Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Слънчевият Корфу (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Birds, Beasts and Relatives, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,9 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ogibogi (2011)

Издание

Джералд Даръл

Птици, животни и роднини

 

Превод: Владимир Ганев

Редактор: Валери Калонкин

 

ISBN 954-657-192

 

ИК „Пан ’96“, 1998 г., София

Предпечат ЕТ „Катерина“

История

  1. — Добавяне

Сепии и раци

Всяка сутрин, когато се събудех, по стените на спалнята ми имаше тигрови шарки от слънцето, което надзърташе през капаците на прозорците. Както обикновено, кучетата, примъкнали се в леглото ми през нощта, без да ги усетя, заемаха повече от полагаемата им се площ и спяха дълбоко и спокойно. Край прозореца се мъдреше Одисей, обърнат към сноповете златиста слънчева светлина с присвити очи в знак на гневно неодобрение. Отвън се чуваха дрезгавото, подигравателно кукуригане на петле и тихото шумолене на кокошките (звук, наподобяващ клокочеща овесена каша), които кълвяха под портокаловите и лимоновите дървета. Носеше се далечен звън на хлопатари. Врабчетата под стрехите пронизително чуруликаха, а внезапният глъч от пресипнали умолителни писукания показваше, че лястовичката е донесла нещичко за ядене на челядта си в гнездото под прозореца ми. Отмятах чаршафа и изхвърлях кучетата на пода. Те се отърсваха, протягаха се с прозявка и изваждаха розовите си езици, завити като листа на екзотични растения. Отивах до прозореца и разтварях капаците. Облегнат на перваза, докато очите ми свикнеха със светлината, подлагах голото си тяло на топлите ласки на утринното слънце и замислено чешех розовите „печати“, които кучешките бълхи бяха оставили върху кожата ми. После поглеждах над сребристите маслинови дървета към брега и синьото море, от което ме делеше около половин миля. Точно на този бряг от време на време рибарите издърпваха мрежите си. Това винаги представляваше голяма съблазън за мен, тъй като мрежата, изтеглена на брега от дълбините на синия залив, съдържаше многобройни очарователни морски животни, които иначе бяха недостижими.

Щом видех някоя малка рибарска лодка да се люлее над водата, бързо се обличах и с колекционерските си принадлежности хуквах през маслиновите горички надолу по шосето, към брега. Познавах почти всички рибари по име, но с един от тях — висок силен младеж с четинеста кестенява коса, имах специални приятелски отношения. Както можеше да се предполага, той носеше едно от най-често срещаните имена — Спиро, от Спиридон, и за да го различавам от другите Спиридоновци, които познавах, нарекох го Кокино, или червен. Кокино много обичаше да ме снабдява с разни животни. Самият той изобщо не се интересуваше от тях, но се радваше, че ми доставя голямо удоволствие.

Когато един ден отидох на брега, мрежата беше изтеглена наполовина. Рибарите, с орехов тен на кожата, дърпаха мокрите въжета и забиваха в пясъка разтворените пръсти на краката си за по-голяма устойчивост, докато изваждаха тежката мрежа от морето.

— Твое здраве, кирие[1] Джери! — извика ми Кокино и размаха голямата си покрита с лунички ръка за поздрав. Рошавата му коса проблясваше на слънцето като пламък. — Днес ще имаш чудни животинки, защото хвърлихме мрежата на ново място.

Клекнах и търпеливо зачаках на пясъка, докато рибарите, с приказки и шеги, равномерно дърпаха въжетата.

Скоро в плитчините се показа дъното на мрежата, където се виждаха бляскащи и трептящи риби. Изтеглената на пясъка мрежа бе като жива, пулсираща маса, която издаваше постоянен, пърпорещ в стакато звук от безнадеждно пляскащите опашки на рибите. Целият улов се изсипваше в кошници. Имаше най-различни риби — червени, бели, с виненочервени ивици, риби скорпиони — преливащи в многобагрен гоблен. Намираше се и по някой октопод или сепия, със злокобен вид и уплашен израз на разтворените си подобни на човешки очи. Щом рибарите извадеха всичко, което можеше да се използва за ядене, идваше моят ред.

На дъното на мрежата имаше огромна купчина камъни и водорасли и точно тук ловях трофеите си. Веднъж намерих плосък камък с прикрепен към него чисто бял корал. Приличаше на малко буково дръвче през зимата — с оголени, безлистни, като че покрити със сняг клони. Понякога откривах морски звезди, дебели почти колкото пандишпан, но със закръглени, а не заострени и удължени лъчи както при обикновените. Тия морски звезди имаха блед сиво-бежов цвят и ярки алени петна. Веднъж намерих два интересни криви рака, чиито щипци и крака в прибрано положение прилягаха с безупречна точност към тялото. Раците имаха ръждивочервена шарка на гърба си, която доста приличаше на човешко лице. Това очевидно не беше защитна окраска и щом можеха да се движат по морското дъно в такава крещяща премяна, трябваше да се предполага, че нямат много врагове.

Бях почнал да ровя в един голям куп водорасли, когато Кокино, след като беше наслагал всичката риба в кошниците, дойде да ми помага. Имаше обикновения асортимент от мънички, къси колкото кибритена кутия калмари, риби игли, криви раци, раци морски паяци и различни дребни риби, които не бяха успели да избягат през дупките на мрежата. Изведнъж Кокино изсумтя приятно изненадан, измъкна нещо от заплетеното валмо водорасли и ми го поднесе на загрубялата си длан. Просто не вярвах на очите си — морско конче. Кафяво-зеленикаво, с прецизно наредени плочици във вид на пръстени, то лежеше в дланта на Кокино като някакво подобие на шахматна фигура, зяпнало с чудатата си стърчаща муцунка, а опашката му неистово се завиваше и се развиваше. Бързо го грабнах и го потопих в буркан, пълен с морска вода, а в душата си горещо се молех на свети Спиридон да му спаси живота. За моя радост то се съвзе и сякаш увисна във водата, а мъничките перки от двете страни на конската му глава трептяха толкова бързо, че не се виждаха. След като се уверих, че животът му е вън от опасност, започнах да ровя във водораслите със страстта на златотърсач, който е намерил къс самородно злато в коритото на реката. Старанието ми беше възнаградено — след няколко минути вече шест различно големи морски кончета плаваха провиснали в буркана. Замаян от сполуката си, набързо се сбогувах с Кокино и другите рибари и тичешком се прибрах вкъщи.

