Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белия дявол (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Христо Калчев. Белия дявол — Атентатор

Редактор: Димитър Томов

Художник: Божидар Икономов

Художествен редактор: Борис Драголов

Технически редактор: Савка Ганева

Коректор: Ива Данева

Издателство „Абагар“ — Велико Търново

ДФ „Абагар“ — печатница Велико Търново

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 12

Тираж: 4080

Цена: 9 лв.

ISBN: 954-427-010-8

 

Книгата е издадена с конкурс на Националния център за книгата

История

  1. — Добавяне

Глава дванадесета

За разлика от ледовитата, скована от ледове зима на Молдова българската беше мека, слънчева, снежна, пълна със славеи. Вангел обаче нямаше очи за красотата на природата, напротив, или не я виждаше, или тя му навяваше откровена досада. Яхнал Юрикан, придружен от Матей Плъха и Сур, той пътуваше към сърцето на Балкана, където го чакаха шпионите на император Леополд за четвъртия атентат срещу султана. Делеше ги единствено планинският масив. Мехмед зимуваше в Казанлък, но омекнеше ли времето, щеше да форсира прохода към Габрово и да нахлуе в Мизия. Там, горе, на върха на Балкана, трябваше да загине Мехмед IV Османоглу или Виена щеше да се сгромоляса под ударите на урбановата му артилерия.

Княз Вангел Авалов отиваше за главата на ислямския предводител и щеше да стреля в него безстрашно, по убеждение. В будните му мечти, в отчаяната му ярост зрееше друго отмъщение и започваше напълно да обсебва личността му. Там на север, в столицата на Молдова, живееха неговите истински врагове и той щеше да се върне за кръвта им. Щеше да стреля в султана само без всякакъв риск за живота си. При най-малката опасност да падне в турски капан, той щеше да се оттегли на почтено разстояние, да пожертвува шпионите на Шьонбрун и бързо да се отправи на север в Галац, където го чакаше гемията на Зоя, заложена за пета пусия срещу падишаха.

Вангел беше поставил още една шеста и последна, но ако и тя се провалеше, завинаги щеше да се откаже да протяга ръце към гърлото на Мехмед.

Матей Плъха, сух, издръжлив и подъл безродник, беше принуден да търпи настроенията на господаря си, а нерядко и шамарите му, дори кожените езици на стека, който вечно стърчеше в еленовите ботуши на княза и с които нито веднъж не беше ударил персиана си. Плъха търпеше. Господарят беше жесток, капризен, но мъдър и от просяк той бързо се беше превърнал в сит, обут и облечен княжески служител, имаше и спестено злато, но трупаше гняв и кроеше планове за мъст. Вангел не си даваше сметка каква омраза предизвиква у роба си, че Плъха е роб и че той разполага с живота му, за миг не се съмняваше и ни най-малко не се интересуваше какви чувства събужда у него.

Плъха беше бит по най-незначителни поводи, наказван да прекарва цели нощи навън, на студа, държан гладен за най-дребни провинения и когато изчезна посред бял ден от габровския хан, Вангел разбра, че трябва да напусне границите на Империята. Разплати се с ханджията, яхна Юрикан, предупреди виенските шпиони, че е възпрепятствуван да участвува в атентата, и препусна на запад, към Белград. Ако Матей Плъха прибегнете към предателство, а той за миг не се съмняваше в намеренията на слугата си, османовци щяха да му заложат два капана, единия, на върха на прохода, и втория, на брега срещу Галац, откъдето гемията трябваше да го прехвърли в Буджак.

Ислямите изклаха до крак войните на барон Шлехта. Разтревожен от непрекъснатите атентати, великият везир беше взел извънредни мерки за сигурност. На километри навътре в планината, от двете страни на прохода, плъзнаха еничари-ичоглани, претърсиха всички овчарски колиби, избиха де що видяха мъж, годен да носи оръжие, и най-накрая се добраха до пусията. Шьонбрунските преторианци, внедрени в Империята преди възшествието на Мехмед, поведоха бой, скрити в една мандра, но когато свършиха мунициите, ичогланите запалиха дървената постройка и ги изпекоха живи.

Вангел беше в един хан в Турну Северин, когато вестта, че Мехмед е влязъл в Габрово, прехвърли Дунава. Нещо пазеше младия султан, някаква свръхсила бдеше над живота му, а това го превръщаше в полубог в очите на последователите му, които без всякакво преувеличение изпитваха мистично обожание към предводителя си и бяха готови да слязат и в ада за него. Съдбата на крайдунавските княжества и на Свещената империя изглеждаше предопределена. Населението на левия бряг на Дунава живееше смълчано, настръхнало от тревога с дълбоката увереност, че краят му е предрешен свише. Мехмед беше пропътувал огромното разстояние от Измир до Габрово, беше оцелял при четири атентата, а това беше доказателство и гаранция, че Господ Бог отново е извърнал лице от паството си, че отново подлага на изпитание грешните, развратни и самозабравили се от суета и самодоволство християнски велможи.

Вангел се върна в Яш. Градът беше мъртвопиян, оставен на произвола на съдбата. Княз Йоан Лупус и свитата му беше някъде на юг, войската се бе саморазпуснала, някои от най-богатите велможи бяха избягали на северозапад из германските княжества и по̀ на север, в земята на шведите, други се готвеха да посрещнат войската на Мехмед с метани до земята и молба за милост, трети го бяха ударили на разврат, мародерство и безпаметно пиене из разградените и напуснати чокояти.

В Буджак картината не беше по-различна. Алика беше родила момиче, а с това беше подписала смъртната си присъда. Нейолу Румънецът беше посякъл и нея, и дъщеря й, а с това родът на Иван Калудов Влаха беше затрит до крак. Зоя отсъствуваше. Беше прехвърлила семейните капитали от Виена в Краков, беше изпратила двама моряци в Галац на борда на гемията „Кортеза“, разпуснала войската от наемници, която поддържаше дълги години, и с трима конници и един кочияш беше побягнала към Биказ.

