Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белия дявол (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Христо Калчев. Белия дявол — Атентатор

Редактор: Димитър Томов

Художник: Божидар Икономов

Художествен редактор: Борис Драголов

Технически редактор: Савка Ганева

Коректор: Ива Данева

Издателство „Абагар“ — Велико Търново

ДФ „Абагар“ — печатница Велико Търново

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 12

Тираж: 4080

Цена: 9 лв.

ISBN: 954-427-010-8

 

Книгата е издадена с конкурс на Националния център за книгата

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

Вангел беше в Солун, когато получи писмото на Зоя. София беше станала законна съпруга на княз Йоан Лупус. Беше пристанала на владетеля и доброволно беше отишла под венчило. Писмото завършваше с думите „Лупус ще узнае, че поддържаме казарма в Биказ, че плащаме на наемници, че ти, княз, донесе от столицата на Свещената империя мисия, по-отговорна и по-велика от оцеляването на жалката молдовска династия. Очаквам присъдата ти над княгиня София Лупус, макар аз, нейната майка, да съм я осъдила на смърт!“

Тази вест не го изненада кой знае колко. София намрази Елена от първия миг, от пръв поглед, нечестиво и диво. Когато, придружен от Бесния Лео, Сотир и двамата Влаха, Вангел и младата му съпруга стъпиха на земята на Скендера, София беше отишла на кон при Алика, сестрата на Власите, Зоя целуна Елена, каза: „Още тогава, преди десет години, предпочитах ти да бъдеш княгиня Авалова“ и я отведе в банята.

Старият княз, принцът на Курцланд и Вангел седнаха в патиото със стакани в ръце, а братята поведоха Сотир да му покажат имението и околностите. На Вангел му предстоеше да съобщи на баща си за дуела с Дорней и търсеше подходящи думи, когато Бесния с необуздания си бас:

— Княз, Вестта за двубой в Яш май още не е стигнала Скендера?

Кръвта се изтегли от лицето на стария.

— Двубой? Какъв двубой? Стига двубои, за бога!

Вангел побърза да се намеси.

— Човек не може да избяга от съдбата си, татко.

Княз Вангел Авалов, наречен фон Скендера, беше разсеян. Днес внезапно нахлули мисли тревожеха ума му. Всичко започва с кръв и всичко завършва с кръв. Била тя пролята или вкаменена… И още нещо — Бог създаде мъжа и жената, създаде пороци, вини, опрощения, но никъде в Светото писание не беше казано: „Бог създаде братът и сестрата. Бащата и майката. Приятелството… И още по-малко задължения към тези понятия.“

— С кого се би, Вангели?

— С един наемник на Йоан. С някой си граф Флориан Дорней.

— Уби ли го?

Вангел кимна. Нямаше намерение да се впуска в подробности, но Бесния отново изпусна невъздържаната си уста:

— Закла го като баран, княз… Като гледах какъв бик вдига ръка срещу Вангел, ей богу, кръвта ми се смръзваше.

Константин затвори очи, уморено се отпусна в стола и остана дълго така, неподвижен като богомолка.

— Трябваше ли да го убиваш, сине? Не беше ли достатъчно да го нараниш? — все пак попита старият княз.

— Не, татко. Йоан изправи срещу мен най-долния си дуелист. Можех да разчитам на бързината си, на шанса и на Бога.

— Лупус ще отмъсти. Разплатата му ще бъде и подла, и страшна.

„Ето го отмъщението!“ — мислеше Вангел, държейки в ръцете си писмото на Зоя. „Йоан мой зет? Сестра ми София на трона в Яш?“

* * *

— Софи, защо мразиш Елена? — попита той една сутрин.

— Защото е Миор. На тази фамилия дължим всичките си нещастия. И не само ти, всички ние!

— Трябва да правиш разлика между членовете на този род, скъпа. Старият полковник беше достоен воин…

— Но синът му скри ризницата на княз Лупус… — с разкривено лице и напиращи сълзи извика София. — Скри ли я, или не?

