Морис Дрюон
Разруха (57)

VI

Стаята на Диана, наречена така заради Диана дьо Поатие, която — както твърдяха — беше отсядала в замъка Моглев и заради която бяха поставили тапети с ловни сюжети, се намираше на втория етаж откъм прочутата фасада. Два високи прозореца, които се спускаха чак до паркета, направен като шахматна дъска, се отваряха към един балкон, от който през деня се откриваше гледка към парадния двор, зеленеещото се езеро и по-голямата част на парка.

Тази стая със своя таван с корнизи, с изобилието си от сини и златни фигури върху тапетите, на които бяха изобразени орляци птици, подскачащи коне и елени, глигани, пантери, негри и богини, с леглото си с леки колонки, с флорентинската си писалищна масичка и две големи кресла в стил „Людвиг XIV“, покрити с розова дамаска, беше пищна и почти феерична стая, при все това с нормални размери.

От времето на първата си женитба Жаклина винаги живееше в нея.

В този късен нощен час поставената върху нощната масичка малка свещ, която потъваше в собствената си разтопена лой, осветяваше само една колонка от леглото, един ъгъл от тапетите и едно кресло от дамаска.

С широко отворени очи и разпръсната върху възглавницата коса Жаклина размишляваше:

„Все пак ще трябва да се прекара електричество в Моглев. Поне частично. Но докато бедният ми чичо е жив, е невъзможно, той няма да го разбере. А освен това трябва да се направят толкова поправки! Само в тази стая подпорите на балкона се клатят, паркетът се е изкорубил… Да не започне човек…“

Тя беше прекарала една безсънна нощ, през която от време на време тялото й се беше отпускало само в някакъв полусън, но съзнанието и мисълта й не бяха задрямвали нито за миг. Струваше й се, че черепът й е някаква повдигната каска и че тя вижда отгоре как работят мислите й. Лекото приспивателно, което беше взела, не й помогна нищо, само отслаби съпротивата й срещу натрапчивите мисли.

„Той ще се върне, разбира се, не може да не се върне. Ще се върне утре… Всъщност щях да направя по-добре, ако бях заминала за планината… Но дано, дано не му се е случило нищо лошо! Все пак той има талисмана си… Щом почвам вече да придавам значение на такива неща…“

Тя мислеше за първите седмици на запознанството им… „Ако можех да си представя това…“ Жаклина отново видя онзи петък, когато тя и Габриел, един до друг, чакаха в покрайнината на една гора заблудилите се кучета да открият отново следите. Габриел беше казал почти с шеговит тон, но с леко потрепващ глас:

— Жаклина, кога ще се оженим?

— След шест седмици, ако искате, Габриел; тогава ще завърши ловният сезон…

И на Жаклина беше й се сторило, че ще падне от коня…

Стеаринът преливаше от гърлото на свещника и се спускаше като малко бисерно поточе по дължината на сребърното му стебло.

Жаклина се запита как беше минал годежът й с Франсоа и се изненада болезнено, забелязвайки, че спомените й не бяха вече нито така ясни, нито така близки. Тя трябваше да се лута из миналото, за да намери останките от първата си любов. Времето, господар на всичко, поглъщаше даже и това. Жаклина си каза, че ще трябва всекидневно да упражнява паметта си, ако иска да спаси щастливите мигове от живота си от неумолимите челюсти на годините.

„Ти виждаш, Франсоа, виждаш — шепнеше тя в себе си, — всъщност аз го обичам, може би толкова, колкото обичах и тебе, а може би и повече, защото го обичам, без да съм щастлива… Ти може би ми се сърдиш, а той не разбира. Защо не може да разбере? Какво да правя? Ние всички сме болни…“

Нарастващ шум на мотор в нощта; скърцане на гуми върху чакъла… Жаклина затаи дъх, за да се убеди, че шумът не беше плод на очакването й, а действителни звуци. Миглите й се навлажниха: Габриел се връщаше. Мъчителното безпокойство я напусна, сега тя чувстваше само физическа болка, сякаш беше пребита. И най-уморителното яздене на кон не изискваше толкова сили, колкото една подобна нощ. Габриел се връщаше, но в какво състояние?

Всъщност какво значение имаше това в момента? Защото въпреки всичко, за да уталожи мъката си, тя нямаше друго желание, не изпитваше друга нужда, освен да държи притисната до себе си тази голяма мъжка глава, даже и пиян да беше мъжът й.

 

 

Габриел, слизайки от колата, дръпна закачения над предното стъкло тежък космат предмет, мушна го в джоба на шубата си и затръшна вратата, забравяйки да угаси фаровете.

После с буйна, но несигурна стъпка се отправи към вратата на старинната част на замъка.

Той не забеляза Лавердюр, който идеше от кучкарника, водейки един копой за ремък.

Зимната нощ беше още черна; щеше да започне да се развиделява след половин час и за Лавердюр беше време да се заеме с работата си.