Вангел повери персиана на Нейолу. Юрикан имаше нужда от почивка, охранване и нови подкови. Спа нервно, събуди се с главоболие. Тялото му тежеше, главата му кънтеше празна, душата му трепереше пуста и ранена като диво животно. Никъде не го свърташе, никъде не намираше покой, нищо не беше в състояние да задържи вниманието му за дълго, нищо не му се услаждаше, ни храната, която Нейолу угоднически му поднасяше, нито крушовата ракия, която пиеха вечер пред камината.

Животът в Буджак беше свършил. Скендера не беше вече онази крепост, която пазеше рода му от Белия дявол до днес. Къщата беше потънала в прах и паяжини, дворът обрасъл с бурени, кеят към езерото олющен и разклатен, морският — изяден от бурите на Понт. Единствено фамилното гробище, в сянката на плачущата върба, изглеждаше поддържано. Да, със Скендера беше свършено. С яшката къща на площад „Галан“ също. Оставаше Биказ, но София знаеше къде е твърдината на майка й и с положителност щеше да насъска лакеите на Йоан в подножието на Карпатите. И въпреки това след атентатите Биказ беше единственото място, където можеше да намери подслон.

— Искам да подпалиш всичко — мрачно заповяда Вангел. — Започни с чифлика на Котленеца. После Шкодеровата къща в Килия. Когато видя пожар през езерото, ще те чакам тук. Заминаваме за Галац.

— Виж облаците, княз. Снегът ще удави кладите.

— Тръгвай, Нейолу! След Галац ще мина през Буджак, да видя каква работа си свършил.

Румънецът кимна разсеяно, стана и излезе. Десетина минути по-късно копитата на коня му изчаткаха по дворната настилка и заглъхнаха във воя на вятъра.

Скуката го облада напълно, самотата го срази, тишината на Буджак го накара да чува гласове, да вижда духове, да се стряска от крясъка на гъските, които, предчувствувайки пролетта, се завръщаха от юг. Вангел обу ботфорите, взе мускета, свирна на Сур и излезе на лов. Уби няколко глухара, събра ги и късно вечерта се прибра в къщата. Свари ги, оскуба перата им, запали фурната и започна да си готви вечеря. Оваля птиците в червен пипер, стопи мас и седна пред огнището. Не беше гладен, напротив, едва преглъщаше храната, но нещо трябваше да върши, ако не искаше да полудее. Тишината на Скендера най-накрая отстъпи място на природните мелодии. От юг духна топъл вятър, капчуците запяха, тръстиката в езерото зашумя, кленовете застенаха под напора на южняка.

Вангел заля дивите петли с мас, слезе в избата, наля си кана исмаилско, искрящо като чешки кристал вино, разтвори прозорците към езерото и отново седна пред огъня.

Аурела дойде един час по-късно. Беше избягала с кабриолета на графовете Сергиу, сама беше прекосила Прут, търсейки брод през реката, сама беше гонила двата унгарски жребеца през цял Буджак, рискувайки да падне в ръцете на цигани, скити-татари и всякакви безродни разбойници, които скитаха на шайки из Молдова. Три дена нито беше яла, нито спала. Ръцете й трепереха, коленете й не държаха, гласът й не й се подчиняваше.

— Какво търсиш тук, Аурела? — прегракнало, с надигащ се пиянски гняв попита Вангел.

Не получи отговор. Сълзи рукнаха от очите на графиня Сергиу, после я обзе истерия, после припадна.

„Трябва да я убия!“ — помисли Вангел, надвесен над нея. „Ще я убия, но след като чуе присъдата си.“

Вангел я свести с амоняк, хвърли я на брачното си ложе и се върна пред огнището. „Ще я посека над гроба на сестра й — мислеше той, отпиващ от виното. — Не, първо ще й помогна да възкръсне. Смъртта, дошла насън, не е наказание, а блаженство.“

Вдигна се тежко, взе лопата жар и слезе да запари банята. „Да, точно така — мислеше той, докато залиташе по стъпалата. — Ще те изкъпя, ще те нахраня с див петел, ще те облека в булчинската рокля на сестра ти и ще те пратя в ада, Аурела, там, където Рогатият те чака с отворени обятия.“

Вангел напълни руската печка с въглища и дърва, запали я, наля нова кана вино и продължи да готви. Обръщаше птиците внимателно, заливаше ги с мас, ръсеше ги със счукан чесън и чубрица, после ги обливаше със солена вода и се хващаше за чашата. Петлите порозовяха, хванаха златен загар и по всяка вероятност бяха готови. Вангел опита да ги извади от фурната, но залитна и с цял ръст се просна по гръб. Падайки, се хвана за покривката, смъкна я на пода с все виното, каната изгърмя като потир, плисна върху лицето му, кристалът се разби на хиляди дребни късчета. — По дяволите! — Вангел се надигна. Болеше го всичко. Беше си ударил тила, десния лакът, но най-остра болка изпитваше в опашката. — По дяволите! — повтори той и тогава чу гласа на Аурела.

— Защо лежиш на земята, княз?

— Паднах — машинално отговори, той. — Подхлъзнах се и паднах. Пиян съм като скот.

Аурела му помогна да стане, настани го в мекото кресло на баща му, изчисти пода, извади глухарите от фурната.

— Искаш ли да хапнеш? — попита тя. — Ще се почувствуваш по-добре.

Вангел поклати глава.

— Ти яж. Ще поспя. След час-два ще се оправя. Банята е затоплена, в гардероба има дрехи… Аз ще спя, Аурела. По дяволите, ще правя каквото си искам. Тази къща е моя.

Събуди се от студ. На масата имаше нова кана с вино, петлите бяха нарязани и поставени в блюдо, но огънят беше загаснал и Аурела я нямаше. Нямаше я и в спалнята. Погледна през прозореца. Кабриолетът на Сергиу беше под навеса. Впрегнати и съсипани от умора, жребците бяха зарязани на дъжда гладни и жадни. Вангел разкърши тяло. Болеше го всичко, и главата, и лакътя, но поне болката в опашката беше утихнала. Наметна пелерината над сюртука си и излезе. Разпрегна конете, прибра ги в обора, хвърли по няколко крини овес в яслите, зави ги с чулове и излезе. Вятърът се усилваше, снегът се топеше, дъждът го превръщаше в кална каша. Със зимата беше свършено, но започваше тревожна и опасна пролет, ако не и кървава, не дай боже. „Къде по дяволите може да бъде Аурела?“ Заобиколи къщата и излезе на езерния кей. Главата му започваше да се прояснява, очите му се избистряха… И тогава се сети. Аурела беше в банята.

