Александър Грин
Корабът с алени платна (4)

IV
В навечерието

В навечерието на този ден, седем години след деня, в който край брега на морето Егъл, събирачът на песни, разказа на момиченцето приказката за кораба с алени платна, Асол, подир едно от ежеседмичните си посещения в дюкяна за играчки, си дойде в къщи разстроена, със скръбно лице. Тя бе върнала стоката си обратно. Беше толкова огорчена, че не можа веднага да заговори; едва след като от разтревоженото лице на Лонгрен разбра, че той очаква нещо значително по-лошо от действителното, започна да разказва, като движеше пръст по стъклото на прозореца, до който беше застанала, и наблюдаваше разсеяно морето.

Този път собственикът на дюкяна за играчки започнал с това: открил сметководната книга и й показал колко дългове имат. Тя потреперала, когато видяла внушителното трицифрено число. „Ето колко сте взели от декември нанасам — казал търговецът, — а да видим за колко сме продали.“ И неговият пръст се доближи до друго число, вече от две цифри.

— Беше ми жално и обидно да гледам. Видях по лицето му, че е груб и сърдит. С радост бих избягала, но, честна дума, нямах сили от срам. Той заговори: „За мене, драга, това повече не е изгодно. Сега са на мода чуждите стоки, всички дюкяни са пълни с тях и тия неща не се купуват.“ Така каза търговецът. После говори още много неща, но аз всичко обърках и забравих. Изглежда, че се съжали над мен, защото ме посъветва да се отбия в „Детския пазар“ и „Аладиновата лампа“.

Като разказа най-главното, девойката обърна глава и погледна плахо стареца. Лонгрен седеше унил, вкопчил пръстите на двете си ръце между коленете, на които се бе опрял с лакти. Почувствувал погледа й върху себе си, той вдигна глава и въздъхна. Превъзмогнала тежкото си настроение, девойката изтича при баща си, настани се до него, провря малката си ръка под кожения ръкав на куртката му и като се смееше и поглеждаше лицето му отдолу, продължи с изкуствено оживление:

— Нищо, всичко това е нищо. А сега изслушай ме, моля ти се. Аз тръгнах. Ето че пристигам в един голям страшен магазин, а там — тълпа народ. Заблъскаха ме; но аз се промъкнах и се приближих към един черен човек с очила. Какво му казах — нищо не помня; накрая той се усмихна, порови се в кошницата ми, разгледа някои неща, после отново ги уви, както си бяха, в кърпата, и ми ги върна обратно.

Лонгрен слушаше сърдит. Той като че ли виждаше дъщеря си, изгубила ума и дума сред богатата тълпа, край рафтовете, отрупани със скъпи стоки. Внимателният човек с очила й обяснил снизходително, че ако започне да търгува с простите изделия на Лонгрен, ще се разори. Той поставил небрежно и сръчно на щанда пред нея сглобяеми модели на здания и железопътни мостове: миниатюрни комплекти, самолети и двигатели. Всичко това миришело на боя и училище. От неговите думи ставало ясно, че сега децата в игрите си само подражават на това, което правят възрастните.

Асол беше ходила и в „Аладиновата лампа“, и в два други дюкяна, но нищо не бе успяла да направи.

Докато довършваше разказа си, тя приготви вечерята. След като хапна и изпи чаша силно кафе, Лонгрен каза:

— Щом не ни върви, трябва да подирим нещо друго. Може би отново ще постъпя на служба на „Фицрой“, или на „Палермо“. Разбира се, те са прави — замислено продължи той, като мислеше за играчките. Сега децата не играят, а се учат. Те все се учат, учат и никога няма да започнат да живеят. Всичко това е така, а е жалко, наистина е жалко. Ще можеш ли да живееш без мен, докато мине един рейс? Немислимо е да те оставя сама.

— Аз също бих могла да работя заедно с тебе, да речем, в бюфета.

— Не! — каза Лонгрен и подчерта тази дума, като удари с ръка по масата, която се разклати. — Докато съм жив, ти няма да работиш. Впрочем има време да помислим.

Той замълча мрачен. Асол се настани на края на стола до него; без да обръща глава, Лонгрен видя отстрани, че тя се старае да го утеши, и едва не се усмихна. Но ако се усмихнеше — значеше да подплаши и да смути девойката. Забъбрила нещо на себе си, тя приглади обърканите му сиви коси целуна го по мустаците и закрила мъхнатите бащини уши с малките си тънички пръстчета, каза:

— Ето, ти сега не чуваш, когато ти казвам, че те обичам.

