Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хеликония (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Helliconia Summer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2012 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012 г.)
Корекция
NomaD (2012 г.)

Издание:

Брайън Олдис. Хеликония. Лято

Английска, първо издание

Превод: Владимир Зарков, 1996 г.

Редактор: Весела Петрова

ИК „Лира Принт“, 1996 г.

Отпечатана в ДФ „Балкан прес“ — София

ISBN: 954-8610-04-3

История

  1. — Добавяне

В човека е всичко симетрия,

в пропорция е част спрямо част,

както и с целия свят.

Сякаш са братя, макар и далечни.

Главата е дружна с краката,

тъй както с луната и прилива.

 

Човекът има повече служители верни,

отколкото може да види: по всяка пътека

той среща онова, що дружба предлага му,

когато от болест бледнее и вехне.

Ах, силна е тази обич! Цял свят е човекът,

а друг един свят за него се грижи.

Джордж Хърбърт

„Човек“

I
Брегът на Борлиен

Вълните пълзяха по брега, отдръпваха се и пак прииждаха.

По-навътре, преди откритото море, шествието на напиращите талази се прекъсваше от скалиста грамада, увенчана със зеленина. Тук свършваха плитчините и зейваше бездната. Някога скалата била част от планинска верига, простираща се далеч навътре в сушата, докато вулканичните трусове я запокитили насред залива.

Сега зъберът си имаше име. Знаеха го като Линиенската скала. Затова заливът и околността се наричаха Гравабагалиниен. Отвъд скалата се ширеше искрящата синева на Орловото море. Разбиващите се в брега вълни бяха мътни от пясъка, вдигнат от дъното, преди водите да кипнат в бяла пяна, понесла се стремително по склона, за да се слее с брега в сладострастна прегръдка.

След набега срещу бастиона на Линиенската скала вълните се срещаха под различни ъгли на брега, в дваж по-яростен сблъсък, за да обвият подножието на златния трон, спуснат на пясъка от четири фагора. Десет розови пръстчета бяха потопени в неспокойната вода — принадлежаха на кралицата на Борлиен.

Лишените от рогата си фагори стояха неподвижно. Реагираха на кипящата около тях млечнобяла пяна само с леко трепване на ушите, макар и да се плашеха от вода. Бяха пренесли царствения си товар на почти километър от двореца, но не показваха признаци на умора. Изнурителната жега не личеше да им причинява някакво неудобство. Не проявиха никакъв интерес и когато кралицата се запъти гола към морето.

На сухия пясък зад фагорите икономът на двореца надзираваше двама роби, които разпъваха шатра. Драпирал я беше лично той с ярки килими, изтъкани от мадите.

Палавите вълнички ласкаво галеха глезените на кралица Мирдем-Ингала. „Кралица на кралиците“ — така я наричаха борлиенските селяци. С нея бяха дъщеря й от краля, принцеса Татро, и някои от по-приближените придворни дами.

Принцесата пищеше възбудено и подскачаше от удоволствие. Едва на две години и три десети, тя приемаше морето като един огромен, макар и лишен от разум приятел.

— О, виж каква вълна идва, мамо! И още една, по-голяма е! И още една… ето я… О-о! Чудовище до небето! Ох, ама те стават по-големи! Толкова са грамадни! Мамо, мамо, виж де! Само погледни тази, ей сега ще се пръсне и… О-о, ето една, по-голяма! Гледай, гледай, мамо!

Кралицата кимна сериозно на своята изпаднала във възторг дъщеря и се загледа в далечината. На северния хоризонт се трупаха сиви облаци — предвестници на наближаващия сезон на мусоните. Морската шир сияеше с оттенъци, за които думата „синьо“ не беше достатъчна. Кралицата съзираше лазур и аквамарин, тюркоаз и изумруд. Тя носеше на ръката си пръстен с изключително рядък камък, продаден й от един олдорандски търговец. В камъка се преливаха цветовете на утринното море. Чувстваше, че нейният и на детето й живот спрямо всеобщото битие са не повече от онова, което бе камъкът спрямо морето.

От този неизчерпаем източник на живот прииждаха и вълните, които така вълнуваха Татро. За момиченцето всяка беше събитие, без връзка с това, което е било или ще бъде. Всяка вълна беше единствена. Татро все още витаеше в неизменното настояще на детството.

А за кралицата вълните бяха непрекъснато действие, свързано не само с океана, но и с целия ход на света. Част от този процес бе решението на съпруга й да я отстрани от себе си, както и струпаните отвъд хоризонта войски, и засилващата се горещина, и платната, които всеки ден се надяваше да съзре на хоризонта. Не можеше да избяга от всички тези неща. Минали или бъдещи, те присъстваха в нейното несигурно настояще.

Извика за довиждане на Татро, изтича и се хвърли във водата. Мислите й я отдалечиха от плахата телесна обвивка, за да я слеят с океана. Пръстенът блещукаше, докато ръцете й пореха вълните и я отдалечаваха от брега.

Водата нежно галеше тялото й и я изпълваше с приятна прохлада. Тя почувства мощта на океана. Редицата бели пенести гребени отпред бележеше границата между водите на залива и същинското море, където голямото течение се носеше на запад и разделяше двата континента — знойния Кампанлат и прохладния Хеспагорат, — за да опаше целия свят. Мирдем-Ингала никога не преплуваше чертата, ако с нея не бяха и добрите й приятели.

