Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Boule de Suif, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
moosehead (2012)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012)

Издание:

Ги дьо Мопасан. Избрани творби

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Каранфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Редактор: Георги Куфов

Художествено оформление — Иван Кьосев

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Радка Пеловска

Коректори: Величка Герова, Евгения Кръстанова

 

Код 29 95366 5557-61-82

Френска. Първо издание.

Издателски №18/1982 г.

Дадена за набор на 12.XI.1975 г.

Подписана за печат февруари 1976 г.

Излязла от печат май 1976 г.

Формат 84х108/32.

Издателски коли 34,02.

Печатни коли 40 1/2.

Цена 3,30 лева.

 

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гр. Игнатиев“ 2-а

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул „Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Няколко дни поред остатъците от отстъпващата разбита армия минаваха през града. Това не бе войска, а изпаднали в пълно безредие пълчища. Брадите на мъжете бяха дълги и нечисти, униформите им — изпокъсани и те вървяха с отпусната походка, без знаме, без полк. Всички изглеждаха угнетени, изтощени, негодни за някаква мисъл или за проява на решителност — вървяха само по навик и падаха от умора веднага щом спираха. Виждаха се главно мобилизирани — мирни хора или спокойни рентиери, огъващи се под тежестта на пушката; млади пъргави войници от подвижните отреди, лесно податливи на уплаха или на възторг, готови да се хвърлят в атака или да преминат в бягство. Сред тях личаха на места по няколко войници с червени панталони — остатъци от някоя разгромена в голяма битка дивизия; мрачни артилеристи, размесили се с пехотинци от различни полкове, и тук-таме лъщеше каската на някой драгун, който следваше с натежали стъпки и с мъка по-леката походка на пехотинците.

На свой ред преминаваха легиони от нередовни войски, носещи героични названия: „Мъстители на разгрома“, „Граждани на гроба“, „Ратници на смъртта“; лицата на всички тия войници бяха придобили бандитски изражения.

Вождовете им, някогашни търговци на платове или на зърнени храни, продавачи на лой или на сапун — случайни войни, произведени в офицерски чин, поради парите си или поради дължината на мустаците си, отрупани с оръжия и с галони — говореха с гръмки гласове и разискваха военни планове, като претендираха, че само те крепят на своите плещи на хвалипръцковци агонизираща Франция. Но те понякога се бояха от собствените си войници, хора от кол и въже — често пъти храбреци до крайност, плячкаджии и развратници.

Говореше се, че прусаците щели да влязат в Руан.

Националната гвардия, която от два месеца насам извършваше твърде предпазливи разузнавателни действия в съседните гори, като застрелваше понякога собствените си часовои и се приготвяше за бой, щом някое зайче шавнеше изпод храсталаците, се бе завърнала по своите домашни огнища. Оръжията и униформите на войниците й, цялата й смъртоносна екипировка — с която тя всяваше ужас на три мили около големите пътища — внезапно бяха изчезнали.

Последните френски войници най-после бяха успели да преминат Сена и да стигнат през Сен-Север и Бур-Ашар в Пон-Одемар. Отчаяният им генерал, който вървеше след всички, без да може да предприеме нещо с тези разпилени остатъци от войскови части — сам слисан сред големия разгром на един народ, свикнал да побеждава и страхотно бит въпреки легендарната си храброст, — вървеше пеш между двама свои адютанти.

След това над града бе зацарило дълбоко затишие и едно изпълнено с мълчалив ужас очакване. Мнозина затлъстели и затъпели от търговията буржоа очакваха тревожно победителите, потръпвайки да не би да бъдат сметнати за оръжие техните шишове за печене или големите им готварски ножове.

Животът като че ли беше спрял. Магазините бяха затворени, улиците заглъхнали. Понякога някой гражданин, смутен от това мълчание, бързо преминаваше край къщите.

Мъката на очакването караше да се желае пристигането на врага.

В следобедните часове на първия ден след оттеглянето на френските войски няколко улана, изникнали неизвестно откъде, преминаха бързо през града. Малко по-късно тъмна маса войници се спусна откъм Света Катерина, а други две войскови части на нашествениците се появиха по пътищата за Дарнетал и за Боагийом. Авангардните отреди на тези три бойни групи се събраха в едно и също време на площада пред общинския съвет. По всички околни улици германската армия пристигаше — и под твърдите и отмерени стъпки на нейните нижещи се дружини паважът кънтеше.

Заповеди, изкомандувани от непознат и гърлен глас, прозвучаваха край сградите, които изглеждаха мъртви и запустели, а зад затворените капаци на прозорците очите на стоящите зад тях хора дебнеха тези победители, станали господари на града, на имотите и на живота на гражданите по силата на „военното право“. Жителите, в своите притъмнели стаи, бяха обхванати от объркването, което пораждат стихийните бедствия и големите катастрофални сътресения в света, срещу които са безполезни всякаква мъдрост и всякаква сила. Това е така, защото едно и също чувство се появява винаги, когато бива съборен установеният ред на нещата, когато сигурността не съществува вече и когато всичко онова, което човешките или природните закони са закриляли, попада под произвола на някоя несъзнателна и жестока сила. Земетръсът, който затрупва под рухващите сгради цялото население; разливащата се извън бреговете си придошла река, която влече удавени селяни заедно с трупове на волове и с греди, изтръгнати от покривите на къщите, или победоносната войска, която избива онези, които се отбраняват, откарва други в плен, плячкосва в името на Сабята и благодари на своя бог с гласа на бойните оръдия — подобни бедствия разколебават всякакво вярване във вечната правда, както и упованието, което ни се вдъхва в закрилата на небето и в човешкия разум.

На всяка врата хлопаха малки отреди, а после изчезваха в къщите. Това бе окупация след нашествието. За победените възникваше задължението да се показват любезни към победителите.

След известно време, когато първоначалният голям страх бе преминал, зацари отново спокойствие. В много семейства пруският офицер се хранеше на семейната трапеза. Понякога той биваше добре възпитан и от учтивост изказваше съжаление за Франция и даваше израз на отвращението си от това, че е взел участие във войната. Бяха му признателни за така проявеното чувство, при това един или друг ден би могло да има нужда от неговото покровителство. Като се проявяваше внимание към него, може би би могло да се издействува семейството да има няколко души по-малко за изхранване. И защо ли пък трябваше да бъде оскърбяван човекът, от когото изцяло зависеха? Да се постъпва така, би било не толкова храброст, колкото безразсъдна смелост. А смелостта не е вече нещо, което може да се приписва на руанските граждани, както по време на героичната защита, с която се отличи техният град[1]. Най-сетне изтъкваше се като последно съображение, почерпано от френската благовъзпитаност, че е позволено да бъдем учтиви и любезни в своя дом с някой чуждестранен войник стига само да не показваме пред обществото, че сме в приятелски отношения с него. Навън не го познаваха — но в къщи на драго сърце разговаряха с него и германецът оставаше всяка вечер по за дълго да се грее край общото домашно огнище.

Самият град постепенно си възвръщаше своя обичаен вид. Французите все още избягваха да излизат, но пруските войници гъмжаха из улиците. Впрочем офицерите от сините хусарски полкове, които нахално влачеха по паважа своите смъртоносни оръжия, не изглеждаха да хранят спрямо обикновените граждани много повече презрение, отколкото офицерите от френските стрелкови полкове, които миналата година пиеха по същите кафенета.

Имаше обаче нещо във въздуха — нещо неуловимо и непознато, една непоносима и чужда атмосфера, разляна като особен дъх — дъха на вражеската окупация. Тоя дъх изпълваше жилищата и площадите, променяше вкуса на ястията и създаваше впечатление, че човек се намира на път — твърде далече, сред някои варварски и опасни племена.

Победителите искаха пари, много пари. Населението плащаше винаги; то впрочем бе богато. Но колкото по-богат става някой нормандски търговец, толкова повече страда от каквато и да било понесена жертва — от загубването на каквато и да било частица от богатството си, преминала в други ръце.

На две-три мили от града обаче, по течението на реката, към Круасе, Диепдал или Биесар, лодкарите и рибарите често измъкваха от дъното някой труп на германец, подпухнал в униформата си, убит с нож или дори с ритник, с глава разбита от камък или блъснат във водата от някой мост. Тинята на реката погребваше в себе си тия тъмни и диви, но законни отмъщения — неизвестни геройства или безумни нападения, по-опасни от битките посред бял ден и без ореола на славата.

Омразата към чужденеца наистина въоръжава винаги няколко смелчаци, готови да умрат за една идея.

Най-сетне, тъй като нашествениците, макар и да подчиняваха града на своята непреклонна дисциплина, не бяха извършили нито един от ония ужаси, които, според мълвата, те са допускали по време на своето триумфално нашествие, хората си възвърнаха смелостта, а нуждата от търговски сделки обхвана отново сърцата на местните търговци. Някои от тях бяха свързани с големи предприятия в Хавър, който бе още в ръцете на френската армия — и те решиха да направят опит да се озоват в това пристанище, като отидат по сухо до Диеп, отгдето можеха да отплават с кораб по морето.

Използуваха влиянието на германските офицери, с които бяха завързали познанства, и получиха разрешение за отпътуване от командуващия генерал.

Една голяма пътническа кола, теглена от четири коня, бе наета за това пътуване — и след като десет души се бяха записали при кочияша, решиха да потеглят във вторник сутринта, преди разсъмване, за да се избегне каквото и да било струпване на хора.

От известно време вече мраз бе сковал земята и в понеделник, към три часа, черни облаци, идещи откъм север, докараха сняг, който непрекъснато валеше през цялата вечер и през цялата нощ.

В четири и половина часа сутринта пътниците се събраха в двора на хотел „Нормандия“, където трябваше да се качат на пътническата кола.

Те бяха още сънени и зъзнеха от студ под шаловете си. Зле се виждаха в тъмнината, а от това натрупване на тежки зимни облекла всички тия хора приличаха на затлъстели свещеници, облечени в дългите си връхни дрехи.

Междувременно двама души се разпознаха, трети се присъедини към тях и се завърза разговор.

— Отвеждам и жена си — каза единият.

— Аз също.

Първият добави:

— Няма да се връщаме в Руан и ако прусаците се приближат към Хавър, ще отидем в Англия.

Всички имаха подобни намерения, защото бяха горе-долу един и същ тип хора.

Кочияшът все още не впрягаше. Един от конярите, с фенерче в ръка, излизаше от време на време от някоя тъмна врата и изчезваше веднага в друга. Конете тупаха по земята с копитата си, чиито удари се заглушаваха от тора, разпилян по сламените постели за добитъка, а в дъното на зданието се чуваше глас на мъж, който говореше на животните и ги ругаеше. По лекото раздвижване на звънчетата се разбираше, че слагаха хамутите. Скоро тоя едва доловим звън се превърна в ясно и продължително звънтене, ритмувано от движенията на коня; то спираше понякога и започваше отново с внезапно разтърсване, придружено от тъпите удари на подковано копито по земята.