През запотените стъкла различи голото й бяло тяло. Аурела лежеше на дървената скара. Това беше единственото, което със сигурност можеше да отгатне, всичко друго щеше да бъде предположение.

Вангел нахлу в адския, серен казан, наречен руска баня. Лъхна го на хвойна и на похот. За миг в главата му се върнаха галанските нощи, когато Аурела се промъкваше при него смутена и разтреперана, за да побегне преди разсъмване олекнала, с горящи от любенето клепачи и меки колене, които едва я отнасяха до порутената къща на баща й. Тогава Вангел я обичаше, тя беше неговата законна годеница. А сега?

— Ти ли си, Вангели? — прегракнало попита Аурела.

През отворената врата нахлуваше хладен нощен въздух, смесваше се с парата, превръщаше я във вода и изчистваше въздуха като стъкло, обърсано с лакът.

Вангел не отговори. Нямаше нужда. Сега се виждаха по-ясно, отколкото и на двамата би им се искало. Аурела беше наедряла в гърдите, беше се превърнала в жена, но погледът й беше едновременно и лъстив, и гузен и Вангел потръпна гнусливо.

— Стани, кучко! — изсъска той.

Аурела се подчини. Сега в погледа й се четеше по-скоро покорство, отколкото страх.

— Обърни се!

Графиня Сергиу се подчиняваше бавно, но плавно, с вродената грация на Миорите. (Дори в походката на онзи скот Кристиян имаше нещо от пластиката на котката.)

Вангел потреперваше нервно. Мислеше, че трепери от гняв, всъщност трепереше от похот. Имаше чувството, че го пронизва нощният студ, всъщност гореше като ударен от малайска треска.

— Наведи се! — кресна Вангел, затръшвайки вратата на банята с тока на ботфортите си.

Аурела подпря длани на скарата. Косата й падна от раменете и скри лицето й. Гърдите й увиснаха остри и млечни като на аратска коза, нозете й останаха прави и напрегнати като изящни брези, събрали сетни сили да се противопоставят на зараждащата се буря.

Вангел пристъпи, пъхна ръката си между бедрата. Аурела беше гореща и влажна.

— Ебе ли ти се, кучко мръсна! — причинявайки й остра болка, изпитвайки физическо удоволствие, попита той. — Отговаряй, курво! Или ще забия камата във врата ти!

— Да… — глухо промълви Аурела.

— Неее! Не така! Ще кажеш, ебе ми се, господарю, повелителю на курвенския ми живот… дето пукната пара не струва.

С разтреперан глас, гълтайки сълзите си, Аурела повтори думите му.

— Така! — Вангел се огледа. Погледът му падна върху сапа на метлата, измъкна ръката си и грубо напъха дървото във вагината й. — Готово! Искам да виеш от удоволствие… И не забравяй, камата е над главата ти!

Аурела не мърдаше, не дишаше, не се противеше, не стенеше. „Нима търси смъртта си!“ Вангел измъкна сапа, хвърли го, грабна я за раменете и я изправи. Лицето й беше бледо като диска на луната, устните й прехапани до кръв.

— Кой отрови сина ми? Говори! Искам истината… Иначе ще умираш сто пъти. Ще те накарам да мечтаеш за смъртта, курво дворцова!

— София… — промълви тя. — Сестра ти София, княгиня Лупус.

— С твоя помощ?

— Не.

— Лъжеш! — Вангел замахна и стовари юмрука си върху ухото й. Аурела рухна на скарата и обърна очи. „Нима я убих?“ Бръкна с таса в курната, гребна вода и я лисна в лицето й. На третия път Аурела се раздвижи, изстена и отвори очи. Погледът й блуждаеше, но когато го разпозна, събра сили да промълви:

— Убий ме, Вангели! Моля те!

— О, да! — извика той. — Ще те убия, но бавно, графиньо… След като платиш греховете си и към сестра си, и към племенника си… Ти посегна на собствената си кръв.

Вангел се пресегна, вплете пръсти в косата й и я повлече по пода. С ритници я принуди да се изправи, отвори вратата и я изведе гола в нощта. Аурела подтичваше след него покорно, а това го вбесяваше още повече. Ако беше дръзнала да му се опълчи, щеше да приключи с нея, да хвърли мършата й в езерото и да седне на софрата. И главата, и стомахът го боляха от глад.

Прекосиха двора и застанаха пред фамилното гробище. Застави я да падне на колене, заби лицето й във влажната пръст на гроба на сина си, изсъска:

— Моли се!

И се върна пред камината. Къщата беше изстинала и кой знае защо влажна. Вангел напали огън, затвори вратите и седна. Месото беше крехко, сочно, виното — искрящо и тръпчиво… Събуди се върху масата. Слънцето отдавна беше изгряло, пернатият свят огласяше Скендера с пролетните си песни, южнякът караше прозорците да звънят.

Вангел разтърка очи и се изправи. Нещо се беше случило тази нощ. Нещо страшно… Или отново беше сънувал кошмари. Отвори вратата и излезе пред езерния кей и изтрезня. Гола като нимфа, с коси развени като на лудата Нада от Килия, Аурела лежеше по очи върху гроба на сина му. Вангели взе пелерината си и бавно, със свито сърце, погнусен от спомените си, приближи бившата си годеница.

— Аурела! — тихо подвикна той. Не последва отговор. — Аурела, чуваш ли ме?

— Остави ме да умра, Вангели. Скоро ще предам богу дух… Моля те, нека умра спокойно.

