Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’home of londres, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,3 (× 4 гласа)

VI

— Олга, занесете бързо закуската на мис Мичъл!

Когато камериерката мина с подноса, собственичката я спря с жест и направи бърза проверка.

— Ще прибавите две препечени филии и парче масло.

Стенният часовник над бара от акажу показваше девет и половина. Но часовете нямаха никакво значение. Хотел „Ню Хейвън“ не живееше вече своя нормален живот.

Старият Мичъл, който се бе прибрал в пет часа сутринта, беше станал. Чуваше се как ходи насам-натам из банята и камериерът твърдеше, че правил гимнастика.

Инспектор Молисън пък бе прекарал нощта навън. Хотелиерката беше на бюрото, когато той влезе много спокойно, като всеки друг.

— Ще ме оставите да спя до десет часа и ако ме търсят по телефона или искат да ме видят, няма да ме безпокоите по никакъв повод. В десет часа ще ми донесете закуската.

— Това са само два часа сън.

— Достатъчно е!

Беше много любезен, много естествен и все пак хотелиерката не смееше да го разпитва. Като пристигна в осем и половина, прислужникът съобщи, че навсякъде имало жандарми и полиция. Малко преувеличаваше, но не много, защото и търговците, които отваряха капаците на прозорците, бяха забелязали същото.

Щеше да вали цял ден. Коварно зеленото море бе набраздено от бели гребени. В девет без четвърт вече телефонираха за инспектора, но хотелиерката бе непреклонна.

— Не, господине. Господин Молисън ми даде точни указания. След десет часа, ако обичате…

Като почваше работа, Жермен промърмори.

— Питам се дали ще го хванат.

А хотелиерката се изненада много, че още не бе се сетила за господин Браун. Без съмнение беше впечатлена от величието на полицейската акция, а може би и от спокойствието и авторитета на инспектора.

— Къде би се скрил? — продължи Жермен, като навличаше бялото сако, което носеше след часовете за хранене. — Вие, госпожо Дюпре, бихте ли го взели за разбойник? Колко тъжно си пиеше уискито и поръчваше следващото, без да говори, само с поглед.

— Шт! Господин Мичъл слиза.

 

 

Малоан, който дишаше шумно като препил — без да е вкусил капка алкохол, — се обърна наляво и осъзна, че се намира в собственото си легло и спи от около час. В същия миг пътната врата се отвори и затвори. Щеше пак да започне да размишлява, но в просъница се досети, че това няма да има край, че ще му бъде неприятно и успя да се унесе в сън.

Жена му триеше с фламандска паста готварската печка, а Анриет току-що бе излязла. Един голям ключ тежеше в джоба на палтото й. Беше си лъснала сабото, ала бе вързала с кърпа косите си.

— Иди да донесеш няколко рака за обяд — беше казала майка й.

За раците нямаше нужда да слиза по стръмната пътечка, която водеше към пристанището, а да продължи по пътя до морския бряг. Земята бе покрита с ниска трева, белезникаво зелена като вълните. Анриет забеляза, че един жандарм стои точно на завоя между скалистия бряг и пристанището, но не се смути и пое надолу по изровения в скалата път, който водеше към морето.

Имаше отлив. На около двеста метра навътре камъните бяха покрити с водорасли и морски растения, в които трябваше да гази — като внимаваше да не се подхлъзне — и да търси раци с куката. От шестгодишна Анриет ловеше раци на това място. От ситния дъжд косите й залепваха по слепоочията. Тя пое дълбоко въздух, за да усети силната миризма на водорасли, и се отправи към колибата, която баща й бе построил от стари материали в подножието на скалата, използувайки за опора скалистия бряг.

През цялото време тя виждаше над себе си силуета на жандарма, който, като нямаше друга работа, я следеше с поглед.

„Татко е забравил да заключи вратата“ — помисли си тя, като пъхна ключа в ключалката и разбра, че е излишно.

В колибата имаше една плоскодънна лодка, с която Малоан излизаше на риболов, кошове за омари, въдици и разни други неща, които той събираше по брега след силни бури: празни буренца, парчета корк, сандъци от бисквити, плаващи трупи.

Не беше много светло. Анриет знаеше, че кошниците са вляво и направи две крачки, но спря стъписана, понеже дочу изскърцване. Първо помисли, че е някой голям плъх, но дочу още едно изскърцване, което не можеше да бъде от плъх, и тогава съзря белезникавото петно на нечие лице в полумрака.

Защо не извика? Може би мислеше за жандарма, застанал на пост на скалата. Но забрави да вземе куката и кошниците за раци, втурна се назад, машинално затвори вратата и пъхна ключа в джоба си.

