Христо Калчев
Луда вода (6)

2

Васил Каров трябваше да дойде всеки момент. Днес щеше да направи първия пазар в живота си. Щяха да скитат из складовете, а трябваше да стигнат навреме и у архитект Манолов. Васил беше с Лилда и се бавеше заради нея, въпреки че го предупреди да дойде сам. Наближаваше три часа, Манолов щеше да ги чака в пет.

Откакто Лилда бе тук Асен Москов прекали с алкохола, специалистите откриха ацетон в организма и го заставиха да пази диета. Днес също се задаваше труден ден, щяха да пия в студиото на Манолов. Лекарите категорично му бяха забранили да близва в близките няколко седмици. Васил живееше у Лилда. Родителите й все още бяха в Бразилия, баща й въвеждаше приемника си. Без да са оповестили, Асен знаеше, че бракът им е уговорен. Оскъдният багаж на Каров беше пренесен у Лилда! Ателието му беше в ремонт. Група работници разбиваха стената около прозореца с намерение да го направят френски. От Кореком бяха купили плочки за баня, биде, умивалници с камери, бойлер. След известна агресия на Лилда, на базата на бащиния й авторитет, беше успяла да купи съседните две тавански помещения, които щяха да превърнат ателието в апартамент, а поради изгледа и разположението му да го направят значително по-удобен и скъп от Асеновия. Лилда беше единствената дъщеря на застаряващия си баща и използваш болезнената му слабост към нея. Разполагаше с парите му, имаше чекова книжка, готвеше се да обзаведе ателието по някакъв западно американски журнал и искаше да ангажира Москов като аранжор. В понеделник, днес беше сряда, бяха ходили да поръчат резедаво БМВ. Моделът беше избрал Васил, цветът — тя. Васил Каров живееше като на сън. На сутринта след първата среща, Асен го потърси в ателието. Нямаше го. Не го намери целия ден. Готвеше се да ляга, когато Лилда се обади от „Тихия кът“. Щели да останат два дни, искали да го видят. Асен се качи на вартбурга и отиде. Завари ги на бара. Държаха се за ръце и му подействаха толкова потискащо, че се извини с ацетон и побърза да се махне.

В неделя на обяд дойдоха те. Лилда бързаше да му покаже списъка от вещи, които искаше за Васил на първо време. Листът беше доста голям, но издаваше практичност. Васил имаше нужда от дузина ризи, чифт ботуши, два чифта официални обувки, пуловери, сив костюм с външни джобове и закопчаване „Антони Идън“, шлифер тренчкот, две дузини бельо, три чифта пижами, блейзер, Карминов халат и ръкавици-пекари.

Докато Асен разглеждаше списъка и нанасяше цените. Васил си наля водка и я близа в продължение на два часа.

— Вратовръзките ще избера сама — каза Лилда. — Кога можеш да бъдеш готов?

Асен определи сряда. Дойдоха в пет без десет. По клаксона разбра, че са получили БМВ-то.

Прекараха повече от два часа в складовете. Асен бе предупредил Манолов, че ще закъснеят, но на работниците времето беше изтекло и не можеше да се прави, че не вижда вбесените им погледи. Васил премери десетки пуловери, ризи, панталони, шлифери. Правеше го безропотно, с излишно напрегната иронична усмивка. Асен ги остави да се ровят, но когато тръгнаха към колите, претрупани с пакети, раздаде на работниците по пет лева така, че Лилда да види. Момчетата благодариха със светнали лица, загубеното време им се възнаграждаваше. Лилда му върна парите. Асен не отказа. Манолов ги посрещна в безупречното си студио, покани ги в частния си бар и мина от другата страна. Въпреки че, Лилда настоя да пият кампари, Асен и Васил поискаха водка. Борис и Ивайло трябваше да дойдат всеки миг.

— Да ви призная, не вярвах, че участвате — каза Манолов. — Когато Москов спомена името ви, щях да изпусна слушалката.

