Брайън Олдис
Хеликония. Лято (21)

XXI
Изтреблението на Акханаба

 

 

От смъртта на голямата си дъщеря Сайрен Стунд не се беше радвал на толкова добро настроение. Следобеда преди очакваното събитие, което окончателно щеше да смаже самочувствието на Джандол-Анганол, кралят си похапваше лек дорзински специалитет. Току-що беше свикал най-близките си съветници, за да изтъкне пред тях колко мъдър владетел имат.

— Разбира се, намерението ми не беше да обеся крал Джандол-Анганол — добродушно ги осведоми той. — Заплахата от екзекуция трябваше просто да го унижи, да го покаже като обикновен човек, гол и беззащитен, както се изрази онзи негов син, който повече прилича на получовек. Той си въобразява, че може да прави всичко, което му харесва, а не е така.

След тази кратка реч се изправи първият министър и се впусна в благодарности към Негово величество.

— Ние високо оценяваме факта, че Ваше величество успя да постави на мястото му един монарх, който покровителства фагорите и се отнася с тях, сякаш са едва ли не човешки същества. Ние в Олдорандо не се съмняваме и не бива да се съмняваме, че те са просто животни и нищо повече. Фагорите притежават всички белези на животински вид. Те говорят, но същото правят прийтите и папагалите. За разлика от папагалите обаче те винаги са били враждебно настроени към хората. Ние не знаем откъде са дошли. Изглежда са се появили през късния ледников период. Ние обаче знаем — нещо, което крал Джандол-Анганол още не е разбрал, — че тези страшни пришълци трябва да бъдат поголовно унищожени, като най-напред бъдат изхвърлени от обществото на хората, а след това — изтрити от лицето на земята. Още ни измъчва унижението, на което бяхме подложени, когато тези скотове се настаниха в нашия парк. Ни най-малко не се съмняваме, че след очакваното този следобед събитие ще имаме възможността още веднъж да изразим благодарността си към крал Сайрен Стунд, че ни е избавил както от тази банда зверове, така и от нейния главатар.

Речта на министъра беше посрещната с ръкопляскания. Ръкопляскаше и самият Сайрен Стунд. Всяка една дума беше отглас на собствените му разсъждения.

Сайрен Стунд нямаше нищо против да го ласкаят, но в никакъв случай не беше глупак. Съюзът с Борлиен още му беше нужен, но трябваше да бъде сигурен, че той ще играе водещата роля в него. Освен това се надяваше, че следобедното развлечение ще направи впечатление на онези, с които вече бе сключил доста неудобен за себе си съюз — пановалците. По този начин той възнамеряваше да оспори монопола на Ц’саря върху военните и религиозните въпроси, осигурявайки солидна философска обосновка на преследванията срещу расата на фагорите, които се вихреха в Пановал. След като поговори със Сартори-Ирвраш, той прецени, че ученият е точно човекът, способен да предложи такава философия.

Сайрен Стунд сключи сделка със Сартори-Ирвраш. Ученият трябваше да вложи цялото си красноречие и убедителност в следобедната реч и да унищожи напълно авторитета на Джандол-Анганол, в замяна на което кралят успя да издейства от посолството на Сиборнал освобождаването на Оди Джесератабхар, независимо от протестите на посланика. Той обеща на Сартори-Ирвраш и Оди убежище в собствения си двор, където можеха да живеят и работят на спокойствие. Сделката беше посрещната с възторг и от двете страни.

 

 

Сутрешната жега омаломощи напълно голяма част от придворните. До двореца достигаха вести за стотици смъртни случаи в града вследствие на сърдечен удар. Ето защо следобедното забавление се организираше в кралските градини. Водни струи шумоляха в листата на дърветата и пръскаха прохлада, а от клоните се спускаха воали, които пазеха приятна сянка.

Когато различните придворни и църковни сановници се събраха, пристигна и Сайрен Стунд. Кралицата се облягаше на ръката му, а отзад ги следваше дъщеря им. С присвити очи кралят се огледа за Джандол-Анганол. Милуа Тал го зърна първа и забърза през поляната към него. Той стоеше под едно дърво заедно със своя оръжейник и двама от капитаните си.

— Тоя тип не е от страхливите, не може да му се отрече — промърмори Сайрен Стунд.

Той бе пратил на Джандол-Анганол витиевато писмо, изпълнено с извинения по повод несправедливото му задържане, въпреки че нещата бяха съвсем очевидни и извиненията само ги влошаваха още повече. Сайрен Стунд обаче не знаеше, че Баткаарнет-тя също му е изпратила писмо, доста по-простичко, в което изразяваше болката си по повод злополучния инцидент и наричаше съпруга си „палач на любовта“.

Негово величество се настани удобно на трона си. Удари гонг и се появи Криспан Морну, облечен както винаги в черно. Явно министърът на архивите Кимон Еурас беше твърде изтощен от сутрешното напрежение, за да се включи в последвалите събития, така че Криспан Морну се явяваше единственото упълномощено длъжностно лице.

Той се изкачи на издигнатия в средата на поляната подиум, поклони се на краля и кралицата и заговори с глас, в който според думите на един дворцов шегобиец имаше толкова чувство, колкото и в сексуалния живот на публичния палач.

— Този следобед ще имаме удоволствието да се насладим на едно рядко събитие. Ще присъстваме на лекция, която представлява значителен принос в историята и естествената философия. Дошли сме тук като представители на новото поколение на един просветен народ, за да узнаем причините за скокообразното развитие на нашите култури. То се дължи не на войните, както се опитват да ни убедят някои злонамерени лица, а на смяната на сезоните в Голямата година, която се състои от 1825 малки години. През Голямата година се редуват периоди на непоносима горещина и столетия на смразяващ студ. Това е наказанието на Всемогъщия за човешките грехове. Трудно е за цивилизацията да оцелее при такъв продължителен студ. Сега ще чуем един човек, чийто зорък поглед е проникнал отвъд тези всеизвестни факти. Той ще ни въведе в същността на отдавнашни събития, които днес ни засягат с особена сила. Те се отнасят най-вече до взаимоотношенията ни с онези зверове, които Всемогъщият ни е изпратил като изпитание — фагорите. Моля ви, благородни господа, да се вслушате добре в думите на учения Сартори-Ирвраш.

Над поляната се чуха вяли ръкопляскания. Определено музиката и неприличните истории се предпочитаха пред интелектуалните усилия.

