Джералд Даръл
Птици, животни и роднини (3)

Заливът на маслиновите горички

Надолу от вилата, под маслиновите горички, минаваше пътят, покрит с дебел слой бял и мек като коприна прах. На около половин миля от него започваше стръмна пътечка, която излизаше на малък залив с формата на полумесец. Тесният бряг беше покрит с бял пясък. По него се издигаха големи камари изсушени водорасли, изхвърлени от зимните бури и намотани като лошо направени птичи гнезда. В двата края на залива имаше малки стръмни скали, а в подножието им — безброй скални корита, пълни с блясъка и великолепието на морския свят.

Щом разбра, че като ме държи затворен всяка сутрин във вилата, не мога да уча с необходимото внимание, Джордж въведе в действие нов метод „уроци на открито“. Пясъчният бряг и влакнестите купчини водорасли скоро се превърнаха в „знойни пустини“ и „непроходими джунгли“, които започнахме да изследваме като Марко Поло с помощта на някой инатлив рак или пясъчен скакалец^[1]. Бях безкрайно очарован от тези уроци по география. Веднъж решихме да направим до самия бряг карта на света от камъни — изключително интересна задача, тъй като не беше много лесно да намерим камъни с формата на Африка, Индия или Южна Америка и понякога се налагаше да съединяваме два или три камъка. Обръщахме много внимателно избрания камък, но под него откривахме гъмжило от представители на морския свят. Това поглъщаше цялото ни внимание и ние седяхме щастливо заплеснати около четвърт час, докато Джордж се сепнеше, осъзнал, че изоставаме с картата на света.

Този малък залив стана едно от любимите ми места и почти всеки следобед, докато семейството почиваше, се спусках с Роджър през безветрените маслинови горички, трептящи от цвъртенето на цикадите. Тръгвахме по прашния път и Роджър започваше да киха безспир, понеже с огромните си лапи вдигаше прах, който му действаше като емфие. Заливът изглеждаше като видение с позлатени от следобедното слънце тихи и прозрачни води. Отначало плувахме малко в плитчините, а после всеки се заемаше с любимите си занимания.

Роджър правеше отчаяни опити да хване някоя от рибките, които припляскваха и трептяха в плитката вода. Той имаше навика да върви дебнешком, с тихо ръмжене, с наострени уши и с втренчен във водата поглед. Изведнъж си потапяше главата и се чуваше тракане на челюстите му. После се измъкваше на брега, кихаше силно и изтръскваше козината си, а въпросното попче, което се беше опитал да лапне, се отдалечаваше на няколко ярда^[2], спираше до някоя подводна скала и блещейки се, кокетно въртеше опашка.

За мен в заливчето имаше такова изобилие от живи създания, че просто не знаех откъде да започна да колекционирам. Под и върху скалите се намираха като някаква усукана и сложна глазура на торта, тебеширено — белите тръбички на седящите многочетинести червеи, а в пясъка бяха набити парченца от миниатюрни маркучи. Ако човек застане и се взре, ще види, че от края на всеки „маркуч“ се показва снопче нежни мъхести, наподобяващи някакво цвете пипалца в преливащи тонове на синьо, червено и кафяво, което започва бавно да се върти в кръг. Това също бяха многочетинести червеи — според мен доста грозно име за толкова красиви същества. Понякога попадах на малките им колонии, които приличаха на градинска леха от мърдащи се цветя. Трябваше да ги приближавам безкрайно бавно и внимателно, тъй като раздвижването на водата сигнализира за опасност, и пипалцата мигновено се свиват и се скриват в тръбичката.

Тук-там по пясъчното дъно на залива растяха под формата на полумесец лентовидни лъскави черни водорасли, които приличаха на тъмни шалове от пера, забити в пясъка. Тук можеше да се намерят риби „морски игли“, които в главата поразително приличат на удължени морски кончета, но имат дълго тънко тяло. Морските игли плават прави сред водораслите и толкова приличат на тях, че трябваше да се взирам дълго, за да мога да ги разпозная.