— Права си, Кристиян е подлец, но Елена не поддържа връзки с него. Тя първа се хвърли да издере очите му, когато измамата стана явна.

— Не ми говори за тази… повлекана!

— Софи! — Вангел изпита остър гняв, дланите му изтръпнаха и ако не беше поел дълбоко въздух и не беше броил до десет, сигурно би ударил плесница на самозабравилата се княгиня. — Ти си моя сестра — овладял нервите си, продължи той. — Забранявам ти да обиждаш жена ми!

— Никаква сестра не съм ти аз! — вироглаво и с все по-дръзки очи и все по-фалциращ гняв извика София.

— Така ли? Не знаех, а каква си ми тогава, ако си така любезна да ми обясниш?

— Никаква! Аз съм дъщеря на Марс и Зоя, ти — син на Константин и Алика… Никаква не съм ти, княз Вангел Авалов. Дори истински братовчеди не сме, камо ли брат и сестра!

София скочи и панически побягна. Втрещен, Вангел остана да гледа след нея. „Нима е влюбена в мен?“ — замаян мислеше той. — „Нима омразата й към Елена се дължи на най-банална ревност?“

Вангел нямаше време да се съсредоточи над тази мисъл. Бесния излезе от вратата за езерния кей, видя го и тръгна към него.

— Криеш ли се, внуче на дявола? — принцът се отпусна срещу него на отрупаната с плодове маса.

— Говорих със сестра ми — разсеяно отговори Вангел. — Мрази Елена и в червата си. В толкова омраза има нещо патологично.

— Ще свикнат една с друга. Млади са. — Лео взе чепка грозде и с видимо удоволствие освежи изтръпналото си от вино гърло. — Трябва да действаме, Вангел. — Лео хвърли свитък пред него. — Имаш поздрави от Вълкът на луната.

„Слънцето изгрява от изток — започваше алегоричното послание на Великия маг. — Исус мъченикът освети звездния покров, но в нито едно от неговите послания не се споменава за лунни символи. Още по-малко за непълните им фази. Олтарът на целомъдрената вълчица презря нощния светилник, защото свети с отразена светлина и не крие скверната си амбиция да засенчи истинския извор на живот за Божия свят. Докога трябва да внушавам на Вълците от третия кръст, че полумесецът символизира пламтящ ятаган? Докога ще ви внушавам какъв ужас за християнския свят означава «джихат» или свещена война на исляма срещу християнската общност? Днес за столицата на ятагана тръгва брат Адриан. Вашата среща с него е в полунощ по време на августовското пълнолуние!“

— Къде по дяволите? — възкликна Вангел. — В Истанбул живеят половин милион души?

— Аз знам — каза Лео. — Ако ще се жениш, прави го бързо и да тръгваме. Забавиш ли се още една седмица, по три от вашите персияни да съсипем, пак ще закъснеем за срещата.

Вечерята събра около масата всички обитатели на Скендера, освен София.

— Къде е сестра ми? — попита Вангел.

— Замина за Яш — отговори мащехата му, избягвайки да го гледа в очите. — С разрешение на баща й.

Погледна стария княз, но отново не срещна очи.

— Позволих й да се оттегли за почивка — измънка Константин Авалов. — Скуката на Скендера я съсипа. Помоли ме да я извиня, няма да може да присъства на сватбата ти.

— Сама в Яш? — Вангел почувствува облекчение. Отношението на София към Елена беше започнало да го дразни от първия ден, но тази сутрин се бяха прибавили и подозрения. Така или иначе в този момент най-добре беше София да е далече оттук. — В Яш не е безопасно за никой Авалов. И дълго няма да бъде.

— Не е сама! — Зоя побърза да отнеме думата на мъжа си. — Децата на Влаха заминаха с нея. Алика за компаньонка, Лазар и Иван за охрана. — Чувствувайки, че Вангел се готви да поднови въпросите си, хърватката се обърна към Елена. — Ела, скъпа — с насилена любезност каза тя. — Време е да получиш своя дял от фамилните бижута.

