Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’home of londres, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,3 (× 4 гласа)

II

Нещата биха могли да се случат и така: Малоан щеше да се прибере спокойно вкъщи и нямаше да види никога повече мъжа от Лондон. И тъй като го бе забелязал през нощта или тази сутрин от доста далече, той имаше основание да твърди, че не го познава.

Но докато Малоан заобикаляше пристанището, минаваше по железния мост и се отправяше към стръмния бряг, зелената лодка, вместо да си лови риба спокойно, се насочи право към рибния пазар, а мъжа от Лондон с привидно безразличие се запъти към мястото, където тя щеше да акостира.

Малоан пак би могъл да отмине, но тъкмо тогава се спря да види един огромен калкан и когато вдигна глава, зеленото петно беше пред очите му, огряно от слънцето, до кафявото петно на шлифера в едър план, а отзад синият силует на Батист, който насочваше лодката с веслото.

— Привет, Малоан! — поздрави някой, помъкнал кошница с морски раци.

— Привет, Жозеф!

При това си бе казал, че ще мине съвсем бързо, само по тротоара. Но беше доста късно. Всичко стана заради „божия милост“, която и двамата гледаха. А когато двама души се интересуват от едно и също нещо, много рядко не си хвърлят по един поглед. Нямаше и пет метра помежду им. Бяха разделени от един бронзов кнехт, целия в блестящ скреж. Утринната мъгла се беше разпръснала и въздухът бе прозрачен, а цветовете наоколо — бледи и нежни. Половината свят бе във владението на морето, по което нямаше нито една гънка, нито една бяла вълничка край брега. А другата половина постепенно се пробуждаше край блестящите риби, заедно с идващите от дълбините на града шумове, звънци, удари с чук, дрънчене на ролетки.

Стъпил здраво на краката си, с лула в устата и железничарска фуражка на глава, Малоан се правеше, че гледа водата, както много хора обичаха да гледат, но не изпускаше с крайчеца на окото си един бежов силует.

„Доста е отчаян“ — мислеше той.

Но може би мъжа от Лондон не беше никога весел? Имаше доста смешна глава, съвсем мършава, с дълъг остър нос, бледи устни и изпъкнала адамова ябълка.

Но трудно можеше да отгатне професията му. Не беше работник. Имаше големи, грижливо поддържани ръце с червеникави косъмчета и квадратни нокти. Дрехите му бяха подобни на дрехите на повечето английски пътници, които минаваха през Диеп: костюм от кафяв туид, съвсем обикновен, но добре скроен, мека яка, мека шапка и шлифера, който също беше от добро качество.

Не приличаше и на чиновник, защото нещо подсказваше, че не води заседнал, нито дори редовен живот. Малоан мислеше за гари, хотели, пристанища…

И изведнъж му хрумна нещо, за добро или за зло, което съвпадаше с впечатленията му: мъжът имаше вид на човек от мюзикхол, от цирк, може би фокусник, вентрилок или дори акробат?

Батист, който бе вързал лодката си, слагаше на кея кошница с морски змиорки, а мъжа следеше всяко негово движение с хлътнали и тъжни очи, хванал цигарата с пожълтели от тютюна пръсти.

— Не са кой знае какво! — каза Батист, сочейки змиорките.

И заговори на мъжа, както рибар говори на който и да е любопитен, застанал на кея.

Щеше ли и мъжът, на свой ред, да каже нещо на Батист? Не чакаше ли толкова дълго точно това? Малоан беше сигурен. Знаеше, че е излишен, но не искаше да си тръгне.

Докато рибарят се изкачваше на кея, мършавата глава на англичанина се извърна съвсем леко встрани и два погледа се срещнаха за първи път — тревожни, учудени, неспособни да се откъснат един от друг.

Внезапно Малоан усети страх, страх от нищо и от всичко, а и мъжът, от своя страна, изпита страх от този железничар, който стоеше там и не помръдваше.

„Не бива да гледам към кулата — си рече Малоан. — Той веднага ще се усети“.

И, разбира се, погледна натам, сигурен, че другият следеше погледа му.

„Ще познае железничарската ми фуражка и…“

Стана автоматично. Очите на мъжа се вдигнаха към фуражката му.

— Все още ли искате да се разходите? — попита Батист.

Малоан не чу отговора. Той бягаше, бягаше тромаво, блъсна се в някаква жена, натоварена със скариди, провираше се между хората на пазара, докато не се озова от другата страна на зданието. Когато погледна зад себе си, не видя повече шлифера.