И в този миг те приближаваха, привлечени от неотразимия зов на нейната женственост. Плуваха плътно до нея. Тя се гмурна заедно с тях, когато й заговориха хорово на странния си език, все още чужд за нея. Предупреждаваха я, че ще се случи нещо, при това неприятно. Щеше да дойде от нейното владение — морето.

Изгнанието запрати кралицата в това затънтено място в най-южната част на Борлиен в древния Гравабагалиниен, свърталище на призраци на войниците, загинали тук преди много време. Само тази жалка местност остана от всички нейни владения. Но тя си намери друго царство — морето. Стана случайно в деня, когато влезе във водата по време на менструацията си. Мирисът й привлече приятелите. Те станаха нейни всекидневни спътници, утеха за всичко, което изгуби и което я застрашаваше.

Обкръжена от тези създания, Мирдем-Ингала плуваше по гръб, изложила тялото си на жарките лъчи на Баталикс. Водата бучеше в ушите й. Кралицата имаше малки гърди с розово-кафяви връхчета, пълни устни и тънка талия. Кожата й блестеше на слънцето. Придворните дами също се забавляваха наоколо. Някои доплуваха до самата Линиенска скала, други се гонеха по брега. Несъзнателно всички се оглеждаха къде беше кралицата. Виковете им се смесваха с шума на вълните и сякаш се опитваха да го надмогнат.

Високо над брега, над застлания с водорасли плаж, отвъд скалите се издигаше златно-белият дворец на Гравабагалиниен. Тук беше домът на прогонената кралица и в него тя трябваше да прекара заточението си, докато чакаше развод… или насилствена смърт. Постройката пъстрееше пред погледите на плувците като шарена играчка.

Фагорите на брега не помръдваха. В откритото море се белееше неподвижно платно. Облаците на север като че замръзнаха. Привидно всичко застина в очакване.

Ала времето не спираше хода си. Здрачните часове от деня се точеха бавно — нито един разсъдлив човек не би дръзнал да се покаже на открито в тези ширини, ако и двете слънца бяха в небето. С отминаването на здрачевината облаците станаха по-заплашителни, платното се насочи на изток към пристанището на Отасол.

И след време вълните донесоха човешки труп. За тази неприятна случка предупреждаваха приятелите. Сега нададоха писъци на погнуса.

Тялото се полюшваше до Линиенската скала, сякаш животът и волята още не го бяха напуснали. Накрая заседна в плитчината. Остана да лежи там спокойно, с обърнато надолу лице. Някаква морска птица кацна на рамото му.

Мирдем-Ингала забеляза белезникавото петно и заплува нататък. Една от придворните вече стоеше над тялото и ужасено се вглеждаше в странната находка. От солта гъстата черна коса на трупа бе станала на клечки. Едната прекършена ръка беше обвита около шията. Плътта вече съхнеше и се сбръчкваше под слънцето, когато сянката на кралицата падна върху тялото.

Беше подуто от разложението. Пълчища миниатюрни скариди се устремиха към пречупеното коляно, за да закусят с него. Придворната дама протегна крак и побутна трупа, който се просна по гръб. Надигна се воня.

Цяло ято от гърчещи се риби-полипи остана да виси по лицето — още глозгаха лакомо устните и очните ябълки. Дори ослепителният блясък на Баталикс не можеше да прекъсне пиршеството.

Кралицата чу тупуркане на малки крачета и се обърна незабавно. Сграбчи Татро, вдигна я над главата си, целуваше я, усмихваше се ободряващо. Отдалечи се по брега с детето на ръце. Пътьом подвикна на своя иконом:

— Скуф-Бар! Махни това нещо от нашия плаж. Нареди да го погребат колкото може по-бързо, оттатък стария крепостен ров.

Служителят се надигна изпод сянката на шатрата и изтупа пясъка от дрехите си.

— Веднага, господарке.

 

 

По-късно кралицата, обзета от тревожни мисли, откри по-добър начин да се отърват от трупа.

— Ще го закараш на един човек в Отасол, за който доста съм слушала — нареди тя на нисичкия иконом, като се взираше настойчиво в очите му. — Той купува тела. Ще ти дам и едно писмо, но то не е за него. Не бива да му казваш откъде идваш, разбра ли?

— Но какъв е този човек, господарке?

Целият вид на Скуф-Бар излъчваше неохота.

— Казва се Кара-Бансити. Не споменавай името ми пред него. Разправят, че бил прекалено хитър.

Тя се опита да скрие тревогата си от слугите, без да подозира, че наближава времето, когато Кара-Бансити ще държи честта й в ръцете си.

Под паянтовия дървен палат бе разположен цял лабиринт от студени подземия. Някои от избите бяха запълнени с ледени блокове, изсечени от ледник в далечния Хеспагорат. Когато и двете слънца залязоха, Скуф-Бар слезе в подземието. Светеше си с лампа, в която гореше китова мас. Следваше го малък роб, за по-сигурно стиснал края на дрехата му. Като че да се защити от непосилната работа, съпътстваща го цял живот, Скуф-Бар бе станал плоскогръд, със закръглени рамене и коремче, тъй че външността му да показва колко е незначителен и да го отърве от още задължения. Но не постигаше успех. Сега кралицата го натовари с ново поръчение.