Под скалите край брега намирах „мънистени“ анемонии, украсени като игленици с алени и сини скъпоценни камъчета, или „змиевидни“ анемонии, чиито нежни кафяви стъбълца и дълги виещи се пипалца образуваха „прически“, на които горгоната Медуза можеше само да завижда. По всяка скала имаше розови, бели или зелени корали, изящно многообразие от съвсем дребни водорасли, включително и нежни стръкчета ацетабулария. Тънките им като конец и крехки стъбълца завършваха с нещо като малък зелен слънчобран, обърнат наопаки от някакъв „подводен вятър“. Понякога намирах скала, обраснала с голяма черна морска гъба с издадени отвори, които наподобяваха миниатюрни вулкани. Гъбата може да се откъсне и да се отвори с ножче за бръснене, тъй като понякога в нея се намират интересни форми на живот, но за „отмъщение“ тя пуска слуз, която мирише отвратително на развален чесън, и трябва да минат часове, докато изветрее.

Намирах непознати миди и охлюви, пръснати по брега и в скалните езерца, и прибавях находките си към моята колекция. Удоволствие ми доставяха не само красивите форми на мидите и охлювите, но и необикновените им имена. Стана ми приятно, като разбрах, че почти кръглият бял конусовиден охлюв се нарича „китайска шапчица“. Имаше мида „ноев ковчег“: разделени, двете й черупки наистина приличаха (с малко въображение) на два миниатюрни ковчега. Имаше и други раковини, усукани и заострени като бивник на нарвал или изпъстрени със зигзагообразни шарки в алено, черно или синьо. Под няколко големи скали намирах миди, които на върха на черупката си имаха странен отвор за дишане, наподобяващ ключалка. При повече късмет можеше да се открие сплеснат охлюв: от външната страна черупката му е с дупчици, но като я отвориш и махнеш законния й обитател, цялата й вътрешна страна засиява с вълшебната красота на седефените цветове на залеза. Тогава нямах аквариуми и бях принуден да си направя скално езерце в единия край на залива с дължина около осем и широчина четири фута, където слагах различните си трофеи. Така бях почти сигурен, че ще ги намеря на другия ден.

Точно в този залив хванах първия си рак „морски паяк“, който щях да отмина спокойно, вземайки го за камък, покрит с водорасли, ако не беше направил едно непредпазливо движение. Тялото му наподобяваше малка сплескана круша, а заостреният му край бе украсен с много шипчета, които образуваха две рогообразни издатини над очите. Краката и щипците му бяха дълги, нежни и тънички. Най-много ме учудиха гърбът и крачката му. Бяха „облечени“ в „костюм“ от мънички, сякаш израснали от черупката му водорасли. Запленен от това необикновено същество, аз го пренесох победоносно до скалното си езерце и го оставих там. Докато го носех, изтрих доста голяма част от водорасловия му костюм, защото трябваше да го държа здраво. Ракът започна да прави отчаяни опити да избяга. Поставих го в плитката бистра вода, легнах по корем и започнах да го наблюдавам. Изправен на крачка като паяк, той бързо избяга на около фут от мястото, където го бях оставил, и „замръзна“. Дълго време стоя така и тъкмо бях решил, че ще остане неподвижен до обяд, когато той, съвзел се от изненадата при улавянето му, внезапно протегна дългата си нежна щипка, много изящно, почти срамежливо откъсна мъничко парче водорасло, поникнало върху близкия камък, сложи го в беззъбата си уста и започна да дъвче. Отначало помислих, че се храни, но скоро разбрах грешката си. С недодялана грация той протегна щипката над гърба си, потърси нещо пипнешком и после постави мъничкото водорасло върху черупката си. Предположих, че бе мокрил водораслото със слюнка или нещо подобно, за да може да го залепи на гърба си. После бавно обиколи езерцето и събра разнообразни водорасли с усърдното себеотрицание на професионален ботаник в неизследвана джунгла. След около час гърбът му бе покрит с такъв гъст слой растителност, че ако застанеше неподвижен и за момент откъснех поглед от него, нямаше да мога да го открия.

Заинтригуван от тази хитра маскировка, внимателно започнах да търся из залива и намерих друг морски паяк. За него построих специално малко езерце с пясъчно дъно без никакви водорасли. Оставих го тук и той се настани доста удобно. На следващия ден дойдох с четка за нокти, която за голямо съжаление била, както се оказа, на Лари. Вдигнах нещастния морски паяк и го трих енергично до тогава, докато по краката и гърба му не остана дори следа от водорасли. След това пуснах в езерцето най-различни неща: няколко миди, парчета от корал, малки морски анемонии и дребни парченца стъкло от бутилки, които морето бе изгладило така, че приличаха на матирани скъпоценни камъни. После седнах и започнах да наблюдавам.