Вангел я уви в пелерината, вдигна я на ръце, отнесе я в банята, изми я с отдавна изстиналата хвойнова вода, после я занесе в леглото си, зави я, пусна дебелите английски завеси и излезе. „Ще я убия — разсеяно мислеше той. — Като се събуди ще я застрелям в сърцето, но няма да я мъча повече. Та аз съм се превърнал в карпатски вълк, по дяволите!“

Влезе в дома, изтимари унгарските жребци на Сергиу, отвърза персиана, възседна Юрикан на голо и ги поведе на водопой. От случайни минувачи научи, че татари отново са ударили Буджак. Иначе нямаше как да бъдат обяснени пожарите в Килската къща на Шкодер и превърнатия във факла чифлик на Котленеца. На реката Вангел научи, че султан Мехмед IV Османоглу е разположил стана си в Шумен и че спешно е повикал младия княз Апафий, владетеля на Седмоград, а това не можеше да означава друго, освен че е вдигнал благоволението си от Йоан Лупус Молдовски, и още една значително по-важна новина. Самият Йоан и свитата му бяха прекосили Дунава при Калафат и пътуваха на североизток, към Яш.

Аурела спеше, ужасът и умората или бяха отминали, или забравени в отвъдното, нали всеки сън е малка смърт, лицето й беше отпуснато в сладко блаженство, дъхът й, равен и чист като мента, повдигаше едрите й гърди, кораловите им зърна светеха в полумрака като очи на невестулка.

Вангел се съблече трескаво, отхвърли завивката и легна върху нея. Без да отваря очи, Аурела обви ръце около врата му.

— Къде е Йоан, Аурела?

— На бани в София — беше отговорът. — Има болки в кръста. Уринира кръв.

— Опасно ли е?

— Не вярвам. Дядо Аурел цял живот се оплакваше от бодежи в кръста.

— Кой е с него? Питам с каква свита пътува?

— Двадесетина души… Всъщност ескортът се мени всеки ден. Султанът му беше дал еничарска рота за охрана.

Вангел се облече, изпи жадно стакан вино и излезе пред къщата. Конете препускаха на воля по ливадата, Сур ги пазеше да не навлизат в гората, в дебрите дори през лятото се спотайваха вълци. Скендера изглеждаше спокоен, ведър, слънчев.

— Вангели?

— Слушам…

— Какво ще правиш с мен?

— Не знам…

Аурела седна до него на пруста.

— Имам много вини към теб, княз, но нямам нищо общо със смъртта на сина ти… Заклевам се в божията майка.

— Мълчи! — сухо заповяда Вангел. — Кога ще се върне Йоан?

— Когато поусъхнат пътищата.

— Ти защо тръгна преди него?

— Мико получи известие, че баща му умира.

— Умря ли?

Аурела кимна.

— Избягах в деня на погребението. Йоан се е върнал.

Графиня Сергиу мълча дълго, преди да каже:

— Трябва да напуснеш Скендера. Мико се досеща къде съм, а Йоан няма да пропусне толкова удобен случай да разчисти сметките си с тебе!

— Йоан или София?

— И двамата.

Вангел се усмихна злобно.

— Йоан е в немилост. Султанът е повикал в стана си седмограрския княз Апафий.

— Йоан и Апафий са първи братовчеди. Дори физически си приличат…

— И въпреки това с Йоан е свършено. Винаги съм се чудил защо Високата порта търпи толкова отвъддунавски княжества. Дойде време Влашко, Трансилвания и Молдова да се обединят в единна провинция на Отомания. Мехмед избра седмоградския княз за главен васал.

— Султанът има други грижи, Вангели…

— Знам — Вангел я прекъсна грубо. — Свещената империя е колът в окото му… но докато стигне до Виена, аз имам да свърша някои неотложни дела. Иди се облечи, Аурела! Аз ще впрегна конете.

— Къде отиваме? — разтревожено попита графинята.

— Ти в Яш, аз — където ме зове дългът!

— Не, Вангели! — тревогата беше отстъпила място на фанатичната решителност. — Или ще дойда с теб, или ще последвам Елена… — Аурела млъкна. — Някой идва на кон.

По брега на езерото препускаше Нейолу Румънеца. Вангел се обърна и взря поглед на север. Дървените къщи догаряха в мощни огнени езици. Всъщност догаряше историята на Белия дявол и неговите капитани на територията на някога спокойния и гостоприемен Буджак.

Вангел и Нейолу свалиха кръстовете, закопаха ги под върбата, затрупаха гробовете с пръст и влажна шума, натовариха семейните ценности и цялата Авалова документация на ландото, разпръснаха жарава из стаите и излязоха да чакат опустошителния огън. „Един ден ще се върна — мислеше Вангел. — Ще изровя костите на рода си и ще преместя гробницата там, където Авалови ще се размножават на воля за слава на Белия дявол.“ Аурела плачеше без глас. Сур виеше тихо, конете се свираха един в друг, предчувстващи нещо фатално, някаква фата моргана, която нямаше да отмине и тях. Огънят лумна всеотдайно, яростно, а защо не весело… „Да, весело гори, по дяволите!“ — Вангел приближи Аурела. Озарено от огъня, мокрото й от сълзи лице изглеждаше и отчаяно, и красиво.

— Кабриолетът е готов, графиньо. Подарявам ти живота. Можеш да тръгнеш веднага.

Аурела поклати глава.

— Ще дойда с теб. Вангели. Бог повели чрез мен да се продължи семето на Авалови. Навремето наруших заповедта му от глупост, сега ще изкупя греха си в смирение.

— Децата, които ще раждаш, ще се казват Сергиу, Аурела! — злобно усмихнат, всъщност едва сдържащ отчаянието си, каза той. — Изкупвайки един грях, ти ще извършиш друг, по-страшен. Двубрачието е един от смъртните грехове, графиньо.

Аурела бръкна в маншона си и извади декрета на Яшската православна епископия. Новоназначеният владика Теодоний беше оформил развода й с граф Емилиян (Мико) Сергиу под претекста, че яшският благородник осквернява с разврат брачното ложе. „Разврат? — развеселен помисли той. — Добре, ще видим на какво те е научил бившият ми побратим!“

— Нейолу — извика князът. — Разпрегни кабриолета и го хвърли в огъня. Жребците прогони в гората. Пропадне ли покривът, тръгваме за Галац!