Изведнъж вратата се затвори. Шумът утихна. Измръзналите граждани бяха замлъкнали; те стояха неподвижни и вдървени.

Безспирна завеса от бели парцали блещукаше и падаше към земята. Тя заличаваше формите — поръсваше нещата с леден мъх. И в голямата тишина на града, затаен и погребан под покрова на зимата, се чуваше само глухото, неуловимо и блуждаещо падане на снега — по-скоро усещане на шума, отколкото самият шум — размесване на леките снежинки, които като че ли изпълваха пространството и застилаха света.

Човекът с фенера пак се появи, като теглеше с въже един омърлушен кон, който неохотно пристъпяше. Той запря коня срещу ока на колата, прикрепи щрангите и обикаля дълго време, за да натъкми хамутите, тъй като можеше да си служи само с една ръка — с другата държеше фенера. Когато отиваше да докара следния кон, той забеляза пътниците, стоящи неподвижни и вече побелели от снега, и им каза:

— Защо не се качите в колата — ще бъдете поне под заслон.

Те сигурно не бяха помислили за това и изведнъж се втурнаха към колата. Тримата мъже настаниха жените в дъното, а после се качиха и те. Другите мъчно разпознаваеми и загърнати силуети на пътниците на свой ред заеха останалите места в колата, без никой да проговори ни дума.

Подът на колата бе покрит със слама, в която краката на пътниците потънаха. Дамите, седнали в дъното, донесли своите медни отоплителни апарати с химическо гориво, ги запалиха и в продължение на известно време шепнешком изброиха предимствата им, като повтаряха неща, които знаеха отдавна.

Най-сетне, след като в пътническата кола бяха впрегнати шест коня вместо четири, поради по-трудното пътуване през снега, един глас попита отвън:

— Всички в колата ли са?

Отвътре друг глас отговори:

— Да.

И тръгнаха.

Колата едва-едва се движеше, като глухо поскърцваше, а колелата затъваха в снега. Конете се подхлъзваха, пръхтяха, изпускаха пара, а огромният камшик на кочияша ги удряше непрестанно, размахван във всички посоки. Той се свиваше и разпускаше като тънка змия и внезапно шибваше някой изпъкнал хълбок, който след това се изопваше с още по-голямо усилие.

Неусетно се развиделяваше все повече и повече. Леките снежни парцали, които един пътник, чистокръвен руанец бе сравнил с дъжд от памук, вече не падаха. Мътна светлина се процеждаше през големите тъмни и тежки облаци, които правеха още по-блестяща белотата на полетата, където ту се появяваха редица едри, обвити в скреж дървета, ту изникваше някоя колиба със снежна качулка.

Насядалите пътници любопитно се разглеждаха под скръбното сияние на тази утрин.

В дъното на колата, на най-добрите места, дремеха един срещу друг господин и госпожа Лоазо, търговци на вина на едро от улица Гран-Пон.

Бивш служащ при един разорен търговец, Лоазо бе закупил заведението му и бе забогатял. Той продаваше много евтино твърде лошо вино на дребните селски кръчмари и минаваше между своите познати и приятели за ловък измамник. Беше истински нормандец, изтъкан от хитрост и жизнерадост.

Неговото име на мошеник бе станало толкова известно, че една вечер в префектурата господин Турнел, хаплив и дяволит автор на басни и на песни, местна знаменитост — предложил на дамите, които изглеждали малко сънливи, да поиграят на „птица-лети“[2]. Шегата му, свързана с името и с намек за непочтеността на Лоазо, прелетяла из салоните на префекта, а след това преминала и в разните салони из града, като накарала да се смеят в продължение на цял месец всички хора в тая област.

Лоазо освен това бе прочут с всевъзможните си шеги, със закачките си, добри или лоши — и никой не можеше да говори за него, без да добави: „Безподобен е тоя Лоазо.“

Той бе дребен на ръст, с издут корем и червендалесто лице с посивели бакембарди.

Жена му — едра, пълна и смела, отличаваща се с високия си глас и със своята решителност, беше въплъщение на реда и воденето на сметките в неговото заведение, което той съживяваше с веселата си пъргавина.

Редом с тях седеше, заел важна поза, принадлежащият към по-висшето съсловие, г. Каре-Ламадон, представителен човек, който имаше добро положение в памучната промишленост и бе собственик на три предачни фабрики, офицер на Почетния легион и член на Генералния съвет. Той бе останал през време на Империята водач на благосклонната опозиция само за да му бъде заплатено по-скъпо неговото присъединяване към една кауза, против която се беше борил с „оръжията на вежливостта“, както той сам се изразяваше. Госпожа Каре-Ламадон, много по-млада от мъжа си, бе станала утеха за офицерите от добри семейства, изпращани на гарнизон в Руан.

Тя седеше срещу мъжа си — дребничка, миловидна и хубава, — сгушена в кожите си, и гледаше отчаяно жалката вътрешност на колата.

Нейните съседи, граф и графиня Юбер дьо Бревил, носеха едно от най-старите и най-знатни имена в Нормандия. Графът, стар аристократ с благородна осанка, се стараеше да подчертае с особеностите на своето облекло естествената си прилика с френския крал Анри IV, от когото — съгласно една славна за семейството на графа легенда — била забременяла една жена в Бревил, чийто съпруг бил станал по тоя случай граф и областен управител.

Колега на г. Каре-Ламадон в Генералния съвет, граф Юбер представляваше орлеанската партия в департамента. Историята на неговата женитба с дъщерята на един дребен корабопритежател в Нант бе останала загадъчна. Но тъй като графинята имаше аристократични обноски, уреждаше по-добри приеми от когото и да било и дори минаваше, че е била обичана от един от синовете на крал Луи-Филип, цялата аристокрация я посрещаше добре и нейният салон си оставаше най-добрият в околността — единственият, където се бе запазила някогашната галантност и в който мъчно се проникваше.

Богатството на Бревиловци, състоящо се изцяло от недвижими имоти, докарваше — както се твърдеше — 500 000 ливри доход.

Тия шест личности, заели дъното на колата, представляваха рентиерското, охолно и влиятелно общество — тъй наречените почтени и авторитетни хора, които имат религия и принципи.

По една странна случайност всички жени се бяха настанили на едно и също седалище. Графинята имаше за съседки две калугерки, които премятаха молитвените си броеници, шепнеха многобройни Отче наш и Аве Мария. Едната беше стара, с лице, надупчено от шарка, като че ли е било засегнато в упор от картеч. Другата, твърде измършавяла, имаше красиво, но болезнено лице и гръдна туберкулоза, проядена от оная всепоглъщаща вяра, която създава мъчениците и фанатичните.

Вниманието на всички привличаха един мъж и една жена, които седяха срещу двете монахини.

Мъжът беше Корнюде, добре известният демократ, страшилище за почтените хора. От двадесет години насам той си квасеше голямата рижава брада в бирените чаши на всички демократически кафенета. Той бе прахосал с братята и приятелите си едно доста голямо състояние, което бе останало от баща му, някогашен сладкар — и с нетърпение очакваше установяването на Републиката, за да получи най-сетне мястото, което смяташе, че заслужава след толкова гуляи в чест на Революцията.

На четвърти септември[3], вследствие може би на някаква шега, той бе повярвал, че е назначен за префект, но когато пожела да встъпи в длъжност, разсилните, останали да се разпореждат като единствени господари в префектурата, бяха отказали да го признаят и това го бе принудило да се махне оттам.

Кордюне впрочем бе голям добряк, безобиден и услужлив — и се бе заел с необикновена жар да организира отечествената отбрана. Той бе наредил да се изкопаят вълчи ями в полетата, да се изсекат всички млади дървета в съседните гори, да се осеят с клонки всички пътища и при приближаването на неприятеля, доволен от своите приготовления, се бе оттеглил набързо към града. Сега той мислеше, че ще бъде по-полезен в Хавър, гдето щеше да стане необходимо да се строят нови укрепителни работи.

Жената — една от ония, за които се казва, че са леки жени — беше прочута с преждевременното си надебеляване, поради което я наричаха Лоената топка. Дребна, закръглена отвсякъде, много пълна, с подути пръсти, прищипнати при ставите и наподобяващи низ от къси наденички, с опъната и лъскава кожа, с огромна, изпъкнала под роклята й гръд. И все пак тя беше апетитна и ухажвана — дотолкова свежестта й бе приятна за гледане. Лицето й беше като червена ябълка, като божурена пъпка, готова да се разцъфти — а това лице бе украсено с чудни черни очи, засенчени от големи гъсти мигли. Устата й беше очарователна — с тънки устни, влажни за целувка, разхубавени от светналите й зъбчета. При това мълвеше се, че е надарена с ред други неоценими качества.

Веднага щом я разпознаха, между честните жени се разнесоха шушукания и думите „проститутка“, „обществен срам“ бяха прошепнати тъй високо, че Лоената топка вдигна глава. Тогава тя изгледа спътниците си с толкова предизвикателен и дързък поглед, че изведнъж настъпи дълбоко мълчание и всички наведоха очи, с изключение на Лоазо, който я дебнеше с весело изражение на лицето.

Скоро обаче разговорът бе подет отново от трите дами, които поради присъствието на тази лека жена внезапно се почувствуваха приятелки — почти интимни помежду си. Струваше им се, че трябва задружно да изтъкнат съпружеските си достойнства пред тая безсрамна продажна жена, тъй като законната любов гледа отвисоко на своята сестра — свободната любов.

Тримата мъже, също така сближени помежду си с инстинкта си на консерватори в присъствието на Корнюде, говореха за пари и в тона им се чувствуваше презрение спрямо бедните. Граф Юбер разправяше за щетите, които му бяха нанесли прусаците, и за загубите, които щяха да последват от заграбения добитък и от пропадналите реколти. Той говореше за всичко това със самоувереността на аристократ, притежаващ десетина милиона, когото тези опустошения не биха притеснили повече от година.

Г-н Каре-Ламадон, който беше се поучил от най-различни изненади в областта на памучната промишленост, се бе погрижил да преведе 600 000 франка в Англия, които да му послужат за всеки случай.

Що се отнася до Лоазо, той бе успял да продаде на френското интендантство всички прости вина, които бяха останали в неговата изба, и държавата му дължеше за тях огромна сума, която той очакваше да получи в Хавър.

Тези трима мъже си хвърляха сега бързи и приятелски погледи. Макар и да имаха различно обществено положение, те се чувствуваха като братя помежду си, сближени от парите си — братя от голямата франкмасонска общност на ония, които притежават богатство и които, когато пъхнат ръка в джоба на панталоните си, раздрънкват златни монети.

Колата вървеше тъй бавно, че в 10 часа сутринта не бяха изминали четири мили. Мъжете слизаха три пъти, за да изкачват баирите пеш, тъй като трябваше да обядват в Тот, а вече нямаше надежда да се стигне там, преди да мръкне. Всеки дебнеше да забележи някоя кръчма по пътя, но изведнъж колата затъна в една снежна пряспа и изминаха два часа, докато я измъкнат оттам.