* * *

Княз Вангел Авалов претупа брака си с Елена Миор, засипа младата си жена със злато, остави я на грижите на баща си, избра два персиана за Сотир и Бесния и потеглиха на юг за среща с херцог Адриан Орлаински. Яздиха до Галац, качиха се на един от речните каици на Авалови, слязоха на брега в Исмаил, а оттам по гладкия като шлифован мрамор Понт се добраха до Истанбул. Пътуваха с нова, френска фрегата, строена в Брес под силно холандско влияние — с лека ростра, остър кил и два румпела, на квартердека и един резервен на фалшборда. На грота се вееше знамето на Бурбоните, флаг достатъчно познат и на султан Мехмед IV Османоглу, и на великия му везир Ахмед Кюпрюлю паша. Бялото знаме с лилиите им позволи да акостират безнаказано на търговския стапел под Румелихисар. Беше средата на лятото, топло, потно, влажно, но богатите френски благородници, за каквито се представяха Вангел и Бесния Лео, намериха и хан за подслон, и турска баня, в която да се отморят от пътя. Империята, която бяха дошли да обезглавят, ги възкреси така, че още в този миг бяха готови да атакуват двореца на османовите наследници, да пази Бог от високомерие, безумие и рицарско тщеславие.

Царуването на младия султан Мехмед IV Османоглу беше започнало щастливо и това се чувстваше по всички краища на неизбродимата му империя. Когато се качи на трона в Топкапу, страната се разкъсваше от метежи и бунтове. Вълнуваха се еничарските корпуси в България и в Анадола, халифът на Багдад искаше независимост, войната с Венеция за Крит се беше закучила така, че вече втора година ни една от силите не вземаше превес. Княжествата отвъд Дунава уж васални, всъщност водеха самостоятелна политика и не само че не плащаха данъчната си лепта, но с едно око поглеждаха Виена и двореца Шьонбрун, където се замисляше и финансираше нов кръстоносен поход към Светите места (така християните наричаха гроба на Исус Незаконородения), а това значеше и срещу целокупността на Отомания. Когато Мехмед седна на престола, покани за велик везир Ахмед паша от великия род Кюпрюлю. Приближените го съветваха да не прави този избор. Самата валиде ханъм го увещаваше да не дава толкова власт в ръцете на мъдрия, четиридесетгодишен паша, натрупал и военен, и дипломатически опит, който имаше десетки хиляди могъщи приятели из империята и за когото би било детска игра да му забие ханджара в гръб. Мехмед обаче се вслуша във вътрешния си глас и след петчасов разговор с пашата на кафе и либийски фурми все пак го попита:

— Ще бъдеш ли мой пръв съветник, Ахмед паша?

— Ще бъда твои уши, очи, език и десница, Твое Величество — отговори генерал княз Кюпрюлю и удържа на думата си.

Когато вълците от третия кръст стъпиха в Истанбул, броженията сред еничарите бяха стихнали, бунтът на багдадския халиф смазан, войната за Крит окончателно спечелена и венецианците изтласкани дълбоко навътре в Адрианово море и всичко това се дължеше както на извънредната енергия на младия султан, така и на мъдростта, такта и търпението на потомъка на безкрайната поредица от везири, на верния воин и честен мъж Ахмед Кюпрюлю паша.

Въпреки това Империята живееше в смут и неведение. Защо смут и защо неведение? Спахиите отдавна бяха уседнали, бяха се превърнали в богати чифликчии, разполагаха с безбройна рая от полугладни роби и не само че не желаеха да нарушават рахатлъка си с нова война, но трепереха за живота на синове, внуци, които всеки момент можеха да бъдат викани за нов „джихат“ под вечно кървавото знаме на полумесеца. Спахиите молеха Аллаха да вразуми младия, честолюбив Мехмед, да вдъхне кураж и змийска мъдрост на везира, единственият мъж в империята, годен да влияе на гордия като паун османов наследник. Ще има ли война и с кого? Спахиите бяха в неведение, а и в смут, защото от Анадола, от Египет и Сирия прииждаха табии редовен аскер, без да знаят ни накъде ще вървят, ни с кого ще се ударят. Единствен Мехмед знаеше — започваше нова война с Австрия и с нейния император-кръстоносец Леополд I Хабсбург. Проумя го друг Леополд, принцът на Курцланд.

— Задава се война, Вангел — каза една вечер Бесния. Беше излязъл от сутринта и за цял ден пропадна вдън земя. Вангел излезе да го търси, върна се грохнал, съсипал коня от умора. Лео го нямаше никъде. Изпрати Сотир по следите му, но и одринецът се върна с празни ръце. Принцът или беше пропаднал някъде из конаците на Истанбул, или лежеше заклан на пода на някоя от пристанищните кръчми.

Принц Леополд Турн фон Курцланд беше наел каик до азиатския бряг и беше прекарал цял ден в броене на орди, спахийски конни табии, на ичоглански отряди, оръдия, стенобитни машини, мортици-фортоубийци.

— Война? С кого? Венеция се скри зад стените си… Виена?

— Виена! — Бесния преполови на екс стакан вино, отпусна се върху възглавниците на миндера и затвори очи. — Нямаме време да чакаме Адриан. Трябва да действаме незабавно. Събуди Сотир. Утре Мехмед ще прави преглед на войската. Ако преживее деня, до края на годината Виена ще загине в пламъци!

* * *

Докато виенските масони се готвеха да нанесат удар на султан Мехмед IV Османоглу, княгиня София Лупус бодърстваше до ложето на спящия си съпруг, Йоан, владетелят на Молдова. Князът беше зарил нос в копринените възглавници, мускулестият му гръб блестеше осветен от бялата светлина на луната, дъхът му излизаше плавно и тихо, като на всеки пращящ от сили и здраве мъж. Бяха се любили дълго и страстно. Легнаха веднага след вечеря, а Йоан заспа преди половин час, доста след като часовникът на Сигизмундовата кула беше бил полунощ. Трябваше да спи. На сутринта го чакаха важни дела. Трябваше да се срещне с посланика на Хабсбургите, преди Халил паша със свитата си да е спрял пред градските порти. Войната изглеждаше неизбежна, но София не се тревожеше от нея. Дрънкането на оръжие беше мъжка работа и не на нея беше съдено да вразумява рицарите на Виена и истанбулските спахии. Тревожеше я друго — какво ще стане с близките й, които се бяха превърнали в най-яростните й врагове.

„Вангел не е твой истински брат!“ — беше казала Зоя един ден, много отдавна, когато беше малко момиче и по цял ден тичаше боса из Скендера. „Вангел е син на княз Константин и Алика, ти моя и на най-малкия син на Белия дявол Марс!“

— Ти ме правиш щастлива, мамо — беше отговорила София. — Не можеш да си представиш какъв камък сваляш от сърцето ми!

— Защо? — попита озадачената хърватка.

— Защото щом не е мой брат, мога да се омъжа за него! — отговори София и лека като чучулига се понесе из имението. Ушите й горяха, дъхът й излизаше възбуден и накъсан, коленете едва я държаха, ръцете й трепереха и въпреки това не се спря, докато не стигна мократа плажна ивица. Хвърли се на пясъка, закри очи с длани.

— Господи — молеше се детето София. — Омъжи ме за сина на княз Константин и Алика.

Сега, години по-късно, загледана в спящия си съпруг, тя молеше своя бог да спаси майка й Зоя, пастрока Константин и брат й Вангел, въпреки че беше направила всичко възможно да хвърли османската примка на врата му. Уязвена в чувствата си, с накърнена гордост, водена от сляпата си омраза към Елена Миор, София беше разказала всичко, което знаеше за плановете на Вангел и за бъдещата война на масоните с Истанбул. Да, знаеше, че е постъпила подло, не знаеше друго обаче, значително по-важно и по-страшно. Йоан Лупус беше натоварил Дан Трифон да напише от негово име послание до Високата порта и да предупреди Султана, че Виена му изпраща атентатори.