Тук най-безцеремонно лиших от подслон четиринадесет слепока и узурпирах аквариума им, за да настаня новия си улов. Знаех, че в буркана морските кончета ще останат без кислород, поради което трябваше да действам бързо, за да ги запазя живи. Изтичах до брега с аквариума, измих го внимателно, напълних дъното с пясък и бегом го отнесох във вилата. Трябваше да ходя три пъти с кофи до морето, за да нося вода за аквариума. Когато излях в него и последната кофа, бях толкова изморен, че започнах да се питам дали заслужава да се трепя толкова заради морските кончета. Щом обаче ги преместих в аквариума, разбрах, че трудът ми не бе отишъл напразно. В пясъка на дъното бях забил маслиново клонче. След като цопнаха във водата, морските кончета се окопитиха и се понесоха из аквариума като пуснати в полето понита. Перките им се движеха толкова бързо, че не се виждаха — сякаш всяко морско конче се движеше със скрито моторче. След като обиколиха в галоп новата си територия, те се насочиха към маслиновото клонче, нежно увиха опашките си около него и застанаха мирно.

Морските кончета пожънаха мигновен успех. Те бяха може би единствените животни, които семейството ми посрещна с единодушно одобрение. Дори Лари идваше тайно в стаята ми, за да ги гледа как плуват прави като свещ и се клатят напред-назад в аквариума. Отнемаха ми много време, защото установих, че морската вода бързо се разваля, и за да я сменям, трябваше да ходя с кофи до морето по четири — пет пъти на ден. Въпреки умората бях доволен, че не се отказах, защото иначе нямаше да стана свидетел на много интересно нещо.

Едно от морските кончета явно беше възрастно — почти черно и с добре издуто коремче. Отдадох това просто на възрастта. Една сутрин забелязах, че коремчето му беше цепнато, като порязано с ножче за бръснене. Чудех се дали морските кончета не се бяха били и какво бяха използвали за оръжие, защото изглеждаха съвсем беззащитни. За моя голяма изненада цепнатината се разтвори и от нея изплува мъничко крехко копие на морското конче. Не можех да повярвам на очите си, но щом първото конче бебе се появи и увисна в бистрата вода, се появи още едно, после още едно и още едно, докато се събраха двадесет миниатюрни морски кончета, плуващи около огромния си родител като някакъв малък облак. Ужасен да не би големите морски кончета да изядат новородените, приготвих бързо още един аквариум и сложих в него, според наивните си представи, майката и рожбите й. Поддържането на два аквариума бе херкулесова задача и аз започнах да се чувствам като кон в руднична шахта. Въпреки това твърдо бях решил да не се отказвам до четвъртък, когато Теодор идваше на чай, и да му покажа придобивките си.

— Аха — каза той, надничайки в аквариума с професионален жар, — наистина са извънредно интересни. Разбира се, според книгите морските кончета се срещат в нашия район, но лично аз, ъъ… нали разбираш… никога не съм виждал.

Показах му майката и рояка нейни рожби.

— Не, не. Това не е майката, това е бащата.

Отначало помислих, че се шегува, но Теодор обясни, че когато женската снесе оплодените яйца, мъжкият ги прибира в специална торба, където те се развиват и излюпват. Така че това, което си мислех за горда майка, всъщност беше гордият баща.

Скоро работата по поддържането на „конюшнята“ с микроскопичен морски „фураж“ и свежа морска вода стана непосилна и затова с голямо нежелание трябваше да изсипя аквариумите в морето и да освободя кончетата.

Кокино не само ми осигуряваше животни от мрежата си, но ми показа и един от най-оригиналните начини за риболов — нещо, което никога не бях виждал.

Един ден го срещнах на брега, когато слагаше в малката си разнебитена лодка газена тенекия, пълна с морска вода. На дъното лежеше голяма сепия, която имаше много сантиментален вид. Кокино я беше завързал с канап там, където главата се съединява с огромното й яйцевидно тяло. Попитах го къде ще ходи. На лов за сепии! Учудих се, понеже в лодката нямаше никакви въдици, мрежи или дори прът с тризъбец. Как тогава щеше да лови сепии!

— С любов — каза загадъчно Кокино.

Чувствах за мой дълг да изуча всеки начин за лов на животни и помолих Кокино да ме вземе със себе си, за да видя този тайнствен начин на риболов. Гребахме навътре в синия залив, докато стигнахме до кристално бистра вода. Кокино хвана края на канапа, с който беше вързана сепията, и го закачи внимателно за големия пръст на крака си. После вдигна сепията и я пусна отстрани на лодката. За момент тя се задържа на повърхността на водата, като ни гледаше недоверчиво, после, изхвърляйки пръски вода, се шмугна с последователни резки тласъци, като влачеше канапа след себе си, и скоро изчезна в сините дълбини. Канапът бавно потъна във водата и после се опъна на пръста на Кокино. Той запали цигара и приглади косата си.

— Сега — той се ухили, — ще видим какво може да прави любовта.

Кокино хвана греблата и подкара бавно и леко лодката в залива, като спираше често и се втренчваше в канапчето. Изведнъж изсумтя, остави греблата под ъгъл, като крила на нощна пеперуда, сграбчи канапа и започна да го тегли. Наведох се над бистрата вода и се взрях да видя края на опънатото черно въженце. Скоро от дълбините се появи мътно петно, Кокино задърпа по-бързо въженцето и сепията се показа. Когато я изтегли на повърхността, с изумление видях, че това бяха две сепии, вкопчени в страстна прегръдка. Кокино бързо ги издърпа до лодката и с рязко движение на канапа ги стовари на дъното. Мъжкият бе тъй запленен от любимата си, че дори резкият преход от водните му чертози във въздуха не му направи никакво впечатление. Така здраво се бе усукал в женската, че Кокино с мъка го отдели и го пусна в тенекията с морска вода.

Този съвсем необикновен начин за риболов много ми хареса, макар че дълбоко в себе си го мислех за малко непочтен. Приличаше ми на излавяне на кучета с помощта на разгонена кучка, вързана на дълга каишка. За един час хванахме пет мъжки сепии в сравнително малък район на залива. Учудих се, че има толкова много, понеже обикновено трудно се намират, освен ако отидеш на нощен риболов. През цялото време женската сепия изпълняваше ролята си със стоическо безразличие, но все пак чувствах, че трябваше да бъде възнаградена. Убедих Кокино да я пусне на свобода, което той стори с явно нежелание.

Попитах го как бе разбрал, че женската привлича мъжките, а той вдигна рамене.

— Сега му е времето — отговори Кокино.

— В такъв случай можеш ли да вържеш всяка женска на края на въженце и да разчиташ на успех?

— Да — каза Кокино. — Но, разбира се, някои женски сепии, както и някои жени, са по-привлекателни от други и затова с тях се получават по-добри резултати.

Главата ми се замая при мисълта за сравняване на женските достойнства на две сепии. Съжалявах, че този метод не можеше да се използва при други животни. Много ме блазнеше например идеята да пусна във водата вързано за един конец женско морско конче и после да изтегля цяла свита от страстно вкопчени в него мъжки морски кончета. Доколкото ми бе известно, Кокино беше единственият, който практикуваше този своеобразен вид риболов, вероятно непознат на други рибари. Всички, на които после разказвах за този метод, посрещаха думите ми с явно недоверие.

