Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’home of londres, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,3 (× 4 гласа)

V

Неочаквана, смешна, срамна и преди всичко глупава сцена избухна в малката къща на стръмнината, която госпожа Малоан, със синя престилка, бе изчистила този ден от горе до долу и която още пазеше следи от влагата.

Една минута преди Малоан и Анриет да стигнат до прага, те не подозираха нищо — нито мъжът, ни жената, ни дъщерята, но сцената вече набираше сила. Сякаш между другото, когато изкачваха стръмната пътека, Анриет попита:

— Какво ще каже мама сега?

„Какво ще каже мама сега?“ — си повтаряше Малоан, докато превърташе ключа в ключалката. А защо трябва да казва нещо? Защо Анриет се интересуваше от мнението на майка си?

Той влезе пръв в кухнята, като се правеше на колкото може по-нехаен. Тъй като Анриет беше още в сянката на коридора, госпожа Малоан попита:

— С кого си?

— С дъщеря ти.

Бурята все още не избухваше. Госпожа Малоан привърши с подреждането на масата и поднесе супата, преди да проговори отново.

— Защо е поискала днес да я освободят?

— Не е искала да я освободят. Аз я измъкнах от това място.

— Много умно!

Това бе последната секунда спокойствие. От този миг не се чуваше нито будилникът, нито бумтенето на печката и всичко, което бе останало от вечерята, нямаше да бъде изядено.

— Какво рече?

— Рекох, че ги вършиш все такива, с месеци търпиш, поглъщаш всичко, после изведнъж, в най-лошия момент, правиш най-голямата глупост…

— Аха. Аз съм направил глупост, а? Значи според теб трябваше да оставя Анриет в тази месарница, та като мие пода, минувачите да й гледат половината задник…

— Яж! Ще видим как ще се оправяме в края на месеца.

— Мислиш, че не разбирам ли?

— Какво да разбираш?

— Намекът! Не печеля достатъчно пари, за да храня семейството, нали? Аз…

Първият удар с юмрук разтърси масата и отбеляза началото на нова каденца. Между репликите вече едва се долавяше някаква връзка. Минаваха от тема на тема без явна причина, просто защото някой бе намерил по-злостна дума.

— Кажи, че съм и пияница!

— Не казвам това, но повтарям, че си пил. И когато си пил, вече не си същият.

— Чуваш ли, Анриет? Баща ти е пияница, а майка ти — тя е най-голямата светица!

Анриет плачеше. Госпожа Малоан непрекъснато тъпчеше залци хляб в устата си и забравяше да ги дъвче.

— Достатъчно ми е натяквано в твоето семейство, че съм само един прост работник. И колко струва това твое семейство! Можете да се превземате, да! Но в тенджерите нямате нищо…

— Всеки случай сме по-възпитани…

Продължението беше още по-срамно и невероятно.

— … и ме накара да страдам цели двадесет години…

— … не зная какво ме задържа да не…

— Да не какво?

— … да…

— Татко!

— Да, виж какъв красавец е твоят баща!

— Сигурно ще ме харесаш повече, ако ти сложа петстотин хиляди франка на масата, нали?

— Отвращаваш ме! Върви другаде, да ти мине махмурлукът…

— … да, петстотин хиляди франка… И цялото ти семейство ще дойде да ми лиже краката…

— Забранявам ти…

— Татко! Мамо!

Една ръка се вдигна, но само за да падне отново на масата и след малко пътната врата се затръшна. Малоан, забравил канчето си с кафе и храната, се носеше към пристанището.

— Яж! — говореше госпожа Малоан на дъщеря си. — Утре няма да помни вече нищо. Сигурна съм, че няма да си намериш работа преди празниците.

 

 

В хотел „Ню Хейвън“ инспектор Молисън бе седнал сам на една маса с два прибора и бавно се хранеше. От другите маси го гледаха с любопитство, примесено с уважение.

— Това е човек от Скотланд Ярд — бе пошушнал хотелиерът, с бяла шапка, който идваше да поздрави своите клиенти преди всяко ядене.

— А другият, господин Браун?

— Изглежда, че е известен английски крадец.