Каров бе видимо поласкан, но се опита да го скрие и отговори нехайно:

— Имам нужда от пари!

— Не само пари! — Лилда беше възбудена, имаше чувството, че участва в опасно съзаклятие. — Васил мисли, че тази работа ще му бъде интересна!

— Оставете, моля! — Манолов се усмихна. — Ще използвам случая да се самопоканя в ателието ви. Искам да купя картина от вас.

— В момента правя ремонт.

— Не бързам — Манолов се държеше със самочувствието на човек, който знае цената си. — Ще чакаме ли другите?

Асен кимна. Борис и Ивайло пристигнаха заедно. Асен знаеше, че Денев е бил този, който умишлено е избягнал да дойде сам. И двамата целунаха ръка на Лилда. Борис бегло и символично, Ивайло с угодническия си маниер. Васил не му отказа ръката си, напротив, Асен видя опита му да бъде учтив и кой знае защо, това го подразни. Ивайло се отпусна. С чаша в ръце и след като премина първата среща с човека, които му внушаваше и ужас, и носталгия, той превъзмогна смущението си и положи усилия да бъде забавен. Задъхан от бързане, разказа няколко вица, а като провери ефекта си на разказвач, природата му се показа и в жестовете му изби пресилена грация.

— Да започваме? — предложи Асен. За момент се поколеба (цялата истина ли беше необходима?). Каквато и да била ловкост щеше да му струва усилия и той избра откровения тон. — Министерството на леката промишленост и Градоустройствената дирекция отпускат петстотин хиляди лева за монументална украса на „Диана“ заедно с петното пред нея. Средствата са разпределени на четиристотин хиляди за строителството и материалите и сто хиляди за творческия колектив. Трябва да се делят хонорарните средства с общи работници, транспорт и декоративна градина след завършването на монумента. Същото се отнася и за сграфитото на десния калкан. Днес записах нашият колектив под номер 39. Под „нашият“ разбирам: художествен ръководител Васил Каров, архитект-проектант Станислав Манолов, асистент Станой Донков. Един човек, който не познавате. За него после. В очите на колегите участието на екипа Андреев-Ванков предрешава въпроса, за това „асовете“ не са подали заявки за участие. Останалите кандидати са дилетанти или деца, които вярват в случайния шанс. Съветът е в състав професорите Крумов, Дечев и Стоянов — сигурни врагове. Знаете, заедно с Акела те представляват едната фракция в академията. По тази причина можем да разчитаме на техните противници — професорите Асенов, Цанков, Дженев, на доцентите Михайлов и Бъчваров, и на моя глас. Аз, като директор на къщата участвам по право. Дотук шест на три за нас. Следващите имена са на партийния секретар Саев и профпредседателят Стоянов. Те няма да разберат нищо от играта на рушвети, но не бива да се забравя, че Акела е име, че го ценят, че са закърмени с неговия вкус. Няма да бъда между изненаданите, ако се присъединят към неговия проект. За да изпипаме играта трябва да се заемем с другите четирима. Манолов не е запознат с тях, затова трябва да приемете на доверие думите ми.

— Нямам причини да не ви вярвам. При шест на пет за нас трябва да направим анализ на тези, които могат да променят баланса на везните. Първият и най-важен е доцент Матев, въпреки че между тях има и един професор — Темелков. Матев е корумпиран тип. Кретен и жиголо, но има цена като всичко на този грешен свят. Поканих го на бар и уточнихме условията. За да притежавам четири гласа поиска осем хиляди лева.

— Той е луд! — възкликна Лилда.