Морският паяк стоя неподвижен няколко минути, явно за да се съвземе от унижението, на което го бях подложил с четката за нокти. После вдигна двете щипки над главата си и започна най-внимателно да опипва гърба си, сякаш не можеше да повярва, че го е сполетяла такава зла участ, и с явна надежда в някакво чудо — че е останало поне едно късче от водораслите. Но аз си бях свършил работата добре, гърбът му бе съвсем излъскан. Ракът направи няколко нерешителни крачки, седна и се цупи половин час. После превъзмогна мрачното си настроение, отиде до края на езерцето и опита да се набута в един подмол. Той не помръдна, отчаян и замислен върху загубата на своята маскировка, докато стана време да си вървя.

На следващата сутрин дойдох много рано и за моя радост видях, че ракът морски паяк бе поработил в мое отсъствие. Черупката му бе накичена с много от нещата, които бях оставил. Изглеждаше издокаран, готов за карнавал. По гърба му имаше раирани миди и парченца корали, а върху главата си беше закрепил като елегантно боне с панделки две мъхести анемонии. Гледах го как пълзи по пясъка, и си мислех, че сега съвсем лесно се забелязва, но за моя голяма изненада, щом отиде и се настани в любимия си подмол, той се превърна в купчинка мидени и коралови парчета с няколко анемонии върху тях.

Вляво от малкия залив, на около четвърт миля от брега, се намираше остров Пондикониси, или Мишият остров. Имаше форма на равнобедрен триъгълник. Гъста растителност от стари кипарисови дървета и олеандрови храсти ограждаше малка снежнобяла църква и няколко къщички около нея. На острова живееше възрастен и отвратителен монах с дълго черно расо и килимявка. Изглежда, неговата житейска мисия се свеждаше до това да бие камбаната на малката като кибритена кутийка църква и от време на време привечер да отива, бавно гребейки с лодка, до един съседен нос в залива, където имаше женско манастирче с три престарели монахини. Там калугерът си пийваше узо и чашка кафе, навярно обсъждаше греховете в съвременния свят и после, на залез, когато слънцето превръщаше тихите води около острова в многобагрена копринена плащеница, поемаше обратния път като гърбав черен гарван в скърцащата и пропускаща вода лодка.

Открила, че постоянните слънчеви бани възпаляват младежките й пъпки, Марго сега реши да опита друго лекарство на майката природа — къпане в морето. Всяка сутрин тя ставаше към пет и половина, измъкваше ме от леглото и заедно отивахме на брега, гмуркахме се във все още хладната вода и плувахме бавно и отпуснато до Пондикониси. Тук Марго се просваше на някоя скала, а аз се лутах щастлив из скалните езерца край брега. За съжаление посещенията ни на острова, изглежда, действаха зле на монаха, понеже той слизаше с тропот по дългата каменна стълба на църквата, размахваше юмрук към Марго и хокаше на неразбираем гръцки език от глъбините на дългата си рошава брада. Сестра ми винаги го посрещаше с лъчезарна усмивка и весело му махваше с ръка, което почти го докарваше до апоплектична ярост. С развятото и шумящо черно расо той започваше да трополи напред-назад, вдигаше нагоре към небето мръсния си треперещ пръст, а с другата ръка сочеше Марго. Това се повтаряше многократно и аз успях да запаметя няколко предпочитани израза на монаха, който нямаше особено богат речник. Когато помолих приятеля си Филимон да ми ги преведе, той едва не припадна от смях и хълцане. Накрая разбрах, че монахът имал няколко обидни израза за Марго, най-умереният, от които бе „бяла вещица“.

Когато разправих това на мама, за моя изненада тя доста се разстрои.

— На всяка цена трябва да се оплачем някъде каза тя. — В англиканската църква никой не може да си позволи такова държане.

Накрая обаче цялата тази работа се превърна в нещо като игра. Когато Марго и аз ходехме на острова, носехме малко цигари за монаха. Той се спускаше по каменните стъпала и ни заплашваше с юмрук и божия гняв. После с чувство на изпълнен дълг си запретваше расото, сядаше на оградата и в много добро настроение пушеше от нашите цигари. Понякога дори отскачаше до църквата и ни носеше шепа смокини или млечни бадеми.