Гладът все повече се изостряше, смущаваше духовете, но никаква гостилница, никаква винопродавница не се показваше: приближаването на прусаците и преминаването на изгладнелите френски войници бяха вселили страх сред всички собственици на търговски предприятия.

Господата се втурнаха да дирят храна по чифлиците, които се срещаха по пътя, но не намериха дори и хляб, тъй като недоверчивите селяни укриваха запасите си от страх да не би да бъдат ограбени от изгладнелите войници, които вземаха насила всичко, каквото им попаднеше.

Към един часа след пладне Лоазо заяви, че вече чувствува мъчителна празнота в стомаха си. Всички от дълго време страдаха от същото — острата нужда от храна все по се усилваше и бе убила всяко желание за разговор.

От време на време някой се прозяваше, като почти веднага след това друг някой го последваше — и всеки на свой ред, в зависимост от характера, възпитанието и социалното си положение, отваряше уста шумно или скромно, като бързо слагаше ръка пред този зеещ отвор, отгдето почваше да излиза малко пара.

Лоената топка се бе навела няколко пъти поред, като че ли диреше нещо под полите си. Тя се поколебаваше за миг, поглеждаше съседите си и после спокойно пак се изправяше. Лицата на пътниците бяха бледи и сгърчени. Лоазо заяви, че би заплатил хиляда франка за едно бутче шунка. Жена му беше готова да протестира, но скоро се успокои. Тя винаги страдаше, когато слушаше да се говори за прахосани пари, и не разбираше дори и шегите по тоя повод.

— Факт е, че не се чувствувам добре — каза графът, — как не помислих да си взема храна?

Всеки си отправяше същия упрек.

Корнюде обаче имаше една манерка пълна с ром. Той предложи на другите да пият от него, но те студено отказаха. Само Лоазо прие една-две глътки и като връщаше манерката, поблагодари:

— Все пак добро е, затопля и залъгва глада.

Алкохолът го докара в добро настроение и той предложи да постъпят както в песента за малкия кораб — да изядат най-охранения от пътниците.

Този косвен намек за Лоената топка направи на добре възпитаните хора лошо впечатление. Двете монахини бяха престанали да шепнат молитвите си с помощта на молитвените си броеници и с ръце, пъхнати в големите си ръкави, с упорито наведени очи те седяха неподвижни, като сигурно поднасяха на небето страданието, което то им изпращаше.

Най-после към три часа, когато колата се намираше сред една безкрайна равнина, където не се виждаше нито едно село, Лоената топка бързо се наведе и измъкна изпод седалището широка кошница, покрита с бяла кърпа.

Най-напред тя извади от кошницата малка фаянсова чиния и една фина сребърна чаша, а след това — голям глинен съд, в който имаше две пилета, нарязани на парчета, сред замръзнал сос. В кошницата се забелязваха и други обвити вкусни неща — пастети, плодове, сладкиши, — приготвени за тридневно пътуване провизии, за да не става нужда да се прибягва до вземане на храна, сготвена по ханчетата из пътя. Гърлата на четири бутилки се показваха между пакетите с храна. Лоената топка взе едно пилешко крило и започна деликатно да го яде с особен вид кифла, която в Нормандия се нарича „Режанс“.

Всички погледи бяха отправени към нея. След това наоколо се разнесе дъхът на яденето, от който ноздрите на присъствуващите се разширяваха и устата им се наливаше с обилна слюнка, а челюстите болезнено се свиваха под ушите им.

Презрението на дамите спрямо тая лека жена ставаше ожесточено — те сякаш искаха да я убият или изхвърлят вън от колата в снега, заедно със сребърната й чаша, с кошницата и с провизиите.

Лоазо обаче поглъщаше с очи глинения съд с пилетата. Той каза:

— Отлично. Госпожата е била по-предвидлива от нас. Има хора, които винаги се сещат за всичко.

Тя вдигна глава към него:

— Желаете ли, господине? Трудно е да се гладува от сутринта досега.

Той се поклони:

— Право да си кажа, не се отказвам — не мога да изтрая повече. На война е като на война, нали, госпожо?

И като хвърли поглед около себе си, той добави:

— В моменти като сегашния човек е доволен да намери хора, които да му направят услуга.

Лоазо имаше един вестник, който той разгъна, за да не изцапа панталоните си, и на върха на един нож, който беше винаги в джоба му, той набоде една кълка, цяла покрита с лъщящо желе, разкъса я със зъби, а след това я изяде с такова очевидно задоволство, че в цялата кола се разнесе силна отчаяна въздишка.

Лоената топка, с кротък и смирен глас, предложи на монахините да поделят с нея закуската й. И двете тутакси приеха и без да вдигнат очи, започнаха да ядат много бързо, след като бяха измърморили няколко думи за благодарност. Кордюне също така не отказа на предложението на своята съседка и той, монахините и Лоената топка образуваха нещо като обща трапеза, като си послужиха с вестниците, които бяха разгънали върху коленете си.

Устата на пътниците постоянно се отваряха и затваряха, дъвчеха и лакомо поглъщаха. Лоазо в своя ъгъл ядеше здравата и шепнешком уговаряше жена си да последва примера му. Тя дълго упорствува, но по-сетне, след едно болезнено свиване, което премина през вътрешността на корема й, отстъпи. Тогава съпругът й, като се стараеше да използува любезни изрази, запита тяхната „очарователна спътница“ дали му разрешава да предложи едно малко парченце и на г-жа Лоазо.

Лоената топка каза:

— Да, разбира се, господине.

И с любезна усмивка поднесе глинения съд.

Когато отпушиха първата бутилка бордо, появи се затруднение: имаше само една металическа чаша. Тя премина от ръка в ръка, като всеки, преди да пие, я избърсваше. Само Кордюне, сигурно от внимание към жените, долепи устните си върху мястото, което бе още влажно от устните на съседката му.

Тогава, обкръжени от хора, които ядат, и зашеметени от дъха на разнообразната храна, граф и графиня дьо Бревил, както и господин и госпожа Каре-Ламадон, бяха подложени на онова ужасно страдание, което е известно под името танталови мъки.

Изведнъж младата съпруга на фабриканта изпусна такава въздишка, че накара другите да извърнат глави към нея — беше станала бяла като снега, който се виждаше навън: очите й се затвориха, главата увисна — тя беше загубила съзнание. Мъжът й, обезумял, молеше спътниците си да му помогнат. Всички се бяха слисали, но по-възрастната от монахините, като подкрепяше главата на болната, пъхна между устните й сребърната чаша на Лоената топка и я накара да изпие няколко глътки вино. Хубавата госпожа се раздвижи, отвори очи, усмихна се и заяви със замрял глас, че вече се чувствува много добре. Но за да не се повтори случилото се, монахинята я застави да изпие една пълна чаша бордо и добави:

— Това е от глад — от нищо друго.

Тогава Лоената топка, изчервена и притеснена, промърмори, като гледаше останалите гладни пътници:

— Боже мой, ако смеех да предложа на тези господа и на тези госпожи…

Тя млъкна, като се страхуваше от някакво оскърбление.

Лоазо взе думата:

— Дявол да го вземе, в такива случаи всички са братя и трябва да си помагат. Хайде, госпожи, не се церемонете — приемете, дявол да го вземе! Знаем ли дали ще можем да намерим дори някаква къща, за да прекараме нощта? При темпа, с който се движим, ще бъдем в Тот навярно не по-рано от утре по пладне.

Другите се колебаеха — никой не смееше да поеме отговорността за изреченото „да“.

Графът бързо разреши въпроса. Той се обърна към пълната, обхваната от нерешителност и стеснение лека жена и като зае важно позата на аристократ, й каза:

— Приемаме с благодарност, госпожо.

Само първата стъпка бе трудна. След като преодоляха своята нерешителност, пътниците се нахвърлиха върху предлаганите им провизии. Кошницата бе изпразнена.

В нея бе останал още един пастет от гъши дроб, един пастет от месо на полски чучулиги, парче пушен език, красански круши, парче сирене „Пон-Л’Евек“, малки пасти и една чаша, пълна с краставички и лукчета в оцет: Лоената топка, като всички жени, обичаше твърде много нещата, възбуждащи апетита.

Не бе възможно да се ядат провизиите на тази лека жена, без да й се говори. Завърза се прочее разговор, отначало сдържан, а след това — тъй като Лоената топка се държеше много добре — пътниците се поотпуснаха. Госпожите дьо Бревил и Каре-Ламадон, които притежаваха голямо умение за държане в обществото, проявиха деликатно своята изтънчена учтивост. Особено графинята си послужи с любезната снизходителност на твърде благородните дами, които не могат да бъдат осквернени от съприкосновението си с каквито и да е хора, бе очарователна. Но пълната госпожа Лоазо, която имаше душа на стражар, остана неподатлива: тя говореше малко и ядеше много.

Говориха за войната, естествено. Разправяха ужасни работи за прусаците — и за храбростта на французите. И всички тия хора, които бягаха, отдаваха почит на смелостта на другите.

Не след много време дойде ред на историите от личен характер и Лоената топка разказа с истинско вълнение и с оня жар на словото, който понякога имат леките жени, когато говорят за своите преживявания — как бе напуснала Руан.

— Отначало мислех, че ще мога да остана — каза тя. — Къщата ми беше пълна с провизии и предпочитах да храня няколко души войници, отколкото да се изселвам неизвестно къде. Но когато видях тия прусаци, не можах да удържа! До дън душа бях възмутена и плаках целия ден от срам! Ако бях мъж — знам какво бих направила! Гледах ги през прозореца си, тези големи свини, с островърхите им каски, а моята прислужница ми държеше ръцете, за да не ме остави да им хвърлям мебели по главите. После дойдоха да се настанят у дома ми; тогава хванах за гърлото първия от тях. Да удушиш един немец, не е по-трудно, отколкото някой друг. И аз щях да го довърша, оня германец, ако не бяха ме издърпали за косите. След това трябваше да се укривам. Когато най-сетне ми се удаде случай, заминах — и ето че сега съм тук.

Лоената топка получи много похвали: тя се издигаше в очите на своите спътници, които не бяха се показали толкова смели и доблестни. От лицето на Корнюде, който я слушаше, не слизаше одобрителна и благосклонна усмивка на проповедник; свещениците слушат по същия начин набожни хора да възхваляват бога, а дългобрадите демократи наистина смятат, че притежават монопола на патриотизма, както свещениците — монопола на религията. На свой ред той заговори с дълбоко поучителен тон, заучен от възванията, които всеки ден биваха разлепвани по стените — и завърши с една тирада от красноречие, в която правеше на пух и прах „безчестника Баденге.“

Лоената топка изведнъж се разсърди, защото беше бонапартистка. Тя се изчерви като мак и почна да заеква от възмущение.

— Много бих искала да видя вас на негово място — каза тя. — Хубаво щяхте да я докарате! Вие му изневерихте на тоя мъж! Ако бяхме управлявани от нехранимайковци като вас, човек би трябвало да бяга от Франция!

