Зекария Сичин
Дванадесетата планета (9)

5. Нефилимите: народът на огнените ракети

Шумерските и акадските текстове не оставят съмнение, че според народите на Древния Изток боговете на небето и Земята могат да се възкачват в небесата.

Един писмен паметник описва изнасилването на Инана/Ищар от страна на неопределен герой, който оправдава постъпката си по следния начин:

Един ден моята царица,

след като прекоси небето, прекоси земята —

Инана,

след като прекоси небето, прекоси земята —

след като прекоси Елам и Шубур,

след като прекоси…

Тя уморено се върна, заспа.

Видях я от края на своята градина,

целунах я, съвкупих се с нея.

Друг път Инана сама разказва за своите полети. В един текст, озаглавен от С. Лангдън („Преглед на асирологията и археологията на Изтока“) „Класическа служба на Инини“, богинята се оплаква от прогонването си от своя град. Пратеникът на Енлил, който „ми донесе повелята на небето“, влязъл в тронната й зала, „постави отгоре ми немитите си ръце“ и след други унижения:

Принудиха мен от храма си да отлетя;

мен, царицата, от моя град,

като птица принудиха да отлетя.

Древните творци често представят тези способности на Инана и други велики божества, като изобразяват боговете — както видяхме, антропоморфни във всички други отношения — с криле. Многобройните изображения показват, че крилете не са част от тялото — не са естествени криле, — а по-скоро декоративно допълнение към дрехите на бога (обр. 58).

Инана/Ищар, за чиито далечни пътешествия се споменава в множество древни текстове, пътувала между първото си владение Арата и новия си дом в Урук. Тя навестила Енки в Ериду и Енлил в Нипур и посещавала брат си Уту в Сипар. Но нейното най-известно пътуване било до Долния свят, владението на сестра й Ерешкигал. То е обект не само на епоси, но и на художествени изображения върху цилиндрични печати, които представят богинята с криле, за да подчертаят факта, че е прелетяла от Шумер до Долния свят (обр. 59).

Текстовете, които разказват за това опасно пътуване, посочват, че преди това Инана извънредно педантично поставила на себе си седем предмета и когато минавала през седемте порти, водещи до дома на сестра й, трябвало да се откаже от тях. Седем такива предмета също се споменават в други паметници, описващи небесните пътешествия на Инана:

 

 

1. Поставила на главата си ШУ.ГАР.РА.

2. „Измервателни обеци“ на ушите си.

3. Вериги от сини камъчета на шията си.

4. Два „камъка“ на раменете си.

5. Златен цилиндър в ръцете си.

6. Ремъци, стягащи гърдите й.

7. Дрехата ПАЛА на тялото си.

 

 

Макар че досега никой не е успял да обясни характера и значението на тези седем предмета, според нас отговорът отдавна е пред очите на всички. По време на разкопките в асирийската столица Ашур от 1903 до 1914 г. в храма на Ищар Уолтър Андрей и неговите колеги открили очукана статуя на богинята, представяща я с различни „приспособления“ на гърдите и гърба. През 1934 г. археолозите се натъкнали на подобна, но невредима статуя в Мари. Това било изображение на красива жена в истински ръст. Необикновената й шапка била украсена с рога, символ на божествеността й. Застанали около датиращата отпреди четири хилядолетия фигура, учените били смаяни от реалистичния й вид (на снимката статуята трудно може да се различи от наобиколилите я хора). Нарекли я „Богинята с вазата“, защото държала цилиндричен предмет (обр. 60).

За разлика от плоските изображения или барелефите, тази триизмерна фигура на богинята в истински ръст разкрива интересни особености в облеклото й. На главата си тя не носи модерна шапка, а специален шлем, на ушите й има предмети, които напомнят слушалки на пилот. На шията и върху горната част на гърдите й има огърлица от малки (и навярно скъпоценни) камъни. В ръцете си тя държи цилиндричен предмет, който изглежда толкова дебел и тежък, че едва ли е ваза за вода.

Над блуза от прозрачна материя, през гърдите й минават два успоредни ремъка, поддържащи странна кутия с правоъгълна форма. Тя е плътно притисната към тила на богинята и е здраво закрепена за шлема с хоризонтален ремък. Съдържанието й трябва да е тежко, защото приспособлението допълнително се придържа от два големи нараменника; Тежестта на кутията се увеличава от маркуч, свързан с основата й чрез кръгла шайба. Цялата чанта с инструменти — защото несъмнено е точно такава — се държи от два чифта ремъци, които се кръстосват на гърба и гърдите на богинята.

Аналогията между седемте предмета, необходими на Инана за нейните въздушни пътешествия, и дрехата и предметите на статуята от Мари (и навярно повредената фигура от храма на Ищар в Ашур) лесно може да се докаже. Виждаме „измервателните обеци“ — слушалките — на ушите й, редиците или „вериги“ от камъчета на шията й, „двата камъка“ — двата нараменника — на раменете й, „златния цилиндър“ в ръцете й и ремъците, които се пресичат на гърдите й. Тя наистина е облечена в „дрехата ПАЛА“ („владетелска одежда“) и носи на главата си шлема ШУ.ГАР.РА — термин, буквално означаващ „онова, което прави да навлизаш далеч във вселената“.

Всичко това предполага, че Инана е облечена като аеронавт или космонавт.

Старият завет нарича „ангелите“ Божии „малахим“ — буквално „пратеници“, които носели божествени послания и повели. Както разкриват множество примери, те били божествени летци: Яков ги видял да се качват по небесна стълба, те се обърнали към Агар (Авраамовата наложница) от небето и именно те донесли небесното унищожение на Содом и Гомора.

Библейското описание на събитията преди гибелта на двата греховни града илюстрира факта, че тези пратеници от една страна били антропоморфни във всякакво отношение, а от друга, още от пръв поглед се виждало, че са „ангели“. Появата им била внезапна. Авраам „вдигна очите си и погледна: и ето, трима мъже стоят срещу него.“ — Като се поклонил и нарекъл единия „господарю“, той го помолил: — „Не отминавай своя роб“ и ги убедил да си измият краката, да си починат и да хапнат.

След като изпълнили молбата му, двама от ангелите (третият „мъж“ се оказал самият Господ) продължили за Содом. Лот, племенникът на Авраам, седеше при Содомските порти. Като ги видя Лот, стана да ги посрещне, поклони се с лице доземи и рече: „Господари мои! Отбийте се в дома на вашия раб, пренощувайте и умийте нозете си“. После „ги нагости… и те ядоха“. Когато вестта за пристигането на двамата плъзнала из града, „градските жители, содомци, млади и стари, целият народ от всички краища на града, заобиколиха къщата, извикаха Лота и му думаха: де са човеците, които дойдоха при тебе да нощуват?“

Как така веднага се виждало, че тези мъже — които ядели, пиели, спели и миели уморените си нозе, — са ангели Господни? Единственото правдоподобно обяснение е, че ги издавало облеклото им — каските или униформите им — или въоръжението им. Определено е възможно да са носили странно оръжие: двамата „мъже“ в Содом щели да бъдат линчувани от тълпата, но „поразиха човеците, които бяха при вратата на къщата, от малък до голям, със слепота, тъй че те се изпомъчиха да търсят вратата“. Друг ангел се явил на избрания за съдия на Израил Гедеон и му дал божествен знак, като докоснал един камък с жезъла си и от камъка излязъл огън.

