Шарлейн Харис
Мъртви за света (11)

10

Когато се събудих на следващата сутрин, езерото зад къщата на Джейсън вече беше претърсено. В десет часа на входната ми врата рязко се почука. Веднага познах, че е Елси Бек — полицаите винаги чукат така, — и бързо нахлузих джинси и пуловер, преди да му отворя.

— Не е в езерото — каза Елси без излишни приказки.

— Ох, слава богу! — въздъхнах аз и се облегнах на вратата. Затворих очи и стоях така около минута. — Заповядай — Елси Бек прекрачи прага като вампир, влизащ за пръв път в нечий дом, — мълчалив и много предпазлив.

— Искаш ли кафе? — учтиво попитах, когато той се настани на стария ми диван.

— Не, благодаря — сковано отвърна той. Смущаваше се от мен точно толкова, колкото и аз от него. С крайчеца на окото си забелязах ризата на Ерик, закачена на дръжката на вратата в спалнята ми, сравнително далече от полезрението на полицая. Какво пък, много жени носят мъжки ризи, реших аз. Нямаше нужда да изпадам в паника. Колкото и да се стараех да не подслушвам мислите на Елси, все пак разбрах, че той се чувстваше неудобно да бъде сам в дома на бяла жена и с нетърпение чакаше пристигането на Анди Белфльор.

— Извини ме за секунда — казах аз, преди да съм се изкушила да го попитам по каква причина ще идва и Анди. Това щеше да разтърси Елси Бек до мозъка на костите му. Грабнах ризата на влизане в спалнята ми, сгънах я и я пъхнах в едно от чекмеджетата на скрина. После измих зъбите и лицето си. Когато се върнах във всекидневната, Анди вече ме чакаше там. Придружаваше го и Баракудата Хенеси — шефът на Джейсън. При вида на тази представителна групичка коленете ми омекнаха и аз се свлякох на отоманката до дивана.

— Какво? — казах. Нямах сили да обеля втора дума.

— Кръвта по дъските на пристана е най-вероятно котешка. В нея има и друг отпечатък, освен този от ботуша на Джейсън — каза Анди. — Пазим тази информация в тайна, защото не искаме тези гори да се напълнят с идиоти — сякаш ме облъхна леден вятър. Ако не притежавах телепатични способности, сигурно бих се разсмяла. Когато каза „котешка“ кръв, Анди нямаше предвид някоя сива или оранжева писана, а… пума.

Да, именно пума, или иначе казано — планински лъв. Тук нямаме много планини разбира се, но пумите — старите заселници са ги наричали кугуари — обитават и по-ниските крайречни долини. Доколкото ми е известно, единственото място, на което могат да се срещнат пуми в естествена среда, е Флорида, но дори и там те са толкова малко, че са почти на изчезване. Що се отнася до Луизиана, тук пуми никой не е виждал. Не и през последните петдесет години, а може би и повече.

Носят се какви ли не слухове, разбира се. Благодарение на тях нашите гори и потоци могат да произвеждат огромни количества крокодили, нутрии, опосуми, еноти и дори черни мечки или рисове. Койоти също. Но не съществуваха никакви снимки, изпражнения или отпечатъци от лапи, които да докажат наличието на пуми… досега.

В очите на Анди Белфльор гореше маниакален огън. Но не по мен. Всеки мъж, който е ходил на лов поне веднъж или поне обича да фотографира природата, би дал почти всичко, за да види истинска дива пума. И макар че тези хищници всячески се стараят да избягват човека, човекът — уви! — не желае да им отвърне със същото.

— Е, какво мислите? — попитах аз, макар че твърде добре знаех какво си мислеха. Но тъй като не исках да смущавам душевното им спокойствие, трябваше да се престоря, че не зная. Баракудата тъкмо си мислеше, че Джейсън най-вероятно е мъртъв. За разлика от полицаите, които ме гледаха втренчено, той седеше на бабиния фотьойл с наведена глава и стискаше големите си червендалести ръце толкова силно, че кокалчетата му белееха.

— Може би Джейсън е забелязал пумата, когато се е прибирал вкъщи онази нощ — плахо предположи Анди. — След това е изтичал да вземе пушката си и е тръгнал да я преследва.

— Те са защитен вид — казах. — Смяташ, че Джейсън не знае това, така ли? — естествено, те смятаха брат ми за импулсивен и безмозъчен човек, на когото просто не му пука за нищо.

— А ти сигурна ли си, че това би го спряло? — попита Елси с наченки на благост в тона си.

— Значи смятате, че Джейсън е убил пумата — с мъка изрекох аз.

— Не е изключено.

— И после какво? — скръстих ръце пред гърдите си.

Тримата мъже се спогледаха.

— Възможно е Джейсън да е последвал пумата в гората — каза Анди. — Може да не е била ранена смъртоносно, в крайна сметка, и да го е нападнала.

