Джералд Даръл
Птици, животни и роднини (7)

Интермедия на духовете

Скоро след съдебния процес Марго я сполетя още една беда. Тя внезапно започна да пълнее и скоро за свой ужас стана почти квадратна. Извикахме Андрочели, нашия лекар, да види тази загадка. Той дълго и печално пуфтя „по, по, по“, докато гледаше пълнотата на Марго. Изпробва безрезултатно няколко вида хапчета, сиропи и много диети.

— Той смята — плачливо сподели Марго с нас един ден на обяд, — че е свързано е жлезите.

— С жлезите? — разтревожи се мама. — Какво иска да каже с „жлезите“?

— Не знам — изстена Марго.

— Винаги ли трябва да обсъждаме болестите ти по време на ядене? — попита Лари.

— Лари, миличък, Андрочели казал, че било свързано е жлезите! — потвърди мама.

— Глупости! — махна безгрижно Лари. — Това е пубертетно напълняване.

— Пубертетно напълняване! — изписка Марго. — А знаеш ли колко килограма тежа?

— Трябва повече да се движиш! — препоръча Лесли. Защо не започнеш да се занимаваш с ветроходство?

— Лодката няма да я побере — рече Лари.

— Звяр! — избухна в плач Марго. — Ако знаеше какво ми е, нямаше да кажеш подобно нещо.

— Лари, миличък — намеси се умиротворително мама, — не беше много любезно от твоя страна.

— Какво съм крив, че тя се носи насам-натам като пъпчива тиква — обади се сприхаво Лари. — Като ви слушам, ще излезе, че аз съм виновен за всичко.

— Трябва да вземем мерки — каза мама. — Утре ще се посъветвам с Андрочели.

Андрочели повтори, че според него най-вероятно това се дължи на жлезите. По негово мнение Марго трябваше да отиде на лечение в Лондон. И така, след тревожна размяна на писма и телеграми, Марго беше изпратена в Лондон и беше поверена на нежните грижи на две от единствените свестни роднини, с които още не бяхме скарани — братовчедката на мама, Прудънс, и майка й — пралеля Фан.

Освен краткото писмо, с което ни се съобщаваше за благополучното пристигане на Марго и за това, че тя, братовчедката Пру и леля Фан са се настанили в един хотел близо до Нотинг Хил Гейт и че са я свързали с добър лекар, доста дълго време не получихме друго известие от Марго.

— Защо Марго не ни се обажда? — въздъхна мама.

— Не се безпокой, мамо — каза Лари. — За какво друго може да пише, освен да ти съобщи новите си размери.

— Е, искам да знам какво става с нея. В края на краищата тя е в Лондон.

— Какво общо има Лондон с тази работа? — попита Лари.

— В такъв голям град всичко може да се случи отговори мрачно мама. — Разказват най-различни работи за момичета в големи градове.

— Мамо, ти се безпокоиш съвсем излишно! — каза раздразнено Лари. — Какво, за бога, може да й се случи? Да не мислиш, че са я примамили в някой вертеп? Никога няма да успеят да я вкарат през вратата!

— С това шега не бива, Лари.

— Но ти се паникьосваш без основание. Питам те кой уважаващ себе си търговец на бели робини ще погледне Марго втори път? Още повече не знам дали ще се намери толкова як злодей, който да може да я отвлече.

— Да, но аз се безпокоя за нея и ще бия телеграма.

И тя изпрати телеграма на братовчедка си. Леля Прудънс най-подробно ни отговори, че Маргарет се е сприятелила с хора, които тя не одобрява, и смята, че ще е добре мама да дойде и да я вразуми. Настъпи хаос. Изумяла, мама изпрати Спиро за билети и започна трескаво да приготвя багажа си, но внезапно се сети за мен. Съзнавайки, че ако ме остави на нежните грижи на двамата ми по-големи братя, ще има повече вреда, отколкото полза, тя реши да ме вземе със себе си. Спиро бе изпратен да купи още билети и опаковахме още багаж. Аз възприемах цялата ситуация като жест на небесата, защото точно тогава ми бяха намерили нов учител — господин Ричард Кралевски, който въпреки съпротивата ми се опитваше с неумолима твърдост да набие в главата ми неправилните френски глаголи. Пътешествието до Англия щеше да бъде тъй потребната почивка от това мъчение.

Пътуването мина без особени произшествия, освен постоянния страх на мама да не я арестуват фашистките карабинери. Този страх се умножи стократно, когато в Милано нарисувах карикатура на Мусолини на изпотения прозорец на купето. Мама я бърса цели десет минути с носната си кърпичка с усърдието на чистачка, явила се на състезание, докато се увери, че не бе останала никаква следа от моето произведение.

Тъй като идвахме от тихите, спокойни и лъчезарни дни на Корфу, пристигането ни късно вечерта в Лондон беше съсипващо преживяване. На гарата множество непознати за нас хора бързаха мрачни и загрижени. Носеше се почти неразбираемият език на носачите, а Лондон бе залят от светлини и гъмжеше от хора. Таксито си пробиваше път през Пикадили като бръмбар през преграда от фойерверки. Когато приказвахме, от студения въздух дъхът ни излизаше като дим от устата и приличахме на герои от комикс.

