Шарлейн Харис
Мъртви за света (2)

1

Шумното новогодишно парти в бар „Мерлот“ най-после — най-после! — приключи. Макар че собственикът на бара Сам Мерлот, бе помолил целия персонал да работи през празничната нощ, единствените отзовали се бяхме аз, Холи и Арлийн. Чарлси Тутън заяви, че вече е твърде стара за подобен екстремизъм; Даниел имаше отдавна подготвени планове за вечерта — щеше да ходи на някакво изискано парти с дългогодишния си приятел; а Сам не би могъл да наеме нова сервитьорка само за два дни. Явно ние трите — аз, Арлийн и Холи — имахме по-голяма нужда от пари, отколкото от развлечения.

Така или иначе нямах нито една друга покана, а в „Мерлот“ поне се вписвам в обстановката. Един вид утеха.

Докато метях накъсаните хартийки по пода, отново си напомних да не отварям дума пред Сам, че идеята му за конфети не струваше. Всички го знаехме и нямаше нужда от коментари. Дори Сам, който винаги изглеждаше в добро настроение, вече едва пристъпваше от умора. Нямаше да е честно да оставим цялата бъркотия на Тери Белфльор, макар че метенето и миенето на пода влизаха в неговите задължения.

Сам броеше парите от касата и ги сортираше в торбички, за да ги остави на нощен депозит в сейфа на банката. Изглеждаше уморен, но доволен.

Той отвори капачето на телефона си и набра някакъв номер.

— Кения? Готова ли си да ме придружиш до банката? Добре, ще се срещнем след минута на задния вход.

Полицайката Кения често придружаваше Сам до нощния сейф, особено след касов оборот като днешния.

И аз бях доволна от моите финансови постъпления. Получих доста бакшиши; триста долара, ако не и повече, — и всеки цент щеше да ми е от полза. Ако не бях толкова изморена, сигурно щеше да ме топли мисълта, че щом се прибера вкъщи, ще преброя парите си. Но шумът и хаосът на партито, безкрайното тичане от бара до масите и обратно, огромното количество мръсотия за чистене, а така също и нестихващата какофония, носеща се от околните мозъци… цялата тази комбинация ме беше изтощила до краен предел. Към края на вечерта вече нямах сили да се погрижа дори за собствената си мисловна защита и чуждите мисли нахлуваха безпрепятствено в бедната ми главица.

Не е лесно да си телепат. В общи линии, дори не е забавно.

Тази нощ се оказа много по-тежка от останалите. Обичайните клиенти, които познавах от години, се намираха в особено приповдигнато настроение и просто душа даваха да споделят новините си с мен.

— Чувам, че гаджето ти заминало за Южна Америка — уведоми ме търговецът на коли Чък Бийчъм със светнал поглед и похотлива нотка в гласа. — Няма ли да си твърде самотна без него?

— Предлагаш да го заместиш ли, Чък? — намеси се младежът, който седеше до него на бара, и двамата започнаха да се кискат на мъжките си глупости.

— Не, Терел — отвърна търговецът. — Не си падам по вампирски огризки.

— Дръж се възпитано или ще изхвърчиш през вратата — твърдо казах аз. Усетих топлина по гърба си и вече знаех, че шефът ми, Сам Мерлот, ги гледа сурово над рамото ми.

— Проблем ли има? — попита той.

— Тъкмо се канеха да ми се извинят — казах аз и забих поглед в Чък и Терел.

Те пък се вторачиха в бирите си.

— Извинявай, Суки — измърмори Чък, а Терел взе да клати глава в съгласие.

Кимнах и се залових да изпълнявам другите си поръчки. Но те успяха да ме наранят.

Това и целяха.

Сърцето ми се сви от болка.

Надявах се масовото население на Бон Темпс, Луизиана, да остане в неведение за раздялата ни. Бил нямаше навика да коментира личния си живот с всеки срещнат. Аз също. Арлийн и Тара знаеха това-онова, разбира се; няма как да не споделиш с най-добрите си приятелки, че си скъсала с гаджето си, дори да си им спестила всички любопитни подробности. (Като например факта, че си убила жената, заради която той те е напуснал. А аз просто нямах друг избор. Наистина.) Така че всеки доброжелател, копнеещ да обсъди с мен „новината“ за заминаването на Бил, го правеше, с цел да ми причини болка.

За последен път видях Бил — без да броим прощалното му посещение, — когато му върнах компютъра и компактдисковете. Нарочно отидох по здрач, защото не исках нещата му да стоят на верандата твърде дълго. Оставих ги до вратата в голяма непромокаема кутия. Той отвори вратата точно когато потеглях с колата си, но аз не спрях.

Една озлобена жена би предала дисковете на шефа на Бил — Ерик. Една подла жена би задържала и компютъра, и дисковете, оставени на съхранение при нея от техния собственик, и би отменила поканата на Бил (и Ерик) за влизане в къщата й. Но аз гордо можех да заявя, че не съм нито озлобена, нито подла жена.

