Андрея Илиев
Късо за дълго

Значи Миро е едно малко гадче. Комплексар. Костюмар. И вратовръзкаджия. А как се заяжда! Е, не с момчета, щото те развалят физиономии. Мачка момичета от долните етажи на обществото — магазинерки, келнерки… С нисък социален статус, демек. По един и същ начин, защото е тъп да измисли друг — премрежи очи и мазно-мазно:

— Госпожице, душата ви е много красива, нали?

Момичето пламва и обикновено отговаря кокетно:

— Защо мислите така?

И подлецът Миро нанася смъртоносния си удар:

— Обикновено тези, които са грозни външно, имат красива душа.

Най-често получаваше по едно „простак“ и толкова.

Но нали знаеш, всеки в края на краищата си намира майстора.

Бяхме в командировка из провинцията. И в едно кафене с евтини пластмасови столове и маси Миро си разигра театрото.

В интерес на истината, момичето си бе грозничко, ама си личеше, че хич не му пука. Барбара Стрейзънд, бе. И когато той й тресна своето „обикновено тези, които са грозни външно, имат красиви души“, то го стрелна и отвърна кротко:

— При тоя дълъг език, навярно х… ти е много, много малък…