Скуф-Бар надяна кожени ръкавици и престилка. Махна рогозката от купчина лед, подаде светилника на момчето и вдигна секача. С два удара отдели голям къс от ледения блок.

Помъкна товара с пъхтене, за да покаже на момчето колко е тежък. Бавно изкачи стъпалата и не пропусна да се увери, че малкият е заключил вратата зад себе си. Посрещна го глутница хрътки с чудовищни размери, бродещи из тъмните коридори. Познаха иконома и не излаяха.

С ледения блок на ръце Скуф-Бар излезе през една врата отзад. Ослуша се и чу как момчето пусна резето отвътре. Едва тогава прекоси двора.

Над главата му проблясваха звездите и само понякога случаен виолетов отблясък, предвестник на зората, осветяваше пътя му под дървения свод, водещ към обора. Ноздрите му долавяха миризмата на тор.

Един от ратаите го чакаше разтреперан в мрака. С падането на нощта всички в Гравабагалиниен ставаха неспокойни, защото според мълвата в тези часове войните от избитата армия тръгвали да търсят благоприятните земни октави. Редица кафяви хокснита пристъпваха в тъмнината.

— Готово ли ми е добичето, момче?

— Ъхъ.

Ратаят бе оседлал едно товарно хоксни за пътуването на Скуф-Бар. На гърба на животното бе прикрепен голям и продълговат плетен кош, предназначен за товари, изискващи да бъдат съхранявани в лед. С последно пъшкане икономът пусна ледения къс върху застланите на дъното стърготини.

— Хайде сега, момче, помогни ми да кача тялото и гледай да не ме изцапаш с повръщано.

Изхвърленият от водите на залива труп лежеше проснат в ъгъла на обора, сред локва солена вода. Двамата го вдигнаха с усилие и го отпуснаха върху леда. Малко им олекна, щом закрепиха обвития с кече капак и го овързаха с ремъците.

— Ама че студена гадост! — рече ратаят, докато бършеше ръце в пеша на дрехата си.

— Малцина намират добра дума за някой труп — отбеляза Скуф-Бар и свали ръкавиците и престилката. — За късмет оня анатом в Отасол е от тях.

Изведе натовареното хоксни от обора, и мина край дворцовите стражи, чиито брадясали лица надничаха неспокойно от една колиба близо до крепостния ров. Кралят отдели на отхвърлената кралица само стари и незаслужаващи доверие слуги да я пазят. Скуф-Бар начесто и тревожно се оглеждаше. Дори далечният грохот на прибоя го изнервяше. Когато напусна територията на двореца, той спря, пое си дъх и се обърна назад. Сградата се очертаваше на звездния фон като ажурна грамада и само едно петно светлина прорязваше мрака. Успя да различи женска фигура, застанала на балкона и загледана към вътрешността на сушата. Скуф-Бар кимна, като че отвръщаше на свой ням въпрос, поведе животното на изток и се насочи към крайбрежния път за Отасол.

Когато по-рано през деня кралица Мирдем-Ингала повика иконома си, измъчваха я опасения заради намирането на трупа. Макар да беше вярваща, не й беше чуждо и известно суеверие. Прие случката като предзнаменование за надвиснала смъртна заплаха.

Целуна принцеса Татроман-Адала за лека нощ и се оттегли в покоите си, за да се помоли. Но тази нощ Акханаба не я дари с покой въпреки остроумния план как да използва най-добре трупа.

Страхуваше се от онова, което кралят би могъл да й стори — на нея и на нейната дъщеря. Нямаше с какво да се защити от гнева му и съзнаваше ясно, че докато е жива, нейната популярност е заплаха за него. Имаше един мъж, който би й дал закрилата си — млад генерал. Изпрати му писмо, но той се сражаваше в Западните войни и още не бе пратил отговор.

Сега написа друго писмо и го повери на Скуф-Бар. В отдалечения на стотина мили Отасол скоро трябваше да пристигне със съпруга й и един от посланиците на Свещената пановалска империя. Името му беше Алам Есомбер. Щеше да донесе указа за развода, за да бъде подписан от кралицата. Мисълта за предстоящото събитие я караше да трепери.

Писмото с молба да бъде защитена от съпруга й вече пътуваше към Алам Есомбер. Официален пратеник незабавно щеше да попадне в ръцете на кралските патрули, но дребният човечец с товарно животно щеше да мине незабелязан. Никой, видял трупа, не би се сетил да търси и писмо.

То бе предназначено не за посланика, а направо за Светия Ц’сар, който нямаше основания да питае особено топли чувства към нейния крал и сигурно щеше да вземе под крилото си една изпаднала в беда благочестива кралица.

Стоеше боса на балкона и се взираше в нощта. Смешно беше да възлага толкова надежди на някакво писмо, когато целият свят може би щеше да пламне. Погледът й се насочи към северния хоризонт. Там искреше кометата на Ярап-Ромбри — за някои символ на гибел, за други знак за спасение. Отнякъде се обади нощна птица. Крясъкът отдавна бе заглъхнал, а кралицата още се вслушваше, сякаш наблюдаваше стремителното потъване на нож, паднал в прозрачна вода.

