Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Истинска кръв (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dead to the World, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
mamasisa
Разпознаване, корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Шарлейн Харис. Мъртви за света

ИК „Хермес“, София, 2011

Редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Атанаска Парпулева

ISBN: 954–26–0957–4

История

  1. — Добавяне

8

— Хайде, любима, ела с мен да хвърлим един поглед — каза Ерик и ми лепна една бърза целувка. Той скочи от верандата заедно с мен — все още увита около кръста му като пиявица — и се приземи на тревата толкова тихо, че аз изхълцах от изненада. Просто изумително! След това, с тренирана векове наред ловкост, той ме прехвърли на гърба си и аз отново изхълцах; такова нещо ми се случваше за пръв път насам чак от детството ми, когато яздех баща ми на конче.

Боже мили, не се ли справях прекрасно със задължението си да крия Ерик? Подрусвах се на гърба му като волна ездачка, докато той препускаше през гробището право към Лошата вещица от Запад, вместо да се спотайва на тъмно в килера ми, където тя не би могла да го открие. Великолепно решение, Суки Стакхаус, няма що!

И все пак, трябва да призная, нашето приключение ме хвърли в детински възторг, макар че не е лесно да се крепиш на гърба на вампир, галопиращ през пресечена местност. Гробището „Тол Пайнс“ се намира в низината между два хълма. В единия му край е моята къща, а в другия — тази на Бил, родното гнездо на поколения Комптън. Докато се спускахме стремглаво надолу, мярнах няколко коли, паркирани на тесния черен път, криволичещ между гробовете. Това леко ме озадачи и донякъде помрачи еуфорията ми. Тийнейджърите често идваха на гробището, за да се усамотят, само че по двойки, а не на групи. Но нямах време да разсъждавам по този въпрос, защото ги подминахме за секунди, и то напълно безшумно.

Ерик се справи с нанагорнището без видими признаци на умора и закова намясто до някакво дърво. Протегнах ръка в тъмното, опипах ствола му и веднага се ориентирах — бяхме стигнали до големия дъб, който се намираше на двайсетина метра в северна посока от къщата на Бил.

Ерик разхлаби ръцете ми и плавно ме спусна на земята. После ме постави между себе си и дървото. Нямах представа какво се кани да направи, затова продължих да го стискам за китките в безполезен опит да го задържа до себе си. И тогава от къщата на Бил се разнесе глас, от който буквално замръзнах на мястото си.

— Тази кола отдавна не е мърдала оттук — женски глас. Халоу. Носеше се от навеса, който се намираше от тази страна на къщата. Съвсем близо до нас. Усетих как тялото на Ерик се напрегна. Дали гласът й беше успял да събуди някакъв негов спомен?

— Къщата е здраво заключена — обади се Марк Стоунбрук някъде по-отдалече.

— О, това не е проблем — съдейки по гласа й, Халоу се движеше към входната врата. Звучеше така, сякаш й беше забавно.

Тези двамата възнамеряваха да влязат с взлом в къщата на Бил! Нима можех да стоя със скръстени ръце? Трябва да съм направила някакво неволно движение, защото Ерик ме притисна с тялото си към дървото и грапавата кора одраска задника ми през тънката материя на черните ми панталони.

Чух как Халоу говори нещо с нисък, монотонен глас. Звучеше зловещо. Очевидно правеше заклинание. Би трябвало да се вълнувам, да ми е любопитно: чувах истинско заклинание от истинска вещица. Но аз се уплаших и изпитах желание да си плюя на петите. Мракът сякаш се сгъстяваше.

— Надушвам някого — обади се Марк Стоунбрук.

Олеле! Вещерът му с вещер!

— Какво? Сега ли? Тук? — Халоу спря да припява заклинанието си и взе да души въздуха.

Започнах да се треса от страх.

— Да — изръмжа брат й.

— Трансформирай се! — нареди тя. Просто ей така! Чух звук, който ми се стори познат, но не успях да го свържа с нищо конкретно в паметта си. Звучеше някак… влажно. Лепкаво. Като бъркане с лъжица в гъста течност, в която плуват разни твърди неща, като например фъстъци или парченца тофу. Или натрошени кости.

После се чу вой. Но не човешки. Марк се беше преобразил във вълк, и то без да е пълнолуние. Ето това е истинска мощ! Нощта внезапно оживя и се изпълни с множества звуци — ръмжене, хъркане, скимтене. И едва доловими движения в мрака.