Когато ръкоплясканията стихнаха, напред пристъпи Сартори-Ирвраш. Той приглади с привичен жест бакенбардите си и се огледа крадешком наоколо, но въпреки това не изглеждаше притеснен. До него вървеше Оди Джесератабхар, облечена в пъстър чагирак. Тя се беше излекувала от раните си и сега проявяваше завидна бодрост и присъствие на духа. Типичното ускутско високомерие проблясваше в погледа, с който обходи събралото се множество. Изражението й донякъде се смекчаваше само когато поглеждаше към Сартори-Ирвраш.

Ученият беше нахлупил платнена шапка, скриваща плешивината му. Той носеше няколко книги, които положи внимателно на катедрата пред себе си. Сартори-Ирвраш започна с хладен, изпълнен с достойнство глас, в който нищо не загатваше какъв смут ще всее в душите на присъстващите.

— Благодаря на Негово величество крал Сайрен Стунд, че ми даде убежище в двора на Олдорандо. През дългия си живот съм се сблъскал с много превратности и дори тук — дори тук! — продължават да ме тормозят враговете на знанието. Твърде често именно онези, които би трябвало да подкрепят всячески просвещението, са най-голямата спънка за развитието му. Дълги години аз бях канцлер в двора на крал Варпал-Анганол, а по-късно и на сина му, дръзнал да дойде тук независимо от тазсутрешния си сблъсък с правосъдието. Той ме лиши несправедливо от заеманата длъжност. През годините, прекарани в Матрасил, аз разработих едно изследване на нашия свят, което нарекох „Азбука на историята и природата“, и в този си труд се опитвах да определя общото и границите между мита и реалността. За това ще говоря сега. Когато ме уволниха, всичките ми ръкописи бяха най-варварски изгорени, а делото на целия ми живот — унищожено. Ала знанието, което съхранявах в главата си, не се изгуби. Благодарение на него, на последвалия си опит и най-вече на помощта на дамата до мен, Оди Джесератабхар, свещеник-адмирал на сиборналския флот, аз успях да проникна в същността на много явления, които по-рано бяха загадка. И най-вече на едно от явленията — на една космологична загадка, дала отпечатък върху целия ни живот. Имайте търпение да ме изслушате въпреки горещината. Ще се постарая да бъда пределно кратък, макар някои да казват, че това рядко ми се удава.

Той се изсмя и се огледа наоколо. Всички го слушаха с внимание — някъде искрено, другаде престорено. Окуражен, Сартори-Ирвраш се впусна да излага възгледите си.

— Надявам се, че това, което ще кажа, няма да обиди никого. Говоря с дълбокото убеждение, че хората поставят истината над всичко. Ние сме толкова улисани в ежедневните си грижи, че рядко се сещаме да се огледаме и да забележим грандиозните дела на планетата около нас. Те са по-изумителни от всичко, което можем да си представим. Нашият свят гъмжи от живот. Той е навсякъде — независимо от сезона от полюс до полюс хвърчат, скачат и пълзят живи твари. Безчетни стада от фламбреги, всяко от тях наброяващо милиони глави, бродят из необятния сиборналски континент. Гледката е незабравима. Откъде идват тези зверове? От колко време са тук? Никой не знае отговора на тези въпроси. Ние можем само да съзерцаваме с нямо благоговение. Тайните на древността могат да бъдат разгадани само ако престанем да воюваме помежду си. И ако всички крале имаха мъдростта на Сайрен Стунд.

Сартори-Ирвраш се поклони към краля на Олдорандо, който се усмихна в отговор. Ако можеше да предвиди какво ще стане след малко! Тук-там се чуха слаби ръкопляскания.

— Докато животът в двора на Матрасил още беше спокоен, аз имах привилегията да се радвам на компанията на Мирдем-Ингала, наречена от поданиците си кралица на кралиците — разбира се, те просто не познават кралица Баткаарнет-тя — и на дъщеря й, Татроман-Адала. Татро имаше книжка с вълшебни приказки, които аз често й четях. Въпреки че, както ви казах, всичките ми ръкописи бяха унищожени, вълшебните приказки на Татро оцеляха дори когато жестокият й баща я прати в изгнание на морския бряг. Ето това е една такава книжка, същата като на принцесата.

При тези думи Оди тържествено вдигна над главата си книгата, така че всички да я видят.

— В книгата на Татро имаше една приказка, която се казваше „Сребърното око“. Аз съм я чел много пъти, без да вникна в смисъла й. Едва когато тръгнах да странствам, осъзнах дълбоката истина, скрита в нея. Може би защото стадата от фламбреги ми напомниха за първобитните фагори.

До този момент лекцията на Сартори-Ирвраш, макар и лишена от обичайната за него педантичност, трудно успяваше да задържи вниманието на публиката. Много от хората, които се шляеха по моравата, бяха от организаторите на гоненията, пропити от омраза към фагорския род. При думата „фагори“ те наостриха уши.

— В приказката за Сребърното око се говореше за една гилота. Тя била съветник на краля на една митична страна — Понпт, която сега се нарича Понипот и се простира на запад от Преградните планини. Тази гилота превъзхождала краля по мъдрост и му давала съвети, благодарение на които той управлявал. Кралят бил така зависим от нея, както е синът от майката. В края на приказката той убива гилотата. Самото Сребърно око било небесно тяло също като слънцето, но било сребърно и светело само през нощта. Една близка звезда, която не излъчвала топлина. След смъртта на гилотата Сребърното око отлетяло и никога вече не се появило. „Какво ли значи всичко това? — запитах се аз. — Какъв е смисълът на приказката?“

Ораторът се наведе ниско над катедрата с прегърбени рамене и насочи показалеца си към публиката, разпален от историята, която разказваше.