София се отпусна на възглавниците и затвори очи. „Вангели, Вангели, как стана мой враг, скъпи?“ — мълвеше наум властващата княгиня. Тялото й беше спокойно и задоволено, но в душата й смутът се увеличаваше всеки ден. Шпионите на Йоан не знаеха нищо за княз Авалов, освен че е оставил младата си жена в Скендера и е отплавал някъде по море. Всичко можеше да се е случило с него, не дай боже нови нещастия, но смъртта му би я покрусила дълбоко. София знаеше с подсъзнанието си, че може да се отдава на Йоан само ако Вангел е жив и люби онази змия Елена Миор. Загине ли обаче, нейният изход можеше да бъде само венчаване за Бога.

Когато се появи в Яш, придружена от Алика и Влахите, в столицата започваха есенните балове. Откъснала се от грубата ръка на майка си, Алика веднага хукна по магазините. Несвикнали да се занимават с жени, а още по-малко да ги контролират, братята й, съзнаващи, че младата им сестра трябва да се облече според модата и да живее без компромиси сред много по-бедните от тях чокои, й бяха оставили парите си на разположение и не й държаха сметка за разходите. Алика само това чакаше. Накупи дантели, кожи, най-скъпите платове, които продаваха в Яш, намери най-скъпо платената модистка и „Галан“ се превърна в шивашки салон. София се дразнеше от тази суетня, но не искаше да „прекърши“ крилата на единствената си приятелка, символизираше главоболие и по цял ден плачеше в стаята си. Въображението й работеше неумолимо, представяше си как Вангел води пред олтара Елена Миор, виждаше ги да блестят ослепително красиви, че онази змия е красива, София много точно съзнаваше и беше достатъчно почтена да си признае поне на себе си. Влахите бяха заети хора. По цял ден бродеха някъде, връщаха се с грохнали коне, хапваха мълчаливо и лягаха да спят. Алика беше твърде унесена в себе си, така че в къщата оставаха една готвачка от Браила и старият Игнат, който се покланяше дълбоко, когато се срещаха в салона, но бързаше да се измъкне към помещенията на слугите и София по цял ден нямаше с кого да размени дума.

Една сутрин застана пред огледалото и се изплаши от вида си. Под очите й се бяха образували черни сенки, снагата й измършавяваше, дрехите висяха по нея като на скендерската им слугиня Маришка. „Аз ще умра — безстрастно помисли тя. — Ако я карам така, няма да издържа до първите снегове!“

София влезе в банята, напари се, насили се да обядва и легна да спи. Събудиха я гласовете на Влахите. Свечеряваше се.

София скочи и тръгна боса из стаята. Виеше й се свят, болеше я глава, но стомахът й беше празен, а това беше знак, че животът все още кипи в нея. Разтвори гардероба на княгиня Алика, майката на Вангел, и онемя. Какво ли разбираше от дрехи малката влахиня? Загадъчната й съименничка притежаваше несметни богатства от рокли, палта, наметки, шапки, кринолини, шалове, маншони. София заключи вратата, съблече се и взе да изпробва гардероба на покойната княгиня.

Стъмни се. Запали лампите, свещи и канделабри, докато спалнята грейна в трите си стенни флорентински огледала и се превърна в истинска феерия. Когато звънецът удари за вечеря, София избра копринена тъмночервена рокля с обло деколте, обу червени, лачени обувки, високи до глезена, прехвърли черна наметка от норка през рамо и бавно се спусна в салона. Алика я чакаше на масата. Беше облякла нова рокля, беше се променила неузнаваемо и въпреки това беше Алика, момичето от дебрите на Буджак. Когато София седна и даде знак на Игнат да сервира, единствената й приятелка скочи разплакана и избяга в стаята си.

— Сервирай, бай Игнате, нищо й няма — каза тя, чувствувайки злорадо превъзходство. — Кажи на Влахите да впрегнат каретата. След вечеря ще ида на танци в казиното.