Между Пондикониси и любимия ми залив се простираха цяла редица рифове. Повечето бяха плоски, някои — големи колкото маса, а други — колкото малка градина. Издигаха се около два инча над повърхността на водата, затова ако се качиш и се изправиш на тях, отдалече изглежда, като че ходиш по морето. От доста време имах желание да изследвам тези рифове, осеяни с дребни морски животни, които не се намираха в плитките води на залива, но срещнах непреодолими пречки, защото не можех да занеса там съоръженията си. Направих опит да преплувам до един риф с два големи буркана от сладко, провесени с въженце на шията ми, и със сак в ръка, но по средата на пътя бурканите внезапно и зловещо се напълниха с вода и ме повлякоха надолу. Минаха няколко секунди, докато успея да се освободя от тях и да изплувам, задъхан и нагълтал вода, а в това време бурканите ми се люшкаха и проблясваха на един клафтер^[3] от мен, безвъзвратно загубени, като че бяха на Луната.

Един горещ следобед търсех под камъните в залива някое от дългите многоцветни плоски червейчета, които се намираха из тези места. Погълнат от тази работа, не бях чул кога една лодка се бе врязала в пясъчния бряг до мен. На кърмата стоеше младеж, облегнат на единственото гребло (тукашните рибари използваха само едно гребло за тласкане на лодката като с рибешка опашка), с тъмен, почти черен загар, черна къдрава коса и черни лъщящи очи, а зъбите му блестяха на тъмното лице с удивителна белота.

— Ясу — каза той. — Твое здраве.

Отвърнах на поздрава и се загледах в младежа, който пъргаво скочи от лодката и здраво закачи малка ръждясала котва зад два реда съхнещи водорасли. Беше облечен само с една парцалива фланелка и избелели от слънцето панталони. Дойде, дружелюбно клекна до мен и извади от джоба си тенекиена кутия с тютюн и цигарени книжки.

— Днес е горещо — каза младежът и направи гримаса.

Широките му загрубели пръсти ловко свиха цигара. Сложи я в устата си и я запали с голяма тенекиена запалка. Пое дълбоко цигарения дим, въздъхна и като ми даде знак с вежди, полюбопитства:

— Ти от ония чужденци ли си, дето живеят горе на хълма?

Вече можех да говоря гръцки сравнително добре и потвърдих, че съм от тях.

— А другите? — попита той. — Кои са другите във вилата?

Своевременно бях разбрал, че хората от Корфу, особено селяните, изгаряха от желание да научат всичко за нас и в замяна на това бяха готови да споделят най-интимните подробности от личния си живот. Обясних, че другите са майка ми, двамата ми братя и сестра ми. Той кимна сериозно, като че тези сведения бяха изключително важни за него.

— А баща ти? — продължи той. — Къде е баща ти?

Обясних, че е починал.

— Горкият — изрази съчувствие младежът. — И нещастната ти майка се грижи за четири деца?

Той печално въздъхна при тази потресаваща мисъл, но после си възвърна доброто настроение.

— Няма как — каза философски той, — това е животът. Какво търсиш под тия камъни?

Вложих всичкото си старание да му обясня, въпреки че никога не успявах да накарам селяните да ме разберат защо толкова се интересувам от най-разнообразни животинки, някои — противни, други съвсем незначителни, а нито една от тях не можеше да се яде.

— Как се казваш? — попита ме момъкът.

Обясних, че името ми е Джералд, което на гръцки език е най-близко до Герасимос. И допълних, че моите приятели ме наричат Джери.

— Аз се казвам Таки — каза той. — Таки Танатос. Живея в Беницис.

Попитах го защо е дошъл чак тук, толкова далече от селото. Той вдигна рамене.

— Идвам от Беницис и пътьом ловя риба. После ям, спя и щом се стъмни, запалвам светлините, тръгвам за Беницис и пак ловя риба.

Наострих уши — неотдавна на връщане от града спряхме на шосето до пътечката за вилата и ни направи впечатление една лодка с голяма петролна лампа на носа. Рибарят гребеше бавно в тъмните плитки води, лампата осветяваше голяма площ от морското дъно и се виждаха ясно рифовете — лимоненозелени, розови, жълти и кафяви. Реших, че това е очарователно преживяване, но не познавах никакъв рибар. Започнах да гледам на Таки с известна надежда.