Хукна, без да мисли, към къщи и колкото повече се приближаваше, страхът й все повече нарастваше и тя все повече се чудеше на хладнокръвието, с което бе действувала. Почука тихо на вратата и щом майка й отвори, рече задъхано:

— В колибата има човек!

— Какво говориш?

— А на брега видях един жандарм. Сигурно търсят някого.

Горе, в малката спалня, Малоан отвори едното си око, щом дочу шушукането на двете жени. Различи тапетите на сребърни черти, с които бе сменил старите — на цветя, защото продавачът му бе казал, че са по-модерни. Но с които все още не можеше да свикне, както и с парчето червена коприна, украсена с четири дървени висулки, което служеше за абажур.

За да чуе какво говореха, трябваше само да отвори и другото си око, да се надигне и да нададе ухо. На мястото, което жена му заемаше до него през нощта в същото легло, имаше една вдлъбнатина и когато наместваше главата си, той докосваше другата възглавница, с по-друга миризма.

Питаше се дали да се ослушва, или да спи, но предпочете съня — сън, който не му пречеше да съзнава, че спи и че като се събуди, ще трябва да мисли за досадни неща.

 

 

— Ще ви сервираме в трапезарията, господин Мичъл. Жермен! Поднеси закуската на господин Мичъл… Ще искате яйца с шунка, нали?

Странен старец беше, съвсем дребен, невероятно трескав, но най-силно впечатление правеше с розовия си тен на дете и невинното лице под белите коси.

— Не е ли арестуван още? — с усилие попита той, защото знаеше само няколко френски думи и ги произнасяше лошо.

Толкова лошо, че Жермен не разбра нищо и госпожа Дюпре трябваше да преведе:

— Господин Мичъл пита дали не са арестували крадеца. Не зная, господин Мичъл. Господин инспекторът си легна и заповяда да не го будим преди десет часа.

Хвърли поглед към стенния часовник, който показваше десет без десет минути. В същото време телефонът до нея иззвъня.

— Ало! Да, хотел „Ню Хейвън“… Не, господине… Ако искате, обадете се пак след десет минути… Уверявам ви, че е невъзможно… Моля? Извинете, господин капитан, но наистина нямам право…

Мъжът й подаваше глава през гишето на офиса, нахлупил бялата шапка.

— Беше капитанът на пристанището — му обясни тя, като размахваше ръце. — Току-що открили нещо…

— Зад стъклата на трапезарията тя виждаше господин Мичъл, който се хранеше бавно.

— Жермен! Часът е десет без три. Време е да приготвиш подноса…

Жермен разбра и след три минути вече чукаше на вратата на номер шест. Около четвърт час се чуваха стъпки, шум от чешма и когато вратата най-сетне се отвори, инспектор Молисън се появи на стълбите свежо избръснат, с изчеткан костюм и напръскани с одеколон коси.

— Обади се капитанът на пристанището. Изглежда, са намерили някакво тяло…

Старият Мичъл остави закуската си и се втурна към него, но инспекторът му подаде дясната си ръка, а с лявата вдигна веднага слушалката.

— Ало! Канцеларията на пристанището, моля…

Докато говореше по телефона, той подхвърляше и по някоя английска дума на стареца до себе си. Жермен бе застанал мирно до бара, собственикът стоеше неподвижно зад гишето, а госпожа Дюпре се усмихваше едва-едва, сякаш се извиняваше за присъствието си.

Щом приключи с разговора по телефона, инспекторът поговори още малко на английски със стария Мичъл и каза на Жермен:

— Пардесюто ми, ако обичате.

— Извинете, господин Молисън… Простете за нахалството… — госпожа Дюпре бе порозовяла от смущение. — Но ще позволите ли да ви попитам дали това е… дали са открили господин Браун?

Той я изгледа учудено.

— Защо господин Браун?

— Мислех… Не зная… Струваше ми се…

— Намерили са трупа. Трупа на човека, убит от вашия господин Браун…

Тя се изчерви още повече, защото той каза „вашия господин Браун“, а това звучеше почти като обвинение. Запита се дали нейният мъж бе забелязал намека, ала той не бе обърнал внимание.

— Донесете и кожуха на господин Мичъл, Жермен!

И двамата излязоха, като оставиха някаква студенина зад себе си. Отначало никой не проговори. Жермен подреди чашите и като гледаше в тезгяха, най-сетне промълви:

— Мислите ли, че това е възможно, госпожо Дюпре?