Корнюде, невъзмутим, се усмихваше презрително и високомерно. Вече се чувствуваше, че ще се стигне до препирни с повишен тон, но в този момент графът се намеси и успокои, не без усилие, раздразнената жена, като заяви авторитетно, че всяко искрено мнение заслужава да бъде зачитано. През това време графинята и жената на индустриалеца, които таяха в душата си безразсъдната омраза на аристократите към Републиката и инстинктивната обич, която изпитват всички жени към изпълнените с блясък деспотични управления, почувствуваха неволно симпатия към тая изпълнена с достойнство проститутка, чиито чувства така много приличаха на техните.

Кошницата бе вече изпразнена. Десетте пътника бяха успели без затруднение да се справят с всичко, което имаше в нея, и съжаляваха, че не е по-голяма. Разговорът продължи още известно време, но вече не така оживен, откакто бяха престанали да се хранят.

Нощта настъпваше, тъмнината постепенно ставаше все по-голяма, а студът — по-чувствителен, когато човек се е нахранил — караше Лоената топка да потръпва въпреки своята тлъстина. Тогава госпожа дьо Бревил й предложи топлилника си, в който няколко пъти от сутринта бяха добавяли гориво — и тя веднага прие, защото чувствуваше краката си измръзнали. Госпожите Каре-Ламадон и Лоазо дадоха своите топлилници на монахините.

Кочияшът бе запалил фенерите си. Те хвърляха ярка светлина върху облака от пара, който се носеше над изпотените задници на конете — както и върху снега, чиято пелена сякаш се разгъваше под бягащите отблясъци на фенерите.

Вече нищо не се виждаше в колата. Но изведнъж настана някакво раздвижване между Лоената топка и Кордюне. На Лоазо, който се взираше непрекъснато в тъмнината, му се стори, че тоя дългобрад човек внезапно се отмества — сякаш бе получил безшумен, но чувствителен удар.

В далечината по пътя се появиха светли точки. Това бе Тот. Бяха пътували единадесет часа, които заедно с часовете, дадени за отдих и нахранване на конете, правеха четиринадесет. Влязоха в града и спряха в хотел „Дю комерс“.

Вратата на пътническата кола се отвори. Един добре познат звук накара всички пътници да изтръпнат: това бе тракане на сабя по земята. Изведнъж се чу гласът на един германец, който извика нещо.

Макар че пътническата кола бе спряла, никой не слезе от нея: като че ли пътниците очакваха да бъдат избити при излизането си. Тогава се показа кочияшът с фенер в ръка и внезапно освети до дъното на колата двете редици хора с изплашени лица и с разтворени от изненада и ужас очи и уста.

До кочияша стоеше силно осветен един германски офицер — висок, извънредно тънък и рус млад човек, стегнат в униформата си като момиче в своя корсет, наклонил настрана плоската си и лъскава фуражка, която го правеше да прилича на портиер от английски хотел. Прекалено удължените му мустаци, с дълги прави косми, се изтъняваха безкрайно от всяка страна и завършваха с по един рус косъм — толкова тънък, че не му се виждаше краят. Те като че ли натежаваха над ъглите на устата му и опъвайки лицето, очертаваха по една падаща гънка над устните.

Той покани на френски език с елзаски акцент пътниците да излязат от колата, като каза сурово:

— Шелаете ли да слесете, коспожи и коспода?

Двете монахини първи се подчиниха с покорността на свети девици, свикнали на всякакъв вид послушания. Подир тях се появиха графът и графинята, последвани от индустриалеца и жена му, а след това — от Лоазо, който буташе пред себе си едрата си половина.

Когато стъпи на земята, Лоазо поздрави офицера:

— Добър вечер, господине.

Той каза това повече от предпазливост, отколкото от учтивост. Офицерът, с нахалство, присъщо на всевластните хора, го погледна, без да отговори.

Лоената топка и Кордюне, макар че бяха най-близо до вратичката на пътническата кола, слязоха последни — важни и високомерни пред неприятеля. Пълната жена се стараеше да се владее и да бъде спокойна, а Кордюне мачкаше тревожно, с леко потреперваща ръка, дългата си червеникава брада. Те искаха да запазят своето достойнство, тъй като схващаха, че при подобни срещи всеки представлява до известна степен отечеството си. И двамата бяха еднакво възмутени от угодническото държане на своите спътници: тя се стремеше да се покаже по-горда от почтените жени, с които пътуваше, а той чувствуваше, че трябва да дава пример на другите, и с цялото си държане продължаваше своята мисия на съпротива, започнала с повреждането на пътищата.

Влязоха в широката готварница на хотела — и германецът поиска да му бъде представено позволителното за пътуване, подписано от командуващия генерал и съдържащо имената, отличителните белези и професията на всеки пътник, внимателно разгледа всички, като сравняваше лицата с вписаните за тях данни.

После изведнъж каза: „Тобре“ и си отиде.

Пътниците въздъхнаха с облекчение.

Те пак бяха огладнели и поръчаха вечеря, за чието приготвяне бе нужен половин час — и докато две прислужници изглеждаха заети с тая задача, пътниците отидоха по стаите, които се намираха от двете страни на един дълъг коридор, на дъното на който имаше стъклена врата, обозначена с твърде изразителен номер.

Когато наближи време за вечеря, собственикът на странноприемницата се яви. Той беше бивш търговец на коне, пълен човек, страдащ от астма, непрекъснато имаше свирения и хъркания в гърлото и говореше с дрезгав глас. Бащиното му име беше Фоланви.

Той запита:

— Госпожица Елизабет Русе?

Лоената топка трепна и се обърна:

— Аз съм.

— Госпожице, пруският офицер желае веднага да ви говори.

— На мене?

— Да, ако вие наистина сте госпожица Елизабет Русе.

Тя се смути, помисли един миг — после заяви решително:

— Възможно е, но няма да отида.

Около нея настъпи раздвижване: всички разискваха, стараеха се да открият причината на тая заповед. Графът се приближи:

— Не сте права, госпожице, тъй като вашият отказ може да създаде големи затруднения не само на вас, но дори и на всички ваши спътници. Никога не трябва да се упорствува срещу ония, които са по-силни от нас. Тази покана не представлява сигурно никаква опасност — отнася се вероятно до някаква пропусната формалност.

Всички се присъединиха към него — молеха я, настояваха, увещаваха я — и най-сетне успяха да я убедят, тъй като се опасяваха от усложненията, които биха последвали от една безразсъдна постъпка.

Най-после тя каза:

— За вас, разбира се, го правя!

Графинята взе ръката й:

— И ние ви благодарим за това.

Тя излезе. Почакаха я, за да отидат да се хранят.

Всеки съжаляваше, че не е бил повикан на мястото на тая буйна и сприхава жена — и на ум си подготвяше блудкавостите, които щеше да изрече, в случай че и него биха повикали.

След десет минути обаче Лоената топка се завърна запъхтяна, изчервена до задушаване и раздразнена до крайност. Тя мърмореше:

— Ах, негодникът! Негодникът!

Всички побързаха да узнаят какво е станало, но тя нищо не каза. И тъй като графът настояваше, тя отговори с голямо достойнство:

— Не, това не се отнася до вас, не мога да говоря за това.

Тогава всички насядаха около един висок супник, от който се разнасяше приятен дъх на зеле. Въпреки преживяната тревога вечерята протече весело. Ябълковото вино беше хубаво: семейство Лоазо и двете монахини го предпочитаха, понеже бе по-евтино. Другите поръчаха истинско вино, а Кордюне поиска бира. Той отпушваше по особен начин бутилката, за да се получи много пяна, разглеждаше налятото питие, като наклоняваше чашата, която след това повдигаше и поставяше между лампата и очите си, за да прецени добре цвета на бирата. Когато пиеше, дългата му червеникава брада, чийто цвят напомняше цвета на неговото любимо питие, сякаш потръпваше от наслада; той изкривяваше очи, за да не изпуска от погледа си голямата бирена чаша — и като че ли изпълняваше най-важната функция, за която бе роден. Човек би казал, че вътре в себе си той намира някаква близост и дори някакво сродство между двете най-големи страсти, които изпълваха целия му живот: бирата и Революцията. И сигурно не можеше да се наслаждава от едната, без да мисли за другата.

Господин и госпожа Фоланви вечеряха на края на масата. Господин Фоланви, който пъхтеше като повреден локомотив, се задъхваше и не можеше да говори през време на храненето: жена му обаче никога не млъкваше. Тя разказа всичките си впечатления от пристигането на прусаците — какво вършели, какво приказвали, като се гнусеше от тях и ги ненавиждаше, първо, защото й струваха пари и, второ, защото имала двама сина във войската. Като говореше, тя се обръщаше главно към графинята — поласкана, че разговаря с една знатна дама.

Понякога снишаваше глас, за да каже някои деликатни неща, а съпругът й от време на време я прекъсваше:

— По-добре ще бъде да не приказваш повече, госпожа Фоланви.

Но тя не обръщаше никакво внимание на това и продължаваше:

— Да, госпожо, тия хора само ядат картофи и свинско месо, и после пак — свинско месо и картофи. И да не мислите, че обичат чистотата? О, не! Навсякъде си оставят боклука — прощавайте за израза. А пък да ги видите на упражнение по цели часове и дни, събрани всички на полето: маршируват напред-назад, завиват на една страна, завиват на друга страна.

Поне да обработваха земята или да поправяха пътищата в отечеството си! Но не, госпожо, тия военни не са полезни никому! Трябва ли бедният народ да ги храни, за да се учат само да убиват хората! Аз съм стара жена, без образование наистина, но като ги виждам, че си хабят силите да тупат с крак по земята от сутрин до вечер, казвам си: като има хора, които правят толкова открития, за да бъдат полезни — защо други да се стремят да бъдат вредни? И не е ли ужасно наистина да се убиват хора — били те прусаци или англичани, поляци или французи? Ако човек си отмъщава на някого, който му е направил зло, това е лошо, за това го наказват; но когато нашите синове отиват да бъдат изтребвани с пушки като дивеч — добре е, значи, понеже се дават ордени на оня, който избие най-много! Не, видите ли, никога не ще мога да разбера това!

Кордюне издигна глас:

— Войната е варварство, когато се напада един мирен съсед; тя е свещен дълг, когато се отбранява отечеството.

Старата жена наведе глава:

— Да, когато се отбраняваме, е друго нещо; но не трябва ли по-скоро да бъдат избити всички царе, които правят това за свое удоволствие?

Очите на Кордюне пламнаха.

— Браво, гражданко — каза той.

Господин Каре-Ламадон дълбоко размишляваше. Макар да бе фанатичен почитател на прославените пълководци, здравият разум на тая селянка го караше да се позамисли върху голямото благосъстояние, което биха докарали на една страна мишците на толкова бездействуващи и следователно разоряващи държавата хора — на толкова издържани от нея непроизводителни сили, ако те биха били използувани за големи индустриални мероприятия, за чието завършване са нужни векове.