Веднага се заинтересувах кога смята да тръгне на риболов и дали ще обикаля рифовете между залива и Пондикониси.

— Тръгвам към десет — каза той. — Греба около острова и после поемам към Беницис.

Попитах дали може да ме вземе със себе си и му обясних, че там има много чудновати животинки, които не мога да уловя без лодка.

— Защо не? Ще те чакам пред Менелаос. Ела в десет часа. Ще те разведа около рифовете и ще те върна при Менелаос, преди да се прибера в Беницис.

Уверих го с възторг, че ще бъда там в десет. После набързо събрах сака и бурканите си, свирнах на Роджър и светкавично си тръгнах, защото ме бе страх Таки да не промени решението си. След като се отдалечих достатъчно, забавих ход и се замислих как да убедя семейството, по-конкретно мама, да ме пусне на разходка в морето в десет часа през нощта.

Мама много се безпокоеше, че отказвам да почивам следобед през най-голямата горещина. Бях се опитал да й обясня, че това е най-подходящото време за ловене на насекоми и други дребни животни, но безрезултатно. Затова вечер, тъкмо когато ставаше нещо интересно (например словесен двубой между Лари и Лесли), мама казваше:

— Време е да си лягаш, миличък. Не забравяй, че не си почивал следобед!

Стори ми се, че в това се крие решението на проблема ми за нощния риболов. Беше още три часа и знаех, че всички се бяха излегнали при добре затворени капаци на прозорците. Едва към пет и половина се събуждаха и започваха да си бръщолевят сънено като упоени от слънцето мухи.

Хукнах към вилата. Когато наближих на около сто ярда, свалих ризата си и увих в нея бурканите, за да не дрънкат. Под заплаха от смъртно наказание предупредих Роджър да не издава никакъв звук. Влязохме на пръсти и се вмъкнахме като сенки в спалнята ми. Роджър легна задъхан на пода, наблюдавайки ме с изненада: аз свалих всичките си дрехи и се хвърлих в леглото. Той никак не одобри това несвойствено за мен поведение. Според него аз се канех да проспя целия следобед, през който ни очакваха вълнуващи приключения, и изскимтя изпитателно, но аз така свирепо му изшътках, че ушите му клюмнаха. Роджър подви късичката си опашка и се сви с печална въздишка под леглото. Взех книга и се помъчих да чета. С полузатворени капаци на прозорците стаята изглеждаше като хладен зелен аквариум, но в действителност въздухът беше неподвижен и горещ. По гърдите ми се стичаха вадички пот. Неспокойно се въртях във вече мокрия чаршаф и се чудех какво чак толкова намираха другите в следобедната почивка? С какво ги съблазняваше? За мен бе пълна загадка, как успяваха да заспиват по това време? В този момент съм потънал в забрава.

Събудих се в пет и половина и още сънен излязох, залитайки, на верандата, където семейството пиеше чай.

— За бога! — извика мама. — Да не би да си спал?

С най-голямо безразличие отвърнах, че за мен почивката този следобед е била полезна.

— Да не би да си неразположен, миличък? — попита загрижено тя.

— Не — отговорих аз и потвърдих, че се чувствам чудесно. Казах, че съм решил да си почина следобед, за да се подготвя за вечерта.

— Защо, какво ще правиш, миличък?

Съвсем равнодушно обясних, че в десет часа ще ходя с един рибар на нощен риболов, защото някои животни излизат вечер и мога да ги уловя само тогава.

— Надявам се, че не си решил — каза Лари със зловещ глас, — да докараш в стаите ни октоподи и едри змиорки. Я не го пускай, мамо. Няма да усетим как цялата вила ще замирише като Гримзби^[4].

Отвърнах доста разгорещено, че нямам намерение да нося животните си във вилата, а ще ги пусна направо в моето специално скално езерце.

— Десет часа е доста късно, миличък. Кога ще се върнеш? — попита мама.

Излъгах нагло, че мисля да се върна към единадесет.

— Добре, но да си облечеш дебели дрехи — каза мама с неизменното си убеждение, че колкото и да са топли нощите, аз неизбежно ще хвана двойна пневмония, ако не нося пуловер.