— Матев оцени своя глас на пет хиляди, а другите три по хиляда. За машинация като тази смятам цената за реална. После ще изкажете възраженията си. За да се спечели художественият съвет, ще бъдат необходими само средства, но за да се мине с проекта през министерството, ще трябва да се направи репрезентация — експозе и да се защити в кабинета на министъра. За защитник на проекта поканих Борис Попов. Съображенията си трябва да изложа само пред вас (посочи Манолов). Първо, работата е деликатна и трябва да се свърши от близък човек, Попов, Каров и аз сме състуденти и второ, без да лаская, когото и да било, аз смятам, че в екипа няма слабо място. Попов ще трябва да проведе две коренно различни защити — веднъж художествена — пред художествения съвет, втори път идеологическа — пред министъра. Аз оценявам неговия хонорар на пет хиляди лева — без да иска, Асен потърси погледа на Лилда. Очакваше въоръженията да дойдат от нея. — Друг пункт, който не бива да се подценява, е пресата. За всички нас е ясно какво ще стане, ако някой самонадеян журналист не хареса проектите и ни завари „по бельо“. Дори за Манолов, човек не в нашия бранш, е известно, че когато се касае за ценител на изкуствата, името на Денев се споменава първо. Мога да ви заявя, че дори Акела, когато чуе, че Ивайло е писал за него, изпада в нервна криза, докато не намери вестника. В събота по съгласуваност с министерството аз трябва да пусна бележка в пресата, с която официално да обява конкурса. От деня, в който ще постигнем принципно съгласие, Денев започва да подготвя терен в пресата. Неговата работа е как да постигне обществен шум около нашия проект, кого ще наеме и как ще го изпълни! Нас ни интересуват два пункта — бламирането на колектив Андреев-Ванков и утвърждаването на Каров-Манолов. Мисля, че пет хиляди лева е задоволителна цена. — Асен Москов направи пауза. — Себе си оценявам на десет хиляди. Моят глас не може да струва по-малко от пет, щом толкова струва този на Матев, останалото е цената на организацията. Ако направим сбор, ще видим, че до тук разноските са двадесет и осем хиляди лева, т.е. остават още седемдесет и два бона. Работата на Васил ще бъде да реши пластично фигурата и графично сграфитото, на Манолов да оформи подстъпите на фундамента и да изчисли симетрията на калкана. Останалото е работа на третия от колектива. Сега му е времето да ви кажа кой е Станой Донков. Познавам това лице от манастира „Св. Илия Чудотворец“, реставратор и ковач, това е човек, способен на всякаква изпълнителска работа. Тези дни ще отида да го взема. Неговият хонорар може да бъде две хиляди лева, така остават седемдесет хиляди, които вие ще си разделите. Излиза, че всеки от вас ще получи, по тридесет и пет.

Асен се загледа в Манолов, които отиваше да смени ролката.

— Не предполагах, че ще имате толкова разходи! — каза Лилда. Каров доля водка, пусна в чашата две карета лед и без да реагира на думите й, се обърна към Асен:

— Сигурен ли си, че твоето протеже ще се справи?

— Гарантирам!

— Тогава условията са добри! — каза Васил.

Асен знаеше, че Лилда няма да се въздържи. Чувстваше горещия дъх във врата си.

— Губиш петнадесет хиляди лева! — за нейна чест успя да овладее гласа си.

— Никой не губи нищо, след като не го притежава по право — каза Асен. — Вие? — въпросът беше отправен към Манолов.

— Ще чакам да чуя другите.

— Асен беше говорил за петдесет хиляди! — подхвърли отново Лилда, но губеше кураж и гласът й звучеше неуверено:

— Не искам да оспорвам хонорара. — Васил стана. — По-добре е да чуем архитект Манолов.

— Аз заставам зад Асен — каза Борис Попов. — Щом Акела се е заел да спечели конкурса, значи има смисъл да му се смачка носа! Ти, Ивайло?

— Преди проектът да стане факт, за него ще съобщят „Поглед“, „Новини“ и „Фронт“. В деня, в който представите най-несъвършения вариант, това ще бъде отразено в „Литературен фронт“ и „Народна Култура“. Преди да се появи моята рецензия, която смятам решаваща, ще я донеса за обсъждане тук.

— Аз имам няколко въпроса — каза Манолов. — На първо място, до каква степен начинание като това ще се преследва от закона?

