Христо Калчев
Луда вода (1)

1

Скитайки в нощта на октомврийска София, Асен Москов вярваше, че пред него все още има приятни часове. Като всеки възпитан егоист, а той беше именно такъв, опитваше да се огради със спокойствие, което би му осигурило приятно безделие или четене на напрегната, шпионска литература.

Вървеше по тихи улици (умишлено избягваше центъра) с вид на скитащ любител на чист въздух. Предусещаше свойския мирис на дома си, удоволствието от тишината. За тридесет и пет години София се промени пред очите му и сега вървеше с чувството, че градът, в който се роди, който обичаше и който беше кърмил рода му повече от сто години, беше преминал в Европа.

Москов се раздели с жена си и оттогава живееше сам. Майка му, Невена Москова, остана в бащиния му апартамент, значително по-голям от неговия, в който щеше да се премести един ден. Поддържаха толерантни, макар и студени отношения. Обядваха заедно всяка първа неделя от месеца, не пропускаха панихида на баща му, тази година беше петнадесета от смъртта му, не забравяха именни и рождени дни и отчитаха християнските празници Коледа и Великден на скучни сбирки в разширен роднински кръг. Един път в седмицата Асен вдигаше телефона, за да се осведоми за здравето й, и веднъж на петнадесет дни майка му го предупреждаваше, че на другата сутрин трябва да посрещне чистачката. Този начин на живот беше станал твърд навик и нарушаването му невъзможно. Точно това имаше предвид Васил Каров, който, наблюдавайки този церемониал в продължение на години, го нарече „възпитан егоист“.

Шумът на булевардите стигаше и до тук, на малките улички, обрасли с еднотипни сгради, задръстени от паркирани коли и въпреки че през деня, в лавирането през гъстия автопоток натовареността на трафика го дразнеше, сега в меката нощ в него се надигаше гордост на родител, отгледал расов син. Градът изоставяше сивите цветове, модата си пробиваше път, селските тембри се срещаха все по-рядко, създаваше се отношение към предметите, красотата нахлуваше в живота. Централните улици замирисваха на кафе, в заведенията се налагаше клубна публика, падаха остарелите представи за морал, за етика, налагаше се ритъм, задъхан през деня, усмихнато пиян нощем.

Асен Москов обичаше своя град, града на своя баща, на неговия баща, на основателя на рода им. Не обичаше планини и села. И двете понятия свързваше с представата за кал, за селскостопански животни, за натрапчиво усещане на инсекти. Обичаше морето, удобствата на цивилизацията, хора, които говорят тихо и владеят гласа си, тихия бяс на покера, есенните ресторанти рано след обяд. Не можеше да понася заведения, в които се танцува, стайни животни и мирис на сливова ракия. Пиеше малко и можеше да си позволи добър алкохол, пушеше английски цигари и в дома му винаги имаше доброкачествено кафе. „Приключих ли с развитието си?“ — питаше се спокойно, без тревога. Дори разводът му се разби по предварително позната схема. Знаеше всяка крачка, която му предстои да направи, или я отгатваше по интуиция. Характерен белег на живота му беше инертността. Шеста година плащаше наем за ателие, което не ползваше за рисуване, в което понякога водеше жени и което беше разточителството на неговата инерция. Адриана настояваше да го купят, да го разделят на две, да зарежат модните къщи и да се върнат към живописта. Асен знаеше, че на изкуството трябва да се робува, че ще го скара с начина му на живот, и отлагаше. Междувременно настъпи разривът с Адриана, назначиха го за директор на модна къща „Диана“, отдаде се на „откутюр“ (висша мода), спечели няколко награди, част от които трябваше да й изплати.

Адриана беше в Чехословакия. Замина след развода. Пишеше: „Целувки от мен и Златна Прага — твоя Адриана“. Беше получил няколко картички с този текст и нито една с адрес.

Докривя му. Градът му се стори тъмен, най-тъмният, който беше виждал, въпреки луминесценцията и йодно-живачното осветление. Обичаше рутинирани отношения и познати лица, може би затова почувства болезнено липсата на жена си. Замисли се за смъртта, за преходността на нещата, горе-долу по това време усети онази миризма, на която не можеше да намери определение, въпреки че я наричаше „миризма на липса“.