Начупената брегова линия близо до вилата създаваше условия за съществуването на истинско богатство от морски животни. Морето бе сравнително плитко и удобно за моите ловни експедиции. Успях да придумам Лесли да ми направи лодка, което много ме улесни. Този „плавателен съд“ беше почти кръгъл, с плоско дъно и със силно наклонен десен борд. След магарето това беше най-любимото ми нещо. Напълвах дъното на лодката с буркани, тенекиени кутии и сакове, вземах голям пакет храна и потеглях, придружен от екипажа си — Пикльо, Посерко и Роджър, а от време на време, когато проявяваше благосклонност да ни придружи, идваше и бухалът ми Одисей. Прекарвахме горещите безветрени дни в изследване на отдалечени малки заливчета и скалисти архипелази, покрити с водорасли. По време на тези експедиции имахме много интересни приключения. Веднъж открихме огромно множество охлюви морски зайци, които бяха покрили близо цял акър земя. Те имаха яркопурпурни яйцевидни тела, изящен „плисиран волан“ и две странни издутини на главата, които всъщност удивително приличаха на дългите уши на заек. Бяха стотици — всички пълзяха по скалите и през пясъка към южната част на острова. Понеже нито се докосваха, нито проявяваха някъде интерес един към друг, предположих, че не се събират, за да се съешават, а се преселват някъде другаде.

Друг път група отегчени едри и добродушни делфини ни завариха, когато бяхме на котва в един малък залив. Вероятно привлечени от приветливия оранжев и бял цвят на моята лодка, те започнаха да играят около нас: подскачаха и се гмуркаха, приближаваха се успоредно на лодката с ухилените си муцуни и ни отправяха дълбоки страстни въздишки. Един млад делфин, по-смел от възрастните, дори се гмурна под лодката и почувствахме как гърбът му се отърка о плоското й дъно. Вниманието ми бе раздвоено от една страна, се наслаждавах на очарователната гледка, а от друга потушавах бунта на моя екипаж. Всички реагираха на пристигането на делфините по свой, индивидуален начин. Пикльо, който никога не се бе проявявал като хладнокръвен воин, беше оправдал най-невъздържано името си и скимтеше свит, треперещ при носа на лодката. Посерко реши, че единственият начин да спаси живота си е да напусне кораба и да преплува до брега. Наложи се да употребя сила, за да задържа него и Роджър, който беше убеден, че само да му разрешах да скочи в морето и щеше за секунда да избие всички делфини.

По време на една от тези експедиции намерих великолепен трофей, който стана косвена причина да дадат Лесли под съд, въпреки че тогава изобщо не можех да допусна това. Цялото семейство беше в града, с изключение на Лесли, който се лекуваше от много силен пристъп на дизентерия. Беше първият ден, в който се чувстваше малко по-добре, и той лежеше на канапето в гостната, слаб като котенце, сърбаше леден чай и четеше голям наръчник по балистика. Уведоми ме по съвсем недвусмислен начин, че не желае да се мотая наоколо и да му досаждам, и понеже не исках да ходя в града, изведох кучетата с лодката.

Както си гребях, зърнах в тихите води на залива нещо, което ми се стори като жълти водорасли. Винаги си струваше да изследвам водораслите, защото неизменно съдържаха многобройни морски обитатели, а понякога, когато имах късмет — доста едри животни. Затова подкарах лодката нататък. Като понаближих, водораслите заприличаха на жълтеникаво оцветен камък. Но можеше ли камък да плава? Взрях се по-внимателно и за моя радост, колкото и невероятно да ми се струваше, установих, че това е доста голяма морска костенурка. Прибрах греблата, накарах кучетата да млъкнат, настаних се на носа и зачаках напрегнато, докато лодката дрейфуваше все по-близо и по-близо. Костенурката се носеше по повърхността на водата, разперила крака. Тя бе заспала дълбоко. Целта ми беше да я хвана, преди да се събуди. Сакчетата и разнообразните ми други принадлежности в лодката не можеха да ми послужат, защото морската костенурка беше дълга около три фута. Реших, че единственият начин да я уловя бе да се гмурна към нея, да я сграбча и да я вкарам някак в лодката, преди да се събуди. Поради силното ми вълнение и през ум не ми мина, че толкова едра морска костенурка е много силна и че няма да се предаде без бой. Когато лодката стигна на около шест метра, поех въздух и се гмурнах. Ориентирах се да действам под костенурката, за да й пресека пътя, така да се каже. Хвърляйки се в хладката вода, отправих кратка молитва да не я събудя с шумното си гмуркане. Молех се също да бъде прекалено сънена, за да не може да предприеме бързо отстъпление. Бях се гмурнал дълбоко и се обърнах на гръб — над мен като огромна златна монета беше морската костенурка. Изплувах към нея и я сграбчих за предните крака, които се показваха от черупката й като мазолести сърпове. За мое учудване, дори и сега тя не се събуди. Когато задъхан показах глава над водата, като продължавах да стискам краката й, цялата тая загадка изведнъж се изясни — морската костенурка бе умряла доста отдавна, както подсказваха носът ми и многобройните мънички риби, които си зобаха от люспестите й крайници.

Малко се разочаровах, но по-добре мъртва морска костенурка, отколкото никаква. Ето защо с мъка я докарах до лодката, където здраво завързах единия й крак. Кучетата бяха много заинтригувани, като си въобразяваха, че това е някакъв вкусен екзотичен деликатес, доставен специално за тях. Поради формата й лодката не беше никак лесна за управление, а сега проявяваше склонност да плава в кръг около безжизненото тяло на морската костенурка. Въпреки това след едночасово усилено гребане пристигнахме благополучно на кея. Завързах лодката и издърпах плячката си на брега, за да я разгледам внимателно: морска костенурка. От черупката на този вид правят рамки за очила, а понякога излагат препарирани екземпляри по витрините на магазините за оптически стоки. Масивната й глава с голяма сбръчкана гуша от жълта кожа и с нос като човка приличаше поразително на ястреб. Черупката й беше олющена вероятно от океанските бури или от зъбите на акули и тук-там беше украсена със снежнобели гроздчета от малки балануси. Долната й част — бледо нарцисово жълта, мека и гъвкава — наподобяваше дебел влажен картон.

Наскоро бях правил продължителна и много интересна дисекция на речна костенурка и реших, че сега имам идеална възможност да сравня вътрешната анатомия на сладководната и на морската костенурка. Изкачих се по склона, взех назаем ръчната количка на градинаря, пренесох с нея моя трофей до къщата и го изложих за поклонение на предната веранда.

Знаех, че ще има неприятни последици, ако се опитам да извърша дисекцията вътре във вилата, но мислех, че никой нормален човек не би имал нещо против да разрежа морската костенурка на предната веранда. Приготвих си тетрадка, различни триони, скалпели и бръснарски ножчета, подредени като в операционна зала, и се залових за работа.