А хотелиерката гледаше фотьойла, където обикновено сядаше господин Браун и оставаше понякога повече от час така, с блуждаещ поглед. Беше на някакви си два метра от нея. От време на време те разменяха по някоя дума. Тя дори го беше попитала дали е женен, а той мълчаливо й бе показал халката си.

Нали бе стигнала дори дотам да си представя, че тъжното му настроение се дължи може би на порочността, или злобата на жена му?

— Започвайте да приготвяте масите, Жермен.

Ще трябват пет прибора за господин Анри и два за хората от Париж.

 

 

В кухнята на семейство Малоан се шушукаше.

Къщата беше почти нова. Обзаведена удобно и лесно се поддържаше. Имаше двор, покрит с плочи, с чешма и лятна кухня. Паркетът бе лакиран, а стените на стълбището — боядисани с блажна боя. Не бе помислено обаче за дебелината на стените. Като говореха, всичко се чуваше от стая в стая, а когато например Малоан се обличаше на първия етаж, в продължение на четвърт час се чуваше гръм и трясък.

— Сигурна ли си, че си заключила вратата?

— Дори не го направих нарочно. Излязох и превъртях ключа…

— Питам се дали да кажем на баща ти… Не знам какво му става тия дни… Видя ли лулата, която си е купил, без да каже дума? Вчера и завчера почти не е спал…

Можеха да кажат на жандарма и да му дадат ключа.

И двете мислеха за това, но тази мисъл ги караше да свеждат глава със свити стомаси, особено Анриет, която сега си мислеше, че бе уловила в полумрака погледа на подгонено животно.

— Ако знаехме само какво е направил…

— Може би има нещо в сутрешния вестник?

Вестникът бе в пощенската кутия, защото само Малоан го четеше, като станеше. Анриет погледна заглавията, прелисти го, но не намери нищо, което да има връзка с човека, скрит в колибата.

— Дали не е влязъл, за да открадне инструментите на баща ти? Достраша ги, защото Малоан щеше да се разгневи страхотно, ако въдиците му изчезнеха. Той спеше така леко горе, че непрекъснато долавяше шушукането им, макар да заравяше колкото може по-дълбоко глава във възглавницата, опита се дори да хърка, сякаш да примами съня. Сирената му подсказа, че е единадесет часът. Нормално той трябваше да спи още два часа, а после щеше да му остане и време да мисли за своите неща.

 

 

Мис Мичъл слизаше в хола на хотел „Ню Хейвън“ и собственичката я оглеждаше с любопитство, защото снощи пътниците бяха посрещнати от дежурния. Човек винаги си създава някакво мнение за хората, преди да ги познава, и госпожа Дюпре си бе представила Ева Мичъл като тънка и решителна жена спортен тип.

Тя обаче приличаше на момиченце или по-скоро на кукла — с големите си сини очи, съвсем малкия си нос и ефирния тоалет. Знаеше няколко френски думи, малко повече от баща си, а акцентът й бе затрогващ.

— Имате ли новини? — се осведоми тя.

— Новини за какво, мис?

— За нашите пари.

— Не! Знам само, че са извадили един… Извинете, един труп от пристанището… Жермен току-що ми каза, че бил заседнал от два дни в основите на южния вълнолом…

— На южния вълнолом… — повтори тя, сякаш изучаваше френски.

Не бе разбрала. Госпожа Дюпре говореше доста бързо. Тя погледна към бара, после трапезарията, салона, сякаш търсеше къде да се настани, но накрая се отправи към вратата.

Въпреки дъжда, който валеше непрестанно, тя прекоси насипа, а след това я гледаха дълго как се разхожда съвсем сама по дигата. Отдалече изглеждаше още по-крехка, същинско дете.

Близо до пристанището инспекторът и господин Мичъл излизаха от един хангар и полицаят рече на капитана на пристанището:

— Това е наистина Теди. Ще кажа да ви изпратят досието му.

— Мислите, че е убит ли?

— Не мисля. Сигурен съм. Все някой ден това трябваше да свърши така. Ако познавахте Браун, щяхте да разберете. Теди бе неговият зъл дух. Той го караше да върши едно или друго и винаги като напук без никаква полза за Браун…

Стиснаха си ръцете. Господин Мичъл бе много възбуден. Докато обикаляше кейовете с човека от Скотланд Ярд, непрекъснато му досаждаше с въпросите си.

— При това вие предадохте моята заръка на това момче?

— Повторих дума по дума поръчката ви.

— Сигурен съм, че той дори не е влизал в хотела.