Най-накрая таксито спря пред покритите със сажди колони на Балаклава Маншън, оформени в коринтски стил. С помощта на възрастен кривокрак ирландски портиер пренесохме багажа си в хотела, но никой не ни посрещна. Явно телеграмата, с която съобщавахме за нашето пристигане, беше сбъркала пътя си. Портиерът ни каза, че младата дама била на събрание, а госпожица Хюс и възрастната дама отишли да хранят кучетата.

— Какво каза той, миличък? — попита мама, когато портиерът излезе от стаята, понеже произношението му беше толкова неразбираемо, че звучеше почти като на чужд език. Обясних, че Марго била на събрание, а братовчедката Пру и леля Фан хранели кучетата.

— Какво иска да каже? — озадачи се мама. — На какво събрание е отишла Марго? За какви кучета говори?

Отговорих, че не зная, но ако се съди по това, което бях видял, на Лондон му липсваха само още няколко кучета.

— Е — реши мама, като пусна несръчно един шилинг в автомата за газ и запали отоплителната печка, — смятам, че най-добре е да се настаним и да ги изчакаме.

Беше минал цял час, когато вратата внезапно се отвори и братовчедката Пру нахлу в стаята като някаква странна блатна птица, викайки: „Луиз, Луиз, Луиз!“ Докато ни прегръщаше, тъмните й като трънкосливки очи сияеха от любов и вълнение. Покорно я целунах и усетих, че красивото й лице, напръскано с хубав парфюм, беше меко като градинска теменуга.

— Започнах да си мисля, че никога няма да дойдете — каза тя. — Мама идва. Горкичката, трудно й е да се качва по стълбите. Е, и двамата изглеждате толкова добре. Трябва всичко да ми разкажете. Харесваш ли хотела, Луиз? Съвсем евтин и удобен, но е пълен с много особени хора.

През отворената врата се чу леко хриптящо дишане.

— А, ето я и мама! — извика Пру. — Мамо! Мамо! Луиз пристигна.

На вратата се появи пралеля ми Фан. На пръв поглед ми заприлича, казано доста немилостиво, на ходеща палатка. Бе обгърната в ръждивочервен костюм от туид с невероятен модел и размери. Изглеждаше като червеникавокафява пирамида. На главата си носеше смачканичка шапка от памучно кадифе, модел, към който по-голямо предпочитание имат феите. Очилата й блещукаха пред помътнелите й очи.

— Луиз! — извика тя, като разпери широко ръце и вдигна поглед, сякаш мама беше някакъв божествен дух. — Луиз и Джералд! Най-после пристигнахте!

Мама и аз получихме сърдечни целувки и прегръдки. Това не бе ефирната, нежна като венчелистче прегръдка на братовчедката Пру. Пралеля Фан ни дари с искрена прегръдка, от която изпукват ребрата, и силна целувка, от която чувстваш устните си като подути.

— Извинявай, че не бяхме тук да те посрещнем, мила Луиз — каза Пру, — но не знаехме кога пристигате, и трябваше да храним кучетата.

— Какви кучета? — попита мама.

— Как какви? Бедлингтънчетата^[1] ми, разбира се отвърна Пру със звучен смях. — Не знаеше ли? Мама и аз започнахме да развъждаме кучета.

— Миналия път развъждахте нещо друго — отбеляза мама. — Кози ли, какво беше?

— Все още си ги имаме. И пчелите, и пилетата ми. Но Прудънс реши, че ще е добре да започнем да развъждаме кучета. Много я бива в търговията.

— Действително мисля, че е доходна работа, мила Луиз — каза разпалено Пру. — Купих Тинкърбел и после Лусибел…

— И после Тайнибел — прекъсна я леля Фан.

— И Тайнибел — допълни Пру.

— И Лусибел — каза леля Фан.

— Ох, мамо, моля те, млъкни! Вече казах Лусибел.

— А също и Тинкърбел — продължи леля Фан.

— Мама малко недочува — ненужно разясни Пру. И всички родиха кученца. Доведох ги в Лондон за продан и същевременно държим под око Марго.

— Къде е Марго? — попита мама.

Пру отиде на пръсти до вратата и тихо я затвори:

— На събрание, мила.

— Знам, но какво събрание?

Пру неспокойно се огледа.

— Събрание на спиритисти — прошепна тя.

— А също и Лусибел — добави леля Фан.

— Ох, мамо, моля те, млъкни!

— Събрание на спиритисти? — учуди се мама. — Защо, по дяволите, е тръгнала на събрание на спиритисти?

— Да си лекува пълнотата и акнето — каза Пру. Но помни ми думата, нищо хубаво няма да излезе от тая работа. Това е тъмна сила.

Забелязах, че мама се разтревожи.

— Не мога да разбера — въздъхна тя. — Изпратих Марго в Англия, за да отиде на онзи лекар, как му беше името?