— Решението на тази главоблъсканица ме осени, докато плавах на един ускутски кораб. В Кадмерския пролив ни застигна безветрие. Тази дама тук, Оди, и аз слязохме на остров Глиат и успяхме да хванем дива гилота с черна козина. Женските фагори имат еднодневно маточно кръвотечение, предхождащо същинския менструален цикъл, след който се разгонват. Поради предубеждението си към този животински вид аз никога не съм се опитвал да науча родния му език, нито хурду, но открих, че думата, която гилотите използват за менструалния си цикъл, е „тенхър“. Ето това беше разгадката! Извинете ме, ако темата ви се струва противна за обсъждане. В моите изследвания — унищожени напълно от Джандол-Анганол — съм отбелязал, че дори фагорите са съхранили една-две легенди. Трудно би могло да се очаква, че в тях се съдържа някакъв смисъл. И все пак има една легенда, в която се говори, че Хеликония някога е имала спътник, който е кръжал около нея така, както Баталикс кръжи около Фрейър. Този спътник отлетял, когато пристигнал Фрейър и се зародил човешкият род. Така гласи легендата, а името на отлетелия спътник на родния език на фагорите е „Т’Сен-Хър“.

— Защо „тенхър“ и „Т’Сен-Хър“ да не са варианти на една и съща дума? — запитах се аз.

Тенхърът на гилотите идва десет пъти за една малка година — тоест веднъж на всяка десета от годината. Оттук можем да направим извода, че това небесно око или луна е служело като часовников механизъм, отмерващ времето между циклите. Но дали луната Т’Сен-Хър — ако предположим, че е съществувала, — е обикаляла Хеликония за една десета? Как да се провери нещо, което е станало толкова отдавна, че в човешката история няма запазено нито едно свидетелство? Отговорът е в приказката на Татро. Там се казва, че Сребърното око се е отваряло и затваряло. Това може би означава, че се е увеличавало и смалявало в зависимост от разстоянието, точно като Фрейър. Десет пъти в годината то е било широко отворено, тоест пълно. Ето го отговора. Отново десет пъти! Мозайката започва да се подрежда. Разбирате ли сега неизбежния извод, до който стигнах тогава?

Сартори-Ирвраш огледа публиката и се убеди, че много от присъстващите не го разбират и чакат учтиво да продължи. Гласът му прерасна в крясък:

— Този наш свят някога е имал луна, сребърна луна, която е изгубил вследствие на някаква бъркотия в небесата. Тя е отлетяла, още не знаем как. Луната се е наричала Т’Сен-Хър, а това е фагорско име.

Той погледна в бележките си, посъветва се набързо с Оди, докато през това време слушателите му се размърдаха неспокойно. Сартори-Ирвраш премина към заключението. Гласът му беше рязък.

— Защо тази луна има само фагорско име? Защо няма нито едно писмено свидетелство за това изчезнало тяло в човешката история? Отговорът ни отвежда в лабиринтите на древността. Когато се огледах наоколо, аз открих тази липсваща луна. Не в небето, а в ежедневната ни реч. Как се дели нашият календар? Шест седмици в десетата, десет десети в годината… Ние никога не се замисляме върху това. Никога не си задаваме въпроса, защо десетата се нарича десета. Така се нарича — и толкоз.

Но истината не се изчерпва с това. Думата „десета“ ни напомня за времето, когато Сребърното око е било отворено и луната — пълна. Това е така, защото човечеството е възприело фагорската дума „тенхър“, означаваща „десета“. „Десета“, „тенхър“ и „Т’Сен-Хър“ е едно и също.

Ропотът откъм публиката се усили. Сайрен Стунд изглеждаше видимо притеснен. Ала Сартори-Ирвраш вдигна книгата на Татро и призова към тишина. Той беше толкова погълнат от собствената си лекция, че не забелязваше капана, отворил се пред него.

— Чуйте изводите ми докрай, приятели. Тук сред вас е застанал Джандол-Анганол. Той също трябва да чуе истината — той, който толкова дълго насърчава тази пагубна за нас животинска раса да се размножава в земите му!

В този миг обаче никой не се интересуваше от Джандол-Анганол. Сърдитите погледи на присъстващите бяха насочени към самия Сартори-Ирвраш.

— Изводът е ясен, той сам се натрапва. Фагорската раса, на която човечеството дължи много от бедите си през изминалите векове, не е раса от нашественици, каквито са дриатите. Не! Тя е древна раса. Някога тя е населявала Хеликония така, както сега фламбрегите населяват полярните райони. Фагорите не са се появили през последната Голяма зима. Тази легенда се гради на невежество. Истинската история, вълшебната приказка казва истината. Фагорите са съществували дълго преди човечеството! Те са били тук, на Хеликония, още преди да се появи Фрейър, може би дълго преди това. Човечеството се появило по-късно. Човечеството е зависело от фагорите. Човечеството се е учило да говори от фагорите и все още използва фагорски думи. Желанието се назовава с фагорската дума „кхмир“, означаваща „разгонване“. Самото име Хеликония е от фагорски произход.

Джандол-Анганол най-сетне доби отново дар-слово. Речта на Сартори-Ирвраш беше такъв удар по религиозните му чувства, че той през цялото време стоеше като омагьосан, с отворена уста, и приличаше повече на риба, отколкото на орел.

— Лъжа! Ерес, богохулство! — извика кралят. Викът му беше подет от други гласове.

Сайрен Стунд беше заповядал на стражите да следят Джандол-Анганол да не се намесва. Няколко яки мъже тръгнаха към него, но бяха посрещнати от неговите капитани с извадени мечове. Завърза се бой.

Сартори-Ирвраш повиши глас:

— Не, просто на вас ви се струва, че истината накърнява достойнството ви. Фагорите предшестват човечеството. Фагорите са били господстващата раса в нашия свят и може би са гледали на предците ни като на животни, докато не сме въстанали против тях.

— Нека да го изслушаме! Кой се осмелява да твърди, че човекът не е прав? — извика пронизително кралица Баткаарнет-тя. Съпругът й я зашлеви през устата.

Ропотът откъм публиката нарастваше. Хората с викове скачаха на крака или коленичеха да се молят. Към мястото на действието се втурнаха нови стражи, докато някои от придворните дами се опитваха да избягат. Около Джандол-Анганол се водеше бой. Към Сартори-Ирвраш полетя първият камък. Размахал юмрук, той продължаваше да говори.

