми… Да се върнем на звездната геометрия. Нима дръзвате да твърдите, че не съществува връзка между Баталикс и Фрейър?

Били изгледа косо стареца, седнал далеч от него.

— Достопочтени държавнико, а дали ще ми повярвате, ако ви разкрия какво всъщност се е случило?

— Зависи дали във вашата история ще открия поне сянка на правдоподобие.

Били Ксяо Пин каза:

— Само веднъж зърнах кралицата за миг. И какъв ще е смисълът да съм тук, да умра тук, ако не споделя с вас величествената истина?

Докато говореше, припомняше си как Мирдем-Ингала мина омайващо край него с веещ се зад нея воал.

Фагорът стоеше до попилата мръсотии стена, старецът се наместваше върху скърцащия стол. Мухите бръмчаха. А отвън не се чуваше нито звук.

— По пътя към двореца видях надпис на олонецки — „Цялата мъдрост на света е съществувала винаги“. Не е така. За религията може и да е вярно, но за науката е явно заблуждение. Истината се крие във факти, изискващи мъчителни усилия, и в хипотези, нуждаещи се от непрекъсната проверка. Макар че там, откъдето идвам, фактите вече са заличили истината. Както сам казахте, много препятствия има по пътя към знанието и към метаструктурата на знанието, наричана от нас наука. „Авернус“ е изкуствен свят. Той е творение на науката и на нейното приложение, което ние наричаме с непозната за вас дума — технология. Може да се учудите, но расата на моите прародители се е развила на далечната планета Земя и е по-млада от вас, хеликонийците. Но ние сме страдали от по-малко природни спънки в сравнение с вас.

Той поспря, почти зашеметен от произнасянето на наситената със смисъл дума Земя в точно тази обстановка.

— Затова няма да ви лъжа. Но съм длъжен да ви предупредя, че вероятно думите ми няма да съвпаднат с вашата представа за света. Може и да се стъписате, въпреки че сте най-просветеният човек на своето време.

Канцлерът угаси угарката от свитъка върху масата и притисна длан към челото си. Главата го болеше. Въздухът в килията го задушаваше. Трудно следеше думите на младия чужденец и мислите му все се отклоняваха към видението как голият крал се опитваше да измъкне забития в тавана меч. А затворникът не млъкваше.

Там, откъдето идваше Били, космосът изглеждаше познат като градинката в задния двор. Най-делово говореше за жълта звезда от типа G-4 на възраст около пет хиляди милиона години. Беше с ниска интензивност на излъчването и повърхностна температура само около 5000 градуса по Келвин. Това слънце сега наричаха Баталикс. Продължи с описанието на единствената му обитаема планета — Хеликония, твърде подобна на далечната Земя, но по-стара и хладна, с по-бавни биологически процеси. И на повърхността й с течение на хилядолетията се развил вид, прескочил от положението на животно до господство.

По земните мерки преди осем милиона години Баталикс и неговите планети навлезли в твърде претъпкан сектор от пространството. Две звезди, които той обозначи с A и B, се обикаляли една друга. Баталикс бил придърпан от мощното гравитационно поле на звездата A. След настъпилите гравитационни смущения звездата B отлетяла нанякъде в космоса и A се сдобила с нов спътник — Баталикс.

Това слънце беше несравнимо с Баталикс. Само на десет-единадесет милиона години, развивало се не като звездите от главната галактическа последователност и вече навлизаше в старческата си звездна възраст. Радиусът му седемдесет пъти надвишаваше този на Баталикс, повърхностната температура беше двойно по-висока.

Колкото и да се насилваше, канцлерът не можеше да слуша с внимание. Потискаше го предчувствието за голяма беда. Зрението му се замъгляваше, сърцето му биеше неравномерно и силно и сякаш отекваше от стените на стаята. Притискаше дъхавата торбичка към носа, за да подпомогне дишането си.

— Достатъчно! — прекъсна той словоизлиянията на Били. — Хора като вас са се срещали и преди. Говорите нелепости и се подигравате с разсъдъка на по-мъдрите от вас. Може би страдате от присъща на вашия тип склонност към заблуди… Нищо чудно. А само преди две денонощия, преди някакви си петдесетина часа, кралицата на кралиците напусна Матрасил, обвинена в заговор, шестдесет и един Мирдолатори бяха убити най-жестоко… А вие ми приказвате за слънца, подскачащи насам-натам като капризни дечица…

Били потропваше с пръстите на едната си ръка по масата, с другата отпъждаше мухите. Лекс стоеше наблизо като мебел, затворил очи.

— Сам аз съм Мирдолатор. И съм твърде отговорен за тези престъпления. Вкоренен ми е навикът да служа на краля… както той по навик служи на религията. Животът беше толкова безметежен… Сега кой знае какви нови грижи ще ни донесе утрешният ден?