— Знам това, мила — каза Пру. — После, като дойде в този хотел, попадна под влиянието на тази зла жена.

— Коя зла жена? — попита мама, вече доста разтревожена.

— Козите също са добре — обади се леля Фан, — но млеконадоят им спадна тази година.

— Ох, мамо, моля те, млъкни! — изсъска Пру. Имам предвид онази зла жена, госпожа Хадък^[2].

— Хадък, Хадък? — повтори унесено мама. Нишката на мисълта й лесно се прекъсваше, щом се споменеше нещо из областта на кулинарното изкуство.

— Тя е медиум, мила моя. Впримчила е Марго. Казала й е, че има водач.

— Водач? — попита немощно мама. — Какъв водач?

Чувствах как във вълнението си мама започваше да мисли, че Марго се е захванала с алпинизъм или някакво подобно занимание.

— Водач дух. Нарича се Моуейк. Бил индианец.

— В момента имам десет кошера — рече гордо леля Фан. — Добиваме два пъти повече мед.

— Млъкни, мамо! — извика Пру.

— Не разбирам — каза тъжно мама. — Защо не ходи при лекаря за инжекциите си както преди.

— Защото Моуейк й казал да не ходи. Преди три спиритични сеанса той казал — според Маргарет, а, разбира се, всичко това излиза от госпожа Хадък, за това изобщо не може да му се вярва — според Маргарет Моуейк казал да не й правят повече никакви пункции.

— Пункции? — учуди се мама.

— Ами, предполагам, че така се казва инжекция на индиански.

— Много се радвам, че си пак сред нас, Луиз — каза леля Фан. — Хайде да пием по чашка чай!

— Това е много добра идея — прие с отпаднал глас мама.

— Няма да сляза долу за чай, мамо! — отсече Пру, като хвърли поглед към вратата, като че зад нея се намираха всички демони на ада. — В никакъв случай по време на тяхното събрание.

— Защо, какво става? — попита мама.

— И малко препечен хляб с чая ще ни дойде добре — продължи леля Фан.

— Ох, мамо, моля те, млъкни! Нямаш представа, Луиз, какво става на тези събрания. Госпожа Хадък изпада в транс и после се покрива с ектоплазма.

— Ектоплазма? Какво е това ектоплазма?

— Имам буркан мед в стаята си, собствено производство — похвали се леля Фан. — Сигурна съм, че ще ти се услади, Луиз. Съвсем натурален, за разлика от тия изкуствени неща, които се продават сега.

— Това е някакво вещество, което изпущат медиумите — обясни Пру. — Прилича на, хм, прилича на нещо като — никога всъщност не съм го виждала, но са ми казвали, че прилича на мозък. Освен това те можели да накарат разни фанфари и подобни работи да хвърчат. Казвам ти, мила моя, никога не слизай на долния етаж на хотела, когато правят събрание.

Макар че разговорът съвсем ме увлече, възможността да видя жена на име Хадък, покрита с мозък, и няколко летящи насам-натам фанфара, не беше за изпускане, затова си предложих услугите да отида и да поръчам чай.

За мое разочарование обаче на долния етаж на хотела не видях нищо, което поне да загатва за описаното от братовчедката Прудънс, но успях да взема подноса с чай, който ми даде ирландецът. Когато дойде Маргарет, с голяма зелка под мишница, придружена от дребна трътлеста жена с изпъкнали сини очи и оредяла коса, пиехме чай и аз усърдно се опитвах да обясня на леля Фан какво представлява ектоплазмата.

— Мамо! — извика патетично Марго. — Ти дойде!

— Да, миличка — отвърна строго мама. — И явно съвсем навреме.

— Това е госпожа Хадък — представи я Марго. Тя е прекрасна!

Веднага се разбра, че госпожа Хадък страда от странно заболяване. По някаква неясна причина тя не можеше да диша, когато говореше. Говореше бързо, неясно и произнасяше слято всички думи като наниз от мъниста. Щом останеше без дъх, спираше и всмукваше въздух, което звучеше като „Хуаааха“.

Тя каза на мама:

— Приятно ми е да се запозная с вас, госпожо Даръл. Разбира се, духовният ми водач ми съобщи за пристигането ви. Предполагам, че сте пътували добре… Хуаааха.

Мама, която имаше намерение да посрещне госпожа Хадък много студено и самоуверено, се пообърка от тази странна артикулация.

— Ами да — отвърна смутено тя, като напрягаше слух, за да разбере какво казва госпожа Хадък.

— Госпожа Хадък е спиритистка, мамо! — заяви гордо Марго, като че ни представяше Леонардо да Винчи или откривателя на първия самолет.

— Така ли, миличка? — отвърна мама с ледена усмивка. — Колко интересно.

— Знанието, че онези, които са си отишли в миналото, все още общуват с някого, е голяма утеха за мен… Хуаааха — каза уверено госпожа Хадък. — Толкова много хора не чувстват… Хуаа… аха… света на душите, които се намират толкова близо около нас.

— Трябваше да видиш кученцата тази вечер, Марго — обади се леля Фан. — Малките негодници бяха разкъсали цялата си постеля.

