Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
After the Affair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
amcocker (2011)
Разпознаване и корекция
cveata (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2012)

Издание:

Миранда Лий. Оживели мечти

ИК „Арлекин-България ЕООД“, София, 1995

Редактор: Емилия Тенева

ISBN: 954–11–0315–4

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Каси чу как Дан пое дълбоко дъх, пристъпи напред и се изравни с нея. Тя улови студения му поглед.

Джейсън вървеше към нея, малката му фигура се движеше пъргаво. Каси се молеше Дан да не узнае, че е баща на детето. То бе дребничко за възрастта си. Косите му бяха светли, съвсем различни от тези на баща му, но очите — черни, дълбоки, пронизващи — бяха досущ като на Дан. Каси можеше само да се надява той да не познае сина си.

Джейсън се появи на верандата.

— Мамо, спечелихме, спечелихме! Не е ли страхотно? Другата седмица ще бъда…

Каси се стараеше да не поглежда към Дан. Чувстваше, че е напрегнат.

— Чудесно, съкровище — отвърне тя и прегърна момчето.

„Бъди проклет Дан Макей!“, мислеше си Каси.

— Мамо, видя ли хеликоптера? Направо е велик! Как искам да се повозя с него!

Каси се намръщи, раздразнена от прищевките на сина си. Всичко, което искаше в този момент, беше да се махне някъде далече. Страхуваше се, че Дан може да избухне всеки миг.

— Джейсън, не мисля, че… — не успя да довърши тя.

— Това може да стане, понеже хеликоптерът е мой — прекъсна я Дан.

Тя се обърна към него.

— Твой?!

— Мой! — изгледа я изпитателно. Смръщи се и черните му вежди се сключиха.

— О! Чу ли това, мамо?

Каси отвърна с леко кимване.

— Приятел ли сте на мама? — запита Джейсън.

— Бях… много отдавна — едва успя да изрече Дан.

— Наистина ли хеликоптерът е ваш?

— Струва ми се, че е проблем за мен да накарам хората да вярват в това, което говоря. Да, Джейсън, безспорно е мой.

— Ще може ли да се повозя днес? Сега?

— Ако искаш.

— Джейсън, не мисля…

— Ще се возя на хеликоптер! — радваше се Джейсън и дори не чуваше възраженията на майка си. Лицето му сияеше от щастие.

— О, почакай да кажа на баба за това! — детето не беше на себе си от радост.

Каси простена. Синът й я погледна учудено.

— Добре ли си, мамо? Изглеждаш зле.

— Аз… Имам главоболие. Страхувам се, че днес ще трябва да откажем на господин Макей.

— Пфу…

Дан се наведе към Джейсън.

— Не се отчайвай. Някой друг път, все ще се намери време. На колко години си?

Каси замръзна.

— На осем, ставам на девет през ноември — гордо обяви Джейсън.

— На девет? — Дан я изгледа с укор.

Трудно, й беше да го погледне, но Каси събра цялата си гордост и вдигна очи към него. Сега той знаеше със сигурност. Беше неизбежно, рано или късно щеше да научи. Но сега, когато знаеше, какво щеше да направи? Беше притеснена. Толкова черни мисли минаваха през главата й!

Майка й се зададе.

— Боже Господи, какво ходене! Джейсън, не бива да се отделяш от мен така!

Госпожа Палмър не можеше да познае Дан, тъй като не го бе виждала, но скоро щеше да узнае името му. Каси се надяваше, че Джоан ще преодолее голямото си учудване и няма да се издаде пред Джейсън. Всъщност, доколкото я познаваше, това беше невъзможно.

Джоан Палмър беше на около петдесет, добре запазена, с фризирана руса коса, тук-там прошарена. Имаше хубаво тяло. Когато Каси беше малка, хората казваха, че е одрала кожата на майка си. Но Джоан беше до известна степен с остарели разбирания, вярваше, че целта на жената е да създаде семейство. Каси пък беше модерна, независима жена. Госпожа Палмър нямаше да пропусне да се запознае с красив мъж като Дан, подходяща партия за дъщеря й.