Страхотно се грижех за Ерик! Няма що! Вместо да го скрия на сигурно място вкъщи, аз му позволих да ме довлече тук, като същинска глупачка. И сега се намирахме на няколко крачки от вещица върколак, пиеща вампирска кръв, а аз не носех пушката на Джейсън със себе си. Един бог знае какви други същества се спотайваха наоколо. Обзе ме мъчително чувство за вина и аз обвих ръце около врата на Ерик.

— Извинявай — прошепнах. Тихичко, като жужене на комар. И точно в този момент покрай нас профуча нещо огромно и космато. От другата страна на дъба, на няколко метра от нас, продължаваше да се чува вълчия вой на Марк. Прехапах устни, за да потисна собственото си отчаяно скимтене.

Наострих уши и установих, че наоколо имаше повече от две животни. Какво ли не бих дала за едно джобно фенерче! На десетина метра встрани от нас се разнесе кратък пронизителен лай. Друг вълк, може би? Или пък най-обикновено куче, озовало се на погрешното място в неподходящо време?

И изведнъж Ерик изчезна. Просто се изпари в мрака. В един момент ме притискаше към дънера на дървото, а в следващия вече го нямаше. Размахах ръце в опит да го открия, но шепите ми загребваха единствено леден въздух. Къде ли се беше дянал? На разузнаване? Господи, не му позволявай да се забърква в неприятности!

Ръцете ми така и не докопаха никакви вампири, но в краката ми се притисна нещо голямо и топло. Реших да рискувам и внимателно протегнах ръка. Исках да разбера що за животно ми пращаше съдбата. Напипах солидно количество козина, чифт щръкнали уши, дълга муцуна и топъл език. Опитах се да направя крачка встрани, но кучето (или вълкът?) не ми позволяваше. Въпреки че го превъзхождах по ръст и тегло, животното ме притискаше към дървото с такава сила, че не успях дори да помръдна. Но щом се заслушах в онова, което се случваше недалече от мен в тъмнината — страховитото лаене, ръмжене и ръфане, — благодарих на господ за благоразумието на моя четириног пазач. Коленичих до него и го прегърнах, а той ме облиза по лицето в знак на признателност.

Наоколо продължаваше да се носи мощен вълчи вой, който злокобно отекваше в студената зимна нощ. Косъмчетата на тила ми настръхна. Зарових лице в козината на моя компаньон и отчаяно започнах да се моля. Сред общата шумотевица внезапно се извиси изпълнен с болка вой, последван от хрипливо скимтене.

Миг след това изръмжа автомобилен двигател и два снопа светлина прорязаха непрогледния мрак. Моята страна на дървото се намираше встрани от фаровете, но успях да видя, че до мен се е сгушило куче, а не вълк. След това светлината се раздвижи и изпод гумите на автомобила се разхвърча чакъл от алеята на Бил. Последва кратка пауза — явно шофьорът сменяше скоростите — и колата потегли с бясна скорост по нанадолнището към „Хамингбърд Роуд“. Чу се мощен трясък, последван от пронизително скимтене, от което сърцето ми се разхлопа още по-силно. Така вият кучетата, когато ги блъсне кола.

— О, господи! — изстенах аз и още по-силно прегърнах косматото си приятелче. Вече можех да отида на разузнаване. Надявах се, че Стоунбрук нямат намерение да се връщат повече.

Скочих от мястото си и хукнах към входната врата на къщата, преди кучето да е успяло да ми попречи. Докато тичах, измъкнах връзката ключове от джоба си. Сетих се, че ги стисках в ръка, когато Ерик ме сграбчи на верандата, и очевидно пак съм ги пуснала в джоба на палтото си, а кърпичката е заглушавала дрънченето по време на буйната ми езда. Опипом намерих ключалката в тъмното, после преброих ключовете и открих този на Бил — трети по ред. Вратата се отвори, аз щракнах ключа на външната лампа и дворът се обля в светлина.

Навън гъмжеше от вълци.

Вкамених се от страх. Бях решила, че и двамата Стоунбрук са се качили в колата, но внезапно осъзнах, че някой от тях можеше да е тук, сред глутницата вълци. А къде, по дяволите, беше моят вампир?

Миг по-късно въпросът ми получи отговор. Във въздуха се разнесе нещо като свистене и Ерик се приземи на двора.

