Александър Грин
Блестящият свят (5)

V

Последният номер преди излизането на „Двойната звезда“ се наричаше „Безсилие на оковите“. Състоеше се в това, че един широкоплещест, нисък човек бе вързан за ръцете и краката с много дебели въжета, омотан бе с тел; освен това сложиха на ръцете и краката му вериги. После го покриха с чаршаф; той се побъхта под него две-три минути и се изправи напълно освободен; оковите се търкаляха на пясъка.

Той си отиде. Настъпи дълбока, остра тишина. Музиката засвири и млъкна. Циркът нечуто дишаше. Заразително очакване проникваше от душа в душа, напрягаше чувствата; погледите, насочени към входната завеса, мълчаливо призоваваха обещаното явление. Музикантите прелистваха нотите. Минаха около пет минути; нетърпението се усилваше. Галерията отначало изръкопляска нестройно, после изведнъж се разрази в залпове от протестни ръкопляскания; средата от цирка я подкрепи; в партера разговаряха, махаха ветрила, усмихваха се.

Тогава, като накара отново да стихне шумът на нетърпението, на входа се появи човек на среден ръст, прав като пламък на свещ, с естествени и прости обноски; той се застоя за минута, излезе насред арената, стъпвайки меко и равномерно; спря, огледа се с усмивка, обгърна с поглед блестящата вдлъбнатина на цирка и вдигна глава, като се обърна към оркестъра.

— Свирете — рече той, след като помисли, тихо, но тъй ясно, че всички го чуха, — свирете нещо бавно и плавно, например „Мексикански валс“.

Капелмайсторът кимна, почука и махна с палката.

Тръбите забоботиха встъплението; вятърът на мелодията се завъртя и обхвана сърцата с властта и отмереността на ритъма; звънът, трелите и пеенето пръснаха непостижимата магия на звука, в която по-празнично блести животът и нещо се прощава вътре в нас, насищайки всички чувства.

„Двойната звезда“ — какъвто се яви той пред погледа на зрителите в тази минута — беше човек на около трийсет години. Облеклото му се състоеше от бяла риза с пристегнати на китките ръкави, черни панталони, сини чорапи и черни сандали; широк сребърен колан обхващаше кръста му. Светло като купол чело се спускаше към тъмните очи с очертани тънки и високи вежди, които придаваха на острото му лице израза на високомерна яснота, която виждаме в старинните портрети; на това бледно лице, изпълнено със спокойна власт, между сянката на тъмните мустаци и дупчицата на твърдата брадичка презрително се кривеше малка строга уста. Усмивката, с която влезе, беше двусмислена, макар и нелишена от равновесие, и пълна със скрито обещание. Косите му с цвят на бобър се къдреха слабо под тила във вдлъбнатината на шията, а отпред едва-едва се спущаха на челото; ръцете му бяха малки, раменете леко отдръпнати назад.

Той отстъпи към бариерата, тупна с крак и без да бърза, се затича с притиснати към гърдите лакти; така обиколи цялата арена, без да направи нищо особено. Но при втория кръг се чуха възгласи: „Гледайте, гледайте.“ Двата главни прохода се натъпкаха със зрители: изскочиха всички служители и артисти. Стъпките на тичащия се промениха, той се движеше вече с гигантски скокове без видими усилия; краката му докосваха леко земята и сякаш не можеха да настигнат неудържимия устрем на тялото; вече няколко пъти през време на скока той просто ги движеше във въздуха, като че оттласкваше празнотата. Така препускаше той, завършил един кръг, после като пробяга по обикновения начин известно разстояние, отведнъж се издигна нагоре на височина един човешки бой и замря, спря във въздуха като на невидим стълб. Остана в това положение само малко по-дълго от естественото задържане при падане — съвсем малко, може би една трета от секундата, — но на везните на общото внимание това се отрази като падането на тежка гира срещу един грам, така необикновено се стори на всички загадъчното явление. Но не хладина, не горещ възторг предизвика то, а безпокойство на тайна възбуда: влезе нещо, намиращо се отвъд пределите на човешкото същество. Мнозина наскачаха; онези, които не бяха проследили в какво се състои работата, питаха, викайки сред вдигналата се врява съседите, какво се е случило? Чувствата бяха вече поразени, но още не повалени, не катурнати; зрителите си разменяха забележки. Балетният критик Фогард рече: „Ето чудовищно издигане; от времето на Агнеса Дюпорт не е имало нищо подобно. Но в балета, всред фойерверка на другите движения, то не е тъй поразително.“ На друго място можеше да се чуе: „Аз съм виждал скоковете на негрите в Уганда; но те далеч не могат…“ — „Факирство, хипноза!“ „Не! Това става с помощта на огледала и светлинни ефекти“ — заяви някакво компетентно лице.