* * *

— Вангели?

— Кажи, Аурела — оглеждайки десния бряг на Дунава, броящ пристигащите табии от авангарда, отговори той.

Преспаха в дома на галацкия градоначалник вода Нику Райнеа. Нощта беше неспокойна, нервна, сънят — къс, осеян с кошмари, пробуждането — отчайващо и безпомощно. Отомания струпваше гигантска сила сред добруджанските блата, зурлите клатеха въздуха като пиян левантинец на палуба, пролетта възбуждаше жребците и любовният им зов заглушаваше марша на реката и късаше нощта на парчета, а защо не на парцали.

— Менструацията ми се бави цяла неделя?

Вангел свали морския далекоглед на Белия дявол.

— Какво искаш да кажеш?

— Може би съм… бременна.

— За османлиите това е без значение — мрачно произнесе той. — Едно от любимите им занимания е да разпарят коремите на трудните гяурки.

— Не говори така, за бога! Или искаш да пометна.

— Трудно ще намериш по-неподходящо време за раждане — неопределено каза той.

Потънаха в тягостно мълчание. И с просто око можеше да се следи движението на войските. На разсъмване се появиха кримските татари, позна ги по островърхите калпаци и лисичите опашки, висящи свободно пришити на околожията, след тях, потънали в прах, пристигнаха бошнаци, арнаути, далматински моаджири и гарнизоните, охраняващи южния бряг на Дунава от Вуковар до Русчук. Основните сили обаче, предвождани от Мехмед султан и везира Кюпрюлю паша, все още не бяха стигнали реката или, не дай боже, щяха да строят саловия си мост някъде другаде по брега.

— Не искаш ли да ти родя син? — тихо попита Аурела. — Дори да убиеш майка му, той ще бъде истински Авалов.

— Все още мога да намеря жена, която с радост… и без риск ще ражда синовете ми!

— Но няма да бъде първата ти любов — в гласа й се промъкнаха отчаяни нотки, — нито първата ти годеница.

Вангел прекрачи прага и влезе в спалнята. Повече от четири часа беше прекарал на балкона на вода Райнеа, крайно време беше да разсее кошмарите си.

— Радвай се на живота, Аурела — мрачно каза той. — Гледай на всеки ден като на великодушен подарък. Уверявам те, често ме напада неудържимо желание да ти извия врата!

— Ти още обичаш Елена — промълви тя.

— Още? — князът се изсмя дрезгаво. — Сериозно ли мислиш, че ще е достатъчно да предизвикаш нечия смърт, за да изличиш покойния от съзнанието на близките му?

— Не съм предизвиквала ничия смърт, нито на сестра ми, нито на сина ви!

— Добре, добре — Вангел уморено махна с ръка и затвори очи. Болеше го кръстът, виеше му се свят, беше уморен като геранов кон и въпреки това се бореше с мисълта да легне ли до полуголата Аурела, или да слезе по брега към делтата да търси Нейолу и гемията на Зоя хърватката.

— Вангели?

— Чувам те!

— Зная защо сме в Галац.

Вангел отвори очи.

— Така ли? Защо сме в Галац, по дяволите! — злобно попита той.

— Тук… по-скоро в реката… ти ще направиш опит да убиеш султана… Петия.

Потни реки шурнаха по гърба му, очите го засмъдяха, ръцете му се наляха с олово и увиснаха безпомощно край тялото.

— Това е лудост, Аурела. По-безсмислени дивотии не съм чувал в живота си.

— Не съм очаквала да ми признаеш мислите си, Вангели. — Аурела се надигна в леглото и подпря брадичката си на двете длани. — Защо мислиш, че повдигам този въпрос? За да чуя — да, графиньо Сергиу, направих няколко опита да убия Мехмед. Атентатите се провалиха. Ние сме в Галац, защото ще нападна падишаха, докато прекосява реката.

Вангел разбра бързо, че е излишно да лъже, след като намеренията му са толкова прозрачни, че дори една яшска мръсница е годна да ги прозре.

— Какво друго знаеш… за този атентат?

— Само това, което се говореше в Яш!

— Аурела — Вангел дръпна един от столовете и седна срещу нея. — Не ме принуждавай да вадя думите ти насила.

— Досещаш се какво знам, Вангели. Знам всичко. По заповед на виенските масони ти проведе четири покушения срещу султана. За жалост неуспешни, княз. При Измир загина херцог Адриан Орлаински, при…

— Стига! — прегракнало кресна Вангел. Нямаше смисъл да изслуша останалото, за да научи името на предателя. Бягайки от дълга си като плъх от потъващ кораб Хайнц цу Баумщад или Развратния ангел, както го наричаха лицеистите, беше разказвал на Йоан и лакеите му всичко, което знаеше за „Ложата на целомъдрената вълчица“, а той знаеше всичко, включително кой придружаваше Вангел при мисията му на изток и кой при какви обстоятелства беше загинал. Нещо по-лошо. Хайнц беше присъствувал на всички съвети на ложата и знаеше къде и как ще бъдат проведени следващите акции.

— И всичко, което се говори в Яш, стига до ушите на великия везир? — сигурен в положителния отговор, попита той.

Аурела спусна босите си нозе на пода и отвори тоалетната си чанта.

— Аурела?

— Все някога трябваше да го чуеш, Вангели. Колкото по-рано, толкова по-голяма е вероятността да оцелееш. Принц Хайнц фон Линц цу Баумщад постъпи на отоманска служба. Сега се нарича Хафизула паша и ще командува оръдията на турците срещу Виена…

— Ти си луда!

— Не, ти си луд, ако веднага не напуснеш Галац. Освен да моля за прошка, аз дойдох в Скендера да те предпазя от капана, който Йоан с помощта на великия везир са ти заложили в Галац.

— Така ли? — Вангели едва се владееше. Беше на път да изпусне и малкото нерви, които му бяха останали, а тогава… Тогава, господ да му е на помощ. — Защо ми го казваш в Галац… Можеше да ме спреш още в Скендера.