— Хукнах след тях по пътя, но те се движеха твърде бързо — каза той, ухилен до ушите, все едно участвахме в забавна игра.

Едно куче — коли — се приближи до него и му се озъби.

— Къш! — нахока го Ерик.

Шефът ми наведе глава и се довлече до краката ми. Още в тъмното подозирах, че моят четириног пазач е именно Сам. При първата ми среща с него в този му вид бях решила, че е изгубен домашен любимец, и го кръстих Дийн — така се казваше един мой познат, който имаше същия цвят на очите. После ми стана навик да го наричам Дийн винаги, когато се подвизаваше на четири крака. Седнах на стълбите пред къщата на Бил и колито се сгуши до мен. Казах му, че е страхотно куче, и то размаха опашка в отговор. Ерик стърчеше насред двора като паметник, а вълците се трупаха около него и го душеха.

Един огромен вълк — най-едрият от глутницата — се приближи към мен. Върколаците се превръщаха в големи вълци, предполагам; не че съм виждала кой знае колко. Живея в Луизиана и поради тази причина не съм виждала стандартни по размер вълци, така че не бих могла да направя сравнение. Този върколак беше чисто черен, което ми се стори необичайно. Козината на останалите имаше сребристосива окраска, с изключение на един, който изглеждаше по-дребен и червеникав на цвят.

Вълкът захапа ръкава на палтото ми с дългите си бели зъби и рязко го дръпна. Аз веднага се изправих и отидох до мястото, където се трупаха останалите вълци. Намирахме се в края на осветения участък, затова не бях забелязала обекта на тяхното внимание. На земята имаше локва кръв, а насред нея лежеше млада тъмнокоса жена. Гола. И в ужасно тежко състояние.

Краката й бяха счупени, а може би и едната й ръка.

— Иди да вземеш колата ми — казах на Ерик с тон, който не търпеше възражение.

Подхвърлих му ключовете и той отново потъна в мрака. Някъде в дълбините на съзнанието ми се прокрадна надеждата, че не е забравил да шофира. Имах наблюдения, че въпреки амнезията си Ерик бе запазил непокътнати всичките си ежедневни навици.

Опитвах се да не мисля за горкото ранено момиче, което лежеше на крачка от мен. Вълците обикаляха около нея и скимтяха. По едно време големият черен самец вдигна глава към мрачното небе и започна да вие. Останалите мигом го последваха, като по команда. Обърнах се, за да се уверя, че моят Дийн е в безопасност. Не исках да пострада, а нямах никаква представа каква част от своята човешка природа запазваха у себе си свръхсъществата след трансформирането си. Кучето седеше на малката веранда, встрани от глутницата, и не отделяше поглед от мен.

Внезапно осъзнах, че съм единственото двукрако същество наоколо и ако аз не предприемех нещо, нямаше кой друг да го направи.

Така, откъде трябваше да започна? Дишането. Да, момичето дишаше! Имаше пулс, който обаче изобщо не ми изглеждаше нормален — разбрах го и без да съм лекар. Кожата й гореше — това може би се дължеше на повторната й трансформация в човек. Не видях тревожно голямо количество прясна кръв, което ми вдъхна надежда, че няма разкъсвания на главни артерии.

Пъхнах ръка под главата на момичето съвсем внимателно и огледах скалпа й за рани. Слава богу, всичко изглеждаше нормално, въпреки наслоената по косата й мръсотия.

Цялата се разтреперих, докато я преглеждах. Момичето се намираше в ужасно състояние. Всички видими части на тялото й изглеждаха потрошени, насинени и окървавени. Очите й се отвориха и тя започна да трепери. По дяволите, налагаше се да я затопля! Одеяла — ето какво ми трябваше. Огледах се наоколо. Всички вълци продължаваха да бъдат вълци.

— Няма да е зле, ако един или двама от вас се превърнат отново в човеци — казах им. — Налага се да я заведа в болницата с моята кола и ще ми трябват одеяла от къщата.

Един сребристосив вълк се претърколи на една страна — охо, надарен мъжкар — и след това отново се чу познатия лепкав звук. Около гърчещото се тяло се появи нещо като мъгла и когато тя се разсея, на мястото на вълка се появи полковник Флъд, свит в ембрионална поза. Беше гол, разбира се, но аз реших да се издигна над вродената си стеснителност. Полковникът лежа неподвижно около една минута и чак тогава, с големи мъки, се изправи в седнало положение.