Оглавяваният от Андрей екип открил още едно необикновено изображение на Ищар в ашурския й храм. По-скоро стенна скулптура, отколкото обикновен барелеф, то представя богинята с плътно прилепващ украсен шлем, от който излизат „слушалки“, сякаш със собствени плоски антени, и с много специфични очила, които са част от шлема (обр. 61).

Излишно е да споменаваме, че всеки, който види така облечен човек — мъж или жена — веднага ще познае в него божествен аеронавт.

Някои керамични фигурки, открити в шумерски обекти и датиращи отпреди около пет хиляди и петстотин години, спокойно може да са примитивни изображения на такива „малахим“, държащи оръжия, които приличат на жезли. В един случай лицето се вижда през наличника на шлем. В друг „пратеникът“ носи характерната божествена конична шапка и униформа, осеяна с кръгли предмети с неясна функция (обр. 62–63).

Очите или „очилата“ на фигурите са най-интересната им особеност, защото през IV хил. пр.Хр. Близкият изток буквално бил залят със стилизирани плоски статуетки, които изобразяват горната половина на божествата, хиперболизирайки тяхната най-специфична черта: коничен шлем с елипсовиден наличник или очила (обр. 64). Множество такива фигурки са открити в Тел Брак, праисторическо селище на река Хабур, на чиито брегове хилядолетия по-късно Йезекиил видял божествената колесница.

Несъмнено не е съвпадение, че хетите, които са свързани с Шумер и Акад чрез района на Хабур, пишели думата „богове“ със символа , очевидно произлизащ от очите на тези фигурки. Нищо чудно също, че знакът или йероглифът за „божествено същество“ постепенно започнал да доминира в изкуството не само на Мала Азия, но и на гърците през минойския и микенския период (обр. 65).

Древните текстове показват, че боговете носели такова специално облекло не само по време на полетите си в земните небеса, но и когато се възкачвали в далечното небе. Като разказва за посещенията си в небесния дом на Ану, самата Инана обяснява, че можела да предприема такива пътувания, защото „лично Енлил пристегна божествените одежди МЕ на тялото ми“. В текста са цитирани думите на Енлил, който й казва:

Ти повдигна МЕ,

ти завърза МЕ за ръцете си,

ти събра МЕ,

ти постави МЕ на гърдите си…

О, царице на всички МЕ, о, сияйна светлина,

която с дланта си обхваща седемте МЕ.

Един древен шумерски владетел бил поканен от боговете да се възкачи на небето. Неговото име е ЕН.МЕ.ДУР.АН.КИ, което буквално означава „владетелят, чиито ме свързват небето и Земята“. Навуходоносор II ни е оставил надпис, който описва възстановяването на специален павилион за „небесната колесница“ на Мардук и посочва, че сградата била част от „укрепения дом на седемте ме на небето и Земята“.

Учените превеждат „ме“ като „предмети на божествената власт“. Буквално думата произлиза от концепцията за „плуване в небесни води“. Инана ги описва като части от „небесните одежди“, които обличала за пътешествията си с небесния кораб. Следователно „ме“ били части от специален костюм, носен за полети в земните небеса и далечния космос.

Старогръцката легенда за Икар описва опита му за летене с криле от пера, залепени за тялото му с восък. Свидетелствата от Древния Изток показват, че макар боговете да се изобразяват с криле като символ на способността им да летят — или е възможно понякога да обличали крилати униформи като белег за тази си способност — те никога не летели с такива криле, а с машини.

Старият завет ни съобщава, че докато нощувал в полето край Харан, патриархът Яков видял „стълба, изправена на земята, а върхът й стига до небето“, по която се качвали и слизали „Ангели Божии“. Най-горе стоял самият Бог. И смаяният Яков „уплаши се и рече“:

„Наистина Господ е на това място, аз пък не знаех!… Колко е страшно това място! Това не е нищо друго, освен дом Божий, това са врата небесни.“

В този разказ има два интересни момента. Първо, божествените същества, които се качват и слизат през тези „врата небесни“, използват механично средство — „стълба“. Второ, гледката напълно изненадала Яков. „Домът Божий“, „стълбата“ и „Ангелите Божии“ ги нямало, когато патриархът лягал да спи на полето. Изведнъж му се явил ужасният „сън“. И на сутринта „домът“, „стълбата“ и „Ангелите“ вече ги нямало.

Можем да заключим, че средството, използвано от божествените същества, е някакъв кораб, който бил в състояние да виси неподвижно във въздуха и внезапно да изчезва.

Старият завет също разказва, че пророк Илия не умрял на Земята, а „се понесе във вихрушка към небето“. Това не било внезапно и неочаквано събитие: възкачването на Илия в небесата било предварително подготвено. Било му казано на точно определен ден да отиде във Ветил („Божи дом“). Сред учениците му вече се били разпространили слухове, че Господ ще го възнесе на небето. Когато попитали неговия наследник дали е вярно, че „днес Господ ще възнесе твоя господар“, той потвърдил. И сетне:

„Изведнъж се яви огнена колесница и огнени коне… и Илия се понесе във вихрушка към небето.“

Още по-известна и определено по-добре описана е небесната колесница, видяна от пророк Йезекиил, който живеел сред юдейските изгнаници по бреговете на река Хабур в северна Месопотамия.

„… отвориха се небесата — и аз видях Божии видения.“

Йезекиил видял антропоморфно същество, заобиколено с блясък и сияние, седящо на трон, поставен върху метален „свод“ в колесницата. Самата колесница, която можела да се движи навсякъде с помощта на колела в колелата и вертикално да се издига над земята, е описана от пророка като сияеща вихрушка.

„И видях: и ето, бурен вятър идеше от север, голям облак и огън на кълба, и около него сияние, — а из средата му излизаше като че ли светлина от пламък изсред огън…“

Някои съвременни изследователи на библейското описание (като например Джоузеф Ф. Блумрич от Националното управление по въздухоплаване и космонавтика на САЩ) стигат до извода, че видяната от Йезекиил „колесница“ е била хеликоптер, състоящ се от кабина върху четири стълба, всеки завършващ с въртящи се криле — наистина „бурен вятър“.

Около две хилядолетия по-рано, в надписа, посветен на построяването на храма на Нинурта, шумерският владетел Гудеа заявил, че му се явил „мъж, който сияеше като небето… според короната на главата му очевидно беше бог“. Когато Нинурта и двама негови божествени спътници се явили на Гудеа, до тях била „божествената черна вятърна птица“ на бога. Както се оказва, храмът бил построен главно за да осигури сигурно място, специално заграждение за тази „божествена птица“.

Построяването на това специално заграждение, пише Гудеа, изисквало огромни греди и масивни камъни, внесени отдалече. Храмът бил обявен за завършен едва когато „божествената птица“ била вкарана вътре. И тогава „божествената птица“ „можеше да овладява небето“ и да „свързва небето и Земята“. Тя била толкова важна — „свещена“, — че постоянно се охранявала от две „божествени оръжия“, „върховния ловец“ и „върховния убиец“ — оръжия, които изстрелвали смъртоносни светлинни лъчи.

Приликите между библейското и шумерското описание и на машините, и на съществата в тях, са очевидни. Епитетите „птица“, „вятърна птица“ и „вихрушка“ не оставят съмнение, че става въпрос за някакъв летателен апарат.