 

 

— Да, знам, че това звучи кощунствено, съжалявам! — крещеше Сартори-Ирвраш. Шумът нарастваше. Оди се приближи плътно до него. — Истината трябва да бъде казана и чута. Фагорите са били някога господстваща раса и отново ще бъдат, ако ги оставим да живеят. Моите опити доказаха, че някога ние сме били животни. Неизповедимите пътища на генетиката са създали човешкия род от получовеците — от онези получовеци, които преди прелома са били домашни любимци на фагорите. Човешкият род е произлязъл от получовеците така, както фагорите са произлезли от фламбрегите. А щом фагорите произлизат от фламбрегите, по същия начин могат един ден да наводнят земята. Те все още чакат, диви, със своите рогати кайдо, в Горен Нктрик, за да връхлетят върху нас в отмъщението си. Те ще ви пометат, така че вслушайте се в предупреждението ми. Засилете гоненията, преследвайте ги още по-неумолимо! Фагорите трябва да бъдат изтрити от лицето на земята още през лятото, докато човечеството е силно. Когато дойде зимата, ще се върнат и дивите кайдо! Чуйте какво ще ви кажа накрая: не бива да пилеем сили, воювайки помежду си. Трябва да се борим с по-стария враг и с хората, които го покровителстват!

Ала всички вече се биеха помежду си. Най-вярващите сред публиката обикновено бяха онези, които се включваха най-активно в гоненията на фагорите, като Криспан Морну например. Пред тях стоеше един изгнаник, който оскърбяваше най-светите им религиозни чувства, но същевременно отприщваше агресивността им. Първият, хвърлил камък по него, беше нападнат от съседа си. Навсякъде из градината летяха камъни. Скоро беше измъкнати първият кинжал. Един мъж се втурна между лехите и падна окървавен по лице на земята. Жените пищяха. Страстите се разпалваха, нарастваха страховете. Отделните схватки прераснаха в общо сбиване. Навесът рухна.

Когато Алам Есомбер тихо се измъкна от бойното поле, там се разиграваше историята на войната в миниатюра.

Главният виновник за суматохата стоеше потресен. Не можеше да повярва, че е възможно хората да реагират на истината по този начин. Заслепени идиоти! Един камък го удари по устата и той се строполи.

Оди Джесератабхар с писък се хвърли към Сартори-Ирвраш, като се опитваше да го запази от камъните.

Няколко млади монаси я отмъкнаха настрана, обсипвайки я с удари, после започнаха да ритат и да блъскат проснатия на земята бивш канцлер. Търпението им се изчерпа и те не желаеха повече да слушат как се осквернява името на Акханаба.

Криспан Морну, изплашен, че събитията излизат от контрол, пристъпи напред и вдигна високо ръце. Полите на дрехата му се разтвориха, разрязани от нечий меч. Оди хукна да бяга, но някаква жена, покрай която притича, я хвана за роклята. Миг след това тя вече се бореше за живота си, нападната от дузина разярени жени.

Суматохата нарастваше — щеше да обхване целия град още преди да е изтекъл час. Самите монаси подклаждаха безредиците. Не мина много време и те, опръскани с кръв, се появиха откъм градината на двореца, вдигнали над главите си обезобразените трупове на Сартори-Ирвраш и неговата сиборналска приятелка.

— Богохулството е мъртво! Да живее Акханаба! — викаха те.

След битката в кралската градина по улиците настъпи суетня. Избухваха побоища, докато носеха мъртвите тела по булевард Узен, за да ги хвърлят накрая на кучетата. После настъпи ужасяваща тишина. Дори и Първа фагорска в парка сякаш изчакваше нещо.

Планът на Сайрен Стунд се провали с гръм и трясък.

Сартори-Ирвраш възнамеряваше единствено да отмъсти на бившия си господар и да провокира избиването на Първа фагорска. Любовта му към познанието само по себе си и омразата към другите хора го подведоха. Той пропусна да забележи настроението на публиката си. В резултат на това религиозната вяра изпадна в незапомнена криза — и то в деня преди пристигането на Императора на Свещения Пановал, великия Ц’сар Киландар IX, който идваше в Олдорандо, за да излее благоволението на Акханаба върху вярващите.

 

 

Най-живите думи са тези, изречени от устата на мъртви мъченици. Монасите неволно разпръскваха ереста на Сартори-Ирвраш, която намираше благодатна почва за развитие. Нямаше да минат много дни и недоволството щеше да се насочи към самите тях.

Всъщност тълпата изпадна в ярост заради част от разкритията на Сартори-Ирвраш, за която самият той оставаше сляп. Благодарение на вярата си слушателите му си дадоха сметка за нещо, останало недостъпно за него.

Те осъзнаха, че дълго отричаният от Църквата факт сега се изправя срещу тях в цялата си голота. Човешката мъдрост съществуваше от памтивека. Акханаба беше фагор и те самите, както и техните бащи, бяха прекарали живота си в преклонение пред един фагор. Бяха се молили на същия този скот, когото преследваха. „Затова не питайте дали съм човек, животно или камък“, се казваше в свещените книги. Сега удобната недомлъвка се сгромоляса пред простия факт. Техният превъзнасян бог, богът, на който се крепеше политическата система, се оказа фагор.

Кое щяха да предпочетат хората, за да живеят поносимо по-нататък? Дали непоносимата истина, или своята непоносима религия?

Дори слугите в двореца занемариха задълженията си, питайки се един друг:

— Дали не сме роби на нечии роби?

Господарите им бяха обхванати от духовна криза. Те бяха приели като даденост, че са господари на своя свят. Изведнъж планетата се превърна в нещо съвсем различно, в място, където те бяха сравнително отскорошни пришълци, при това по-низши.

В двореца се разгоряха ожесточени спорове. Много от най-ревностните вярващи отхвърляха изцяло хипотезата на Сартори-Ирвраш, обявяваха я за хитро сплетена паяжина от лъжи. Ала както винаги в такива положения, намираха се други, които с готовност се присъединяваха към нея и добавяха, че винаги са знаели истината и дори са го казвали. Объркването ставаше все по-голямо.

Сайрен Стунд беше вярващ само от практически интерес. Вярата за него не беше жизнена необходимост, както за Джандол-Анганол. Той гледаше на нея само като на масло, което да смазва кормилото на управлението му. И изведнъж всичко беше поставено на карта.

Злощастният крал на Олдорандо прекара остатъка от следобеда, затворен в покоите на жена си, а край главата му пърхаха и чуруликаха птички. От време на време той пращаше Баткаарнет-тя да търси Милуа Тал и да приема пратениците, които докладваха за разбити магазини и за ожесточено сбиване в един от най-старите манастири.

— Нямаме войници — хленчеше Сайрен Стунд.

— Нито пък вяра — подхвърли съпругата му, без да скрива злорадството в гласа си. — А имаш нужда и от двете, за да запазиш реда в този ужасен град.