Щом най-сетне се увери, че икономът е поел по пътя си, тя се върна в леглото, дръпна копринените завеси отвътре и остана да лежи с отворени очи.

 

 

Прахът по крайбрежния път се белееше в мрака. Скуф-Бар се тътреше до своето товарно хоксни и угрижено стрелкаше очи насам-натам. И въпреки това се стресна, когато от тъмнината изскочи някакъв човек и му заповяда да спре.

Мъжът беше въоръжен и се държеше като военен. Беше от хората на крал Джандол-Анганол, на които плащаха да следят кой пристига или заминава по работа на кралицата. Изсумтя презрително при вида на коша. Скуф-Бар обясни, че е тръгнал да продава трупа.

— А, значи кралицата е бедна, тъй ли? — подметна стражът и пусна Скуф-Бар да продължи.

Икономът се движеше напред все така отмерено и през цялото време се ослушваше да долови някакъв друг шум, освен скърцането на коша. Брегът гъмжеше от контрабандисти, че и от по-неприятни типове. Борлиен бе въвлечен в Западните войни срещу Рандонан и Кейс и околността страдаше от набезите на шайки от войници, бандити и дезертьори.

Вървя така около два часа, после кривна настрана и отведе хокснито под едно дърво. Пътят нататък се изкачваше стръмно, за да се влее в шосето, което стигаше на запад от Отасол чак до границата с Рандонан.

Щеше да пътува още поне двадесет и пет часа — цяло денонощие — за да се добере до Отасол, но имаше и по-лесен начин за пътуване от влаченето в праха до натовареното добиче.

Скуф-Бар върза животното за дървото, покатери се на един по-нисък клон и зачака. Обори го дрямка.

Събуди се от грохота на приближаваща каруца. Смъкна се от дървото и прилепи тяло до земята. Отблясъците на зората му помогнаха да различи коларя. Изсвири и дочу в отговор друго изсвирване. Каруцата забави ход и спря.

Собственикът й беше стар приятел и земляк на Скуф-Бар, наричаше се Флоър-Кроу. През лятото на малката година всяка седмица караше на пазара стока от местните стопанства. Не беше от най-отзивчивите, но щеше да вземе Скуф-Бар заради удобството да има още едно животно за смяна по пътя.

Каруцата стоя, само докато вързаха товарното хоксни отзад и Скуф-Бар се качи. Флоър-Кроу размаха камшика и тромавото возило, теглено търпеливо от дръгливото кафяво животно, потегли с дрънчене.

Макар нощта да беше топла, Флоър-Кроу носеше дебело наметало и широкопола шапка. До него лежеше меч в желязна ножница. Товарът в каруцата се състоеше от четири черни прасенца, фурми, гуинг-гуинги и камара зеленчуци. Прасенцата висяха безпомощно в мрежи отстрани. Скуф-Бар се намести зад дъсчената седалка и заспа с нахлупена на очите шапка.

Събуди се от трополенето на колелата в изсъхнали коловози. Звездите избледняваха над утринното зарево. Фрейър се готвеше да изгрее. Подухна лек ветрец и довя миризмите на човешко селище.

Въпреки че мракът още властваше над земята, селяните вече излизаха и се отправяха към полето. Вървяха навъсени и мълчаливи, само сечивата им подрънкваха от време на време. Отмерената походка и сведените глави издаваха умората, съпровождаща завръщането им по домовете предната вечер.

Мъже и жени, млади и стари се движеха на различна височина — някои над пътя, други по-надолу. Пред погледа постепенно се разкриваше поредица от теснини, склонове и диги, всичко това в унило кафяво, също като цвета на хокснитата. Селяните живееха в обширната льосова равнина, разположена в централната северна част на тропическия континент Кампанлат. На север тя се простираше почти до границата с Олдорандо, а на изток — до река Такиса, на чийто бряг бе разположен Отасол. Плодородната почва бе обработвана безброй години от безчетно множество селяни. Склоновете и дигите биваха изграждани, после разрушавани и строени наново от всяко следващо поколение. Дори и през сегашния период на засуха льосът трябваше да бъде обработван от хората, орисани да отглеждат поредната реколта на тази земя.

— Тпру-у! — подвикна Флоър-Кроу, когато каруцата с грохот навлезе в едно крайпътно село.

Дебели глинени стени пазеха от разбойници. А портата още предната година бе натрошена от мусонните бури и до ден-днешен не беше поправена. Здрачът още тегнеше, но нямаше нито един осветен прозорец. Кокошки и гъски се ровеха в боклука край изкърпените пръстени стени, изпъстрени с религиозни символи, за да предпазват селото от беда.

Оживление внасяше само пламтящата печка до портата. Старият продавач се суетеше наоколо, но можеше и да не хвали стоката си — ароматът беше достатъчно красноречив. Човекът продаваше вафли. Непрекъснат поток от хора минаваше и всеки купуваше, за да похапне, докато стигне нивата си.