На касата хотелиерката бе изготвила сметката на господин Браун. Дължеше четиристотин и двадесет франка, които сигурно нямаше да видят никога.

Все още имаше мъгла, но това бе обикновена мъгла, каквато цари над Ламанша половин зима. Въпреки това сирената виеше. От устните на минувачите излизаше облак пара.

До девет и половина Малоан не забеляза в кабината си нищо ненормално. Бе поставил лулата си от морска пяна на масата и от време на време й хвърляше укорителен поглед, сякаш тя му беше виновна за нещо. Като се обръщаше наляво, виждаше светлината от прозореца на своята къща и това го караше да мръщи чело.

Загадките на нощта започнаха около „Франсет“. На рибарския кораб привършваха с товаренето на въглища, за да отплуват след един час с отлива. Един прожектор, окачен на крана, осветяваше палубата. Кошовете с въглища се полюшваха един след друг в края на елеватора и се изсипваха в трюма.

В това време трима мъже, облечени по градски, изникнаха от сянката. Единият от тях каза нещо, което Малоан не чу, и някакъв моряк изтича веднага да потърси капитана в един съседен магазин.

Разговорът се проведе под светлината на прожектора. Стрелочникът разпозна единия от мъжете, който беше от полицията. Видя как и тримата се разхождаха по палубата, как влязоха в поста отпред, после в кабината на телеграфиста, а през това време един униформен жандарм се разкарваше по кея, други отмерени стъпки отекваха оттатък пристанището.

Полицаите обиколиха още „Матамор“ и „Ва тужур“, които тръгваха същата нощ на риболов, и когато привършиха, вместо да се оттеглят, трите сенки поеха по кейовете, от тъмнината към светлото, като се навеждаха над лодките и поглеждаха в кафенетата.

За тридесет години Малоан бе наблюдавал сто пъти подобна картина, причина за която най-често беше някоя телеграма от Париж: „Наблюдавайте гарите, пристанищата и всички гранични постове!“

Той видя Камелия, която влизаше в „Мулен Руж“ една от първите, както обикновено, и която не знаеше нищо.

Времето минаваше. На Малоан му се спеше. Усещаше се натежал и беше бесен, че не си взе кафето. Два-три пъти между десет часа и полунощ той задряма, без да губи напълно съзнание, и веднъж дори премести стрелките в полусън, а после, като видя задаващите се вагони, се попита дали е задвижил лоста, или е сънувал.

Както всяка нощ, осветените прозорци на бързия влак Диеп-Париж се редяха на първи коловоз, когато корабът акостира, а комисарят от специалния отдел, който рядко нарушаваше спокойствието си, вече стоеше до пасарелата.

Нищо особено не се случи. Пасажерите бяха насочени към залата за паспорти, после към тази за багажа. Но освен комисаря, до влака стоеше и един жандарм и това бе достатъчно, за да придаде на пристигането по-особено значение.

Проверката сигурно беше много прецизна. Първият пътник излезе едва след десет минути и се настани във влака, след това излязоха още петима, седем, десет, петнадесет…

Един старец с кожух напусна на свой ред митницата — с два куфара в ръце, придружен от младо момиче. Понеже приличаха на богати пътници, прислужникът от луксозния вагон понечи да поеме багажа им, но старецът отказа, като се оглеждаше някак тревожно.

Дори отдалеч той привличаше вниманието първо с кожуха си, после с белите си коси, които бяха доста дълги, като на актьор, и които приличаха на възглавничка над астраганената му яка.

Когато си свикнал с пристигането на корабите, веднага отгатваш какво става с всеки пътник. Старецът и младото момиче бяха объркани като всички онези, които не вземаха влака за Париж, а оставаха в Диеп. През зимата наистина не бе направено нищо за посрещането им, тъй като не се очакваха хора. Двамата напразно търсеха някой служител от хотел или шофьор на такси. Старецът на два пъти спира някакви минувачи, които или не го разбираха, или не можеха да ги упътят.

Най-сетне с тях се зае един носач, поведе ги покрай влака, после заобиколиха локомотива и след малко старецът и момичето потеглиха в една наета кола.