Между това Лоазо стана от мястото си и започна да разговаря шепнешком със собственика на странноприемницата. Пълният човек се смееше, кашляше, храчеше. Огромният му корем подскачаше от радост, причинена от шегите на неговия събеседник, от когото той закупи шест бурета бордо за пролетта, когато прусаците ще са вече отпътували.

Вечерята едва бе завършена и пътниците, които бяха капнали от умора, отидоха да спят.

Лоазо обаче, който бе наблюдавал как вървят работите, накара жена си да си легне, а след това прилепяше ту ухото си, ту окото си до отвора на ключалката, като се стараеше да разкрие онова, което той наричаше „потайностите на коридора“.

След около един час той долови леко шумолене, огледа се веднага и съзря Лоената топка, която изглеждаше още по-пълна в своя пеньоар от син кашмир, обшит с бели дантели. Тя държеше в ръката си свещник и отиваше към вратата с големия номер в дъното на коридора. Изведнъж една друга врата се открехна отстрани и когато Лоената топка се върна след няколко минути — Кордюне, по презрамки, я следваше. Те говореха тихо, после спряха. Лоената топка изглежда, че енергично се съпротивляваше срещу желанието му да влезе в стаята й. Лоазо за съжаление не чуваше какво казваха, но най-после можа да схване няколко думи, тъй като те заговориха на по-висок глас. Кордюне я увещаваше оживено:

— Защо ставате глупава — какво значение има това за вас?

С възмутен поглед тя отговори:

— Не, драги, има моменти, когато тия работи не се вършат! И после — тук това би било срамно.

Той по всяка вероятност нищо не разбираше и запита защо. Тогава, обзета от гняв, тя повиши още повече глас:

— Защо? Вие не разбирате защо? Когато има прусаци в хотела, а може би и в съседната стая дори?

Той замлъкна. Тоя патриотичен свян у една лека жена, която не искаше да се отдава на любовни ласки под носа на неприятеля, сигурно бе събудил в сърцето на Кордюне неговото заспало чувство на достойнство и той, след като само я целуна, безшумно се прибра в стаята си.

Лоазо, твърде разпален, се отдръпна от ключалката, с няколко леки скока се приближи до леглото, облече нощницата си и повдигна завивката, под която лежеше набитото тяло на жена му. Той я събуди с една целувка и й прошепна:

— Обичаш ли ме, миличка?

Цялата къща се умълча. Но скоро след това, от неопределена посока, без да може да се установи дали от тавана или откъм зимника, се разнесе мощно, монотонно и равномерно хъркане, което отекваше глухо и продължително и наподобяваше шума, издаван от парен котел, намиращ се под силно налягане. Господин Фоланви спеше.

Тъй като бе решено пътниците да потеглят отново на следния ден в осем часа сутринта, всички се събраха в тоя час в готварницата. Но колата, на чийто брезент се бе натрупал цял снежен покрив, стоеше сред двора без коне и без кочияш. Напразно търсиха кочияша по конюшните, в сеновала и под заслона за коли. Тогава мъжете решиха да походят из околността и излязоха. Озоваха се на площад, в дъното на който беше черквата, а от двете страни бяха наредени ниски къщи, където се забелязваха пруски войници. Първият, когото видяха, белеше картофи. Вторият, по-далече, миеше една бръснарница. Друг един, обрасъл до очите с брада, целуваше едно разплакано детенце, люлееше го на коленете си и гледаше да го усмири. Едрите селянки пък, чиито мъже бяха в редовете на бойците, показваха със знаци на послушните си победители с каква работа трябва да се заловят: да цепят дърва, да сипят супата, да мелят кафе. Един от тях дори переше бельото на хазайката си, една съвсем немощна старица.

Графът, зачуден, зададе някои въпроси на клисаря, който излизаше от свещеническото жилище. Старият черковен плъх му отговори:

— О, тези не са лоши. Изглежда, не са прусаци. От по-далече са — не зная откъде. И те са оставили жена и деца по домовете си. А войната не ги развлича много, какво мислите? Сигурен съм, че и в техните семейства има кой да плаче за тях. След всичко това ще дойде голяма нужда и у тях както и у нас. Тук поне не сме много зле засега, защото те не правят нищо лошо и работят, като че ли са в собствените си къщи. Какво искате, господине — бедни хора, трябва да си помагат един на друг… Силните на деня докарват войната.

Кордюне, възмутен от сърдечните отношения, установени между победители и победени, се оттегли: той предпочиташе да не излиза от странноприемницата.

Лоазо изрече една духовитост, за да разсмее другите:

— Те допринасят за размножаване на населението.

Господин Каре-Ламадон каза важно:

— Те поправят нанесеното зло.

Но кочияшът не се виждаше никъде. Най-сетне го намериха в селското кафене, седнал другарски с ординареца на офицера.

Графът му поиска обяснение:

— Нали ви беше дадено нареждане да впрегнете за осем часа?

— Да, но подир това ми дадоха друго нареждане.

— Какво?

— Да не впрягам.

— Кой ви даде това нареждане?

— Кой друг — пруският комендант.

— Защо?

— Нищо не знам. Идете го питайте. Забраняват ми да впрягам и аз не впрягам. Това е.

— Той самият ли ви каза това?

— Не, господине — съдържателят на странноприемницата ми предаде нареждането от негово име.

— Кога?

— Снощи, когато отивах да си легна.

Тримата мъже се завърнаха в странноприемницата твърде обезпокоени.

Потърсиха господин Фоланви, но прислужницата отговори, че господарят, поради своя задух, не ставал никога преди десет часа. Той дори бил забранил изрично да го будят по-рано освен в случай на пожар.

Пожелаха да говорят с офицера, но това беше абсолютно невъзможно, въпреки че и той живееше в същата странноприемница; само господин Фоланви имаше право да разговаря с него по невоенни въпроси. Тогава решиха да почакат. Жените се качиха по стаите си и се заеха с някои дребни работи.

Кордюне се настани пред високата камина на готварницата. Той накара да му донесат там една от масичките, стоящи в кафенето, и халба бира, а после извади лулата си, която се ползуваше сред демократите почти със същото уважение, което будеше и той самият — като че ли и тя бе полезна на отечеството, щом служеше на Кордюне. Това бе една великолепна лула от морска пяна, чудно опушена и черна като зъбите на притежателя си, но пропита с приятен дъх, извита и лъскава — неотлъчна от самия него и допълваща физиономията му. Той седеше неподвижен, с очи, устремени ту в пламъка на огнището, ту в пяната на халбата с бира, и при всяко отпиване прокарваше своите дълги тънки пръсти през дългите си мазни коси, а в същото време поемаше с долната си устна пяната, която оставаше по мустаците му.

Лоазо, под предлог да се пораздвижи малко, отиде да предлага вино на продавачите на дребно из околността. Графът и индустриалецът почнаха да говорят за политика. Те правеха догадки относно бъдещето на Франция. Единият вярваше в Орлеанската династия, а другият — в някакъв неизвестен спасител, в някакъв герой, който може да се появи, когато бъде загубена всяка надежда: един Дю Геклен или може би една Жана д’Арк? Или друг — подобен на Наполеон?! Ах, ако синът на императора[4] не беше толкова млад!

Заслушан в тях, Кордюне се усмихваше с изражението на човек, комуто е известна тайната на човешката съдба. Приятният дъх на лулата му се разнасяше из готварницата.

Биеше десет часът, когато господин Фоланви се появи. Почнаха веднага да го разпитват, но той само повтори два-три пъти неизменно едни и същи думи:

— Офицерът ми каза така: „Господин Фоланви, ще забраните да бъде впрегната утре колата на тези пътници. Не желая да заминат без мое нареждане. Разбирате ли? Толкова.“

Тогава пътниците пожелаха да говорят с офицера. Графът му изпрати картичката си, върху която господин Каре-Ламадон добави името си и всичките си звания.

Прусакът нареди да им отговорят, че ще ги приеме и двамата, след като се наобядва, т.е. към един часа.

Жените пак се появиха и всички похапнаха въпреки безпокойството, което изпитваха. Лоената топка изглеждаше като болна и извънредно разтревожена.

Пътниците си допиваха кафето, когато ординарецът дойде да повика господата, желаещи да се явят пред коменданта.

Лоазо се присъедини към първите двама, изказали това желание: но когато се опитаха да вземат със себе си и Кордюде, за да се придаде повече тържественост на тяхната постъпка — той гордо заяви, че не възнамерява да има каквито и да е отношения с германците, и пак седна пред камината, като поръча нова халба бира.

Тримата мъже се качиха на горния етаж и бяха въведени в най-хубавата стая на странноприемницата, където офицерът ги прие, изтегнат на едно кресло, с крака върху камината, запушил дълга порцеланова лула и облечен в ярък натруфен халат, задигнат вероятно от изоставения дом на някой буржоа с лош вкус. Той не стана прав, не ги поздрави, дори не ги погледна: беше великолепен образец на груба недодяланост, присъща на военния победител.

След няколко мига в очакване той най-сетне каза:

— Какво искате?

Графът взе думата:

— Желаем да отпътуваме, господине.

— Не.

— Смея ли да ви попитам коя е причината за този отказ?

— Сащодо аз не шелая.

— Бих искал почтително да ви обърна внимание, господине, че вашият командуващ генерал ни е издал позволително за отиване до Диеп. И аз не мисля, че сме направили нещо, за да заслужим вашата строгост.

— Не шелая… Тофа е всичко… Мошеде фече да слесете.

Те се поклониха и се оттеглиха.

Следобедът мина тягостно. Пътниците нищо не разбираха от капризите на тоя немец и най-страшни мисли смущаваха духовете им. Всички се бяха събрали в готварницата и безкрайно разискваха, като си въобразяваха невероятни неща. Може би искат да ги задържат като заложници — но с каква цел? Или пък да ги отведат в плен? Или най-сетне да им поискат значителен откуп? При тая мисъл те бяха обхванати от паника. Най-богатите бяха най-изплашени, те се смятаха вече принудени, за да си откупят живота, да изпразнят пълни торби със злато в ръцете на този дързък офицер. Те си напрягаха ума, за да измислят приемливи лъжи, та да прикрият богатствата си и да минат за бедни, твърде бедни хора дори. Лоазо откачи ланеца от часовника си и го скри в джоба си.

Настъпващата нощ засили още повече опасенията им. Запалиха лампата и тъй като оставаха още два часа до вечерята, госпожа Лоазо предложи да играят на тридесет и едно: това би било едно развлечение за тях. Приеха. Самият Корнюде, угасил от учтивост лулата си, взе участие в играта.

Графът размеси картите и още от първото раздаване на Лоената топка се падна тридесет и едно. Скоро интересът към играта успокои страха, който бе обхванал духовете. Корнюде дори забеляза, че господин и госпожа Лоазо са се нагласили да играят непочтено.