Вторият пикьор, който тази сутрин трябваше да проучи дивеча в по-отдалечените участъци на гората, беше тръгнал преди малко.

Всичко спеше в замъка и в постройките за прислугата. Чуваше се само ръмженето на кучетата, които се бяха събудили, когато вземаха копоите.

Лавердюр забеляза в разсеяната светлина на фаровете, обърнати към навеса, високия силует на Габриел да бута вратата на замъка. Пикьорът изпита мъчително безпокойство, както всеки път, когато виждаше Габриел да се връща пиян.

Той отиде до колата и угаси фаровете.

„Доста щипе тази сутрин — помисли пикьорът. — Водата в мотора не трябва да замръзне.“

Той вдигна капака, отвори кранчето за изпразване на радиатора и един миг остана заслушан в изтичащата вода.

„Не е благоразумно все пак — помисли той — да се оставят вратите на замъка отключени през нощта. Това може да се разчуе и да изкуши скитниците. Но необходимо е заради господин графа, който се връща, когато му хрумне. А може би той е болен. Някой ден като нищо ще се повали на стълбите. Би трябвало да го заведа в стаята му…“

Той тръгна към вратата на замъка, която беше останала широко отворена. В този момент копоят нададе продължителен зловещ лай.

— Тихо, Сигарета — каза Лавердюр, удряйки кучката по муцуната.

После закачи ремъка, с който я водеше, на една тежка желязна изтривалка за крака.

 

 

Габриел с голяма мъка запали една от свещите, поставени на конзоли във вестибюла; беше забравил да затвори вратата и въздушното течение край него се извиваше около ръката му и свещника, наклонявайки фитила. Най-сетне в шепата му светна малко жълто пламъче, което осветяваше — докато той се изкачваше по стълбите — долната част на портретите на маршалите на Моглев, розовите им лъскави и попукани ръце, величествено опрени върху лафета на топ или върху картата на Фландрия.

При завоя на първата площадка нещо хвана Габриел измамнически за китката и той изтърва свещника. Беше закачил ръкава си за една от бронзовите куки, които поддържаха тежките завеси от червено кадифе.

Той продължи слепешката. Изведнъж чу глухи стъпки, които пригласяха на неговите в долния етаж. Но Габриел беше в такова състояние, че даже ако стъпките на собствената му сянка скърцаха зад него, той нямаше да се обърне.

Габриел галеше в джоба на шубата си гъвкавия, тежък предмет със закръглен и твърд като камък край.

Стискаше в ръка оръжието си.

Някаква слаба, разсеяна светлина блещукаше долу на стълбите, сякаш розовата ръка на някой от маршалите беше вдигнала свещника. Когато Габриел зави по коридора на втория етаж, светлината изчезна. Но той забеляза, съвсем в дъното на безкрайния свод от сенки, тясна жълта ивица, която подчертаваше долната част на една врата. Беше точно мястото, където отиваше.

Жаклина чу приближаващите се стъпки, след това усети ръката, която като душещо животно търсеше бронзовата дръжка на вратата. След това вратата се отвори, запирайки малко, както винаги, върху една издутина на паркета.

Тя видя Габриел да се приближава, видя високите му рамене, покрити с боброва кожа, смачкания колосан нагръдник, бялата му вратовръзка, подаваща се изпод яката. После видя да се приближава лицето му.

Ако тя се изправи, стъпи с мъничките си боси крачка върху паркета и се отдръпна колкото беше възможно по-близо до колонката на леглото, търсейки път за бягство, не го направи за това, че Габриел имаше пиянски израз, а защото сега през нощта в този израз се беше появило нещо напрегнато, демонично щастливо и побъркано.

Тя искаше да извика: „Габриел!“, но за нещастие произнесе:

— Франсоа!

Протегнала ръце пред себе си, тя се опита да изкрещи още веднъж, да стресне Габриел и да го върне в границите на човешкия разсъдък.

Но кракът на елена се стовари върху слепоочието й, викът замря между гърлото и зъбите й и главата на Жаклина се удари в дъбовата колонка.

 

 

Лавердюр, светейки си със старата запалка от войната, направена от малокалибрен снаряд, вървеше по коридора на втория етаж.

„Ето че влезе при госпожа графинята — каза си той. — Тогава няма нужда…“

Но в този миг пикьорът чу сподавен вик. Колкото и слаб да беше този вик, той бе изпълнен с такъв ужас, че Лавердюр се втурна напред.

„Как си позволявам! Как си позволявам! — повтаряше си той. — В края на краищата може би това става в леглото. И в какво ли положение ще изпадна?“

Той свали машинално каскета и го пъхна в джоба на старото си палто.

Вратата на стаята на Диана беше полуотворена.

Лавердюр видя „господин графа“ да държи с едната си ръка за яката на нощницата безжизненото и отпуснато тяло на „госпожа графинята“, а с другата да я удря по главата. Черепът под крака на елена пукаше глухо.