Първата й поява в обществото беше пълно фиаско за нея, но доведе до неочаквани последствия. Княгиня София Авалова се настани на маса около ринга на казиното, централните маси бяха два пъти по-скъпи и запазени само за титулувани персони, заповяда на Влахите да я охраняват прави и зачака покана за танц. Никой не я покани, нито някой дойде да я попита какво би поръчала. Мина половин час, четиридесет минути. Сълзите започнаха да парят гърлото й, ръцете й трепереха неудържимо. Разбрала, че ако не си тръгне веднага, ще изпадне в истерия, София стана, тръсна предизвикателно буйните си коси, обърна се към Влахите, произнесе високо, отчетливо:

— Тръгваме, господа! В Яш се плашат от Авалови повече, отколкото от турците!

София слезе по стъпалата, вмъкна се в каляската и ревна с глас, но още на следващата вечер получи покана за бал в дома на воеводата Бирлад.

* * *

Власите наричаха Вангел Авалов „княз“, титулуваха стария княз и жена му с „ваше височества“, но бяха принудени да се обръщат към София с унизителното прозвище „господарке“. Следващи сляпо заветите на баща си, Лазар и Иван бяха безрезервно предани и в пълна услуга на князете от Скендера, въпреки че не им се налагаше нито финансово, нито морално да слугуват някому, па било и царска особа. Майка им Раиса беше преживяла много тежко смъртта на мъжа си, беше изпаднала в тъпа меланхолия, но с времето и с грижите около подрастващата Алика тя беше излязла от вцепенението и отново се беше превърнала в истински капитан на фамилния кораб. Братята обожаваха майка си и през ум не им минаваше, че могат да не изпълнят заповедите й, които тя поднасяше деликатно, във вид на молби и съвети. Раиса искаше да знае всичко, което стига до ушите на момчетата и те нямаха тайни от нея. Дори тогава, когато истината беше прокълната от Бога. Раиса беше фанатична анабаптиска, искрено вярваше във Второто пришествие и уверено знаеше, че ще застане пред Върховния съдия в деня на Страшния съд, изпълнила заветите на своя господар, съпруг и повелител Иван Калудов (Влаха), верния капитан на Белия дявол.

Лазар и Иван бяха силни мъже, мрачни и мълчаливи, но на северния бряг на скендерското езеро човек трудно намираше с кого да си чеше езика, а помежду си се разбираха без думи. Бяха участвали в трите войни срещу кримските татари, бяха добили чин есаул, заимстван от конницата на украинските атамани, но когато хвърляха униформите, отново се връщаха при Авалови.

Здравето на княз Константин западаше от година на година, синът му беше заточен във Виена, но жена му Зоя действаше с мъжки размах и Влахите се превърнаха в нейни частни екзекутори. Княгинята им повери контрола и на имотите си, и на сделките, и на живота на децата си. Иван движеше зърнените кервани, Лазар имотите в Буджак, двамата заедно пресрещаха наемните убийци на Йоан Лупус и ги избиваха като бесни кучета веднага щом напуснеха границите на княжеството, придружаваха княгиня София на дългите й ездови преходи, в които нерядко, по нейно настояване участваше и сестра им Алика. Именията Кобадин, Неводари, Шкодер и чифлика на Котленеца бяха изцяло под техните грижи, но това им носеше допълнителни доходи, които бързо ги направиха най-богатите чокои в Буджак, фамилията Калудови беше наследила достатъчно злато от капитана на Белия дявол, но след като Зоя Авалова взе делата на княжеския дом в ръцете си, братята утроиха капитала си и започнаха да мислят за задомяване. Когато княз Вангел се върна от заточение, Влахите вече имаха по две деца, кротки, работливи съпруги, бяха постигнали така лелейното, всъщност химерично семейно щастие и предпочитаха да оградят с вълчи зид имота си и да бранят челядта си, вместо да скитат на стотици версти из цялата източна част на християнска Европа. Братята се готвеха да молят княгиня Зоя да им намери заместници, когато Вангел се върна от Виена и напрежението в Скендера прехвърли градуса на кипенето.