Когато пътниците щяха да седнат да вечерят, господин Фоланви се появи отново и каза с хрипливия си глас:

— Пруският офицер ме накара да попитам госпожица Елизабет Русе дали още не е променила решението си.

Лоената топка, силно пребледняла, остана права. После, станала внезапно тъмночервена, тя до такава степен се задуши от гняв, че не можеше да говори. Най-сетне избухна:

— Ще кажете на тоя негодник, на тоя мръсник, на тая пруска мърша, че никога няма да се съглася, чувате ли — никога, никога, никога.

Дебелият съдържател на странноприемницата излезе. Тогава Лоената топка бе обкръжена от своите спътници, които я разпитваха и настояваха да разкрие тайната на своето посещение. Тя упорствуваше отначало, но скоро след това бе обхваната от крайно раздразнение.

— Какво иска ли? — изкрещя тя. — Какво иска той? Иска да спи с мене!

Тези думи не подразниха никого — толкова голямо бе възмущението, което бе обхванало всички. Корнюде силно удари бирената си чаша по масата и я разби. Нададоха се викове на негодувание срещу тоя гнусен и брутален войскар; между пътниците, от изблик на гняв, се създаде общо чувство на съпротива — като че ли на всеки един от тях се налагаше да поеме частица от жертвата, която се искаше от Лоената топка. Графът заяви с отвращение, че тези хора се държат като някогашните варвари. Жените особено засвидетелствуваха на Лоената топка енергично и изпълнено с нежност съчувствие. Двете монахини, които се явяваха само през време на ядене, бяха отпуснали глави и нищо не продумваха.

Вечеряха все пак, след като утихна първото възбуждение. Говориха малко: всички се бяха отдали на мислите си.

Жените отрано още се прибраха в стаите си, а мъжете, запушили цигари, започнаха да играят на екарте[5], като привлякоха в играта и господин Фоланви, когото възнамеряваха да разпитат ловко относно начините, с помощта на които можеше да се сломи упорството на офицера. Фоланви обаче мислеше само за своето участие в играта, без нищо да чува, без нищо да отговаря, и непрекъснато повтаряше:

— Внимавайте в играта, господа.

Неговото собствено внимание бе погълнато до такава степен, че той дори забравяше да се изкашля, поради което гърдите му свиреха като орган. Дробовете му изкарваха цялата гама на астмата, като се почне от ниските и дълбоки тонове и се стигне до пискливо прегракналия глас на младите петли, които се опитват да пеят.

Той дори отказа да се качи в стаята си, когато жена му, която изнемогваше за сън, дойде да го повика. Тогава тя отиде да спи сама, тъй като беше ранобудна — ставаше винаги щом изгрее слънцето, а мъжът й обичаше нощта — винаги готов да я прекара в приятелска компания.

Той викна след нея:

— Постави да ми се топли млякото с разбит жълтък на огъня!

И продължи да играе. Когато обаче стана ясно, че нищо не ще може да се изтръгне от него, участвуващите в играта заявиха, че вече е време да си вървят — и всички отидоха да спят.

На следния ден те пак станаха доста рано, изпълнени със смътна надежда и с още по-силно желание да отпътуват и обхванати от ужас при мисълта, че може да прекарат макар и още един ден в това отвратително ханче.

Уви, конете бяха все още в конюшнята, а кочияша никъде го нямаше. Като не знаеха какво да правят, пътниците обикаляха около колата.

Обедът премина много невесело. При това бе настъпило някакво охлаждане към Лоената топка, тъй като нощта бе променила техните мисли. Пътниците чувствуваха почти някаква неприязън към тази жена, че не е отишла тайно при прусака, за да подготви една приятна изненада за своите спътници при събуждането им. Какво по-просто от това — и кой впрочем би го узнал? Тя би могла да спази външното приличие, като нареди да кажат на офицера, че приема, понеже се е съжалила над отчаяното им положение. За нея това има толкова малко значение!

Но никой още не издаваше мислите си.

След пладне, когато пътниците умираха от скука, графът предложи да се поразходят в околността на селото. Всички се загърнаха грижливо — и малката група излезе, с изключение на Корнюде, който предпочиташе да стои край огъня — и на монахините, които прекарваха деня в църквата или при свещеника.

Студът, който с всеки изминат ден се усилваше, остро щипеше носовете и ушите. Краката им бяха измръзнали и така много боляха, че всяка стъпка пораждаше страдание; а когато се откри равнината, тя изглеждаше тъй страшно мрачна под необхватната си бяла покривка, че всички побързаха да се върнат, с вледенена душа и със свито сърце.

Четирите жени вървяха напред, а тримата мъже ги следваха малко по-назад.

Лоазо, който много добре схващаше положението, изведнъж запита дали оная „развратница“ ще ги кара да стоят още дълго време на това място. Графът, винаги учтив, каза, че не може да се иска от една жена една толкова мъчителна жертва, която би трябвало да бъде доброволна. Господин Каре-Ламадон изтъкна, че ако французите предприемат, както се говореше, един нападателен поврат през Диеп, сблъскването с германците би могло да стане само при Тот. Тази мисъл угрижи другите двама.

— Не бихме ли могли да избягаме пешком? — каза Лоазо.

Графът вдигна рамене:

— Представяте ли си — по тоя сняг, и при това с жените си? И после: те веднага биха ни преследвали, биха ни уловили за десет минути само и биха ни докарали като пленници, а после биха ни отдали на произвола на войниците.

Това беше вярно. Настъпи мълчание.

Жените говореха за тоалети, но сякаш някаква престореност ги разединяваше.

Изведнъж на края на улицата се появи офицерът. Върху снега, който опасваше кръгозора, се очертаваше високият му силует на оса, облечена в униформа; той вървеше с раздалечени колена, с онова движение, присъщо на военните, които се стараят да не изцапат грижливо лъснатите си ботуши.

Той се поклони, когато мина край дамите, и погледна презрително мъжете, които впрочем запазиха достойнство и не му свалиха шапка, макар че Лоазо бе протегнал ръка към своята.

Лоената топка се бе изчервила до уши, а трите омъжени жени се чувствуваха много унизени, че тоя офицер ги бе срещнал в компанията на тази лека жена, към която се бе отнесъл така безцеремонно.

Жените заговориха за него — за неговата външност, за лицето му. Госпожа Каре-Ламадон, която познаваше много офицери и ги преценяваше като добър познавач, намираше, че тоя немски офицер съвсем не е лош. Тя дори съжаляваше, че не е французин, тъй като той би бил твърде красив хусар, по когото всички жени сигурно биха лудели.

Когато се завърнаха в странноприемницата, пътниците вече не знаеха какво да правят. Размениха си дори и някои резки изрази по повод незначителни неща. Вечерята, която трая малко време, премина в мълчание и всички отидоха да спят с надеждата да убият времето в сън.

На другия ден те слязоха от стаите си с уморени лица и доведени до отчаяние. Жените едва говореха с Лоената топка.

Разнесе се камбанен звън. Беше за кръщение. Лоената топка имаше дете, дадено за отглеждане на едно селско семейство в Ивто. Тя не го виждаше дори веднъж в годината и никога не мислеше за него. Но мисълта за онова дете, което щяха да кръщават, събуди внезапна и буйна нежност в сърцето й и тя пожела на всяка цена да присъствува на кръщението.

Веднага щом тя отиде в църквата, всички се спогледаха, а след това приближиха столовете си с ясното чувство, че в края на краищата трябва да се реши нещо. Лоазо имаше едно хрумване: да предложат на офицера да задържи само Лоената топка, като остави другите да продължат пътуването си.

Господин Фоланви и този път се нагърби с изпълнението на тая мисия, но почти веднага се върна. Германецът, който познаваше човешката природа, го беше изгонил. Той искаше да задържи всички, докато желанието му не бъде удовлетворено.

Тогава долният нрав на госпожа Лоазо се прояви.

— Ние обаче няма да останем да умрем от старост тук — каза тя. — Понеже е неин занаят, на тая безчестница, да върши това с всички мъже, намирам, че тя няма право да отказва да приеме този или онзи. Моля ви се, тя е приемала каквото й падне в Руан, дори и файтонджии! Да, госпожо, файтонджията на префектурата! Аз много добре знам — той купува вино от нас. А сега, когато е въпрос да ни избави от това затруднение, тя се превзема, тая никаквица!… Аз намирам, че тоя офицер се държи много добре. Може би онова, което той желае, му липсва отдавна — а ние и трите сме също така тук и без съмнение би предпочел нас. Но не, той се задоволява с оная, която е на всички. Зачита омъжената жена. Помислете само — той е господар тук. Достатъчно бе да каже: „Искам“ и да ни вземе силом чрез войниците си.

Двете жени леко потръпнаха. Очите на красивата госпожа Каре-Ламадон блестяха и тя беше малко пребледняла — като че ли вече чувствуваше, че е грабната насила от офицера.

Мъжете, които разговаряха настрана, се приближиха. Лоазо, разярен, искаше „тая мръсница“ да бъде предадена със завързани крака и ръце на неприятеля. Обаче графът, който произхождаше от три поколения на посланици и имаше външността на дипломат, предпочиташе да се прибегне до ловкост.

— Би трябвало да я убедим — каза той.

Тогава между пътниците бе извършен заговор.

Жените се приближиха една до друга, гласовете се снишиха и бе подет общ разговор, като всеки даваше мнението си. Всичко впрочем ставаше по доста приличен начин. Жените особено умееха да си служат със сдържани и изискани изрази, за да изрекат и най-неприлични неща. И ако ги слушаше някой чужденец, той не би разбрал нищо от онова, за което всъщност се говореше — дотолкова всички бяха предпазливи в подбора на думите си.

Но тъй като лекият воал от свян у всяка светска дама я покрива само външно, всички тези жени се развеселяваха от това неприлично приключение и лудо се забавляваха: те се чувствуваха в своята стихия, като говореха по тоя начин за любовта, и проявяваха чувствеността на някой лаком готвач, който готви вечерята на някой друг.

Веселостта от само себе си се възвръщаше — дотолкова историята, която ги занимаваше, им се струваше смешна в края на краищата. Графът подхвърли няколко дръзки шеги — но тъй добре казани, че те въпреки всичко будеха само усмивка у другите.

На свой ред Лоазо пусна няколко по-груби волности, които обаче не направиха лошо впечатление на събеседниците му; а грубо изказаната от жена му мисъл преобладаваше в съзнанието на всички:

— Понеже това й е занаят, на тая лека жена — защо да откаже на тоя човек нещо, което не отказва на другите?

Приятната госпожа Каре-Ламадон като че ли дори си мислеше, че ако беше на мястото на Лоената топка, би отблъснала по-скоро някой друг, отколкото този човек.

Надълго бе подготвена блокадата, като че ставаше въпрос за някаква обсадена крепост. Всеки възприе ролята, която щеше да играе, доводите, на които щеше да се облегне, маневрите, които трябваше да извърши. Установен бе планът на нападенията и на хитростите, към които трябваше да се прибегне, като бяха предвидени изненадите, съпровождащи пристъпа, за да се застави тая жива крепост да приеме неприятеля.