Аурела се усмихна. За първи път, откакто се появи в Буджак с кабриолета на фамилия Сергиу.

— На сушата си в безопасност, но поведеш ли гемията срещу султана, примката ще се затегне около врата ти.

Да, Аурела наистина знаеше всичко. Не знаеше друго обаче. Възбуденият мозък на княз Авалов импровизираше трескаво и контраударът, който щеше да нанесе, вече се оформяше… Та нали, както казваха древните, предупреденият е въоръжен.

— Аурела?

— Да, Вангели.

— Благодаря ти!

— Аз ти благодаря, скъпи — с разтреперан глас промълви бившата графиня. — Благодаря ти, че ме направи жена. Бях започнала да мисля, че господ ме е наказал с безплодие.

Думите й потънаха в бесен рев. После писнаха зурлите. „Султанът“. Вангел скочи и излезе на балкона. На висок червен кон с бял астраганен калпак на главата някакъв велможа приемаше овациите на спахиите. Че не е турчин, беше повече от ясно, но не беше и Развратния ангел. Кой, по дяволите, беше този дебел воин с мустаци, остри като гвардейски саби.

— Мехмед? — тихо попита Аурела, застанала до него.

— Не — Вангел остави бинокъла и се върна в стаята. — Някакъв васал, ако съдя по вида му. — Тогава чу гласа й.

— Това е Апафий, Вангели.

— Апафий… Защо Апафий, по дяволите. Какво накара султана да вдигне благоволението си от верния васал княз Йоан Лупус?

Отговорът беше замайващ.

— Сестра ти София. Мехмед султан разбра, че княгинята е внучка на Белия дявол.

— Правдоподобно… София — внучка на най-върлия враг на империята. Да, това Високата порта няма да прости на Йоан… Но как е научил Мехмед произхода на властващата княгиня?

Това, което последва, беше още по-невероятно.

— В Яш мислят, че донесението е твоя работа — отговори Аурела.

* * *

Вангел Авалов яхна Юрикан и тръгна да търси Нейолу Румънеца. План, пъклен и подъл, зрееше в главата му и вече беше започнал да добива завършена форма. Мехмед и Йоан щяха да чакат гемията „Кортеза“ и внука на Белия дявол на борда й. Щяха да чакат атентатора от Измир, Истанбул, Едрине, от прохода в Балкана и щяха да дочакат, ей богу, макар че самият той нямаше да бъде на палубата… Яхнал персиана, скрит в тръстиките на блатистия северен бряг, той щеше да дочака срещата на „Кортеза“ с кочермите и тогава, каквото е рекъл Господ Бог, да бъде свето името му.

Честният, горд и смел румънец изпълни блестящо задачата си. След Сотир Одринецът Нейолу беше единственият мъж, който му вдъхваше и уважението, дължимо на истинския воин, и доверието, което в тези продажни времена човек трудно можеше да има на родния си брат.

Вангел и Нейолу изкупиха цялото количество барут, което можеше да бъде открито от Констанца до Исмаил, натъпкаха го в трюмовете на гемията, наеха двама цигани за ветрилата и котвата и зачакаха табиите да щурмуват реката. Дните се нижеха бавно, напрегнати, нервни, пълни и с изненади, и с непредвидими опасности. В Галац се появиха няколко татарски разезда, но се задоволиха да бастисат пазара и без кръв се оттеглиха на изток. Отвъд реката войската на султана се разрастваше като гъба след дъжд. Не минаваше ден, без да писнат зурлите и аскерът с крясъци и благодарствени възклицания „Иш аллах“ да не среща новите табии, вливащи се и в без това гигантските войски на Отомания. Вечер Вангел се прибираше в къщата на вода Райнеа, хапваше надве-натри и смазан от умора се хвърляше в постелите. Събуждаше се посред нощ любеше ненаситната за ласки Аурела, излизаше на балкона и до разсъмване броеше стотиците огньове, светещи там, на юг, зад реката. С първите лъчи на слънцето се появяваше Нейолу с оседналите жребци и Вангели, по-уморен от вечерта, тръгваше към онзи ръкав на реката, където криеха „Кортеза“.

Една нощ султан Мехмед IV Османоглу все пак настигна войската си. Беше четвъртък срещу петък, ислямската неделя. На другия ден мюфтията на Бурса държа лаещата си проповед от върха на една стенобитна машина, а в нощта срещу събота на пети май войските започнаха да прехвърлят реката. Вангели събуди Аурела, впрегна фамилния дормез и потеглиха към скривалището на гемията.

Около обяд Нейолу поведе гемията срещу падишаха. Срещу течението от Понт към града бяха преминали три петмачтови кочерми, а с пиратския бинокъл на дядо си Вангел беше видял няколко гребни триери да се спускат на вода срещу пристана на Галац.

Яхнал персиана, водещ за поводите коня на Нейолу, Вангел следваше „Кортеза“ по брега. Хванал морския вятър, румънецът водеше умело тромавата, а сега и извънредно тежка гемия. Излязоха от ръкава, напипаха талвега и потеглиха в зигзаг срещу течението на Дунава. От гърба на Юрикан Вангел виждаше всичко. Когато „Кортеза“ влезе в зрителното поле на отоманите, от брега надуха бойните зурли, кочермите обърнаха галса, гребците на триерите усилиха темпа, обходиха „Кортеза“ от юг и изток и затвориха кръга около нея. Вангел виждаше подробности в бинокъла, но не различаваше лица. Не се и стараеше. Практиката му беше доказала, че дори да стреля в самия султан, дори да види как оловото разкъсва богопомазания му врат, няма никаква гаранция, че отново не е станал жертва на някоя азиатска хитрост и че някъде в някоя шатра истинският султан Мехмед не се присмива презрително на внука на Белия Дявол, безволевия и жалък потомък на великия враг на Отомания.

Когато кръгът се затвори плътно и от кочермите хвърлиха абордажни куки, Нейолу запали факлите, хвърли циганите в реката, грабна плаващата котва и скочи след тях.