Установих, че мекият жълт коремен щит се отделя много по-лесно, отколкото при речната костенурка, който ми отне три четвърти час, докато го прережа с трион. Когато освободих пластрона и го вдигнах като похлупак на тенджера, се откриха всички възхитителни тайни на вътрешните органи на морската костенурка — многоцветни и вмирисани до краен предел. Обзе ме такова любопитство, че миризмата изобщо не ми направи впечатление. Кучетата ми обаче, които обикновено приемаха оборския тор за източник на идеален аромат, придаващ пикантност на любопитните им вълнения, започнаха непрекъснато да кихат и изчезнаха с единодушно възмущение. За мое щастие открих, че костенурката е женска: имаше много яйца, големи почти колкото топки за пинг-понг, меки и оранжеви като цвят на латинка. Преброих ги — четиринадесет. Внимателно ги наслагах в лъскава лепкава редица на плочите. После се заех с голямата купчина черва и реших, че трябва да запиша точната дължина на този изумителен вътрешен механизъм във вече изцапаната ми с кръв тетрадка. Със скалпел ги отделих от задния отвор на костенурката и започнах да ги вадя. Струваше ми се, че нямат край, но най-после успях да ги простра на верандата в низ намотки и извивки като някаква „пияна“ железопътна линия. С тях беше свързан стомахът — отвратителна сивкава торба, като балон, пълен с вода. Очевидно той съдържаше последната храна на костенурката и аз бях убеден, че в интерес на науката трябва да проверя какво е яла точно преди смъртта си. Забих един скалпел в голямата потръпваща торба и направих пробен разрез. Мигновено стомахът изпусна въздуха си с отвратително пуфтене, подобно на въздишка, и се разнесе такава воня, пред която всички останали непоносими миризми отстъпиха на втори план. Дори аз, колкото и да бях задълбочен в изследванията, политнах назад, давейки се.

Бях сигурен, че докато семейството се върне от града, ще успея да почистя верандата, но развълнуван от новата си придобивка, съвсем забравих за съвземащия се от болестта Лесли, който лежеше в гостната. Миризмата от вътрешностите на костенурката беше проникнала през двойните стъклени врати на верандата и беше стигнала до канапето, на което той се беше проснал. Първият сигнал за катастрофалния ход на нещата беше ужасен рев откъм гостната. Преди да мога да предприема някакви разумни действия, Лесли, увит в одеяла, се появи на двойните стъклени врати към верандата.

— Каква е тая дяволски гадна воня? — попита той с гърлест глас.

После видя нарязаната морска костенурка и красиво подредените й вътрешности на плочите, очите му се изцъклиха и по лицето му изби светловиолетов цвят.

— Какво, по дяволите, е това?

С известна неувереност отговорих, че е морска костенурка, на която правя дисекция. Женска, бързо продължих аз, надявайки се да отвлека вниманието му с подробности. Посочих красивите яйца и му обясних, че съм ги измъкнал от вътрешността й.

— По дяволите яйцата й! — изкрещя Лесли, като че изричаше някаква странна средновековна клетва. — Махай това гнусно нещо оттук! С тая смрад ще прогониш всички ни от вилата.

Поясних, че почти съм свършил с дисекцията и че имам намерение да заровя всички меки части на костенурката, а да запазя само скелета и черупката й за колекцията си.

— В никакъв случай! — изрева Лесли. — Веднага махай цялото това гадно нещо и го заравяй. После се връщай, за да изстържеш верандата.

Готвачката ни Лукреция, привлечена от глъчката, се появи до Лесли. Тя отвори уста, за да попита за естеството на тая семейна свада, но миризмата на морската костенурка внезапно я задави. Лукреция постоянно страдаше от петнадесет — шестнадесет болести, които се обаждаха поред. Тя се отнасяше с такъв интерес и внимание към тях, както други хора се отнасят към сандъчетата си за цветя на прозорците или към китайските си мопсове. По това време стомахът й създаваше най-много грижи. Тя ахна два-три пъти тихо като риба, прошепна сподавено „Свети Спиридоне!“ и се отпусна в обятията на Лесли с много сполучлива преструвка на припадък.

В този момент за мой ужас по алеята към вилата се появи кола с другите членове на семейството и тържествено спря под верандата.

— Здравей, миличък — мама слезе от колата и тръгна към стъпалата. — Добре ли прекара сутринта?

Преди да мога да се обадя, морската костенурка ме изпревари. Мама издаде няколко странни хълцащи стона, измъкна носната си кърпичка и бързо я сложи на носа си.

— Каква — запита тя през кърпичката, — е тази ужасна миризма?

— Питай това проклето момче! — изрева Лесли откъм двойните стъклени врати, като продължаваше безрезултатните си опити да подпре стенещата Лукреция на рамката на вратата.

Лари и Марго вървяха подир мама по стълбите и видяха накълцаната морска костенурка.

— Какво…? — започна Лари, но се сгърчи в пристъп на конвулсивна кашлица. — Ах, това е дело на нашето проклето хлапе! — изруга задъхано той.

— Ясно, миличък — каза мама през кърпичката си. — Лесли току-що ми каза.

— Отвратително! — изрида Марго, като вееше носната кърпичка пред носа си. — Прилича на железопътна катастрофа.

— Какво е това, миличък? — попита ме мама.

Обясних, че е извънредно интересна морска костенурка, женска, в която има яйца.

— Непременно ли трябваше да я кълцаш на верандата? — възмути се тя.

— Момчето е откачено — каза Лари, дълбоко убеден в думите си. — Цялата къща вони на гнусен китоловен кораб.

— Действително трябва да я занесеш другаде, миличък — каза мама. — Не може да мирише така на предната веранда.

— Кажи му да зарови това гадно нещо! — ревна Лесли, като се загърна в одеялата си.

— Защо не предложиш на някое ескимоско семейство да го осинови? — попита Лари. — Те обичат китова мас, ларви и други подобни неща.

— Лари, не говори гнусотии! — обади се Маргарет. — Не е възможно да ядат такива неща. Само като си помисля, ми се повдига.

— Според мен трябва да влезем вътре — рече мама с последни сили. — Може би там няма да мирише толкова силно.

— Тук мирише повече! — извика Лесли откъм двойните стъклени врати.

— Джери, миличък, трябва да почистиш това — каза мама, като внимателно избираше къде да стъпи покрай вътрешностите на морската костенурка. — И да дезинфекцираш плочите.

Семейството влезе вътре, а аз се залових със задачата да махна морската костенурка от предната веранда. Чувах ожесточени спорове.

— Отвратителна напаст! — викаше Лесли. — Както си лежах тук и кротко си четях, внезапно ме удари в носа.

— Гадно! — възмущаваше се Марго. — Нищо чудно, че Лукреция е припаднала.

— Крайно време е да му се намери друг учител каза Лари. — Пет минути отсъстваш от къщи и като се върнеш — той изкормил Моби Дик на предната тераса.

