Зекария Сичин
Дванадесетата планета (13)

9. Кацане на планетата Земя

Ние сме стъпвали единствено на Луната и сме пращали сонди само на най-близките до нас планети. Освен непосредствените ни съседи и междупланетният, и външният космос все още са извън обсега дори на малки автоматични кораби. Но със своята огромна орбита родната планета на нефилимите е играла ролята на пътуваща обсерватория, превеждала ги е през орбитите на всички външни планети и им е позволявала лично да наблюдават Слънчевата система.

Затова не е чудно, че при кацането им на Земята голяма част от знанията, които носели със себе си, били свързани с астрономията и небесната математика. Нефилимите, „небесните богове“ на Земята, научили човека да гледа към небето — точно както Господ съветвал Авраам.

Не е чудно също, че дори най-древните и примитивни скулптури и рисунки носят небесни символи на съзвездия и планети и че когато трябвало да се изобразяват или призовават богове, техните небесни символи се използвали като графично съкращение. Призовавайки небесните („божествени“) символи, човекът вече не бил сам — символите свързвали хората с нефилимите, Земята с небето, човечеството с вселената.

Според нас някои символи също изразяват информация, свързана с космически пътувания до Земята.

Съществуват безброй древни текстове и списъци, които описват небесните тела и техните връзки с различни божества. Древният обичай да се използват по няколко епитета за небесните тела и божествата затруднява идентифицирането им. Промените в пантеона объркват дори случаите на изяснено идентифициране като Венера/Ищар. Така по-рано Венера се свързвала с Нинхурсаг.

Малко по-голяма яснота са постигнали учени като Е. Д. Ван Бурен („Символи на боговете в месопотамското изкуство“), който е събрал и подредил повече от осемдесет символа — на богове и небесни тела — от цилиндрични печати, скулптури, стели, релефи, стенописи и (изключително подробно и ясно) гранични камъни (на акадски „кудуру“). Когато се класифицират, става ясно, че освен някои по-добре известни южни и северни съзвездия (като Морския змей за съзвездието Хидра), тези символи представляват дванадесетте зодиакални съзвездия (например Ракът за Скорпион), дванадесетте богове на небето и Земята или дванадесетте небесни тела от слънчевата система. Камъкът кудуру, поставен от Мелишапак, цар на Суза, изобразява дванадесетте зодиакални знака и символите на дванадесетте астрални богове.

Една стела, издигната от асирийския цар Асархадон, представя владетеля с чашата на живота в ръка, обърнат с лице към дванадесетте главни богове на небето и Земята. Виждаме четирима богове, стъпили върху животни, от които твърдо могат да се разпознаят Ищар, стъпила върху лъв, и Адад, стиснал раздвоена мълния. Четирима други богове са изобразени със специфичните си атрибути, като боздугана с лъвска глава, символизиращ бога на войната Нинурта. Останалите четирима богове са представени като небесни тела — Слънцето (Шамаш), крилатата сфера (Дванадесетата планета, домът на Ану), полумесецът на Луната и един символ, състоящ се от седем точки (обр. 116).

Макар че по-късно бог Син бил свързван с Луната, символизирана от полумесеца, много свидетелства показват, че в „древни времена“ полумесецът бил символ на старо, брадато божество, един от истинските „стари богове“ на Шумер. Често изобразяван заобиколен от струи вода, този бог несъмнено е Еа. Полумесецът също е свързван с науката на измерването, и изчисляването, на която божествен господар бил Еа. Логично е небесен аналог на бога на моретата и океаните Еа да е Луната, която е причина за океанските приливи и отливи.

Какво е значението на символа със седемте точки?

Множество податки не оставят съмнение, че това е небесният символ на Енлил. Изображението на Портата на Ану (крилатата сфера), от двете страни на която стоят Еа и Енлил (вж. обр. 87), ги представя до полумесеца и символа със седемте точки. Главно място сред най-ясните изображения на небесни символи, усърдно прерисувани от сър Хенри Роулинсън („Клинописните надписи в Западна Азия“), заема група от три символа, представящи Ану между двамата си сина. Това показва, че символът на Енлил може да са или седемте точки, или седемлъчна „звезда“. Основният елемент в небесното изображение на Енлил е числото седем (понякога била включвана и дъщерята Нинхурсаг, символизирана от инструмент за прерязване на пъпната връв) (обр. 117).

Учените не са в състояние да разтълкуват думите на Гудеа, цар на Лагаш, че „небесното 7 е 50“. Опитите за аритметични решения — някаква формула за преобразуване на числото 7 в 50 — не разкриват значението на това заявление. Ние обаче намираме прост отговор: Гудеа казва, че небесното тяло, което е „седем“, символизира бога, който е „петдесет“. Небесен аналог на бог Енлил, чийто числов ранг е петдесет, е седмата планета.

Коя планета била планетата на Енлил? Нека си припомним текстовете, разказващи за древните времена, когато боговете дошли на Земята, Ану останал на Дванадесетата планета и двамата му синове хвърлили жребий. Еа получил „властта на дълбините“, а на Енлил „се падна Земята“. И тъкмо това е отговорът на загадката:

Планетата на Енлил е Земята. Земята — за нефилимите — била седмата планета.

 

 

През февруари 1971 г. Съединените щати изстреляха автоматична сонда на най-дългата досега експедиция. Тя пътува в продължение на двадесет и един месеца, мина край Луната и астероидния пояс, за да отиде на точно определена среща с Юпитер. И както очакваха учените от НАСА, огромното гравитационно притегляне на Юпитер „грабна“ космическия кораб и го понесе към външния космос.

Предполагайки, че под влияние на гравитационното притегляне на друга „слънчева система“ един ден „Пайъниър 10“ може да кацне на някоя планета във вселената, учените от проекта монтираха на кораба алуминиева плоча с придружително „писмо“ (обр. 118).

Писмото е „написано“ на пиктографски език — знаци и символи, не много по-различни от най-древната писменост на Шумер. То се опитва да съобщи на онзи, който намери плочата, че хората са мъже и жени с ръст, сравнен с големината и формата на космическия кораб. Изобразени са двата основни химически елемента на нашия свят и местоположението ни по отношение на определен междузвезден източник на радиоизлъчване. Нашата Слънчева система е представена като Слънце и девет планети, което съобщава на получателя на писмото: „Съдът, който сте открили, идва от третата планета на това слънце“.

Нашата астрономия приема, че Земята е третата планета — което е вярно, ако се брои от центъра на системата, Слънцето.

Но за някой, който се приближава към слънчевата система отвън, първата планета ще е Плутон, втората — Нептун и третата — Уран, а не Земята. Четвъртата ще е Сатурн, петата — Юпитер, шестата — Марс.

И Земята ще е седмата.

Никой друг освен нефилимите, които пътували до Земята покрай Плутон, Нептун, Уран, Сатурн, Юпитер и Марс, не може да е смятал нашата планета за „седма“. Ако приемем — само заради спора, — че обитателите на древна Месопотамия, а не космическите пътешественици, са притежавали знанията или мъдростта да смятат положението на Земята не от центъра, а от края на Слънчевата система, стигаме до заключението, че древните народи са знаели за съществуването на Плутон, Нептун и Уран. Тъй като те не може да са научили сами за тези най-външни планети, трябва да са получили информацията от нефилимите.

От каквото и предположение да тръгнем, заключението остава същото: само нефилимите може да са знаели, че след Сатурн има планети, в резултат от което Земята е седма поред, ако се брои от края.

Земята не е единствената планета, чието числово положение в Слънчевата система се изобразявало символично. Множество свидетелства показват, че Венера била представяна като осемлъчна звезда: тя е осмата планета, ако се брои от края. Осемлъчната звезда също е символ на богинята Ищар, чиято планета била Венера (обр. 119).

Много цилиндрични печати и други графични паметници представят Марс като шестата планета. Един печат изобразява бога, свързан с Марс (първоначално Нергал, после Набу), седнал на трон под петолъчна „звезда“, неговия символ (обр. 120). Другите символи на печата показват Слънцето почти както бихме го изобразили днес, Луната и кръста, символ на „Планетата на кръстопътя“, Дванадесетата планета.

В асирийски времена небесното място на планетите често се обозначавало със съответния брой звездни символи, поставени до престола на бога. На една плоча е изобразен бог Нинурта, до чийто трон има четири звездни символа. Според системата на нефилимите неговата планета Сатурн наистина е четвъртата планета. Подобни изображения са открити за повечето други планети.

 

 

Главното религиозно събитие в древна Месопотамия, дванадесетдневният новогодишен празник, изобилствал на символи, свързани с орбитата на Дванадесетата планета, структурата на Слънчевата система и пътуването на нефилимите до Земята. Най-добре документирани от тези „символи на вярата“ са вавилонските новогодишни ритуали, но свидетелствата показват, че вавилонците само са възприели традиции, датиращи от началото на шумерската цивилизация.

Във Вавилон празникът следвал извънредно строг и подробен ритуал. Всяка част, действие и молитва имали традиционни основания и конкретно значение. Церемониите започвали в първия ден на нисан — тогава първия месец от годината, — който съвпадал с пролетното равноденствие. В продължение на единадесет дни другите богове с небесен статус се присъединявали към Мардук в определен ред. На дванадесетия ден всички други богове се отправяли към своите домове и Мардук оставал сам в цялото си величие. Очевидна е аналогията с появата на Мардук в планетната система, неговата „визита“ при другите единадесет тела и раздялата на дванадесетия ден — след която дванадесетият бог продължавал като цар на боговете, но изолиран от тях.

Новогодишните церемонии следвали курса на Дванадесетата планета. Първите четири дни, отговарящи на минаването на Мардук край първите четири планети (Плутон, Нептун, Уран и Сатурн) били посветени на подготовка. В края на четвъртия ден ритуалите изисквали отбелязването на появата на планетата Ику (Юпитер). Мардук наближавал небесното бойно поле и върховният жрец рецитирал „Епос за Сътворението“ — разказа за небесната битка.

Нощта минавала без сън. Когато по изгрев-слънце на петия ден свършело рецитирането на епоса, дванадесет пъти обявявали Мардук за „господар“, с което утвърждавали резултата от небесната битка. Накрая изреждали имената на дванадесетте тела от Слънчевата система и дванадесетте зодиакални съзвездия.

По някое време на петия ден от своя култов център Борсипа пристигал с кораб бог Набу, син и наследник на Мардук. Ала той влизал във вавилонския храм едва на шестия ден, защото оттогава Набу ставал член на вавилонския пантеон на дванадесетте и негова планета била Марс — шестата планета.

Така за шест дни „бидоха свършени небето и земята и цялото им войнство“, съобщава ни Книга Битие. Вавилонските ритуали, които чествали небесните събития, довели до сътворението на астероидния пояс и Земята, също били изпълнявани през първите шест дни от нисан.

После празникът насочвал вниманието си към Земята. Макар че не са ни известни много подробности за ритуалите на седмия ден, Х. Франкфорт („Царската власт и боговете“) смята, че жреците разигравали освобождаването на Мардук от затвора му в „планината на долната земя“, в което участвали боговете начело с Набу. Тъй като са открити текстове, подробно описващи епичната борба между Мардук и другите претенденти за властта на Земята, можем да предположим, че събитията от седмия ден драматизирали борбата на Мардук за върховенство на нашата планета („Седмата“), първоначалните му поражения и последвалата му победа.

На осмия ден от новогодишния празник във Вавилон победилият на Земята Мардук — според фалшифицирания епос „Енума елиш“ — получавал върховната власт на небето. След това с помощта на царя и населението боговете се отправяли на ритуална процесия, която след няколко спирки отвеждала Мардук от дома му в „Дома на Акиту“, някъде извън града. Дванадесетте богове оставали там на единадесетия ден и на следващия се пръскали по съответните си владения, с което празникът свършвал.

Един от най-значителните аспекти на вавилонския новогодишен празник, който разкрива неговия древен шумерски произход, е процесията до Дома на Акиту. Няколко проучвания като „Вавилонският празник на Акиту“ от С. А. Палис установяват, че този дом присъства в шумерските религиозни церемонии още през III хил. пр.Хр. Същността на церемонията се състояла в свещена процесия, отнасяща върховния бог от дома му или храма на място далеч извън града. За тази цел се използвал „божествен кораб“. Изпълнил задачата си в дома на А.КИ.ТИ, богът се завръщал на градския кей със същия божествен кораб и се отправял обратно към храма, заобиколен от ликуващото население.

Шумерската дума А.КИ.ТИ (от която произлиза вавилонската „акиту“) буквално означава „построен на Земята живот“. Като имаме предвид многобройните аспекти на това загадъчно пътуване, стигаме до заключението, че процесията символизира опасното, но успешно пътуване на нефилимите от техния свят до седмата планета, Земята.

Проведените в продължение на двадесет години разкопки на древен Вавилон блестящо потвърдиха вавилонските ритуални текстове и позволиха на научните екипи под ръководството на Ф. Ветцел и Ф. Х. Вайсбах („Главното светилище на Мардук във Вавилон“) да възстановят свещения храм на Мардук, архитектурните особености на неговия зикурат и пътя на процесията, части от която са реконструирани в източноберлинския Музей на Древния Изток.

Символичните имена на седемте спирки по пътя и епитетите на Мардук при всяка спирка са дадени и на акадски, и на шумерски — което свидетелства за древността и шумерския произход на процесията и нейната символика.

Първата спирка на Мардук, където епитетът му бил „владетел на небесата“, се наричала „Дом на светостта“ на акадски и „Дом на ярките води“ на шумерски. Епитетът на бога при втората спирка не подлежи на разчитане, а самата тя се наричала „Където се разделя полето“. Отчасти повреденото име на третата спирка започвало с думите „Място, гледащо към планетата…“ и епитетът на бога бил „господар на излелия се огън“.

Четвъртата спирка се наричала „Свещено място на съдбите“ и епитетът на Мардук бил „господар на водната буря на Ан и Ки“. Петата спирка изглежда по-спокойна. Тя се наричала „Пътят“ и Мардук приемал титлата „Където се явява думата на пастира“. Името на шестата спирка било „Корабът на пътника“, а епитетът на Мардук — „Бог на избраната порта“.

Седмата спирка била „Бит Акиту“ („дом на строящия живот на Земята“). Там Мардук приемал титлата „Бог на дома на отдиха“.

Според нас седемте спирки от процесията на Мардук символизират космическото пътуване на нефилимите до Земята. Първата „спирка“, „Домът на ярките води“, представлява минаването край Плутон, втората („Където се разделя полето“) — Нептун, третата — Уран, четвъртата — място на небесни бури — Сатурн. Петата, където „Пътят“ ставал ясен, „Където се явява думата на пастира“, била Юпитер. Шестата, където пътуването се прехвърляло на: „Кораба на пътника“, бил Марс.