Освен това, чисто теоретично, Бил можеше просто да плати на някой човек да влезе с взлом в къщата ми и да ги вземе. Не че би го направил, но тези дискове бяха много важни за него и ако не си ги получеше обратно, щеше да си навлече големи неприятности от шефа на своя шеф. Аз съм момиче с характер и често избухвам, ако ме предизвикат. Но не съм отмъстителна.

Арлийн редовно ми натяква, че съм прекалено добра и така вредя на себе си, макар да я уверявам, че греши. (Тара например далеч не смята така; може би тя ме познава по-добре?)

Дадох си сметка, че в навалицата от празнуващи хора Арлийн рано или късно щеше да чуе слуха за заминаването на Бил. И, естествено, двайсетина минути след подигравките на Чък и Терел тя си проправи път през тълпата и ме потупа по рамото.

— Притрябвало ти е това ледено копеле — каза тя. — Някога нещо хубаво да е направил за теб?

Кимнах едва-едва, за да й покажа колко много оценявам подкрепата й. Но после от една маса поръчаха две уискита, две бири и един джин с тоник и аз с радост се възползвах от възможността да сложа край на разговора ни. Ала когато сервирах питиетата, се зададох същия въпрос. Какво беше направил Бил за мен?

Започнах да разнасям кани с бира по масите, преди да съм успяла да намеря разумен отговор на въпроса си.

Той ме запозна с удоволствието от секса — за което съм му изключително благодарна. Той ме запозна с много други вампири — за което го проклинам. Той спаси живота ми — макар че, като се замисля, животът ми нямаше да е в опасност, ако не излизах с вампир. Но и аз съм спасявала задника му един-два пъти, така че сме квит. Той ме наричаше „любима“ и когато го правеше, звучеше напълно искрен.

— Нищичко — измърморих аз, докато забърсвах разлятата „пина колада“ и подавах една от последните ни чисти кърпи на виновницата за инцидента, тъй като по-голяма част от питието се намираше върху полата й. — Нищичко не е направил за мен — жената се усмихна и кимна; очевидно си мислеше, че й съчувствам. За мой късмет, в бара се вдигаше такава врява, че беше невъзможно да чуеш ясно каквото и да било.

Но не мога да отрека, че щях да се радвам на завръщането на Бил. В крайна сметка той се явяваше най-близкият ми съсед. Делеше ни само старото гробище, което се простираше покрай общинския път на юг от Бон Темпс. Щях да живея там съвсем самичка, ако го нямаше Бил.

— Чух за Перу — обади се брат ми Джейсън, прегърнал през кръста момичето си за вечерта: ниска, слаба, тъмнокоса двайсет и една годишна девойка, появила се от най-отдалечените покрайнини на региона. (Вече я бях проучила.) Огледах момичето крадешком и веднага долових признаците на свръхестествената й природа. Лесно се разпознават. Джейсън все още не го знаеше, но по пълнолуние неговата привлекателна приятелка се превръщаше в нещо с пера или козина. Сам я прониза с поглед веднага щом Джейсън се завъртя с гръб към него. Безмълвно я предупреждаваше да се държи прилично на негова територия. Тя отвърна на взора му с явен интерес. Завладя ме натрапчивото усещане, че тази девойка не се трансформираше в котенце или катеричка.

Прииска ми се да вляза в мозъка й за едно бързо проучване, но със свръхсъществата това не е толкова лесно. Възможно е да се доловят отделни емоции, но главите им раждат твърде неразбираеми и твърде кървави мисловни форми.

Сам например се превръща в коли, когато луната стане ярка и кръгла. Понякога тича с изплезен език чак до моята къща и аз го храня с останките от вечерята си. Позволявам му да спи на задната веранда, ако времето е хубаво, а ако е лошо — в дневната. Но не и в спалнята. Вече не. Работата е там, че Сам се събужда абсолютно гол — и изглежда много добре в това си състояние, само че аз искам да стоя настрана от всякакви плътски изкушения, свързани със собствения ми шеф.

Тази вечер нямаше пълнолуние, така че Джейсън беше в безопасност. Реших да не му казвам нищо за неговата приятелка. Всеки си има по някоя малка тайна, просто нейната беше малко по-пикантна.

Във въпросната новогодишна нощ, освен приятелката на брат ми — и Сам, разбира се — в бар „Мерлот“ имаше още две свръхестествени същества. Една великолепна жена, висока поне метър и осемдесет, с разкошна тъмна коса. Облечена в убийствена тясна оранжева рокля с дълъг ръкав, тя пристигна сама и се запозна с всички мъже в бара. Не знаех каква е, но сканирах набързо мозъка й и се убедих, че не е човек. Другото същество беше вампир, който дойде заедно с група непознати младежи на не повече от двайсет години. Почти никой не му обърна внимание. Това ясно показваше промяната в общественото отношение към вампирите за няколко години след Великото откровение.

Преди почти три години, в нощта на Великото откровение, вампирите от всички държави направиха телевизионни изявления, за да уведомят света за своето съществуване. В този преломен момент редица световни възприятия бяха разбити на пух и прах завинаги.