В единадесет часа щеше да дойде Вера, т.е. след два часа и половина. Това беше неговия начин да намери заместител, да се бори с „миризмата на липса“. Все още имаше време, можеше да се прибере веднага, а можеше да продължи да се шляе в града, в квартала, в който се роди и израсна и който не познаваше вече. Улиците бяха същите, но на мястото на старите къщи изникваха сгради, пълни със страшно много, нямащи нищо общо помежду си хора. Все по-рядко някой му кимаше. Приятелите му се бяха преместили в други квартали или бяха напуснали София, смесени с потока на преселниците. Когато след брака с Адриана напусна бащиния дом, Асен положи усилия да остане в същия квартал. Тук беше всичко, което знаеше за света. Сега оглеждаше будкаджиите, продавачите в бакалниците, сервитьорите от „Златна Панега“, пощальоните и разносвачите на мляко и откриваше, че е загубил всякакви връзки и че едва в последните десет години изстиването на града е станало в европейски мащаби.

Асен бръкна по навик в пощенската кутия и се качи в асансьора. Апартаментът му беше на последния етаж. Щеше да си направи кафе и да гледа София. Така беше гледал Лондон, Амстердам, Брюксел и ако нещо го опияняваше, не бяха пейзажите. Човек трябваше да изпадне в странен инфатализъм, за да примира пред каменните релефи на Трафалгар скуеър. Асен Москов гледаше темповете на времето, кипежа, хаотичното движение, истеричната светлина на движеща се индустрия щастлив, че е извън лавовия поток и че този въздух не го докосва.

Когато шумът на ключалката остана зад него, почувства „миризма на липса“. Запали всички лампи, централни, аплици, нощни. Светлината затрептя в предметите и се превърна в звук. Седна. Какво можеше да направи? Да напълни ваната, да свари кафе и да потърси някого? Под някого разбираше Борис Попов, Васил Каров и Ивайло. Или и тримата заедно? Борис беше в Пловдив. Рекапитулираше панаирните палати. Имаше нужда именно от Борис. Отмерените му движения и кротък цинизъм действаха успокояващо, с него не беше нащрек, въпреки че контактът им беше повърхностен. Каров мразеше света. Рисуваше го с празни вътрешности, в пластмасово жълто и синьо, лъщящ от суета и гниещ от глупост. Пиеше, биеше се, когато се влюбеше, обичаше с патологичен страх, превръщаше се в собственик и го напускаха. От тримата му приятели Адриана обичаше единствено Васил и той беше единственият, който изстрада изчезването й. Виждаше го в погледа му, в недоизказания укор и ако сега седнеше в стола срещу него, между тях мълчаливо щеше да се вмъкне и Адриана.

— Надежда, вие ли сте? — въртеше с неудоволствие този номер. — На телефона е Асен Москов. Бихте ли повикали Васил?

„Разбира се, че ще го повика. Васил не е добре. Не, не със здравето! Не излиза от къщи, не яде, пие много, потънал е в борчове. Москов е единственият човек, който се интересува от него. Съсипва се сам и никой не е в състояние да му помогне. Момент, сега ще го повика. Пак се е раздрънкала, но не иска да гледа равнодушно как някой сам лекомислено се търкаля в пропаст!“

Докато Адриана беше тук, тя водеше разговорите с Надежда. Сега и тази грижа остана на него. С напускането на Адриана животът му беше загубил много от удобствата си, върху него паднаха куп неприятни задължения и не беше по силите му да се справи с всичките.

— Кажи, Асене? — чу дрезгав баритон и за момент загуби ориентация.

— Водка?

— Сам ли си?

— Засега, да.

— Имам писмо от Адриана.

— С адрес?

— Не.

Какво, по дяволите искаше тази жена? Да го тероризира от разстояние? Да го принуди да я търси в Прага?

— Какво пише? — попита машинално.

— Ще го донеса. Имаш ли пари?

— Вземи такси на моя сметка.

Васил Каров имаше свое отношение към света. Делеше хората на категории. Основната маса се състоеше от „кристални идиоти“. За приятелите си имаше точни понятия. Асен беше „възпитан егоист“, Борис — „хленчеща акула“, Ивайло, поради физиологически особености, „женствена змия“. „Не мога да се отнасям към двама души по един и същ начин!“ — казваше той и търсеше прякор за всеки, който общуваше с него. Най-безжалостен беше с жените. Появиха се имена като „санитарна милиция“, „райския газ“, „атомна опасност“, „оптическа измама“ и т.н. Съвсем нормално му се струваше да каже: „Тази нощ се любих девет пъти с «оптическата» и изпихме тридесет и една бутилки «Тракия»!“ Което значеше, че е любил веднъж и са допили кой знае как останалата бутилка водка. Васил не пиеше друго. Ако някой се опитваше да го разобличи, това се случваше често, заявяваше, че е художник и че няма отношение към числата.