Докато тя го оправяше, Лонгрен седеше силно намръщен като човек, който се бои да не издиша дим, но щом чу думите й, избухна в плътен смях.

— Мила си ти — каза той просто, после погали девойката по бузата и излезе на брега да погледне лодката.

Известно време Асол стоя по средата на стаята в размисъл, разколебана между желанието да се отдаде на тиха скръб и необходимостта да се заеме с домашната работа. След като изми съдовете, тя прегледа остатъците от провизии в шкафа. Без да тегли и без да мери, видя, че с брашното няма да изкарат и до края на седмицата, че на тенекиената кутия за захар се вижда дъното; че пакетите с чай и кафе са почти празни; че няма олио — и единственото, на което си отпочиваше окото, но с известна досада за това изключение, беше торбата с картофи. После изми пода и седна да пришие волан към полата, която си беше преправила от вехто, но веднага си спомни, че изрезките плат са зад огледалото; приближи се до него, взе вързопа и се огледа.

Зад ореховата рамка, в светлата празнина на отразената стая, стоеше тъничка девойка със среден ръст, облечена в евтина рокля от бял муселин на розови цветчета. На раменете й беше наметната сива копринена забрадка. Полудетското, със светъл загар лице беше подвижно и изразително; прекрасни, малко сериозни за възрастта й очи поглеждаха с плахата съсредоточеност на дълбоките души. Неправилното й личице можеше да трогне с изящната чистота на очертанията си; всяка извивка, всяка изпъкналост на това лице, разбира се, би намерила място в много други женски лица; но тук тяхната съвкупност, техният стил беше съвършено оригинален, оригинално мил — тук ние ще спрем. Останалото не е подвластно на други думи освен на думата „очарование“.

Отразената в огледалото девойка се усмихна така несъзнателно, както и самата Асол. Усмивката излезе тъжна; щом забеляза това, тя се разтревожи, както би се разтревожила, ако гледаше друга девойка. Асол притисна страната си към огледалото, затвори очи и предпазливо поглади с ръка огледалото там, където трябваше да бъде нейното отражение. В главата й се мярнаха редица неясни, нежни мисли; тя се изправи, засмя се и после седна да шие.

Докато тя шие, да я погледнем по-отблизо — да надникнем в душата й. В нея имаше две девойки, две Асол, размесени в една забележителна, прекрасна неправилност. Едната беше дъщеря на моряк, занаятчия, който майстореше играчки, а другата — живо стихотворение с всичките чудеса на неговите съзвучия и образи, с тайнствената близост на думите му, с цялата хармония на техните сенки и светлини, които падат от едното върху другото. Тя познаваше живота в границите, които й беше поставил нейният опит, но освен общите явления виждаше отразен и смисъла от друг свят. Така, като се вглеждаме в предметите, ние забелязваме в тях нещо неоформено, но оставаме с впечатление, с определено човешко впечатление; а понеже е човешко, то е индивидуално. Нещо подобно на това, което изразихме с тоя пример (ако ни се е удало), тя виждаше свръх видимото. Без тези тихи завоевания всичко просто и понятно беше чуждо на душата й. Тя умееше и обичаше да чете, но и в книгите четеше предимно между редовете, както и живееше. Инстинктивно, със своеобразното си вдъхновение на всяка крачка правеше множество ефирно тънки открития — неизразими, но важни, както чистотата и топлината. Понякога — и това продължаваше дни наред — тя сякаш се прераждаше; физическото съпротивление на живота пресекваше както тишина под удара на лъка и всичко, с което живееше, което виждаше и което я заобикаляше, ставаше дантела от тайни в образа на всекидневието. Не една нощ отиваше развълнувана и плаха на морския бряг, където дочакваше утрото, и съвсем сериозно се взираше да види кораба с алените платна. Тези минути бяха за нея щастие; ако за нас е трудно така да заживеем с приказката, за нея би било не по-малко трудно да се освободи от нейната власт и обаяние.