— Предполагам, че Джандол-Анганол си е плюл на петите, за да отърве кожата. А би трябвало да остане за екзекуцията на сина си.

Той се наслаждаваше на тази мисъл до идването на Криспан Морну вечерта. Видът на съветника свидетелстваше за неизчерпаемите му запаси от мрачно настроение. Той се поклони на господаря си с думите:

— Ако правилно съм преценил ситуацията, Ваше величество, центърът на вниманието се измести от Джандол-Анганол. Сега то се насочи най-вече върху самата вяра. Да се надяваме, че днешната лекция скоро ще бъде забравена. Хората не могат дълго да живеят с убеждението, че са по-низши същества от фагорите.

— Може би сега е моментът Джандол-Анганол да изчезне завинаги от погледа ни. Според каноничния закон той все още не е разведен и тази сутрин ние показахме на всички какво представляват претенциите му в действителност. Той си изпя песента.

— Затова трябва да го отстраним от града, преди да е успял да говори със Свещения Ц’сар. Дали това да не стане чрез посланика Есомбер или чрез Улбобег? Ц’сарят и без това ще се изправи лице в лице с по-важен проблем — този за духовната криза. Можем да решим и още един важен въпрос — женитбата на дъщеря ви, като й осигурим най-подходящата партия.

— О, разбирам за какво намекваш, Криспан! — изчурулика Баткаарнет-тя.

Морну беше намекнал на Негово величество по присъщия си заобиколен начин, че принцеса Милуа Тал трябва колкото може по-скоро да бъде омъжена за принц Тейнт Индред от Пановал. Така Олдорандо щеше да се озове още по-сигурно в мъртвата хватка на религията.

Криспан Морну с нищо не показа, че е чул забележката на кралицата.

— Какво смятате да предприемете, Ваше величество?

— А, струва ми се, че най-напред ще се изкъпя…

Криспан Морну измъкна от необятната си черна дреха някакъв плик.

— В тазседмичния отчет от Матрасил се казва, че скоро проблемите там могат да се изострят до крайност. Ундрейд Чука, Бичът на Мордриат, е загинал в битка, падайки от хокснито си. Докато той заплашваше Борлиен, в столицата все още цареше единство. Сега Ундрейд е мъртъв, а Джандол-Анганол е далече…

Той остави думите му да увиснат във въздуха, като се усмихваше с топлотата на стоманено острие.

— Предложете на Джандол-Анганол бърз кораб, Ваше величество — два, ако трябва, и да се маха заедно с фагорската си гвардия по Валворал възможно най-скоро. Може и да се съгласи. Убедете го, че положението тук е извън всякакъв контрол и че неговите безценни скотове трябва да бъдат отстранени, иначе ще бъдат изклани. Той се гордее със способността си да върви в крак със събитията. И ще го убедим, че пак е принуден да постъпи така.

Сайрен Стунд сбърчи чело и се замисли.

— Джандол-Анганол никога няма да приеме такъв добър съвет от мен. Нека неговите приятели му го предложат.

— Приятелите ли?

— Точно така, неговите пановалски приятели. Алам Есомбер и онзи презрян Гуадъл Улбобег. Повикай ги, а аз през това време ще се насладя на банята. — Кралят се обърна към съпругата си: — Искаш ли да дойдеш и ти, скъпа, и да се насладиш на гледката?

 

 

Вечерта беше малко по-хладна. Усетиха нов земен трус, но сред всеобщата суматоха той мина почти незабелязан.

Успокоен и освежен от банята, добре нахранен, Сайрен Стунд беше готов да приеме по подобаващ начин Алам Есомбер и достопочтения Гуадъл Улбобег. Преди да покани двамата мъже в покоите си, той се настани удобно на една кушетка заедно със съпругата си, като се постара видът им да бъде достатъчно впечатляващ за случая.

След като размениха всички полагащи се любезности, една робиня наля вино в чашите, предварително напълнени с лордриярдски лед.

Гуадъл Улбобег беше препасал върху леката си дреха свещенически пояс. Той влезе неохотно и явно никак не се зарадва от присъствието на Криспан Морну. Старецът усещаше, че положението му е несигурно, и нервничеше.

Алам Есомбер, напротив, имаше твърде жизнерадостен вид. Както винаги безупречно облечен, той се приближи уверено към кушетката и целуна ръка на двете кралски особи с вид на човек, недосегаем за бактериите.

— Днес следобед, Ваше величество, вие наистина ни предложихте незабравим спектакъл, както обещахте. Моите поздравления. Как ловко жонглираше с думите този ваш стар безбожник! Разбира се, съмнението само укрепва вярата ни. И все пак каква ирония на съдбата! Омразният крал Джандол-Анганол, покровителят на фагорите, който едва днес сутринта трябваше да защитава живота си пред съда, тази вечер се изправя като героичен защитник на божиите чеда!

Той се засмя закачливо и се обърна към съветника Морну в очакване последният да го порицае за безпричинната му веселост.

— Това е богохулство — произнесе Криспан Морну с възможно най-мрачния си глас.

Есомбер кимна с усмивка.

— Сега, когато ни е дадено ново определение за Бога, сигурно ще има и за богохулството? Вчерашната ерес, господине, днес се възприема като утрешен верен път, който сме длъжни да последваме възможно по-скоро…

— Не разбирам защо сте толкова весел — изрече недоволно Сайрен Стунд. — Но се надявам да се възползвам от доброто ви настроение. Искам да ви помоля за една услуга. Момиче, поднеси още вино.

— Ще направим всичко, което Ваше величество ни нареди — каза Гуадъл Улбобег, като със загрижен вид стискаше чашата си.

Кралят се привдигна, поглади корема си и величествено заяви:

— На ваше разположение ще бъдат всички необходими средства, за да убедите крал Джандол-Анганол да напусне кралството незабавно, преди да е измамил и въвлякъл в брачен съюз бедната ми дъщеря Милуа Тал, която е още дете.

Есомбер и Гуадъл Улбобег се спогледаха.

— Е? — подкани ги кралят.

— Ваше величество…

Есомбер усилено дърпаше един кичур на врата си, без да вдига поглед от пода.

Гуадъл Улбобег се прокашля, понечи да каже нещо, после като че ли размисли и отново се прокашля.

— Осмелявам се да запитам Ваше величество — виждал ли е дъщеря си напоследък?