Асен приготви водката и влезе в банята. Имаше време да се изкъпе, преди Васил да е намерил такси и когато позвъни, поне да е обул панталони. През стената чуваше пианото на Саша Балцер. Няколко пъти беше оставял бележка с молба да му се обади. Напразно. Саша смяташе, че с напускането на Адриана този дом е опустял. Не беше единствената. „Ще накарам Васил да й се обади“ — реши Асен, наметна хавлията, отиде в хола и пусна музика.

Отбори вратата мокър. Звънеше Васил и водеше шофьора.

— Поднеси два кинта на кочияша! — каза Каров.

— Дължите ми лев и десет!

— Два лева — Асен подаде банкнотата. — Останалото за труда да се качите дотук.

Шофьорът реши, че е заслужил парите, но не тръгна и Асен откри въпроси в погледа му.

— Кажете? — подкани го той.

— С какво се занимава вашият приятел?

— Художник е.

— Сигурен ли сте?

— Разбира се.

Влизайки в хола, Асен чу от банята гласа на Васил. Пееше. След малко шурна и душът.

Васил Каров носеше слънчеви очила, черни дрехи и се бръснеше рядко. Беше започнал да подпухва от пиене, кожата на лицето му беше разтегната и порите му личаха. Все още се чувстваше силен и с цялото си поведение го показваше. Асен ценеше куража му да живее и мисли като живописец, да не се съобразява с никого и с нищо, да води свободно, макар и трудно съществуване. Каров правеше абстрактна живопис и като внасяше фигури, то беше да ги отрече в общия колорит. В платната му цареше орнаментика и още не беше се появило онова деформирано отношение към света, което би било философия. Нарушаваше формата, разлагаше светлината, поддаваше се на мистични настроения и се луташе като бесен в безкраен лабиринт от страсти.

— Знаеш ли какво ме попита шофьорът? — каза Асен. Сега вратата на банята беше отворена и Васил разглеждаше лицето си в огледалото.

— Не.

— Какво работиш.

— Казах, че съм бил шофьор на такси, че няма смисъл да върти волана по цели нощи и че е по-добре да направи като мен. — Васил влезе в хола. — Сега ще видиш — казвам, — ще те заведа при едно отчаяно момче с пари, той ще плати вместо мен, аз ще се напия до препиване и ако съм в добро настроение, ще му позволя да ме гали по ръката.

— Казах, че си художник.

— Фактът, че плати таксито, ме прави убедителен.

Седнаха един срещу друг. Асен наля, пиха мълчаливо. През прозореца чуваха пианото на Саша. Васил измъкна плик. Пишеше: „За Васил Каров“. Беше почеркът на Адриана. „Скитам из Прага и мисля за вас — започваше писмото. — Завиждам на всеки, който се е родил тук. Градът е гол и слънчев, сградите блестят като облепени със станиол. Никъде не съм виждала толкова светлина. Историята наднича от всякъде. Мъжете пият бира, проститутките водят чужденците на Вишеград, при гроба на Кафка и всичко това с толкова гордост, че се задъхвам. Дадох адреса ти на няколко любители на картини. Ако не се държиш по познатия идиотски начин, ще се отървеш от доста боклуци. През февруари заминавам за Полша. Ако имаш късмет, ще ти изпратя колекционери и оттам. Поздрави Асен и приятелите. — Адриана.“

— Някои хора имат способността да мислят в картини. Професионален навик или вътрешна нагласа?

— Не знам — каза Васил.

— „Градът е гол и слънчев!“ — това замества „Есента бе прекрасна, градът беше огрян от немощно слънце и дърветата бяха голи като мъртъвци на аутопсия!“

— Може и така.

— Излишно дълго. „Отвсякъде наднича историята!“ Каква нужда в десет страници да ти доказва, че на всеки ъгъл барокът и готиката съжителстват с модерното строителство и, че това е прекрасно! Или проститутките — гидове? Според тебе колко български проститутки знаят гроба на Йовков?

— И аз не знам — Васил доля чашите. — Дай ми двадесет лева!

— Ще ти дам. Откакто замина Адриана, Саша не стъпва тук. Ти обичаше Адриана. Ще го признаеш ли?

— Не съм го крил.

— Би ли могъл да й станеш любовник?

— Дай парите!

Асен извади портфейла и му подаде две банкноти от по десет лева.

— Сега можеш да отговориш.