А седмата спирка била Земята — краят на пътуването, където Мардук им дарявал „дом на отдиха“ („домът на строящия живот на Земята“ на бога).

 

 

Как виждало Слънчевата система „Управлението по въздухоплаване и космонавтика“ на нефилимите от гледна точка на космическия полет до Земята?

Логично — и фактически — те разглеждали системата на две части. Едната интересуваща ги зона била зоната на полета, която обхващала пространството, заето от седемте планети, разположени от Плутон до Земята. Втората група, която излизала извън навигационната зона, се състояла от четири небесни тела — Луната, Венера, Меркурий и Слънцето. В астрономията и божествената генеалогия двете групи се смятали за отделни.

От гледна точка на генеалогията, Син (като Луната) бил начело на групата на „Четиримата“. Шамаш (като Слънцето) бил Чичото, брат на Син, който винаги правел компания на своя племенник Шамаш и (особено) на племенницата си Ищар.

„Седемте“, от друга страна, са групирани заедно в текстовете, свързани с делата на богове и хора и с небесните събития. Това са „седемте, които съдят“, „седемте пратеници на Ану, техния цар“, и числото седем станало свещено именно заради тях. Имало „седем древни града“, градовете имали по седем порти, портите имали по седем резета, давали се благословиите за седем години на изобилие и проклятия за седем години на глад и чума, божествените сватби се празнували със „седем дни на любене“ и така нататък.

По време на тържествени церемонии като онези, които придружавали редките визити на Ану и неговата съпруга, божествата, представляващи Седемте планети, имали определени места и церемониални одежди, докато Четирите били смятани за отделна група. Например древният протокол изисквал: „Божествата Адад, Син, Шамаш и Ищар ще седят на двора до изгрев-слънце“.

Всяка група трябвало да стои в собствената си небесна зона и шумерите смятали, че помежду им има „небесна решетка“. По думите на А. Йеремиас („Старият завет в светлината на Древния Изток“), „Един важен астрално-митологичен текст“ се отнася за странно небесно събитие, при което Седемте „връхлетяха Небесната решетка“. При този катаклизъм, който очевидно представлявал необикновено подреждане на Седемте планети, „те се съюзиха с героя Шамаш [Слънцето] и храбрия Адад [Меркурий]“. Това навярно означава, че всички оказали гравитационно привличане в една посока. „В същото време Ищар се стремеше към величествения дом на Ану и искаше да стане небесна царица“ — Венера някак си променила местоположението си. На най-голямо въздействие бил подложен Син (Луната). „Седемте, които не се страхуваха от законите… светлоносеца Син обсадиха.“ Според този текст появата на Дванадесетата планета спасила помръкналата Луна и отново й позволила да „засияе в небето“.

„Четирите“ се намирали в небесната зона, която шумерите наричали ГИР.ХЕ.А („небесни води, където се объркват ракетите“), МУ.ХЕ („объркване на космически кораби“) или УЛ.ХЕ („зона на объркването“). Тези озадачаващи наименования придобиват смисъл едва когато осъзнаем, че нефилимите са възприемали небето на слънчевата система от гледна точка на своите космически пътешествия. Инженерите от Комсат („Комюникейшън Сателайт Корпорейшън“) съвсем наскоро откриха, че Слънцето и Луната „мамят“ спътниците и „ги изключват“. Дъждовете от частици, предизвикани от слънчева радиация, и промените в начините, по които Луната отразява инфрачервените лъчи, могат да „объркват“ земните сателити. Нефилимите също знаели, че щом отминат Земята и наближат Венера, Меркурий и Слънцето, ракетите и космическите кораби навлизат в „зона на смущения“.

Отделени от Четирите с предполагаема небесна решетка, Седемте били разположени в небесна зона, която шумерите наричали УБ. „Убът“ се състоял от седем части, наречени (на акадски) „гипару“ („нощни жилища“). Няма никакво съмнение, че това е първоосновата на близкоизточната представа за „седемте небеса“.

Седемте „кълба“ или „сфери“ на уба образували акадския „кишату“ („целостта“). Думата произлиза от шумерската Шумер, която също означава „онази част, която е най-важна“, Върховната. Седемте планети понякога били наричани „Седемте сияйни ШУ.НУ“ — Седемте, които „почиват във Върховната част“.

Седемте са описани по-подробно от Четирите. Шумерските, вавилонските и асирийските небесни списъци ги назовават с различни епитети и ги изброяват в правилния им ред. Повечето учени приемат, че древните текстове не може да се отнасят за планети след Сатурн, и грешно идентифицират небесните тела, за които се говори в паметниците. Но нашите открития определено улесняват идентифицирането и интерпретацията на имената.

Нефилимите, които се приближавали към Слънчевата система, първо срещали Плутон. Месопотамските списъци наричат тази планета ШУ.ПА („надзирател на ШУ“), планетата, която пази подстъпите към Върховната част на Слънчевата система.