— Сигурна съм, че не е имал лоши намерения измънка мама. — Но е постъпил доста глупаво, като е избрал за тая работа верандата.

— Глупаво! — каза Лари язвително. — През следващите месеци ще ходим като кьорави из къщата с противогази на лицата.

Натоварих остатъците от морската костенурка в ръчната количка и я закарах на върха на хълмчето зад вилата. Тук изкопах дупка, зарових всички меки части на костенурката, а черупката и скелета оставих до мравуняка на едни приятелски настроени мравки, които при други случаи много ми бяха помагали с прецизното си изчистване на скелети. Досега най-голямото нещо, което бях им предлагал, бе един много едър зелен гущер. Затова бях любопитен дали ще се захванат с морската костенурка. Те се затичаха към нея, нетърпеливо махайки с антени, после спряха, помислиха малко, направиха кратко съвещание и масово се оттеглиха. Очевидно дори и мравките бяха против мен. Върнах се унил във вилата. На още вонящата веранда заварих един слаб, стенещ човек да спори с Лукреция с войнствени нотки в гласа му, явно под влияние на изпито вино. Попитах какво иска този човек.

— Казва — отвърна Лукреция с велико презрение, че Роджър е светил маслото на пилетата му.

— Пуйки — поправи човекът. — Пуйки.

— Добре де, пуйки — съгласи се Лукреция.

Сърцето ми се сви. Струпваше се беда след беда на главата ми. Знаехме, че Роджър имаше осъдителния навик да трепе пилета. През пролетта и лятото гоненето на лястовици беше едно от многото му безобидни развлечения. Лястовиците го докарваха до апоплектичен бяс, като профучаваха под носа му и летяха ниско над земята точно пред него, а той ги гонеше с настървен лай, настръхнал от ярост. Селските пилета се криеха из миртовите храсти и точно когато минаваше, изскачаха под носа му, изпляскваха шумно с крила и кудкудякаха лудо и истерично. Роджър, сигурен съм, беше убеден, че тия пилета са един вид тромави лястовички, с които може да се счепка, и въпреки протестните ни викове се хвърляше върху тях, бързо ги сдавяше и ги умъртвяваше, влагайки в това цялата си омраза към предизвикателните лястовички. Не му въздействаше никакво наказание. С изключение на този лош навик, иначе Роджър беше извънредно добро и послушно куче. Намирайки се в безизходица, ние се принуждавахме да обезщетяваме собствениците, но само при условие, че представеха като доказателство умъртвените пилета.

Неохотно влязох да кажа на семейството, че Роджър пак бе направил беля.

— Господи! — изпъшка Лесли и с мъка се изправи. — Пак ти и твоите ужасни животни!

— Хайде, хайде, миличък — поде мама умиротворяващо. — Какво е виновен той, че Роджър трепе пилета?

— Пуйки — каза Лесли. — Бас държа, че ще иска безбожно много пари.

— Почисти ли верандата, миличък? — попита мама.

Лари махна от лицето си огромна, напоена в одеколон кърпа.

— Отървахме ли се от миризливите неща от верандата? — заинтересува се той.

Мигновено отвърнах, че ей сега ще почистя, и последвах Лесли, за да разбера резултата от разговора със собственика на пуйките.

— Е — войнствено започна Лесли, прекрачвайки на верандата, — какво искаш?

Човекът зае мазна, унизителна, угодническа и напълно отблъскваща поза.

— Бъди щастлив, кирие, бъди щастлив — поздрави той.

— Бъди щастлив — отговори Лесли с груб тон, който загатваше правилния му усет за този човек. — За какво искаш да ме видиш?

— Пуйките ми, кирие — обясни човекът. — Извинявам се за безпокойството, но кучето ви, видите ли, изпотрепа пуйките ми.

— Е — попита Лесли, — колко пуйки?

— Пет, кирие — отговори селянинът, клатейки тъжно глава. — Пет от най-хубавите ми пуйки. Аз съм беден човек, кирие, иначе изобщо нямаше да отварям въпрос…

— Пет! — учуди се Лесли и ме погледна въпросително.

Отвърнах, че е съвсем възможно. Ако пет истерични пуйки са изскочили от някой миртов храст, не се съмнявах, че Роджър ги е умъртвил всичките. Това поначало добро и дружелюбно куче, щом веднъж се разгневеше, можеше да се превърне в безпощаден убиец.

— Роджър е добро куче! — каза решително Лукреция.

Тя се беше примъкнала до нас на верандата и явно изпитваше към собственика на пуйките същата неприязън, каквато и аз. Освен това в нейните очи Роджър беше като ангел.

— Е — Лесли се опита да излезе майсторски от тежкото положение, — щом е утрепал пет пуйки, добре пет пуйки. Такъв е животът. Къде са?

Последва кратка тишина.

— Пуйките ли, кирие? — нерешително попита собственикът на пуйките.

— Пуйките, пуйките — викна нетърпеливо Лесли. Умрелите пуйки, разбираш ли? Ясно ти е, че не можем да платим, докато не ги покажеш.

— Но това е невъзможно! — каза развълнуван собственикът на пуйките.

— Какво значи невъзможно! — попита Лесли.

— Ами невъзможно е да донеса пуйките, кирие отвърна той, осенен от внезапно хрумване, — защото кучето ви ги изяде.

Това предизвика изблик на силно възмущение. Всички знаехме, че Роджър е прехранено и злоядо куче. Макар че трепеше пилета, нищо не бе в състояние да го накара да ги изяде.

— Лъжи! Лъжи! — изписка Лукреция с насълзени от вълнение очи. — Той е добро куче.

— Той никога в живота си не е ял умъртвено от него животно — извика Лесли. — Никога.

— Само пет от пуйките ми! — каза дребният човек. — Изяде пет от пуйките ми!

— Кога ги утрепа? — изрева Лесли.

— Тая сутрин, кирие, тая сутрин — отговори човекът и се прекръсти. — Аз самият го видях. И ги изяде всичките.

Намесих се да обясня, че тази сутрин Роджър е бил с мен в лодката и въпреки че се отличава с висока интелигентност, не разбирам как може да изяде цели пет пуйки в стопанството на тоя човек и едновременно да е с мен в лодката.

Лесли беше изживял една мъчителна сутрин. Единственото нещо, което му се искаше, бе да си лежи на канапето и да си чете наръчника по балистика. Но най-напред аз почти го бях задушил е анатомичните си проучвания върху морската костенурка, а сега този дребен пиян човек се опитваше по мошенически начин да измъкне от него парите за пет пуйки. Лесли и без това не можеше да сдържа гнева си, но сега направо кипна.

— Ти си лъжец и мошеник! — изръмжа той.

Дребният човек отстъпи назад, пребледня и каза с пиянска дързост:

— Ти си лъжец и мошеник! Ти си лъжецът и мошеникът. Ти пущаш кучето си да трепе нашите пилета и пуйки, а когато трябва да плащаш, отказваш. Ти си лъжецът и мошеникът!