Върху този въпрос може би хвърлят светлина загадъчните стенописи, открити в Тел Гасул, обект на изток от Мъртво море, чието древно име не е известно. Датиращи от около 3500 г. пр.Хр., стенописите изобразяват голям осемлъчев „компас“, глава на човек с шлем в камбановидна камера и два механични съда, които спокойно може да са древни „вихрушки“ (обр. 66).

Древните текстове също описват машина, която издигала аеронавтите в небесата. Гудеа пише, че когато се издигала, за да кръжи над земята, „божествената птица проблясваше над издигнатите тухли“. Заграждението се описва като МУ.НА.ДА.ТУР.ТУР („яко каменно място за почивка на МУ“). Урукагина, който царувал в Лагаш, казва за „божествената черна вятърна птица“: „на МУ, която свети като огън, построих аз висок и як дом“. Лу-Уту, който управлявал Ума през III хил. пр.Хр., построил място за „му, която с огън идва“ за бог Уту, „на посоченото място в неговия храм“.

Вавилонският цар Навуходоносор II описва възстановяването на свещения храм на Мардук и казва, че зад стените от печени тухли и блестящ оникс:

Издигнах носа на кораба ИД.ГЕ.УЛ,

колесницата на Мардуковата царственост;

кораба ЗАГ.МУ.КУ, чието приближаване се наблюдава,

великия пътешественик между небето и Земята,

насред павилиона заградих

от всички страни.

ИД.ГЕ.УЛ, първият епитет, описващ този „велик пътешественик“, или „колесницата на Мардук“, буквално означава „висок до небето, светъл нощем“. ЗАГ.МУ.КУ, вторият епитет, описващ машината — очевидно „кораб“, кацнал на специално летище — означава „светлият МУ, който е за далеч“.

За щастие, може да се докаже, че във вътрешното свещено заграждение на храмовете на великите богове на небето наистина държали му — коничен предмет с овален връх. Една древна монета, открита в Библос (библейския Гевал) на средиземноморския бряг на днешен Ливан, изобразява великия храм на Ищар. Макар че е представен в състоянието му през I хил. пр.Хр., изискването храмовете да се строят и възстановяват на едно и също място според първоначалния план несъмнено означава, че виждаме основните елементи на първия библоски храм, датиращ от хилядолетия преди това.

На монетата е представен двусъставен храм. Отпред се издига главната храмова сграда, внушителна със своята колонада. Зад нея има вътрешен двор или „свещен участък“, скрит и защитен с висока масивна стена. Той очевидно е по-висок, защото до него се стига по много стълби (обр. 67).

В средата на този свещен участък има специална платформа, чиято конструкция от напречни греди напомня Айфеловата кула, като че ли построена, за да издържа на голяма тежест. И на платформата се намира обектът на цялата тази защита: обект, който може да е единствено му.

Подобно на повечето шумерски сричкови думи, „му“ има основно значение — „това, което се издига право нагоре“. Неговите тридесетина нюанса включват значенията „височини“, „огън“, „заповед“, „отброен период“, както и (в по-късни времена) „онова, с което помнят човек“. Ако проследим писмения знак на „му“ от неговите асирийски и вавилонски стилизации до оригиналните му шумерски пиктограми, получаваме следната последователност:

Ясно виждаме конична камера, изобразявана самостоятелно или с тясна, прилепена към нея част. „Ще бдя над теб от златната стая в небето“ — обещала на асирийския цар Инана. Дали този „му“ не е бил „небесната стая“?

Един химн на Инана/Ищар, описващ нейните пътувания с небесния кораб, ясно показва, че „му“ е машината, с която боговете кръстосвали небесата:

Небесната господарка:

тя облича небесната одежда;

тя храбро се възнася към небето.

Над всички обитаеми земи

прелита тя със своя МУ.

Господарката, която със своя МУ

към небесните висини весело лети.

Над всички места за покой

прелита тя със своя МУ.

Има свидетелства, че обитателите на източното Средиземноморие са виждали напомнящ на ракета обект не само в храмово заграждение, но и в действителен полет. Някои хетски символи например изобразяват — на фона на звездно небе — ракети, издигнати върху стартови площадки, и бог в излъчваща сияние камера (обр. 68).

Като анализира разпространението на изкуството на създаване на месопотамските цилиндрични печати и изобразените върху тях сцени в древния свят, професор Х. Франкфорт („Цилиндричните печати“) описва един печат, открит в Крит и датиращ от XIII в. пр.Хр. На печата ясно се вижда ракетен кораб, който лети в небето, тласкан от пламъци, излизащи от задния му край (обр. 69).

Крилатите коне, преплетените животни, крилатото небесно кълбо и божество с шапка, украсена с рога, са познати месопотамски теми. Определено може да се допусне, че изобразената на критския печат огнена ракета също е обект, известен в целия Древен Изток.

Всъщност ракета с „криле“ или опашка — до която се стига със „стълба“ — може да се види на една плочка от Гезер, град в древен Ханаан на запад от Ерусалим. Двойният отпечатък от същия печат изобразява и ракета, кацнала на земята до една палма. За небесния характер на тези кораби свидетелстват символите на Слънцето, Луната и зодиакалните съзвездия, които украсяват печата (обр. 70).

Месопотамските текстове, които описват вътрешните заграждения на храмовете, небесните пътувания на боговете и дори възнасянето на смъртни на небето, използват шумерския термин „му“ или неговите семитски производни „шу-му“ („онова, което е му“), „шам“ и „шем“. Тъй като също означава „онова, с което помнят човек“, тази дума постепенно придобила значение на „име“. Но универсалната употреба на думата „име“ в текстовете, които разказват за летящ кораб, е направила неясно истинското значение на древните сведения.

Така според Дж. А. Бартън („Царските надписи на Шумер и Акад“) храмовият надпис на Гудеа — „Неговият МУ ще обгърне земите от хоризонт до хоризонт“ — означава „Неговото име ще изпълни земите“. Един химн на Ишкур, който възхвалява неговия „излъчващ лъчи МУ“, който можел да достигне небето, е преведен по следния начин: „Твоето име е сияйно, то достига небесния зенит“. Някои учени обаче усещат, че „му“ или „шем“ може би означава някакъв предмет, а не „име“, и затова го приемат като наставка или граматичен феномен, който не изисква превод, и така напълно заобикалят проблема.

Не е трудно да проследим етимологията на термина и пътя, по който „небесната стая“ е приела значение на „име“. Открити са скулптури, които представят бог в камера с форма на ракета, като този изключително древен предмет (днес собственост на Университетския музей във Филаделфия). За небесния характер на камерата свидетелстват дванадесетте сфери, които я украсяват (обр. 71).

Много печати също изобразяват бог (понякога двама) в такива овални „божествени стаи“. Във всички случаи тези богове в своите свещени овали са били обект на почит.

Тъй като искали да почитат боговете си навсякъде, а не само в официалните им „домове“, древните хора започнали да правят изображения на бога в неговата божествена „небесна стая“. На специално избрани места издигали каменни стълбове с форма, имитираща овалната машина, и врязвали в камъка образа на бога, за да покажат, че е вътре в кораба.

Било само въпрос на време царете и владетелите — свързвайки тези стълбове (наречени стели) с възнасянето до небесния дом — да започнат да изобразяват самите себе си на стелите, за да се свържат с вечния дом. Щом не можели да избегнат физическата смърт, поне „името“ им трябвало да се запомни завинаги (обр. 72).