Влакът също потегли. Затваряха помещенията на гарата. Малоан бе жаден и си каза, че щом всичко се успокои, ще изтича набързо да изпие нещо топло в „Мулен Руж“.

Но не се радва дълго на решението си. Щом оживлението стихна, по кея се забеляза едно необичайно раздвижване и Малоан откри например на различни места четирима жандарми, чиито униформи проблясваха в мрака, и още два силуета, сигурно също на жандарми, които оставаха в сянка.

Комисарят на специалния отдел не напускаше сектора. Той бе дребен и слаб човек, винаги в цивилно пардесю, дебело подплатено, с лачени обуща, които проблеснаха, когато пресече светлия кръг на газения фенер.

Припрян и нервен, той непрекъснато обикаляше от място на място и навсякъде, където спираше, имаше някой на пост: жандарм, цивилен инспектор или градски полицай.

Беше разгърната акция. Малоан виждаше само малка част от нея, но беше сигурен, че мрежата обхваща целия град.

Дали не търсеха мъжа от Лондон? Можеше да се предположи, защото не го виждаше да броди из покрайнините. И се увери напълно, когато още един силует се очерта на тротоара. Не би могъл да сбърка. Твърде много приличаше на английските детективи, които от време на време идваха в Диеп, за да издебнат или проследят някого и които стояха на пост до пасарелата на всеки пристигнал кораб в продължение на една-две седмици.

Този тръгна направо към „Мулен Руж“, което показваше, че познава града. През цялото време, докато остана там, Малоан дебнеше с тревога вратата и напрежението му нарасна, когато полицаят излезе, придружен от Камелия.

Не я отвеждаше в хотела. Навярно не бяха успели да говорят на спокойствие вътре, защото се заразхождаха нагоре-надолу по тротоара, като изминаваха всеки път по стотина метра, обръщаха се едновременно и тръгваха за кой ли път покрай желязната кула.

Инспекторът беше спокоен. Не си водеше бележки. Понякога кимаше с глава в знак на съгласие. Що се отнася до Камелия, тя говореше бързо, ядосана или разтревожена. Веднъж дори постави и двете си ръце върху рамото на инспектора, който внимателно се освободи и отново тръгна.

Предния ден Малоан би помислил, че едно такова разследване ще го подлуди. За собствено учудване, той бе спокоен почти колкото полицая. От висотата на своята стъклена клетка наблюдаваше двойката, жандармите и от време на време комисаря, който се появяваше в някоя стратегическа точка.

Лесно можеше да възстанови събитията. Полицията в Лондон е била осведомена за някаква кражба, свързана може би с убийство, и бе открила следа в Диеп. Комисарят от специалния отдел е бил предупреден и издирваше мъжа с шлифера или най-малкото не му позволяваше да се измъкне, с тази цел бяха претърсени и рибарските кораби, които вдигаха котва. Пристанището беше блокирано, гарата и пътищата — под наблюдение.

Горе от кабината гледката не беше впечатляваща, защото хората, които участвуваха в играта, изглеждаха твърде дребни, а припреният комисар, който тичаше насам-натам, бе по-скоро смешен.

Повече го тревожеше Камелия, която, изглежда, бе взела всичко много присърце. Не беше ли казала вече на инспектора от Скотланд Ярд, че двамата мъже с куфара бяха седнали в „Мулен Руж“ и бяха излезли оттам заедно? Навярно ги беше видяла дори да се отправят към пристанището? Ако го бе направила, инспекторът щеше да вдигне неминуемо поглед към клетката, издигната като фар в тъмнината.

Едно такси се появи на кея и пое някак неуверено покрай тротоара. Когато се изравни с двойката, една ръка почука по стъклото отвътре, таксито спря и от него слезе белокосият старец, като стисна ръката на инспектора и поздрави Камелия. Тримата разговаряха известно време, но жената не ги интересуваше вече толкова. Тя се върна в „Мулен Руж“ и двамата мъже престанаха да се занимават с нея, а инспекторът се забави малко, за да плати на таксито, което потегли към града.