— Моля те, млъкни, мамо! — викна Пру, без да откъсва поглед от госпожа Хадък, като че очакваше всеки момент да й пораснат рога и опашка.

— Дъщеря ви има голям късмет до толкова, доколкото… Хуаа… аха… успя да се свърже с един от добрите водачи — продължи госпожа Хадък, сякаш Маргарет бе прелистила „Дебрет“^[3], преди да избере духовния си наставник.

— Казва се Моуейк — добави Марго. — Той е прекрасен.

— Не ми се струва да ти е помогнал много досега — каза язвително мама.

— Напротив. Отслабнах с три унции^[4].

— Това изисква време и търпение и безрезервна вяра в задгробния живот… Хуаа… аха… скъпа госпожо Даръл — обясни госпожа Хадък с болничава, сладникава усмивка.

— Да, сигурно — каза мама. — Но определено бих предпочела някой видим лекар, който да лекува Марго.

— Според мен не са го направили с лоши намерения — подхвърли леля Фан. — Мисля, че им никнат зъби. Сърбят ги венците, нали знаете.

— Не говорим за кученца, мамо. Говорим за водача на Марго.

— Съветът на духа е несравнимо по-мъдър, от което и да е земно същество… Хуаа… аха. Дъщеря ви не може да попадне в по-добри ръце. Моуейк е бил велик лечител в собственото си племе. Един от най-добре осведомените в цяла Северна Америка… Хуаааха.

— И ми даде такъв добър съвет, мамо — похвали се Марго. — Нали, госпожо Хадък?

— Вече никакви пункции. На бялото момиче вече никакви пункции не трябва да му се правят… Хуаааха — произнесе напевно госпожа Хадък.

— Ето на! — прошепна тържествуваща Пру. — Нали ви казах!

— Вземете си още малко мед — подкани общително леля Фан. — Не е като тия изкуствени работи, които човек купува сега в магазините.

— Млъкни, мамо!

— Все още смятам, че бих предпочела дъщеря ми да е под грижите на реална медицинска помощ, вместо на този Моуейк.

— Ох, мамо, ти си толкова ограничена с твоите викториански разбирания — каза раздразнено Марго.

— Скъпа госпожо Даръл, трябва да се научите да вярвате в силното влияние на света на духовете, които в края на краищата само се опитват да ни помогнат и направляват… Хуаааха. Чувствам, че ако дойдете на едно от нашите събрания, ще се убедите във великите сили на доброто, което нашите духовни водачи притежават… Хуаааха.

— Много благодаря, но предпочитам да ме направлява собственият ми дух — заяви с достойнство мама.

— Медът не е както едно време! — обади се леля Фан, след като бе поразсъждавала по въпроса.

— Ти си съвсем предубедена, мамо — рече Марго. — Осъждаш нещо, без дори да си опитала.

— Уверена съм, че можеш да убедиш майка си да присъства на едно от нашите събрания… Хуаа аха. Тя ще открие съвсем нов свят, който е пред нея.

— Да, мамо, трябва да дойдеш на едно събрание. Сигурна съм, че ще повярваш в нещата, които виждаш и чуваш! В края на краищата всяка крушка си има опашка.

Разбирах, че мама преживява душевна борба. Тя живо се интересуваше от суеверия, заклинания, магьосничество и подобни неща години наред и сега изкушението да приеме поканата на госпожа Хадък бе много голямо. Чаках със затаен дъх и се надявах, че ще приеме. Нямаше друго нещо, което да желаех по-силно от това, да видя госпожа Хадък покрита е мозък и хвърчащи около главата й фанфари.

— Е — отговори нерешително мама, — ще видим. Утре ще поговорим за това.

— Уверена съм, че щом с вас прекрачим преградата, ще можем да ви окажем много помощ и ръководство… Хуааха.

— О, да — потвърди Марго — Моуейк е просто чудесен!

Човек можеше да помисли, че говори за любимата си филмова звезда.

— Ще проведем още едно събрание утре вечер тук в хотела… Хуаааха — продължи госпожа Хадък, — и много се надявам, че вие и Марго ще присъствате… Хуаааха.

Тя ни се усмихна анемично, сякаш неохотно прощаваше нашите грехове, погали Марго по бузата и си отиде.

— Марго — каза мама, когато вратата се затвори зад госпожа Хадък, — ти действително ме ядосваш.

— Ох, мамо, толкова си старомодна! Този доктор изобщо не ми помагаше с инжекциите си, а Моуейк прави чудеса.

— Чудеса! — изсумтя презрително мама. — Според мен все още си с абсолютно същите размери.

— Смята се — каза леля Фан, дъвчейки препечен хляб, — че детелината е най-добра за пчелен мед, но лично аз предпочитам пирена.

— Казвам ти, мила — подчерта Пру, — че тази жена те е оплела в мрежите си. Тя е зло същество. Обърни внимание, докато не е станало късно.

— Единственото нещо, за което ви моля, е само да дойдете на едно събрание и да видите!

— Никога! — възрази потрепервайки Пру. — Нервите ми няма да издържат.