Послушно обещах да изпълня заръката, изпих си чая и изпълнен с вълнение и задоволство, прекарах близо час в подреждането на колекционерските си принадлежности. Приготвих мрежичката с дългата дръжка, бамбуковата пръчка с трите телени кукички за придърпване на интересни туфи от водорасли, осем буркана от сладко с големи гърла и няколко тенекиени кутии за раците и мидите. Сигурен, че съм извън полезрението на мама, си сложих банските гащета и скрих един пешкир на дъното на чантата, защото бях убеден, че ще се наложи да се гмуркам за някои животни. Ако мама ме зърнеше, опасенията й за двойната пневмония щяха да я накарат съвсем да си глътне езика.

В десет без четвърт метнах чантата си на гръб и с фенерче в ръка тръгнах през маслиновите горички. В светлото звездно небе грееше избледнелият сърп на луната. Женски светулки блещукаха като смарагди около корените на маслиновите дървета, а от сенките чувах бухали.

Таки ме чакаше: беше се облегнал на лодката и пушеше. Петролната лампа гореше — ядосано съскаше, миришеше силно на чесън и хвърляше ярък кръг бяла светлина в плитката вода край брега. Наоколо се бяха насъбрали безброй животинки. От подмолите бяха излезли риби — попчета и морски кучета, които се мъдреха нацупени върху покритите с водорасли подводни камъни, преглъщайки в очакване като театрална публика, преди да се вдигне завесата. Раци морски паяци пробягваха напред-назад, спираха от време на време, галантно откъсваха някое водорасло и внимателно го слагаха в устата си. Навсякъде се мотаеха раци пустинници, които се бяха настанили в охлювни черупки.

Подредих колекционерските си принадлежности на дъното на лодката, седнах и въздъхнах от задоволство. Таки избута лодката и я подкара с греблото през плитката вода, между лентовидните водорасли, които шумоляха и си шушнеха край нас. Щом стигнахме до по-дълбокото, той стана, за да гребе прав. Движехме се много бавно и Таки беше вперил поглед в ореола, който осветяваше морското дъно в радиус от около дванадесет фута. Греблото мелодично скърцаше и той си тананикаше със затворена уста. В лодката имаше осемфутов шиш за риболов, който завършваше с пет жестоко заострени зъбеца. На носа на лодката забелязах малко шишенце зехтин крайно необходима принадлежност за рибаря, защото при слаб вятър поръсването на водата със зехтин има магически успокоителен ефект върху надиплената морска повърхност. Бавно, но неотклонно се промъквахме към черния триъгълен силует на Пондикониси, където бяха рифовете. Когато наближихме, Таки спря да гребе и ме погледна.

— Тук ще се завъртим за пет минути да хвана някоя и друга риба. После ще те заведа да уловиш твоите животинки.

С удоволствие се съгласих, понеже горях от нетърпение да видя как лови риба с дългия шиш. Промъкнахме се съвсем бавно край големия риф. Осветените подводни скали, покрити с розови и лилави водорасли, приличаха на чудновати пухкави дъбове. Втренчен във водата, аз се чувствах като керкенез, който с разперени криле се носи плавно над многоцветната гора.

Внезапно Таки престана да гребе и тихо потопи греблото, за да спре лодката. Когато взе шиша, тя бе почти неподвижна.

— Виж — каза той, като сочеше пясъчното дъно под огромна крепост от подводни скали, — морски скорпион.

Отначало не можех да видя нищо, после изведнъж съзрях дълга около два фута риба с грамаден филигран от остри шипове по дължината на гърба й, наподобяващи драконов гребен, и с огромни перки като крила на буревестник. Тя имаше страхотно широка глава със златисти очи и нацупена уста. Но най-удивителното нещо бе цветът й: богата гама от нюанси на червено — от алено до винено, тук-там с бели петънца и точки. Легнала на пясъка, с ярката си украса тя изглеждаше много самоуверена и страшна.

— Добра е за ядене — прошепна Таки за моя изненада, понеже рибата очевидно беше отровна.