След това запълзя на четири крака към момичето.

— Звезда-Мария — дрезгаво каза той, подуши я и започна жално да скимти. Изглеждаше доста нелепо, когато се държеше така в човешки облик.

Той обърна глава към мен и попита:

— Къде?

Реших, че има предвид одеялата.

— Влез в къщата и се качи по стълбите. В началото на коридора има спалня. Бръкни в скрина до леглото и вземи две одеяла.

Той се изправи бавно на крака и запристъпва към къщата; очевидно имаше проблеми с равновесието или ориентацията след рязката промяна.

Момичето — Звезда-Мария — го проследи с поглед.

— Можеш ли да говориш? — попитах.

— Да — едва чуто отвърна тя.

— Къде те боли най-много?

— Струва ми се, че тазът ми е счупен. И краката — каза тя. — Колата ме блъсна.

— Хвърли ли те във въздуха?

— Да.

— Но гумите не те прегазиха, така ли?

Тя потръпна от ужас.

— Не, пострадах от удара.

— Как се казваш? Имам предвид цялото ти име. Звезда-Мария коя? — В болницата щяха да ме питат, а дотогава тя можеше да е изпаднала в безсъзнание.

— Купър — прошепна тя.

Отдалече се разнесе шум от автомобилен двигател.

Полковникът, който вече се движеше доста по-уверено, изтича от къщата с одеялата в ръце. Всички вълци, оглавявани от един човек, мигновено се скупчиха около мен и ранения член на глутницата си. Очевидно приемаха непознатия автомобил като заплаха, докато не се убедяха в противното. Възхитих се на полковника. Искаше се огромна смелост да посрещнеш врага гол, както майка те е родила.

Новодошлият беше Ерик, който закова старата ми бричка точно до Звезда-Мария. Шофираше доста самоуверено — хвърчеше чакъл, скърцаха спирачки. Вълците неспокойно обикаляха наоколо, вперили светещите си жълти очи в шофьорската врата. За миг си припомних очите на Калвин Норис, които — незнайно защо — изглеждаха доста по-различно.

— Всичко е наред, това е моята кола — казах аз, когато един от вълците започна да вие. Няколко чифта очи се впериха подозрително в мен. Всъщност нямах представа дали им изглеждам подозрителна, или просто вкусна.

Увих Звезда-Мария в одеялата и се запитах кой от всички тези вълци беше Алсид. Подозирах, че е най-големият, с най-тъмната козина, който точно в този момент се обърна да ме погледне в очите. Да, Алсид. Именно този вълк бях видяла няколко седмици по-рано в „Клубът на мъртвите“. Тогава Алсид беше мой кавалер за една нощ. Една нощ, завършила катастрофално както за мен, така и за още няколко души.

Опитах се да му се усмихна, но лицето ми беше сковано от студ. И от шок.

Без да гаси двигателя, Ерик скочи от шофьорската седалка и отвори задната врата.

— Аз ще я пренеса — извика той и вълците недоволно се разлаяха. Явно не искаха тяхната посестрима да бъде докосвана от вампир; не искаха Ерик да припарва близо до Звезда-Мария.

— Не, аз ще я пренеса — каза полковник Флъд. Ерик недоверчиво повдигна вежда и огледа слабото му тяло, но прояви разум и се отдръпна настрана. Постарах се да увия момичето, без да й причинявам допълнителни страдания, но полковникът очевидно подозираше, че процедурата по преместването щеше да влоши положението й.

— Може би трябва да извикаме линейка — измърмори той.

— И какво обяснение ще им дадем? — попитах. — Глутница вълци, гол мъж и ранено момиче в двора на къща, чиито собственик отсъства? Как ти звучи това?

— Права си — кимна той и се примири с неизбежното. Той пое момичето и тръгна към колата, без дори да се задъха. Ерик изтича от другата страна, отвори вратата и му помогна да я положи на задната седалка. Полковникът не се възпротиви. Момичето изпищя от болка и аз скочих зад волана по най-бързия начин. Ерик се настани на пътническата седалка.

— Ти няма да идваш — казах.

— Защо? — обидено ме погледна той.