— Вие ме бяхте уверили, че ако Браун разбере, че е разкрит, ще остави банкнотите, за да не го безпокоят…

Инспекторът не отвърна. Различаваше отдалеч жандармите и цивилните полицаи. Хората от Диеп също ги различаваха и по всички магазинчета се говореше само за това, тъй като във вестниците не се споменаваше за никакво престъпление, за никаква кражба.

— Идете при дъщеря си, господин Мичъл.

— Знаете ли, че при мен той направи за първи път своя номер на „човека без кости“. Преди беше обикновен клоун в един пътуващ цирк.

— Да! Идете да видите мис Ева, която сигурно скучае сама в този хотел.

 

 

Малоан се измъчи да се насилва да заспи. Поне двадесет пъти се бе обърнал и вече го болеше вратът. Колкото и да се опитваше да не разсъждава, мислите му се нижеха сами, щом се отпускаше за миг.

— Баща ти става — съобщи госпожа Малоан, като застла масата с покривка.

— Да му кажа ли?

— Да видим първо в какво настроение е. Ще ти дам знак.

Най-често Малоан слизаше необлечен, само с панталон и сако върху пижамата, а на краката с плъстени пантофи. Но сега го чуваха да се мотае дълго и когато бутна вратата на кухнята, беше облечен като вчера, в празничния си костюм.

— Какво толкова тайно си приказвате цялата заран? — изсумтя той и хвърли наоколо подозрителен поглед.

Отвори тенджерата и викна:

— Пак зеле!

— Исках да сготвя раци — рече, без да мисли, жена му.

— И какво?

Той забеляза в ъгъла на масата големия чер ключ, както и шалчето, което Анриет слагаше само когато ходеше на брега.

— Мисля, че има отлив?

— Да, татко.

Госпожа Малоан направи знак на дъщеря си да говори.

— Ще ти обясня… Последния път ти сигурно си забравил да заключиш колибата…

— Какво приказваш?

— Уверявам те, че вратата не беше заключена.

Смръщил вежди, той чакаше — с гръб към печката, с лула в ръцете, която бе започнал да пълни.

— Бях видяла вече един жандарм на скалистия бряг… Трябваше да ида да взема куката и кошницата…

В този миг жена му и дъщеря му играеха за него ролята на врагове.

— Хайде де! Онемя ли?

— Видях един човек в колибата — побърза да извика Анриет. — Беше скрит зад лодката…

Той направи крачка към нея, сякаш за да я удари.

— Какво ти каза той? Повтори каквото ти каза!

— Луи… — простена госпожа Малоан.

— Но говори, за бога!

— Нищо не ми каза. Аз избягах…

Той дишаше тежко, със суров поглед, както в кафенето, когато надушваше боя.

— Каза ли на жандарма?

— Не… — отвърна тя, готова да се разреве.

Той видя пак ключа и изведнъж избухна:

— Значи си го заключила?

Тя не посмя повече да продума. Кимна с глава, вдигнала ръце да се пази от ударите.

Малоан се задушаваше. Изпитваше нужда да направи нещо, каквото и да е — нещо необуздано, за да се успокои, и първата му жертва бе лулата, той я запрати с всичка сила на пода и тя се пръсна като яйце.

— Дявол да го вземе! Ти си го заключила в колибата?

Лулата му беше малко и госпожа Малоан, като следеше заплашителния му поглед, скри супника.

— По дяволите! — повтори той.

Всичко очакваше! Но точно това! Мъжът от Лондон затворен в собствената му колиба!

— Какво ще правиш сега, Луи?

Той беше взел ключа и го пъхаше в джоба си.

— Какво ще правя ли?

И той не знаеше. Но за да ги стресне, се изсмя.

— Слушайте! Първо, вие двете ще си затваряте устата, ясно ли е? Не искам да ме разпитват! А сега — гледайте си женските работи!

Прекоси коридора с тежки стъпки и след като откачи шапката си от порт мантото, отвори вратата. Дъждът бе станал по-силен и остър. След няколко крачки бузите му лъщяха, а ръцете му бяха мокри. Не се сети да вземе старата дървена лула, така че не можеше и да пуши.

Трябваше да измине само петдесет метра, за да забележи жандарма, изправен на завоя на скалистия бряг, с гръб към града, неподвижен като часовой. По-нататък бе зеленото море с бели бразди. А отвъд всичко, в безкрая, тъмното петно, което се открояваше в небето, бе димът на кораба от Ню Хейвън.

 

 

— Привет! — рече Малоан, с ръце в джобовете, като спря в края на скалата.