Той бавно и предпазливо спусна шиша във водата, като движеше острието му инч по инч към рибата. Само сърдитото съскане на лампата нарушаваше тишината. Острието се приближаваше бавно, но неотклонно към целта. Притаих дъх. Нима огромната риба не забелязваше с пъстрите си златисти очи приближаващата я опасност? Само едно внезапно пляскане на опашката и от нея нямаше да остане следа, освен облак от пясък. Но рибата лежеше невъзмутимо и преглъщаше методично и наперено. Когато шишът стигна на фут от нея, Таки спря. Видях го как внимателно хвана дръжката по-нагоре. За секунда, въпреки че на мен ми се стори безкрайно дълго, той замръзна на мястото си. После изведнъж толкова бързо, че не успях да проследя движението му, той умело заби петте зъбеца на шиша в задната частна голямата й глава. Образува се водовъртеж от пясък и кръв. Рибата се мяташе и се гърчеше, извърташе тялото си така, че удряше шиша с гръбните си шипове, но напразно — Таки бе забил зъбците съвсем точно и изкусно, с много бързи движения изтегли шиша и вкара рибата — пляскаща и гърчеща се в лодката. Приближих се да му помогна да я измъкне от зъбците, но той сурово ме отблъсна:

— Пази се, морският скорпион е лоша риба!

Гледах го как изтегля рибата от шиша с широкия край на греблото, а тя дори и след смъртта си продължаваше да се гърчи и да пляска, правейки опити да пробие с шиповете си лодката от вътрешната страна.

— Виж, виж! — каза Таки. — Разбра ли сега защо я наричаме скорпион? Ако те намушка с тия шипове, свети Спиридон да ти е на помощ, ще примреш от болка и трябва да отидеш веднага в болница!

С греблото и шиша той сръчно вдигна рибата скорпион и я пусна в празна газена тенекия, където не можеше вече да прави пакости. Исках да разбера как я ядат, щом е отровна.

— А, само шиповете са отровни. Те се изрязват, а месото е сладко като мед. Ще ти я дам да си я занесеш вкъщи.

Той отново хвана греблата и лодката пое със скърцане покрай рифа. Тук морското дъно бе пясъчно, имаше само няколко купчинки млади лентовидни водорасли. След малко Таки спря да гребе, задържа лодката, докато спре, и хвана шиша.

— Виж — каза той. — Октопод.

От вълнение ме присви стомах, тъй като бях виждал само сушени октоподи по магазините в града и знаех, че никак не приличат на живите. Взирах се напрегнато, но на дъното не се забелязваха никакви признаци на живот.

— Там, там — Таки ми сочеше с шиша, спускайки го плавно във водата. — Къде зяпаш? Там, там. Виж, почти го докосвам.

Пак не виждах нищо. Таки спусна шиша на още един фут.

— Сега виждаш ли го, глупчо? — усмихна се той под мустак. — Точно при края на зъбците.

Изведнъж съзрях октопода. През цялото време бях гледал натам, но той — сив като пясъка, се сливаше с морското дъно. Лежеше в гнездо от пипала и оттам сякаш две невинни човешки очи отчаяно ни гледаха.

— Голям е — каза Таки.

Той премести полека шиша в ръката си, но движението се оказа непредпазливо. Цветът на октопода се смени — от бозав, жълто-червеникав стана зелен — тревожен, като зеления цвят на дъгата. Той изхвърли струя вода и във вихрушка от пясък се „изстреля“ от морското дъно.

Пипалата му се мотаеха след тялото. Изглеждаше като балон, отнесен от вятъра.

— Ах, гамото! — изруга Таки.

Той хвърли шиша, хвана греблото и бързо загреба подир октопода. Очевидно животното имаше трогателна вяра в естествената си маскировка, понеже пак беше легнало на морското дъно, на около 35 фута от предишното си място.

Таки отново намали скоростта на лодката и внимателно спусна шиша във водата. Този път не рискува и не допусна непредпазливи движения. Когато зъбците стигнаха на един фут от октопода, той стисна пръта по-здраво и го заби право в целта. В миг сребристият пясък като че изригна и закипя от ударите на пипалата на октопода, които шибаха, гърчеха се и се увиваха около шиша. От тялото му бликна защитна течност, увисна като трептяща завеса от черна дантела във водата и започна да се разстила по пясъка на валма, като пушек. Сега Таки хихикаше от удоволствие. Той бързо издърпа пръта, но когато вкарваше октопода в лодката, две от пипалата му се вкопчиха в нея и залепнаха за едната й страна. Таки го дръпна рязко и откачи пипалата му шумно като при отлепване на лейкопласт, но хиляда пъти по-силно. После бързо сграбчи кръглото лигаво тяло и ловко го извади от зъбците. За мое учудване той вдигна тази гърчеща се маса и я приближи към лицето си — пипалата започнаха да се увиват около челото, бузите и врата му, а смукалата оставяха бели отпечатъци по тъмната му кожа.