Както ще се убедим, нефилимите можели да кацнат на Земята само ако космическият им кораб бил изстрелян от Дванадесетата планета много преди да стигне в близост с нашата планета. Затова можели да пресекат орбитата на Плутон не само като обитатели на Дванадесетата планета, но и като космонавти в движещ се космически кораб. Един астрономически текст съобщава, че планетата Шупа била мястото, където „божеството Енлил определи съдбата на Страната“ — където богът, командващ космическия кораб, определил точния курс към планетата Земя и страната Шумер.

След Шупа бил ИРУ („обръч“). При Нептун корабът на нефилимите навярно описвал широка дъга или „обръч“ към крайната си цел. Друг списък нарича планетата ХУМ.БА, което означава „блатна растителност“, Дали когато някой ден проучим Нептун, ще открием, че асоциирането му с вода се дължи на видените от нефилимите там блата?

Уран бил наричан Какаб Шанама („планетата двойник“). Уран наистина е близнак на Нептун по големина и вид. Един шумерски списък го нарича ЕН.ТИ.МАШ.СИГ („планета със светлозеленикав живот“). Може би и Уран е планета, на която изобилства блатна растителност?

След Уран идва Сатурн, гигантска планета (близо десет пъти колкото Земята), отличаваща се с пръстените си, чийто диаметър е два пъти по-голям от този на самата планета. Въоръжен с огромно гравитационно привличане и тайнствените пръстени, Сатурн трябва да е представлявал голяма заплаха за нефилимите и техния кораб. Това може би обяснява защо са наричали четвъртата планета ТАР.ГА-ЛУ („великият унищожител“). Планетата също била назовавана КАК.СИ.ДИ („праведно оръжие“) и СИ.МУТУ („който убива за справедливостта“). В целия Древен Изток Сатурн символизирал съдник на неправедните. Дали тези имена били израз на страх, или са свързани с истински космически случаи?

Както видяхме, в ритуалите на Акиту се споменавало за „водни бури“ между Ан и Ки — когато космическият кораб се намирал между Аншар (Сатурн) и Кишар (Юпитер).

Има голяма вероятност един изключително древен шумерски паметник, смятан от първата си публикация през 1912 г. за „древен магически текст“, да се отнася за гибелта на космически кораб и неговите петдесет пътници. Той разказва как Мардук стигнал в Ериду и се втурнал при баща си Еа с ужасна вест:

Има формата на оръжие,

носеше се напред като смърт…

Анунаките, които са петдесет,

порази.

Летящия като птица ШУ.ШАР

порази в гърдите.

Текстът не посочва какво е унищожило този ШУ.ШАР (летящ „върховен преследвач“) и неговите петдесет космонавти. Но страхът от небесна опасност е очевиден само по отношение на Сатурн.

Нефилимите трябва да са минали покрай Сатурн и с огромно облекчение да са стигнали до Юпитер. Те наричали петата планета Барбару („яркия“) или САГ.МЕ.ГАР („великият, където се пристягат скафандрите“). Друго име на Юпитер, СИБ.ЗИ.АН.НА („истински водач в небето“), също подчертава вероятната му роля в пътуването до Земята: той бил знак за навлизане в трудната отсечка между Юпитер и Марс и опасната зона на астероидния пояс. Тези епитети показват, че в този момент нефилимите си слагали „мес“, скафандри.

Марс бил наричан УТУ.КАТАБ.А („светлина на портата на водите“), което ни напомня шумерските и библейските описания на астероидния пояс като небесна „гривна“, разделяща „горните води“ от „долните води“ на Слънчевата система. По-точно Марс бил назовавай Шелибу („който е близо до центъра“ на Слънчевата система).

Едно необикновено изображение върху цилиндричен печат предполага, че след като минел край Марс, космическият кораб на нефилимите установявал постоянна връзка с „контролната кула“ на Земята (обр. 121).

Централният обект на това древно изображение имитира символа на Дванадесетата планета, крилатата сфера. Но този път тя изглежда различно: има по-скоро механичен, изкуствен, отколкото естествен вид. „Крилете“ й много приличат на слънчеви батерии, каквито използват американските космически кораби, за да преобразуват слънчевата енергия в електричество. Двете антени не могат да се сбъркат с нищо друго.

Кръглият кораб с напомнящ на корона връх, разперени криле и антени, се намира в небето между Марс (шестлъчната звезда) и Земята с нейната Луна. На Земята някакво божество приветствено протяга ръка към космонавта, който все още е в космоса. Самият космонавт е изобразен с шлем с наличник и нагръдник. Долната част на скафандъра му е точно като тяло на „рибо-човек“ — навярно изискване в случай, че корабът падне в океана. В едната си ръка държи уред, с другата отговаря на поздрава от Земята.

И после нефилимите наближават самата Земя, седмата планета. В списъците на „седемте небесни богове“ тя се нарича ШУ.ГИ („вярното място за отдих на ШУ“). Това също означава „земя в края на ШУ“ — целта на дългото космическо пътуване.