Друго доказателство, че възпоменателните каменни стълбове имат форма на огнени небесни кораби, са древните наименования на тези каменни стели. Шумерите ги наричали НА.РУ („камъни, които се издигат“). Акадците, вавилонците и асирийците ги наричали „нару“ („неща, които излъчват светлина“). Амореите ги наричали „нурас“ („огнени неща“ — на иврит „нер“ все още означава стълб, който излъчва светлина, и съответно „свещ“). На индоевропейските езици на хуритите и хетите стелите били наричани „ху-у-аши“ („огнена птица от камък“).

Библейските податки проявяват прилики с два типа възпоменателни паметници, „яд“ и „шем“. Пророк Исаия съобщил на страдащия народ на Юдея Божието обещание за по-добро и спокойно бъдеще:

„… там ще дам в дома Си и в стените Си яд и шем“.^[1]

Буквално преведено, Господ обещава да даде на своя народ „ръка“ и „име“. За щастие обаче в Светите земи все още се срещат древни паметници, наречени „яд“, които се отличават по пирамидално оформения си връх. „Шем“, от друга страна, е паметник с овален връх. Очевидно и двата паметника отначало повтаряли формата на „небесната стая“, машината, с която боговете се възнасяли във вечния дом. В древен Египет вярващите ходели на поклонение в специален храм в Хелиопол, за да видят и почетат „бен-бен“ — пирамидално оформен предмет, с който в незапомнени времена боговете дошли на Земята. Умрелите египетски фараони били подлагани на церемонията „отваряне на устата“ и се вярвало, че подобен „яд“ или „шем“ ще ги пренесе в дома на вечния живот (обр. 73).

Упоритият превод на „шем“ като „име“ не взима предвид прозорливото проучване на Г. М. Редслоб, публикувано преди повече от век (в Zeitschrift der Deutschen Morgenlandischen Gesellschaft), в което авторът вярно отбелязва, че думите „шем“ и „шамаим“ („небеса“) произлизат от корена „шама“, означаващ „което е нависоко“. Когато Старият завет разказва, че Давид направил „шем“ в чест на победата си над арамейците, пише Редслоб, царят не си „създал име“, а издигнал паметник, сочещ към небето.

Откритието, че „му“ или „шем“ в много месопотамски текстове трябва да се чете като „небесна машина“, а не като „име“, открива пътя към истинското значение на множество древни разкази, сред които библейската история за Вавилонската кула.

В единадесетата си глава книга Битие съобщава за опита на хората да издигнат „шем“. Езикът на библейския разказ е сбит (и прецизен), което подсказва за излагане на исторически факт. И все пак поколения учени и преводачи се опитват да придадат на историята само алегоричен смисъл, защото — както я разбират те — тя се отнасяла за стремежа на човека да си „създаде име“. Този подход изпразва историята от нейното фактическо съдържание, докато нашето заключение за истинското значение на думата „шем“ й придава смисъла, с който сигурно са я възприемали самите древни народи.

Библейският разказ за Вавилонската кула е свързан със събитията около повторното заселване на Земята след потопа, когато някои хора „се вдигнаха от Изток… намериха равнище в Сенаарската земя и се заселиха там“.

Сенаарската земя, разбира се, е Шумер, разположен в долината между двете реки в Южна Месопотамия. А народът, вече познаващ изкуството на тухларството и високите строежи, казал:

„Хайде да си съградим град и кула, висока до небето; и да направим шем, за да не бъдем пръснати по лицето на цялата земя.“^[2]

Ала този човешки замисъл не допаднал на Господ.

„Тогава Господ слезе да види града и кулата, що градяха синовете човешки. И рече Господ: ето, един народ са, и всички имат един език, а на, какво са почнали да правят; и няма да се откажат от онова, що са намислили да правят…“

И тогава Господ казал — на някои свои колеги, които Старият завет не назовава:

„… нека слезем и смесим там езиците им тъй, че един да не разбира езика на другиго. И пръсна ги Господ оттам по цялата земя; и те спряха да зидат града (и кулата). Затова му е дадено име Вавилон, понеже там Господ смеси езика на цялата земя…“

Поради традиционния превод на „шем“ като „име“ историята поколения наред е била непонятна. Защо древните жители на Вавилон полагали усилия да си „спечелят име“, защо „името“ трябвало да се постави на върха на „кула, висока до небето“ и как „спечелването на име“ можело да попречи на пръсването на човечеството по Земята?

Ако тези хора са искали само да си създадат (както обясняват учените) „репутация“, защо опитът им толкова много разстроил Господ? Защо божеството смятало, че след като си спечелят „име“, те „няма да се откажат от онова, що са намислили да правят“? Традиционните тълкувания определено не изясняват защо Господ намерил за нужно да повика други неназовани божества да слязат долу и да сложат край на това човешко начинание.

Според нас отговорите на всички тези въпроси стават правдоподобни, дори очевидни, когато превеждаме „шем“ — думата, използвана в оригиналния еврейски текст на Библията — не като „име“, а като „небесна машина“. Така историята разказва за тревогата на човечеството, че когато се пръснат по Земята, хората ще изгубят връзка помежду си. Затова решили да построят „небесна машина“ и да издигнат стартова кула за нея, така че и те да могат — като богинята Ищар например, — да летят с „му“ „над всички обитаеми земи“.

Част от вавилонския текст, известен като „Епос за сътворението“, разказва, че първата „порта на боговете“ била построена във Вавилон от самите богове. Анунаките, потомците на Ану, получили заповед:

да… издигнат портата на боговете…

Нека бъде иззидана с тухли.

И нейният шем бъде на определеното място.

Анунаките се трудили две години — „използвали сечивото… правели тухлите“ — докато „издигнаха високо върха на Ешагила“ („дом на великите богове“) и „построиха стъпаловидната кула чак до високите небеса“.

Ето защо било истинска дързост от страна на човечеството да издигне своя ракетна кула на място, първоначално използвано за тази цел от боговете, защото самото му име — Бабили — буквално означава „порта на боговете“.

Има ли други свидетелства, които потвърждават библейския разказ и нашата интерпретация?

Вавилонският историк-жрец Берос (Бероес), който през III в. пр.Хр. съчинил история на човечеството, съобщава, че „първите жители на страната, прославени със своето могъщество… се заели да издигнат кула, чийто «връх» да достигне небето“. Ала кулата била съборена от боговете и силните ветрове „и боговете смесили езиците на хората, които дотогава говорели на един и същ език“.

Джордж Смит („Халдейската версия на Битие“) открива в писанията на старогръцкия историк Хестей сведение, че според „стари предания“ хората, които се спасили от потопа, дошли в Сенаар във Вавилония, но оттам ги прогонило смешението на езиците. Историкът Александър Полихистор (I в. пр.Хр.) пише, че отначало всички хора говорели на един език. После някои се заели да издигнат голяма и висока кула, за да „се покачат на небето“. Ала върховният бог осуетил намерението им, като пратил вихрушка и дал на всяко племе различен език. „Това се случило в град Вавилон“.