Друг път, когато размишляваше над всичко това, тя искрено се удивяваше на себе си и не вярваше, че вярва, с усмивка прощаваше на морето и се връщаше към действителността; сега девойката шиеше волана и си припомняше своя живот. В него имаше много скука и простота. Понякога самотата на двама им й тежеше безкрайно, но у нея вече се бе образувала оная гънка на вътрешна боязън, оная страдалческа бръчка, с която не можеш нито да си създадеш, нито да получиш оживление. Присмиваха й се, като казваха: „Тя се е побъркала, не е на себе си.“; тя привикна и с тази болка; случваше й се да понася дори оскърбления, от които гръдта й после стенеше като ударена. В Каперна тя не правеше впечатление като жена, но мнозина, макар диво и смътно, подозираха, че й е дадено повече от другите, само че по друг начин. Каперненци обожаваха едрите, пълни жени с мазна кожа по дебелите прасци на краката и със силни ръце; те ги ухажваха, като ги потупваха по гърба и се блъскаха в тях също като на пазара. По вид това чувство напомняше грубата простота на рева. Тая непознаваща колебания среда подхождаше на Асол толкова, колкото биха подхождали на хора с изтънчена нервна система призраци — дори те да обладават цялото обаяние на Асунта или Аспазия; постъпки, продиктувани от любов, тук бяха немислими. Така прелестната скръб на цигулката при равномерното бучене на войнишката тръба е безсилна да отклони непоколебимия полк от преките му действия. Всичко, което споменахме в тези редове, бе чуждо на Асол.

Докато главата й си тананикаше песничката на живота, малките й ръце работеха прилежно и сръчно; като откъсваше със зъби конеца, тя гледаше далече пред себе си, но това не й пречеше да подгъва равно ръба и да слага шева правилно като шевна машина. Въпреки че Лонгрен не се връщаше, тя не се безпокоеше за баща си. Напоследък той доста често отпътуваше нощем да лови риба или просто да се проветри.

Тя не се боеше — знаеше, че нищо лошо няма да му се случи. В това отношение Асол беше все още онова малко момиченце, което се молеше по своему, като сутрин шепнеше приятелски: „Здравей, господи!“ — а вечер: „Сбогом, господи!“

По нейно мнение такова близко познанство с господа беше съвършено достатъчно, за да отстрани той нещастието. Тя влизаше в неговото положение: господ беше вечно зает с грижите на милиони хора, затова тя смяташе, че към обикновените житейски сенки трябва да се отнася с деликатното търпение на гостенин, който е заварил дома пълен с хора и чака объркалия се стопанин, като сам се приютява и се черпи, с каквото намери.

Свършила да шие, Асол сложи работата си на масичката в ъгъла, съблече се и легна. Огънят беше загаснал. Тя скоро забеляза, че не й се спи; съзнанието й беше ясно както в разгара на деня, дори тъмнината й се струваше изкуствена; тялото й, подобно на съзнанието, се чувствуваше леко, свежо. Сърцето й отмерваше ударите с бързината на джобен часовник; то сякаш биеше между възглавницата и ухото. Асол се сърдеше, обръщаше се — ту отхвърляше одеялото, ту се завиваше презглава. Накрая успя да извика у себе си обикновената представа, която помага да заспиш — почна мислено да хвърля камъни в прозрачна вода, като наблюдаваше леките кръгове, които се образуваха. Сънят сякаш наистина чакаше само това подаяние; дойде, пошушна си с Мери, която стоеше до възглавницата, и като се покори на усмивката й, прошепна на всички страни: „Ш-ш-шш.“ Асол веднага заспа. Присъни й се любим сън; цъфтящи дървета, тъга, очарование, песни и тайнствени явления; после от тоя сън тя си припомни само блясъка на синята вода, която пълзеше от краката към сърцето й и я изпълваше с хлад и възторг. Като си представи всичко това, Асол прекара още известно време в несъществуващата страна на съня, после се събуди и седна.

Сънят бе отлетял, сякаш тя изобщо не беше заспивала. Сгряваше я чувство за нещо ново, радостно и й се искаше да направи нещо. Тя се огледа с оня поглед, с който оглеждат ново помещение. Зората се промъкна — но тя не озари така ясно и беше нужно усилие, за да различиш, макар и смътно, околното. Долу прозорците станаха черни, отгоре просветнаха. Отвън, почти на края на капака, блестеше Зорницата. Асол знаеше, че няма да заспи сега, затова се облече, приближи се до прозореца, сне куката и разтвори капаците. Зад прозореца цареше внимателна, ясна тишина; тя сякаш току-що бе настъпила. В синия здрач се мержелееха храсти, по-нататък спяха дървета; беше задушно и лъхаше на земя.