Слънцето да беше се взривило, трясъкът щеше да е по-слаб и по-малко огнен. Юрикан се стрелна като мълния към сушата и когато успя да го овладее и да се върне, от триерите нямаше помен, а кочермите и гемията догаряха на силен крен. Когато Нейолу изплува на брега, Дунава беше погълнал и последния съд. Водите му течаха мътни, тежки, но докъдето стигаше погледът, а и бинокълът — чисти от чалми, лодки, кораби. На южния бряг цареше мъртва, вцепенена тишина, но когато съгледаха двамата ездачи, аскерът избухна в дива, за щастие безсилна злоба.

Десетина минути по-късно Нейолу се прехвърли на капрата на дормеза и подгони жребците на северозапад, към Биказ, последното убежище на Авалови върху земята на Молдова.

* * *

Зоя хърватката, която беше жена последователно на тримата сина на Белия дявол, която беше родила и отгледала съпругата на властвуващия княз Йоан Лупус, не можа да легне във фамилното гробище на Авалови.

Когато пристигнаха в Биказ, беше нощ, но въпреки мъртвата тишина и привидното спокойствие, царящо над източните Карпати, Вангел почувствува с кожата си, че нещо не е наред.

— Нейолу, приготви мускетите — тихо заповяда той.

— Нямате ли кучета? — зареждайки, попита румънецът. — Кой пази имота? — Сега ще видим. На конете! Ниско над ушите! Обърни дормеза. Може да го ударим на бягство.

— Къщата изглежда празна — обади се Аурела от прозореца на каретата. — Нали княгиня Зоя те чака тук?

— Тихо, Аурела. Качи се на капрата. Ако чуеш изстрели, подгони конете обратно… Ние ще огледаме къщата.

Приближиха тежката дървена порта. Яздеха ходом с мускети в ръце. Нейолу натисна вратата и тя подаде със скърцане, наподобяващо вълчи вой.

— По дяволите, тази предателска… Нейолу не довърши фразата. Луната освети полуразложен кучешки труп, прекосиха прага и се натъкнаха на масова гробница. Из широкия плац бяха разхвърляни конски трупове, на входа на обора висеше обесен един от наемниците на хърватката. Юрикан, ударен от миризмата на леш, изцвили тревожно, разбуди гарвани, орли, между краката на жребците се стрелнаха чакали. Луната изчезна, скрита от лешоядното ято, а когато изгря отново и попълни имението със сенки, Вангел вече знаеше всичко. Смъртта беше шествувала в Биказ, изпратена лично от зет му княз Йоан Лупус и неговата съпруга. Скочи на земята и тръгна към къщата. „София няма да посегне на родната си майка — трескаво мислеше той. — И въобще не би го направила.“

Имението зееше отворено. През плетените пердета едва пробиваше светлата нощ течението ги клатеше така, сякаш зад всеки прозорец се криеше някой.

— Ще запаля огън — обади се Нейолу зад гърба му, но докато блъскаше чакмака в кремъка, Вангел свикна с тъмнината и започна да различава предметите. Бяха влезли през входа за слугите в големия салон с дървената маса и пейките, където хърватката провеждаше военните си съвети. До единия крак на масата лежеше мъртвец, пронизан с пика в гърдите. Вангел разгледа оръжието. Беше лека кавалерийска пика, инкрустирана с девиза на Лупусите „Deo exsehsis Lupusum“.

Нейолу успя да запали праханта и я поднесе към канделабъра, поставен в средата на залата. Други трупове нямаше.

— Зоя тръгна с четирима души — прегракнало каза Вангел. Нейолу кимна. Той и Матей Плъха бяха изпратили хърватката в тайното й имение.

— Двама са мъртви…

— Всички са мъртви. — Вангел измъкна една от свещите, прекоси салона, влезе в спалнята на мащехата си и повърна. Отрязаната, изцъклена глава на Зоя го гледаше втренчено от дъбовия скрин за бельо. Набучени на пики, закрепени прави, другите двама наемници бяха подпрени на стените като мъртви стражи на едно колкото жестоко, толкова и безсмислено клане.

* * *

— Знам всичко. Нищо не ми казвай! — изкрещя София, когато го видя да влиза в покоите й. — Помощ! Помощ! Убиец! Даниъл, Виктор…

— Излишно е — примирително каза Вангел. — Избих ги до крак. Няма кой да ти помогне.

Очите на София се разшириха, за миг в зениците й се мерна страх, но арогантността й взе връх и закрещя истерично:

— Къде се намираш ти бе, убиец подъл! Ти си в двореца на своята княгиня! На колене, жалък роб! На колене или ще заповядам да те побият на най-тъпия кол в цял Яш!

Вангел се огледа. Прозорците бяха с решетки, вратата, през която влезе, единствената. Долу чакаше Нейолу с конете, в хана „Сибиу“ Аурела с дормеза.

— Ще млъкнеш ли? — уморено попита той, отпускайки се в най-близкото кресло.

Лицето на София се преобрази мигновено. Или надежда блесна в очите й, или светлината разиграваше измамни сцени с изражението й.

— Защо си тук? — по-кротко попита София. — Как смееш да стъпваш в двореца на един владетел, загинал от собствената ти ръка?

Вангел поклати глава.

— Йоан стана жертва на собствената си подлост. Не съм предприемал нищо срещу мъжа ти.

— Лъжеш!

— Не, не лъжа и ти го знаеш отлично. Цяла година се опитвам да убия султан Мехмед. Ако верният васал Йоан е решил да го спаси с цената на живота си, това си е негова работа.

— Йоан беше княз на Молдова. Никакъв васал не беше Йоан Лупус.

— И то какъв васал беше. Лакей и роб на Мехмед Антихриста. — Вангел махна с ръка. — Нали помниш какво казваше владиката. За мъртвия или добро или нищо.

— Къде е Аурела? — внезапно попита София.

Въпросът й го развесели. Той идваше за главата й, тя, вярна на природата си, продължаваше да наднича през ключалките на чуждите спални.