Вече няма никакво съмнение, че библейските разкази, както и сведенията на старогръцките историци отпреди две хилядолетия и на техния предшественик Берос, имат по-древен — шумерски — произход. А. Х. Сейс („Религията на вавилонците“) съобщава, че на една фрагментирана плочка от Британския музей разчел „вавилонската версия на историята за построяването на Вавилонската кула“. Във всички случаи основни елементи на версията са опитът за достигане на небето и последвалото смешение на езици. Други шумерски текстове описват съзнателното смесване на човешките езици от страна на разгневен бог.

Предполага се, че по онова време човечеството не разполагало с необходимата технология за осъществяване на такъв аерокосмически проект — нужни били напътствията и помощта на опитен бог. Дали този бог предизвикал другите, като помогнал на хората? Един шумерски печат изобразява сблъсък между въоръжени богове, очевидно заради спорното построяване на стъпаловидна кула (обр. 74).

Шумерска стела, днес изложена в парижкия Лувър, може би илюстрира описания в Битие случай. Тя била издигната към 2300 г. пр.Хр. от акадския цар Нарам-Син и учените смятат, че изобразява победата на владетеля над враговете му. Но високата централна фигура е на божество, а не на човешки цар, защото носи шлем, украсен с рога — символ, запазен единствено за боговете. Нещо повече, тази централна фигура очевидно не предвожда по-дребните на ръст хора, а ги тъпче. Хората на свой ред изглежда не участват в никакви бойни действия, а се приближават към и се прекланят пред голям коничен обект, към който също е насочено вниманието на божеството. Въоръжен с лък и копие, богът като че ли гледа обекта заплашително, а не с преклонение (обр. 75).

Освен това коничният предмет е насочен към три небесни тела. Ако неговата големина, форма и предназначение показват, че е шем, сцената изобразява разгневен и въоръжен до зъби бог, който тъпче хората, празнуващи издигането на шем.

Месопотамските текстове и библейският разказ имат еднаква поука: летящите машини са създадени за боговете, а не за човека.

Хората — твърдят месопотамските и библейските текстове — могат да се възнасят в небесния дом само по волята на боговете. Има и други разкази за възнасяне в небето и дори за космически полети.

 

 

Старият завет разказва за възнасянето в небето на няколко смъртни хора.

Пръв бил Енох, допотопен патриарх, с когото Господ се сприятелил и който „ходи по Бога“. Той бил седмият патриарх от Адамовия род и прадядо на Ной, героя на потопа. Петата глава на Битие изброява генеалогията на всички тези патриарси и възрастта, на която починали — освен на Енох, „който изчезна, понеже Бог го взе“. По смисъла на текста и по традиция, Бог взел Енох в небето, за да избегне смъртта на Земята. Другият смъртен бил пророк Илия, който се възнесъл на небето във „вихрушка“.

В Стария завет се споменава и за един малко известен трети смъртен, който посетил божествения дом и бил надарен с голяма мъдрост. Става въпрос за владетеля на Тир (финикийски център на източносредиземноморския бряг). В двадесет и осма глава на Книга на Йезекиил четем, че Господ заповядал на пророка да напомни на царя как той, съвършеният и мъдрият, имал възможност да посети боговете:

„… ти си печат на съвършенство, пълнота на мъдрост и венец на красота. Ти беше в Едем, в Божията градина; твоите дрехи бяха украсени с всякакви скъпоценни камъни… Ти беше помазан Херувим, за да осеняваш, и Аз те поставих за това; ти беше на светата Божия планина, ходеше посред огнени камъни.“

Господ предсказал, че владетелят на Тир ще умре „със смърт на необрязани“ от ръката на другоземци дори да им извика „аз съм бог“, после разкрил причината на Йезекиил: след като царят бил отведен в божествения дом и получил достъп до цялата мъдрост и богатства, сърцето му се възгордяло, той злоупотребил с мъдростта си и осквернил храмовете.

„… задето се надигна сърцето ти и казваш: «аз съм бог, седя на божие седалище, в сърцето на моретата», и бидейки човек, а не Бог, туряш твоя ум наравно с Божия ум…“

Шумерските текстове също разказват за неколцина души, които се възнесли на небето. Един от тях бил Адапа, сътвореният от Еа „образец за човек“. Еа „мъдрост му даде, вечен живот не дари му“. С годините богът решил да предотврати смъртния край на Адапа, като му даде шем, с който да стигне до небесния дом на Ану и там да яде от хляба на живота и да пие от водата на живота. Когато Адапа стигнал в небесния дом, Ану го попитал кой му е дал този шем.

В библейската и месопотамската история за редките възнасяния на смъртни в дома на боговете се откриват няколко важни податки. Подобно на тирския цар, Адапа е „печат на съвършенство“. Всички трябва да използват шем — „огнен камък“, — за да стигнат в небесния „Едем“. Някои са се възнесли и са се завърнали на Земята, други като месопотамския герой от Потопа са останали там, за да се радват на божествената компания. Шумерският Гилгамеш се отправил да търси тъкмо този месопотамски „Ной“, за да научи от него тайната на дървото на живота.

Безплодното търсене на дървото на живота е обект на един от най-дългите и въздействащи епически текстове, завещани на човешката култура от шумерската цивилизация. Наречена от съвременните учени „Епос за Гилгамеш“, тази трогателна история разказва за владетеля на Урук, който бил роден от смъртен баща и божествена майка. В резултат Гилгамеш бил смятан за „бог две трети, човек една трета“, обстоятелство, което го подтикнало да потърси спасение от смъртта, участ на всички хора.

От преданията знаел, че един от неговите предци, Утнапищим — героят на Потопа — избегнал смъртта, като заедно с жена си бил взет в небесния дом. Затова Гилгамеш решил да отиде на това място и да узнае от своя прародител тайната на вечния живот.

Конкретният стимул било събитие, което царят взел за покана от Ану. Стиховете звучат като описание на падаща степен от ракета. Гилгамеш разказва за случилото се на майка си, богинята НИН.СУН:

През нощта, майко, чуй що сънувах:

над мен се изсипа роякът звезден.

Притисна ме силно — бе воин на Ану.

Повдигнах го — беше по-силен от мене,

отблъснах го силно —

той не помръдна,

урукските хора

се събраха край него,

страната ни цяла се събра край него,

първенците, войската застанаха зад него,

мъжете ни плътно закръжаха край него,

целуваха му нозете моите другари.

Прилепнах към него, сякаш жена бе,

и така пред нозете ти положих героя…

Тълкуванието на майка му е повредено в текста и затова не е ясно. Но Гилгамеш очевидно бил окуражен от вида на падащия предмет — „воин на Ану“. В увода на епоса древният разказвач съобщава:

Видя той всичко — света обходи,

морето преплава, прекоси планините…

дарен с мъдрост, проумя всичко —

в съкровеното вникна, разгада тайни

и донесе вести от преди потопа.

Ходи надалече, завърна се мрачен

и своите премеждия на камък записа.

Това далечно пътуване, разбира се, било възнасянето в дома на боговете, в което бил придружен от своя другар Енкиду. Тяхната цел била земята Тилмун, защото там Гилгамеш можел да си издигне шем. Както може да се очаква, съвременните преводи заместват шумерската дума „му“ или акадската „шуму“ от древните текстове с „име“. Ние обаче ще използваме „шем“, за да стане ясно истинското значение на термина — „небесна машина“:

Цар Гилгамеш

към земята Тилмун насочи ума си.

На Енкиду рече:

„О, Енкиду…

Ще вляза в Страната, ще издигна шем.