— Колкото до мен, Ваше величество, аз съм изцяло във властта на борлиенския крал, сир — добави Есомбер, който продължаваше да пощи врата си. — Вследствие на проявена нескромност от моя страна, сир. Нескромност, проявена по непростим начин спрямо кралицата на кралиците. Така че когато днес следобед при нас дойде кралят на Борлиен и поиска помощта ни, ние се почувствахме задължени…

Той млъкна, като продължаваше да следи изражението на Сайрен Стунд, а през това време Улбобег завърши вместо него:

— В качеството си на епископ на Свещения Ц’сар на Пановал, Ваше величество, аз съм упълномощен да действам от името на Негово Светейшество, когато се касае за някои църковни обреди…

— А аз — добави Есомбер, — все още съм недостоен пазител на документа за развод, подписан от бившата кралица Мирдем-Ингала, който трябваше да бъде връчен на Ц’саря или на някой от сановниците му още преди няколко десети. Извинете ме, че използвам тази неприлична вече дума…

Гуадъл Улбобег продължи, този път с видимо задоволство:

— И тъй като двамата сме силно загрижени да спестим на Негово Светейшество някои от многобройните задължения, които това приятелско гостуване при братски народ му налага…

— При положение, че има далеч по-неотложни въпроси за решаване…

— И, разбира се, в желанието си да улесним Ваше величество…

— Стига! — изрева Сайрен Стунд. — Говорете по същество и престанете да увъртате!

— Точно това си казахме и ние преди няколко часа — съгласи се Есомбер, дарявайки присъстващите с най-чаровната си усмивка. — „Престанете да увъртате!“ Добре казано, Ваше величество… Ето защо в съответствие с пълномощията, поверени ни от онези, които стоят над нас, ние извършихме тържествената брачна церемония между Джандол-Анганол и вашата красива дъщеря Милуа Тал. Службата беше простичка, но трогателна и ние съжаляваме, че Ваше величество не присъства.

Негово величество се стовари по гръб на кушетката, после с мъка се изправи и изрева:

— Те са били венчани?!

— Не, Ваше величество, те продължават да са венчани — възрази Гуадъл Улбобег. — Аз извърших церемонията и изслушах брачните им клетви в отсъствието и от името на Негово Светейшество.

— А аз бях свидетел и държах пръстена — допълни Есомбер. — Присъстваха също и някои от капитаните на борлиенския крал. Но никакви фагори. Имате честната ми дума.

— Те са женени? — повтори Сайрен Стунд, като се оглеждаше с безумен поглед, после отново се отпусна в ръцете на кралицата.

— Бихме желали да поднесем поздравленията си на Ваши величества — изрече учтиво Есомбер. — Уверени сме, че щастливата двойка ще се радва на дълъг и безоблачен семеен живот.

 

 

Вечерта на следващия ден мъглата се бе разсеяла по залез-слънце и на изток ярко светеха звездите. Западното небе все още се озаряваше от отблясъците на великолепния залез на Фрейър. Нямаше вятър. Земните трусове ставаха нещо обичайно.

Негово светейшество Ц’сар Киландар IX пристигна в Олдорандо по обяд. Той беше мъж в дълбока старост, с дълги бели коси. Веднага след пристигането си Ц’сарят се оттегли да си почине от пътуването. Докато отдъхваше, чиновници от най-различен ранг, а най-накрая и самият Сайрен Стунд, обхванат от трескаво желание да се оправдае, дойдоха да разкажат на стареца за религиозните безредици, които щяха да го посрещнат в Олдорандо.

Негово светейшество изслуша всички. Той мъдро заяви, че ще отслужи по залез-слънце специална служба — не в катедралата, а в дворцовия параклис, — по време на която ще се обърне към паството и ще разсее всичките му съмнения. Пагубният слух, че фагорите са по-древна и по-висша раса, щеше да бъде разобличен като нагла лъжа. Никога, докато животът още пулсира в немощното му тяло, гласът на безбожниците нямаше да заглуши гласа на вярата.

Службата започна. Старият Ц’сар говореше с благия си глас. Отсъстващи като че ли нямаше.

И все пак двама души не дойдоха. Те бяха в белия павилион на парка.

Джандол-Анганол, обхванат от разкаяние и благодарност, току-що се беше молил и самобичувал, а сега един роб изливаше върху него кани гореща вода от изворите, за да измие кръвта от гърба му.

— Как можеш да бъдеш толкова жесток, съпруже? — възкликна Милуа Тал, влязла стремително в стаята. Тя беше боса, загърната само с един тънък като паяжина халат от сатара. — Та от какво сме направени, ако не от плът? От какво друго очакваш да си направен?

— Плътта и духът са различни неща и това трябва да им се напомня. Не искам от тебе да се подлагаш на същите ритуали, но ще трябва да се примириш с религиозните ми склонности.

— Но плътта ти ми е скъпа! Сега тя е моя плът и ако ти продължаваш да я терзаеш, ще те убия. Когато заспиш, ще седна върху лицето ти и ще те удуша! — Тя го прегърна и силно се притисна в него, така че дрехата й подгизна. Той отпрати роба и започна да я милва и целува.

— Твоята млада плът ми е скъпа, но съм се зарекъл, че няма да те докосна, докато не навършиш десет години.

— О, не, Джан! Това са цели пет десети! Не съм чак толкова крехко създание, за каквото ме мислиш. Ще видиш, че мога да те поема! — Тя притисна личице към бузата му.

— Пет десети не са кой знае колко дълъг срок, така че нищо не ни пречи да почакаме.

Тя се хвърли върху него и го събори на леглото, като буйно се извиваше в ръцете му и се кикотеше.

— Няма да чакам, няма да чакам! Знам каква трябва да бъде съпругата и какво точно трябва да прави и смятам да бъда твоя съпруга с всяка своя частица!

Двамата започнаха лудо да се целуват. Кралят я отблъсна със смях.

— Моята малка осичка, скъпоценното ми камъче, букетчето ми! Ще изчакаме, докато нещата се обърнат в наша полза и аз успея да сключа нещо като примирие с родителите ти.

— Но сега моментът е съвсем подходящ! — изхленчи тя.

За да отвлече вниманието й, той каза:

— Виж, имам един малък сватбен подарък за тебе. Това е кажи-речи всичко, което притежавам тук. Когато се приберем у дома в Матрасил, ще те обсипя с подаръци.