— Прекалено обсебен сте от тукашните дребни интриги — заяви Били. — С нищо не сте по-добър от моя Съветник в „Авернус“. Той дори не вярва напълно в съществуването на Хеликония. Вие на свой ред не вярвате напълно в съществуването на вселената. Вашият umwelt не е по-голям от този дворец.

— Какво е umwelt?

— Обхванатото от вашите възприятия.

— Преструвате се, че знаете какво ли не. Тогава вярно ли е предположението ми, че хокснито е животно на кафяви черти, които са били яркоцветни през пролетта на Голямата година?

— Прав сте. Животните и растенията използват най-различни стратегии, за да преживеят чудовищните промени в една Голяма година. Тук имате двойствена биология и ботаника — някои се ориентират по едната звезда, други — по втората.

— Пак се върнахте на вашите прескачащи се слънца. А моето убеждение, затвърждавано вече тридесет и седем години е, че нашите две слънца са поставени в небето като вечно напомняне за двойствената ни същност, за духа и тялото, живота и смъртта, както и за по-общите двойки противоположности, властващи над човешкия живот — студа и жегата, светлината и мрака, доброто и злото.

— Господин канцлер, казвате, че хора като мен са се появявали и преди. Може да са били други посетители от „Авернус“, също опитващи се да ви разкрият истината. Но пренебрегнати и отритнати.

— Разкриване на истината чрез смахната геометрия? Значи бързо са били сполетени от гибел!

Сартори-Ирвраш стана и смръщи вежди. Били също се изправи с усилие, за да вдигне и дрънчащите вериги.

— Истината би ви направила свободен. Мислете каквото щете, но тези „смахнати геометрии“ са закони на вселената. И вие долавяте това. Уважавайте ума си. Защо да не стигнете и по-далеч, да се изтръгнете извън своя umwelt? Гъмжащият на Хеликония живот е плод на толкова смешните за вас „смахнати геометрии“. Звездата от клас A, позната ви като Фрейър, е гигантски водороден реактор на термоядрения синтез, бълващ високоенергетично излъчване. Преди осем милиона години Баталикс и планетите му започнали да обикалят около Фрейър и били подложени на интензивно рентгеново и ултравиолетово излъчване. Въздействието му върху дотогава мудната биосфера на Хеликония било изключително сериозно. Започнали поредици от бързи генетични изменения. Появили се невероятни мутации. Някои от новите форми на живот оцелели. И в частност, един животински вид се развил дотолкова, че да застраши господството на друг, много по-стар вид…

— Стига глупости! — викна Сартори-Ирвраш и пренебрежително размаха ръка. — Какви са тези щуротии — един вид се превръщал в друг? Може ли кучето да стане аранг или хокснито да се превърне в кайдо? Поне това е всекиму известно — всяко животно има своето място, както на хората е отредена роля. Така е подредил света Всемогъщият.

— Но вие сте атеист! Нали не вярвате във Всемогъщия!

Смутен, канцлерът разтърси глава.

— Бих предпочел Всемогъщият да направлява живота ми, а не вашите налудничави измислици… Надявах се да ви представя като интересно забавление на Джандол-Анганол, но вие само ще го побъркате още повече.

Сартори-Ирвраш уморено си помисли, че в момента не би могъл да успокои краля с разумни средства. Самият той се чувстваше далеч от обичайната си разсъдливост. Докато слушаше Били, спомни си за друг смахнат младеж — сина на краля Робайдей. Някога беше чаровно дете, но се поддаде на нездрава мания, потапяше се в пустинята като в изгаряща майчина прегръдка, стана ненадминат в лова и често нищо не се разбираше от бръщолевенето му… Превърна се в тежка напаст за царствените си родители.

Канцлерът се удиви на своето дълго упорство в борбата да проникне в смисъла на света. Но защо такъв вездесъщ проблем потискаше умовете на нищожен брой хора?

Току-виж, Били се окаже творение на собствената му фантазия, мрачната противоположност на разума, пратена му да го измъчва.

Обърна се към фагора.

— Лекс, наглеждай го. На сутринта ще умувам как да се отърва от него и неговия umwelt.

Канцлерът влезе в спалнята, угнетен от своята самота. Кралят го сграбчи и го събори на пода! Усещаше натъртените места по гърба си и си признаваше колко е погрозняло тялото му с годините. Напоследък всеки нов ден му носеше само срам.

Повика робинята си и тя се появи неохотно, както и той се бе изправил с нежелание пред своя крал.

— Разтрий ми гърба — заповяда канцлерът.

Тя легна до него и започна нежно да го размачква с коравата си длан — от врата до кръста. Сартори-Ирвраш вонеше на вероника и фагори. Тя беше от Рандонан, с белези от племенната татуировка по бузите. Ухаеше на плодове. След малко старецът се обърна с лице към нея, членът му се надигна. Имаше една утеха и за безбожници, и за вярващи, едно убежище от терзанието на абстракциите. Канцлерът пъхна ръка между нейните мургави, вече разтворени бедра, с другата бръкна под туниката й, за да сграбчи гърдите.

Тя го привлече към себе си.