Беше сигурен, че мъжът е побягнал като него — внезапно, без да мисли, и че също го търсеше на другия край на пазара.

 

 

Обикновено той си лягаше веднага след като се нахранеше, ставаше към два часа и прекарваше следобеда в риболов или се залисваше с друго. И сега искаше да заспи както всеки ден, но не мина и час, откакто бе легнал, и стана, като взе дрехите си.

— Искаш ли нещо? — извика жена му, която го бе чула отдолу.

Нищо не искаше, но не му се спеше. В леглото със затворени очи бе мислил преди всичко за морските течения и бе правил изчисления.

Когато тялото падна във водата, оставаха още близо два часа до края на отлива. Значи повлечено по дъното или плуващо сред теченията, то е било отнесено към дълбочините.

Не беше първият удавник в Диеп, а когато познаваш добре едно пристанище, можеш да предвидиш доста точно на кое място ще заседне някой труп. Този сигурно се е заклещил в основите на вълнолома и в такъв случай дълго нямаше да бъде открит.

Или е отнесен през входа на пристанището и вълните ще го изхвърлят на плажа, малко по-долу, както американеца миналото лято.

Малоан завърза обущата си и слезе по стълбите от махагон, които се тресяха под тежестта му, както впрочем и цялата къща, строена от лек материал.

— Излизаш ли? — учуди се госпожа Малоан, която переше.

— Излизам.

Тя не искаше да знае повече. Той надигна капака на тенджерата, за да види какво има за обед, и докато връзваше шалчето си, се сети за плетения шал на своя колега, а на прага натъпка лулата си.

От мястото, където беше, се виждаше плажът, но бе доста далеч, за да различи някакво тяло сред каруците, които товареха чакъл.

Когато прекоси рибния пазар, търгът бе привършил и вече миеха плочите със силна струя вода. Стъклената кабина от другата страна на пристанището бе осветена от слънцето и Малоан ясно виждаше силуета на своя колега.

— Дай ми един калвадос — каза той, като се облакъти на тезгяха в бистрото.

Щеше ли да срещне клоуна? Така го наричаше сега. Откровено казано, нямаше желание да го вижда отново и въпреки това го търсеше по улиците.

Мястото за разходки по вълнолома бе пусто, големите хотели не работеха през зимата, капаците бяха затворени. Казиното също бе затворено, както и луксозните бунгала около него. Малоан не идваше никога тук, през лятото, защото не беше място за него, а през зимата — защото нямаше какво да прави. Няколко майки разхождаха децата си край вълнолома. Мина каруца, натоварена с чакъл, а на плажа хора с лопати в ръка товареха още.

Малоан се разхождаше бавно, с ръце в джобовете, пушеше лулата си и приличаше на обикновен работник, излязъл да подиша въздух. С привидно спокоен поглед той оглеждаше линията на брега, осеяна с водорасли.

Нямаше труп. Само една купчина водорасли му заприлича отдалеч на тяло и той отиде да я види, като дори я подритна. Върна се на вълнолома, без да вдига поглед, и едва когато започна да изкачва стъпалата, съзря току пред себе си своя клоун.

Очите им, както сутринта, бързо се срещнаха. Поизплашен, разбира се, бе погледът на англичанина. Малоан забеляза, че носът му е посинял от студ и цигарата трепери на устните му.

Ако бе продължил да се изкачва, щяха да се докоснат при разминаването. Затова Малоан, сякаш хванат в лъжа, смутено се извърна към морето и се престори, че му се любува. Ослушваше се. Чуваше стъпки, но все по-слабо. Когато се обърна, мъжът от Лондон бе вече далеч и вървеше с такива големи крачки, че приличаше на скакалец.

Що за човек беше той? Нямаше вид на грубиян. Напротив! Приличаше по-скоро на болнав клетник, който живее като единак.

И все пак той бе донесъл от Лондон куфар с петстотин и четиридесет хиляди франка и бе убил приятеля си, за да не дели с него.

Докато мъртвият… Всъщност Малоан не знаеше нищо за мъртвия. Беше го видял само отдалеч, през нощта. Знаеше, че бе облечен в сиво и бе малко по-пълен от другия. Това е всичко!

Мина пред хотел „Ню Хейвън“ — единственият на дигата, който работеше, защото клиентелата му бе от търговски пътници. Клоунът беше изчезнал зад казиното и Малоан не искаше да го вижда повече.

„Имам петстотин и четиридесет хиляди франка“ — си каза неуверено той, за да разсее безпокойството, което още му тежеше.