Можеше да мине и без любезности, защото един служител по железниците струва колкото един жандарм, и онзи разбра това, защото след като погледна фуражката му, отвърна свойски:

— Привет!

— Да не би нещо да не е в ред тук?

Малоан се преструваше, че гледа морето, но извръщаше жадно поглед към колибата си, която бе под него, покрита наполовина с нагъната ламарина, наполовина с насмолен картон.

— Търсим един англичанин — въздъхна жандармът, като се обърна към града, където, с добро зрение, можеше да видиш колко е часът на морската гара.

— А! Значи англичанин.

Жандармът си мислеше само за смяната и това обезсърчи Малоан. Той би желал да поговори по-дълго с него, да се наслади на този разговор, мислейки си, че мъжът, скрит в дупката под тях, ще чуе бъбренето им. Морето прииждаше. Към пет часа щеше да стигне до скалата и ако имаше вълнение, щеше да се удря във вратата на бараката.

— Наблизо ли живеете? — попита от учтивост жандармът.

Малоан посочи трите къщи, изникнали върху стръмнината, и събеседникът му въздъхна и рече убедено:

— Не е много весело!

— Кажете, бил ли е въоръжен този ваш англичанин?

— Изглежда, че не е.

На Малоан не му се тръгваше, но не бе много естествено да виси под дъжда и да зяпа морето. А точно този дъжд го успокояваше, както и присъствието на жандарма, тъжните мокри покриви на града и бялата пяна по зеленото море. Светът наоколо трябваше да бъде злокобен. Той чуваше шума на водните капки по неравната ламарина на колибата и знаеше, че вътре се процеждат мокри струи.

— Сигурни ли сте, че не е напуснал града? — попита той със същото безразличие, с каквото би поискал огън.

— Знам само това, което са ми казали. Инспекторът от Скотланд Ярд твърди, че нашият човек няма нито стотинка в джоба, нито револвер, нито нож.

Което доведе Малоан до мисълта, че неговият клоун нямаше нищо за ядене. Изумително бе да си там, където беше той, и съзнанието ти да работи бавно. Като чуваше да се говори, този човек не си ли представяше, че е обкръжен? Не трепереше ли от страх и студ? А когато бе влязла Анриет?

Малоан ритна с крак буца пръст до края на скалата и тя се търкулна върху неравната ламарина.

— Ваш ли е този заслон? — попита жандармът. Лодка ли имате?

— Имам само плоскодънна лодка, но тия дни ще си купя моторна.

— На колко години се пенсионирате в железниците?

— На петдесет и пет.

А човекът стоеше все така под тях, без храна. Малоан ритна още една буца пръст с нехайството на хлапе, което подритва камъче на връщане от училище. Но откакто се бе замислил, в мига, когато жандармът заговори за пенсията, погледът му бе станал някак блуждаещ: „Ако не му отворя вратата, след няколко дни ще умре!“

И това извикваше различни картини в съзнанието му, например как нощем по време на прилива Малоан влачи към морето едно мършаво, вцепенено тяло.

— Трябва да вървя да хапна! — рече той.

И пъхнал ръце дълбоко в джобовете, се отправи към къщи. Ужасно бе да дадеш воля на мислите си. През нощта жандармите сигурно щяха да обикалят с електрическите фенерчета и ако човекът имаше нещастието да помръдне…

Намери всички на масата, дори и Ернест, който се бе върнал от училище. Нахрани се, без да продума, като само поглеждаше семейството си.

— Искаш ли да излезеш с мен? — попита той изведнъж Анриет.

Тя се обърна към майка си, която се съгласи.

— Точно така! Идете да се разходите двамата.

— Ами аз? — захленчи Ернест.

— Ти ще стоиш тук!

Малоан се качи в своята стая да се среше и да изчетка костюма си, отвори старата кутия от бисквити, която бе в гардероба с огледалото, с намерението да вземе оттам малко пари. В кутията имаше една банкнота от хиляда франка и една от петстотин и той ги пъхна бързо в джоба си.

— Готова ли си, Анриет?

— След пет минути!

Мина край нейната врата и едва не се изкуши да влезе. Водата се плискаше в легена. Поспря само за миг и бързо подхвърли през смях:

— Да се докараш хубаво!

Мъжът сигурно бе гладен, а дъждът продължаваше, в колибата капеше най-малко от десет места, процеждаше се ледена вода.

— Ернест, излез за малко.

— Защо?

Той изтика момчето в коридора и протегна ръце над огъня, както правеше след измиване.