Младият княз имаше своя, лична охрана, един спокоен и жилав българин от Одрин, така че поне време не им отнемаше, но връщането му въоръжи до зъби всички стари врагове на Авалови и ако не беше се запилял някъде на юг из Отомания, кой знае до какви кръвопролития щеше да се стигне.

За разлика от Вангел, Яш прие сестра му София с фалшив, но извънредно шумен възторг. Из салоните на столицата се промъкна слухът, че княгинята се е смразила от пръв поглед с Елена Миор и това беше достатъчно за яшките първенци да й разтворят широко вратите си.

Когато Скендера остана зад гърба им, на другия ден Вангел и Елена щяха да се венчаят, София ревна с глас и никакви утешителни думи не й действаха. Когато прехвърлиха Прут със сала, Иван изглеждаше уплашен не на шега.

— Какво ще правим, Лазе? Ако княгинята изпружи нозе?

— Млада е, ще устиска — отговори Лазар без капка вътрешна увереност.

София „устиска“ наистина, макар че ги принуди да върнат колесницата за Алика и ги държеше по цели нощи будни да бдят над леглото й.

Когато Алика дойде в „Галан“, Лазар се опита да я наставлява.

— Да внимаваш с княгинята, Али — започна той. — Болно е момичето…

Сестра му прихна весело.

— Сляп ли си, бате? И двамата сте слепци. София е отчаяно влюбена в княз Вангел.

— Но той й е брат! — изумен промълви Иван.

— Никакъв брат не й е! Вангел е син на моята кръстница и на княз Константин, София на хърватката и на Марс Незаконородения.

Братята се спогледаха втрещени.

— Откъде знаеш такива подробности, сестро? — попита Иван.

— От София, разбира се. Цял Буджак знае, само вие лапате мухите.

Влахите свиха рамене и излязоха от стаята на сестра си. Не беше тяхна работа да уреждат любовните отношения на младата княгиня и те завинаги загубиха интерес към терзанията й.

Вестта, че София е пристанала на Йоан Лупус, попари „Галан“. Иван отиде да навести Авалови, Лазар забрани на Алика под страх от камшик да си подава носа извън оградата на двора и седна да чака новини от младата владетелка на Молдова. Игнат, който познаваше от дълги години слугите на яшските аристократи, мъкнеше кои от кои по-невероятни и непроверени слухове. Една вечер каза, че Йоан и София са се венчали в манастира „Св. Мария Монголска“ и са заминали на сватбено пътешествие в Краков. На сутринта дойде разтреперан, просна се по очи в краката му и изплака.

— Озлочестена, господин Лазаре! Йоан заминал за Краков сам със свитата си, а княгинята избягала в Биказ да скрие срама си.

По обяд сведенията бяха коренно различни. От слугите на вода Сукстул Игнат беше чул, че князът е подарил на младата си съпруга двореца на покойния кардинал Валерий Батори, където са поканили първенците на Яш за сватбената церемония. Този слух излезе верен, но Лазар получи потвърждението му в деня, когато Иван донесе от Скендера смъртната присъда на княгинята.

— Не! Това не! — извика Лазар, взрял в брат си ужасени очи. — Ако можеш посегни на София. Аз се отказвам да изпълня тази заповед! Няма ли страх от бога тази змия, хърватката!

— Не! — Иван се отпусна до готварската печка и затвори очи. — Казах й, че докато княз Вангел не потвърди присъдата, няма да предприема нищо.

— А ако потвърди?

— Тогава събираме багаж, челяд и тръгваме при Лазар Едноръкия.

— Бягство?

— Бягство, бате. Няма да отнема живота на внучката на Белия дявол.

За тяхна радост Вангел не потвърди присъдата. „Не посягайте на София, Зуи — писа от Истанбул той. — Ако предаде рода си на Лупусите, нека бог я съди!“