— Защото, ако се появя с вампир в болницата, ще ми се наложи да давам два пъти по-сложни обяснения! — на повечето хора им отнемаше няколко минути да се сетят, че Ерик е мъртъв, но в крайна сметка го разбираха рано или късно. Вампирът обаче седеше на мястото си като упорита магаре. — Освен това всички са виждали лицето ти на проклетите плакати — стараех се да звуча категорично, без да повишавам тон. — Повечето ми съграждани са порядъчни хора, но никой от тях не би се отказал от наградата. Това е огромна сума пари.

Той неохотно се измъкна от колата.

— Угаси лампите и заключи, чу ли? — извиках след него аз.

— Ела в бара, когато имаш информация за състоянието на Звезда-Мария — викна полковникът. — Ние трябва да вземем колите и дрехите си от гробището.

Аха, това обясняваше видяното по пътя на идване.

Потеглих бавно по алеята под втренчените погледи на глутницата. Алсид стоеше встрани от тях и внимателно ме наблюдаваше. Какви ли вълчи мисли бродеха из косматата му черна глава?

В нашето малко градче няма болница (не е за вярване, но имаме супермаркет от веригата „Уолмарт“), затова поех към областния център Кларис. Тяхната болница се намираше в покрайнините на града, и то в онази част, която е най-близо до Бон Темпс, за мой късмет. Пътуването дотам ми се стори безкрайно, макар че стигнах за не повече от двайсет минути. През първите десет минути чувах стенанията на моята спътничка, а след това в колата се възцари злокобна тишина. Говорех й, молех я да каже нещо, питах я на колко години е, включих радиото в опит да я задържа в съзнание. Уви, напразно.

Не ми се искаше да губя ценно време и да спирам, за да проверявам как е, затова се носех по пътя с бясна скорост, все едно ме гонеха стадо бизони. Пред входа на спешното отделение стърчаха две медицински сестри и пушеха цигари. Веднага им извиках, но дълбоко в себе си бях сигурна, че бедната Звезда-Мария вече е мъртва.

Не беше, съдейки по трескавата дейност, която закипя около нея през следващите няколко минути. Естествено, нашата малка общинска болница не притежаваше оборудването, с което разполагаха в по-големите градове, но Звезда-Мария имаше късмет, че изобщо успяхме да стигнем до някаква болница, защото именно там спасиха живота й.

Лекарката, слаба жена с прошарена коса и огромни очила с черни рамки, ми зададе няколко конкретни въпроса, на които аз не успях да отговоря, макар че през целия път до болницата градих сюжетната нишка на историята си. След като се убеди, че съм напълно безполезна, жената ясно ми даде да разбера, че трябва веднага да се разкарам от главата й и да оставя екипа й да работи. Така и направих. Настаних се на един стол в чакалнята и се заех да запълня празнотите в набързо скалъпената ми история.

Чувствах се напълно безполезна, а ярката флуоресцентна светлина и лъскавият линолеум придаваха на обстановката отблъскваща стерилност. Пробвах да чета списание, но само две минути по-късно го захвърлих на масичката. Мина ми през ум (около седем-осем пъти) да офейкам, но на рецепцията дежуреше медицинска сестра, която не ме изпускаше от поглед. След още няколко минути реших да отида до тоалетната и да измия кръвта от ръцете си. Намокрих няколко салфетки и взех да търкам петната по палтото си, но усилията ми бяха напразни.

Когато излязох от тоалетната, отвън ме чакаха двама полицаи. Едри мъже, които шумоляха със синтетичните си подплатени якета и проскърцваха с кожените си колани и екипировка. Не можех да си представя как биха могли да дебнат някого, без да вдигат шум.

По-високият беше по-възрастният от двамата. С късо подстригана стоманеносива коса и лице, набраздено от дълбоки бръчки. Шкембето му висеше над колана. Партньорът му изглеждаше около трийсетгодишен и някак странно едноцветен — светлокафява коса, светлокафяви очи и светлокафява кожа. Наложи се да впрегна всичките си сетива, за да ги проуча.

И двамата очакваха да научат, че съм замесена лично в този случай или поне укривам информация.

Донякъде бяха прави, естествено.

— Госпожица Стакхаус? Вие доведохте младата жена, която в момента е под грижите на доктор Скинър, нали така? — внимателно попита по-младият.

— Звезда-Мария — казах. — Купър.

— Кажете ми как се стигна дотам — намеси се по-старият.