— По повод на това, което разказа Анриет тази сутрин, аз размислих — рече той на жена си. — Не трябва да се споменава на никого. Разбра ли?

— Ами ако замине с твоята лодка?

Не бе мислил за това. Въздъхна отегчено:

— Толкова по-зле!

Анриет се напудри и начерви, като сложи малко повече червило, което изглеждаше още по-силно, понеже носеше рокля от зелена коприна. Всеки път, когато се обличаше така, намираха, че е по-пълна отколкото беше.

— Къде отиваме?

— Ще видим.

Стигнаха мълчаливо до пътечката и Малоан имаше същото чувство, явно без причина, като в дните на празник или на сватба — чувството за живот, по-различен от всекидневния.

— Твоят шеф не те ли задяваше?

— Как не!

Той я наблюдаваше скрито с малките си очи, със задоволство и тревога.

— Казах на майка ти да не говори за колибата. Разбира се, и ти няма да говориш.

Едно рибарско корабче плуваше наблизо и екипажът, събран на мостика, гледаше Анриет и се смееше. Тя не вървеше както обикновено. Имаше си празнична походка — по-лека, по-боязлива. Прекрачваше локвите и някаква вътрешна радост осветяваше лицето й.

— В кафене „Швейцария“ ли отиваме?

Малоан не отвърна веднага, защото унесено гледаше стъклената клетка от другата страна на пристанището и потръпваше при мисълта, че е богат. Това бе невероятно, фантастично! Когато беше сам, дори не можеше да си представи какво значат реално тези пари, но сега, като се разхождаше с дъщеря си, откриваше нови възможности.

— Ще бъдеш ли доволна, ако не ходиш вече на работа?

— Това е невъзможно — отвърна тя, без да подозира какво се крие зад тези думи.

— Ами ако е възможно? И ако те облека дори по-хубаво от дъщерята на Лене?

— Тя може да харчи колкото си иска, няма вкус, но е тъпкана с пари!

Малоан виждаше горе в клетката сивия силует на колегата си. И денят беше сив. Лампите още не бяха запалени и това създаваше доста тягостно, жалко впечатление. Дежурният стрелочник сигурно също го виждаше и изпитваше завист, че той се разхожда с пременената си дъщеря.

Двамата жандарми стояха на пост на ъгъла на кея, трети пред морската гара. Хората бързаха. Денят преваляше и всеки прилепяше гръб о стените на къщите пред минаващите коли, за да не го изпръскат.

Кафене „Швейцария“ вече светеше. Фонографът свиреше. Камелия бе заела своето място и понеже Малоан беше с дъщеря си, се престори, че не го познава, но разгледа Анриет от глава до пети.

— Можеш да пиеш нещо хубаво, един ликьор. Келнер! Един ликьор и един хубав калвадос.

— Бенедиктин ли?

Анриет се поколеба за миг, после кимна с глава.

— Също калвадос и бучка захар.

И точно тя поведе разговор за техните тревоги.

— Питам се дали има какво да яде. Знаят ли дали е млад?

Ни млад, ни стар. Той нямаше възраст. Беше едно тъжно, уплашено същество.

„Един неудачник!“ — си каза Малоан, който си представяше как лодката се движи бавно и как куката потъва във водата, търсейки куфара.

— Скъпа ли беше твоята лула, татко? Защото ако не е много скъпа, бих ти купила друга.

Побоя се тя да не научи, че лулата струва двеста и петдесет франка и заговори за друго.

— Майка ти не те ли помоли да й занесеш синя вълнена прежда?

— Да. Иска да изплете пуловер на Ернест.

Колко ли можеше да струва една кожа като кожата на Камелия? Малоан си спомни, че веднъж, като целуна момичето, бе докоснал гладката й парфюмирана кожа. Не разбираше от тези неща. Попита Анриет, която я погледна надменно.

— Обзалагам се, че е имитация! А тя е лека жена. Познавам я. Идваше в месарницата сутрин в мръсен пеньоар и подпетени обувки.

— Ако е имитация, колко струва?

— Сигурно към триста франка.

Той изпи още един калвадос и плати на сервитьора с банкнота от петстотин франка.

— Ела.

— Къде отиваме?

— Ще видиш!

Понякога алкохолът изобщо не ти действува или те заболява само глава, а друг път изпълва гърдите ти с топъл оптимизъм. Така и сега. Очите на Малоан блестяха и на излизане той махна приятелски на Камелия.

Нощта бе паднала. Всички витрини бяха осветени. Чадърите се блъскаха един в друг. Малоан забеляза една млада жена, която носеше син шлифер, и веднага реши да купи същия на дъщеря си. С нехаен вид и усмивка на устните той я побутна към магазина „Нувел галери“, а после от щанд на щанд, до сектора за шлиферни облекла, а там, без много-много да умува, каза на продавачката:

— Покажете ни сините шлифери.

— От обикновен плат или от коприна?

Докато дъщеря му ги пробваше, той мислеше за инспектора от Скотланд Ярд и усмивката му бе предизвикателство точно към него. И не само към него, но и към смотания жандарм тази сутрин, към дребничкия комисар от специалния отдел, който тичаше отчаяно под дъжда.

— Колко? — попита той.

— Сто седемдесет и пет франка. Имаме и баретка в същия цвят.

Купи и баретата, която струваше двадесет франка, и хвърли още един поглед наоколо, за да се увери, че няма какво друго да купува.

— С тях ли ще останете, госпожице?

Разбира се. Тя даде адреса си, за да изпратят старото палто. Вече на улицата, Малоан и дъщеря му се чувствуваха все по-празнично. Минувачите, които съзираха възторжените им усмивки, не се съмняваха в това. Малоан си казваше, че може да изхарчи цялата банкнота от петстотин франка.

— Обувките ти бива ли ги още?

— Не пропускат вода, но не отиват на синьото.

Купиха и обуща. Каква радост бе да се приближиш до касата и без всякакъв страх от цифрите да кажеш: „Колко?“

Госпожа Малоан щеше да обикаля петнадесет дена града, за да купи същите обуща! По това време жандармът сигурно бе сменен. А може и да са махнали поста, защото не биха могли да пазят вечно брега само защото някакъв човек е избягал. Дъждът плющеше по неравната ламарина.

— Доволна ли си?

— О, да! Но какво ще каже мама?

Той присви очи, не отвърна, но малко по-нататък спря пред един магазин за ръкавици.

— Влез!

Анриет започна да поглежда с леко безпокойство възбуденото лице на баща си.

— С каква подплата искате, вълна или кожа?

— Което е по-хубаво.

Най-смешното беше, че той едва не плачеше от радост и нерви. Плуваше в един нов свят. Обикновено по това време трябваше да си бъде вкъщи, да се занимава с дреболии, както правеше почти всеки следобед, или да играе домино в кафенето.

— Вземи и един чифт за майка ти. Ще бъде доволна.

— Не й знам номера.

— Ако не станат, ще ги сменим, госпожице — побърза да каже продавачката.

Всички бяха мили. Когато купуваха чорапи в съседния магазин, нарекоха Анриет госпожа и Малоан извърна глава, за да скрие усмивката си.

Какво можеше да очаква мъжът, спотаен в колибата? Нямаше нито стотинка. Полицията разполагаше с отличителните му белези.

Изведнъж Малоан престана да се интересува от покупките на дъщеря си. Щом убиецът бе избрал неговата колиба, дали не смяташе да се промъкне у Малоан през нощта? Знаеше къщата. Не можеше да предположи, че куфарът е останал в стрелочната кабина. Знаеше, че Малоан отсъствува всяка нощ.

Бе чел такива истории във вестниците: някой рецидивист, престъпник, който няма какво да губи, се вмъква в усамотена къща, във ферма или вила, убива жените и старците с брадва или железен прът, открадва парите, опразва долапите с храна и пие вино направо от счупеното гърло на бутилките.

— Колко? — попита той разсеяно.

Анриет, която бе забелязала промяната в него, попита тихо:

— Скъпо ли ти се вижда?

— О, не!

— Сърдит ли си?

— Нали ти казвам, че не съм!

Той не обичаше Ернест, защото всички говореха, че приличал на вуйчо си и защото майка му винаги го защитаваше пред него. Все пак му купи нова чанта и кутия водни бои. Анриет носеше пакетите. Валеше по-слабо, но въпреки това водните капки шумоляха по фината хартия.

Какво още можеше да купи? Сега, след като бе развалил банкнотата от хиляда франка, нямаше вече причини да спира. Но нямаше и представа какво да купи.

— Би трябвало да си вземеш нова шапка, татко. А, да! Една железничарска фуражка! Защо не и цяла униформа?

— Да влезем за малко тук!

Беше някакво бистро и той изпи на бара един аперитив, с надеждата да си възвърне доброто настроение. Нямаше право да си остане дори тази нощ, за да пази дома си!

— Какво ще пиеш?

— Нищо. Не ми се пие.

— Донесете й все пак едно малко — каза той на сервитьора.

Защото ако тя не пиеше, това вече приличаше на упрек.