Поведението на Каси на няколко пъти бе разпалвало страстите и ставало тема на разговор в малкото градче. Майка й също бе живяла доста време самотна. Изминали бяха цели девет години, откакто бащата на Каси почина. И чак сега, Джоан бе приела да се омъжи за Роджър Полън — шефа на дъщеря й. Сватбата беше само след две седмици.

Най-накрая госпожа Палмър престана да оглежда Дан.

— Как беше на търга, Каси? Имаше ли късмет?

— Струва ми се, че не. Всичко беше много скъпо.

— Виж бабо, този човек е стар приятел на мама и има хеликоптер. Той обеща да ме повози, нали, господине?

— Да, обещавам ти.

— Стига, Джейсън! Много мило от ваша страна, господин… ъъъ…

— Каси, няма ли да ни запознаеш? — усмихна се Джоан.

Трудно й беше да представи на майка си мъжа, който я бе изоставил. Госпожа Палмър щеше да се досети за всичко от името.

— Мамо, това е новият собственик на Страт Хейвън — господин Макей… Господин Дан Макей.

— Приятно ми е, господин Мак… О, Господи! — тя отпусна протегната си ръка.

Напрежението трептеше във въздуха. Само детската наивност на Джейсън помогна.

— Радвам се да се запозная с вас, господин Макей — каза момчето и бързо подаде ръка.

— Наричай ме Дан.

— Джейсън, мисля, че трябва… — не довърши Каси.

— Дан е по-добре, предпочитам да се обръщат към мен така.

— Тук ли ще живееш, Дан? Може ли да ти идвам на гости понякога?

— Когато поискаш… синко.

Тя замръзна. Погледна Дан умолително. Сякаш очите й говореха: „Моля те, не му казвай. Моля те…“.

Той отвърна на погледа й със студенина, която я накара да потръпне.

— Чу ли това, мамо?

— Да, Джейсън, чух. Сега трябва да вървим. Радвам се, че те срещнах отново, Дан! — каза тя и пое чантата си от него.

— Тръгваш ли, мамо? — обърна се Каси към Джоан.

— О… Да, разбира се… Довиждане, господине… Довиждане.

Каси хвана майка си под ръка и заслиза по стълбите. Джейсън подскачаше пред тях и весело подвикваше. На Каси й бе трудно да се овладее. Искаше да се върне обратно, да моли Дан да не разрушава щастието на нея и сина й. Той нямаше право да се върне след толкова години и да обърка живота й отново. Джейсън бе живял дълго без баща. Появата му само би объркала нещата. Още повече, той не беше женен за Каси и цял Ривърсбенд щеше да прогърми.

— Каси…

— Какво? Извинявай, мамо. Още съм разстроена.

— Сигурно ти е било много трудно, скъпа, не те виня. Да видиш Дан Макей, да разбереш, че е новият собственик на Страт Хейвън и накрая, появата на Джейсън, това наистина е много!

Каси въздъхна. Те тръгнаха по въжения мост. Джейсън беше в средата, подскачаше и го клатеше с всичка сила. Беше радостен.

— Джейсън! Веднага престани! Изчакай ни или върви напред! Да не би да искаш баба ти и аз да паднем в реката?

— Съжалявам, мамо — отвърна момчето и се затича напред по моста, използва го като трамплин, а той се тресеше и люлееше под краката им.

— Това дете!

— Може би има нужда от силна бащина ръка — каза Джоан.

— О, мамо! Какво искаш да кажеш?! — погледна я остро Каси.

Госпожа Палмър се направи, че не е чула.

— Нищо, нищо.

— Какво от това, че Дан е красив и преуспяващ, трябва ли затова да се омъжа за него?

— Той не е точно такъв, какъвто си го представях. Мислех го за опърпан дългокос художник, без пукнат цент в джоба. Този Дан Макей, който видях днес, е много по-различен — настояваше Джоан.

— О, мамо! Сега Дан е богат и улегнал мъж и какво? Това е само повърхностна представа. Не се лъжи по външността. Дай ми възможност да бъда горда.

— Да, Каси, но времето минава. Хората правят грешки, но животът продължава. Може би ти… О, скъпа… Сега разбирам… забравих, че е женен.