Габриел не се учуди никак, когато видя Лавердюр да влиза в стаята, не оказа и никаква съпротива, когато пикьорът го отдръпна от трупа.

Пикьорът почувства под пръстите си тялото на Жаклина и сякаш се бе докоснал до нещо забранено, отмести ръцете си.

„Господин графът ще отиде в затвора — помисли той за миг. — Полицията… вестниците… а после за господин маркиза, за децата…“

С бързата мисъл на ловец той обгърна стаята с очите си с цвета на кремък.

Нямаше безредие и никакви следи на борба; само едно съвсем естествено открито легло.

Габриел, смаян, с отпуснати пръсти, беше изпуснал оръжието си.

„За щастие копитото убива, без да прави рани — помисли Лавердюр. — Ако беше взел свещника, щеше да има навсякъде кръв…“

Само от ухото и дясната ноздра на Жаклина бяха протекли две тънки кафеникави струйки, вече изсъхнали и лъскави.

Ударите, попаднали върху косата, бяха спукали черепа, без да наранят кожата.

Лавердюр вдигна тялото, държейки го пред себе си, отиде до една стъклена врата, отвори я и излезе с товара си на балкона, който се извисяваше на двадесет крачки височина в тишината на ледената нощ.

Той пресметна добре движението си и допря корема на Жаклина до скулптираната каменна балюстрада, която вече отдавна заплашваше да се събори. После, отдръпвайки се назад, ритна силно балюстрадата и тласна камъните и трупа, за да се разбият заедно в нощта. След това излезе от балкона, затвори френския прозорец, прибра крака на елена…

„… Виж ти! Та това, което току-що направих, е много умно! Много хитро!“ — помисли той, гледайки френския прозорец, който побърза да отвори отново.

— Хайде, господин графе, сега трябва да действаме бързо — каза той тихо, но твърдо, като хвана Габриел за ръката.

Те излязоха, без да пипнат нищо друго в стаята. Под струята въздух, която нахлуваше през прозореца, фитилът на свещта цвърчеше в лойта си.

Двамата мъже минаха в стаята на Габриел, която беше в съседство. Запалиха нова свещ. Габриел се остави Лавердюр да го води, а после и да го съблече.

За миг той сякаш се отърси от затъпяването си, но само за да каже:

— Тя не можа да ми отговори. Трябваше да помисля за това. И аз никога не ще го узная.

Лицето му започна да позеленява и Лавердюр побърза да му удари, без да влага никаква злоба, няколко плесници с къси бързи удари, за да му попречи да повърне.

Лавердюр разхвърли върху леглото и пода — с нехайство, както той си представяше, на богат и пиян човек — шубата, фрака, ризата и бялата жилетка, лачените обуща.

Той претършува бързо гардероба и шкафа, накара Габриел да обуе панталон за езда, да облече пуловер с обърната яка и му натика нозете в непромокаеми, платнени ботуши.

— Жълтото пардесю на господина във вестибюла ли е?

Габриел кимна с глава.

— Хайде, да не губим време — рече Лавердюр.

Те отново тръгнаха по коридора. Тъмнината вече не беше тъй непрогледна, Лавердюр се страхуваше да не се отвори някоя врата.

„Ако някой ни види, ще ме помисли за съучастник, ще ме вземе за съучастник. И какво бих могъл да кажа аз?… Защо правя това?…“

Съществуваше много малка вероятност някой да е чул падането на камъните и тялото. Стаята на маркиза се намираше на другия край на замъка. Флорен и жена му живееха в един полуприземен етаж под стаята на стария господар, за да могат да го чуват и при най-малкото повикване. Другите слуги се намираха било в ниските тавански помещения, било в страничните постройки и не беше още време да стават.

Единствено госпожа дьо Ла Монри живееше в тази част. Но тя беше глуха… Все пак, когато двамата мъже заслизаха по стълбите, Лавердюр чу един глас иззад дървените ламперии и тапети да пита:

— Какво става?… Влезте!

Във вестибюла пикьорът облече на Габриел жълтото палто, пъхна му ръкавици и един каскет в ръцете, после го изтика навън, затвори вратата и откачи Сигарета, която трепереше.

„Добре, че не почна да вие“ — помисли Лавердюр.

Той отиде да закачи крака на елена на обикновеното му място в колата, след като го обърса грижливо в палтото си.

Водейки Габриел, пикьорът заобиколи замъка така, че да не пресича напълно предния двор и да стигне до парка по една странична алея.

Грамадната фасада вече почваше да се очертава в сивеещата тъмнина, но още не беше възможно да се различи каквото и да било по земята.

„Ами ако съм направил и някоя друга глупост като тази с прозореца, за което съвсем и не помислих? — казваше си Лавердюр. — Най-напред върху паркета сигурно са останали следите на господин графа и моите. А после трябва да обясня как е паднала госпожа графинята!… В края на краищата няма връщане. Но защо правя всичко това?“

Сигарета вече почваше да дърпа ремъка.