— Нищо няма да ти стане, хайде! Къде има магазин за кожи?

— Срещу пощата.

Ставаше досаден и още по-вироглав, обхванат от натрапчивите си идеи. Държа се лошо и пред продавача на кожи.

— Колко струва една лисица?

— Истинска ли? Като се почне от петстотин франка…

— Покажете ни на тази цена.

Дъщеря му го дръпна за ръкава.

— Недей. Мама ще се ядосва. И изкуствените са хубави.

— Остави ме на мира!

И нейното опиянение се изчерпваше, но скоро тя засия отново, като сложи лисицата на врата си. Беше червена лисица и не отиваше на шлифера.

— С нея ли ще останете?

Разбира се, че с нея! И те поеха отново с пакетите по улиците.

— Не е ли време за връщане? — разтревожи се Анриет.

Тя пресече на другия тротоар, за да мине пред месарницата, но решетката беше затворена, магазинът пуст. На ъгъла на улицата една жена питаше някого за нещо. Малоан я забеляза, защото говореше английски, и внимателно я погледна. Носеше черен костюм, доста тънък за сезона. Имаше неправилно лице, червеникави коси, които се подаваха от шапката й, и тънко вратле със златна верижка с медальон.

— Купи вестници — каза той на дъщеря си.

Той избягваше да гледа стъклената клетка, а когато завиваха край кафене „Швейцария“, за да стигнат до кея, Анриет се блъсна в Камелия, която стоеше в сянката заедно с английския инспектор.

Малоан ускори крачка. Не можеха да му кажат нищо! Нищо лошо не беше сторил! Свъсил вежди, той мислеше как да се справи с тази колиба. Защото след това бе достатъчно само да изчака няколко седмици или месеци и да поиска да го пенсионират.

Щеше да отиде някъде във Франция или все пак в Нормандия, на юг от Сена, например някъде до Кан. Ще си купи лодка с платна и мотор и ще лови риба само за удоволствие.

„Все пак си мисля какво ли ще каже мама!“

Безпокойството на Анриет растеше все повече с приближаването им към къщи. Малоан имаше точно толкова време, колкото да се преоблече, да хапне и да тръгне на работа.

Дали през нощта мъжът нямаше да се опита да излезе от скривалището си? Зад лодката имаше инструменти. Като разреже дъските…

Би полудял, ако не знаеше къде се намира вече! Дори повече, отколкото като знаеше, че е в колибата! Беше ли се колебал дали да убие онзи англичанин? Не! Той просто го бе убил, така както човек никога не мисли, че може да го стори, докато не се изправи пред престъплението, дотолкова е обикновено.

Ако не бе ял от миналата вечер, значи бе изтощен, а той не беше и преди много добре.

Но скрит в мрака на колибата, все пак имаше някакво предимство.

Не беше ли най-добре да поговори с него през стените — тихо, за да не чуе никой — и да му предложи част от банкнотите?

— Вкъщи има някой — забеляза Анриет, когато се приближиха.

— Откъде разбра?

— В коридора свети.

Когато нямаха гости, лампата във вестибюла се гасеше.

— Имаш ли ключ?

Тя отвори вратата. Чуваха се гласове. Анриет се питаше дали не е по-добре да остави новите си дрехи и пакетите в коридора, но баща й я побутна към кухнята.

Там бяха баджанакът и жена му.

— Не знаех, че сте се канили да идвате — каза Малоан, без да ги поглежда в лицето.

В същото време жена му извика:

— Какво е това? Баща ти ли?

И опипваше шлифера, шапката, ръкавиците, поглеждайки мъжа си с нарастваща тревога.

— За мене нищо ли няма? — захленчи Ернест, разтворил пакет с чорапи.

Снахата смяташе, че шлиферът е много ярък. Баджанакът рече:

— Току-що казвах на жена ти, че си сгрешил, като си прибрал Анриет от едно сигурно място при търговци, които имат пари.

В кухнята се събраха твърде много хора, а разтворените пакети внасяха още по-голям безпорядък.

От всички страни се говореше. Анриет показваше обущата си. Нещо загаряше на печката.

— В такова време е толкова трудно да се намери добро място…

Малоан навеждаше глава като разярен бик. Виждаше как всички се вълнуват. Отвсякъде чуваше врява и бе убеден, че никога няма да успее да сложи ред във всичко това, че никога няма да може да се измъкне от едно толкова сложно положение.

— По дяволите! — въздъхна той обезкуражен, отваряйки вратата.

Качи се в своята стая да си смени костюма и си избърса очите, преди да превърти електрическия ключ.