Морис Дрюон
Разруха (41)

I

Хиляда деветстотин двадесет и девета година, която беше започнала със смъртта на Фош, току-що бе завършила със смъртта на Клемансо.

Преди още да се появят първите пъпки по кестените в столицата, един лафет на оръдие, предшестван от дрънкането на щикове и следван от ботушите на принцове, от черните панталони на министрите, двурогите шапки на посланици и академици, робите на магистратурата и университета, бавно пренесе останките на човека на войната сред огромните опечалени тълпи.

Държавникът съгласно волята му беше погребан в градината си във Вандея с последните паднали листа.

Никога досега изразът „национален траур“ не е бил по-точен, отколкото в тия два случая.

Френският народ присъстваше на погребението на собственото си влияние, на своето надмощие в международните коалиции, на една част от своето величие, което той никога вече нямаше да си възвърне.

Тогава скулпторът Ландовски започна да лее за един от най-хубавите гробове в света осемте бронзови войници, които трябваше да носят върху раменете си ковчега на маршала в една ниша на Дома на инвалидите. Клемансо щеше да има правото на едно изображение, което вятърът вечно щеше да шиба, върху тая важна артерия, съединяваща Плас дьо ла Конкорд и Триумфалната арка.

Между тия две загуби, между тия две кариатиди от сенки, които изглеждаха като че поддържат въртящия се глобус на дните, годината 1929 видя осъждането в изправителен съд на един от министрите, подписали Версайския договор, раждането на говорещия филм и началото на световната икономическа криза, започнала на 24 октомври — една от най-забележителните дати на века, през който ден при сгромолясването на курса на нюйоркската борса само банкерът Фабер загуби четиристотин двадесет и пет милиона долара.

Една завършена, балансирана година, и бурна, и спокойна, в която би могло да се види краят на една епоха и началото на друга.

Преминавайки от плътта към бронза двамата мъже на победата, отбелязваха символично и действително края на следвоенния период.

Едно ново поколение — това, което беше оставило сто и петдесет хиляди измежду своите по бойните полета, се домогваше на свой ред към властта и щеше да има в световната икономическа криза време, за да подготви нови опустошения.