— Това е практика! — каза Васил, въпреки че въпросът беше зададен към Асен и без да има най-малка представа от отговора.

— В общество като нашето — каза Асен след пауза — даването и взимането на рушвети се преследва еднакво. Трябва да разчитаме на затворения кръг. Нито ние, които ще дадем въпросният рушвет, нито Матев и групата му, които ще го вземат, имаме сметка това да стане достояние на контролните органи. За подсигуровка ние няма да издаваме разписки. Това е едната страна на въпроса. Другата е участието на колективи. Щом се противопоставят групи, естествено е да възникнат конфликт и с всички средства. Тук се касае и за още един вид борба. Налагане на нов художествен маниер, до този момент задушаван от Акела и от групата му. Казвам това за оправдание. Тук присъстващите ще спечелят пари, но ще помогнат да се утвърди и нов критерий, а това е благородно усилие. Ще избързам да спомена и друга опасност от съдебно дирене. Третото лице в колектива, въпросният Станой, ще получи само два процента от сумата, а по законите на страната това може да се третира като експлоатация. Единственият документ, който ще издам, това ще бъде двустранен договор между мен и него, по силата, на който той ще се задължи да помага в изпълнението на проекта като служещ в Модна къща „Диана“. Тогава неговият хонорар ще се третира като независим от общата сума и клаузата „експлоатация“ ще отпадне.

— Умно! — подхвърли Манолов. — Другият въпрос е какви възможности за защита предполагате, че имат Андреев-Ванков? До каква степен могат да схванат машинация като нашата и какви мерки да вземат против нея?

— В този момент и двамата мислят колко данъци ще укрият на база хонорар от петдесет хиляди лева. През ум не им минава, че могат да попаднат във вихър, когато Акела научи, че Васил Каров е подал документи за участие, той ще знае, че това е моя работа, но и без това е сигурен, че ще гласувам против него, за това няма да се учуди много, още по-малко ще загуби сигурност. Когато Ванков му спомене за враждата си с вас, те ще решат да дават урок на младото поколение, но и през ум няма да им мине да жертват тридесет хиляди за изпипване на урока. Акела ще се разтревожи едва когато пресата подеме кампанията си, ще се уплаши сериозно. Когато Ивайло Денев излезе с обзорен анализ на проектите и ще изпадне в ужас, когато разбере, че Борис Попов ще експозира пред съвета. Ще му стане ясно в каква мелница е попаднал, но ще бъде късно за контрамерки. След като загуби в художествения съвет, ще започне да сипе хули и да търси реабилитация, но това значи липата да напише донос срещу бора, че пораснал по-висок от нея.

— Оказва се, че рискът е реален само при недискретност на групата отвътре? — каза Манолов. — Тогава да приемем, че няма такава опасност. Ние сме възрастни хора, а сумите доста големи. Аз няма да оспорвам хонорарите, за мен са реални. Имам няколко други въпроса. В какви срокове трябва да се представим с проекта и каква гаранция дава Асен Москов, че неговият човек ще се справи с изпълнението? Не съществува ли риск след извършване на формалните дела да се наложи да наемаме нови работници за десет хиляди лева?

— След като получа съгласието ви, ще издам една разписка, от която да се вижда, че вие, Каров-Манолов, сте ми дали пари и аз съм се ангажирал да уредя изпълнението под ваше наблюдение. По този начин вие ще се подсигурите срещу спекула от моя страна, а аз на доверие ще изчакам вие да уредите хонорара на Станой Донков.

Гласът му трепереше и Манолов разбра.

— Щом Вие сте готов да работите с нас на доверие, значи и ние можем да направим същото? Аз нямам нужда от такъв, документ, а Вие, Каров?

— Най-малко аз!

— Последен въпрос! Сроковете за нашето изпълнение и възможностите на вашия човек във време?

— Ако започнете да работите утре и до края на месеца, т.е. след седемнадесет дни, имаме идеен проект, аз ще доведа Донков, за да постави условията си за времето. Естествено, представителния проект ще направите вие!