Въпреки че в Древния Изток „ги“ понякога се превръщало в по-близкото „ки“ („Земя“, „суха пръст“), тази сричка е стигнала до наше време с оригиналното значение, каквото влагали в нея нефилимите: география, геометрия, геология.

В най-ранната форма на пиктографското писмо знакът ШУ.ГИ също означава „щибу“ („седмата“). И астрономическите текстове поясняват:

„Шар шади ил Енлил ана какаб ШУ.ГИ икаби.“

„Господарят на планините, божеството Енлил, с планетата Шуги е едно и също.“

Освен седемте спирки от пътуването на Мардук, имената на планетите също говорят за космически полет. Земята в края на пътуването била седмата планета, Земята.

 

 

Възможно е никога да не узнаем дали след безчет години някой от друга планета ще открие и разбере писмото, „написано“ върху монтираната на „Пайъниър 10“ плоча. Не е логично също да очакваме да намерим такава плоча на Земята — плоча, съобщаваща на хората информация за местоположението и пътя от Дванадесетата планета.

И все пак такова необикновено свидетелство съществува.

Това е глинена плочка, открита в руините на царската библиотека в Ниневия. Подобно на много други плочки, тя несъмнено е асирийски препис на по-древен шумерски паметник. За разлика от други, тя представлява кръгъл диск и макар че някои клинописни знаци са отлично запазени, малцината учени, които са се заели със задачата да разчетат плочката, в крайна сметка я наричат „най-озадачаващия месопотамски документ“.

През 1912 г. Л. У. Кинг, тогава уредник на отдел „Асирия и Вавилон“ в Британския музей, старателно копирал диска, който е разделен на осем сегмента. Невредимите части са покрити с геометрични фигури, каквито не се наблюдават върху никой друг древен артефакт. Те са изпълнени с изключителна прецизност и представляват стрели, триъгълници, пресичащи се линии и дори елипса — геометрично-математическа крива линия, дотогава смятана за неизвестна на древните народи (обр. 122).

Вниманието на научната общност за пръв път било привлечено към необикновената и озадачаваща глинена плочка в доклад, изнесен пред Британското кралско астрономическо дружество на 9 януари 1880 г. В една от първите си лекции за „Вавилонската астрономия“, Р. Х. М. Босанкет и А. Х. Сейс я наричат „планисфера“ (сферична повърхност, представена като плоска карта). Те твърдят, че някои от клинописните знаци върху нея „предполагат измервания… изглежда, имат някакъв технически смисъл“.

Многобройните имена на небесни тела, които се срещат в осемте сегмента на плочката, явно свидетелстват за астрономическия й характер. Босанкет и Сейс особено се заинтригували от седемте „точки“ в един от сегментите. Според тях те можели да представляват лунните фази, ако не минавали край линия, назоваваща „звездата на звездите“ ДИЛ.ГАН и небесно тяло, наречено АПИН.

„Не може да има съмнение, че тази загадъчна фигура има просто обяснение“ — заявяват те. Но опитът им да дадат такова обяснение не излиза извън рамките на вярно разчитане на фонетичните стойности на клинописните знаци и заключението, че дискът е небесна планисфера.

Когато Кралското астрономическо дружество публикувало скица на планисферата, Ю. Оперт и П. Йенсен направили крачка напред в разчитането на имената на някои звезди и планети. През 1891 г. в едно немско списание д-р Фриц Хомел („Астрономията на древните халдейци“) привлича вниманието към факта, че всеки от осемте сегмента на планисферата образува ъгъл от 45°. Авторът стига до заключението, че е изобразено цялото небе — всичките 360°. Той предполага, че центърът на планисферата бележи някакво място „във вавилонското небе“.

Проучванията спрели дотам, докато Ернст Ф. Вайднер, първо в статия, публикувана през 1912 г. в списанието Babyloniaca („За вавилонската астрономия“) и по-късно в учебника си „Наръчник по вавилонска астрономия“ (1915 г.) изчерпателно не анализирал плочката, само за да заключи, че е напълно непонятна.

Озадачението му се дължало на факта, че макар геометричните фигури и имената на звезди и планети в различните сегменти да били четивни или нечетивни (дори значението или предназначението им да не били ясни), надписите покрай линиите (пресичащи се под ъгъл от 45°) просто били непонятни. Те винаги представлявали поредица от повтарящи се срички на асирийския език на плочката. Например:

лу бур ди    лу бур ди      лу бур ди
бат бат бат каш каш каш каш алу алу алу алу

Вайднер стига до извода, че плочката е и астрономическа, и астрологическа и че била използвана като магическа плочка за гонене на зли духове, като няколко други текста, които се състояли от повтарящи се срички. С това той изгубил всякакъв интерес към уникалния паметник.

Но надписът придобива съвсем друг смисъл, ако се опитаме да го прочетем не с асирийски думи-знаци, а с шумерски думи-срички, защото не може да има никакво съмнение, че плочката е асирийски препис на по-древен шумерски оригинал. Когато разгледаме един от сегментите (който можем да номерираме като I), неговите безсмислени срички:

на на на    а на      а на ну (по спускащата се линия)
ша ша ша ша ша ша (по обиколката)
шам шам бур кур Кур (по хоризонталната линия)

буквално се изпълват със значение, ако ги приемем за шумерски думи-срички (обр. 123).