Това, което направиха после мъжът от Скотланд Ярд и белокосият старец, бе непонятно за Малоан. Най-напред застанаха в началото на гарата и инспекторът огледа, без да бърза, терена около себе си, като посочи със замах мястото, което с идването на кораба бе заето от влака за Париж, на около три метра от тях.

След това се отправи към кораба и измина няколко пъти дължината му по кея, а старецът покорно го следваше.

Зениците на Малоан се бяха свили и сякаш цялата му кожа също се свиваше в рефлекс на самозащита. Той не поглеждаше към шкафа с куфара. Човек би казал, че се бои. После се замисли, смръщил чело за около пет минути, след което затвори грижливо прозореца, напълни отново печката и разбута огъня, за да пламне с всичка сила. Най-сетне се реши да седне на масата с протегнати крака и да натъпче новата си лула, вторачен право пред себе си. Не виждаше вече нищо по кея. Забелязваше едва-едва покривите на близките къщи, а скоро стъклата се замъглиха, посивяха и после побеляха, станаха матови.

Само трима души знаеха тази подробност, тримата стрелочници: през зимата, когато тяхната клетка се отопляше, трябваше да оставят един отворен прозорец, ако искаха да гледат навън. Единият от тримата, на когото често се схващаше вратът, предпочиташе дори да загася огъня, за да не стои постоянно на течение.

Малоан не беше по-глупав от един английски полицай. Той разбра, че като сновеше край кораба, инспекторът от Скотланд Ярд се питаше по какъв начин куфарът с банкнотите бе преминал през митническата бариера.

Оттам неминуемо щеше да проследи пътя на двамата до „Мулен Руж“, а на излизане от заведението щеше да се огледа и какво щеше да види? Стъклената клетка! Ако досега не я забелязваше, то бе, защото не се беше отдалечил малко, но нощта нямаше да мине, без да…

Малоан чу съвсем наблизо гласове. Тъй като прозорецът бе затворен, това бе само глухо боботене. Отдръпна стола си, така че да може да постави крака върху масата, и облегнат назад, забълва по-гъсти облаци дим.

Беше така невъзмутим, че непрекъснато трябваше да сдържа усмивката, която напираше на устните му. Когато чу, че желязната стълба се разклаща, се престори на заспал, което бе лесно за него. Няколко секунди по-късно на вратата се почука и той изръмжа:

— Влезте!

Беше полицаят. Малоан се сети, че ако остане отворено, мъглата ще изчезне, затова се изправи, блъсна вратата с крак и хвърли гневен поглед на своя гост.

— Какво търсите тук?

Как да не се усмихнеш, когато погледът на инспектора се спря точно на стъклата?

— Аз съм от Скотланд Ярд и бих искал да ви помоля за едно сведение.

Полицаят бършеше стъклото с опакото на ръката си и разширяваше полето на видимост.

— Във Франция ли се намираме или в Англия? — попита безочливо Малоан.

Посетителят се извърна изненадан, погледна печката, лулата от морска пяна, масата, покрита със стара попивателна, и шишето с виолетово мастило.

— Работя в съдействие с френската полиция — отвърна той.

— Как мога да бъда сигурен?

Бе очарован от начина, по който играеше ролята си.

— Ако държите на това, мога да извикам комисаря от специалния отдел. Но не си струва. Имам само един-два въпроса към вас. Тези стъкла винаги ли са затворени?

— Винаги.

— А какво правите, за да виждате вагоните? Малоан мислеше: „Никой няма да ми повярва, ако кажа, че в този момент ми се искаше да се изсмея!“

А беше истина. С леко движение на брадата той посочи онази част от стъклото, която инспекторът бе избърсал с ръка.

— Правя като вас — отвърна той.

— Нищо особено ли не забелязахте през последните нощи?

— Какво значи особено?

— Нищо. Благодаря ви.

Огледа отново стола, печката, масата, мастилото и дори шкафа, докосна ръба на бомбето си и излезе. Едва тогава Малоан усети, че гърлото му се свива и какво ли не би дал за чаша горещо кафе. Нямаше вече и ракия в бутилката, а неговият колега не бе забравил този път да заключи своята.