— Интересно е също, че им трябват земни пчели, които да опрашат детелината — отбеляза леля Фан.

— Е — каза мама, — сега съм прекалено уморена, за да обсъждам този въпрос. Ще говорим утре сутринта.

— Би ли ми помогнала със зелката! — попита Марго.

— Моля? — не разбра мама.

— Да ми помогнеш със зелката — повтори Марго.

— Често съм се чудила дали човек не може да отглежда земни пчели — каза замислено леля Фан.

— Какво правиш със зелката си? — попита мама.

— Слага си я на лицето — обади се Пру. — Смехории!

— Не са смехории! — ядоса се Марго. — Тя безкрайно много помага на акнето.

— Как? Вариш ли я, какво я правиш? — попита мама.

— Не, ще сложа листата на лицето си и ти ще ги вържеш. По съвета на Моуейк е. Дава невероятни резултати.

— Мила Луиз, това е смешно. Трябва да й забраниш — наежи се Пру като охранено котенце. — Това е само някаква безполезна магия.

— Е, нямам никакви сили да споря повече — рече мама. — Смятам, че поне няма да има вреда.

Марго седна на един стол, като придържаше към лицето си големи къдрави зелеви листа, които мама грижливо върза на главата й с червена връв. Марго заприлича на някаква странна зеленчукова мумия.

— Това е най-примитивно езичество — възмути се Пру.

— Глупости, Пру, ти съвсем излишно вдигаш голям шум за дреболии — изфъфли Марго с приглушен от зелевите листа глас.

— Понякога се питам — каза мама, като връзваше последния възел, — дали семейството ми е с ума си.

— Марго на бал с маски ли отива? — попита леля Фан, която бе наблюдавала процедурата с интерес.

— Не, мамо — изрева Пру, — това е за пъпките й!

Марго стана и пипнешком отиде до вратата.

— Аз си лягам.

— Ако срещнеш някого на площадката, ще го изплашиш до смърт — каза Пру.

— Приятно прекарване! — извика леля Фан. — Не закъснявай. Знам ви аз вас младите.

След като Марго си отиде, Пру се обърна към мама:

— Нали виждаш, мила Луиз? Не преувеличих. Оная жена й влияе зле. Марго се държи като побъркана.

— Е — каза мама, чийто принцип в живота бе винаги да защищава децата си, независимо дали са на погрешен път, или не, — мисля, че тя постъпва малко неразумно.

— Неразумно! Зелеви листа по цялото й лице! Никога не прави друго, освен това, което тоя Моуейк й казва! Това е болестно състояние.

— Никак няма да се изненадам, ако спечели първата награда! — леля Фан се усмихна лукаво. — Сигурно никой друг няма да е маскиран като зелка.

Доста време спорът се разгаряше и затихваше, съпроводен от спомените на леля Фан за балове с маски в Индия. Накрая Пру и леля Фан се прибраха, а мама и аз се приготвихме за лягане.

— Понякога си мисля — каза мама, като се зави и изгаси нощната лампа, — понякога си мисля, че съм единственият нормален човек в семейството.

На сутринта решихме да отидем на пазар, понеже много неща, които мама искаше да си набави, не можеха да се намерят в Корфу. Пру се възхити от този план, защото пътьом щяла да остави бедлингтънските териери при новия им собственик.

И така, в девет часа се срещнахме на тротоара пред Балаклава Маншън. Вероятно сме били доста любопитна гледка за минувачите. Леля Фан, навярно в чест на нашето гостуване, си беше сложила феерична шапка с голямо перо. Стоеше на тротоара, обвита като майско дърво^[5] в каишките на осем бедлингтънски териера, които лудуваха, бореха се и пикаеха около нея.

— Май че е по-добре да вземем такси — каза мама, като гледаше с безпокойство подскачащите кученца.

— А, не, Луиз — отвърна Пру. — Много е скъпо! Може да вземем метрото.

— С всичките кученца ли? — попита колебливо мама.

— Да, мила. Мама е свикнала да се справя с тях.

Трябваше да отвържем леля Фан, която бе така усукана с каишките, че не можеше да мръдне, и след това тръгнахме към станцията на метрото.

— Мая и сироп от кленов сок — нареждаше Марго. — Да ме подсетиш за мая и сироп от кленов сок, мамо. Моуейк казва, че са превъзходни за акне.

— Ако още веднъж споменеш този човек, сериозно ще се разсърдя! — отсече мама.

Напредвахме бавно, защото кученцата заобикаляха по различен начин всяко препятствие на пътя си и трябваше непрекъснато да спираме, за да отмотаваме леля Фан от електрически стълбове, пощенски колонки и случайни минувачи.

— Малки негодници! — възкликваше задъхано тя след всяка подобна засечка. — Те не го правят умишлено.

Когато накрая пристигнахме пред гишето за билети, Пру поде продължителен и ожесточен спор за цената на билетите за бедлинггънските териери.

— Но те са само на осем седмици — продължаваше да протестира тя. — Вие не таксувате деца под три години.

