Рей Бредбъри
Те не са виждали светлината на звездите

Те не са виждали светлината на звездите,

не, нито един от тях,

от този свят на същества,

така ще бъде вечно, още от онези времена,

когато пясъка за пръв път бе едва от вятъра докоснат.

Не, нито един от тях.

От всички животни, които от хълмове,

ливади и долини са се взирали във висините

и замирали изумени от трептенето на далечните огньове.

 

Не, нито един от тях.

А нашите души жадуват да знаят

онова, което те не са знаели, не,

всичките тези пет милиарда години

на диво въртене на земята,

за всичките тези години не можаха

кучета, лъвове и ята от птици

да погледнат натам… О, да погледнат:

онези звезди, Боже, да погледнат.

 

Сякаш не са изминали векове,

и не е имало светлина на слънце, ни зора,

ни сияние на далечна луна,

и тези създания са били слепи за тях…

Какво ли за нас е останало? Кои сме ние?

Как да прозрем, търсейки отговора?

 

Помисли за това, избирайки пътя си. Кой си ти от тях?

Роден на старата земя, заселяващ просторите

и сега забравен, от паметта изтрит навеки,

о, нима по света не е имало чудеса?

Ни тичане по кръга, ни звуците на огън или мраз…

И може ли да забравиш, да се изгубиш, като далечните звезди?

 

Или с нашата крехка плът Божиите очи

гледат, извисяват се, опитвайки се да познаят небесата?

Ние виждаме как в лунния поток годините се носят,

и помним онова, което е загинало и отишло си от нас завинаги.