— За любовници си избирам келнерки, продавачки в колониали, щандистки. Ако моя любовница спомене Кафка, ще я изхвърля. Жените, които са с мен, трябва да знаят да правят супа от киселец, да варят фасул без олио, да пият и служат за модели!

Пианото на Саша беше млъкнало. Небето се вдигаше, замирисваше на студ.

— Чакам една жена — каза Асен. — Вера Манолова.

— И?

— Съобщавам ти.

— Трябва да си вървя?

— Напротив, можеш да спиш тук.

— Това ли е всичката водка?

— Не — каза Асен. — Но предпочитам да минеш на вино и да хапнем нещо.

Васил свали коженото си сако и вдигна над лактите ръкавите на пуловера. Ръцете му бяха възлести, космати и голи. Рядко се срещаха голи ръце. Асен погледна своите, блеснали от злато. На лявата ръка носеше рубин и часовник, на дясната — халка и монограм.

— Държиш да правя добро впечатление? Ако се нуждаеш от общество, да викна Саша?

— Ще ти откаже.

Асен отиде в кухнята. В хладилника имаше шунка, сирене, яйца, водка. Виното държеше в един шкаф на масата. Докато правеше сандвичи и се ровеше в създадения от Адриана ред, „миризмата“ го удари отново. Лъхаше от хладилника, от шкафове и рафтове, от всеки предмет и дреболия.

Ако Вера и Саша Балцер се срещнеха, щеше да му се наложи да се държи неестествено, да връща отново една дистанция, която беше преодолял с цената на усилия. Вера беше напуснала съпруга си, но колата им беше останала у нея. Шофираше като мъж и женствеността й не страдаше нито от скоростта, нито от вечно захапаната цигара. Държеше се рязко, не кокетираше. В първия момент му беше дала да разбере, че ще остане при него само ако иска и докато не й омръзне. Преподаваше английски език на екскурзоводи и превеждаше стихове. Заявяваше, че го прави за отмора, като хоби или по кой знае каква причина, но Асен смяташе, че самата тя пише и че е започнала да гледа сериозно на това занимание. Единственият път, когато я чу да рецитира (стихотворенията бяха от някакъв американец), в общия тон се прокраднаха и два доста сръчни стиха, но традиционната форма и някои езикови особености му подсказаха техния автор. Това беше самата Вера. Когато дойде ред на неговото мнение, спря се именно на тези стихове. Направи го по две причини, ако се беше хванал на малката й лъжа, критерият му щеше да се провали и, втората, жена с разклатено самочувствие и уязвена гордост беше, естествено, подготвена за компромиси. Вера издържа, когато й каза, че ако стиховете са писани от един и същи автор (нещо, в което се съмнява), то периодите са различни и неравни по достойнства, но очите й посърнаха и потвърдиха съмненията му.

Следващото неудобство произлезе от желанието й да види картините му. Не беше рисувал от години и всичките платна, които събираха прах в ателието му, бяха под нивото на нейните стихове. По-лошо беше, че и тук, в дома му, шестте картини, които висяха на стените, носеха черните инициали на Васил Каров. Бяха напористи платна, пълни със страсти, изглеждаха правени от отчаян труд и се превърнаха в стил на къщата. Според колорита им Адриана подбра цветовете на кресла и завеси. Всяка картина се превърна в невралгичен пункт, около който е съсредоточен животът в апартамента. До такава степен натрапиха стилистиката си, че домакини и гости започнаха да подражават на дръзкото им откровение и да се чувстват голи.

Завари Васил да лежи в стола, загледан в „Докосване“, с водка и цигара в ръце.

— Обади ли се на Саша?

— Да.

— Ще дойде ли?

— Да.

„Трябва да тегля думите от устата му!“ — ядоса се.

— Каза ли й, че чакам жена?

— Не.

— Попита ли нещо?

— Не.

Васил остави таблата с храната, бутилката с вино, чашите.

— Ще хапнеш ли нещо?

— Стига да има! — Васил не откъсваше поглед от картината. — Рисувах я през август. Бях с Нина Червената лилия. Взех кафе от Надежда и Лилията го свари в една тенджера. Гледах я да клечи над котлона с разперени пръсти на краката… Поиска ми се да я изхвърля на улицата.

— Направи ли го?

— Не бях ял три дни и бях луд от киселини. Нарисувах я за два часа. После ми идваше да я направя на дреп. Взех пари от Надежда и изтрезнях в милицията.

— Какво стана с Лилията?