Информацията от този сегмент очевидно се отнася за космическо пътуване на самия Енлил. В този първи сегмент имаме точна геометрична скица на два триъгълника, свързани с линия, която завива под ъгъл. Линията представлява маршрут, тъй като надписът ясно посочва, че скицата изобразява как „божеството Енлил мина покрай планетите“.

Изходната точка е левият триъгълник, който представлява далечните краища на Слънчевата система. Целта на пътуването е отдясно, където всички сегменти сочат мястото на кацане.

Оставен с отворена основа, левият триъгълник прилича на един знак от близкоизточното пиктографско писмо, чието значение може да се интерпретира като „земята на владетеля, планинската страна“. Десният триъгълник е обозначен с надписа шу-ут ил Енлил („Път на божеството Енлил“) — както знаем, това означава северното небе на Земята.

В такъв случай пречупената линия свързва Дванадесетата планета — „земята на владетеля, планинската страна“ — със земното небе. Маршрутът минава между две небесни тела — Дилган и Апин.

Някои учени предполагат, че това са имена на далечни звезди или части от съзвездия. Щом съвременните космически кораби се ориентират по предварително определени ярки звезди, подобен навигационен метод не може да се изключи и за нефилимите. И все пак идеята, че двете имена са свързани с такива далечни звезди, някак си не се съгласува със значението им: ДИЛ.ГАН буквално означава „първата спирка“, а АПИН — „където е определен верният курс“.

Значенията на имената посочват пътните спирки, точките, край които е минал курсът. Склонни сме да се съгласим с такива авторитети като Томпсън, Епинг и Щрасмайер, които идентифицират Апин като планетата Марс. В такъв случай значението на скицата става ясно: маршрутът от Царската планета до небето над земята минавал между Юпитер („първата спирка“) и Марс („където е определен верният курс“).

Тази терминология, при която описателните имена на планетите били свързани с тяхната роля в космическите пътувания на нефилимите, се съгласува с имената и епитетите в списъците на седемте планети Шу. Като че ли за да потвърди нашите заключения, под редица от седем точки — седемте планети между Плутон и Земята — има надпис, съобщаващ, че това е пътят на Енлил.

Нищо чудно, че останалите четири небесни тела, тези в „зоната на объркването“, са изобразени отделно, извън северното небе на Земята.

Всички други невредими сегменти също съдържат свидетелства, че това е космическа карта и наръчник за космически полети. Като продължава в посока обратна на часовниковата стрелка, запазената част от следващия сегмент носи следния надпис: „взимане взимане взимане хвърляне хвърляне хвърляне завършване завършване“. В третия сегмент, на който се вижда част от необичайна елипсовидна фигура, има надпис „какаб СИБ.ЗИ.АН.НА… пратеник на АН.НА… божеството ИШ.ТАР“ и интригуващото изречение „Божеството НИ.НИ надзирател на спускането“.

В четвъртия сегмент, който съдържа указания за определяне на местоназначение според група звезди, спускащата се линия представлява хоризонта: под нея единадесет пъти се повтаря думата „небе“.

Дали този сегмент представлява фаза от полета по-близо до Земята, по-близо до мястото на кацане? Може би тъкмо това е значението на надписа над хоризонталната линия: „хълмове хълмове хълмове хълмове        връх връх връх връх град град град град“. Надписът в средата гласи: „какаб МАШ.ТАБ.БА [Близнаци], чиято среща е определена; какаб СИБ.ЗИ.АН.НА [Юпитер] дава знания“.

Ако сегментите са подредени според последователността на приближаване към Земята, почти можем да споделим вълнението на нефилимите при спускането към земния космодрум. Следващият сегмент, в който спускащата се линия също носи надписа „небе небе небе“, съобщава:

наша светлина    наша светлина    наша светлина
промяна    промяна    промяна    промяна
наблюдава път и висока земя
… равна земя…

Хоризонталният ред за пръв път съдържа числа:

ракета    ракета
ракета    издигане    плъзгане
40 40 40
40 40 20 22 22

Горният ред от следващия сегмент вече не гласи „небе небе“, а „канал канал 100 100 100 100 100 100 100“. В този силно повреден сегмент се открива система. Надписът край една от линиите гласи: „Ашур“, което може да означава „който вижда“ или „виждайки“.

Седмият сегмент е прекалено повреден, за да участва в нашия анализ — няколкото различими срички означават „далечен далечен… гледка гледка“ и инструкцията гласи: „натисни“. Осмият, последен сегмент обаче е почти цял. Упътващите линии, стрелки и надписи определят маршрут между две планети. Инструкцията „зареди планина планина“ включва четири групи кръстчета. Двукратно са повторени надписите „гориво вода зърно“ и „пара вода зърно“.