— Жена му е починала наскоро, но това не променя нещата. И преди да си ме попитала, не, няма други деца — съобщи Каси.

— Бабо, мамо, хайде!

— Идваме, Джейсън! — извика майка му.

— Какво ще направи той с детето? Имам предвид… Той разбра. А кой не би? Очите на Джейсън са като неговите.

— Трябва ли да продължаваме, мамо? Опитвам се да го забравя — каза Каси нетърпеливо.

— Ще ти бъде трудно, нали ни е съсед.

— Не живеем в града. Има цяла миля разстояние от вкъщи до Страт Хейвън.

— Не бъди смешна, Каси. Много добре знаеш, че той няма да забрави нито сина си, нито теб! Видях как гледаше детето. Той очаква обич.

Каси мислеше да каже на майка си, че не любовта водеше Дан, а желанието му да притежава.

— Ще му позволя да вижда Джейсън, но не и да му каже истината — рече тя възмутено.

— Не можеш да го спреш. Чувствам, че науми ли си нещо този човек, лесно не се отказва — отсече Джоан.

На Каси и дойде много.

— Ето, мамо, вземи джипа и закарай Джейсън у дома. Искам да видя конете, преди да се е стъмнило — даде ключовете на майка си.

— Ти и тези коне!

— Няма да се бавя дълго — извика тя и продължи покрай реката.

Едва чу майка си, която спомена нещо за умиране от глад, но не се обърна. Всъщност знаеше, че конете са били добре напоени и нахранени сутринта. Нямаше защо да се притеснява за тях. Просто се нуждаеше от няколко спокойни мига, далеч от любопитството на майка си и непрестанното бърборене на Джейсън. Нуждаеше се от време, време, за да подреди разпилените си мисли и да се успокои.

Конете наостриха уши при появата на Каси. Рози изцвили и изприпка до оградата. Чакаше потупване. Инстинктивната привързаност на кобилата беше трогателна. Ако и хората бяха такива… Рози беше осемнайсетгодишна, безплодна и в окаяно състояние, когато Каси я спаси от касапина. Хората, като я видеха сега, не можеха да повярват на очите си. Рози не беше онова едва кретащо създание, което беше преди осемнадесет месеца. Сега пращеше от здраве и скоро щеше да си има рожба.

— Здравей, мила! Виждам, че няма да раждаш довечера. Така е добре, трябва да задържиш кончето още един месец! Разбра ли Рози, момичето ми!

Кобилата поклати глава сякаш в знак на съгласие.

Каси въздъхна и прегърна Рози през врата.

— Мъжът, от когото е моят син, се върна отново, Рози. Не познавам Дан. Това беше отдавна, преди ти да се появиш. Но сега не го обичам. Всъщност го мразя! Но не това е проблемът, а може и да е… Разбираш ме…

Долепи страна до топлата муцуна на кобилата.

— Трябва да ти призная нещо ужасно. Ненавиждам се за това, но… Истината си е истина. Когато Дан ме целуна в библиотеката, за момент не исках да спира. След толкова време почувствах същата тръпка както някога. Как е възможно? Та аз толкова го мразя?

Рози сякаш разбираше своята стопанка. Поднасяше влажната си муцуна към ръката на Каси.

„Тук съм, всичко ще бъде наред“, като че ли се опитваше да каже кобилата.

Каси въздъхна и се изправи. Прегърна любимката си за сбогом. Обърна се и тръгна по дългия път към дома.

По средата на пътя, нагоре по хълма, Каси се спря и погледна през рамо. Самотна фигура се очертаваше на верандата на Страт Хейвън. Последните лъчи на дневната светлина се стопяваха в небето. В този полумрак и беше трудно да вижда, но с цялото си същество усещаше, че това е Дан.

Потръпна, той я гледаше и обмисляше следващата си стъпка.

Каси знаеше, че въпреки молбата й да не прекосява реката, Дан нямаше да се откаже току-така. Щеше да дойде, но не за нея, а за сина си. Беше така неизбежно, както изгрева и залеза.

Бе само въпрос на време!