Флоър-Кроу смуши Скуф-Бар в ребрата и посочи с камшика към продавача. Спътникът му схвана намека, смъкна се вдървено от каруцата и отиде да осигури закуската. От нагорещените метални формички вафлите падаха направо в ръцете на купувача. Флоър-Кроу погълна своите и мина отзад да поспи. Скуф-Бар смени животните, хвана поводите и подкара.

Денят се влачеше бавно. По пътя се срещаха и други возила. Пейзажът се промени. Понякога пътят минаваше толкова ниско долу, че нищо не се виждаше, освен кафявите стени на хълмовете. После пък пропълзяваше по самото било на дигата и разкриваше широката панорама на засети поля.

Равнината продължаваше, докъдето поглед стига, плоска като тепсия, осеяна с наведени фигурки. Преобладаваха правите линии. Нивите и терасите имаха четвъртити очертания. Дърветата растяха в редици, рекичките бяха хванати в канали и дори платната на лодките бяха правоъгълни. Колкото и да беше красива гледката, колкото и да припичаше, селяните работеха до мръкнало. Зеленчуците, плодовете, верониката — основният източник на доходи — изискваха грижи. Гърбовете оставаха приведени над почвата, независимо дали в небето светеше едно слънце или две.

Фрейър беше немилосърдно ярък, пълна противоположност на сумрачния червенолик Баталикс. Всеки без колебание можеше да назове господаря на небесата. Пътници, идващи от Олдорандо, където екваторът беше по-наблизо, разправяха небивалици за цели гори, опожарени по волята на Фрейър. Мнозина вярваха, че светилото скоро ще погълне целия свят, но все пак дотогава лехите трябваше да бъдат прекопавани, а нежните кълнове — поливани.

Каруцата наближи Отасол. Селата вече не се виждаха. Чак до хоризонта, размит от трептящите вълни на омарата, се простираха само поля. Пътят се спускаше стръмно в теснината, обградена от десетметрови пръстени стени. Селището се наричаше Мордек. Двамата мъже слязоха и донесоха вода за хокснитата. Дребните сиво-кафеникави животни изглеждаха изтощени.

В крайпътните стени бяха издълбани тесни тунели. В отворите им слънцето очертаваше точни правоъгълници. Пътниците влязоха през един тунел в широк двор, доста под равнината.

В дъното на двора се намираше „Кратуната с отлежало вино“. Ханът бе изсечен направо в льоса. Приятната прохлада на помещенията му се осветяваше единствено от отраженията на яркия ден навън. Насреща бяха разположени малки жилища, също изсечени в льоса. Цветя в саксии развеселяваха ръждивокафявите фасади.

Селото беше пръснато из лабиринт от подземни ходове, редуващи се с открити дворове. Много от тях имаха стълби, водещи към повърхността, където работеха повечето жители на Мордек. За покрив на домовете им служеха нивите.

Докато похапваха и пийваха вино в хана, Флоър-Кроу отбеляза:

— Оня е взел да понамирисва.

— От няколко дни ще да е мъртъв. Кралицата го намери на брега, изхвърлиха го вълните. Май са го убили в Отасол и са го хвърлили от кея, а течението го довлякло до Гравабагалиниен.

Когато се връщаха при каруцата, Флоър-Кроу каза:

— Няма спор, туй е лош знак за кралицата на кралиците.

Продълговатият кош лежеше на дъното при зеленчуците. Ледът вътре се топеше и се стичаше на земята. В образувалата се вече локва се въртяха и наслояваха прашинки. Около каруцата бръмчаха мухи.

Двамата се качиха и поеха по последните няколко мили към Отасол.

— Ако крал Джандол-Анганол реши да махне някой от пътя си, нищо не може да го спре…

Скуф-Бар беше поразен.

— Кралицата е любимка на всички! Навсякъде има приятели.

Усещаше писмото във вътрешния си джоб и то му вдъхваше увереност. Така си беше — тя имаше влиятелни приятели.

— А вместо нея ще си вземе единайсетгодишно момиченце.

— Оная е на единайсет и пет десети.

— Все едно. Гадна работа.

— А, гадно си е, вярно — съгласи се Скуф-Бар. — Единайсет и половина, представи си само! — той примлясна и лекичко подсвирна.

Двамата размениха погледи и се засмяха.

Каруцата продължи със скърцане към Отасол, следвана от рояци едри сини мухи.

 

 

Отасол беше огромен невидим град. В по-студени времена равнината бе крепила сградите. Сега те крепяха равнината. Отасол представляваше подземен лабиринт, населен с хора и фагори. На обжарената повърхност бяха останали само пътища и ниви, изпъстрени с четвъртити дупки. На дъното се намираха дворовете, обкръжени от фасадите на къщите, зад които обаче не личаха обичайните за жилищни постройки очертания. Отасол беше едновременно и земята, и нейната противоположност — изровена кухина, потвърждение и отрицание на факта, че пръстта си е пръст, сякаш някакви червеи-геометри го бяха прояли.

Градът даваше подслон на 695 000 души. Истинските му размери бяха недостъпни за погледа и дори само шепа хора сред жителите можеха да си представят неговите мащаби. Плодородната почва, климатът и благоприятното разположение бяха причина пристанището да се разрасне и да надмине борлиенската столица Матрасил. Гъстонаселеният лабиринт растеше и водоравно, и отвесно, докато накрая водите на Такиса препречиха пътя му.