Таки внимателно се вгледа в октопода и внезапно заби зъбите си в него — леко щракна като териер, който пречупва гръбнака на плъх. Пипалата веднага се отлепиха и се отпуснаха безжизнени. Само краищата им едвам помръдваха и се извиваха. Очевидно той бе прехапал жизненоважен център от нервната система на животното. Таки хвърли октопода в тенекиената кутия при рибата скорпион, плю, гребна шепа морска вода и изплакна устата си.

— Ти ми донесе сполука — каза той, като се усмихваше и бършеше устата си. — Рядко попадам на октопод и морски скорпион.

След това обаче сполуката явно изостави Таки, защото не хванахме нищо друго, въпреки че обиколихме рифовете няколко пъти. Наистина, видяхме главата на морена, която прилича на глава на малко куче. Тя се додаваше от един подмол в рифа с изключително зловещ вид, но когато Таки спусна шиша, морената се оттегли в дълбините на рифа с грациозно движение, много спокойно и достолепно и повече не я видяхме. Лично аз тайно се радвах, защото предполагах, че е била дълга около шест фута, и борбата с подобна морена в слабо осветената лодка би било преживяване, без което спокойно можеше да мине дори такъв всеотдаен природолюбител като мен.

— Е, няма значение — примири се Таки философски. — Сега да идем за твоя риболов.

Той ме закара до най-големия риф и ме стовари с всичките ми принадлежности на плоската му повърхност. Тръгнах дебнешком по края на рифа със сака в ръка, докато Таки гребеше на около шест фута зад мен и осветяваше стаената красота на скалите. Имаше толкова много животинки, че изпаднах в отчаяние от невъзможността да хвана всичките: грациозни морски кучета, украсени със златисто и алено; мънички колкото половин кибритена клечка рибки с несъразмерно големи черни очи и с червени люспи като цвета на пощенска кутия^[5], други рибки със същата големина бяха оцветени в комбинация на тъмно пруско синьо и бледо сиво-синьо; кървавочервени или нежновиолетови морски звезди, чиито нежни иглообразни дълги пипала вечно се навиваха и се развиваха — трябваше да ги ловя съвсем внимателно със сака, защото при най-малкото разтърсване те разтваряха всичките си пипала с лекомислена щедрост; миди, на които половината долна страна беше с такъв тънък ръб от черупката, че създаваше известна илюзия за торбест, безформен домашен чехъл, за подут крак; охлюви: някои бяха бели като сняг, с нежни ивици, а други — бледокремави, с много морави петна. Видях новородена сепия, голяма колкото кибритена кутийка, и едва не паднах от ръба на рифа в стремежа си да я хвана, но за мое дълбоко разочарование тя избяга. Само след половинчасова работа установих, че бурканите, тенекиените и, картонените ми кутии бяха натъпкани догоре с животинки. За съжаление трябваше да привършвам.

Развеселен, Таки ме закара с лодката до любимия ми залив. Беше му забавно да ме наблюдава, докато внимателно изпразвах бурканите с животните в моето скално езерце. После ме откара обратно до кея под Менелаос. Тук той прекара едно въженце през хрилете на вече мъртвата риба скорпион и ми я подаде.

— Кажи на майка си — заръча той, — да я сготви с люти червени чушки, олио, картофи и тиквички. Става много вкусно.

Благодарих му за подаръка и за търпението, което бе проявил към мен.

— Ела пак на риба — каза той. — Ще бъда тук другата седмица. Може би в сряда или в четвъртък. Щом дойда, ще ти се обадя.

Благодарих и му казах, че ще го чакам. Таки отблъсна лодката и почна да я тика с веслото през плитчините по посока на Беницис.

Извиках му:

— Бъди щастлив!

— Пасто кало — отвърна той. — По живо, по здраво!

Уморен, с натежали крака се заизкачвах по хълма. С ужас установих, че е два и половина часа, и си представих как мама си мисли, че или съм се удавил, или ме е изяла акула, или ме е сполетяло друго подобно нещастие. Все пак се надявах да я успокоя с морския скорпион.