— Не се безпокойте за това! — каза Манолов. — Ако Каров започне с металопластиката, докато свърши скицата, аз ще съм направил проекта и изчислил сграфитото.

— До събота ще имате идеята!

— До събота? — Манолов се усмихна. — Вярвам ви. Тогава, никой друг няма възражения, да изпием по чаша за бъдещата работа.

Манолов отново смени ролката и ги покани на масата.

— Моите възражения нямаше да бъдат приети, нали? — попита Лилда. Бяха останали сами на бара. Васил беше взел молив и показваше нещо на Манолов. Попов и Денев гледаха през раменете им.

— Не.

— Мислиш ли, че няма ощетени?

— За пръв и последен път говоря с теб за пари! — каза Асен. Повдигаше му се, виеше му се свят, почувства се унизен и единственото му желание беше да се прибере в къщи. — Истинското разпределение на парите трябваше да бъде следното: по тридесет и пет хиляди на Станой Донков и мен, по десет за Васил и Манолов и по пет за другите двама… А сега ще те помоля да им кажеш, че съм вдигнал температура и съм се прибрал.

Лилда кимна.

Асен Москов наистина се прибра с температура. По стълбите и в колата гореше, но като излезе от нея, го втресе. Дотътри се до горе, треперещ като лист, изпи хинин, два аспирина, сложи чай, съблече се и легна. Час, час и половина по-късно се почувства по-добре и набра номера на телефонни поръчки. Поиска да го свържат с манастира и седна да чака, изби го пот… Аспирините започнаха да действат. Наля чаша коняк, изпи я и затвори очи. Почувства алкохола на път из вените и като че ли предметите около него заеха местата си. „Ще пукна като куче в тази дупка!“ — откри колко нещастен и самотен е, колко механични, в себе си ги нарече формални, отношения поддържа с най-близките си приятели. Колко чужд е на всичко наоколо и колко безразлично му е дали ще притежава пет, или петнадесет хиляди лева, щом и двете суми го пазят от унижения. Поиска му се да завърти една „жица“ в студиото на Манолов и да го прати по дяволите. Нищо не го свързваше с тях. Докато се заблуждаваше, че се грижи за Васил, докато имаше чувството, че без него той ще загине, като че ли намираше смисъл в този контакт. Сега отношенията им се бяха заформирали, Каров беше престанал да бъде беззащитен артист, навлизаше в охолството по доста уверен начин, правеше му чест усилието да не се промени поне външно, да опази независимост на поведението, която го беше превърнала в име, която го различаваше от другите и създаваше чувство за вина в заможните бездарници. Днес Каров се отнасяше сериозно към парите, мислеше в перспектива, създаваше дом, отказваше да измисли прякор на любовницата си и Асен Москов гореше от желание да го прати по дяволите. „Ти си луд от злоба! Васил отказа да види картините ти.“ Не прие сериозно това възражение на паметта. Ако беше добре, ако нямаше температура и не беше толкова отпаднал, щеше в този момент да унищожи безобразните боклуци, които беше нарисувал в манастира и сега държеше на склад в изящно подредените чекмеджета на Адриана. За какво му бяха на него, директора на къща за мода, живописни картини без стойност, които и най-близките му приятели отказваха да видят? „Дявол да ги вземе тези телефонистки!“ — изкрещя Асен. Държеше се като луд.

За какъв дявол се беше върнала Лилда? И без нея животът беше поел някакъв ритуален ход. Всеки имаше и мястото си, и необходимата цена. В нейното явяване имаше нещо, което можеше да се тълкува като обвинение. В начина, по който ангажираше времето на Васил, вниманието му, плановете, които кроеше и му внушаваше, че са негови, занесената, опиянена сигурност, която му създаваше… всичко това напомняше първите години с Адриана и Асен Москов си даде сметка, че го е наблюдавал с тъга.