Беше на стотина метра от месарницата, където дъщеря му работеше като прислужница. Колко странно. Като минаваше, той не я видя, защото сигурно беше в кухнята. Но госпожа Лене, седнала на касата, му кимна с глава.

Дори и не подозираш, че съм по-богат от тебе! — промърмори той.

Защо тогава бе толкова кисел? Влезе в кафене „Швейцария“, като си каза, че един-два аперитива сигурно ще го оправят. Беше почти обед. Пътниците пристигаха за кораба в един часа и всичко се повтаряше като през нощта. След като изпи две чаши, му се прииска да отиде до остъклената кабина, където пристигна задъхан.

— Защо идваш? — учуди се колегата му.

Малоан го изгледа подозрително. Чувствуваше, че греши, но то бе по-силно от него.

— Дразни ли те, че ме виждаш?

— Защо да ме дразни?

— Така изглежда!

Звънецът иззвъня. Стрелочникът даде път на трети коловоз, докато Малоан оглеждаше шкафа си. Би искал да каже нещо, за да заличи лошото впечатление. Не намираше какво. Впрочем не искаше да проличи, че той пръв прави опити. Защо колегата му мълчеше?

Почака две минути, три минути, прав сред кабината, като се преструваше, че следи с поглед един рибар, който се прибираше. Най-сетне въздъхна и си тръгна, без да каже дума.

— Толкова по-зле… — смънка той, като слизаше по желязната стълба.

Вратата на „Мулен Руж“ беше отворена. Две жени миеха пода, а съдържателят — стар парижки барман, слагаше в лед бялото испанско вино.

Малоан се прибра. На минаване купи вестник и го разгъна на масата.

— Няма ли да кажеш нещо? — попита жена му.

— Няма нищо за казване.

Можеше да има нещо във вестника, макар и само два реда за куфара, за някоя кражба в Англия или за фалшиви пари.

При тази мисъл две бръчки прорязаха челото му. Ами ако парите бяха фалшиви? Не можеше да си представи един крадец или мошеник с лице на клоун. Но фалшификатор, скрит в мазето, отдаден изцяло на тази педантична работа, пристрастен към мастила и киселини…

— Какво ти е? — попита жена му.

Какво ли? Беше бесен. Или по-скоро се страхуваше, че ще побеснее, защото ако парите бяха фалшиви…

— Няма ли да ядеш повече?

— Не!

Само да не вземе сега да му досажда с въпроси! Не го сдържаше на едно място. Изправи се с желанието да се раздвижи. А не знаеше къде да отиде.

Нямаше ли да открият поне трупа? След малко ще падне мрак и всичко ще остане за утре. Кой знае? Удавникът може да се е закачил за някое от старите корабни въжета, които се влачеха по дъното, и тогава нямаше никаква надежда — щяха да го открият след месец или никога!

— Защо го няма Ернест?

— Забравяш, че днес се храни у леля си.

Отиде пак в града. В три и половина лампите по витрините и по улиците вече светеха. Стъклената клетка до морската гара също се освети. За около четвърт час на Малоан му се приспа, но после се разсъни.

Накрая седна в един ъгъл на кафене „Швейцария“, където имаше поне музика от фонографа. Точно пред него, в отсрещния ъгъл, бе седнала Камелия — добре облечена, с лисица на врата. Той й се усмихна. Тя му махна леко и той бе готов да й предложи да я изведе. Все пак така щеше да мине един час. Но после се разколеба, защото в джоба си имаше само двадесетина франка.

По какъв начин да узнае дали парите в куфара са фалшиви или не? Не можеше да покаже една банкнота в банката. Ако само вестниците…

Отвори парижките, които тъкмо бяха пристигнали, и дълго време остана неподвижен, свит в ъгъла си на топло, потопен в музиката. На съседната маса играеха на домино. Дрямката пак го унесе, но не му беше неприятно.

Вратата се отвори. Беше се отваряла поне двайсет пъти, без да й обръща внимание, но този път вдигна бързо глава и видя своя клоун, който влезе и седна на една маса.

Нямаше и три метра помежду им. Англичанинът не го беше видял. Когато сервитьорът се приближи, той изрече:

— Един коняк.

Всеки миг щеше да извърне глава и да забележи Малоан. Попречи му Камелия, която се настани важно до мъжа и му подаде ръка:

— Къде е твоят приятел? — попита тя направо. — Беше ми определил среща в четири часа. Сега е почти пет.

Малоан чакаше. Боеше се от това, което щеше да стане. Струваше му се, че всичко ще завърши непременно със скандал. И като отвърна очи от Камелия, мъжът от Лондон погледна стрелочника и в зениците му за миг проблесна ужас.

