Андрея Илиев
История с шпеков салам

На опашката за пенсии говореха най-вече колко трудно се живее с тия пари или за някоя далавера, напълнила гушата на еди-кой си. Второто обикновено се проточваше повече — всички знаеха как се прекарва месец на празни черва.

Сивият, сбръчкан мъж, облечен в зелен военен шлифер без пагони, такъв панталон с изваден червен кант отстрани и кафяви половинки с изтъркани подметки, винаги мълчеше. Понякога очите му пламваха, друг път устната му потреперваше. Или клатеше глава, но това можеше и да е тик.

Веднъж, след поредната „разнищена“ далавера, той не се сдържа и започна нервно:

— Какви будали сме били… Какъв будала съм бил… Зададеше се празник и командирът рече: „Йорданов, виж там оправи нещо за банкета“. И аз какво — заповед. Отивам при артелчика и вземам от него две щафети шпеков салам. Качвам се на москвича и право у винпрома. „Има ли ракийка?“ — хиля се на портала. А те: „Само с мезето сме кът“. Давам им шпека. Те качват двайсетина шишета.

Оттам пак на москвича и към „Родопа“. „Има ли мезе?“ — питам. А те: „Само пиенето е кът“. Вадя пет бутилки. Те качват десетина щафети шпеков салам.

Връщам се в поделението и първата ми работа е да върна на артелчика двете щафети — да не подядем войниците. И правим банкета с другото… Какви, какви будали сме били…

Опашката мълчи, замечтана за онова време, когато можеше да ядеш шпеков салам и да си честен…