Андрея Илиев
И Тайсън си намери майстора

В кварталната градинка всяка сутрин се събираме десетина. Рано — към седем. Абе, не за тичане. Ония, спортягитге, шетат като пършинги по алеите. И тях ги знаем. Ама не са от нашия отбор. Ние сме кучкари. Изкарваме хайванчетата да се освободят от нуждите си. Аз с моя Нерон, Иван с Ричи, Стефан със Сара и прочие.

Е, вчера Фифи на мадам Бошнакова се заигра с Тайсън. Уф… Чакай. Фифи е пинчер. Една шепичка козина. Пък Тайсън е ротвайлер. Ама як, ей! Като стопанина си Савко. Той е борец и тежи към сто и петдесет кила — и то когато е гладен, по къси гащи и без ланците.

Не, мадам Бошнакова не е кучка. Тя е фризьорка в центъра. Винаги гримирана и напудрена. С изкуствени цици и надути устни. Към четирийсет килограма с герданите. А трябва да ти кажа, че носи много от тях по врата си. Може би се страхува, че без тоя баласт разгонената Фифи ще я отнесе нанякъде…

Та тъй. Вчера Фифи се заигра с Тайсън. И чудовището му с чудовище се запали, сборичкаха се, търколиха се в тревата и стана фала. Ротвайлерът налапа главичката на пинчера. И си стои. Нито стиска, нито пуска.

Фифи се замята и заскимтя. Мадам Бошнакова й заприглася отстрани. Опита да приближи, но Тайсън я погледна с кръвясалите си очи и оголи предупредително зъби. Изпод тях, повтарям, скимучеше Фифи.

— Има ли мъже? — запита риторично Бошнакова и вдигна очи към небето.

Огледахме се един друг. Абе, има, ама Тайсън да не е жена, че да му трябва мъж?…

Сетихме се за Савко. Той има такъв навик — пусне в края на градинката кучето и се нареди на сергията за вестници. Хм… Ето го — идва секунди преди Бошнакова да припадне. Зяпна стройната кучешка композиция и се плесна по челото, което пък доведе до верижна реакция — затресоха се десетки кила сланина по най-невероятни места на туловището му.

— Господине, кажете му да пусне Фифи! — страстно и с ръце на силиконите се примоли Бошнакова.

Савко затвори уста, примлясна и рече замислен:

— Няма да стане.

— Как! Как няма?… Моля ви се!

Само дето не се срути в краката му. Фифи започна нова ария — изглежда зъбите на Тайсън вече я боцнаха тук-там.

— Мене не ме слуша — призна гузно Савко.

— Кого слуша? — изви като в мексикански сериал мадам.

— Жената — сведе очи борецът.

— Да дойде! Веднага!… Отиде ми кученцето!

Фифи май се умори и спря да се мята. Писъците на Бошнакова обаче достигнаха до невиждани децибели.

Савко се извърна. Живееше през няколко блока и то на десетия етаж. Лицето му посърна — сигурно си представи колко калории ще изръси бадева. После се отпусна благо и бръкна в джоба си. Извади джиесем, достоен за ръста му. Боцна с дебелия си показалец в клавиатурата и почти минута обяснява ситуацията. После още трийсетина секунди слуша и кима, чоплейки носа си.

Фифи престана да скимти.

Бошнакова висеше на раменете на двама от колегите.

Савко приближи към кучетата. Свали мобилния от ухото си и го поднесе към главата на кучето. Възцарилата тишина се бе раздрана от строг фелфебелски глас:

— Тайсън!

Ротвайлерът застина.

— Ненормалник! Веднага пусни кученцето!

Огромното куче се сви гузно. Изплю Фифи и някак изведнъж се смали…