Това мащабно разкритие се дължеше на японското изобретение „синтетична кръв“, което успешно задоволяваше хранителните потребности на вампирите. След Голямото откровение цялата държавна структура на Съединените щати премина през редица политически и обществени катаклизми, за да се приспособи към внезапната поява на най-новите си жители, които на практика се явяваха живи мъртъвци. Към днешна дата вампирите разполагаха с имидж за пред обществото, както и с официално обяснение за състоянието си — те твърдяха, че страдат от алергия към слънчева светлина и чесън и това предизвиквало сериозни изменения в метаболизма им, — но аз съм добре запозната с другата страна на вампирския свят. Днес моите очи виждат много неща, които останалите хора дори не забелязват. Това направи ли ме щастлива?

Не.

Но трябва да призная, че сега светът ми изглежда много по-интересен. Прекарвам голяма част от времето си в самота — излишно е да се преструвам на Нормо Нормалната — и съм доволна, че вече имам допълнителна храна за размисъл. Но тя, за жалост, върви в комплект със страха и опасността. Наложи ми се да видя очи в очи истинското лице на вампирите, да науча много неща за върколаците и за другите свръхестествени същества. Върколаците и свръхсъществата предпочитат да пазят съществуването си в тайна — засега — и да наблюдават отстрани как се развива процесът на вампирската интеграция с човешкото общество.

Та ето над какво размишлявах, докато мъкнех поднос след поднос с мръсни чаши и зареждах съдомиялната заедно с Так, новия готвач. (Истинското му име е Алфонс Петаки. Ясно защо предпочита да го наричат Так.) Когато приключихме нашата част от чистенето и тази дълга нощ най-после завърши, двете с Арлийн се прегърнахме и си пожелахме щастлива Нова година. Приятелят на Холи я чакаше пред служебния вход в задния двор, така че Холи ни махна за довиждане, навлече палтото си и изтича навън.

— Е, какво очаквате от новата година, момичета? — попита Сам. Кения вече го чакаше, облегната на тезгяха, със спокойно, но бдително изражение на лицето. Кения често обядваше при нас с партньора си Кевин. Двамата представляваха интересна двойка: той беше блед и слаб, а тя — тъмнокожа и пухкава. Сам вече слагаше столовете върху масите, за да може Тери Белфльор, който идваше на работа в ранни зори, да измие пода.

— Добро здраве и истински мъж — драматично изрече Арлийн и запърха с длани над сърцето си. Всички се разсмяхме. Господ често пращаше мъже на Арлийн — четирима от тях вече бивши съпрузи, — но тя все още търсеше господин Идеален. „Чух“ я да мисли, че може би Так е човекът, който й е нужен. Смаях се, дори не подозирах, че е спряла поглед върху нашия нов готвач.

Арлийн веднага забеляза изненадата ми и колебливо попита:

— Мислиш ли, че трябва да се откажа?

— О, не, и дума да не става — мигом отвърнах аз и мислено се нахоках за лошия си самоконтрол. Явно умората си казваше думата. — Сигурна съм, че тази година ще ти донесе късмет, Арлийн — усмихнах се на единствения чернокож полицай от женски пол в Бон Темпс. — А твоето новогодишно желание, Кения? Или може би решение?

— Аз винаги си пожелавам едно и също. Искам мъжете и жените да съжителстват в любов и разбирателство. Това много ще облекчи работата. А решението ми е да почна да вдигам сто и четирийсет от лежанка.

— Бре! — възкликна Арлийн и отиде да прегърне Сам. Боядисаната й червена коса рязко контрастираше с неговите естествени златисточервени къдрици. Бяха горе-долу еднакви на ръст — макар че тя е поне метър и седемдесет и пет, с около пет сантиметра по-висока от мен. — Аз ще отслабна с пет килограма, това е моето обещание — всички се засмяхме. Новогодишните обещания на Арлийн оставаха непроменени вече четири години подред. — А ти Сам? Пожелания, решения, обещания? — попита тя.

— Имам всичко, което ми е нужно — каза той и тялото му веднага се обви в син ореол от искреност. — Решението ми е да не променям нищо. Барът се развива прекрасно, чувствам се удобно в караваната си. Хората тук по нищо не се отличават от жителите на който и да било друг град или щат.

Обърнах се, за да прикрия усмивката си, породена от завоалираното изявление на Сам — хората в Бон Темпс действително не се различаваха по нищо от останалите.

— А ти, Суки? — попита той. Арлийн, Сам и Кения — всички ме гледаха с очакване.

Отново прегърнах Арлийн, правя го често и с удоволствие. Аз съм с десет години по-млада от нея — Арлийн твърди, че е на трийсет и шест, макар че аз не й вярвам особено, — но с нея сме добри приятелки вече четири години, откак Сам купи бара и започнахме работа при него.

— Хайде де, кажи ни — взе да ме увещава Арлийн.