— Чака ме в хана — съзнаващ, че ще я раздразни до сълзи, отговори той.

— Вдовицата графиня Сергиу? — Гласът й изфалцира злобно. — Носи ли черно… от благоприличие.

— Ти, която закла майка си като жертвен баран, защо не си в траур?

— Не ми говори така, Вангел! Забранявам ти! Бях сигурна, че може да е в Скендера, когато пратих ония кучета в Биказ.

— За моята глава, нали? — Вангел се усмихна. — И какво се получи, сестро? След като отрови племенника си, след като причини смъртта на снаха си, загаси свещта и на тази, от чиято утроба се пръкна. Искаш ли да ти разкажа как заварих княгиня Зоя Авалова в казармата, от която бдеше над живота ни… И моя, и твоя, Софийо.

— Не, за бога! Знам всичко. Трябва да тръгваш. Повиках генерал Миор и гвардията… Ако те заварят тук, свършено е с тебе. Взимай си вдовицата и бягай по-далеч от Яш. Стига кръв, по дяволите! Дори Белия дявол беше по-благороден от нас, внуците му.

Вангел се усмихна отново.

— Генерал Кристиян Миор няма да дойде. Никога.

— Уби ли го? Трябваше да предположа… Тогава някой друг от гвардията. Заповедта си е заповед.

— Ще дойде княз Апафий Седмоградски — кротко каза той. — Дебел, арогантен, мустаклия… И ще те получи в наследство… Разбира се, ако си жива дотогава.

София го изгледа изпитателно.

— Ще ме убиеш ли, Вангели?

— Бих предпочел да се самоубиеш, сестро. Не искам кръвта ти на съвестта си.

— Ти си луд! — София скочи. — Да се самоубия! Аз! Никога! Опита да изтича покрай него, но преди да стигне до вратата, Вангел я сграби през кръста и я хвърли на леглото. София се просна по гръб, удари главата си в резбованите табли на брачното си ложе и сгърчи лице от ярост.

— Ще ми платиш тази простащина, княз Авалов! С главата си! Аз все още съм владетелка на Молдова!

Вангел седна отново.

— Слушай ме внимателно, София! Не съм дошъл нито на гости, нито да слушам заплахите ти. Ти си мъртва, сестро. Давам ти възможност сама да тръгнеш за ада. Ще бъде и по-чисто, и по-безболезнено за теб. Вангел извади едно шише от джоба си и го хвърли до нея. — Това е отрова! Рицин! С тази любовна билка баба ти София изпрати половин Буджак на оня свят. Дойде и твоят ред.

— Аурела отрови сина ти! — кресна княгинята, но Вангел вдигна ръка и я застави да млъкне.

— Отровителството е наш стил. Авалов! Предава се по женска линия. Не ме прекъсвай, София. Долу чака моят слуга Нейолу. Румънец — вълк! Няма страх ни от дявола, ни от ада му! А милост — нито е чувал тази дума, нито знае значението й. Той уби Йоан Лупус. Разкъса ги с взрив и него, и ония плъхове Емелиян Сергиу и Дан Трифон. Пак той ликвидира генерала на гвардията ти, моя шурей Кристиян Миор, той ще има грижата да прати и теб в отвъдното. — Вангел се изправи. — Давам ти един пясък време, сестро. После Нейолу Румънеца ще дойде тук. Ако те завари мъртва, ще склопи очите ти и ще запали свещ за упокой. Жива ли си — ще те свърши според въображението си. А той има богато въображение, София.

— Вангели!

— Сбогом, сестро… Помоли се на бога за грешната си душа и тръгвай на път.

— Обичам те, Вангели! — изплака София. — Прости ми, за бога! Очите си изплаках по тебе! Обичам те, изчадие адово!

Вангел се обърна, излезе и тихо затвори вратата. Половин час по-късно даде знак на Нейолу да се качи в спалнята на сестра му.

— Мъртва е — каза румънецът, като се върна. — По-мъртва — здраве му кажи!

* * *

— Животът е непрекъснато страдание, Нейолу — започна княз Вангел Авалов.

Обядваха в Сибиу. Веднага щом довършеха с храната, щяха да тръгнат за Виена. Аурела се беше качила в една от спалните. Макар и в ранна бременност тя трудно понасяше пътуванията, ставаше й лошо, виеше й се свят, повръщаше и Вангел я беше пратил да събере сили за дългия преход до столицата на Свещената империя. Мехмед отдавна беше на територията на княжеството, съгледвачите докладваха, че войските му се движат по западния бряг на Серет. Всеки миг авангардът му можеше да влезе в столицата. И още нещо докладваха шпионите. Предните отряди се командуваха от княз Апафий Седмоградски, бъдещия владетел на обединените княжества Влашко, Трансилвания и Молдова.

— Какво говорех, Нейолу?

— Казваше, княз, че животът бил мъка или нещо подобно!

— Страдание, Нейолу! Животът е низ от страдания. Успееш ли — страдаш, не успееш ли — страдаш. Живеем в страдание, умираме в страдание и мъка! Ни Христос, ни Мохамед, ни самият дявол Сатаната не са в състояние да облекчат теглото на мравката земна! Освен…

— Освен? — попита румънецът.

— Освен златото, момче! Тук на земята! После, в отвъдното, кучета ни яли.

Настъпи дълга пауза. Румънецът остави овнешката си плешка и взря черните си очи в него.

— Нещо повече искаш да кажеш, княз?

Вангел кимна.

— Беден ли си, румънец?

— Беден, княз! Всички в рода ми са бедни!

— Искаш ли да бъдеш богат мъж? Много богат и много властен!

— Колко богат и колко властен? — тихо попита слугата.

— Можеш да спечелиш триста хиляди златни талера… Знаеш ли колко пари са това… във Виена. За пет хиляди талера можеш да си купиш дворец със земя, с коне, с крави… С останалото — власт. От царската по-абсолютна, от божията — по-безогледна. Румънец…

— Искам да бъда богат — прегракнало отговори Нейолу.

— Тогава убий султан Мехмед! Ела във Виена. Ще те чакам до пълнолунието на август.