Накрая билетите бяха купени и ние се отправихме към ескалаторите. Посрещна ни топла въздушна струя от недрата на земята, което въодушеви кученцата. С джавкане и ръмжене те се понесоха напред във възел от каишки и повлякоха леля Фан като солиден галеон^[6] след себе си. Едва когато видяха ескалаторите, кученцата се стреснаха от това, което до този момент изглеждаше като вълнуващо приключение. Явно не им допадаше да стоят върху движещи се неща. Като се борехме с истерично квичащите кученца, скоро всички бяхме омотани в здрав възел на входа на ескалатора.

Зад нас се образува опашка.

— Това не трябва да се разрешава! — смразяващо процеди през зъби един мъж с бомбе. — Не трябва да допускат кучета в метрото.

— Платила съм за тях! — запъхтяна обясни Пру. Те имат право да пътуват в метрото на равни начала с вас.

— Дявол да го вземе — обади се друг човек. — Много бързам, пуснете ме да мина!

— Малки негодници! — шеговито подвикна леля Фан. — На тая възраст са много палавички.

— Я всеки от нас да вземе по едно кученце! — предложи мама, обезпокоена от негодуванието на тълпата.

В този момент леля Фан стъпи заднишком на първото стъпало на ескалатора, подхлъзна се и падна в камара от туид, като повлече квичащите кученца със себе си.

— Благодаря на господа — каза мъжът с бомбето. — Може би сега можем да слезем с ескалатора.

Пру стоеше при входа на ескалатора и се взираше надолу. Леля Фан, стигнала до средата, не беше в състояние да се изправи под тежестта на струпаните отгоре й кученца.

— Мамо, мамо, зле ли ти е? — изкрещя Пру.

— Сигурно не, мила — утеши я мама.

— Малки негодници! — немощно се обади леля Фан, носейки се надолу.

— След като вече кучетата ви заминаха, госпожо — попита човекът с бомбето, — възможно ли е ние също да използваме съоръженията на тази станция?

Пру се обърна настръхнала за битка, но Марго и мама я сграбчиха и поеха надолу по ескалатора към ритмично надигащата се купчина от туид, бедлингтънски териери и леля Фан.

Вдигнахме я, изтупахме прахта от туида и размотахме кученцата. Тръгнахме по перона. Сега кученцата представляваха подходяща тема за афиш на RSPCA^[7]. Дори и в най-добрата си форма бедлингтъните никога не правят добро впечатление, но в критични моменти имат вид на най-жестоко малтретирани кучета. Те издаваха пронизителни скимтящи звуци, трепереха и от време на време приклякаха с разтворени крака, за да украсят перона с крайния резултат на своя страх.

— Горките мънички създания — съчувствено се обади една дебела жена. — Срамота е такова отношение към животните!

— А! Чухте ли я? — каза войнствено Пру. — Иска ми се да й дам добър урок!

За щастие в този момент метрото пристигна с рев, изтласквайки струя горещ въздух, и привлече вниманието на всички. Кученцата изведнъж се оживиха. Докато преди минута трепереха и скимтяха като умиращи от глад агънца, сега те се понесоха на долу по перона като впряг ескимоски кучета, повличайки леля Фан подире си. Хукнахме след тях, а Пру изпищя:

— Мамо, мамо, върни се!

Тя беше забравила метода на леля Фан за водене на кучета: Никога не тегли каишката, защото може да им нараниш вратовете. Според този нов метод леля Фан препускаше в галоп по перона, а бедлингтънските териери се носеха пред нея. Най-накрая я спряхме и обуздахме кученцата, но точно тогава вратите на вагоните се затвориха със самодоволно свистене. И така, трябваше да чакаме следващия влак сред стадо от бедлингтънски териери. Щом ги вкарахме във вагона, настроението им изведнъж се оправи. Те с увлечение се боричкаха, ръмжаха и тичаха. Увиваха каишките си около краката на хората, а едно от тях, в изблик на добро настроение, подскочи и разкъса вестник „Таймс“ в ръцете на един мъж, който имаше вид на директор на Английската банка.

Заболя ни главата, докато пристигнахме. Само леля Фан, възхитена от жизнеността на кученцата, беше в добро настроение. По съвет на мама изчакахме, докато се изтегли потокът от хора, и тогава се качихме на ескалатора. Приятно изненадани, закарахме кученцата до изхода почти без затруднения. Те явно бяха усвоили пътнически навици.

— Слава богу! — въздъхна мама, когато стъпихме на площадката.

— Боя се, че кученцата малко ви обезпокоиха каза смутено Пру. — Но пък, нали разбираш, свикнали са със селския живот и мислят, че в града всичко е объркано.

— А? — попита леля Фан.

— Объркано — извика Пру. — Кученцата. Мислят, че всичко е погрешно.

— Жалко! — каза леля Фан и преди да можем да я спрем, се понесе с кученцата към другия ескалатор и пак потъна в земните дълбини.