— Не зная. Мисля, че замина за Париж. Имаше акцент, но не силен. Говореше бавно, без да изпуска от очи Малоан. Камелия го докосна по рамото, за да го накара да се обърне към нея.

— Какво щеше да прави в Париж?

Хванат натясно, клоунът остана спокоен, дори се опита да се усмихне.

— Откъде мога да знам? Теди не ми казваше всичко.

Малоан направи още едно откритие: мъжът имаше развалени и пожълтели от тютюна зъби.

— Келнер! — извика той.

— Сигурен ли си, че Теди не е вече в Диеп?

Камелия сякаш подозираше истината. Имаше тежък поглед, който Малоан не би искал да падне върху него.

— Пет франка и петдесет, с чашата на госпожата.

Той плати, без да гледа стрелочника, и излезе от другата врата, за да не се обръща към него. Останала сама, Камелия си сложи пудра и червило и на свой ред повика сервитьора.

— Жозеф, ако ме потърсят, ще кажеш, че не съм могла да чакам повече… Просто да дойдат довечера в „Мулен Руж“.

 

 

Когато един мъж в шлифер влезе в хотел „Ню Хейвън“, собственичката, която се пъчеше на бюрото в дъното на хола, се извърна към малкото прозорче на офиса.

— Жермен! Поставете прибори за господин Браун!

И се усмихна на господин Браун, който окачваше шлифера си на порт мантото.

— Приятна ли беше разходката? Струва ми се, че не сте много добре облечен за сезона. Тук, в Диеп, ветровете са влажни.

Той потвърди с кимване, също се усмихна или по-скоро се опита да го направи и отиде на бара.

— Жермен! — викна пак съдържателката. — Господин Браун ви чака на бара.

Беше дебела и весела жена, любезна, без това да й коства някакво усилие.

— Едно уиски, господин Браун? — попита Жермен, с бутилка в ръка. Мъжът от Лондон бе седнал в един кожен фотьойл, ясно беше, че няма какво да прави. Гледаше пред себе си, без да мисли, а ако мислеше, не му личеше. Хотелиерката смяташе, че е изискан, първо, защото бе висок и слаб, и после — защото не говореше много и никога не се смееше. — Дълго ли смятате да останете при нас, господин Браун?

— Не зная. Може би.

— Ако желаете някакво специално ястие, изобщо не се притеснявайте. През зимата мъжът ми няма толкова работа.

Той кимна утвърдително.

— В колко часа сте свикнали да ставате? Ще ви носим закуската в леглото.

Той присви учтиво устни, изпи уискито си, стана и като въздишаше, разходи едрото си тяло из хола, после отново го сгъна в един фотьойл, но този път в салона.

— Жермен! Иди да запалиш лампите!

Господни Браун гледаше все така тъжно пред себе си и когато седна сам на масата, недалеч от двама търговски пътници, никой не подозираше, че в джоба си имаше само една лира стерлинга.

В същото време Малоан дори не забеляза на вечерята, че синът му подпира лакти на масата.

— Мисля, че си хванал хубав грип — осмели се да каже жена му.

— Пак с твоите глупости — отвърна той.

Взе канчето с кафе, намазаните филии, целуна и двамата — жена си и момчето — по челото и си сложи фуражката.

Госпожа Малоан би се учудила много, ако й кажеха, че мъжът й се страхува! И то от тъмнината!

Стръмният склон към кея не беше осветен. Той се спусна с толкова бързи крачки, че се подхлъзваше надолу. В същото време си мислеше, че думите на жена му не бяха чак толкова глупави.

Оставаше само да хване грип! Щяха да му дадат цяла седмица отпуска.

Светлините на кея се отразяваха във водата, където Батист тласкаше „Божия милост“ към вълноломите, за да прибере въдиците и кошовете си.

— Привет, Малоан!

Гласът се процеждаше през влажната тъмнина, в която трепкаше малката светлинка на лодката, и тази светлина му се струваше толкова далечна, макар да бе съвсем наблизо.

— Привет, Батист!

Може би Малоан щеше да се чувствува по-добре, ако бе спал? На минаване хвърли един поглед в кафене „Швейцария“, но неговият англичанин не беше там. Съвсем начумерен, той се вмъкна в кабината с две минути закъснение и зае поста си, без да каже дума на своя колега.

„Мулен Руж“ беше осветен. Музикантите идваха. Малоан седна до печката и се загледа в лостовете.