Хванала се за горната част на рамката на прозореца, девойката гледаше и се усмихваше. Внезапно нещо, подобно на далечен зов, я разтърси цялата и тя сякаш още един път се събуди от явната действителност за онова, което е още по-явно и действително. От тази минута ликуващото богатство на съзнанието й вече не я остави. Така ние слушаме и разбираме речта на хората, но повторим ли казаното, тогава го разбираме още един път с друго, ново значение. Същото беше и с нея.

Тя взе вехтичката си, но на нейната глава винаги нова копринена забрадка, завърза я леко под брадичката си, заключи вратата и изхвърча боса на пътя. Въпреки че беше пусто и глухо, стори й се, че тя самата звучи като оркестър и че могат да я чуят. Всичко й беше мило, всичко я радваше. Топлият прах гъделичкаше босите й крака; дишаше свободно и приятно. На фона на зазоряващото се небе се тъмнееха покривите и облаците; дремеха плетовете, шипковият храст, зеленчуковите и овощните градини и едва очертаващият се път. Всичко беше подредено по друг начин, не както през деня, всъщност — по същия, но без изплъзналото се вече съответствие между нещата. Всичко спеше с отворени очи и скрито поглеждаше минаващата девойка.

Колкото по̀ се отдалечаваше, толкова по̀ ускоряваше крачките си — бързаше да напусне селото. Зад Каперна се простираха ливади, а зад ливадите, по склоновете на крайбрежните хълмове, растяха лески, тополи и кестени. Там, където пътят свършваше и преминаваше в глуха пътека, около краката на Асол кротко се завъртя черно, с пухкава козина и бяла гръд куче, чиито очи гледаха напрегнато. Кучето позна Асол и заскимтя, завъртя се умилкващо и тръгна с нея, като се съгласяваше с девойката за нещо така ясно, както „аз“ и „ти“. Асол поглеждаше изразителните очи на кучето, твърдо уверена, че то би могло да заговори, ако нямаше в себе си скрити причини да мълчи. Щом забеляза усмивката на спътницата си, кучето направи весела гримаса, врътна опашка и леко побягна напред, но изведнъж седна безучастно, зачеса енергично с лапа ухото си, ухапано от вечния му враг, и се затича обратно.

Асол навлезе във високата росна трева на ливадата. Като плъзгаше длан по метлиците, тя вървеше и се усмихваше — при всяко нейно докосване те пръскаха цели струи роса. Тя се вглеждаше в особените лица на цветята, в хаоса от стебла и различаваше в тях почти човешки белези — пози, усилия, движения, очертания и погледи; сега тя не би се учудила, ако видеше цяла процесия от полски мишки или бал на лалугери, или грубите развлечения на таралежа, който плаши заспалия гном с тюхкането си. Точно в тоя миг се показа нещо сиво и един таралеж се изтърколи на пътечката пред нея. „Тюх-тюх“ — каза той откъслечно и троснато, както файтонджия на пешеходец. Асол говореше с всички ония, които виждаше и разбираше. „Здравей, болничката ми“ — каза тя на лилавата перуника, която беше проядена от червей. „Трябва да си поседиш в къщи“ — това се отнасяше за храста, който се беше изпречил по средата на пътеката и затова бе оскубан от дрехите на минувачите. Голям бръмбар се беше вкопчил в камбанка; като навеждаше растението, той се смъкваше надолу, но упорито се блъскаше с лапичките си. „Изтърси този дебел пътник“ — посъветва го Асол. Бръмбарът наистина не се удържа и полетя с шум настрани. Така, развълнувана, тръпнеща и сияеща, тя се приближи до склона на хълма и се скри от ливадната шир в неговите храсталаци; сега девойката беше заобиколена от истинските си приятели, които — тя знаеше това — говореха басово.