А през това време, като си отпочиваше или размисляше, по арената с предишния спокоен темп тичаше „Двойната звезда“, сеейки тревожни очаквания, които нарастваха неудържимо. Какво чакаше развълнуваният зрител? Никой не можеше да си отговори на това, но всеки беше като че сграбчен от невидими ръце и не знаеше ще го пуснат ли те или ще го хвърлят, бледнеещ от необяснима мъка. Това чувствуваха, както признаваха по-късно, дори маниаците на силните усещания, хората с изпитано хладнокръвие. На няколко пъти вече между дамите излиташе високо „Ах“, с по-сериозна отсянка, отколкото онези, с които украсяват това универсално възклицание. Галерията, която не разбираше нищо, ревеше „браво“ и си набиваше дланите. През това време в тълпата на цирковите артисти, заприщили изхода, настана движение; тези, видели много в живота си хора, бяха поразени не по-малко от зрителите.

Минали бяха вече около десетина минути, откак „Двойната звезда“ излезе на арената. Сега той увеличи скоростта, като, изглежда, се засилваше. Лицето му пламна, очите се смееха. И изведнъж един ликуващ детски вик се разнесе звънливо из цирка: „Мамо, мамо! Той лети… Гледай, той не се допира до земята с крака!“

Всички погледи отведнъж паднаха върху едва сега забелязаното. Сякаш пелена се свлече от тях; измамата от равномерното движение на краката изчезна. „Двойната звезда“ се носеше по въздуха на един фут от земята, като се издигаше все по-отвесно и по-високо.

Тогава внезапно, отвъд някаква неуловима черта, през която, прескочило и уплашено, се замята подкосеното внимание — зрелището излезе извън пределите на фокуса, стана чудо, тоест онова, което тайно очакваме цял живот, но когато то най-сетне блесне, готови сме да се развикаме или да се скрием. Като напусна арената, Друд се понесе във въздуха към полилеите, обхванал тила си с ръце. За миг цялата въображаема тежест на тялото му се предаде на вътрешното усилие на зрителите, но също тъй бързо изчезна и всички видяха, че над галерията, под трапеците, лети, отметнал глава, човекът, като пресича от време на време кръглото горно пространство с плавната бързина на птица — сега той беше страшен. И сянката му, спускайки се по редовете, се мяташе долу.

Смутеният оркестър млъкна; един самотен обой изви фалшива нота и като прострелян прекъсна медния си вопъл.

Виковете „Пожар!“ не биха направили онова, което започна в цирка. Галерията зарева; крясъците: „Сатана! Дявол!“ усилваха вълната от паника, всеобщо безумие овладя хората; нямаше вече публика: изгубила връзка, тя се превърна в дива сбирщина, по главите на която, откъснал се от мощните вериги на разсъдъка, като кънтеше ясно и се зъбеше, препускаше Страхът. Мнозина в припадък на внезапна слабост или виене на свят сядаха, закрили лице с ръцете си. Жените губеха съзнание; някои от тях, задъхани, тичаха към изхода; децата ридаеха. Навсякъде се чуваше трясъкът на балюстрадите. Бегълците, заприщили арената, се трупаха пред изходите, катурваха се едни други, като улавяха и оттласкваха предните. Сегиз-тогиз остър писък заглушаваше цялата тази адска глъчка; чуваха се стонове, ругатни, трясък от съборените кресла. А над цирка, над трапеците и блоковете, скръстил ръце, стоеше във въздуха „Двойната звезда“.

— Оркестър, музика!! — викаше Агасиц, който почти не съзнаваше какво прави.

Няколко тръби нададоха предсмъртен вопъл, който бързо утихна; затрещяха повалените пюпитри; естрадата опустя; захвърлили инструментите си, музикантите бягаха както всички. В това време министърът Даутовет, като потриваше мрачно костеливите си ръце и мръщеше побелелите си вежди, рече тихо на двама, влезли бързо при него в ложата, прилично, но незначително облечени хора: „Още сега. Без колебание. Поемам отговорност. Тази нощ лично при мене с доклад и никому ни дума повече!“

Двамата неизвестни изскочиха, без да се поклонят, и се смесиха с тълпата.

Тогава горе Друд запя високо. Сред вилнеенето гласът му прозвуча със силата на повял вятър; това беше кратка неизвестна песен. Само неколцина доловиха някои думи от нея:

Тоз друм без път…

Ритъмът пропадна в шума, но можеше да се помисли, че има още три стъпки, с мъжка рима на ясната дума „клир“. Отново не можеха да се различат думите, докато в паузата от шума те не свършиха със загадъчно и провлечено:

Зовящ в блестящия свят.

От ложата на министъра излезе на арената една девойка в рокля от бели копринени струи. Бледа, извън себе си, тя вдигна ръце и извика. Никой не чу думите й. Тя се смееше нервно. Очите й, блестейки, летяха нагоре. Тя не виждаше, не разбираше и не чувствуваше нищо освен светлата бездна, пламнала върху развалините на този ден с чуден огън.

Гал се приближи до нея, хвана я за ръка и я отведе. Цялата треперейки, тя му се подчини почти несъзнателно. Беше Руна Бегуем.