Това беше заповед, макар и изречена вежливо. Съдейки по „чутото“ от главите им, никой от двамата не ме познаваше и не знаеше нищо за мен. Чудесно!

Поех дълбоко въздух и се гмурнах в мътните води на лъжата.

— Шофирах към вкъщи след работа — казах. — Работя в бар „Мерлот“… знаете ли къде се намира?

И двамата кимнаха. Естествено, че знаеха. Полицейските служители знаеха всички барове в окръга.

— Встрани от пътя лежеше тяло, върху чакъла на банкета — казах аз, като внимателно подбирах думите си, за да не изтърся нещо, за което после да съжалявам. — Веднага спрях, естествено. Наоколо нямаше жива душа. Момичето дишаше и трябваше да й помогна. Отне ми доста време да я кача в колата сама.

Стараех се да държа под контрол детайлите — и периода от време след тръгването ми от „Мерлот“, и малките камъчета чакъл от алеята на Бил, които със сигурност бяха полепнали по кожата на момичето. Така историята ми звучеше много по-убедително. Или поне така се надявах.

— Забелязахте ли следи от гуми по пътя? — Светлокафявият полицай не можа да издържи дълго, без да зададе въпрос.

— Не, не забелязах. Може и да е имало. Аз просто… след като я видях, не можех да мисля за нищо друго, освен за нея.

— И какво стана после? — подкани ме по-възрастният.

— Видно беше, че е тежко ранена, затова я докарах тук по най-бързия начин — свих рамене аз. Край на историята.

— А не ви ли хрумна да извикате линейка?

— Нямам мобилен телефон.

— Жена, която се прибира сама след работа толкова късно, трябва да има мобилен телефон, госпожице.

Изкуших се да му кажа, че ако е навит да ми плаща сметката, с удоволствие ще си взема един, но се въздържах. Естествено, че е удобно да имаш мобилен телефон, но аз едва успявах да плащам сметката на домашния си телефон. Единствената глезотия, която си позволявах, бе кабелната телевизия — моето любимо развлечение.

— Съгласна съм — лаконично отвърнах аз.

— Как е цялото ви име? — попита по-младият.

Вдигнах глава и го погледнах право в очите.

— Суки Стакхаус — отвърнах.

Човекът си мислеше, че изглеждам много сладка и срамежлива.

— Вие ли сте сестрата на онзи мъж, който изчезна безследно преди няколко дни? — Сивокосият полицай се наведе, за да огледа лицето ми.

— Да, сър — отвърнах аз и отново се вторачих в краката си.

— Очевидно ви преследва лош късмет напоследък, госпожице Стакхаус.

— О, да, не ще и дума! — отвърнах аз с разтреперан глас. Дори нямаше нужда да се преструвам.

— Някога виждали ли сте тази жена? Имам предвид, преди да я доведете в болницата тази нощ — по-възрастният полицай измъкна малък бележник от джоба си и започна да си води записки. Казваше се Кърлю според значката на ревера му.

Поклатих глава.

— Мислите ли, че брат ви може да я е познавал?

Погледнах изненадано към кафявия полицай, който — между другото — се казваше Стенс.

— Откъде бих могла да знам? — свих рамене аз. И миг след това разбрах, че той просто е искал да го погледна в очите. Едноцветният Стенс се чудеше какво мнение да си изгради за мен. Изглеждах му симпатично момиче с добро сърце. От друга страна, професията ми го смущаваше — образованите девойки не работят като сервитьорки в барове. На всичкото отгоре брат ми се славеше като скандалджия, макар че много от патрулните полицаи го харесваха.

— Как е тя? — попитах.

Двамата едновременно извърнаха глави към вратата, зад която борбата за живота на Звезда-Мария продължаваше.

— Жива е. Все още — отвърна Стенс.

— Горкичката — казах. По бузите ми се затъркаляха сълзи и аз взех да ровя в джобовете си за кърпичка.

— Тя каза ли ви нещо, госпожице Стакхаус?

Замислих се.

— Да — отвърнах. — Каза. — В този случай спокойно можех да кажа истината.

Двамата полицаи трепетно зачакаха отговора ми.

— Каза ми името си и че най-много от всичко я болят краката. Освен това каза, че я е блъснала кола, но не е успяла да я прегази.

Двамата мъже се спогледаха.

— Момичето даде ли описание на колата? — попита Стенс.