Струва ми се, че дори и след тези думи разумът можеше да надделее, но дребният човек направи фатална грешка: той лепна голяма тлъста храчка в краката на Лесли. От ужас Лукреция нададе пронизителен вой и сграбчи ръката на Лесли. Познавайки неговия характер, аз го хванах за другата. Дребният човек за момент изтрезня от уплаха и се отдръпна. Лесли се разтърси като вулкан, но Лукреция и аз го държахме здраво.

— Свински екскременти — изрева Лесли. — Копеле на болна проститутка…

Хубавите гръцки псувни се лееха цветисти, вулгарни и с биологична яснота. Лицето на дребния човек от бяло стана розово и от розово — червено. Очевидно той съвсем не подозираше, че Лесли така добре владее най-пикантните гръцки ругатни.

— Ще съжаляваш! — каза той с разтреперан глас. Ще съжаляваш!

Изхрачи се още веднъж с някакво патетично предизвикателство, после се обърна и избяга по алеята.

Трябваше ни три четвърти час, за да успокоим Лесли с дружните усилия на цялото семейство и на Лукреция. Наложи се да прибегнем и до успокоителното действие на три големи коняка.

— Не му обръщай внимание, кирие Лесли! — бе окончателното обобщение на Лукреция. — Цялото село го знае колко е проклет! Не му обръщай внимание.

Наложи се обаче да му обърнем внимание, защото той незабавно беше дал Лесли под съд за неизплатени дългове и за клевета.

Когато разправихме тези случка на Спиро, той побесня.

— Божички, госпожи Дарълс — каза той със зачервено от гняв лице. — Защо не дадеш на господари Леслис да застреляш кучи син?

— Не мисля, че това е решение на въпроса, Спиро — обясни мама. — Ние искаме да разберем дали този човек има изгледи да спечели делото.

— Спечелиш! — каза Спиро с най-голямо презрение. — Това копеле нищо не спечелиш. Само оставиш на мен. Аз оправиш.

— Да не направиш нещо прибързано, Спиро! — предупреди мама. — Само ще се усложни работата.

— Аз няма направиш нищо прибързано, госпожи Дарълс. Но аз оправиш това копеле.

В продължение на няколко дни той ходи насам-натам с вид на мрачен конспиратор. Сключил гъстите си вежди над челото в израз на невероятно съсредоточаване, той отвръщаше на въпросите ни едносрично. Около две седмици преди да се гледа делото, всички бяхме отишли в града да се разсеем из пазара. Накрая, отрупани с покупки, се отправихме към широката Еспланада, озеленена от двете страни с дървета, и седнахме да пийнем по нещо. Разменяхме си поздрави с многобройните ни познати, които минаваха край нас. Спиро, който скришом се озърташе, като че го дебнеха врагове, изведнъж се наежи. Вдигна огромния си корем и се наведе през масата:

— Господари Леслис, вижда оная човек там, оная с бяло коси?

Той посочи с пръста си, подобен на кебапче, към един спретнат нисък човек, който кротко сърбаше чашка кафе под сянката.

— Е, кой е той? — попита Лесли.

— Съдии — отвърна Спиро.

— Кой съдия?

— Съдии, който гледаш твое дело — обясни Спиро. — Аз искаш ти отиваш там и говориш с него.

— Мислиш ли, че това е разумно? — каза Лесли. Може да помисли, че си пъхам носа в правораздаването, и да ме осъди на десет години затвор или нещо подобно.

— Божичко, не! — възкликна Спиро, ужасен от подобна мисъл. — Той няма сложиш господари Леслис в затвор. Той знаеш добре какво правиш така, докато аз тука.

— Но дори и така да е, Спиро, не мислиш ли, че на него ще му се стори малко странно, ако Лесли изведнъж го заприказва? — попита мама.

— Божке, не! — каза Спиро.

Той се огледа, за да се увери, че никой не ни чува, наведе се напред и прошепна:

— Той събираш марки.

Семейството се смути.

— Искаш да кажеш, че е филателист? — запита Лари.

— Не, не господари Ларис! Той не от тях. Той женен човек имаш две децата.

Целият разговор стана по-объркан от всички разговори, които обикновено водехме със Спиро.

— Какво — попита спокойно Лесли, — общо има това, че събира марки?

— Аз заведеш теб там — отговори Спиро, като разкри за пръв път макиавелианската сложност на своя замисъл, — и ти казва него, че намираш марки от Англия за него.

— Но това е подкупничество — каза възмутена Маргарет.

— Не е подкупничество, госпожици Марги — възрази Спиро. — Той събираш марки. Той искаш марки.

— Предполагам, че ако се опиташ да го подкупиш с марки, ще те осъди на около петстотин години каторжен затвор — каза благоразумно Лари на Лесли.

Попитах нетърпеливо дали ако осъдят Лесли, ще го изпратят във Видо — затвор на един малък остров, който се намираше на около половин миля от града в лъчезарното море.

— Не, не, миличък! — каза мама с растящо безпокойство. — Няма да изпратят Лесли във Видо.

Съжалявах, че нямаше да го изпратят. Вече имах един приятел затворник, който излежаваше във Видо присъда за убийство на жена си. Той беше „доверено лице“ и затова му бяха позволили да си построи собствена лодка и да си ходи у дома в края на седмицата. Беше ми дал една зловеща чайка с черно на гърба, която тиранизираше всичките ми животни и семейството. Струваше ми се, че колкото и вълнуващо да бе приятелството с истински убиец, по-добре щеше да бъде да имам брат в затвора във Видо, за да може и той да се връща в края на седмицата. Изглеждаше ми доста интересно да си имам брат затворник.

— Всъщност поне няма да има вреда, ако просто отида и поприказвам с него — реши Лесли.

— Аз не бих го направила — каза Марго. — Не забравяй обратната страна на медала.

— Действително трябва да си много внимателен, миличък! — предупреди мама.

— Виждам му края — каза шеговито Лари. — Лесли окован във верига с желязно гюлле. Вероятно и Спиро като съучастник. Марго им плете топли чорапи за зимата, мама им изпраща колети с храна и мехлем против въшки.

— Ох, моля те, Лари, престани! — каза раздразнено мама. — Работата е съвсем сериозна.

— На всяка цена трябва говори с него, господари Леслис! — настояваше Спиро. — Честни кръстове, трябва, иначе аз не можеш оправи работа.

Досега Спиро не ни беше подвеждал. Съветите му винаги бяха правилни, макар и не правни, и нямахме основание да се съмняваме в него.

— Добре — съгласи се Лесли. — Хайде да пробваме.

— Моля те, внимавай, миличък! — каза мама, докато Лесли и Спиро ставаха.