— Вие наистина ли смятате, че брат ми би тръгнал да преследва ранено животно в гората? Съвсем сам, посред нощ? — точно така смятаха. Прочетох го ясно и отчетливо: Типично за Джейсън Стакхаус. Те просто нямаха представа, че при цялото си безразсъдство и необузданост единственият човек, когото брат ми обичаше най-много от всичко, беше Джейсън Стакхаус и той не би рискувал живота му по толкова идиотски начин.

Ако Анди Белфльор имаше съмнения относно тази теория, то Елси Бек нямаше никакви. Той смяташе, че със съвместни усилия сме успели да възстановим напълно точно действията на Джейсън през въпросната нощ. Само че двамата полицаи не знаеха — а аз нямах никакво намерение да ги уведомявам — че ако през онази нощ брат ми действително е видял пума около къщата си, то тя най-вероятно е била човек, притежаващ свръхестествената способност да променя облика си. Клодин не беше ли споменала, че новодошлите вещици са успели да привлекат на своя страна не само върколаци, но и по-едри хищници? Какъв по-ценен съюзник от една пума, в случай че планираш насилствено завземане на територии?

— Тази сутрин ми се обади Джей Стенс, от полицията в Кларис — каза Анди. Кръглото му лице се извърна към мен и очите му ме пронизаха. — Разказа ми за онова момиче, което снощи си открила край пътя.

Кимнах, макар че не виждах връзката; мислите ми все още бяха заети с хипотетичната пума и не успях веднага да схвана накъде бие.

— Това момиче свързано ли е по някакъв начин с Джейсън?

— Какво? — зяпнах насреща му изумена. — Това пък откъде ти хрумна?

— Открила си това момиче, тази Звезда-Мария Купър, край пътя. Направили са оглед, но не са открили и следа от произшествие.

Свих рамене.

— Казах им, че не мога да посоча точното място, на което я намерих. Предложих им да се включа в огледа през деня, но те не ми се обадиха. Изобщо не съм изненадана, че не са открили следи, след като не им е известно точното място. Аз се опитах да го открия, но беше посред нощ. Страхувах се. А може просто да са я изхвърлили там от някоя кола — неслучайно гледам канал „Дискавъри“.

— Чуй какво смятаме ние по този въпрос — избоботи Елси Бек. — Според нас това момиче е някоя от бившите любовници на Джейсън, която той е държал на тайно място. И след изчезването на Джейсън ти си я пуснала на свобода.

— Ъ? — имах чувството, че ми говорят на урду или някакъв друг екзотичен език. Не откривах никакъв смисъл в казаното.

— Сетихме се за арестуването на Джейсън като заподозрян във връзка с онези убийства миналата година. Нали знаеш, че няма дим без огън?

— Всички знаят кой е убиецът. Човекът направи самопризнания и вече излежава присъдата си, доколкото ми е известно — възмутих се аз.

Очите на Баракудата преливаха от тревога. Целият този разпит караше шефа на брат ми да се чувства крайно неловко. По общо мнение Джейсън действително си падаше малко перверзен в сексуално отношение (не че жените се оплакваха), но идеята да държи сексробиня ми се струваше просто абсурдна! Че и мен намесиха в тази сюжетна линия! О, я моля ви се!

— Той наистина направи самопризнания и в момента е в затвора — каза Анди. — Но може да е имал съучастник в лицето на Джейсън.

— Момент! Дайте да се разберем! — кипнах аз. — Не може да дъвчете две версии едновременно. Ако брат ми е мъртъв в гората, след като е преследвал хипотетична ранена пума, как може да е държал… как й беше името?… Звезда-Мария Купър като заложница? Или смятате, че аз също съм замесена в тази работа? Да не би да подозирате, че аз съм я блъснала с колата си? И после съм я натоварила на задната седалка и съм я откарала в спешното отделение?

Всички се гледахме гневно един друг в продължение на няколко дълги минути. От мъжете се носеше напрежение и смущение на талази.

Пръв не издържа Баракудата и се изстреля от фотьойла като ракета.

— Не — изрева той. — Вие, момчета, ме помолихте да дойда тук, за да съобщим на Суки новината за пумата. Никой не спомена и дума за тази работа с момичето, блъснато от кола! Познавам Суки. Тя е добро момиче. И няма да позволя на никого да се държи непристойно с нея! И тези приказки за Джейсън Стакхаус… Ха! Че защо му е да държи девойки в плен? Та те хукват подире му още щом им помаха с пръст! А ако се опитвате да ми кажете, че Суки е освободила това момиче Купър, след като Джейсън не се е прибрал вкъщи, и после я е прегазила с колата си, можете да вървите по дяволите! Ето това ще ви кажа аз!

Господ да поживи Баракудата Хенеси, ето това ще ви кажа пък аз.

Елси и Анди си тръгнаха малко след това, а ние двамата с Баракудата проведохме доста несвързан разговор, изпълнен предимно с неговите ругатни по адрес на полицаите. Когато репертоарът му се изчерпа, той погледна часовника си.

— Хайде, Суки. Двамата с теб трябва да отидем до къщата на Джейсън.

— Защо? — не че имах нещо против, просто не можех да разбера защо трябваше да го правим.

— Организирали сме спасителен отряд. Знам, че ще искаш да се присъединиш.

Буквално зяпнах от изненада, а той продължи да сипе ругатни по адрес на Елси и Анди. Усилено се мъчех да измисля начин, по който да отменя спасителната операция. Ставаше ми зле само при мисълта, че един куп мъже и жени, навлечени с дебели якета, ще плъзнат из обраслата с гъсти шубраци гора, труднопроходима дори през зимата. Но просто не виждах начин да спра това безумие — хората се опитваха да помогнат и аз трябваше да се присъединя към тях.

И все пак, колкото и невероятно да изглеждаше, Джейсън наистина би могъл да е някъде в гората. Баракудата ми каза, че събрал колкото се може повече доброволци, а Кевин Прайър се съгласил да бъде координатор на издирването в почивния си ден. Максин Фортънбъри и нейните приятелки от църквата щели да донесат кафе и понички. Просто невероятно! Разплаках се, а Баракудата почервеня още повече. Очевидно плачещите жени заемаха едно от челните места в списъка на нещата, които го караха да се чувства неловко.

Реших да не го тормозя повече и му съобщих, че отивам да се приготвя. Оправих набързо леглото, измих лицето си от сълзите и прибрах косата си на конска опашка. Открих чифт топли наушници, които използвах може би веднъж годишно, навлякох палтото си и пъхнах градинските си ръкавици в джоба заедно със сноп салфетки, в случай че отново ми шурнат сълзите.

Спасителната операция бе събитието на деня в Бон Темпс. Да, хората искаха да помогнат, но имаше и друга причина — слухът за отпечатък от лапа на загадъчно диво животно привличаше любопитните като магнит. Доколкото можех да преценя думата „пума“ все още не се споменаваше, иначе доброволците щяха да бъдат много повече. Болшинството от мъжете бяха дошли въоръжени — всъщност болшинството от мъжете по принцип си ходеха въоръжени. По нашия край ловът е начин на живот; почти всички коли са закичени със стикери на НСА^[1], а сезонът за лов на елени се тачи като национален празник. Има отделни периоди за лов на елени с лъкове и стрели, със заглушители или с пушки. (Нищо чудно да има и сезон за лов с копия.) Пред къщата на Джейсън стърчаха поне петдесет души; сериозна група за малко градче като нашето, и то в работен ден.

Сам също беше там. Така се зарадвах, че за малко да се разплача отново. За по-добър шеф не можех и да си мечтая, но по-важното е, че той е чудесен приятел, който винаги се притича на помощ, когато съм в беда. Носеше яркооранжеви ръкавици в тон с яркооранжева плетена шапка, изпод която се подаваха кичури от златисточервеникавата му коса. Дебелото му кафяво яке изглеждаше мрачно в контраст с оранжевите му аксесоари. Всички носеха работни ботуши. Човек не бива да ходи в гората с незащитени глезени, дори и през зимата. Змиите са бавни и лениви, но ако случайно ги настъпиш, веднага нападат.

Покрай присъствието на всички тези хора изчезването на брат ми изглеждаше по-реално и окончателно. Ако всички те вярваха, че Джейсън може да е в гората, мъртъв или тежко ранен, значи подобна вероятност съществуваше. Страхът ми растеше с всяка изминала минута въпреки многобройните разумни доводи, които непрекъснато си повтарях. Докато наблюдавах приготовленията край себе си, за стотен път си представих всички страховити неща, които биха могли да са сполетели Джейсън.

Когато най-после излязох от филма на ужасите, който се прожектираше в главата ми, Сам стоеше до мен. Бе свалил едната си ръкавица и ръката му стискаше моята. Топлата му твърда длан ми вдъхваше спокойствие. Сам е свръхсъщество, но знае как да насочва мислите си към мен, макар че не умее да „чува“ моите в отговор.

— Вярваш ли наистина, че Джейсън може да е някъде там? — попита той.

Поклатих глава и го погледнах в очите.

— Мислиш ли, че още е жив?

Труден въпрос. Замислих се и накрая просто свих рамене. Той продължи да държи ръката ми, за което му бях благодарна.

Арлийн и Так се измъкнаха от колата на Арлийн и тръгнаха към нас. Червената коса на Арлийн изглеждаше по-рошава от обикновено, а готвачът на аламинути имаше нужда от бръснене. Изводът — Так все още не държеше резервна самобръсначка в банята на червенокосата ми приятелка.

— Видя ли Тара? — попита Арлийн.

— Не.

— Ето я — тя кимна крадешком и погледът ми попадна върху Тара, обута в джинси и гумени ботуши до коленете. Облеклото й изобщо не подхождаше на изискана собственичка на бутик, макар че носеше разкошна шапка от изкуствена козина в бяло и кафяво, която предизвикваше неудържимо желание да я погалиш по главата. Палтото й беше в тон с шапката. Ръкавиците — също. Но от кръста надолу приятелката ми бе готова да щурмува горите. Даго — приятел на Джейсън — гледаше Тара с широко отворени очи, като ударен от гръм. Холи и Даниел също присъстваха, и тъй като гаджето на Даниел не се забелязваше наоколо, спасителната операция започваше да прилича на светско мероприятие.

Максин Фортънбъри и две нейни приятелки от църквата стояха до спуснатия заден капак на пикапа на господин Фортънбъри. Върху импровизираната масичка имаше подредени няколко термоса с кафе, картонени чашки, пластмасови лъжички и пакетчета захар.

Шест дузини понички, току-що закупени от пекарната, вдигаха пара направо от кутиите. До пикапа стърчеше в готовност голям пластмасов кош за боклук, оборудван с черна найлонова торба. Тези дами знаеха как се организира спасителна операция.

Просто не можех да повярвам, че всичко това е било подготвено в рамките на няколко часа. Наложи се да пусна ръката на Сам и да измъкна от джоба си кърпичка, за да подсуша лицето си. Очаквах да видя Арлийн, но присъствието на Холи и Даниел направо ме шокира. За Тара пък да не говорим. Тя изобщо не се вписваше в образа на доброволка, тръгнала да кръстосва горите. Кевин Прайър не принадлежеше към приятелския кръг на Джейсън, но ето го и него — координатор на операцията, въоръжен с карта, бележник и писалка.

Улових погледа на Холи и тя ме дари с една от онези тъжни усмивки, които опечалените си разменяха на погребения.

Разнесе се силен трясък: Кевин хлопаше на каросерията на пикапа с капака на коша за боклук и след като привлече вниманието на присъстващите, започна да раздава инструкции. Не съм предполагала, че Кевин може да изглежда толкова авторитетен; обикновено вехнеше под сянката на властната си майка Джанин или на извънгабаритната си партньорка Кения. И тъкмо когато си помислих, че Кения никога не би тръгнала да издирва Джейсън, тя влезе в полезрението ми и аз веднага върнах мислите си назад. Облечена подходящо за случая, тя стоеше облегната върху пикапа на семейство Фортънбъри със съвършено безразлична физиономия. Позата й загатваше, че е дошла, за да подкрепя Кевин, и няма намерение да мърда или да говори, освен ако не възникнат проблеми. Кения умееше да всява страхотен респект, шапка й свалях за това. Не се и съмнявах, че мигом би плиснала кофа вода върху Джейсън, ако го видеше в пламъци — образно казано — но определено не преливаше от симпатии към него. Присъстваше тук единствено заради Кевин. Докато той разделяше хората на групи, тя не сваляше очи от него, с изключение на кратките мигове, в които погледът й сканираше лицата на доброволците, в това число и моето. Кимна ми леко за поздрав, а аз отвърнах със същото.

— Във всяка група от петима трябва да има по един въоръжен мъж — извика Кевин. — Но не просто човек с пушка, а опитен ловец, който познава добре гората.

След тази директива вълнението на тълпата достигна апогея си и аз спрях да слушам инструкциите на Кевин. Все още усещах умората от предишния ден — и то какъв ден само, плътно наситен с какви ли не събития. Междувременно страхът за съдбата на Джейсън непрекъснато ме преследваше и разяждаше отвътре. След дългата и тежка нощ ме събудиха рано, а сега стърчах тук на студа, пред дома, в който израснах, и се канех да взема участие в една ненужна спасителна операция. Поне се надявах да се окаже ненужна. Чувствах се като в мъгла и вече нямах сили дори да мисля. Задуха леден вятър и изсуши сълзите по бузите ми.

Сам обви ръце около мен. Имах чувството, че усещам топлината му дори през дебелите ни дрехи.

— Знаеш, че няма да го открием там — прошепна той.

— Почти съм сигурна, че няма да го открием — неуверено отвърнах аз.

— Ако е някъде там, веднага ще го надуша.

Много полезно уточнение.

Вдигнах поглед към него. Всъщност нямаше нужда, защото Сам е висок почти колкото мен. Точно в този момент лицето му изглеждаше по-сериозно от всякога. Умението на Сам да променя облика си неведнъж му е давало повод за забавления, но точно сега той не искаше нищо друго, освен да разсее страховете ми. В своя животински облик той притежаваше силен кучешки нюх, но дори в човешки вид обонянието му многократно превъзхождаше това на обикновените хора. Сам със сигурност щеше да надуши един сравнително пресен труп.

— Бъди внимателен в гората — казах.

— Не се тревожи. Ако Джейсън е там, веднага ще разбера.

Кевин ми беше казал, че шерифът се е опитал да наеме кучета следотърсачи, собственост на някакъв полицай от Шривпорт, но човекът му отговорил, че кучетата били предварително ангажирани за деня. Интересно дали казваше истината, или просто се страхуваше да пусне кучетата си в гора, обитавана от пума. Честно казано, не бих го упрекнала. Но ето че в момента имах по-добро предложение и то стоеше точно пред мен.

— Сам — започнах аз и очите ми се напълниха със сълзи. Опитах се да му благодаря, но думите заседнаха на гърлото ми. Какъв късмет, че имах толкова верен приятел като Сам!

— Стига, Суки, не плачи — каза той. — Ще разберем какво се е случило с Джейсън и ще намерим начин да върнем паметта на Ерик — той изтри сълзите от бузите ми с палец.

Стояхме далеч от останалите и нямаше кой да ни чуе, но аз пак хвърлих бърз поглед наоколо.

— И тогава — мрачно продължи той — ще можем да го отведем обратно в Шривпорт, където му е мястото.

Тук предпочетох да замълча.

— Каква беше думата ти за днес? — попита той и отстъпи крачка назад.

Усмихнах се през сълзи. Сам много харесваше календара ми „Дума на деня“ и редовно ме питаше какво ми се е паднало.

— Тази сутрин не съм го поглеждала. Вчерашната беше „бъркотия“.

— Няма страшно, Суки, ще намерим начин да те измъкнем от тази бъркотия — усмихна се той.

Когато доброволците се разделиха на групи, с изненада установих, че Сам не беше единственото свръхсъщество с двойствена природа в спасителния отряд. Имахме подкрепления чак от Хотшот — Калвин Норис, племенницата му Кристъл и още един мъж, който ми се стори смътно познат отнякъде. Тримата стояха настрана от останалите. Разрових се в паметта си и внезапно се сетих, че вторият мъж бе съседът, който живееше през няколко къщи от дома на Кристъл. Мъжът, когото видях да излиза от бараката в двора си. Първо се спомних гъстата му светлоруса коса, а когато видях грациозните му движения, всичките ми съмнения отпаднаха. Кевин назначи преподобния Джими Фулънуайлдър за стрелец към тяхното трио. При други обстоятелства бих се смяла до припадък на странната комбинация от трима върколаци и един свещеник.

Не ми оставаше нищо друго, освен да предложа себе си като пети член на групата.

Тримата върколаци от Хотшот ми кимнаха сдържано, а Калвин Норис ме изгледа многозначително със златистозелените си очи.

— Това тук е Фелтън Норис — каза той и кимна към върколака до себе си. (В Хотшот всички ли носеха едно и също фамилно име?)

Кимнах на Фелтън, а с Джими Фулънуайлдър — сивокос мъж около шейсетте — се здрависах.

— Аз естествено познавам госпожица Суки, но за останалите не съм много сигурен. Казвам се Джими Фулънуайлдър, пастор на Баптистката църква на Великата любов — каза той и се усмихна на всички.

Калвин изслуша информацията с учтива усмивка, Кристъл изгледа пастора с насмешка, а Фелтън Норис доби още по-мрачно изражение. Странен тип беше този Фелтън, дори и за върколак от подобно селище. Гъстите му тъмни вежди и още по-тъмните му очи рязко контрастираха със светлата му коса. Лицето му, широко около скулите, внезапно се стесняваше надолу и караше устните му да изглеждат още по-тънки. Въпреки едрото си телосложение Фелтън се движеше леко и безшумно, а когато влязохме в гората, аз осъзнах, че това е особеност, характерна за всички представители от Хотшот. В сравнение с тримата Норис аз и Джими Фулънуайлдър изглеждахме като тромави слонове.

Затова пък пасторът носеше 30-калибровата си пушка така, сякаш знаеше как да си служи с нея.

Следвайки инструкциите на Кевин, застанахме в редица с протегнати встрани ръце, опрели върховете на пръстите си, за да определим дистанция помежду си. Кристъл стоеше от дясната ми страна, а Калвин — от лявата. Останалите групи направиха същото и спасителният ни отряд бе готов да започне придвижването си във ветрилообразна форма, следвайки извивката на езерото.

— Запомнете кои са членовете на групата ви — извика Кевин. — Не можем да си позволим да губим още хора в гората. Да тръгваме!

И тръгнахме. Започнахме да сканираме в равномерно темпо всеки сантиметър земя под краката си. Джими Фулънуайлдър — човекът с пушката — вървеше на две крачки пред нас. Разликата в уменията за ориентиране в горски условия, която съществуваше между мен, тримата Норис и пастора, веднага се набиваше на очи. Кристъл сякаш плуваше през шубраците, без да й се налага да ги гази или избутва настрана. Джими Фулънуайлдър, страстен ловец и опитен планинар, се чувстваше като у дома си в гората и със сигурност забелязваше знаци, които на мен ми убягваха, но в движенията му липсваше животинската грациозност на Калвин и Фелтън. Те се плъзгаха напълно безшумно между дърветата като същински призраци.

По едно време неволно се озовах насред някакви бодливи увивни храсти и в следващия миг усетих две здрави ръце на кръста си, които с лекота ме пренесоха над препятствието. Калвин Норис внимателно ме постави обратно на земята и се върна на мястото си още преди да съм успяла да ахна. Цялата маневра приключи толкова бързо, че едва ли направи впечатление на някого. Джими Фулънуайлдър — единственият, който би се изненадал от това, — вървеше напред, а останалите не ни обърнаха никакво внимание.

Нашата група не откри абсолютно нищо — нито късче плът или дреха, нито отпечатък от ботуш или лапа, нито мирис, нито диря, нито дори капчица кръв. Някой от другите доброволци извика отдалече, че са видели наръфан труп на опосум, но не било ясно какво е причинило смъртта му.

Придвижването ставаше все по-трудно. Като изключим брат ми и приятелите му, които понякога ходеха на лов из тези гори, в радиус от двайсет акра около къщата не беше стъпвал човешки крак от години. Нямаше отъпкани пътеки, само гъст храсталак и паднали клони, които допълнително затрудняваха работата ни.

Именно нашата група попадна на поляната, насред която преди около пет години Джейсън и Хойт построиха стойка за лов на елени. Гората наоколо бе толкова гъста, че дори и през зимата голите клони на дърветата образуваха плътна стена, която ни скриваше от погледите на останалите доброволци. От време на време до нас достигаха далечни човешки гласове, но като цяло се чувствахме почти напълно изолирани зад тази плетеница от храсти, борове, евкалипти и дъбове.

Фелтън Норис изкатери стълбата на стойката по толкова подозрително нечовешки начин, че се наложи да заговоря преподобния Фулънуайлдър, за да отвлека вниманието му. Попитах го дали има нещо против да организира обща молитва в църквата за благополучното завръщане на брат ми. Той ми отговори, че вече го е направил, и любезно ме покани да присъединя гласа си към тяхната служба следващата неделя. Работният ми график сериозно затрудняваше църковните ми посещения, а когато все пак успявах да стана рано, предпочитах методистката църква (факт, който Джими Фулънуайлдър знаеше много добре). Но нямаше как да му откажа и приех поканата. Точно в този момент Фелтън извика, че не е открил нищо.

— Слез внимателно, стълбата не е много стабилна — извика в отговор Калвин и аз осъзнах, че той всъщност го предупреждаваше да слезе нормално, по човешки. Фелтън разбра намека и действително слезе бавно и тромаво. Срещнах усмихнатия поглед на Калвин и му намигнах в отговор.

На Кристъл явно й бе дотегнало да стои на едно място и потъна между дърветата, без да изчака преподобния Фулънуайлдър — напук на инструкциите на Кевин да се движим след човека с оръжието. И тъкмо когато си помислих, че вече не я виждам, чух писъците й.

Точно за две секунди Калвин и Фелтън изчезнаха от поляната в посока към мястото, откъдето идваше гласът й, а ние с пастора се затичахме подире им. Искрено се надявах, че напрегнатата ситуация ще замъгли възприятията му относно начина, по който се движеха върколаците. Някъде напред се чуваше неописуем шум, леко приглушен от гъстотата на дърветата, — гръмогласно квичене и неистова блъсканица в храстите. После се разнесе хриплив рев, последван от пронизителен писък.

От всички посоки се чуваха тревожните викове на останалите доброволци.

Докато тичах, кракът ми се заплете в някакви увивни храсти и аз се проснах по очи на земята. И макар че веднага се изправих и отново хукнах да бягам, пасторът Фулънуайлдър успя да ме изпревари. Секунди по-късно се разнесе изстрел от пушка.

О, Боже — мислех си аз, докато тичах през елховата горичка. — Божичко!

Малката полянка буквално плуваше в кръв, а наоколо цареше неописуем хаос. Някакво огромно животно се тресеше в предсмъртни конвулсии и пръскаше алени струи навсякъде около себе си. Само че не беше пума. За втори път през живота си виждах глиган — свирепо диво прасе с изострен гръбнак, което достига огромни размери.

Докато успея да осъзная какво точно виждат очите ми, животното потрепери за последно и издъхна. Вонеше ужасно — на прасе и кръв. От храсталака се чуваше блъскане и квичене; свинята явно не е била сама, когато Кристъл се е натъкнала на нея.

Но не всичката кръв принадлежеше на свинята.

Кристъл Норис седеше облегната на едно дърво, притиснала с длани раната на бедрото си, и бълваше порой от ругатни. Джинсите й бяха подгизнали от собствената й кръв. Чичо й и общият им родственик (нямах представа какво точно й се падаше Фелтън) стояха наведени над нея. Джими Фулънуайлдър продължаваше да държи на прицел мъртвия звяр, а шокираното изражение на лицето му просто не подлежеше на описание.

— Как е тя? — попитах аз двамата мъже, но само Калвин ме погледна. Очите му изглеждаха различни — по-жълти и по-кръгли. Освен това забелязах, че същите тези очи жадно се стрелкаха към огромния животински труп, преливащи от копнеж. Около устата му имаше кръв, а по горната част на дланите му се появи жълтеникава козина. Започваше да се превръща във вълк — при това доста странен на вид съдейки по цвета му. Не исках да привличам вниманието на пастора, затова мълчаливо посочих на Калвин явните признаци на превъплъщението му. Той потрепери и кимна в отговор. Измъкнах кърпичка от джоба си, наплюх я и избърсах лицето му с нея, преди пасторът да е дошъл на себе си. Когато почистих устата на Калвин, завързах кърпичката около ръката му, за да скрия козината.

Фелтън изглеждаше съвсем нормално. Или поне така си мислех, докато не погледнах ръцете му, които вече изобщо не приличаха на ръце… нито на вълчи лапи впрочем. Изглеждаха много странно: големи, плоски, с извити нокти.

Не можех да прочета мислите им, но ясно усещах желанията им. Те всъщност имаха само едно желание — за сурово свинско месо в огромни количества. Бедният Фелтън дори потреперваше от непреодолимия стремеж да се нахвърли върху кървавата мръвка. Борбата им да овладеят втората си природа бе мъчително дори за страничен наблюдател като мен. Двамата полагаха огромни усилия да задържат човешкия си разсъдък. Няколко секунди по-късно Калвин най-после успя да формулира изречение.

— Раната й е опасна, губи много кръв, но ако веднага я закараме в болница, всичко ще бъде наред — с мъка изрече той. Фелтън все още на границата между двата свята, започна да дърпа непохватно вълнената си риза. Опитваше се да я свали от себе си, но странните му израстъци нямаха пръсти, така че му се притекох на помощ. Когато превързахме раната с импровизирани бинтове, двамата мъже вдигнаха пребледнялата и вече тиха Кристъл и се затичаха с нея в обратна посока. Пасторът, слава богу, не успя да види ръцете на Фелтън.

Всичко това се случи толкова бързо, че останалите доброволци, които продължаваха да прииждат на поляната, все още не можеха да го осъзнаят.

— Застрелях глиган — разправяше Джими Фулънуайлдър и клатеше глава като в несвяст. Кевин и Кения се появиха тичешком от източния край на поляната. — Не мога да повярвам. Нахвърли се върху момичето… имаше и други свине, но те избягаха заедно с малките си… двамата мъже се хвърлиха отгоре му… а после се дръпнаха и аз го прострелях в гърлото. — Клетият пастор все още не можеше да прецени дали е постъпил като герой, или му предстоят неприятности с Отдела за защита на дивата природа. Той дори не подозираше, че бе на косъм да стане свидетел на много по-страшна гледка. Калвин и Фелтън, изправени пред заплаха за живота на Кристъл — или пък провокирани от собствените си ловджийски инстинкти, — едва не се бяха превърнали във върколаци. Фактът, че са успели да се отдръпнат от глигана, свидетелстваше за силата, която притежаваха. Но от друга страна, въпреки усилията, те не успяха да спрат вече започналата трансформация, което поставяше под съмнение въпроса за силата им. Очевидно границата между човешкото и животинското у някои обитатели на Хотшот ставаше все по-тънка. При внимателно вглеждане по тялото на свинята се виждаха следи от ухапвания.

Цялата тази драма дотолкова ме извади от равновесие, че вече не можех да контролирам умствената си защита. Емоциите на струпаните край мен хора започнаха да нахлуват безпрепятствено в бедната ми главица — цялата им погнуса / страх / паника при вида на кръвта; осъзнаването, че един от нас е бил сериозно ранен; завистта на другите ловци към трофея на Джими Фулънуайлдър. Чувствах се като премазана под тежестта на толкова много чувства и просто копнеех да се плюя на петите.

— Хайде да тръгваме. Претърсването приключи, поне за днес — прошепна Сам на ухото ми. Излязохме от гората заедно, съвсем бавно. Разказах на Максин за случилото се, благодарих й за помощта, взех кутията с понички, която тя пъхна в ръцете ми, и потеглих към вкъщи. Сам ме последва, макар че вече се чувствах по-добре.

Докато отключвах задната врата, се почувствах някак странно, че не съм сама у дома. Дали Ерик усещаше стъпките ми по пода над главата си, или спеше дълбок мъртвешки сън, като всеки мъртвец? Но претовареният ми от впечатления мозък просто отхвърли този въпрос и той си остана без отговор.

Сам започна да прави кафе. Идвал ми е на гости още когато баба беше жива, а и няколко пъти след това, така че в кухнята ми се чувстваше като у дома си.

— Пълен провал — въздъхнах аз. Сам не възрази. — Не само че не открихме Джейсън, ами и Кристъл пострада. Като капак на всичко двамата Норис от Хотшот замалко да се издадат пред пастора. Честно казано, не ми е ясно защо изобщо трябваше да идват — доста грубо от моя страна, но Сам познаваше много добре и лошата ми страна, така че нямаше нужда да се преструвам на твърде любезна.

— Говорих с тях, преди ти да дойдеш. Калвин искаше да ти покаже, че е загрижен за теб… по типичен за Хотшот маниер — тихо каза Сам. — А Фелтън е най-добрият им следотърсач, затова го е взел със себе си. Кристъл просто искаше да се включи в издирването заради Джейсън.

Изведнъж се почувствах ужасно засрамена.

— Съжалявам — казах аз, зарових лице в шепите си и се свлякох на най-близкия стол. — Съжалявам.

Сам коленичи пред мен и положи ръце върху коленете ми.

— Няма за какво. Денят беше тежък за теб — успокои ме той.

Наведох се и го целунах по челото.

— Не знам какво щях да правя без теб — спонтанно отвърнах.

Той вдигна поглед към мен и помежду ни се възцари едно особено мълчание, от което дори светлината в кухнята ми се стори по-приглушена.

— Ще се обадиш на Арлийн — усмихна се той. — Тя ще дойде с децата, ще се опита да ти капне алкохол в кафето, ще ти разкаже за кривия ятаган в гащите на Так, ще те разсмее до сълзи и те ще се почувстваш много по-добре.

Бях готова да го разцелувам, че успя да разсее неловкото мълчание и не му позволи да прерасне в нещо по-сериозно.

— Хм, успя да събудиш любопитството ми с частта за Так, макар че не съм много сигурна дали наистина искам да узная подробностите.

— И аз така смятах, но се оказах принуден да чуя историята от игла до конец, докато Арлийн я разправяше на Чарлси Тутън.

Налях кафе в две чаши и сложих до Сам захарницата, заедно с малка лъжичка. После неволно погледнах към стената и забелязах мигащата лампичка на телефонния секретар. Трябваше само да се надигна и да направя една крачка към него, за да натисна бутона. Съобщението беше записано още в пет сутринта. Ама разбира се; та нали бях изключила звука на телефона, преди да се просна изтощена в леглото. Обикновено получавах рутинни съобщения и ги изслушвах с половин ухо — Арлийн ще ме попита дали съм чула някоя клюка или пък Тара ще й е скучно в магазина и ще ми звънне, за да убие малко време, — но това нямаше нищо общо с тях.

Ясният глас на Пам буквално ме изправи на нокти:

„Тази вечер ще атакуваме сборището на Халоу. Върколаците са убедили местните уикани да се присъединят към нас. Трябва да доведеш Ерик. Той е отличен боец, въпреки че не помни кой е. И бездруго ще е напълно безполезен за нас, ако не успеем да развалим магията.“

Ех, тази Пам! Практична до безобразие, както винаги. Защо да не използва Ерик за пушечно месо, щом съществува вероятност той никога да не възстанови паметта си, а заедно с нея и предишната си власт. Тя направи кратка пауза и продължи нататък:

„Вампири и върколаци се съюзяват в битка. А ти, телепатична моя приятелко, ще имаш рядката възможност да видиш как се прави история.“

Щрак. Край на съобщението. Следващото беше записано две минути по-късно.

„Сега като се замисля — продължи Пам, — ми хрумва идеята, че твоите способности могат да са ни от полза в битката. Да, няма да е зле да изследваме този възможност. Това нали е модерна думичка? Изследвам? Така че ела тук веднага щом се стъмни.“

И тя отново затвори.

Щрак.

„Адресът е «Парчман Авеню» 714.“

И пак затвори. Нямаше други съобщения.

— Но как бих могла да участвам в битката им, след като Джейсън все още го няма? — попитах аз.

— Сега ще легнеш да поспиш — каза Сам. — Хайде — той ме изправи на крака и ме заведе до спалнята. — Сваляй ботушите и джинсите, пъхай се в леглото и се опитай да дремнеш няколко часа. Когато се събудиш, ще се чувстваш много по-добре. Остави ми номера на Пам, за да мога да ти се обаждам. Кажи на полицаите да звънят в бара, ако има новини за Джейсън. Ако Бъд Диърборн ми се обади, аз ще имам грижата да ти предам информацията.

— Значи ти искаш да се включа в това? — ококорих се аз насреща му.

— Не, това е последното нещо, което искам. Но мисля, че трябва да го направиш. Това не е моя битка, за съжаление. Аз не съм поканен — Сам ме целуна по челото и тръгна обратно към „Мерлот“.

Интересна позиция, помислих си аз. Особено на фона на вампирската настоятелност, че съм им собственост, която са длъжни да бранят. Почувствах прилив на смелост, който приключи трийсет секунди по-късно, когато си припомних новогодишното си решение — да не позволявам да бъда пребита. А ако отидех с Ерик в Шривпорт, несъмнено щях да видя неща, които не бих искала да виждам, да науча неща, които не бих искала да зная, и в крайна сметка пак щяха да ме пребият от бой.

Но, от друга страна, брат ми Джейсън сключи сделка с вампирите и аз бях длъжна да спазвам условията й. Понякога имах чувството, че целият ми живот протича между чука и наковалнята. Но не исках да изпадам в отчаяние и се успокоявах с мисълта, че много хора на този свят имаха по-тежки проблеми от моите.

Сетих се за Ерик — могъщия вампир, чиято памет се оказа напълно изтрита от коварните вещици. Припомних си за касапницата в сватбения магазин и пред очите ми веднага изникна гледката от витрината — бяла дантела и брокат, осеяни с пръски кръв и парчета плът. Замислих се за клетата Звезда-Мария, която в момента се бореше за живота си в шривпортската болница. Тези вещици бяха зли, а злото трябваше да бъде спряно; доброто трябваше да победи злото. Такива са принципите на американското общество.

Замислих се, че „добрите“ в този случай се явяваха вампирите и върколаците и аз щях да се сражавам на тяхна страна. Напуши ме смях. О, да, ние — добрите — трябваше да победим лошите на всяка цена!