Андрея Илиев
За жените и автобусите

Карам автобус. Ама много време, човече! Сигурно сто години. Къде ли не съм ходил в България!… То София, то Видин… А пък Ямбол и Сливен ги имам за махалата! Автобус ли е — всяко бръмване, всяко скърцане по него го разчитам! Езика им знам!… На, него научих, пък женския език не можах… Ето, жената вчера ми вика на тръгване: „Закъсала ми се дръжката на чантата“. Хубаво, слагам си го в компютъра, че довечера трябва да я зашия. Връщам се и аха да хвана голямата губерка, тя пита: „Не ми ли купи нова чанта от Ямбол?“ Понечих да отворя уста, а тя като блъвна отгоре ми: „Нали ти казах да ми купиш?“

Но това е нищо… Аз да ти кажа от това неразбиране какъв срам брах преди години. Значи Трайчо, колегата, като въртял до Бургас, харесал една градска. И хъката-мъката — поискал си… А тя при директора на ДАП-а и ей такава уста!… На миш-маш без магданоз го направила!… И на другия ден отивам да вземам пътния лист за Сливенския балкан — ще карам деца на пионерски лагер. При диспечера — шефът. И като разбра накъде ще карам, навъси се и вика: „Вчера Трайчо ми сервира една яхния с една даскалица, гледай и ти да ме зарадваш! Ще хвърчат пагони!“ То при нас какви пагони, ама директорът преди това е бил военен и като вдигне мерника на някого за гонене, така вика…

Та качвам се аз, отварям вратите. Качват се и децата. Идва една майка и ми вика: „Може ли да дойда до лагера, че миналата година една мизерия беше… Ако знаех, нямаше да го пратя моя Ивайло!“ Погледнах — поне седем места свободни, курсът платен. Викам: „Може!“

Закарах ги по живо, по здраво, оставих ги. Изчаках десетина минути майката да огледа. Върна се доволна: „Тук — вика — бива. Има условия“. И седна на предната седалка вдясно от мене. Тогавашните автобуси нали ги знаеш, имаше такива седалки — за началници, за контролата… И си говорим през целия път. И забележи — Сливенски балкан, гори тилилейски, отбивки много. Обаче аз си карам. Да си кажа честно, мина ми това-онова в главата. Засукана жена — всичко по нея както се полага. А което не е както се полага — по-хубаво от моето вкъщи… Как да не ти мине поганска мисъл — седнала, засмяла се, кръстосала крака така, че… Горещо й стана, съблече блузката, по едно червено потниче остана… И смее се, доволна явно, че Ивайло е на хубаво място. Бузките й руменеят, едни капчици като бисерчета над горната й устна… Да ги изпиеш!

Обаче като не знам как ще реагира? Ще си поискам, ами ако се разпищи? Ако утре цъфне при директора? Хвръкват ми пагоните! А иди после обяснявай на жената що са те уволнили!… Това ми се върти пет минути в главата. После десет минути си представям как й смигам, завивам в първата отбивка, как… После пак пет минути директора и жената във формата на буквата ф… И хоп — показаха се първите къщи на нашето градче.

Булката пожела да я оставя пак на училището и аз завъртях там. Тръгна да слиза, обаче спря, забърка в чантата си. Извади портмонето си, зарови в него. Извади пет лева и ми ги остави на двигателя. „Няма нужда — викам, — курсът е платен“. А тя вече се бе свъсила, помен няма от оная разговорлива и усмихната жена. „Не — казва, — това не е за курса. Това е да си купиш една ножка“. Ха сега де! „Имам си към инструмента — викам, — нямам нужда“. А тая направо изсъска: „Купи си нова и по-остра. И си отрежи оная работа, щото май не ти трябва!“

И се изнесе навън като градоносен облак… Та това исках да ти кажа: човеко, жената не е лесна за разбиране като автобуса!