Обзе ме огромно изкушение да опиша колата на Стоунбрук, но, за щастие, не се поддадох. Веднага съобразих, че по бронята й щеше да има вълча козина. Браво, Суки, добре използваш мозъчните си клетки!

— Не — отвърнах аз след кратко колебание. — Не каза почти нищо повече, само стенеше. Беше ужасно.

Тапицерията на задната ми седалка сигурно е съсипана, помислих си аз и веднага се засрамих от себе си.

— И не видяхте никакви коли, камиони или каквито и да било други превозни средства, докато се прибирахте от работа?

Така, това вече е друг въпрос.

— Не и на моя път — колебливо отвърнах аз. — Може и да съм видяла някоя и друга кола на влизане в Бон Темпс и по улиците на града, както и по пътя от Бон Темпс до Кларис, но не си спомням никакви подробности.

— Можете ли да ни заведете до мястото, на което видяхте жената?

— Съмнявам се. Наоколо нямаше нищо, по което да се ориентирам. Нито дървета, нито табели — отвърнах. Умората ми пречеше да контролирам самообладанието си, затова добавих: — Може би утре? На дневна светлина?

Стенс ме потупа по рамото.

— Наясно сме, че в момента сте разстроена, госпожице — утеши ме той. — Направили сте всичко възможно за клетото момиче. Сега трябва да оставим всичко в ръцете на лекарите… и на бог.

Кимнах енергично, защото бях напълно съгласна с него. По-възрастният, Кърлю, продължаваше да ме гледа с леко недоверие, но все пак ми благодари. После двамата напуснаха болницата и потънаха в мрака. Отстъпих леко назад, без да отделям поглед от паркинга. Секунда-две по-късно полицаите застанаха до колата ми и насочиха фенерчетата си към прозорците, за да огледат интериора. Колата ми винаги е изрядно чиста отвътре, така че служителите на реда щяха да видят единствено петната кръв по задната седалка и нищо друго. Забелязах, че се навеждат да проверят и решетката между фаровете. Не че ги упреквах; хората просто си вършеха работата.

След като приключиха с огледа, двамата застанаха под една улична лампа и започнаха да попълват протоколите си.

Малка по-късно доктор Скинър се появи в коридора и ме потърси с поглед. Свали хирургическата маска под брадичката си и разтри тила си с дългата си кльощава ръка.

— Състоянието на госпожица Купър е стабилно. Вече се чувства малко по-добре — уведоми ме тя.

Кимнах и притворих очи от облекчение.

— Благодаря ви — изхълцах аз.

— Подготвена е за транспортиране до болница „Шумпърт“ в Шривпорт. Хеликоптерът ще пристигне всеки момент.

Взех да мигам, опитвайки се да реша дали това е добре, или зле. Независимо от моето мнение, Звезда-Мария трябваше да отиде в най-добрата болница по най-бързия начин. Рано или късно, когато състоянието й позволяваше, щеше да й се наложи да каже нещо. Но нейната история едва ли щеше да съвпадне с моята.

— Тя в съзнание ли е? — попитах.

— Едва-едва — почти ядосано отвърна лекарката, сякаш приемаше тежкото състояние на пациентката си като лична обида към собствената си личност. — Можете да й кажете няколко думи, но няма гаранция, че ще си спомня разговора ви и че изобщо ще разбере нещо. Извинете ме, трябва да отделя няколко минути на полицаите — двамата униформени тъкмо влизаха обратно в болницата.

— Благодаря — казах аз и тръгнах наляво, в указаната от нея посока. Отворих вратата и се озовах в неприветлива, ярко осветена стая, в която цареше пълен безпорядък. Вътре имаше две медицински сестри, които бъбреха помежду си и прибираха неизползваните пакети с превързочни материали. В ъгъла стоеше мъж, въоръжен с парцал и кофа. Очевидно чакаше да изведат момичето до хеликоптера, за да почисти помещението. Приближих се до тясното легло и улових ръката й.

Наведох се и прошепнах:

— Звезда-Мария, познаваш ли гласа ми?

От силния удар в земята лицето й беше подуто и ожулено. Изглеждаше ужасно, макар да знаех, че това бяха едни от най-леките й травми.

— Да — едва чуто отвърна тя.

— Аз съм тази, която те откри встрани от пътя — казах. — Пътувах към вкъщи, на юг от Бон Темпс. Ти лежеше край главния път.

— Разбрах — измърмори тя.