На местата, където «шемове» бяха издигани

ще издигна аз своя шем.“^[3]

Неспособни да го разубедят, урукските старейшини и боговете, към които се допитал Гилгамеш, го посъветвали първо да получи съгласието и помощта на Уту/Шамаш, тъй като страната била под негова власт. Героят послушал съвета им и поискал разрешение от Уту:

Нека вляза в Страната,

нека си издигна шем.

На местата, където „шемове“ бяха издигани,

нека издигна аз своя шем.

Отведи ме при пристана в…

Загърни ме със свойта закрила!^[4]

За съжаление, фрагментираната плочка не ни позволява да научим къде се намира „пристанът“. Така или иначе, накрая Гилгамеш и неговият спътник наближили мястото, което било „забранена зона“, пазена от страшни стражи. Уморени, двамата другари решили да си починат през нощта и после да продължат.

Едва се унесли, когато нещо ги разтърсило и събудило. „Какво ме събуди?“ — попитал Гилгамеш своя другар. „Буден ли съм“ — зачудил се той, защото видял необикновени неща, толкова чудни, че не знаел дали сънува. Царят казал на Енкиду:

Планината се срина, скала ме събори,

крака ми затисна, безсилни стояхме…

Лъчи запламтяха и мъж във тях зърнах

с небивала хубост, със чар ненадминат.

И той ме измъкна изпод скалите,

напои ме с водица, разведри ми сърцето…

Кой бил този мъж „с небивала хубост“, който извадил Гилгамеш изпод свлачището, дал му вода, „разведрил му сърцето“? И какви били тези „лъчи“, които придружавали необяснимото свлачище?

Разколебан, разтревожен, Гилгамеш отново заспал — ала не за дълго.

Среднощ се прекъсна сънят му,

той стана и тъй се обърна към своя приятел:

Не викна ли, друже? Какво ме събуди?

Не ме ли побутна? Какво ме стресна?

Не бог ли, преминал, плътта ми обжари?

Загадъчно събуден, Гилгамеш се зачудил кой го е докоснал. Дали не бил неговият другар, или покрай него минал някой „бог“? Героят пак задрямал, само за да се събуди за трети път. Той описал съня си на Енкиду.

Тъкмо сън трети, друже, сънувах —

всеки от него ужасен би потръпнал:

крещеше небето, земята кънтеше,

денят помрачняваше, разстла се тъмата,

светкавица блесна, пожарище пламна,

от облаци гъсти порой страшен ливна,

угаснаха мълниите, пожарът угасна,

планината се срина, в прах се превърна.

Не ни е нужно голямо въображение, за да открием в тези няколко стиха древен разказ за изстрелване на ракетен кораб. Първо ужасен грохот от възпламеняване на двигателите („небето пищеше“), придружен от разтърсване на земята („земята кънтеше“). Облаци дим и прах обгърнали ракетната площадка („денят помрачняваше, разстла се тъмата“). После засияли запалените двигатели („светкавица блесна“) и когато ракетата започнала да се издига към небето, „пожарище пламна“. След това облакът от прах и отломки се разпространил във всички посоки и „порой страшен ливна“. Ракетният кораб вече бил високо в небето и бързо се отдалечавал („угаснаха мълниите, пожарът угасна“). Накрая ракетата се скрила от поглед и всичко, което било паднало на земята, „в прах се превърна“.

Ужасен от видяното и все пак решен да продължи, Гилгамеш отново помолил Шамаш за закрила и подкрепа. Преодолявайки „чудовищна стража“, той стигнал до планината Машу, чийто хребет „слънцето пази по изгрев и залез“.

Героят вече бил близо до първата си цел — „местата, където «шемове» бяха издигани“. Ала входът към това място, очевидно изсечен в планината, бил варден от свирепи пазачи:

Видът им е ужас, очите им — гибел,

проблеснат ли само — канали разломяват.

Те слънцето пазят по изгрев и залез.

Сцената върху един печат (обр. 76), представящ Гилгамеш (втория отляво) и неговия спътник Енкиду (първия отдясно), навярно изобразява застъпничеството на някой бог пред напомнящия на робот страж, който може да наблюдава района с прожектори и да изстрелва смъртоносни лъчи. Описанието напомня разказа на Битие, според който Господ поставил „пламенен меч, що се обръщаше“ на входа на Едемската градина, за да не допусне вътре хората.

Когато Гилгамеш обяснил своя отчасти божествен произход, целта на пътуването си („При татко Утнапищим бързам да ида… Ще го питам какво са смъртта и животът!“) и факта, че има разрешението на Уту/Шамаш, стражите го пуснали да мине.

Царят продължил „по пътя на Шамаш“ и се озовал в пълен мрак. Тъй като не виждал нищо, той извикал от страх. Пътувайки в продължение на много „беру“ (единица мярка за време, разстояние или небесна дъга), Гилгамеш все още бил обгърнат от мрак. Накрая „на дванайсетата беру светлината проблясна!“

Повреденият и неясен текст продължава с пристигането на героя в разкошна градина, в която плодовете и дърветата били от скъпоценни камъни. Там живеел Утнапищим. Гилгамеш изложил проблема си на своя прародител, ала получил разочароващ отговор: човекът, заявил Утнапищим, не можел да избегне смъртната си участ. Той обаче предложил на царя начин да отложи смъртта и му разкрил местонахождението на цветето на младостта. Ликуващ, Гилгамеш намерил цветето, но по-късно го изгубил и се завърнал в Урук с празни ръце.

Като оставяме настрани литературните и философските стойности на епоса, тук в разказа за Гилгамеш главно ни интересуват неговите „аерокосмически“ аспекти. „Шемът“, от който имал нужда героят, за да стигне до дома на боговете, несъмнено бил ракетен кораб, изстрелването на какъвто той наблюдавал, когато наближил „стартовата площадка“. Изглежда, че ракетите се намирали в планина и районът бил строго охранявана, забранена зона.

Досега не е открито изображение на сцената, която видял Гилгамеш. Но една рисунка от гробницата на египетски наместник на далечна земя показва ракетна глава над земята на място, където растат фурми. Стволът на ракетата очевидно е под земята в специално построен бункер от тръбни сегменти, украсени с леопардови кожи(обр. 77).

Древните художници са изобразили напречен разрез на подземния бункер почти като съвременни чертожници. Можем да се убедим, че ракетата се е състояла от няколко отсека. В по-долния има двама мъже, заобиколени от извити тръби. Над тях се виждат три кръгли плоскости. Когато сравним големината на ракетната глава — „бен-бен“ — с ръста на мъжете в самата ракета, става ясно, че тя е аналог на шумерския „му“, „небесната стая“ — и спокойно можела да побира един-двама пътници.

ТИЛ.МУН е името на земята, към която се отправил Гилгамеш. То буквално означава „земя на ракетите“. Това било мястото, „където «шемове» бяха издигани“, страна под властта на Уту/Шамаш.

И макар че небесният аналог на този представител на пантеона на Дванадесетте е Слънцето, ние предполагаме, че името му не означава „слънце“, а е епитет, който описва неговите функции и отговорности. Шумерското му име Уту означава „онзи, който сияйно влиза“. Производното му акадско име Шем-Еш е по-ясно: „Еш“ означава „огън“, а вече ни е известно какво е първоначалното значение на „шем“.