Под земята се кръстосваха тесни, покрити с плочи улици, понякога позволяващи да се разминат две каруци. Скуф-Бар тръгна по една от тях, повел хокснито с коша. Раздели се с Флоър-Кроу в покрайнините, недалеч от пазара. Минаващите по улиците се обръщаха и го проследяваха с поглед, бърчеха носове от разнасящата се смрад. Леденият къс в коша се бе стопил напълно.

— Познавате ли анатома? — обърна се Скуф-Бар към един минувач. — Анатома Кара-Бансити?

— Да, живее близо до Двора на правосъдието.

Всевъзможни просяци искаха милостиня пред многобройните църкви — ранени войници, сакати, мъже и жени с ужасяващи петна от рак на кожата. Скуф-Бар не им обръщаше внимание. На всеки ъгъл, във всеки двор пееха пекубии. Мелодичните трели бяха достатъчно разнообразни, за да се ориентират по тях слепците.

Скуф-Бар се провираше из оплетените улици, накрая слезе по няколко широки стъпала, водещи към Двора на правосъдието, и спря пред врата, на която бе закрепена табела с името на Бардол Кара-Бансити. Дръпна звънеца.

Някой махна резето и вратата се отвори. Появи се фагор, облечен в груба конопена роба. Изгледа посетителя с безизразните си червени очи и попита:

— Какво иска ти?

— Търся анатома.

Скуф-Бар привърза хокснито към предназначения за това стълб и влезе. Озова се в малка стая със сводест таван. Втори фагор седеше зад тезгях.

Първият тръгна по коридор, твърде тесен за широките му рамене — отриваше се ту в едната, ту в другата стена. Отмести една завеса и се вмъкна в дневната стая, в чийто ъгъл бе поставен диван. Там анатомът се забавляваше с жена си. Щом чу съобщението на нечовешкия си слуга, прекъсна заниманието си и въздъхна.

— Разкарай се, ей сега ще дойда.

Стана и се облегна на стената, докато си вдигаше панталона под широките поли на блузата. Движенията му бяха бавни и отпуснати.

— Негоднико, не можеш ли поне веднъж да не се разсейваш? Ела да довършим каквото почнахме. Кажи на онези тъпанари да се махнат!

Той поклати глава и увисналите му бузи се залюляха.

— Светът не спира да се върти, хубавице моя. Гледай да си още разгорещена, като се върна. Хората не идват и не си отиват по поръчка.

Спря на прага на приемната, за да огледа новодошлия. Кара-Бансити беше мъж с внушителна външност, по-скоро набит, отколкото висок, с обмислена реч. Черепът му не се отличаваше твърде по форма от фагорските. На дрехата си носеше широк кожен колан, в който бе втъкнат нож. Макар и да приличаше на обикновен касапин, бе си заслужил славата на способен и хитър човек.

А Скуф-Бар с хлътналите си гърди и изпъкнало коремче не беше особено впечатляваща гледка и Кара-Бансити се постара да му внуши това.

— Имам едно тяло за продан, господине. Човешко тяло.

Кара-Бансити безмълвно даде знак на фагорите. Те внесоха тялото и го хвърлиха на тезгяха. По трупа бяха полепнали стърготини и ледени кристалчета.

Анатомът пристъпи напред.

— Вече се е вмирисал. Къде го намери, човече?

— В реката, господине, както си ловях риба.

Тялото беше така раздуто от напиращите газове, че изпъваше дрехите до пръсване. Кара-Бансити го обърна по гръб, измъкна изпод ризата мъртва риба и я хвърли в краката на Скуф-Бар.

— Така наречената риба-полип. За онези сред нас, които ги е грижа за истината, това изобщо не е риба, а морските малки на червея на Утра. Морска твар, а не сладководна. Защо ме лъжеш? Ти ли уби този нещастник? Имаш вид на престъпник. Строежът на черепа ти го показва.

— Е, добре, господине, щом искате — наистина го намерих в морето. Аз съм слуга на горката ни кралица, но не исках да разгласявам това наляво и надясно.

Кара-Бансити го изгледа втренчено.

— Значи служиш на Мирдем-Ингала, кралицата на кралиците, така ли, мошенико? Но тази дама заслужава по-добри слуги и повечко късмет.

Скуф-Бар забеляза закачения в ъгъла евтин портрет на кралицата.

— Аз й служа достатъчно добре. Кажете колко ще ми платите за тялото?

— Бил си път за десет руна, не повече. В тези лоши времена мога да си намеря колкото поискам тела и да си ги режа на воля. Пък и по-свежи от това тук.

— Господине, казаха ми, че ще платите петдесет руна.

Скуф-Бар потриваше ръце, а очичките му лъщяха лукаво.

— А как стана така, че ти и твоят вонящ приятел се озовахте тук точно сега, когато очакваме да пристигнат самият крал и посланикът на Светия Ц’сар? Да не си маша на краля?

Скуф-Бар разпери ръце и се попрегърби.