— Предполагам — небрежно продължих аз, — че някой те е накарал да излезеш от колата му и същият този някой те е ударил с колата си. Но, както знаеш, понякога при такива тежки травми хората не помнят абсолютно нищо — една от сестрите ме изгледа с любопитство. Беше дочула последната част от изречението ми. — Така че не се тревожи, ако не помниш.

— Ще се опитам — неясно изрече тя със същия тих, едва доловим глас.

Повече нищо не можех да направя, дори рискувах да влоша нещата, затова се сбогувах с нея, благодарих на сестрите и се запътих към колата си. Благодарение на одеялата (които вероятно трябваше да върна в раклата на Бил) задната седалка изглеждаше сравнително прилично.

Ето че имаше и нещо положително в цялата тази безумна нощ!

После се замислих за одеялата. Дали от болницата щяха да ме потърсят, за да си ги прибера? Или може би щяха да ги задържат в полицията? А може би просто са ги изхвърлили на боклука? Свих рамене. Имаше ли смисъл де се тревожа за две правоъгълни парчета плат, когато имах толкова много грижи на плещите си? Първо, не одобрявах факта, че върколаците се събираха в „Мерлот“. Това въвличаше Сам прекалено навътре в проблемите им. Той също беше свръхсъщество, но неговата порода се радваше на много по-голяма свобода и безгрижие в свръхестествения свят. При него важеше принципът „всеки сам за себе си“, докато върколаците се движеха на глутници и действаха организирано. А ето че сега се канеха да използват „Мерлот“ като място за среща.

Второ, Ерик. О, господи, Ерик ме чакаше вкъщи!

Неволно се запитах колко ли беше часът в Перу. Бил сигурно се забавляваше чудесно, за разлика от мен. От новогодишната нощ насам неприятностите ме връхлитаха една подир друга и изобщо не можех да си почина; чувствах се изтощена до смърт.

Стигнах до кръстопътя и завих наляво, в посока към „Мерлот“. Светлината на фаровете се плъзгаше по околните храсти и дървета. Тази нощ, слава богу, нямаше никакви полуголи вампири, тичащи покрай пътя.

— Събуди се — обеди се женски глас от седалката до мен.

— Какво? — Отворих рязко клепачи и установих, че колата се движеше на зигзаг.

— Заспиваш.

На този етап вече нищо не можеше да ме изненада, ако ще да видех кит, проснат насред пътя.

— А ти коя си? — попитах аз, след като най-после успях да намеря гласа си.

— Клодин.

На бледата светлина от таблото ми беше трудно да я разпозная, но спътничката ми определено изглеждаше като високата красавица, която видях на новогодишното парти в „Мерлот“ и в колата на Тара предишната сутрин.

— Как влезе в колата ми? Защо си тук?

— Защото през последните няколко седмици в този район се наблюдава твърде интензивна свръхестествена активност. Аз съм посредникът.

— Посредник между какво?

— Между двата свята. Или, ако трябва да съм по-точна, между трите свята.

Понякога животът ти предлага повече, отколкото ти е нужно. И ти просто приемаш.

— Ти си нещо като ангел, така ли? Именно за това дойде да ме събудиш, когато заспивах на волана, нали?

— Не, още не съм стигнала чак дотам. В момента си твърде изморена и няма смисъл да ти обяснявам. Просто зарежи митологията и ме приеми такава, каквато съм.

Усетих странно пърхане в гърдите.

— Виж — посочи Клодин. — Онзи мъж ти маха.

Наистина — на паркинга пред „Мерлот“ стърчеше вампир и изпълняваше ролята на семафор. Чоу.

— О, просто страхотно! — мрачно изпъшках аз. — Ами, надявам се, че нямаш нищо против да се отбия, Клодин. Трябва да вляза за малко.

— Естествено, това не е за изпускане.

Семафорът ме насочи към задния вход на бара и аз с изненада открих, че служебния паркинг е претъпкан с коли, които не се виждаха от пътя.

— Майчице мила! — възкликна Клодин. — Тук има парти!

Тя изхвърча от колата, грейнала от радост, а аз със задоволство наблюдавах втрещения Чоу, който буквално си глътна езика при вида на тези сто и осемдесет сантиметра великолепие. А да изненадаш вампир никак не е лесно!

— Хайде да влизаме! — изписка Клодин и ме улови за ръката.