Сам прехвърли ръка през рамото ми. Кения се усмихна, но се оттегли в кухнята, за да поговори с Так.

И тогава съвсем импулсивно, споделих с тях желанието си.

— Просто се надявам да не бъда пребита от бой през новата година — умората си правеше шеги с мен и ме принуждаваше да изпадам в нелепи откровения. — Не искам да ходя в болница. Не искам да виждам лекари — не исках да пия вампирска кръв, която гарантираше бързо излекуване, но за сметка на това имаше странични ефекти. — Така че моето решение е да не се забърквам в неприятности — твърдо заявих аз.

Арлийн изглеждаше смаяна, а Сам… хм, за Сам не можех да преценя. Но след като го прегърнах, усетих силата и топлината на тялото му. Сам може да ви се стори хилав, докато не го видите да разтоварва кашони със стока гол до кръста. Изящното му телосложение се съчетава с голяма физическа сила, а естествената му телесна температура е малко по-висока от нормалното. Усетих как целуна косата ми и после всички си пожелахме лека нощ и се запътихме към задния вход. Пикапът на Сам стоеше пред караваната му, разположена под прав ъгъл спрямо задната стена на бара, но той се качи в патрулната кола на Кения, за да отидат до банката. После Кения щеше да го върне обратно и Сам най-после щеше да успее да си почине. Бедничкият ни шеф беше на крак от доста време, рамо до рамо с всички нас.

Двете с Арлийн се запътихме към колите си и аз забелязах, че Так седеше в кабината на стария си пикап. Можех да се обзаложа, че щеше да последва Арлийн у тях.

Последното „Лека нощ!“ отекна в заледената тишина на луизианската нощ и ние се разделихме, за да започнем поредната си нова година.

Свърнах по „Хамингбърд Роуд“ и поех към моята къща, която се намираше на около пет километра югоизточно от бара. Изпитах огромно облекчение от факта, че най-после съм сама, и бавно отслабих мисловната си защита. Фаровете ми осветяваха дънерите на крайпътните борове, които формираха гръбнака на местната дървопреработвателна индустрия.

Нощта беше много студена и много тъмна. По общинските пътища няма улични лампи, естествено. Горски обитатели също не се виждаха, поне засега. И макар че по навик внимателно гледах пред себе си, за да не налетя на някой внезапно пресичащ елен, в общи линии шофирах механично, като на автопилот. В главата ми се мотаеше единствено мисълта за това как ще се прибера, ще измия лицето си, ще нахлузя най-топлата си пижама и ще се пъхна в леглото.

Точно в този момент фаровете на старата ми кола осветиха нещо бяло, което внезапно се появи на пътя.

Гледката рязко ме изтръгна от ленивото ми състояние и аз изхълцах от изненада.

Човек! В три сутринта на първи януари по общинския път тичаше полугол мъж. Тичаше с всички сили, сякаш го грозеше смъртна опасност.

Намалих скоростта и започнах да обмислям план за действие. Бях сама жена, при това без оръжие. Ако някакво ужасно същество преследваше този човек, то можеше да докопа и мен. От друга страна, не можех да зарежа този страдалец просто ей така, без да му предложа помощ. В последния момент забелязах, че човекът е висок, рус и е облечен единствено в сини джинси. Спрях точно до него, оставих двигателя да работи и се наведох да сваля прозореца до пътническата седалка.

— Имате ли нужда от помощ? — извиках.

Той ме погледна уплашено и продължи да тича.

И тогава го познах. Изхвърчах от колата и хукнах след него.

— Ерик! — извиках. — Аз съм!

Той се обърна и изсъска насреща ми. Резците му стърчаха. Заковах на място и протегнах ръце напред в миротворен жест. Разбира се, ако Ерик решеше да атакува, с мен — Суки самарянката — беше свършено.

Но защо Ерик се държеше с мен като с непозната? Та ние с него се знаехме отдавна. В сложната си оплетена вампирска йерархия, която все още се мъчех да проумея, той се явяваше шеф на Бил, тъй като изпълняваше длъжността шериф на Окръг 5. Амбициозен вампир, който освен това изглеждаше великолепно и умееше да се целува така, че да накара кръвта ти да кипне, — макар че тези му достойнства едва ли имаха някакво значение в точно този момент. Сега имах очи само за щръкналите му резци и силните му ръце, готови да ме сграбчат. Ерик се намираше в режим на пълна бойна готовност, но изглеждаше точно толкова уплашен от мен, колкото и аз от него. В крайна сметка не се хвърли в атака, а остана на мястото си.

— Не мърдай, жено — предупреди ме той с дрезгав глас. Звучеше така, сякаш го мъчи тежка ангина.

— Какво правиш тук?

— Коя си ти?

— Ама какво ти става, мътните да те вземат? Много добре знаеш коя съм. Какво правиш тук без кола? — Ерик шофираше лъскав „Корвет“, който му пасваше идеално.

— Познаваш ли ме? Кой съм аз?

Това направо ме довърши. Съдейки по тона му, той изобщо не се шегуваше.