— С никого не съм свързан, освен с хокснито отвън. Господине, платете ми поне двайсет и пет и аз веднага се връщам при кралицата.

— Всички вие, измет такава, сте твърде алчни. Нищо чудно, че светът е тръгнал към провала.

— Щом е така, съгласен съм и на двайсет, господине. Двайсет руна.

Кара-Бансити се обърна към един от фагорите и нареди:

— Плати на този човек и да се маха.

— Колко плати?

— Десет руна.

Скуф-Бар изстена мъчително.

— Добре де, петнайсет. А ти, човече, предай на своята кралица почитанията на Бардол Кара-Бансити.

Фагорът порови из робата си и измъкна тънка кесия. Протегна трипръстата си възлеста длан, на която лежаха три златни монети. Скуф-Бар ги грабна и ядосано се извъртя към вратата.

 

 

Кара-Бансити отсечено заповяда на един от помощниците си да вдигне трупа, което бе изпълнено без видима неохота, и тръгна по зле осветения коридор, изпълнен с чудати миризми. Анатомът знаеше и за звездите не по-малко, отколкото за вътрешностите на всякакви същества. Къщата му (също подобна на преплетени черва) се разгръщаше дълбоко навътре в льоса, а множеството врати водеха към помещения, предназначени да задоволяват разнообразните му интереси.

Двамата с фагора влязоха в лабораторията. През двете квадратни прозорчета в льоса, дебел като крепостна стена, падаха коси лъчи светлина. Изпод патравите ходила на фагора изхвърчаха ярки искрици и проблясваха подобно на диаманти. Бяха миниатюрни стъкълца, пръснали се по пода, докато Кара-Бансити си правеше лещи.

Стаята бе задръстена с всевъзможните атрибути на стремящия се към познанието. На стената бяха изрисувани десетте дома на зодиака. На отсрещната висяха три трупа в различни етапи на дисекцията — гигантска риба, хоксни и фагор. Хокснито бе разпънато като разтворена книга, а вътрешностите и месото — отстранени, за да се открият ребрата и гръбначният стълб. На писалището наблизо имаше разхвърляни листове. На тях Кара-Бансити рисуваше до последната подробност различните части на животното, всяка с мастило в различен цвят.

Фагорът смъкна от раменете си намерения в Гравабагалиниен труп и го окачи с главата надолу на един ченгел. Две куки пронизаха плътта между ахилесовото сухожилие и костта на петата. Счупените ръце увиснаха, отеклите длани се отпуснаха на пода, сякаш бяха причудливи раци-отшелници. Анатомът побутна прислужника си, който веднага напусна стаята. Мразеше двурогите да се мотаят наоколо, но бяха по-евтини от слугите-хора и дори от робите.

След като огледа обстойно трупа, Кара-Бансити извади нож и разряза дрехите. Зловонието на разлагащата се плът не му направи никакво впечатление.

Тялото бе на млад мъж — дванайсетгодишен, може би дванайсет и половина или най-много дванайсет и девет десети, но не повече. Дрехите му бяха от грапав плат, какъвто не произвеждаха по тези земи, а косата бе подстригана по присъщия за моряците обичай.

— Ти, хубаво мое момче, явно не си от Борлиен — заговори анатомът на трупа. — Дрехите ти са от Хеспагорат, вероятно от Димариам?

Издутият в безформена маса корем скриваше препасания на кръста кожен колан. Кара-Бансити бързо се справи с проблема. Щом освободената от газовете коремна кухина спадна, пред погледа му зейна рана. Той надяна ръкавица и пъхна пръсти в раната. Нещо се съпротивляваше. С известно усилие изтръгна закривен фагорски рог, пробил далака и заседнал дълбоко в тялото. Находката веднага събуди любопитството му. Двата заострени ръба я правеха полезно оръжие, някога може би дори снабдено с дръжка.

Сега анатомът разглеждаше тялото с по-явен интерес. Загадките винаги го привличаха. Остави рога и се зае да разгледа колана. Макар и с добра изработка, не се отличаваше с нищо — навсякъде продаваха такива, например в Осоилима, където минаващите поклонници често купуваха подобни вещи. От вътрешната страна имаше закопчано джобче. Кара-Бансити го отвори и измъкна извънредно странен предмет.

Той сви вежди и се приближи към светлината, за да разгледа по-добре вещта. Подобно изделие не бе виждал досега. Не можеше дори да определи от какъв метал е направено. Тръпка на суеверен ужас мина през иначе практичния му разсъдък.

Докато миеше предмета под струите на помпата, за да махне следите от кръв и песъчинките, в лабораторията влезе жена му Биндла.

— Бардол, какво правиш тук? Мислех си, че ще се върнеш при мен в леглото. Нали знаеш за какво те чакам?

— Обичам го това нещо, но имам друга работа.

Дари я с една от сериозните си усмивки. Биндла не беше вече в първа младост — на двадесет и осем години и една десета, с около две години по-млада от него. Разкошната й червеникава коса вече губеше блясъка си, но той се възхищаваше на зрялото й очарование. В момента жена му изразяваше преувеличено погнусата си от смрадта в лабораторията.

— Та ти дори не пишеш трактата си за религията, който е обичайното ти извинение.

Той изсумтя.