Макар че кученцата доста ни измъчиха, след като се отървахме от тях, направихме добър сутрешен пазар. Мама си набави всичко, от което се нуждаеше, Марго купи сиропа си от кленов сок, а аз, докато те се отрупваха с тези доста излишни работи, успях да се сдобия с една прекрасна червена птица кардинал, един черен дъждовник на жълти петна, дебел и лъскав като гага, и един препариран крокодил.

Върнахме се в Балаклава Маншън, доволни от покупките си.

По настояване на Маргарет, мама реши вечерта да присъства на сеанса.

— Недей, мила Луиз — настоя Пру. — Това означава да се подложиш на измамата на неизвестното.

Мама оправда намерението си със забележителна логика:

— Чувствам, че трябва да се свържа с този тип Моуейк. В края на краищата той лекува Маргарет.

— Добре, мила — склони Пру, убедена в непреклонността на мама. — Мисля, че е истинска лудост, но ще трябва да дойда с теб. Не мога да те оставя сама.

Помолих да ме вземат и мен. Обясних на мама, че преди известно време бях заел от Теодор една книга за изкуството да се разобличават лъжливи медиуми и че знанията ми можеха да свършат полезна работа.

— Не трябва да взимаме мама — предупреди Пру. Смятам, че ще й повлияе зле.

В шест часа вечерта с трепкащата сред нас като уловена птичка Пру се отправихме към стаята на госпожа Хадък в сутерена. Тук заварихме доста хора: управителката на хотела; госпожа Глът — висока мрачна рускиня, която говореше с толкова неясно произношение, като че устата й бе пълна със сирене; младо русо момиче с много сериозен вид; млад безделник, известен с това, че следва актьорско майсторство, но никой не го беше виждал да се заеме с някаква друга работа, освен кротко да дреме в ограденото с палми преддверие на хотела. За мое неудоволствие мама не ми разреши да претърся стаята преди започване на сеанса, за да видя дали няма скрити въженца и имитация на ектоплазма. Все пак успях да кажа на госпожа Хадък за книгата, която бях чел, като мислех, че ако е истински медиум, ще прояви интерес към изданието. Тя ми отправи поглед, който в никакъв случай не можеше да се окачестви като доброжелателен.

Седнахме в кръг, хванати за ръце и изживяхме доста злокобно начало — при изгасване на лампите Пру нададе пронизителен писък и скочи от стола. Установи се, че ръчната й чанта, която тя бе подпряла на стола, се беше хлъзнала и докоснала крака й със студената си кожа. Когато успокоихме Пру и тя се увери, че не беше нападната от зъл дух, седнахме пак и се хванахме за ръце.

Върху една чинийка мъждукаше къса дебела свещ и примигваше от разтопения восък. Сенките ни се мърдаха из стаята, а лицата ни изглеждаха, като че току-що бяхме оживели отново в някаква древна гробница.

— Сега не искам никой да говори и трябва да ви помоля всички да стискате здраво ръцете си, за да не пропуснем нищо от същността… Хуаааха — започна госпожа Хадък. — Знам, че сред нас има неверници. Въпреки това ви моля да успокоите духовете си ида ги настроите да възприемат.

— Какво иска да каже? — прошепна Пру на мама. — Не съм неверница. Моята беда е, че прекалено много вярвам.

След като ни инструктира, госпожа Хадък седна в едно кресло и с измамна лекота се унесе в транс. Наблюдавах я внимателно. Бях решил да не пропускам ектоплазмата. Отначало госпожа Хадък седеше там със затворени очи и не се чуваше никакъв звук, освен шумоленето и треперенето на развълнуваната Пру. После започна да диша дълбоко, да хърка силно и да се тресе. Шумът напомняше изпразването на чувал с картофи върху пода на таванско помещение. Не ми направи впечатление. В края на краищата хъркането е едно от най-лесните за симулиране неща. Ръката на Пру, която стискаше моята, беше влажна от пот и аз усещах как по нея пропълзяваха тръпки от уплаха.

— Ахаааааааа — извика внезапно госпожа Хадък.

Пру подскочи на стола си и отчаяно изписка, като че я бяха намушкали.

— Ахаааааааа — повтори госпожа Хадък, изтръгвайки целия драматизъм от това просто възклицание.

— Не ми харесва — прошепна с треперещ глас Пру. — Луиз, мила, не ми харесва.

— Млъкни или ще развалиш всичко — прошепна Маргарет. — Отпусни се и настрой духа си да възприема.

— Виждам непознати сред нас — каза госпожа Хадък с такъв силен индиански акцент, че ми се дощя да се изхиля. — Дошли са непознати да се присъединят към нашия кръг. На тях ще кажа „добре дошли“.

Единственото необикновено нещо за мен беше, че госпожа Хадък вече не нижеше думите си една след друга и не вдишваше въздух по този странен начин. Тя мънка и мърмори неразбираемо около една минута и после каза ясно: „Говори Моуейк.“

— Ооо! — обади се с възхищение Маргарет. — Той дойде! Ето на, мамо! Това е Моуейк.

— Ще припадна! — изхлипа Пру.

Втренчих се в госпожа Хадък на слабата, мъждукаща светлина, но не видях никакви признаци на ектоплазма или фанфари.