— Разбира се, че те познавам, Ерик — предпазливо изрекох аз. — Освен ако нямаш еднояйчен близнак. Нямаш, нали?

— Не знам — ръцете му се отпуснаха, резците му започнаха да се прибират, гърбът му се изпъна и вече не изглеждаше готов за скок. Усетих леко подобрение в атмосферата на неочакваната ни среща.

— Не знаеш дали имаш брат? — изумено попитах аз.

— Не. Не знам. Ерик ли се казвам?

Просто да го съжалиш.

— Бре! — не успях да измисля нищо по-умно. — Да, подвизаваш се под името Ерик Нортман. Какво правиш тук?

— И това не знам.

Това започваше да ми звучи като припев на песен.

— Сериозно? Нищо ли не помниш? — не можех да се отърва от усещането, че Ерик всеки момент ще се ухили до ушите и ще ми обясни всичко през смях, а после ще ме забърка в някаква история, след която… отново ще се озова в болницата, пребита от бой, въпреки новогодишното ми желание.

— Съвсем сериозно — той пристъпи една крачка към мен и при вида на голите му гърди ме побиха ледени тръпки. Освен това осъзнах (понеже вече не умирах от страх) колко отчаян изглеждаше Ерик. Никога досега не бях виждала такова изражение върху самоувереното му лице и това ме изпълни с необяснима тъга.

— Знаеш, че си вампир, нали?

— Да — изглеждаше изненадан от въпроса ми. — А ти не си.

— Не, аз съм човек и бих искала да съм сигурна, че няма да ме нараниш. Макар че, ако си имал такова намерение, досега да си го направил. Моля те, повярвай ми, дори да не помниш, с теб сме нещо като приятели.

— Няма да те нараня.

Сигурно стотици хора, а може би хиляди, са чували тези думи от него точно преди да ги захапе за гърлото. Успокояваше ме единствено фактът, че вампирите не изпитват нужда да убиват след първата година от приобщаването им. Глътка оттук, глътка оттам — и жаждата им за истинска кръв е утолена. А и в момента просто не можех да си представя, че това безпомощно същество е способно да ме разкъса на парчета с голи ръце.

Веднъж бях казала на Бил, че ако някой ден извънземните решат да завладеят Земята, най-разумно от тяхна страна би било да приемат облика на клепоухи зайчета.

— Хайде да влезем в колата, преди да си замръзнал — предложих аз и веднага ме връхлетя добре познатото дириш-си-белята усещане, просто не можех да постъпя другояче.

— Познавам те, така ли? — колебливо попита той, сякаш се страхуваше да се затвори в една кола със страховито същество като девойка, която е с трийсет сантиметра по-ниска от него, десетки килограми по-лека и няколко века по-млада.

— Да — припряно отвърнах аз. Вече губех търпение. Ядосвах се на себе си, защото продължавах да подозирам, че някой си прави шеги с мен, макар и да нямах представа защо. — Хайде, Ерик. Замръзвам вече, ти също — по принцип вампирите не усещат температурните разлики, но този тук изглеждаше напълно вкочанен. Мъртвите също могат да премръзнат, разбира се. За тях това не е смъртоносно — те могат да преживеят почти всичко, — но го понасят също толкова мъчително, колкото и живите хора. — Мили боже, Ерик! Ти си бос.

Улових го за ръката и той безропотно ми позволи да го отведа до колата. Настаних го на пътническата седалка, казах му да вдигне прозореца и седнах зад волана. В продължение на цяла минута Ерик внимателно изучаваше механизма на затваряне, но в крайна сметка успя да се справи със задачата.

Протегнах се към задната седалка, за да взема стария си шал, който държах там през зимата (за футболни мачове и прочее), и го увих около раменете на моя спътник. Не че той трепереше от студ, все пак беше вампир, но аз просто нямах сили да гледам голата му плът в този студ. После включих парното на пълна мощност — което за старата ми кола не е кой знае какво.

За пръв път ми ставаше студено при вида на голия Ерик. Обикновено — когато ми се е случвало, по една или друга причина, — изпитвах точно обратното.

Чувствах се толкова объркана и зашеметена от случващото се, че реагирах по най-неадекватния начин — избухнах в смях.

Ерик се сепна и ме изгледа с изумление.

— Най-малко теб очаквах да видя тук — казах. — С Бил ли искаше да се видиш? Защото него го няма.

— Бил?

— Вампирът, който живее тук. Бившият ми приятел.

Той поклати глава. Отново започваше да изпада в състояние на абсолютен ужас.

— Не знаеш как си се озовал тук?

Той отново поклати глава.

Положих огромно усилие да образувам някаква мисъл. Но си останах само с усилието. Чувствах се капнала от умора. Мощният прилив на адреналин, обзел ме при вида на тичащата в мрака фигура, започваше да ме напуска. Стигнах до отбивката за моята къща, завих наляво и поех по алеята през тъмната, притихнала гора — по прекрасната ми, прясно асфалтирана алея, благодарение не на кого да е, а именно на Ерик.