Той извади от джоба на туниката си часовника с трите екранчета и й го подаде.

Милуа Тал го взе и го погледна разочаровано. Опита се да го сложи на челото си, но краищата не се събираха на тила й.

— И къде ще го нося?

— Като гривна не става ли?

— Може и да става. Ами благодаря, Джан. По-нататък ще го нося.

Тя пусна часовника на пода и с внезапно движение смъкна влажната си дреха.

— Сега ме огледай и провери дали си сключил добра сделка със съдбата.

Кралят започна да се моли, но тя танцуваше из стаята и той не можеше да откъсне поглед от нея. Милуа Тал се усмихна сладострастно, прочела в погледа му събудилото се желание. Той се устреми към нея, сграбчи я и я отнесе на леглото.

— Е, добре, моя сладка Милуа Тал! Започва животът ти на омъжена жена.

След повече от час двамата бяха пробудени от екстаза си от ужасен трус. Гредите около тях стенеха, малката лампа се търкаляше по пода, леглото скърцаше. Те скочиха голи и усетиха как подът се тресе.

— Ще излезем ли навън? — Попита тя. — Паркът като че ли подскача, не ти ли се струва?

— Почакай малко.

Трусовете дълго не стихнаха. В града виеха кучета. После изведнъж всичко утихна и се възцари мъртва тишина.

В това безмълвие мислите бясно препускаха в главата на краля. Той си спомни клетвите, които бе дал — всичките потъпкани. Хората, които бе обичал — всичките предадени. Надеждите, които бе хранил — всичките мъртви. В настъпилото затишие той не успяваше да намери утеха никъде, дори във влажното човешко тяло до себе си.

Тежкият му поглед се спря върху един предмет, който лежеше на пода върху тръстиковата рогозка. Това беше часовникът, някога притежание на Билиш-Оупин, произведение на неизвестна наука, тясно вплетено в нишките на неговия упадък през последните десети.

С вик на ярост кралят внезапно скочи и захвърли часовника навън през отворения северен прозорец. Стоеше пред него гол, с втренчен поглед, сякаш примамваше обратно часовника да се върне в ръцете му.

Милуа Тал преодоля моментния си страх и се приближи, отпусна ръка на рамото му. Двамата мълчаливо се надвесиха от прозореца и вдъхнаха прохладния въздух.

На север сияеше зловещо бяло зарево, в чиято светлина се очертаваха хоризонтът и дърветата. В центъра му безшумно танцуваха ярки отблясъци.

— По дяволите, какво става? — попита Джандол-Анганол, обгръщайки крехките рамене на съпругата си.

— Не се тревожи, Джан. Това е сиянието на земетресението. Скоро ще се скрие. Винаги се появява след особено силни трусове. Нещо като нощна дъга.

— Не е ли прекалено тихо? — запита той и изведнъж осъзна, че не долавя движението на Първа фагорска наоколо. Обзе го тревога.

— Аз май чувам нещо.

Тя внезапно се втурна към отсрещния прозорец и изпищя:

— Джандол, погледни! Дворецът!

Той изтича до нея и погледна навън. На отсрещната страна на площад Лойлбрайден дворецът пламтеше. Цялата му дървена фасада беше обхваната от пламъци, към звездите се издигаха облаци дим.

— Земетресението трябва да е причинило пожара. Да идем да видим дали не можем да помогнем с нещо. Бързо, бързо! Бедната мама! — пищеше тя пронизително.

Обхванати от ужас, двамата навлякоха дрехите си и хукнаха навън. В парка нямаше фагори, но когато прекосиха площада, ги видяха.

Първа фагорска, въоръжена, наблюдаваше пламтящия дворец и пазеше. Гвардейците стояха неподвижно и гледаха как огънят все повече се развихря. Градските жители бяха застанали настрана и безпомощно се взираха в пламъците. Фагорите не позволяваха на никого да се приближи.

Джандол-Анганол се насочи към своите гвардейци и се опита да си пробие път през редиците им, но пътят му беше препречен от копие. Старшата на фагорите, Гхът-Мларк Чзарн, поздрави господаря си и заговори:

— Не може да правиш отиване в близост, владетелю. Там е опасност. Ние направихме пламъци за всички синове на Фрейър в онази църква под земята. Вест стигна до нашия мозък, че лошият цар и царят на църквата ще донесат убийство за всички слуги на тази гвардия.

— Никой не ви е давал заповед! — Кралят едва говореше. — Вие сте погубили Акханаба — бога, създаден по ваш образ и подобие!

Съществото пред него го изгледа с дълбоките си алени очи и вдигна трипръста ръка към главата си.

— Заповеди са дадени в нашите мозъци. Идват от много време. Някога това място е древният Хърм-Бърд Идок… Нататък се казва…

— Вие сте убили Ц’саря, Акханаба… всичко, всичко! — Той не успя да чуе всичко, което казваше гилотата, защото Милуа Тал се беше вкопчила в ръката му и пищеше колкото й глас държи:

— Мамо! Мамо! О, бедната ми майка!

— Хърм-Бърд Идок някога древно място на фагорска раса. Не дава на синове на Фрейър.

Кралят нищо не разбираше. Той се опита да отмести копието, после измъкна меча си.

— Пусни ме да мина, майор Чзарн, иначе ще те убия!

Той знаеше, че заплахите няма да помогнат. Чзарн отговори без каквото и да било вълнение:

— Няма минаване, господарю.

— Ти си огненият бог, Джан — заповядай да убият това същество!

Милуа Тал пищеше и впиваше нокти в плътта му, но той не помръдна. Чзарн се опитваше да обясни нещо и след дълга борба с думите успя да каже:

— Древният Хърм-Бърд Идок добро място, господарю. Въздушните октави пеят. Преди да има синове на Фрейър в Хърл-Ихор Ихар. В древно време на Т’Сен-Хър.

— Но сега сме в настоящето, в настоящето! Ние живеем и умираме сега, гилота!

Той си повтаряше на ум, че трябва да нанесе удар, да нападне, но не можеше да вдигне ръка, въпреки че момичето пищеше до него. Волята го напусна. Пламъците танцуваха в свитите му зеници.

Гилотата упорито продължаваше да обяснява, сякаш беше някакъв автомат.