През дихателния път и обонянието, през подпухналото му от пот тяло отново нахлу „миризмата на липса“. Асен се поддаде на агресията на спомените. Представи си тънкото тяло на Адриана, загърнато в черния пеньоар, ръцете й прехвърлящи карти на масата за пасианси, успокояващата ирония, с която би реагирала на настоящето му нетърпение, безшумието на дъха й, независимо денем или нощем, по сериозен начин хладните й очи, по детски безпомощния й поглед, когато сутрин занасяше кафето си на прозореца. Всъщност той беше харесвал всичко, свързано с нея, без някога да си дава сметка за това. Знаеше всичко за Адриана без един миг срам от съзнанието, че му е съпруга. Беше я виждал пияна, повръщаща, истерична, откровено похотлива и нито за секунда не се беше отвращавал от нея. Никога не беше я виждал да влиза или излиза от клозет, да бръсне мишниците и краката си, въпреки че знаеше, че го прави. Адриана беше с грим или без, с фризура или без и от това никога не произлизаше въпрос. Дискретността на тоалета й беше част от дискретната й природа и сега замислен, Асен откриваше, че всъщност тя е представлявала буфер между него и несъвършения свят. Адриана никога не изропта в безпаричието, не прояви и любов към парите, когато започнаха да идват. Промени и неговото, и своето бельо, бавно и незабелязано модернизира кухнята, мебелира апартамента, попълни гардеробите. Беше готова да се откаже от охолството заради мираж като живописта и в това я ръководеше дълбоко убеждение. Обичаше кафе, музика, кучета, но гасеше магнетофона, когато откриваше, че го дразни и не настоя да вземат белия пекинез, който беше намерила майка й, въпреки че очите й плувнаха в сълзи и цялата трепереше от желание да го притежава.

По-различен начин Лилда правеше същото. Драстичната й природа не беше склонна към деликатност, но намеренията й оставаха същите. Лилда градеше дом, илюзии, мечти и се опитваше да направи един мъж щастлив според своите убеждения и с възможните за характера й средства. „Не бива да се дразня!“ — помисли Асен, крачейки върху меката бухара на хола, която беше купил като реакция на една от картините, не помнеше коя точно. Асен си представяше как би изглеждала Адриана във всеки ъгъл на хола и точно с какво би се занимавала. Почувства се безсмислен и безполезен човек, прекарал живота си в подлости и лъжи, в спекула и с близките си, и с работата си, посветил живота си на някаква машинация, която го движеше от първия ден до онзи, когато го смаза със собствената му енергия. Прав, загледан през прозореца, Асен Москов си призна, че е бил щастлив броени дни. Обзе го такава апатия, желание за смърт, че залюлян на пети и пръсти, взе да мисли как биха реагирали тези, които беше свикнал да нарича близки, ако разберат, че когато е решил да се хвърли от петия етаж, не си е направил труд да отвори прозорците.

Свързаха го с Дометиан, игумена на манастира.

— След половин час тръгвам! — каза той. — Помолете икономката да ми постеле легло!

Асен почувства раздвижване на кръвта и докато се събличаше пред ваната, ободряването му обзе цялото тяло. Заедно с потта изхвърли и температурата, а когато излезе избръснат и изкъпан, като че ли и алкохолът се беше изпарил от него.

Затоплен, свикнал с ритъма на пътя, Асен Москов се опита да систематизира мислите си и ако е възможно, да ги подчини на единна логика. От цялата му криза на безсмислие излизаше, че животът не е страшен, когато нямаш жилище и спиш, където завариш. Когато обувките ти имат дупки или когато хлябът мирише на подаяние. Дори и по-късно, когато след отчаяние и умора напариш главата си под душ и се вмъкнеш в собствените си чаршафи. Когато главата ти бръмчи от музиката и телевизорът предава картини, дори и тогава нямаш шанс, ако си се родил самотник и укротявайки лудата си вода, си стигнал до тихото й течение, полепнал с цялата мръсотия на пътя.