През това време Корнюде стоеше настрана — напълно чужд на тази работа.

Такова дълбоко внимание бе обладало мисълта на присъствуващите, че те не чуха, когато влезе Лоената топка. Графът прошепна едно леко: „Шт“, което накара всички да вдигнат очи. Тя се беше завърнала от черква.

Изведнъж всички замълчаха и някакво смущение отначало им попречи да й заговорят. Графинята, свикнала повече от другите със салонното лицемерие, я запита:

— Беше ли забавно това кръщение?

Пълната жена, все още развълнувана, разказа всичко — тя описа лицата на хората, самия обред и изгледа на църквата. После добави:

— Тъй хубаво е да се помоли човек понякога!

До започването на обеда обаче дамите се задоволиха да бъдат любезни с нея, за да увеличат доверието й и за да я накарат да се вслуша повече в съветите им.

Щом седнаха на масата, започна пристъпването към целта. Отначало бе подет разговор на обща тема за самопожертвователността. Приведени бяха примери от древността: Юдит и Олоферн, а след тях — без никакво основание впрочем — Лукреция и Секст или Клеопатра, която е карала да минат през леглото й всички вражи пълководци, като ги е довеждала до робска послушност.

След това бе разказана една фантастична история, родила се във въображението на тези невежи милионери: според тая история римлянките са щели да приспят в обятията си Анибал в Капуа, а с него заедно — и неговите военачалници и наемническите му отреди. Споменаха за всички жени, преградили пътя на разни завоеватели, като превърнали телата си в бойно поле, в средство за господство, в оръжие, и победили с героичните си милувки някои отвратителни или омразни същества, като са принесли целомъдрието си в жертва на отмъщението и на предаността.

Говориха дори със заобикалки за оная англичанка, произхождаща от знатно семейство, която се оставила да бъде заразена с една страшна и прилепчива болест, за да я предаде на Наполеон, който бил спасен по чудо вследствие настъпването на внезапна слабост в часа на фаталната среща.

И всичко това бе разказано с приличен и умерен тон, като от време на време в думите им нарочно избликваше известно въодушевление, предназначено да буди чувство за съревнование.

Би могло да се помисли в края на краищата, че единствената роля на жената на тоя свят се състои в една непрекъсната саможертва, едно постоянно отдаване на войнишките прищевки.

Двете калугерки сякаш не чуваха какво се говори, потънали в дълбоки размишления.

Лоената топка не продумваше нищо.

През целия следобед я оставиха да размисли. Но вместо да я наричат „госпожо“, както бяха правили до тоя момент — казваха й просто „госпожице“, без никой да знае защо, като че ли искаха да я накарат да слезе с едно стъпало от висотата на уважението, до което се беше домогнала — да я заставят да почувствува срамното си положение.

Когато поднасяха супата, господин Фоланви отново се появи и повтори думите, които бе казал предишния ден:

— Пруският офицер нареди да се запита госпожица Елизабет Русе дали не е променила решението си.

Лоената топка отговори отсечено:

— Не, господине.

На вечерята коалицията отслабна. Лоазо изрече три злополучни фрази. Всеки се силеше да открие нови примери, но не намираше нищо, когато графинята, без преднамереност може би, като изпитваше смътно нуждата да отдаде почит на религията, зададе въпроси на по-възрастната от калугерките относно някои подвизи из живота на светиите. Мнозина обаче бяха извършили деяния, които на нас биха се сторили престъпления, но църквата лесно опрощава подобни провинения, когато са извършени за славата божия или за благото на ближния.

Това бе мощен довод, от който се възползува графинята. Тогава, било вследствие на едно от ония негласни разбирателства, от ония прикрити угодничества, с които се отличават хората, принадлежащи на църквата, било чисто и просто вследствие на някакво удачно хрумване или на спасителна глупост, по-старата калугерка оказа огромна подкрепа в изпълнението на заговора. Другите мислеха, че е свенлива, а тя се прояви като смела, приказлива и силна жена.

Тая монахиня не бе смущавана от лутаниците на казуистиката; нейното „верую“ бе непоколебимо като железен лост; вярата й не се двоумеше никога — съвестта й нямаше скрупули. Тя намираше за съвсем просто жертвоприношението на Авраам, тъй като тя самата би убила незабавно и баща, и майка по заповед свише. По нейно мнение нищо не би могло да разгневи господа, когато намерението е било похвално.

Графинята, в желанието си да използува свещения авторитет на своята ненадейна съучастница, я накара да преповтори оная поучителна аксиома от етиката, която гласи: „Целта оправдава средствата“.

Тя разпитваше:

— Значи, сестра, вие мислите, че бог приема всички средства и прощава една постъпка, когато подбудата е чиста?

— Кой би могъл да се съмнява в това, госпожо? Една осъдителна постъпка сама по себе си става често пъти достойна за уважение поради мисълта, от която е била продиктувана.

И те продължаваха в тоя дух да правят догадки относно волята божия и относно решенията на бога, като го караха да се интересува от неща, които всъщност малко го занимават.

Всичко това бе казано със заобикалки — ловко и сдържано. Но всяка дума, произнесена от благочестивата монахиня, извършваше пробив в примесеното с възмущение упорство на куртизанката.

След това темата на разговора се поизмени малко, монахинята, която по-рано се молеше с молитвената си броеница, заговори за манастирите на своя орден, за игуменката си, за себе си, за спътницата си, милата сестра Никифора. Бяха ги повикали в Хавър, да се грижат в болниците за стотици войници, заболели от шарка. Тя обрисува тия нещастници — подробно описа болестта им. Сега, докато бяха заставени да преустановят пътуването си поради капризите на тоя прусак — колко ли французи, които те може би биха спасили, могат да загинат без тяхната помощ! Нейната специалност беше да се грижи за болните войници. Тя бе ходила в Крим, в Италия, в Австрия — и като разказваше за участието си във военните походи из тия страни, изведнъж се очерта една от ония монахини, сраснали с ритъма и с устрема на войната, които сякаш са родени, за да вървят по следите на войските, да вдигат ранените във вихъра на битките и по-добре от някой военачалник да усмиряват с една само дума и най-недисциплинираните войници — една истинска легендарна сестра Трам-та-та, чието лице, обсипано с безброй много дупчици от шарка, се явяваше като някакъв образ на опустошенията от войната.

Никой не добави нищо към онова, което тя току-що бе казала — до такава степен въздействието от думите й изглеждаше превъзходно.

Веднага след привършване на вечерята всички побързаха да се приберат в стаите си, а на следната сутрин ги напуснаха в доста късен час.

Обедът мина спокойно: оставяха на посятото предната вечер зърно нужното време, за да кълни и даде своите плодове.

Графинята предложи да направят обедната разходка; тогава графът, както бе уговорено, хвана подръка Лоената топка и остана с нея по-назад от другите. Той й говореше с оня фамилиарен, бащински и малко надменен тон, който улегналите мъже имат спрямо леките жени, като я наричаше „мило дете“ и гледаше на нея от висотата на общественото си положение и на неоспорваната си почтеност. После изведнъж навлезе в същността на въпроса:

— Значи, вие предпочитате да ни оставите тук, изложени, както и вие самата, на всички насилия, които биха последвали от един неуспех на пруските войски, отколкото да се съгласите на една от ония любезности, които тъй често сте раздавали в своя живот?

Лоената топка не отговори нищо.

Той пристъпи към нея с кротостта си, прибягваше до увещания и гледаше да въздействува на чувствата й. Съумя обаче да си остане „господин графът“, макар и да се проявяваше като галантен, когато това бе нужно — като правеше комплименти и изобщо беше любезен. Той особено подчерта услугата, която тя би им направила, говори за тяхната признателност. После изведнъж започна весело да й говори на „ти“.

— И знаеш ли, мила, той би могъл да се хвали, че се е насладил на една хубава мома, каквито малко ще намери в своята страна.

Лоената топка не отговори и се присъедини към другите.

Когато се завърнаха в странноприемницата, тя се качи в стаята си и вече не се появи. Безпокойството на спътниците й беше извънредно голямо; какво щеше да прави тя? Ако би упорствувала — какво затруднение!

Часът за вечеря удари; напразно я чакаха. Най-сетне господин Фоланви дойде да съобщи, че госпожица Русе се чувствува неразположена и че другите могат да отидат да се хранят.

Всички наостриха уши. Графът се приближи до съдържателя на странноприемницата и тихо го запита:

— Всичко в ред ли е?

— Да!

От благоприличие той нищо не каза на спътниците си, а само леко им кимна с глава. Изведнъж дълбока въздишка на облекчение се изтръгна от гърдите на всички, а по лицата им се изписа радост.

Лоазо извика:

— Дявол да го вземе! Предлагам шампанско, ако се намери в това заведение.

Госпожа Лоазо се разтревожи, като видя, че господин Фоланви се върна с четири бутилки в ръце.

Внезапно всички бяха станали общителни и с повишено настроение. Някаква игрива веселост изпълваше сърцата им. Графът сякаш едва сега забеляза, че госпожа Каре-Ламадон е очарователна, а индустриалецът отрупа графинята с комплименти.

Разговорът стана оживен, весел, изпъстрен с духовитости.

Изведнъж Лоазо, с твърде разтревожено лице и като вдигна нагоре ръце, изрева:

— Тихо!

Всички млъкнаха изненадани, почти уплашени. Той наостри уши и прошепна: „Шт!“, като приближи двете си ръце към устата, издигна очи към потона, вслуша се пак и отново придобил естествения си глас, каза:

— Успокойте се, всичко е наред.

Другите не можаха изведнъж да разберат, но скоро по лицата им се появи усмивка.

След четвърт час той отново започна същата шега, която повтори няколко пъти през вечерта: като че ли се обръщаше към някого в по-горния етаж и като че ли му даваше двусмислени съвети, почерпани от неговите остроумия на търговски пътник. От време на време той добиваше тъжно изражение, за да каже с въздишка: „Бедното момиче!“

Или прецеждаше през зъби с яростно изражение на лицето:

— Мръсен прусак!

А когато вече другите преставаха да мислят за това, той извикваше по няколко пъти с развълнуван глас:

— Стига! Стига!

И добавяше, като че ли говореше сам на себе си:

— Дано я видим пак — дано не я умори тоя негодник!

Макар че тези шеги бяха съвсем безвкусни, те забавляваха и не дразнеха никого, тъй като възмущението, както и всичко друго зависи от обстановката, в която се намираме, а сред присъствуващите се бе създало настроение на волности и разпуснатост.

По време на десерта и жените започнаха да правят духовити, но сдържани намеци. Погледите бяха светнали: всички бяха пили много. Графът, който запазваше своето привидно величие, си разрешаваше волности, направи едно сравнение, допаднало твърде много на другите, като спомена за края на зимуването на полюса и за радостта на корабокрушенците, които виждат да се открива път към по-топли земи.

Лоазо, обхванат от общото увлечение, стана прав и извика с чаша шампанско в ръка:

— Пия за нашето освобождение!