Не можеше нито да отваря прозорците, нито да гледа навън. Горещината ставаше непоносима. Малоан трябваше да си свали сакото и да разкопчае ризата си. Лек шум му подсказа, че започва да вали слаб ноемврийски дъжд.

Без да помръдва, той беше в състояние да си представи гледката навън: редиците жълти светлини, размазани от дъжда, блесналите улици, тъмните кейове, водата на пристанището, покрита с малки живи кръгове, и жандармите, които вдигат яките на мушамите си, както и дребния комисар, който сновеше насам-натам, подскачайки ядосан, като внимаваше да не изцапа лачените си обуща с кал.

Камелия бе на сухо в „Мулен Руж“, където клиентите я канеха на танц и й предлагаха да пие.

Но къде беше мъжът от Лондон? Без съмнение — не и в хотела. Сигурно бе видял как полицейските части обсаждат пристанището и града. Беше невъзможно да направи и триста метра, без да се натъкне на някой жандарм или инспектор.

Бяха започнали, както винаги, с претърсване на корабите, в които лесно можеше да се скриеш, а също — почти сигурно — из долнопробните хотели.

Малоан започна да се пита: „Къде бих се скрил аз на негово място?“

Първата му мисъл бе за няколкото пещери на стръмния бряг, но и жандармите щяха да се сетят за същото.

„Ако е направил това, загубен е!“

Не беше добре и да се мести от място на място. Да отвърже някоя лодка и да излезе в открито море беше безполезно, всички пристанища щяха да бъдат вдигнати по тревога.

„Остава само един начин: да има приятел в града и да го помоли за подслон.“

Но мъжът от Лондон не бе говорил с никого, ако не се смята Камелия, която му беше по-скоро сърдита.

„Ще го хванат! — си рече най-сетне Малоан разстроен. После помисли: — Аз имам полза. Така няма да дойде да си иска парите. — И веднага се поправи: — Но той ще каже, че е хвърлил куфара във водата до стрелочния пост.“

Задушаваше се. Въпреки всичко отиде да глътне малко свеж въздух и за миг зърна ограденото от светлини пристанище и пъстрите прозорци на „Мулен Руж“. Като хвърли поглед към стръмния бряг, си помисли с досада, че като се прибере вкъщи, ще срещне само смръщени лица, упреци или още една сцена.

Щеше да се отърве, ако се качеше веднага в стаята и си легнеше, защото имаше нужда от сън. Той задряма отново и отвори очи едва когато разсъмваше. Сега имаше право да отвори едното стъкло и да погледне наоколо.

Първо потърси жандармите и видя само двама на пост, по един на всеки кей. Но от една кола до рибния пазар слизаха хора. Образува се малка група и Малоан разпозна капитана на пристанището и домакина на Флота, които изслушваха обясненията на комисаря от специалния отдел. Човекът от Скотланд Ярд беше с тях. Колкото до стареца, той сигурно бе отишъл да спи.

Няколко минути по-късно лодките от пристанището потегляха от кея — с по трима души във всяка — и Малоан нямаше нужда да гледа повече, за да разбере. Тази гледка често се повтаряше. Всеки път, когато имаше удавник, чието тяло не бе открито, лодките претърсваха по един и същ начин пристанището с куки и брани.

Началниците, останали на кея под ситния дъжд, от който раменете им лъщяха, поговориха още няколко минути и се разделиха.

Беше най-неприятното време, влажно и студено, а небето тегнеше като похлупак над главите. Вагоните се оцеждаха. Господин Бабю, наемателят на кораб, изкара колата си от гаража с тикане, наля топла вода в радиатора, но въпреки тези мерки въртя манивелата четвърт час, докато запали мотора.

— Удавник ли си имал тази нощ? — попита колегата на Малоан, загледан в лодките.

— Нищо не е имало.

— Ама че горещо! — добави той, като затвори печката.

През това време мъжът от Лондон сигурно беше някъде — без огън, сигурно без пари за храна, сигурно…

Госпожа Малоан посрещна мъжа си и забеляза изплъзващия му се поглед.

Тя помисли, че това е заради снощната сцена и направи първата стъпка.

— Оставих Анриет да спи — смънка тя, като сервираше кафето. — Нека да използва. Няма да стои дълго без работа.