Съдията ги поздрави много любезно и в продължение на половин час Лесли и Спиро седяха на масата му, сърбаха кафе, а Лесли говореше с увлечение, но на неправилен гръцки. После съдията стана и се раздели с много ръкостискания и поклони. Трескаво очаквахме да научим как бе минал разговорът.

— Очарователен дядка! — каза Лесли. — Извънредно мил човек. Обещах му марки. Кой от познатите ни в Англия събира марки?

— Ами, баща ти събираше — отвърна мама. — Той беше много страстен филателист.

— Божичко, не казва това, госпожи Дарълс — каза Спиро е искрено съжаление.

За сравнително кратко време ние успяхме да му обясним значението на думата филателист.

— Все още не виждам как това ще помогне на делото — продължи да се заяжда Лари, — дори и да го отрупате с черни пенита[2]

— Не се тревожиш за това, господари Ларис — каза мрачно Спиро. — Аз оправи, така бъде. Само оставя на мен.

През следващите няколко дни Лесли, убеден, че Спиро може да въздейства на правораздаването, писа в Англия на всички, които можа да измисли, и поиска марки. Като последица пощата ни се увеличи трикратно. Практически всяко празно пространство във вилата бе заето от купища марки и понякога вятърът ги пръскаше като есенни листа из стаите за радост на кучетата, които ръмжаха от удоволствие. От въргаляне по пода много марки добиха леко износен вид.

— Тези няма да му ги даваш, нали? — попита презрително Лари, оглеждайки куп разкъсани полусдъвкани марки, които Лесли преди половин час бе спасил от устата на Роджър.

— Е, марките трябва да са стари — подчерта Лесли.

— Стари вероятно да — потвърди Лари, — но съвсем не мокри от слюнки, от което ще получи хидрофобия.

— Е, ако можеш да измислиш нещо по-добро, казвай! — отвърна Лесли.

— Драги момко, мен не ме е грижа! — каза Лари. Но да не ми се сърдиш, ако съдията започне да тича наоколо и да хапе колегите си, докато ти гниеш в гръцки затвор.

— Единствената ми молба е да си гледаш работата! — извика Лесли.

— Недей така, миличък. Лари иска само да ти помогне — рече мама.

— Да помогне — изръмжа Лесли и хвана шепа марки, които вятърът щеше да издуха от масата. — Той, както винаги, само се меси без полза.

— Е, миличък — каза мама, като нагласи очилата си, — струва ми се, че действително е прав, разбираш ли. Все пак някои от тия марки наистина изглеждат малко, разбираш ли, вехтошарски.

— Той иска марки и, ей богу, ще получи достатъчно — отговори Лесли.

И клетият съдия получи марки в смайващо разнообразие от размери, форми и степен на разпадане.

После се случи още нещо, което стократно увеличи надеждата на Лесли, че ще спечели делото. Човекът с пуйките, когото Лари постоянно наричаше Крипенпопулос, бе достатъчно неблагоразумен да призове Лукреция за своя свидетелка. Вбесена, Лукреция искаше да откаже, но успяхме да й обясним, че е задължена по закон да се яви.

— Представете си, тоя човек ме вика свидетел, за да му помогна — каза тя. — Е, не се безпокойте, кирие Лесли, ще кажа на съда как ви принуди да го псувате и да го наричате…

Всички дружно запротестирахме и на висок глас предупредихме Лукреция, че не бива да прави това. Изгубихме половин час, докато й втълпим какво трябва и какво не трябва да говори. Накрая се почувствахме съвсем изтощени, понеже Лукреция, като повечето хора от Корфу, не беше много добре с логиката.

— Е, с такава свидетелка на обвинителя — подметна Лари, — ми се струва съвсем вероятно да получиш смъртна присъда.

— Лари, миличък, не приказвай така! — помоли мама. — Никак не е смешно, дори като шега.

— Не се шегувам — отвърна Лари.

— Глупости! — каза Лесли с известно смущение в гласа. — Сигурен съм, че ще се справи.

— Смятам, че ще е много по-сигурно да маскираме Марго като Лукреция — предложи с безразличие Лари. — С нейния перфектен гръцки вероятно ще бъде много по-безопасна.

— Да! — каза развълнувана Марго, поразена за пръв път от проницателността на Лари. — Защо пък да не стана свидетелка?

— Я не бъди толкова глупава! — възрази Лесли. Ти не си била там. Как можеш да станеш тогава свидетел?

— Почти бях там — каза Марго. — Стоях в кухнята.

— Само това ти трябва — обърна се Лари към Лесли. — Марго и Лукреция на свидетелската банка и няма да имаш нужда дори от съдия. Тълпата направо ще те линчува.

На сутринта в деня на делото мама събра семейството.

— Нелепо е да отиваме всички — каза Лари. — Ако Лесли се натиска да влезе в затвора, това си е негова работа. Не виждам защо трябва да се влачим подире му и ние. Освен това днес исках да понапиша нещичко.

— Наш дълг е да отидем — отсече мама. — Трябва смело да браним позицията си. В края на краищата не желая хората да останат с впечатление, че съм отгледала семейство от престъпници.

И така, нагласихме се с най-хубавите дрехи и седнахме търпеливо да чакаме, докато Спиро дойде да ни вземе.

— Сега, не се тревожите, господари Леслис — каза Спиро с навъсено лице, малко напомнящ тъмничар в килия за осъдени на смърт. — Всичко бъдеш наред!

Въпреки това предсказание Лари успя да раздразни Лесли с рецитацията на „Балада за Редингската тъмница“[3], докато пътувахме с колата към града.

В съдебната зала цареше безредие. Някои сърбаха кафе в малки чашки, други безцелно, но съвсем задълбочено се ровеха в купчини документи. Имаше много шум и смях. Крипенпопулос беше на линия в най-хубавия си костюм, но отбягваше погледите ни. Лукреция, по причини, които само тя си знаеше, беше в черни дрехи. Както отбеляза Лари, това бе прибързано от нейна страна. Съвсем определено трябваше да отложи траура си за след делото.

— Сега, господари Леслис — каза Спиро, — ти застане там, а аз застане тук и превеждаш на теб.

— Защо? — попита озадачен Лесли.

— Защото ти не говоря гръцки — отговори Спиро.

— Вярно, Спиро — възрази Лари, — признавам, че гръцкият му не е като на Омир, но знае предостатъчно за случая.

— Господари Ларис — намръщи се Спиро. — Господари Леслис не трябваш говори по гръцки.

Междувременно настана всеобща суетня и съдията влезе. Той седна на мястото си и огледа залата с блуждаещ поглед, но като забеляза Лесли, засия и му кимна.

— Съдиите, които осъждат на смърт, винаги се усмихват така — каза Лари.

— Лари, миличък, престани! — ядоса се мама. Дразниш.

Последва дълга пауза, докато човекът, който вероятно беше секретар на съда, прочете обвинителния акт. После извикаха Крипенпопулос да представи доказателствата си. Той изигра чудесно ролята си — мигновено зае позата на раболепен, възмутен и смирен, но непримирим тъжител. Явно това подейства на съдията и аз доста се развълнувах. Може би все пак ще имам брат затворник. После дойде ред на Лесли.