— Сега ми се вижда улегнала картина. Понякога решавам да не пия, издаяня ден-два, а на третия се чувствам като книговодител след причастие. Знаеш ли защо пия?

— Не може да не си измислил причината!

Васил го погледна с празен поглед. Едва ли беше чул, а и да беше, такова подмятане не би му направило впечатление.

— Заради сутринта! Лошия стомах, киселините, гастритните спазми държат нащрек и не позволяват да се разлигавиш пред изгрев, цвете или нещо друго. Хора със спокойни стомаси, здрав тен и редовно отделяне стават добри войници. Ако решиш да рисуваш, развали си стомаха.

Саша позвъни. Направи го както обикновено. С три къси звъна съобщаваше на Адриана, че идва да пие кафе. Асен не мръдна. Затвори очи и видя жена си да става от леглото с разперен пеньоар, да го замята и да бърза към вратата.

— Ще отвориш ли? — попита Васил.

— Отворено е.

Няколко секунди след това чуха стъпките й по коридора. „Ще повърна!“ — помисли си Асен Москов. Затвори очи и опита да диша през носа. „Миризмата“ го връхлетя отново. Почувства смут, изтръпване на крайниците. Като отвори очи, видя червената глава на Саша, надвесена над него. Разговорът тръгна припряно, с насилена сърдечност. Саша бръкна с ръка в чинията с шунка, изпи на екс чаша вино и седна под стенния часовник, както беше сядала винаги, но мястото на Адриана беше празно и създаваше неловкост. Васил не мръдна от стола, не промени напрегнатата стойка, нито темпото на пиене. Разговорът отскачаше от „Лунната соната“, жена, която беше прекарала известно бреме с Васил и която Саша знаеше, на последното турне в Норвегия, на Адрианиното писмо, както и на догадки за жената, която Асен чакаше.

Наближаваше единадесет. Вера щеше да дойде всеки момент. Сега можеше да бъде сам, въпреки че лицата, които виждаше наоколо, бяха започнали да му създават спокойствие.

— Това е Вера! — каза Асен, когато половин час по-късно чуха звънеца. Беше излишно — и двамата чакаха появяването й, Асен заместваше Адриана. Искаше да го направи публично, да афишира новата си връзка. Беше ги принудил да се чувстват като участници в инсценировката. Без да го казват, и Васил, и Саша бяха издали присъдата си над заместителя. Тази вечер не можеха да откажат присъствие, но, ей богу, това беше първият и последен спектакъл.

Асен въведе момиче над среден ръст, с по-скоро руси коси и очи, които се запомнят. Първото впечатление не беше за цвят, а като че ли за дързост. Васил стана и предложи стол, направи го дървено, малко грубо и това беше първата крачка към естествено зародилата се непринуденост. Вера позна Саша Балцер, задържа ръката и направи сдържан, не лишен от мъжка солидарност комплимент.

„След малко ще отида да повърна!“ — реши Асен.

— Виж стените! — каза той. — Това са картините, които мога да ти покажа.

— Веднага ли?

— Не бързам! Виж ги като своеобразен реванш. Ти четеш свои стихове, аз показвам чужди картини.

— Как чужди?

— На Каров — каза Саша Балцер и го посочи.

Вера се огледа недоверчиво, но Асен потвърди с кимане.

— Не разбирам — Вера насилваше усмивката си. — Ако може да се вярва на табелата…

— Не може! Ще се задоволиш да видиш какво притежавам като частна собственост! — Асен допи водката. — Съжалявам, че не го познаваш достатъчно, за да разбереш колко приличат на него самия!

Васил Каров се засмя гърлено, с цяло тяло. Мършавият му стомах набираше пуловера, възлестите му ръце стискаха масата. До него звънеше накъсания сопран на Саша. Асен взе машинално парче шунка, изяде го, стана внимателно, отиде в тоалетната и повърна.

Седя дълго клекнал пред чинията на клозета, спокоен, с чувството, че се е държал добре и играл честно. Не чуваше смях. Заслуша се. Саша говореше за някоя от картините. Представи си ги прави една до друга, руса и червенокоса, и Васил пред масата с водка, с болен стомах и голи ръце. Нямаха никаква нужда от него. Асен се изправи, хвърли поглед в огледалото, видя блесналото си лице, пълните с влага очи. Отиде в спалнята, заключи вратата, съблече се и легна.

Събуди се в четири часа. Нямаше никой. В кухнята видя празни бутилки и измитите чинии, наредени за сушене в умивалника. Повъртя се и легна отново.