И точно поради тази причина сега Ерик седеше до мен в колата, вместо да тича в мрака като гигантски бял заек. Точно защото бе имал благоразумието да ми даде онова, от което съм имала нужда. (Разбира се, той също искаше нещо от мен и месеци наред ме увещаваше да си легна с него. Но все пак се беше погрижил за алеята ми, защото аз имах нужда от това.)

— Пристигнахме — обявих аз, след като паркирах зад къщата и угасих двигателя. Слава богу, предвидливо бях оставила външната лампа включена, когато тръгвах за работа, така че да не ми се налага да се препъвам в тъмното.

— Тук ли живееш? — оглеждаше поляната, насред която стърчеше къщата ми, и видимо се притесняваше да излезе от колата.

— Да — казах аз с едва прикрито раздразнение.

Той ме погледна, но не каза нищо. Бялото около сините му очи светеше в тъмното.

— О, я стига — казах аз без капчица любезност. Излязох от колата и се качих по стълбите към задната веранда, която не заключвам, защото… хм, за какъв дявол да заключвам врата против комари на задната веранда? Заключвам обаче вътрешната врата и след като се борих с ключалката няколко секунди, докато я отворя, поляната се обля в светлина от лампата в кухнята, която също оставям включена.

— Можеш да влизаш — поканих го аз, иначе нямаше да прекрачи прага. Той се шмугна покрай мен, увит в плетения ми шал.

На ярката светлина гостът ми имаше още по-жалък вид. Едва сега забелязах, че босите му ходила кървяха.

— Ох, Ерик — въздъхнах аз, измъкнах от шкафа един леген и го напълних с гореща вода от мивката. Раните му щяха да заздравеят бързо, като при всеки вампир, но трябваше да ги почистя. Огледах джинсите му; от коленете надолу крачолите му бяха целите в кал.

— Събуй ги — наредих му аз, за да не ги намокри, докато мия краката му.

Ерик се подчини безропотно, без похотливи погледи или каквито и да било други знаци, че това му доставя удоволствие. Стараех се да не зяпам втренчено госта си и побързах да отнеса джинсите на задната веранда, за да ги пусна в пералнята на сутринта. Макар че, нека ви кажа, имаше какво да се зяпа! Ерик стоеше пред мен само по бельо, и то какво бельо, майчице мила — тесен яркочервен слип, тип бикини, които сякаш минаваха експериментален тест за разтегливост на материята. На това му се вика изненада! Голяма изненада. Бях виждала бельото на Ерик само веднъж досега — точно един път повече, отколкото трябваше — и тогава той носеше копринени боксерки. Не съм предполагала, че мъжките предпочитания по отношение на бельото могат да се променят толкова бързо.

Без да се перчи и без да обели дума, вампирът отново уви бялото си тяло в плетения шал. Хммм. В този момент окончателно се убедих, че Ерик наистина не е на себе си. Нямах нужда от други доказателства. Ръстът на Ерик надхвърля метър и осемдесет и всеки сантиметър от беломраморната му снага представляваше съвършено великолепие. И той го знаеше много добре.

Посочих към един от кухненските столове с твърда облегалка. Той послушно го донесе и седна. Поставих легена на пода, коленичих пред него и внимателно потопих краката му във водата. Ерик изстена; очевидно водата бе твърде гореща дори за вампир. Донесох течен сапун и чиста кърпа от шкафа под мивката и се залових да мия краката му. Не бързах. Имах нужда от време, за да обмисля следващите си действия.

— Беше сама навън посред нощ — колебливо изрече той, сякаш опипваше почвата.

— Прибирах се от работа, както личи и от дрехите ми — носех зимната си униформа: бяла блуза с дълъг ръкав и лодка деколте, с бродиран надпис „Бар Мерлот“ над лявата гърда, както и черен спортен панталон с широки крачоли.

— Жените не бива да се мотаят сами толкова късно през нощта — неодобрително отбеляза гостът ми.

— Говори ми.

— Ами… жените са по-уязвими и представляват по-лесна мишена за атака в сравнение с мъжете, затова…

— Не, нямах предвид буквално. Но иначе съм съгласна с теб. Чукаш на отворена врата, дето се вика. И без това не исках да съм на смяна точно тази нощ.

— Защо тогава беше навън?

— Защото имам нужда от пари — казах аз и това ме подсети за бакшиша ми. Избърсах ръцете си, извадих банкнотите от джоба си и ги оставих на масата. — Имам къща, за която да се грижа, колата ми е стара, имам да плащам данъци, застраховки. Като всички останали, впрочем — добавих аз, за да не си помисли, че се оплаквам неоснователно. Ненавиждам хленченето, но трябваше да отговоря на въпроса му.

— Няма ли мъж в семейството ти?

Понякога на вампирите им личи, че са на няколкостотин години.

— Имам брат. Не мога да се сетя дали съм те запознавала с Джейсън — една от раните на лявото му ходило изглеждаше доста зле. Налях още гореща вода в легена, за да затопля останалата. После се заех с почистването на мръсотията. Прокарах влажната кърпа по краищата на раната му и той се намръщи от болка. По-безобидните драскотини и синини буквално зарастваха пред очите ми. Зад гърба ми се носеше познатото съскане на бързовара и този звук ми действаше успокояващо.

— Брат ти позволява ли ти да вършиш тази работа?

Опитах се да си представя изражението на Джейсън, ако му кажех, че очаквам от него да ме издържа до края на живота ми, защото съм жена и не бива да работя извън пределите на домашното огнище.

— О, за бога, Ерик — изпъшках аз и го погледнах намръщено. — Джейсън си има свои проблеми — като хроничен егоизъм и патологично женкарство.

Отместих легена настрана и подсуших ходилата на Ерик с хавлия. Готово, този вампир вече си имаше чисти крачета. Изправих се с мъка и се протегнах. Гърбът ме болеше, нозете ми туптяха…

— Ето какво смятам да направя. Ще се обадя на Пам. Тя може би знае какво ти се е случило.

— Пам?

Все едно разговарях с досадно двегодишно хлапе.

— Твоята заместничка във вампирската йерархическа стълбица.

Усещах, че се кани да ми зададе друг въпрос, и го спрях с ръка.

— Чакай малко. Първо ще й се обадя, за да се опитаме да изясним тази работа.

— Ами ако тя се е обърнала против мен?

— И така да е, трябва да го разберем. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Запътих се към стария телефон, който висеше на стената в кухнята, встрани от барплота. Под него стоеше висока табуретка. Баба винаги седеше на нея по време на безкрайно дългите си телефонни разговори, които провеждаше с бележник и писалка подръка. Чувствах липсата й ежедневно. Но точно сега в емоционалната ми палитра нямаше място нито за мъка, нито дори за меланхолия. Потърсих в тефтера си номера на „Вамптазия“ — вампирския бар в Шривпорт, който осигуряваше основния доход на Ерик и служеше като централна база за широкомащабните му операции. Честно казано, нямах никакво желание да вниквам подробно в същността и мащабите на вампирските финансови машинации.

Знаех от шривпортски вестник, че във „Вамптазия“ също планираха шумна празнична веселба под надслов „Започни новата година с ухапване“, така че все някой щеше да вдигне телефона.

Докато набирах номера, отворих вратата на хладилника и извадих бутилка кръв за Ерик. Пъхнах я в микровълновата и настроих таймера. Той напрегнато следеше всяко мое движение.

— „Вамптазия“ — обади се мъжки глас с акцент.

— Чоу?

— Да, с какво мога да ви бъда полезен? — в задълженията му влизаше да се държи като секс символ не само зад бара, но и по телефона.

— Обажда се Суки.

— О — въздъхна той с естествения си глас. — Чуй какво, Сук, честита нова година и прочее, обаче тук сме малко заети в момента.

— Да не би да издирвате някого?

Последва дълга неловка пауза.

— Изчакай малко — каза той и отново настъпи тишина.

— Пам — каза Пам. Беше взела слушалката толкова тихо, че подскочих от изненада, когато чух гласа й.

— Слушай, Пам, имаш ли още началник, или не? — не знаех какво количество информация е безопасно да споделям по телефона, но исках да разбера дали тя е виновна за състоянието на Ерик, или все още му е вярна.

— Имам! — твърдо изрече тя. Разбра ме от половин дума. — Намираме се в… имаме известни проблеми.

Помислих малко и реших, че правилно съм разтълкувала недоизказаното. Пам ми съобщаваше, че все още е вярна на Ерик и че екипът на Ерик се намира в някаква кризисна ситуация… може би опасност от нападение?

— Той е тук — казах.

Пам не обичаше излишните приказки.

— Жив ли е?

— Да.

— Повреди?

— Умствени.

Нова пауза. Още по-дълга.

— Представлява ли опасност за теб?

Не че на Пам й пукаше дали Ерик е решил да ме изсмуче до капка. Тя просто искаше да знае дали възнамерявам да предложа убежище на шефа й.

— Мисля, че не, поне засега — отвърнах. — Явно има проблем с паметта.

— Мразя вещиците. Правилно са постъпвали хората, когато са ги завързвали на кол и са ги изгаряли.

Колко забавно, помислих си аз. Пам говореше за същите тези хора, които днес с радост биха забили същия този кол във вампирско сърце. Само че в този късен час изобщо не ми беше до шеги и вече едва потисках прозевките си.

— Ще дойдем утре вечер — обади се най-после тя. — Можеш ли да го задържиш у вас през деня? Ще съмне след по-малко от четири часа. Разполагаш ли с безопасно място?

— Да. Но да дойдете веднага след залез-слънце, чуваш ли? Не искам да се забърквам отново във вашите вампирски глупости! — обикновено не говоря толкова безцеремонно, но, както вече казах, имах доста тежка и дълга нощ.

— Ще дойдем.

Затворихме едновременно. Ерик продължаваше да ме наблюдава с неподвижните си сини очи. Косата му представляваше чорлава бъркотия от сплъстени руси къдрици. Косите ни имат еднакъв цвят, очите ни — също. Но приликите свършват до тук.

Внезапно ми се прииска да донеса гребен и да го среша, но вече нямах сили за нищо.

— Добре, ето каква е работата — казах. — Оставаш тук тази нощ и през деня, а утре вечер Пам и другарите й ще дойдат и ще ти обяснят всичко.

— Повече няма да пускаш никого тук, нали? — попита той.

Забелязах, че е изпил бутилката си и вече не изглежда толкова изтощен. Това ме зарадва.

— Ерик, ще направя всичко, което е по силите ми, за да си в безопасност — стараех се да говоря възможно най-спокойно. Прокарах длан през лицето си; имах чувството, че ще заспя права в кухнята. — Хайде — казах аз и го улових за ръката.

Той взе плетения шал с другата си ръка и ме последва по коридора — белоснежен великан в миниатюрно червено бельо.

Старата ми бърлога се е строила и достроявала години наред, но така и не е успяла да стане нещо повече от скромна фермерска къща. Вторият етаж е добавен в началото на века и се състои от две спални и просторен килер, но аз вече рядко се качвам горе. Не го използвам, защото пестя пари от електричество. Долу има две спални, разположени една срещу друга. По-малката беше моя, а по-просторната — на баба. След смъртта на баба се преместих в нейната спалня. Но скривалището на Бил се намираше в малката стая. Именно там заведох Ерик, светнах лампата и се уверих, че щорите и завесите са спуснати и покриват плътно всички възможни пролуки. После отворих вратата на килера, извадих навън оскъдното му съдържание и запретнах мокета, който покриваше капака към нишата. Отдолу имаше светлоустойчиво пространство, изградено от Бил преди месеци, за да може да спи у дома през деня или пък да го използва за скривалище, ако по някаква причина собственият му дом му се стореше недостатъчно безопасен. Бил обичаше да си има резервно убежище. Със сигурност имаше и други скривалища, за които не знаех. Ако аз бях вампир (опазил ме господ!), и аз щях да си имам.

Пропъдих от главата си всякакви мисли за Бил и показах на госта си (който впрочем не преливаше от възторг) как да затваря капака след себе си.

— Като се събудя, ще напъхам всички боклуци обратно, така че килерът ще си изглежда съвсем нормално — успокоих го аз и се усмихнах.

— Веднага ли трябва да вляза? — попита той.

Пресвети боже! Светът сякаш се въртеше в обратна посока — Ерик искаше позволение от мен.

— Не — отвърнах аз с привидна загриженост, макар че вече не ме интересуваше нищо друго, освен леглото ми. — Не е задължително. Просто влез вътре преди изгрев-слънце. Това вече е задължително. Нали си наясно, че не можеш да заспиш къде да е и да се събудиш на слънчева светлина?

Той се замисли за миг и кимна.

— Да, наясно съм с това. Мога ли да поостана при теб? В твоята стая?

О, господи, жален поглед на безпомощно кученце. От почти двуметров вампир с вид на древен викинг. Направо не вярвах на очите си. Нямах сили да се смея, но все пак се изкисках тихичко.

— Хайде — казах аз с натежал като краката ми език. Угасих осветлението, пресякох коридора, светнах лампата в моята стая — в жълто и бяло, чисто и топла — и отметнах завивките. Ерик, все тъй отчаян и самотен, се настани на табуретката в другия край на леглото, а през това време аз събух обувките и чорапите си, извадих пижама от чекмеджето на скрина и се оттеглих в банята. Десет минути по-късно излязох оттам с почистен грим и измити зъби, облечена в много стара и много мека фланелена пижама на сини цветчета. С раздърпани панделки и доста протрита около дъното, но много удобна за спане. Угасих лампата и чак тогава се сетих, че косата ми все още е прибрана в дежурната конска опашка, затова свалих ластика и разтърсих глава, за да разпусна косите си. Разкош! Вече и скалпът ми можеше да се наслади на почивката и аз блажено въздъхнах.

Само че в личната ми каца с мед имаше една огромна муха и когато аз се пъхнах в голямото си старо легло, тя направи същото. Нима му бях разрешила да дели едно легло с мен? О, да прави с мен каквото ще, рекох си аз и се наместих удобно под завивките. Бях толкова изморена, че вече нищо не ме интересуваше.

— Жено?

— Хмммм…?

— Как ти е името?

— Суки. Суки Стакхаус.

— Благодаря ти, Суки.

— За нищо, Ерик.

Звучеше толкова объркан и безпомощен — онзи Ерик, когото аз познавах, знаеше само да раздава команди и да очаква подчинение, — че аз потърсих ръката му под завивките и я погалих. Дланта му се обърна нагоре, притисна се към моята и пръстите ни се преплетоха.

Никога не съм подозирала, че е възможно да заспя, стискайки ръката на уплашен вампир, но точно това ми се случи в новогодишната нощ.