Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 7 гласа)

Информация

Издание:

Андрея Илиев. Истории от 4×100 без шопска салата

Издателство Арт клуб „Херос“, Стара Загора, 2012

Първо издание

Художник на корицата: Камелия Мирчева

История

  1. — Добавяне

Пиша за туй да ви кажа, че дето го разправят, че до някоя година тренът ни щял да е в Европа — лъжат! Като нашият дърт циганин Маньо лъжат, да знаете!… Ама по реда си… Всичко се започна от колата. Жената ме заяде: „Животът ми си отиде без кола. Виж Петко Шогуна, Васил Клепалото, Гацо Тирбушона…“ И като изреди половин село, се тросна: „Купиха коли от Германия, пък ти…“ Издържа ли се на тая канонада?

Събрахме се един москвич (ама „Алеко“, ей!) и ето ни в Австрия. Там като ни виснаха ченетата като заредени миши капани!… Добре, че беше късна есен и нямаше мухи.

Гледа асфалта Киро Котака и мърка заканително:

— И ние ще го направим!

Стоян ни сочи един висок блок, само алуминий и стъкло, и върти глава:

— Хей, напрайвам го и аз! Като открия фирмата и събера при мен Кънчо Кукуригото, Стефан Коняка и Дебелия Митьо…

Минаваме край едни витрини, пълни с дрехи, и Борянчо не остана назад:

— Ей това си мечтая да имам!

Само аз си мълча. Какво да приказвам — всички знаят, че съм фукара.

Ей на, спряхме на един крайпътен паркинг. Обикновен. Другите се юрнаха за дънки и кока-кола, а аз — към тоалетната. Да пия вода и друго… там, нали знаете…

Абе, то трябва да се отиде и да се види! Лъскаво, чисто, едни плочки — пада ти капата!… Гледам кранове — обаче без върток! Как ще си пуснеш вода? Оттук ги оглеждам, оттам ги оглеждам — няма!… И ха да си тръгна жаден, гледам иде един русоляв, бозав направо, с пластмасово шише. Викам си: тоя ще ме оправи!…

Влезе швабата, сложи ръце под крана и той лисна вода! Без да завърти никакъв върток! Изпотих се. Огледах моя — също като неговия. Предпазливо бутнах ръцете — шурна, бе! Стреснах се — водата спря. Ха сега! Пак сложих ръцете под крана — текна! Брее! Германецът излезе, а аз все около крана обикалям — Господи, как става тая работа? Чакай да видя отдолу… надникнах — като се юрна една вода… Изми ми очите.

Пих ли, не пих ли… Влязох в тоалетната. Да те е грях да стъпиш вътре, па камо ли другото… Обаче вода не тече. Брее! Огледах се хубавичко, за да не ме изненада някой кран баш като седна… Няма. Наместих се, но съм на спусък — готов да скоча. Едно чакаш обаче, друго става. Усещам, че отдолу нещо ми притопля. Замръзнах. После скочих бързо като каубой и се извърнах. Нищо! Брее! Пак седнах — обаче внимателно и леко поразкрачен. Докато опрях до седалката и долу светна червена светлинка. Скочих пак. Огледах се със свалени гащи и го видях. Реотанчето, бе!… Седнеш — включва се! Станеш — гасне!… Брее!

Излязох навън. Селските ме чакат и се хилят:

— Глей го, мокър като котарак! Да не си надничал в чинията, а?

А мен ми е тъжно, тъжно.

— Няма да ги стигнем, ей! — викам. — Няма. Хилядо години няма да ги стигнем!

Клатя се в колата и мисля, мисля.

Киро Котака ще го направи тоя асфалт, няма спор. И по-гладък може. Но още на другия ден Карабаша ще се напие като донски казак и ще подкара булдозера по него.

Стоян ще вдигне своя алуминиев небостъргач. Като нищо. Че и по-хубав от австрийския. Но още същата вечер ще се струпат Чонгаровите вагабонти и ще смъкнат стъкларията с прашките… Хилядо години няма да ги стигнем! Ако ли пък стане тая работа, то значи, че те са се спънали, а не че ние сме тичали бързо.

Тъй че — не вярвайте! И ако влака свирне и кондукторът извика „Гара Европа“, вие не бързайте да слизате, а погледнете първо през прозореца — тя ли е, аджеба!…

Край
Читателите на „Няма да ги стигнем, ей!“ са прочели и: