Александър Грин
Корабът с алени платна (2)

II
Грей

Ако Цезар бе смятал, че е по-добре да бъдеш пръв на село, отколкото втори в Рим, то Артур Грей можеше да не завижда на мъдрото Цезарово желание. Той се бе родил капитан, искаше да бъде такъв и стана такъв.

Огромният дом, в който се бе родил Грей, беше мрачен вътре и величествен отвън. Цветната градина и част от парка достигаха до самата му фасада. Лалета от най-хубави сортове — сребристосини, виолетови и черни с розов оттенък — се виеха из ливадата като капризно разхвърляни огърлици. Край лъкатушното поточе старите дървета на парка дремеха в разсеяните полусенки над блатната тръстика. Оградата на замъка — да, това бе истински замък — беше от вити чугунени стълбове, съединени с железни украшения. Всеки стълб завършваше отгоре с великолепна лилия от чугун; в тържествени дни тези чаши се напълваха с масло, което гореше в нощния мрак с големи червени пламъци.

Бащата и майката на Грей бяха горделиви роби на своето положение, на богатствата си и на законите на това общество, пред което те можеха да се наричат с „ние“. Едната част от душата им, заета с галерията от техни прадеди, бе малко достойна за изобразяване, а другата — въображаемото продължение на тая галерия, започваше с малкия Грей, който по известен, предварително набелязан план бе обречен да изживее дните си и да умре така, че и неговият портрет да може да бъде окачен на стената, без да оскверни честта на фамилията. Но в този план бе допусната малка грешка: Артур Грей се бе родил с будна душа, която никак не бе склонна да поддържа фамилната линия.

Тази будност, тази изключителна „неестественост“ на момчето започна да се проявява още от осмата му година: типът на рицаря на причудливите впечатления, на търсещия и чудотвореца, тоест на човека, избрал от безчислено разнообразните роли в живота най-опасната и затрогващата — ролята на провидение, се прояви у Грей, когато веднъж доближи един стол до стената, за да достигне картината, която изобразяваше разпятието, и изправен на него, извади от окървавените ръце на Христос гвоздеите, тоест просто ги замаза с небесносиня боя, която беше откраднал от бояджията. Той намираше, че в този си вид картината по̀ задоволява. Увлечен от своеобразното си занимание, той започна да замазва и краката на разпнатия и така бе заварен от баща си. Старецът хвана момчето за ушите, свали го от стола и попита:

— Защо разваляш картината?

— Не съм я развалил.

— Това е работа на знаменит художник.

— Няма значение — каза Грей. — Аз не мога да допусна в мое присъствие да стърчат гвоздеи от ръцете и да тече кръв. Аз не желая това.

В отговора на сина си Лионел Грей позна себе си; той скри под мустаците си усмивката и не му наложи наказание.

Грей неуморно изучаваше замъка и правеше поразителни открития. На тавана например стари рицарски доспехи, подвързани с желязо и кожа книги, изгнили дрехи и ята гълъби. В избата, където се пазеше виното, получи интересни сведения за вината лафит, мадейра и херес. Тук, в мътната светлина на островърхите прозорци, притиснати от наклонените триъгълници на каменните сводове, бяха наредени малки и големи бъчви, най-голямата, с формата на сплескан кръг, заемаше цялата напречна стена на избата и бе направена от стогодишен тъмен дъб, който блестеше като полиран. В плетени кошници между бъчвите лежаха тумбести бутилки от зелено и синьо стъкло. По камъните и по пръстения под растяха сиви гъби с тънки пънчета; навсякъде плесен, мъх, влага, кисела задушлива миризма. Огромната паяжина в отдалечения ъгъл блестеше като злато привечер, когато слънцето я осветяваше с последния си лъч. На едно място бяха зарити две бъчви с най-хубавото аликанте каквото е имало по времето на Кромвел, и винарят, като посочваше на Грей празния ъгъл, не пропускаше случай да повтори историята на знаменитата гробница, в която лежеше мъртвец, по-пъргав от глутница фокстериери. Преди да започне разказа си, винарят не забравяше да опита дали работи добре кранът на голямата бъчва, а после се отдалечаваше с облекчено сърце, защото в развеселените му очи неволно заблестяваха сълзи на безмерна радост.

— Слушай сега — казваше Полдишок на Грей, като сядаше на празния сандък и натъпкваше острия си нос с тютюн, — виждаш ли онова място? Там има такова вино, за което много пияници биха се съгласили да им отрежат езика, стига да им позволят да си гаврътнат поне една чашчица. Във всяка бъчва има по сто литра течност, от която душата експлодира, а тялото се превръща в неподвижно тесто. Цветът й е по-тъмен от вишна и не може да се излива от бутилка, защото е гъста като хубава сметана. Тя е затворена в бъчви от черно дърво, здраво като желязо. Върху тях има двойни обръчи от червена мед. На обръчите — надпис на латински: „Ще ме изпие Грей, когато отиде в рая.“ Този надпис се е тълкувал толкова изчерпателно и така противоречиво, че твоят прадядо, негово високоблагородие Симеон Грей, си построи вила, която нарече „Рай“ — смяташе, че чрез това невинно остроумие ще съгласува загадъчната мисъл с действителността. Но какво мислиш? Щом започнаха да избиват обръчите, той умря от разрив на сърцето — толкова се развълнува лакомото старче. Оттогава никой не се докосва до тая бъчва. Всички повярваха, че скъпоценното вино носи нещастие. Всъщност дори египетският сфинкс не е задавал такава гатанка. Наистина той попитал един мъдрец: „Кажи, ще те изям ли, както изяждам всички? Ако отгатнеш — ще останеш жив.“ Но и това, ако разсъди добре…

— Струва ми се, че кранът отново прокапа — сам се прекъсваше Полдишок и се отправяше с неуверени крачки към ъгъла, където затягаше крана, и се връщаше с открито, просветнало лице. — Да. Ако обмисли добре и плавно — без да бърза, мъдрецът би могъл да каже на сфинкса: „Да отидем, брат, да пийнем и ти ще забравиш тия глупости.“ „Ще ме изпие Грей, когато отиде в рая!“ Как да се разбира това? Ще го изпие, когато умре ли? Странно. Значи, той е светец, но тогава не пие нито вино, нито обикновена водка. Да допуснем, че „рай“ означава щастие. Но поставим ли въпроса така, всяко щастие загубва половината от своите блестящи перца, щом щастливецът се попита искрено: рай ли е това? Там именно е въпросът. За да се напиеш от такава бъчва с леко сърце и да се смееш, момчето ми, хубаво да се смееш, необходимо е с единия крак да стоиш на земята, а с другия на небето. Има и трето предположение: че Грей все пак някога ще се напие и ще изпадне в онова райски блажено състояние, в което дръзко ще опустоши бъчвичката. Но това би било, момчето ми, кръчмарско буйство, а не изпълнение на предсказанието.

След като се убеждаваше още веднъж, че кранът на голямата бъчва е затегнат добре, Полдишок съсредоточено и мрачно завършваше:

— Тези бъчви ги докара от Лисабон с кораба „Бигъл“ твоят прадядо, Джон Грей, в 1793 година; за виното беше заплатил две хиляди златни пиастри. Надписът върху бъчвите бе направен от оръжейния майстор Вениамин Елян от Пондишери. Бъчвите са зарити в земята на дълбочина шест стъпки и са засипани с пепел от лозови пръчки. Това вино никой не го е пил, не го е опитвал и няма да го опита.

— Аз ще го изпия — каза веднъж Грей и тропна с крак.

— Ето един смел момък! — отбеляза Полдишок. — В рая ли ще го изпиеш?

— Разбира се. Ето го рая!… Той е у мен, виждаш ли го? — Грей се засмя тихо и разтвори малката си ръка. Нежната му, но с твърди очертания длан се озари от слънцето, момчето сви пръстите си в юмрук. — Ето го, тук е!… Ту е тук, ту отново го няма…

Като говореше това, той ту разтваряше, ту свиваше ръката си и най-после, доволен от шегата, изтича по мрачната стълба към коридора на долния етаж, като изпревари Полдишок.

На Грей беше строго забранено да посещава кухнята. Но веднъж открил този удивителен, блеснал с огъня на огнищата свят на парата, саждите, съскането, клокоченето на кипящи течности, на тракането на ножове и вкусните миризми, той започна усърдно да навестява огромното помещение. Готвачите сновяха мълчаливи и строги като жреци: на фона на потъмнелите стени техните бели бонета придаваха на работата им характер на тържествена служба; весели пълни жени миеха съдовете до каците с вода, звънтейки с порцелана и среброто; момчета внасяха кошници, пълни с риба, стриди, раци и плодове, като се привеждаха под тежестта им. Там, на дългата маса, лежаха, обградени с цветовете на дъгата, фазани, сиви патици, пъстри кокошки; на едно място — заклана свиня с къса опашка и със затворени по младенчески очи, на друго — ряпа, зеле, орехи, сини стафиди, златисти праскови.

В кухнята Грей изпитваше известен страх; струваше му се, че тук всичко се движи от тъмни сили, чиято власт е главната пружина на живота в замъка; подвикванията му звучаха като команда и заклинания, движенията на работещите благодарение на постоянното им повтаряне бяха придобили оная отмерена и крайно пестелива точност, която изглежда като вдъхновение. Грей още не беше толкова висок, за да надникне в най-голямата тенджера, която клокочеше като Везувий, но изпитваше към нея особена почит; той гледаше с трепет как я преместваха две прислужнички; тогава върху печката се изплискваше лека като дим пяна и от бучащата печка се вдигаше пара, която на кълба изпълваше кухнята. Веднъж се изплиска толкова много течност, че опари ръката на едното момиче. Кожата мигновено почервеня, дори ноктите станаха червени от прилива на кръв и Бетси (така наричаха прислужничката), плачейки, започна да маже пострадалите места с олио. Сълзите се търкаляха неудържимо по кръглото й изплашено лице.

Грей замря. Докато другите жени се суетяха около Бетси, той преживя усещането на острото чуждо страдание, което не можеше да изпита сам.

— Много ли те боли? — попита той.

— Опитай и ще видиш — отговори Бетси, като покриваше с престилката ръката си.

Намръщило вежди, момчето се покатери на едно столче, гребна с дългата лъжица от горещата гъста течност (беше супа от овнешко месо) и я плисна върху китката си. Усещането не беше слабо, но слабостта от острата болка го накара да се олюлее. Бледен като платно, Грей се приближи до Бетси, като пъхна пламналата си ръка в джоба на панталоните си.

— Струва ми се, че тебе много те боли — каза той, като премълча за своя опит. — Да отидем при лекаря, Бетси. Хайде!

Той усърдно я дърпаше за полата, докато привържениците на народната медицина даваха в надпревара целебни рецепти на прислужничката. Но девойката страдаше силно и тръгна с Грей. Лекарят смекчи болката, като й направи превръзка. Момчето показа ръката си едва когато Бетси си беше вече отишла.

Този незначителен епизод свърза в истинско приятелство двадесетгодишната Бетси и десетгодишния Грей. Тя тъпчеше джобовете му с банички и ябълки, а той й разказваше приказки и други истории, които четеше в книжките си. Веднъж Грей узна, че Бетси не може да се омъжи за коняря Джим, защото нямали пари да се обзаведат. Грей разби порцелановата си касичка и изсипа всичко — то възлизаше на около сто фунта. Стана рано и когато девойката без зестра отиде в кухнята, промъкна се в стаята й, мушна подаръка в сандъка и го покри с кратка бележка: „Бетси, това е твое. Предводител на разбойническа шайка Робин Худ.“ Паниката, която тази история вдигна в кухнята, взе такива размери, че Грей трябваше да си признае лъжата. Той не си взе обратно парите и не искаше повече да говори за това.

Майка му беше от ония натури, които животът отлива в готова форма. Тя живееше в полудрямката на своята осигуреност, която отгатва всяко желание на посредствената душа; затова нищо друго не й оставаше да върши, освен да се съветва с шивачките, доктора и домоуправителя. Но нейната пламенна, почти религиозна привързаност към странното й дете беше, както трябва да се предположи, единственият клапан на ония склонности, които бяха упоени от възпитанието и съдбата и вече не живееха, а съществуваха смътно, като оставяха волята й в бездействие. Знатната дама приличаше на паун, измътил лебедово яйце. Тя болезнено чувствуваше прекрасната особеност на сина си; тъга, любов и стеснение я изпълваха, когато притискаше момчето до гърдите си; сърцето й говореше по-иначе от езика, който обикновено отразява условните форми на отношенията и мислите. Така отраженията на облаците, добили странни форми от слънчевите лъчи, проникват в симетричната обстановка на стандартното здание и го лишават от баналните му достойнства; окото вижда, но не познава помещението; тайнствените оттенъци на светлината творят от посредствеността ослепителна хармония.

Знатната дама, чието лице и фигура сякаш можеха да отговорят само с ледено мълчание на огнените гласове на живота, чиято изтънчена красота по-скоро отблъскваше, отколкото привличаше, защото в нея се чувствуваше надменно усилие на волята, лишено от женствено обаяние — тази Лилиан Грей, когато останеше насаме с детето си, ставаше обикновена майка и говореше с любещ и кротък тон същите ония сърдечни, незначителни думички, които не могат да се предадат на хартия, тяхната сила е в чувството, а не в самите тях. Тя никак не можеше да откаже на сина си каквото и да било. Прощаваше му всичко: и ходенето в кухнята, и отвращението от уроците, и непослушанието му, и многобройните му чудатости.

Ако той не искаше да подрязват дърветата — дърветата си оставаха недокоснати; ако молеше да простят или наградят някого, заинтересованият знаеше, че това ще стане. Той можеше да язди всеки кон, да донася в замъка всяко куче, да се рови в библиотеката, да бяга бос и да яде каквото му скимне.

Известно време баща му се бори, но отстъпи — не на принципа си, а на желанието на своята жена. Ограничи се с това, че отстрани от замъка децата на цялата прислуга, защото се боеше, че ниското общество може да превърне прищевките на момчето в трудно изкореними наклонности. Всъщност той беше изцяло погълнат от безбройните фамилни процеси, началото на които се губеше в епохата на възникването на книжните фабрики, а краят им — в смъртта на всички ищци. Освен това държавните дела, работите на именията, диктуванията на мемоарите, празничното ходене на лов, четенето на вестници и сложната кореспонденция донейде го откъсваха от семейството; той виждаше сина си толкова рядко, че понякога забравяше на колко е години.

По такъв начин Грей живееше в свой свят. Той играеше сам — обикновено в задните дворове на замъка, които в старо време са били предназначени за бойни цели. Тези обширни занемарени места с останки от дълбоки ровове и покрити с мъх каменни погреби бяха пълни с бурени, коприва, репей, тръни и скромни пъстри полски цветя. Грей стоеше тук с часове, изследваше дупките на къртиците, сражаваше се с бурените, гонеше пеперуди, строеше крепости от тухлени отломки и после ги бомбардираше с пръчка и камъни.

Той караше вече дванадесетата си година, когато в един силен момент всички загатвания на душата му, всички разединени черти на духа му и отсенки на тайните му пориви се съединиха, получиха строен израз, станаха неукротимо желание. Досега в многото чужди градини той сякаш бе откривал само отделните части на своята градина — лъч, сянка, цвят, старо великолепно стъбло, — а сега изведнъж видя ясно всичко това в прекрасно, поразяващо единство.

Това се случи в библиотеката. Нейната висока врата с матово стъкло отгоре беше обикновено заключена, но резецът на ключалката се държеше слабо в гнездото си; с лек натиск на ръката вратата поддаваше, напъваше се и се разтваряше. Когато изследователският дух застави Грей да проникне в библиотеката, той беше поразен от прашната светлина, чиято сила и особеност идваше от пъстрите в горните части на прозорците стъкла. Тук цареше тишината на забравата, която напомня вода в изкуствено езеро. Тъмни редици шкафове с книги се приближаваха на места до прозорците и ги затуляха до половина; разстоянията между шкафовете бяха затрупани с купища книги. Тук — разтворен албум с изплъзнали се вътрешни листове, там — привързани със златен шнур свитъци; мрачни купчини книги, дебели пластове ръкописи, натрупани миниатюрни томчета, които при разтваряне пращяха като кора. Тук имаше чертежи и таблици, редица нови издания, карти; разнообразие от подвързии: груби, фини, черни, пъстри, сини, сиви, дебели, тънки, грапави и гладки. Шкафовете бяха натъпкани с книги. Те приличаха на стени, които са заключили живота в най-потайните си кътчета. В стъклата на шкафовете се отразяваха други шкафове, покрити с безцветно блестящи петна. Върху кръглата маса имаше грамаден глобус, затворен в медната сферична кръстовка на екватора и меридиана.

Когато се обърна към изхода, Грей видя над вратата грамадна картина, която изведнъж изпълваше със съдържанието си тежката неподвижна атмосфера на библиотеката. Картината изобразяваше кораб, който се издига върху гребена на голяма морска вълна. Разпенени струи се стичаха по наклонената му повърхност. Корабът беше представен в последния миг от издигането му. Той се носеше право към зрителя. Високо издигнатият букшприт закриваше основата на мачтите. Гребенът на вълната, разполовен от корабния кил, наподобяваше криле на гигантска птица. Пяната се пръскаше във въздуха. Над букшприта, зад бакборда, се виждаха неясно платната. Издути от яростната сила на бурята, те се накланяха с цялата си тежест назад, за да се изправят пак след вълната и после, отново наведени над морската бездна, да понесат кораба към следващите водни лавини. Разкъсани облаци потрепваха ниско над океана. Слабата светлина безнадеждно се бореше с тъмнината на спускащата се нощ. Но най-забележителното в тази картина беше фигурата на човека, застанал на предната част на кораба с гръб към зрителя. Тя изразяваше цялата обстановка, дори характера на тоя момент. Позата на човека (той стоеше разкрачен, размахал ръце) всъщност нищо не говореше за това какво прави той, но караше да се предполага, че вниманието му е крайно напрегнато и съсредоточено към нещо на палубата, невидимо за зрителя. Вятърът развяваше запретнатите поли на кафтана му; бялата коса и черната шпага с устрем бяха политнали напред. Богатият костюм издаваше, че това е капитанът, а танцуващото положение на тялото му — силата на вълната. Той беше без шапка, вероятно бе погълнат от опасността на момента, и крещеше нещо — но какво? Дали виждаше, че от борда пада човек, или заповядваше да променят посоката според вятъра, а може би, заглушаван от вятъра, зовеше боцмана? Не мисли, а сенките на тия мисли покълнаха в душата на Грей, докато гледаше картината. Внезапно му се стори, че неизвестен човек се приближи от лявата му страна и застана невидим до него; достатъчно беше само да обърне глава и странното усещане щеше да изчезне безследно. Грей знаеше това. Но той не заглуши въображението си, а се вслуша в него. Беззвучен глас извика няколко резки фрази, непонятни като малайски език; разнесе се шум като при силно срутване; ехо и мрачен вятър изпълниха библиотеката. Всичко това Грей чуваше вътре в себе си. Той се огледа; мигновено настъпилата тишина разсея звучната паяжина на фантазията; връзката му с бурята се прекъсна.

Грей идва няколко пъти, за да гледа картината. Тя стана за него оная необходима в разговора между душата и живота дума, без която е трудно да разбереш себе си. Огромното море постепенно завладяваше малкото момче. То заживя с него: ровеше се в библиотеката, издирваше и жадно четеше ония книги, зад чиято златна врата се откриваше синьото сияние на океана. Там плаваха кораби и пръскаха зад кърмата си пяна. Някои от тях губеха платната и мачтите си и задавени от вълните, се спускаха в мрака на тъмната бездна, където блещукат фосфорните очи на рибите. Други, повлечени от течението, се удряха о рифовете; затихващото вълнение жестоко люшкаше корпуса, обезлюденият кораб със скъсани въжета преживяваше продължителна агония докато дойдеше нова буря и го разбиеше на трески. Трети благополучно приемаха стоки в едно пристанище и ги разтоварваха в друго, а екипажът им възпяваше плаването край кръчмарските маси и с охота пиеше водка. Там имаше и пиратски кораби с черен флаг и страшна команда, която размахваше ножове, кораби призраци, светещи с мъртвешката светлина на синьото озарение; военни кораби с войници, оръдия и музика; кораби за научни експедиции, наблюдаващи вулкани, растения и животни; кораби на мрачна тайна и бунтове; кораби за открития и кораби за приключения.

Естествено в този свят над всичко се извисяваше фигурата на капитана. Той беше съдбата, душата и разумът на своя кораб. От неговия характер зависеше работата и свободното време на екипажа. Самият екипаж се подбираше лично от него и в много отношения отговаряше на наклонностите му. Капитанът познаваше навиците и семейните работи на всекиго от хората си. В очите на подчинените си той притежаваше магически знания, благодарение на които уверено плаваше, да кажем, от Лисабон до Шанхай през необятни простори. Той преодоляваше бурята, като й противодействуваше с цяла система от сложни усилия, и прогонваше паниката с къси заповеди: плаваше и спираше, където поиска; разпореждаше се за отплуването и натоварването, за ремонта и почивката; трудно беше да си представиш по-голяма и по-разумна власт, въплътена в живо, изпълнено с непрекъснато движение дело. По своята затвореност и всеобхватност тая власт се равняваше на властта на Орфей.

По законите на душевния живот тази представа за капитана, този образ и това правдиво отражение взеха централно място в светлото съзнание на Грей. Никоя друга професия не би могла така сполучливо да обедини в едно всички съкровища на живота, като запази неприкосновено и най-тънкия детайл на всяко отделно щастие. Опасност, риск, власт над природата, светлина на далечна страна, чудесна неизвестност, краткотрайна любов, подхранвана от свиждания и разлъки; увлекателен водовъртеж от срещи, лица, събития; безкрайно разнообразие на живота, докато високо в небето се издигат ту Южният кръст, ту Голямата мечка и всички континенти са в зорките ти очи, макар че твоята каюта е преизпълнена с родината ти, с нейните книги, картини, писма и обвити с копринени къдрици сухи цветя в кожения талисман върху снажните ти гърди.

Една есен, когато стана на петнадесет години, Артур Грей тайно напусна дома си и проникна зад златната врата на морето. Скоро от пристанището Дубелт за Марсилия отпътува платноходката „Анселм“, която носеше на борда си юнга с малки ръце и с външност на преоблечено момиче. Този юнга беше Грей, който притежаваше изящна пътна чанта, фини като ръкавици лакирани ботуши и батистено бельо с втъкани корони.

За една година, през която „Анселм“ посети Франция, Америка и Испания, Грей прахоса част от имуществото си за сладкиши и с това плати данък на миналото, а с останалата част, която проигра на карти — на настоящето и бъдещето. Той искаше да стане „страшен“ моряк. Пиеше водка до задъхване, а при къпане скачаше във водата с примряло сърце надолу с главата от два сажена височина. Постепенно Грей изгуби всичко освен главното — своята странна крилата душа; слабостта му изчезна, костите му станаха широки, а мускулите силни, тъмен загар замести бледия цвят на кожата му, а изисканото безгрижие на движенията бе сменено от уверената ловкост на трудовата ръка; в замислените му очи се отрази блясъкът, присъщ на загледалия се в огъня човек. Говорът му изгуби неравномерната си надменно-стеснителна променливост и стана кратък и точен като удар на чайка върху вълна подир трепкащи сребърни риби.

Капитанът на „Анселм“ беше добър човек, но суров моряк; той прибра момчето от някакво злорадство. В страстното желание на Грей капитанът видя само ексцентричен каприз и предварително тържествуваше, като си представяше как след месец-два Грей ще му каже, без да го гледа в очите: „Капитан Гоп, издрах си лактите, като се катерех по въжетата; болят ме хълбоците и гърбът, не мога да си свивам пръстите, главата ми ще се пръсне, а краката ми треперят. Всички тия мокри въжета тежат по два пуда; всички тия леери, ванти, брашпили, тросове, стенги, салинги са създадени да измъчват нежното ми тяло. Искам да се върна при мама.“ Капитан Гоп изслушваше мислено това изявление и, разбира се, пак мислено произнасяше следната реч: „Идете, където искате, пиленцето ми. Ако върху вашите чувствителни крилца се е залепила смола, можете да я измиете с одеколон в къщи.“ Този измислен от Гоп одеколон радваше капитана повече от всичко и той, като завършваше въображаемото си възражение, повтаряше на глас: „Да. Вървете си при вашата «Роза-мимоза».“

Но този внушителен диалог вече навестяваше все по-рядко ума на капитана, защото Грей вървеше към целта си със стиснати зъби и побледняло лице. Той понасяше неспокойния труд с решително напрежение на волята, чувствуваше, че колкото повече суровият кораб става негова плът и кръв, толкова повече му олеква, а неумението се заменя с навик. Случваше се възелът на котвената верига да го удари и повали на палубата или неприкрепеното за кнехта въже да се изтръгне от ръцете му и да одере кожата на дланите му, или вятърът да го удари по лицето с мокрия край на платното, в което беше зашит железен пръстен. Накратко казано, цялата работа беше за него изтезание, което изискваше съсредоточено внимание. Но колкото и тежко да дишаше, колкото и трудно да превиваше гръб, презрителната усмивка не слизаше от лицето му. Той понасяше мълчаливо шегите, подигравките и неизбежните ругатни, докато не стана „свой“ в новата среда; от този момент отговаряше на всяко оскърбление с юмрук.

Веднъж капитан Гоп, като видя как Грей майсторски свързва платното на рея, си каза: „Ти победи, хитрецо.“ Когато Грей се спусна на палубата, Гоп го извика в каютата си, разтвори една измачкана книга и каза:

— Слушай внимателно. Остави цигарите! Започвам обработката на хлапака за капитан.

И той започна да чете — по-точно, да говори и вика — от книгата древните морски мъдрости. Това беше първият урок на Грей. За една година той се запозна с навигацията, с практиката, с корабостроенето, с морските закони, с лоцията и със счетоводството. Капитан Гоп му подаваше ръка и казваше: „Ние.“

Във Ванкувър Грей бе застигнат от едно писмо на майка си, което беше пълно със сълзи и страх. Той й отговори така: „Зная. Но ако ти би могла да виждаш като мен — погледни с моите очи. Ако би могла да слушаш като мен — допри ухото си до раковината и ще чуеш в нея вечния шум на вълните. Ако би могла да обичаш като мен всичко, освен любовта и чека в твоето писмо аз бих намерил и усмивка.“ И той продължи да плава, докато „Анселм“ не пристигна със стока в Дубелт, където двадесетгодишният Грей се възползува от престоя, за да навести замъка.

Наоколо всичко си беше както преди пет години — непокътнато нито в подробности, нито като цяло; само короните на младите брястове бяха станали по-гъсти и сенките им върху фасадата на зданието достигаха по-високо и се бяха разраснали.

Слугите, които се притекоха към него, се зарадваха, трепнаха и замряха със същата почит, с която бяха посрещали този Грей сякаш вчера, а не толкова отдавна. Казаха му къде е майка му. Той мина във високото помещение и като притвори тихо вратата след себе си, спря се безшумно и загледа облечената в черна рокля побеляла жена. Тя стоеше пред разпятието; страстният й шепот бе звучен като сърцебиене. „За тези, които плават, пътешествуват, боледуват, страдат и попадат в плен“ — притаил дъх, слушаше Грей. После бе казано: „И на момчето ми…“ Тогава той каза: „Аз…“ — но нищо повече не можа да изговори. Майка му се обърна. Тя бе отслабнала; в нейното изтънчено надменно лице проблясваше нов израз, сякаш младостта й се бе върнала отново. Тя стремглаво се приближи до сина си: кратък гърлен смях, сдържано възклицание и сълзи в очите — това бе всичко. Но в тоя миг тя живееше — по-силно и по-хубаво, отколкото през целия си живот. „Аз веднага те познах, о, милото ми, малкото ми!“ И Грей действително престана да бъде голям. Той изслуша съобщението за смъртта на баща си, после й разказа за себе си. Тя слушаше без упреци и възражения, но в себе си — във всичко, което той утвърждаваше като истина за своя живот — виждаше само играчки, с които нейното момче се забавлява. Такива играчки бяха континентите, океаните и корабите.

Грей прекара в замъка седем дни; на осмия взе голяма сума пари, върна се в Дубелт и каза на капитан Гоп: „Благодаря. Вие бяхте добър другар. Сбогом, стари приятелю.“ После потвърди истинското значение на тая дума със силно като преса ръкостискане. „Вече ще плавам отделно, на собствен кораб.“ Гоп пламна, плюна, издърпа ръката си и си тръгна, но Грей го настигна и прегърна. И те седнаха в една странноприемница всички — двадесет и четирима души с екипажа — и пиха, и викаха, и пяха — изпиха и изядоха всичко, каквото имаше в бюфета и кухнята.

След известно време в пристанището Дубелт вечерницата изгря над черната линия на една нова мачта. Това бе купеният от Грей „Секрет“ — тримачтов кораб с тегло двеста и шестдесет тона. Така капитанът и собственикът на кораба Артур Грей плава още четири години, докато съдбата го доведе в Лис. Но той запомни завинаги оня кратък гърлен смях, изпълнен с музиката на сърцето, с който бе посрещнат в дома си, и по един-два пъти в годината посещаваше замъка, като оставяше на жената със сребърните коси слабата увереност, че такова голямо момче вероятно ще се справи с играчките си.