Уту/Шамаш бил „онзи от огнените ракетни кораби“. Ние предполагаме, че е бил командир на космодрума на боговете.

 

 

Ръководната роля на Уту/Шамаш във въпросите на пътуването до небесния дом на боговете и функциите, изпълнявани от неговите подчинени в тази връзка, още по-подробно са разкрити в друг шумерски разказ за небесно пътуване, извършено от смъртен.

Шумерските царски списъци ни съобщават, че тринадесетият владетел на Киш бил Етана, „онзи, който се възнесе на небето“. Това кратко сведение нямало нужда от разяснения, защото историята за смъртния цар, който се издигнал в най-високите небеса, била отлично известна из целия Древен Изток и е изобразена върху множество печати.

Етана, научаваме ние, бил предопределен от боговете да донесе на човечеството сигурността и благоденствието, в които се състоял смисълът на царската власт — организираната цивилизация. Ала изглежда, че владетелят не можел да има син, който да продължи неговата династия. Единственият известен лек било някакво цвете на раждането, с което Етана можел да се сдобие само от небето.

Подобно на Гилгамеш в по-късно време, Етана се обърнал към Шамаш за разрешение и помощ. Става ясно, че царят моли Шамаш за шем!

О, господарю, нека излезе из устата ти!

Дари ме с цветето на раждането!

Покажи ми цветето на раждането!

Спаси ме от недъга ми!

Направи ми шем!

Поласкан от молитвата и нагостен с принесена в жертва овца, Шамаш се съгласил да изпълни молбата на Етана и да му даде шем. Ала вместо да използва тази дума, богът казал на Етана, че до желаното място на небето ще го отведе „орел“.

Шамаш упътил царя до ямата, където се намирал Орелът, и предварително съобщил на Орела за задачата му. Разменяйки си тайнствени реплики с него, „Шамаш, неговият господар“, му казал: „Ще ти пратя един човек, той ще се хване за ръката ти… отведи го оттук… направи каквото ти каже… направи каквото ти казвам“.

Когато стигнал при посочената му от Шамаш планина, „Етана видя ямата“ и в нея „беше Орелът“. „По заповед на смелия Шамаш“ Орелът влязъл в разговор с царя. Етана повторно обяснил целта си и закъде пътувал, след което Орелът започнал да му обяснява процедурата за „издигане на Орела от ямата“. Първите два опита се провалили, ала третият завършил с успех. Призори той съобщил на владетеля: „Друже мой… ще те отнеса аз в небето на Ану!“ Като го предупредил да се държи здраво, Орелът излетял — и двамата бързо се понесли нагоре.

Подобно на съвременен космонавт, наблюдаващ отдалечаването на Земята при издигането на ракета, древният разказвач описва как планетата изглеждала на Етана все по-малка:

Когато го издигна на едно беру,

Орелът рече на Етана:

„Виж, друже мой, как земята изглежда!

Погледни ти морето отстрани на планинската къща:

земята в хълм се е превърнала,

голямото море ведро е станало“.

Все по-високо се издигал Орелът, все по-малка изглеждала Земята. Когато го издигнал на две беру, Орелът казал:

Друже мой,

виж как земята изглежда!

Земята в бразда се е превърнала…

Морето голямо е като кошче за хляб…

Когато го издигна на три беру,

така му говори Орелът:

„Виж, друже мой, как земята изглежда!

Земята в леха градинска се е превърнала!“

И когато се издигнали още по-нависоко, Земята внезапно се скрила от поглед.

И когато назад аз погледнах, земята беше изчезнала,

и връз морето голямо взорът ми да отдъхне не можеше.

Според една от версиите на тази история Орелът и Етана стигнали в дома на Ану. Друг вариант обаче съобщава, че когато Земята се скрила от поглед, краката на царя изстинали и той наредил на Орела да обърне обратно.

В този необикновен разказ за наблюдение на Земята от огромна височина отново откриваме библейски паралели. Във възхвалата си на Яхве пророк Исаия казва: „Той е Оня, Който седи над кръга на земята, и живеещите по нея са като скакалци пред Него…“

Според историята за Етана в търсене на шем царят трябвало да разговаря с Орела в яма. Върху един печат е изобразена висока крилата структура (ракетна кула?), над която излита орел (обр. 78).

Какво или кой е Орелът, който издигнал Етана във висините?

Не можем да не свържем древния текст със съобщението, пратено до Земята през юли 1969 г. от Нийл Армстронг, командир на космическия кораб „Аполо 11“: „Хюстън! Тук база «Спокойствие». «Орел» кацна!“

Той съобщава за първото кацане на човек на Луната. База „Спокойствие“ е мястото на кацането, а „Орел“ е името на лунния модул, който се отделя от космическия кораб и отнася двамата космонавти на Луната (и после ги връща на кораба-майка). Когато лунният модул се отделя, за да започне своя полет в лунна орбита, космонавтите докладват на контролния център в Хюстън: „“Орел" разпери криле".

Но „Орел“ може също да се отнася за космонавтите, които управляваха космическия кораб. По време на мисията „Аполо 11“ орелът беше символ на самите космонавти, те го носеха като емблема на скафандрите си. Също като в историята за Етана, те бяха „орли“, които можеха да летят, разговарят и общуват (обр. 79).

Как би изобразил пилотите на космически кораби на боговете древният художник? Може би като орли?

Тъкмо това установяваме ние. На един асирийски печат от около 1500 г. пр.Хр. са представени двама „хора-орли“, които отдават чест на шем! (обр. 80).

Открити са множество изображения на такива „орли“, които учените наричат „хора-птици“. Повечето ги представят от двете страни на дървото на живота, сякаш за да подчертаят, че в своите „шемове“ те са връзката с небесния дом, където са хлябът на живота и водата на живота. Орлите обикновено се изобразяват с плода на живота и водата на живота в ръце, което напълно потвърждава историите за Адапа, Етана и Гилгамеш (обр. 81).

Многобройните изображения на Орли ясно показват, че това не са чудовищни „хора-птици“, а антропоморфни същества, облечени в костюми или униформи, придаващи им вид на орли.

В хетския разказ за бог Телепину, който изчезнал, се съобщава, че „великите богове и нисшите богове започнаха да го търсят“ и „Шамаш прати бърз орел“ да го намери.

В книга Изход Бог напомня на децата Израилеви „как ви носих (като) на орлови криле и ви доведох при Себе Си“, с което, изглежда, потвърждава, че единственият начин да се стигне до небесния дом е на „орлови криле“ — точно като в историята за Етана. Множество библейски стихове описват Бог като крилато същество. Вооз посрещнал Рут в юдейското общество с думите, че е дошла „под Неговите криле“. Псалмопевецът търси убежище „в сянката на Твоите криле“ и описва спускането на Господ от небесата. „И седна на херувими, полетя и се понесе на ветрени криле“. С. Лангдън („Семитска митология“) анализира приликите между библейския и ханаанския Ел (термин, използван като наименование или епитет на божеството) и установява, че в текстовете и на монети двамата се изобразяват като крилати богове.

Месопотамските текстове винаги представят Уту/Шамаш като бог, отговарящ за стартовата площадка на „шемовете“ и „орлите“. И подобно на своите подчинени, той понякога се изобразява с всички регалии на „орлов“ костюм (обр. 82).