Дали този сегмент е свързан с приготовленията за полет към Земята, или за обратния полет към Дванадесетата планета? Може би е вярно последното, защото в другия край на линията с остра стрелка, която сочи към мястото на кацане на Земята, има друга „стрелка“, сочеща в обратната посока и носеща надпис „завръщане“ (обр. 124).

Когато Еа уредил пратеникът на Ану да „накара Адапа да поеме пътя към небето“ и Ану открил измамата, богът попитал:

Защо Еа разкрива плана небе-Земя

на недостоен човек —

и го почита, прави му Шем?

В планисферата, която разчетохме, виждаме точно такава карта, „план небе-Земя“. С езика на знаците и с думи нефилимите са ни скицирали маршрута от своята планета до нашата.

 

 

Иначе необясними текстове, свързани с небесни разстояния, също се изпълват със смисъл, ако ги четем от гледна точка на космическите пътувания от Дванадесетата планета. Един такъв паметник, открит в руините на Нипур и датиращ отпреди около четири хилядолетия, днес се съхранява в колекцията „Хилпрехт“ в Университета в Йена, Германия. О. Нойгебауер („Точните науки в древността“) установява, че плочката несъмнено е препис „от по-древно оригинално съчинение“. Тя съдържа небесни разстояния, първо от Луната до Земята и после до други шест планети.

Втората част на текста, изглежда, се състои от математически формули за решаване на някакъв междупланетен проблем. Според някои тълкувания той гласи:

„40 4 20 6 40 Х 9 е 6 40

13 касбу 10 уш мул ШУ.ПА

ели мул ГИР суд

40 4 20 6 40 Х 7 е 5 11 6 40

10 касбу 11 уш 6 1/2 гар 2 у мул ГИР таб

ели мул ШУ.ПА суд“

Учените спорят за вярното разчитане на мерните единици в тази част на текста (нова интерпретация ни прати с писмо д-р Йолснер, уредник на колекцията „Хилпрехт“ в Йена). Ясно е обаче, че втората част на текста измерва разстояния от ШУ.ПА (Плутон).

Единствено нефилимите, които пътували между планетите, може да са автори на тези формули, единствено те се нуждаели от такива данни.

Като се има предвид, че тяхната планета и целта им, Земята, се намирали в постоянно движение, нефилимите трябвало да насочат кораба си не към мястото, където била Земята по време на излитането, а там, където щяла да е по време на пристигането. Спокойно можем да приемем, че те изчислявали траекториите си по същия начин, по който съвременните учени картографират експедициите до Луната и други планети.

Космическите кораби на нефилимите навярно били изстрелвани от Дванадесетата планета в посоката на нейната орбита, но много преди приближаването й до Земята. Въз основа на тези и безброй други фактори Амнон Сичин, доктор по въздухоплаване и инженерство, изчисли специално за нас две алтернативни траектории. Първата изисквала изстрелване на кораба от Дванадесетата планета преди да достигне апогея си (най-далечната точка). Почти без разход на гориво корабът всъщност почти нямало да промени курса си, а просто щял да намали скоростта. Докато Дванадесетата планета (също космически кораб, макар и огромен) продължавала по елипсовидната си орбита, космическият кораб щял да следва много по-къс елипсовиден курс и да стигне до Земята много преди нея. Тази алтернатива има и преимущества, и недостатъци.

Периодите от по три хиляди и шестстотин земни години, с които нефилимите измервали мандатите и дейността си на Земята, предполагат, че те може би са предпочитали втората алтернатива — кратко пътуване и престой в земното небе, съвпадащ с приближаването на самата Дванадесета планета. Това изисквало изстрелване на космическия кораб (С), когато Дванадесетата планета се намирала по средата на връщането си от апогея. Поради бързото увеличаване на скоростта на планетата корабът имал нужда от мощни двигатели, за да я изпревари и да стигне на Земята (В) няколко земни години преди нея (обр. 125).

Въз основа на сложни технически данни и податки в месопотамските текстове стигаме до заключението, че за пътуванията си до Земята нефилимите използвали същия подход, какъвто използва НАСА за полетите до Луната: когато наближавал целта (Земята), главният космически кораб влизал в орбита около нея, без да каца. От кораба-майка се отделял по-малък кораб, който се приземявал на планетата.

Колкото и трудно да било кацането, излитането от Земята трябва да било още по-рисковано. Спускателният кораб трябвало да се върне на кораба-майка, който да запали двигателите си и да развие изключително висока скорост, за да настигне Дванадесетата планета, вече отминала перигея си между Марс и Юпитер с максималната си орбитална скорост. Д-р Сичин изчисли, че в земната орбита на космическия кораб имало три точки, които можели да му придадат начална скорост. Трите алтернативи давали на нефилимите възможност за избор и им позволявали да настигнат Дванадесетата планета от 1.1 до 1.6 земни години.

За успешното подхождане, кацане и излитане от нашата планета били необходими подходящ терен, напътствия от Земята и идеална координация с родния им свят.

Както ще се уверим, нефилимите изпълнявали всички тези изисквания.