Това бяха грамадни стари дървета, израснали сред храсти орлови нокти и лески. Надвисналите им клони се допираха до горните листа на храстите. В гъстите корони на кестените се виждаха бели кичури цветове, чийто аромат се смесваше с мирис на роса и смола. Пътечката, постлана с изпъкнали хлъзгави корени, ту слизаше, ту се изкачваше по склона. Асол се чувствуваше като у дома си; тя се поздравяваше с дърветата като с хора — стискаше им широките листа. Девойката вървеше, като си шепнеше ту наум, ту гласно: „Ето те теб, ето и друг като теб — ех, че сте много вие, мои братчета! Аз бързам, братчета, пуснете ме да мина! Познавам ви всички, всички ви помня и уважавам.“ Величествените „братчета“ я гледаха с каквото можеха — с листата си, и роднински скърцаха в отговор. Като изпоцапа краката си с пръст, тя се изкатери на ската над морето и застана на ръба му, задъхана от бързия вървеж. Дълбока, непобедима вяра ликуваше, кипеше и бучеше у нея. С погледа си девойката сякаш я разпръсваше зад хоризонта, откъдето тя се връщаше обратно с лекия шум на крайбрежната вълна, горда от чистотата на полета си. В това време морето, очертано със златната нишка на хоризонта, още спеше: само водата в подмолите под ската се вдигаше и спадаше. Стоманеният край брега цвят на спящия океан преминаваше в син и черен. Зад златната нишка на небето пламваше и като огромно ветрило сияеше светлина; слаба руменина бе докоснала белите облаци. Изящни, божествени багри проблясваха в тях. В черната далечина вече се беше проснала трептяща снежна белота; пяната блестеше, стапяше се цялата в пурпур, пламваше върху златната нишка, разнасяше се по океана и идваше до краката на Асол като червено оцветени вълни.

Тя седна, събра крака и обгърна коленете си с ръце. Внимателно наведена над морето, Асол гледаше към хоризонта с разширени очи, в които не беше останало вече нищо възрастно — това бяха очи на дете. Всичко, което бе чакала толкова дълго и горещо, сега ставаше там, на края на света. Тя виждаше в страната на далечните бездни подводен хълм; от повърхността му като струи се издигаха нагоре виещи се растения; сред кръглите им, нанизани на стеблата листа сияеха чудни цветове. Горните листа блестяха върху повърхността на океана; оня, който не знаеше нищо от това, което знаеше Асол, виждаше само трепет и блясък.

Изпод храсталаците се показа кораб. Той заплава и се спря точно по средата на слънцето. От тази далечина се виждаше ясно, както се виждат облаците. Корабът плаваше и от него се разнасяше весела глъчка; едновременно напомняше — вино, рози, кръв, устни, ясночервено кадифе и пурпурен огън. Той идеше право срещу Асол. Крилата на пяната трепкаха под мощния напор на кила му; девойката се изправи и притисна ръце към гърдите си; в този момент чудната игра на светлината върху водната повърхност се превърна в леко вълнение; слънцето изгря и утрото, влязло в силата си, свлече покривалата от всичко, което още се излежаваше и протягаше върху сънната земя.

Девойката въздъхна и се огледа. Музиката млъкна, но Асол беше още във властта на звънливия й хор. Това впечатление постепенно отслабваше, после стана спомен и накрая се превърна в обикновена умора. Тя легна на тревата, прозя се и като затвори очи, блажено заспа. Сънят й беше истински, без грижи и съновидения, здрав като млад орех.

Разбуди я муха, която лазеше по голото й стъпало. Като повъртя неспокойно крачето си, Асол се събуди; тя седна, започна да оправя разрошената си коса и тогава усети пръстена на Грей, но реши, че това не е нищо друго освен стъбълце, заседнало между пръстите й; тя ги разтвори. Но понеже то не изчезна, Асол нетърпеливо поднесе ръка към очите си и моментално скочи на крака, сякаш бликнал фонтан.

Блестящият пръстен на Грей сияеше на пръста й като на чужд — сега тя не можеше да признае пръста си за свой, защото не го чувствуваше такъв. „Чие ли е това нещо? Кой ли си е направил тая шега? — извика тя силно. — Нима аз спя? Или съм го намерила и забравила?“ Тя хвана дясната си ръка, на която беше пръстенът, огледа се учудено и хвърли изпитателен поглед към морето и зелените храсталаци. Но никой не помръдваше, никой не се спотайваше в храстите и никакъв знак нямаше в далечното, обагрено в синьо море. Руменина покри лицето на Асол, а гласът на сърцето й каза пророчески „да“. За случилото се нямаше обяснения, но тя ги намираше без думи и мисли в своето странно чувство; пръстенът й стана вече близък. Цялата разтреперана, тя го свали от пръста си, подържа го в шепата си като вода и го разгледа с цялата си душа, с цялото си сърце, с цялото ликуване и чистата наивност на юношеството си. После го пъхна в корсажа си, скри лицето си с ръце, изпод които неудържимо напираше усмивка, и пое бавно, с отпусната глава по обратния път.

Така — случайно, както казват хората, които умеят да четат и пишат — Грей и Асол се срещнаха в пълното с неизбежности утро на летния ден.