В това си качество Уту можел да дарява на царете способността да „летят на птичи криле“ и „да се издигат от долните небеса до високите“. И когато бил изстрелян с огнена ракета, тъкмо той „много часове се издигаше на неизвестни висоти“. Напълно логично „неговата мрежа беше Земята, капанът му — далечните небеса“.

Шумерската терминология за обекти, свързани с небесните пътешествия, не се ограничава до „ме“, които си слагали боговете, и до „му“, техните конични „колесници“.

Шумерските текстове, описващи Сипар, съобщават, че централната му част била скрита и защитена от могъщи стени. Зад тях се издигал храмът на Уту, „дом, който е като небесен дом“. Във вътрешния двор на храма, също ограден с висока стена, имало „изправен нагоре могъщ АПИН“ (според преводачите „нещо, което проорава“).

Една рисунка на храмовата могила на Ану в Урук изобразява такъв обект. Преди няколко десетилетия трудно щяхме да се досетим за предназначението му, но сега веднага можем да го определим като космическа многостепенна ракета, чийто връх е коничен „му“ или командна кабина (обр. 83).

Анализът на текстовете, описващи свещените обекти в храма на Уту в Сипар, също показва, че шумерските богове притежавали не само „летящи стаи“, с които кръстосвали земните небеса, но и космически многостепенни ракети. Научаваме, че свидетелите в шумерския върховен съд трябвало да полагат клетвата си във вътрешен двор, застанали до порта, през която виждали три „божествени обекта“. Това били „златното кълбо“ (кабината за екипажа?), ГИР и „аликмарати“ — дума, която буквално означава „ускорител, който задвижва съда“ — или двигател.

Получава се описание на тристепенен ракетен кораб с кабина или команден модул в горния край, двигатели в задния край и „гир“ в средата. „Гир“ е дума, която широко се използва във връзка с космическите полети. Стражите, които Гилгамеш среща на входа на ракетната площадка на Шамаш, са наречени хора-гир. Свещената или най-зорко пазена вътрешна част в храма на Нинурта се нарича ГИР.СУ („където се изстрелва гир“).

Общоприетото значение на „гир“ е „предмет с остри ръбове“. Когато внимателно разгледаме пиктографския знак на тази дума, по-добре разбираме „божествения“ характер на термина, защото виждаме продълговат обект с форма на стрела, разделен на няколко части или отсека:

Фактът, че „му“ можел неподвижно да виси в небето, да лети над земята или да се превръща в команден модул на върха на многостепенен „апин“, е свидетелство за инженерния гений на шумерските богове, боговете на небето и Земята.

Анализът на шумерските пиктограми и идеограми не оставя съмнение, че създателят на тези знаци е познавал формата и предназначението на ракетите с опашки, от които бълва огън, и „небесните кабини“.

КА.ГИР („ракетна уста“) представлява „гир“ с опашка или ракета в подземен бункер.

 

ЕШ („божествен дом“), камерата или командният модул на космическия кораб.

 

ЗИК („възнасяне“), излитащ команден модул?

 

Нека накрая разгледаме шумерските пиктограми за „богове“. Терминът представлява двусрична дума: ДИН.ГИР. Вече видяхме, че символът за ГИР е двустепенна ракета с опашка. ДИН, първата сричка, означава „праведен“, „чист“, „светъл“. В такъв случай двете срички заедно като „богове“ или „божествени същества“ изразявали значението „праведните от светлите заострени обекти“ или по-точно, „чистите от огнените ракети“.

Пиктограмата за „дин“ е и прилича на мощен реактивен двигател, бълващ пламъци от задната част, докато предната е озадачаващо отворена. Но загадката се превръща в удивление, ако „произнесем“ „дингир“, като комбинираме двете пиктограми. Опашката на „гир“ идеално влиза в отвора на „дин“! (обр. 84–85).

Поразителният резултат е изображение на носен от ракета космически кораб със скачен с него спускателен съд — точно като лунния модул, скачен с космическия кораб „Аполо 11“! Това е истинска тристепенна ракета, като всяка част точно пасва в другата: двигателният отсек, средната част с провизиите и оборудването и цилиндричната „небесна стая“ „дингир“, в която са хората — древните богове, космонавтите отпреди много хилядолетия.

Може ли да има съмнение, че като наричали своите божества „богове на небето и земята“, древните народи буквално са имали предвид хора, дошли на Земята от небето?

Представените дотук свидетелства за древните богове и техните машини би трябвало категорично да ни убеждават, че те наистина са били същества от плът и кръв, хора, които буквално са дошли на Земята от небето.

Дори древните съставители на Стария завет — които посветили Библията на един-единствен Бог — намерили за нужно да признаят, че в древни времена на Земята присъствали такива божествени същества.

Загадъчният пасаж — ужас за преводачи и теолози — е в началото на шеста глава на Битие. Той е вмъкнат между разказа за разпространението на човечеството по време на поколенията след Адам и историята за божественото разочарование от човечеството, което предшествало Потопа. Текстът съобщава — недвусмислено, — че по онова време:

„… синовете Божии видяха, че дъщерите човешки са съвместими^[5] и взимаха си от тях за жени, кой каквато си избереше.“

Смисълът на тези стихове и паралелите с шумерските истории за боговете и техните синове, внуци и полубожествени потомци от смешението между богове и смъртни стават още по-ясни по-нататък в библейския текст:

„В онова време имаше на земята нефилими, особено пък откакто синовете на боговете почнаха да влизат при дъщерите човешки, и тия почнаха да им раждат: това са силните, от старо време човеци на шем.“^[6]

Това не е традиционният превод. Изразът „имаше на земята нефилими“ дълго време се превеждаше „имаше на земята исполини“, но напоследък преводачите разбират тази грешка и просто оставят непреведена оригиналната еврейска дума „нефилим“. Както може да се очаква, стихът „човеци на шем“ беше превеждан като „славни човеци“. Но както вече установихме, думата „шем“ трябва да се разбира в оригиналното й значение — ракета, ракетен кораб.

Тогава какво означава думата „нефилим“? Тя произлиза от семитския корен НФЛ („да бъдеш захвърлен долу“) и буквално означава точно това: „онези, които бяха захвърлени на Земята“!

Съвременните теолози и библеисти обикновено избягват проблемните стихове, като ги обясняват или алегорично, или просто ги прескачат. Но еврейските писания от епохата на Втория храм признават, че в този текст се отразяват древните предания за „падналите ангели“. Някои ранни научни трудове дори споменават имената на тези божествени същества, „които паднали от небето и били на Земята в онези дни“: Шам-Хазай („пост на шем“), Уза („могъщ“) и Узи-Ел („Божие могъщество“).

Малбим, прочут еврейски коментатор на Библията от XIX в., признава тези древни корени и обяснява, че „в древни времена владетелите на страните били синове на божествата, които дошли на Земята от небето, царували на Земята, избирали си жени от дъщерите човешки и техните потомци били герои и победители, князе и владетели“. Тези истории, продължава Малбим, се отнасяли за езическите богове, „синове на божествата“, които в най-древни времена паднали от небето на Земята… тъкмо затова се наричали „нефилим“, сиреч „падналите“.

Независимо от теологическото значение не можем да избегнем буквалния и оригиналния смисъл на стиховете: нефилимите били синове на боговете, които дошли на Земята от небето.

И нефилимите били човеците на шем — народът на ракетните кораби. Оттук нататък ще ги наричаме с тяхното библейско име.