— Моуейк казва — обяви госпожа Хадък, — че на бялото момиче вече никакви пункции не трябва да му се правят.

— Ето! — каза тържествуващо Маргарет.

— Бяло момиче трябва слуша Моуейк. Не трябва да се влияе от неверници.

Чух как мама изсумтя войнствено в мрака.

— Моуейк казва, че ако бяло момиче му вярва, преди да минат два месеца, ще се излекува. Моуейк казва…

Но нямахме честта да чуем това, което Моуейк щеше да каже, тъй като в този момент една котка, която сновеше из стаята безшумно като облак, незабелязано скочи в скута на Пру. Чу се оглушителен писък. Тя се изправи с викове: „Луиз, Луиз, Луиз!“ и като заслепена нощна пеперуда започна да се блъска в хората. При всяко докосване надаваше крясък.

Някой се сети да запали лампата, преди Пру да направи беля в кокошата си паника.

— Слушайте, това вече е прекалено! — възмути се младият безделник.

— Може да сте й причинили непоправими страдания — каза русото момиче, като гледаше гневно Пру и вееше на госпожа Хадък с носната си кърпичка.

— Нещо ме докосна. Докосна ме. Дойде в скута ми — обясни през сълзи Пру. — Ектоплазма.

— Ти развали всичко! — ядоса се Маргарет. — Тъкмо когато заговори Моуейк.

— Мисля, че това, което чухме от Моуейк, ни е съвсем достатъчно — каза мама. — Крайно време е според мен да престанеш да се занасяш с тия глупости.

Госпожа Хадък, която продължи да хърка с достойнство, изведнъж се събуди.

— Глупости? — възкликна тя, фиксирайки мама с изпъкналите си сини очи. — Осмелявате се да казвате, че това са глупости?… Хуаааха.

Това бе един от редките случаи, когато виждах мама действително ядосана. Тя се изправи настръхнала в целия си ръст от четири фута и три и половина инча.

— Шарлатанка — викна мама на госпожа Хадък. Казах, че са глупости, и повтарям, че са глупости. Няма да позволя моето семейство да се забърква в такива далавери. Хайде, Марго, хайде, Джери, хайде, Пру! Тръгваме си!

Удивени от тази проява на решителност на кротката ни майка, покорно излязохме след нея от стаята, изоставяйки вилнеещата госпожа Хадък и няколкото й последователи.

Щом се озовахме в нашата стая, Марго избухна в неистов плач:

— Ти развали всичко! Ти развали… всичко развали! Госпожа Хадък никога вече няма да ни проговори.

— Толкова по-добре — каза мама и с помрачено лице сипа чаша коняк на гърчещата се и все още уплашена Пру.

— Добре ли прекарахте! — попита леля Фан, която се събуди внезапно и ни погледна с помътнели очи.

— Не — отвърна мама, — не прекарахме добре.

— Не мога да избия тая ектоплазма от главата си! — говореше Пру, като гълташе жадно коняка. Беше като някакво… като… разбирате ли, като конфитюр.

— Тъкмо когато Моуейк започна да говори! — виеше Марго. — Тъкмо когато щеше да ни каже нещо важно!

— Добре, че се върнахте рано — каза леля Фан, дори и по това време на годината става хладно вечер.

— Сигурна бях, че иска да ме хване за гърлото. Сигурна бях, че се мъчи да докопа гърлото ми. Беше нещо като… един вид… някакво мармаладено нещо като ръка.

— А Моуейк е единственият, който изобщо ми помогна.

— Моят баща казваше, че през този сезон времето е много коварно — рече леля Фан.

— Маргарет, престани да се държиш така глупаво! — ядоса се мама.

— Мила Луиз, чувствах как тези отвратителни мармаладени пръсти търсят пипнешком гърлото ми — говореше Пру, украсявайки преживяването си, без да обръща внимание на Марго.

— Баща ми винаги си носеше чадър, зиме и лете. Хората му се смееха, но много често, дори през доста горещи дни, неговата предвидливост беше оправдана — той го използваше.

— Ти винаги разваляш всичко! — викна Марго. Винаги се месиш.

— Бедата е, че съвсем малко се меся! — тросна се мама. — Казвам ти да престанеш с всички тези глупости и да спреш да плачеш. Веднага се връщаме в Корфу.

— Ако не бях скочила — не спираше Пру, — щеше да се стегне около вратната ми вена.

— Баща ми казваше, че няма нищо по-полезно от чифт галоши — обясняваше леля Фан.

— Няма да се върна в Корфу! Няма! Няма!

— Ще изпълняваш, каквото ти казвам!

— То така зловещо се уви около врата ми!

— Той не одобряваше гумените ботуши, защото изтласквали кръвта в главата.

Престанах да слушам. Цялата ми душа бе изпълнена с вълнение. Връщахме се в Корфу. Напускахме неумолимата бездушна абсурдност на Лондон. Връщахме се при вълшебните маслинови горички и синьото море, при сърдечността и смеха на нашите приятели, при дългите слънчеви и тихи дни.