— Предпочитам моите зловония.

— Ама че си извратен! Религията е вечна, миризмите не са.

— Точно обратното е, красавице моя, религията се мени постоянно. А вонята си остава все същата.

— И това те радва, а?

Кара-Бансити подсушаваше чудноватото изделие с един парцал и не отговори.

— Я погледни това.

Тя приближи и сложи ръка на рамото му.

— В името на скалата! — възкликна ученият със страхопочитание.

Протегна предмета на Биндла, която ахна от изумление.

Ивица от изкусно преплетен метал, напомняща гривна, крепеше прозрачно екранче, върху което блестяха три групи цифри.

Прочетоха ги на глас, докато Кара-Бансити ги посочваше с пръст.

06:16:55   12:37:76   19:20:14

Цифрите потрепваха и се сменяха. Съпрузите се спогледаха с нямо удивление, после отново се взряха в екранчето.

— Никога не съм виждала такъв талисман — изрече слисаната Биндла.

Пак се вторачиха очаровани. Цифрите бяха черни на жълт фон. Той ги прочете гласно.

06:20:25   3:00:00   19:23:44

Кара-Бансити допря механизма до ухото си, за да провери дали издава някакъв звук, а часовникът с махало на стената започна да отброява тринадесет удара. Този часовник бе сложно измайсторен от самия анатом в по-младите му години. Показваше в картинки времето на изгрева и залеза на двете слънца Фрейър и Баталикс, както и смяната на сезоните, отчиташе стоте секунди на минутата, четирийсетте минути на часа, двайсет и петте часа на денонощието, осемте дни на осмицата, шестте осмици на десетата и десетте десети на годината, продължаваща 480 дни. Имаше и брояч за хиляда осемстотин двадесет и петте малки години на Великата година. Сега стрелката сочеше 381 година според календара на Борлиен и Олдорандо.

Биндла също се вслушваше, но не чу нищо.

— Дали е някакъв часовник?

— Сигурно. Според средните цифри сега е тринайсет часа по борлиенско време…

Биндла винаги усещаше кога съпругът й е объркан. Гризеше кокалчетата на пръстите си като малко дете.

Над екранчето по гривната имаше редица издатинки. Тя натисна една. В трите прозорчета на екранчето се появиха други цифри.

6877    828    3269
(1177)

— В средата е годината по древния календар или нещо подобно. Как ли работи това чудо?

Той натисна бутончето и се появиха предишните редици цифри. Кара-Бансити остави гривната на скамейката и се загледа в нея, но Биндла я вдигна и я сложи на ръката си. Гривната веднага обхвана плътно нейната закръглена китка. Жената изпищя.

Кара-Бансити отиде при отрупана с овехтели книги лавица. Подмина древен фолиант, озаглавен „Заветът на Рейни-Лаян“, и извади подвързаните с кожа „Календарни таблици на Пророка и Виждащия скритото“. Прелисти няколко страници, спря се на една и плъзна показалец по колонката от цифри.

Макар според календара на Борлиен и Олдорандо сега да беше 381 година, това летоброене не беше общоприето. Други използваха други дати, както бе посочено в книгата. За сегашната имаше и числото 828. Той го откри в отречения древен „Календар на Денис“, който вече свързваха единствено с магията и окултното. Според преданието легендарният крал Денис някога властвал над целия Кампанлат.

— Средното прозорче на гривната показва местното време… — Кара-Бансити отново захапа кокалчетата на юмруците си. — И това нещо е оцеляло в морето. Къде има сега такива майстори, кой е способен да сътвори подобен шедьовър? Трябва някак да е стигнал до нас от времето на Денис…

Хвана ръката на жена си и двамата се загледаха в сменящите се цифри. Бяха намерили невероятно фин и сложен часовников механизъм, може би неоценим като стойност и несъмнено твърде загадъчен.

Където и да работеха майсторите, измислили тази гривна, явно не бяха засегнати от отчаяното положение, до което крал Джандол-Анганол докара Борлиен. В Отасол нещата все някак се крепяха още, но градът беше пристанищен и търгуваше с други земи. Иначе навсякъде работите вървяха от зле по-зле суша, глад и беззаконие. Войните и бандитите изсмукваха кръвта на страната. По-добър държавник от краля, обкръжен от по-малко подкупни съветници или парламент, щеше да сключи мир с враговете на Борлиен и да се замисли за благополучието на своите поданици.

Но не бе възможно човек да мрази Джандол-Анганол, колкото и да се опитваше Кара-Бансити да си внуши точно това чувство — и защото онзи изостави красивата си съпруга, кралицата на кралиците, за да се ожени за едно глупаво дете, че и наполовина Мади по кръв. Защо Орелът би направил това, ако не да укрепи съюза между Борлиен и стария им враг Олдорандо, в полза на страната? Всички се съгласяваха, че Джандол-Анганол е опасен човек, но обстоятелствата го притискаха не по-малко от последния селяк.

Вината можеше да се припише и на влошаващия се климат. Безумната жега, все по-нетърпима с всяко поколение, вече и дърветата пламваха като факли…

— Стига си се заплесвал — сепна го Биндла. — Ела и махни нелепата си играчка от ръката ми.