— Вие сте обвинен — започна съдията, — че сте изрекли клеветнически и обидни думи по адрес на този човек и сте се опитали да го лишите от полагащото му се по закон обезщетение за загубата на пет пуйки, умъртвени от вашето куче.

Лесли хвърли безизразен поглед към съдията и попита Спиро:

— Какво казва той?

Спиро повдигна корема си с ръце.

— Той казваш, господари Леслис — той така повиши тон, че гласът му се разнесе из съдебната зала като гръмотевица, — той казваш, че ти обижда този човек и се опитва да го измами с пари за негова пуйки.

— Това е смешно! — каза твърдо Лесли.

И тъкмо щеше да продължи, когато Спиро вдигна ръката си, наподобяваща бут шунка, спря го и се обърна към съдията.

— Кириос отхвърля обвинението — извика той. Така или иначе е невъзможно да е виновен, защото не говори гръцки.

— Исусе Христе! — изстена Лари като на умряло. Дано Спиро разбира какво прави.

— Какво казва? Какво прави? — попита нервно мама.

— Доколкото мога да разбера, слага примка на шията на Лесли — обясни Лари.

Съдията, който беше изпил толкова много кафета с Лесли, беше получил толкова много марки от него и беше разговарял толкова много на гръцки с него, невъзмутимо гледаше Лесли. Дори ако изобщо не познаваше Лесли, пак не можеше да не знае, че Лесли говори малко гръцки. Нищо за никого не можеше да остане скрито в Корфу, а към чужденец, разбира се, интересът беше по-голям и информацията за него — също. С притаен дъх чакахме реакцията на съдията. Спиро бе навел леко масивната си глава като бик, който се кани да напада.

— Разбирам — каза сухо съдията.

За момент той порови безцелно в някакви документи и после вдигна поглед.

— Установявам — продължи той, — че тъжителят има свидетелка. Смятам, че трябва да я изслушаме.

Настъпи часът на Лукреция. Тя стана, скръсти ръце и величествено изгледа съдията. Лицето й, обикновено бледо, сега поруменя от вълнение, а одухотворените й очи сияеха.

— Вие сте Лукреция Кондос и работите при тези хора като готвачка? — попита съдията.

— Да — каза Лукреция, — по-мило и по-щедро семейство не съм виждала. Ами например оня ден дадоха по една рокля на мен и на дъщеря ми и само преди един-два месеца помолих кириос…

— Да — прекъсна я съдията, — ясно. Но това няма голяма връзка с делото. Разбирам, че сте били там, когато този човек е идвал за пуйките си. Сега ми разкажете със свои думи какво стана.

Лари изпъшка:

— Ако му разкаже със свои думи, гарантирам, че ще осъдят Лесли.

— Ами — каза Лукреция, като обърна поглед към съдебната зала, за да се увери, че я слушат всички. Кириос беше прекарал много тежка болест, наистина много тежка болест. На моменти ние се страхувахме за живота му. Постоянно предлагах на майка му да поставим вендузи, но тя не искаше да чуе за това…

— Ще можете ли да говорите по същество? — попита съдията.

— Ами — подхвана неохотно Лукреция, като изостави въпроса за болестта, което беше любимата й тема. — Кириос за пръв път стана от леглото този ден и беше толкова слаб. После този човек — тя посочи Крипенпопулос пренебрежително с пръст, пристигна мъртво пиян и каза, че кучето утрепало пет негови пуйки. А кучето не може да прави това, кирие съдия. Никой в Корфу не е виждал по-ласкаво, добро и благородно куче.

— Кучето не е дадено под съд — каза съдията.

— Ами — продължи Лукреция, — когато кириос много правилно каза, че трябва да види умрелите пуйки, преди да плати на човека, човекът каза, че не може да ги покаже, защото кучето ги е изяло. Това е смешно, както и вие, кирие съдия, може добре да си го представите, защото никое куче не може да изяде пет пуйки.

— Вие сте свидетелка на тъжителя, нали? — каза съдията. — Само питам, понеже вашите показания не съвпадат с тези на тъжителя.

— На него — натърти Лукреция, — недейте му вярва. Той е пияница и лъжец и цялото село знае, че си има две жени.

— Значи твърдите — каза съдията, опитвайки се да изясни тази бъркотия, — че кириос не го е ругал на гръцки и не е отказвал да плати за пуйките?

— Разбира се, че не е. По-благ, по-мил и по-доблестен кириос…

— Да, да, добре — каза съдията.

Той седя известно време, потънал в размисъл, докато всички напрегнато чакахме, после вдигна глава и погледна Крипенпопулос:

— Не виждам никакво доказателство, че англичанинът се е държал тъй, както твърдите вие. Първо, той не говори гръцки.

— Но той действително говори гръцки — извика гневно Крипенпопулос. — Нарече ме…

— Запазете тишина — прекъсна го хладно съдията. — Първо, както казах, не говори гръцки. Второ, вашата собствена свидетелка отрича, че знае нещо за случая. Но за мен става ясно, че сте се опитали да измъкнете пари за пуйки, които всъщност не са били умъртвени и изядени от кучето на ответника. Тъй като сега не сте призован да отговаряте за това деяние, просто ще призная ответника за невинен, а вие ще трябва да платите разноските по делото.

Веднага настъпи хаос. Крипенпопулос стана на крака, почервенял от яд, и закрещя колкото му глас държи, като призоваваше свети Спиридон да се намеси. Спиро, ревейки като бик, прегърна Лесли и го целуна по бузите. Лукреция със сълзи на очи направи същото. Докато успеем да се измъкнем от съда, мина доста време. Стигнахме тържествуващи до площада и седнахме на една маса под дърветата да ознаменуваме случая.

След малко мина съдията и ние едновременно станахме да му благодарим и да го поканим да седне и да пийне нещо с нас. Той срамежливо отказа питието и после впи проницателен поглед в Лесли:

— Не бих искал да мислите, че в Корфу правото винаги се раздава по този начин, но аз проведох дълъг разговор със Спиро за делото и след като обмислих, реших, че вашето престъпление не е толкова голямо, колкото на другия човек. Сметнах, че ще му послужи за урок в бъдеще да не изнудва чужденци.

— Аз действително съм ви много благодарен — каза Лесли.

Съдията леко се поклони. Той погледна часовника си:

— Трябва да тръгвам. Впрочем много ви благодаря за марките, които ми изпратихте вчера. Между тях имаше две доста ценни, които ми липсваха в колекцията.

Той повдигна шапката си за поздрав и тръгна по площада.

Бележки

[1] Господине (гр.). — Б.пр.

[2] Първите пощенски марки, издадени в Англия през 1840 г. — Б.пр.

[3] Поема от Оскар Уайлд (1854–1900). — Б.пр.