— Фагори тук, господарю, преди синове на Фрейър. Преди Фрейър да прави лоша светлина. Преди Т’Сен-Хър отиде, господарю. Стари грехове, господарю.

Или пък беше казала „стари светове“? Грохотът на пожара не позволяваше да се чуе добре. Част от двореца се сгромоляса с трясък и в нощното небе изригна огнен стълб. Колоните се стовариха оглушително върху площада.

Тълпата извика като един човек и се отдръпна назад. Сред зрителите беше и Абат-Васидол. Докато хората се отдръпваха от стихията, тя се беше вкопчила в ръката на един господин от сиборналското посолство.

— Свещеният Ц’сар… всичко е унищожено! — стенеше Джандол-Анганол. Милуа Тал беше заровила лице на гърдите му и хлипаше. — Всичко загина, всичко!

Той не правеше никакъв опит да успокои момичето или да го отведе настрана. За него то не съществуваше. Пламъците поглъщаха силата му. В тази клада изгаряха амбициите му — същите, които огънят превръщаше в реалност. Той можеше да бъде господар не само на Борлиен, но и на Олдорандо, ала при тези непрекъснати обрати, при тези жестоки криволици на съдбата, които превръщаха бога във фагор, вече не желаеше тази власт.

Неговите фагори го бяха издигнали до върха на триумфа, в който той виждаше единствено своята гибел. Мислите го отнесоха при Мирдем-Ингала, ала неговото и нейното лято беше отлетяло и тази огромна клада, в която изгаряха враговете му, бележеше началото на неговата есен.

— Всичко е унищожено — каза кралят на глас.

В този миг към тях се приближи една фигура, която елегантно си проправяше път през редиците на фагорите, сякаш това беше обикновена разходка.

— Не всичко, ако ми позволите да отбележа — заяви Есомбер.

Той се опитваше да говори небрежно, както винаги, но видимо трепереше. Лицето му беше бледо.

— Тъй като никога не съм бил сред най-ревностните слуги на Всемогъщия, бил той човек или фагор, аз реших, че мога да си позволя да не присъствам на проповедта на Ц’саря. И имах страхотен късмет. Това трябва да бъде урок за Ваше величество занапред да посещава по-рядко църквата.

Милуа Тал го изгледа сърдито и заяви:

— Не е ли по-добре да се махнете? И двамата ми родители са там.

Есомбер вдигна пръст и го насочи към нея.

— Вие трябва да се научите да вървите в крак със събитията, като съпруга си. Ако родителите ви са загинали… смятам, че вече сте осъзнала една дълбока истина. Тогава аз може би съм първият, който има честта дави поздрави с титлата кралица на Борлиен и Олдорандо. И се надявам на вашата благосклонност, тъй като с мое съдействие беше осъществен тайният ви брак. Може да не се издигна чак до Ц’сар, но вие и двамата знаете, че съветът ми върши работа. Аз винаги запазвам своята жизнерадост, дори и по време на такива бедствия като днешното.

Джандол-Анганол поклати глава. Той прегърна Милуа Тал през раменете и се опита с ласки да я отведе от пожарището.

— Нищо не можем да направим. Убийството на един-двама фагори няма да реши нищо. Ще почакаме до сутринта. В цинизма на Есомбер има известна доза истина.

— Цинизъм? — тихо повтори Есомбер. — Не мислиш ли, че твоите фагори просто повтарят това, което ти направи с Мирдолаторите? Това, че се възползва от обстоятелствата тогава, не е ли цинизъм? Твоите фагори те направиха крал на Олдорандо.

В погледа на краля имаше нещо, което накара Есомбер да сведе поглед.

— Щом целият двор е унищожен, какво мога да направя аз, освен да чакам, да изпълнявам дълга си и да приема, че Милуа Тал е законната наследница на короната? Мога ли да се радвам на това, Есомбер?

— Очаквам да вървиш в крак с обстоятелствата. Аз също. За каква радост става дума?

Те се отдалечиха, подкрепяйки принцесата, която едва пристъпваше.

След известно време кралят проговори:

— Или тук ще настъпи пълна анархия, или Пановал ще се намеси. Така че независимо дали ни е до радост или до плач, сега имаме възможността да обединим нашите кралства в едно, което да противостои на враговете.

— Пак тези врагове! — простена Милуа Тал към своя низвергнат бог.

Джандол-Анганол се обърна към Есомбер. На лицето му беше изписано учудване и недоверие.

— Самият Ц’сар трябва да е загинал. Ц’сарят…

— Точно така, поради липса на божествена намеса. Но аз имам за тебе и една по-добра новина. Сайрен Стунд може да не остане в историята като един от най-мъдрите монарси, но преди смъртта си се поддаде на един благороден порив. Към това вероятно го е подтикнала майката на твоята нова кралица. Негово величество не можеше да си позволи да обеси сина на зетя си и го освободи преди един-два часа. Нещо като сватбен подарък може би…

— Освободил е Робайдей? — От мрачното изражение на краля след миг нямаше и следа.

Още едно крило на двореца се срути. Високите дървени колони пламтяха като факли. Все повече жители на Олдорандо мълчаливо прииждаха да погледат пожара, уверени, че никога повече няма да станат свидетели на такава гледка. Много от тях в суеверието си смятаха, че е дошъл дълго пророкуваният край на света.

— Видях как хлапакът си тръгна. Див както винаги, даже още по-див. Бих могъл да го сравня само със стрела.

Тежка въздишка се отрони от устните на Джандол-Анганол.

— Горкото момче, защо не е дошло при мен? Аз се надявах, че най-сетне омразата му към мен е изчезнала…

— Той сега сигурно е на опашката и чака да целуне раните на мъртвия Сартори-Ирвраш. Доста нехигиенична форма на развлечение, бих казал.

— Но защо Роб не е дошъл при мен…?

Отговор не последва, но беше ясно — защото се беше затворил в павилиона с Милуа Тал. Щяха да минат много десети, преди да бъдат забравени всички зловещи събития от тази нощ, а дотогава трябваше някак да се живее.

Сякаш отгатнал мислите му, Есомбер каза:

— Смея ли да попитам какво смяташ да правиш с твоята прословута фагорска гвардия след зверството, което извърши?

Кралят го изгледа хладно и продължи да крачи — по-далеч от пожара.

— А може би ти ще ми кажеш как човечеството въобще ще реши проблема с фагорите? — попита на свой ред той.