Всички станаха прави и почнаха да ръкопляскат.

Двете монахини, настоятелно поканени от дамите, се съгласиха да вкусят от това пенливо вино, което никога не бяха опитвали. Те заявиха, че то им напомня газирана лимонада, но че е по-хубаво от нея.

Лоазо даде израз на създалото се настроение.

— Жалко, че нямаме пиано, бихме могли да изиграем един кадрил.

Корнюде не бе изрекъл нито дума, нито бе направил някакво движение. Изглеждаше обзет от сериозни мисли и от време на време яростно дърпаше своята голяма брада, която той сякаш искаше още да удължи.

Най-сетне към полунощ, когато всички се готвеха да се разотидат, Лоазо, който залиташе, го потупа неочаквано по корема и избърбори:

— Вие не сте забавен тая вечер, не казвате нищо, гражданино!

Корнюде вдигна изведнъж глава и обхвана присъствуващите със светнал и страшен поглед:

— Казвам го на всички ви — вие извършихте едно безчестие!

Той стана, отиде до вратата, повтори още веднъж: „Безчестие!“ — и излезе.

Това внесе отначало известно смущение сред присъствуващите. Лоазо, който се чувствуваше объркан, стоеше, без да знае какво да прави. Той обаче си възвърна самоувереността и внезапно почна да се превива от смях, като повтаряше:

— Няма що — кисело е гроздето!

И понеже другите не разбираха какво искаше да каже, гой разказа „потайностите на коридора“. Тогава отново избухна страшна веселост. Дамите се забавляваха като луди. Графът и господин Каре-Ламадон се смееха до сълзи. Те не можеха да повярват на случилото се:

— Как — сигурен ли сте? Той, значи, искаше…

— Казвам, защото съм видял.

— Но тя му отказала?…

— Защото прусакът беше в съседната стая.

— Не е възможно?

— Кълна ви се!

Графът се задавяше от смях. Индустриалецът си стискаше корема с две ръце.

Лоазо продължаваше да разправя:

— Сега ви става ясно защо тая вечер съвсем не му е до смях.

И тримата отново се заливаха от смях, като се задъхваха и се смееха до сълзи.

Всички след това си отидоха по стаите. Госпожа Лоазо, която като копривите почваше да „пари“ по-късно, обърна внимание на мъжа си, когато си лягаха, че онази проклетница, Каре-Ламадон, се е смяла насила през цялата вечер:

— Знаеш, жените, когато ги влече униформата — не гледат много дали е французин или прусак. Каква мизерия! Господи!

И цялата нощ в тъмнината на коридора се носеха леки шумове, подобни на шепоти, на стъпки на боси крака, съпроводени от едва доловими скърцания. Всички сигурно заспаха твърде късно, тъй като дълго време тънки ивици светлина се плъзгаха изпод вратите. Шампанското има подобни последици — казват, че то смущава съня.

На следния ден ясното зимно слънце правеше снега ослепителен. Пътническата кола, впрегната най-сетне, чакаше пред вратата. Цял рояк бели гълъби с розови очи с черна точка по средата се перчеха с гъстите си пера и важно се разхождаха между краката на шестте коня; те гледаха да намерят нещо за кълване в димящия конски тор и ровеха в него.

Кочияшът, загърнат в овчата си кожа, бе заел мястото си на колата и пушеше лула, а всички пътници, сияещи, бързо подреждаха провизии за останалата част от пътуването.

Чакаха само Лоената топка. Тя се появи.

Изглеждаше малко смутена, посрамена; боязливо пристъпи към спътниците си, а те с едно общо движение се извърнаха всички — като че ли не бяха я забелязали. Графът с достойнство хвана жена си подръка и я отдалечи от това нечисто съприкосновение.

Пълната жена спря смаяна. Събрала всичкия си кураж, тя се опита да заговори с жената на индустриалеца с едно „добър ден, госпожо“, смирено прошепнато. Но госпожа Каре-Ламадон, като подчерта дръзко своето презрение, едва я поздрави с поглед на оскърбена добродетел.

Всички изглеждаха много заети и се държаха надалече от нея, като че ли тя бе донесла някаква зараза в полите си.

Скоро след това спътниците се спуснаха бързо към колата, където тя дойде последна сама и мълчаливо седна отново на мястото, което заемаше през първата част на пътуването.

Спътниците й сякаш не я виждаха, сякаш не я познаваха, а госпожа Лоазо, която я гледаше с възмущение отдалече, каза полугласно на мъжа си:

— Добре, че не съм до нея.

Тежката кола се раздвижи и пътуването започна отново.

Отначало никой не говореше. Лоената топка не смееше да вдигне очи. Тя се чувствуваше едновременно възмутена от всички свои спътници — и унижена, че бе отстъпила и че бе оставила да бъде осквернена от целувките на тоя прусак, в прегръдките на когото лицемерно я бяха хвърлили.

След малко графинята, като се обърна към госпожа Каре-Ламадон, наруши мъчителното мълчание:

— Вие, струва ми се, познавате госпожа д’Етрел?

— Да, тя е моя приятелка.

— Каква очарователна жена!

— Прелестна! Истинска възвишена натура — много образована и много артистична. Пленително пее и рисува прекрасно.

Индустриалецът разговаряше с графа и сред шума от тракането на стъклата от време на време се отделяше по някоя дума:

— Купон — падеж — премия — в срок.

Лоазо, който бе задигнал старо тесте карти за игра от странноприемницата, станали мазни от петгодишното им прехвърляне по нечистите маси, започна да играе с жена си.

Двете монахини се заловиха с дългите си молитвени броеници, прекръстиха се едновременно и устните им започнаха да се движат все по-бързо, като ускоряваха неясния си шепот, сякаш в някакво молитвено надпреварване. От време на време те целуваха по някой църковен медальон, отново се прекръстваха и пак започваха бързото си и непрекъснато мърморене.

Корнюде размишляваше неподвижен.

След три часа път Лоазо прибра картите си.

— Вече огладняхме — каза той.

Тогава жена му се докопа до един пакет, вързан с връв, отгдето извади парче студено телешко месо. Тя го наряза на хубави тънки резени и двамата започнаха да се хранят.

— Да направим ли и ние същото? — каза графинята.

Предложението й бе прието и тя извади провизиите, приготвени за двете семейства: нейното и семейството Каре-Ламадон. В един продълговат съд, чийто капак бе украсен с образа на заек от фаянс, което даваше указание, че под капака имаше друг, истински заек, превърнат в пастет — беше поставено сочно колбасно изделие, в което бели ивици тлъстина преминаваха в тъмнокафявото месо на дивеча, размесено с други видове ситно накълцано месо. Едно хубаво четвъртито парче сирене „Грюер“, завито във вестник, бе получило върху мазната си повърхност отпечатък от надписа „произшествия“.

Двете калугерки извадиха парче колбас, който миришеше на чесън, а Корнюде, като бръкна с двете си ръце едновременно в широките джобове на палтото си, което му служеше и за носене на провизии, извади от единия джоб четири варени яйца, а от другия — един крайщник. Той обели черупките, хвърли парчетата под краката си в разпиляната по пода на колата слама и захапа едно след друго яйцата, а по голямата му брада падаха парченца светъл жълтък, които сред космите на брадата приличаха на звездички.

Лоената топка, в бързината и смущението на събуждането и отпътуването, не бе смогнала да помисли за нищо. И сега тя гледаше, обзета от яд, като се задушаваше от негодувание, всички тия хора, които тъй спокойно ядяха. Отначало тя бе обхваната от буен гняв и отвори уста, за да им каже какво мисли за тях, като изсипе цялата вълна от оскърбления, която се бе надигнала в нея. Но тя не можеше да говори — до такава степен се задушаваше от възмущение.

Никой не я гледаше, не мислеше за нея. Тя се чувствуваше удавена в презрението на тези почтени подлеци, които отначало я бяха накарали да се пожертвува, а след това я бяха отхвърлили като нечиста и ненужна вещ. Тогава тя си спомни за своята голяма кошница, пълна с хубави неща, които тия хора бяха лакомо унищожили — за своите две пилета, които лъщяха от желе, за своите пастети, за крушите, за четирите бутилки бордо.

Но възмущението й внезапно спадна, като премного опъната струна, която се скъсва, и тя се почувствува готова да заплаче. Направи страшни усилия, напрегна се, преглътна риданията си, както правят децата, но сълзите се надигаха, блестяха по края на клепачите й и най-после две едри сълзи, отделили се от очите й, се търкулнаха бавно по страните й. Други сълзи бързо ги последваха: те изтичаха като капки вода, които се процеждат от някоя скала, и падаха равномерно по издутата заобленост на гръдта й. Тя стоеше изправена, с неподвижен поглед, с изпънато и побледняло лице — и се надяваше, че няма да я видят.

Графинята обаче забеляза това и направи знак на мъжа си. Той вдигна рамене, като че ли искаше да каже:

— Какво искаш — не е по моя вина.

Госпожа Лоазо се засмя тихо и ликуващо и пошепна:

— Оплаква позора си.

Двете монахини започнаха отново да се молят, след като бяха завили в къс хартия остатъка от своя колбас.

Тогава Корнюде, който вече смилаше изядените яйца, проточи дългите си крака под отсрещното седалище, извърна се настрана, кръстоса ръце, усмихна се като човек, който внезапно е намислил нещо много забавно, и започна да си подсвирква „Марсилезата“.

Всички лица добиха мрачен израз. Без друго тая песен на народа никак не се нравеше на неговите съседи. Те станаха нервни, раздразнителни и изглеждаха готови да нададат вой като кучета, които слушат някоя стара латерна.

Той забеляза това и вече нищо не спираше песента му. От време на време тананикаше и думите:

Любов към нашата родина,

ти святата ни мъст пази —

бори се, свобода-светиня,

и със прикритите врази!

Колата се движеше по-бързо — снегът бе станал по-корав. И до Диеп през дългите навъсени часове на пътуването, сред друсането, което го съпровождаше през настъпващата нощ, а по-сетне и в дълбоката тъмнина на колата, той продължи със свирепа упоритост своето пропито с мъст монотонно подсвиркване, като принуждаваше морните и раздразнени умове на спътниците си, да слушат от начало до край тая песен, да си припомнят всяка дума, която те сливаха с всеки такт на песента.

А Лоената топка все още плачеше. И понякога едно ридание, което тя не бе успяла да възпре, се разнасяше в тъмнината между две строфи.

Бележки

[1] През 1418 г. срещу англичаните. — Б.р.

[2] Непреводима игра на думи. На френски названието на въпросната игра означава едновременно „птица-лети“ и „Лоазо краде“. — Б.пр.

[3] Ден на революцията, избухнала във Франция през 1870 г. — Б.пр.

[4] Така нареченият имперски принц, т.е. синът на Наполеон III. — Б.пр.

[5] Вид игра на карти. — Б.пр.

Край
Читателите на „Лоената топка“ са прочели и: