Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
After the Affair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
amcocker (2011)
Разпознаване и корекция
cveata (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2012)

Издание:

Миранда Лий. Оживели мечти

ИК „Арлекин-България ЕООД“, София, 1995

Редактор: Емилия Тенева

ISBN: 954–11–0315–4

История

  1. — Добавяне

Десета глава

Каси се събуди, когато навън още бе сумрак, скочи от леглото и се изправи. За няколко секунди не можеше да осъзнае, къде се намира, защо е сама.

Отново потъна в топлата постеля, зарови глава в пухкавата възглавница и въздъхна тежко. После се добра до нощната лампа и я запали. Погледна часовника си. Беше шест и десет. Спала бе повече от десет часа!

Очите й зърнаха леко открехнатата врата. Дан бе идвал през нощта, така ли? Ако това е така, защо не бе в леглото й сега? Защо я бе оставил сама, след като толкова дълго се бе борил, за да я притежава?

Колкото повече разсъждаваше над постъпката му от предишната нощ, толкова повече се объркваше. Нищо нямаше значение. За нея всичко бе безсмислено.

Реалност ли бе или не? Действително ли я обичаше? По-силни ли бяха чувствата му от плътското желание да я има в леглото си? Ако това бе така, съзнаваше причината, поради която я бе оставил през нощта.

А може би, страстта му бе угаснала и вече не копнееше за нея? Сигурно единствената му мечта е била види брачната халка на ръката й, а сина си — под своя покрив.

Притесняваше се. Стомахът й се свиваше. Беше толкова объркана.

О, Господи… Ами ако той никога не пожелае да я дари с любовта си? Ако просто я бе заробил, затворил завинаги в черупката на брака? Ами ако…?

Изрида. Не можеше да се представи, че е така! Мисълта й препускаше, фантазията й се развихри. Не, Дан не беше жесток, поне не толкова! Не би си позволил!

Но можеше ли тя да твърди това?

Отметна завивката си и скочи от леглото, не й се щеше да продължава да лежи и да си представя все страшни неща. Всичко, което си бе мислила, бе просто плод на въображението й, нищо повече, глупави, невъзможни мисли!

Пое си дълбоко дъх. Беше решена да направи всичко, за да спре ума си да измисля.

Една разходка! Това бе решение! Щеше да се облече и да отиде на разходка. Щеше да се разведри. Може да тръгне надолу по реката, да гледа изгрева и да се любува на природата. Струваше си дори да отиде да види Рози. Нямаше да се забави дълго, трябваше да се освободи поне от тази грижа. Така нямаше да се безпокои за кобилата.

Десет минути по-късно, Каси бе взела душ и бе облякла джинсите си. Оправи леглото. После на пръсти слезе до кухнята. Сипа си чаша мляко и почти излизаше, когато забеляза, че на стената, близо до външната врата, имаше място за оставяне на бележки.

Постоя малко, поколеба се. После набързо написа едно съобщение, в което обясняваше на Дан къде точно ще бъде.

Слънцето вече се бе вдигнало над хоризонта и хвърляше огнените си отблясъци в тъмните води на реката, когато тя прекосяваше моста.

Студено й беше, затова продължи към конюшнята. Съзря някакви кончета в далечината, но сред тях не видя кобилата. Къде беше тя? Може би си почиваше в яслата, но…

Забърза, за малко не се препъна, като тичаше надолу по речния бряг. Премина разстоянието светкавично бързо, спря при оградата, която отделяше поляната.

Къде бе Рози? Гледаше на всички страни, но никъде не я откри. Мястото изглеждаше пусто.

Изведнъж я видя, кобилата лежеше просната на земята в отдалечено крайче, под старото смокиново дърво.

Никога до този момент Каси не бе изпадала в паника. Животното раждаше, кървеше и явно страдаше от болките.

„О, мили Боже — молеше се тя, сърцето й биеше неистово, сълзи се стичаха от очите й. — Помогни ми и нека нищо лошо не се случи на моята Рози!“

За миг прескочи оградата и се озова до измъчената кобила.

— Ето, ето, сега, Рози — проплака тя, падна на колене в прахта, трепереше. Прегърна кобилата. — Тук съм, стара приятелко. Тук съм. Всичко ще бъде наред.

Но не всичко беше наред. Животното раждаше и то с усложнения. Жребчето не бе точно в родилния канал. Каси трябваше да прояви целия си професионализъм и много търпение, за да се справи с аномалията.

Рози изглеждаше крайно изтощена. Беше стара и се изморяваше бързо. Стопанката й се почувства безпомощна, но не издаде страха си, говореше й със спокоен глас и подканяше кобилата: „Чудесно се справяш, скъпа моя! Почини си малко“. Бе взела главата на Рози в скута си, милваше я и приказваше нежно. Именно от това се нуждаеше животното.

Започна нова контракция. Рози се скова. Главата й се вирна високо нагоре, а после отново клюмна върху коленете на Каси. Стопанката се чувстваше така безпомощна, все едно всеки миг можеше да закрещи. Не го направи. Усилията й да се овладее, да остане спокойна, да бъде опора на Рози, бяха неимоверни.

Времето минаваше, тревогите й се множаха. Ех, ако бе взела лекарската си чанта. Инжекция, която да усили контракциите, това бе нужно сега.

Рози не бе млада. Каси отново я замоли:

— Хайде, мила — окуражаваше я, — можеш! Ето, още малко, още един напън…

И за нейна изненада, кобилата сякаш я разбра. Последваха няколко силни тласъка и от тялото й се изсипа слуз и под плацентата се показа едно прекрасно, пълничко и здраво жребче.

— Чудесно! — възкликна Каси. Сълзи напираха в очите й, сълзи на облекчение и радост. Когато болката отшумя, Рози се посъвзе, стъпи на земята и веднага се зае с рожбата си. Отдавна не бе раждала, но инстинктът й бе съхранен. Майчински облизваше кончето. Дългият й език се захвана с основната задача — да почисти и подсуши кончето, колкото се може по-скоро.

Каси се отправи към оградата, прескочи я, за да измие ръцете си на резервоара с вода, после се върна обратно. Искаше да се полюбува още малко на усърдието на Рози.

Кобилата не спря, докато не изсуши напълно козината на кончето. След това започна да го учи да стои изправено върху крехките си копитца. В действителност, малкото конче се бе оказало кобилка — ветеринарката позна това, когато то изви врат, сякаш бе направено от ластик. Рози го приласка към себе си, подтиквайки го да бозае. Помагаше му през цялото време, когато то се затрудняваше да суче.

Всичко ставаше бавно, но кобилата бе търпелива, не се предаваше. Трудно й беше, защото кончето се бе появило на белия свят по-рано от очакваното. Тънките му крачета не го държаха и то все падаше.

Каси скръсти ръце, едва когато животното най-после стъпи здраво на земята и засука от майчиното мляко. Чувстваше се така, сякаш щеше да се пръсне от гордост. И тя имаше принос в раждането на кончето. На времето сама бе спасила кобилата. Сълзите й се стичаха по бузите.

— Значи си била тук?

Обърна се и видя Дан, който ядосано крачеше насреща й. Спря се пред нея, но гневът му премина в раздразнение, когато видя очите й.

— О, не, стига толкова — промърмори си той. — Само не и сълзи отново! — разтърси глава в знак на неодобрение. Въздъхна уморено. — Дори и аз не съм способен да се справя с това — Каси примигна насреща му. — Същото се отнася и до тези проклети, притеснени, невинни погледи — избухна той. — Ти се съгласи на тази женитба. В действителност бях главният фактор, но знаеш, че всичко е заради Джейсън! По дяволите! — прокара нервно пръсти през косата си, очите му бяха огледало на душата, на разочарованието, което го бе обзело.

Каси се изненада от бурната му реакция.

Ами, ако той изпуснеше напълно нервите си? Мъж — студен, безчувствен, загрубял. Не, това не беше той.

— По дяволите, Каси! — избухна Дан. — Не съм способен да съм толкова търпелив. Опитах се да бъда примерен съпруг снощи, нали така? И най-трудното нещо, което някога съм правил, да те оставя да заспиш, и да преодолея страстта си!

Сърцето й замря. Значи той я желаеше?! Така си беше!

— И какво се случва сега? — сви безпомощно рамене, обгърна плещите й и я разтърси. — Събудих се тази сутрин и намерих леглото ти празно, подредено и изоставено. Повече от час те търсих… притеснявах се… И сега, когато те намерих, ти пак си потънала в сълзи. Какво да направя аз? Може би, дори и от това не се интересуваш…?

— О, Дан — успя да го прекъсне, въпреки че беше почти останала, без дъх — така съжалявам… Аз… Не откри ли бележката ми?

— Бележка? — вдигна изненадано ръце.

— Оставих съобщение в кухнята, че излизам и че ще посетя конете… Явно не си го видял. А плача от щастие и това няма нищо общо с нас, с брака ни. Виждаш ли? — посочи към оградата. — Рози има конче. Малката кобилка. Затова се забавих толкова… Имаше работа за мен. Когато дойдох, тя раждаше и трябваше да й помогна… — Каси посочи към кобилата, която се справяше добре. Грижеше се за малкото, а то сучеше закриляно от майчиното тяло. — Разбираш ли? — погледна към съпруга си, очите й блестяха, пълни със сълзи на умиление. — Разбираш ли? — повтори тя нетърпеливо, защото Дан все още не й бе отговорил.

Той дълго наблюдава лицето й и най-накрая каза:

— Да — гласът му бе плътен.

Изведнъж я обзе пълно спокойствие. Той я разбираше… Приближи се към него, въздъхна:

— Благодаря на Бога!

Сега знаеше, без съмнение, обичаше Макей, не се колебаеше, наистина имаше нужда от него! Любовта й бе силна, почти безгранична… Сега, когато Дан й бе дал знак, че наистина се интересува от това, бракът им да потръгне, че наистина е загрижен за нея… Така си беше… Беше готова на нещо повече от компромис в името на общото им бъдеще.

— Значи ти не си мислила да ме напуснеш? — попита Макей все още намръщено.

— Не!

Бе нащрек. Питаше невярващо:

— И сълзите ти са били заради кобилата?

— Кълна се.

Постепенно безпокойството изчезна от лицето му, макар да не се усмихваше. Гледаше Рози. Каза:

— Тази Рози… Тя значи много за теб, нали?

— Да, така е.

— Защо?

Искаше й се да му разкаже всичко за кобилата. Впусна се в разказа с ентусиазма на истински приятел на животните.

— Не можех да си позволя да я оставя, иначе щеше да се превърне в храна за кучетата, разбираш, нали?

Бе почти привършила историята, изпитваше задоволство, защото Дан я слушаше с интерес.

Той я погледна малко язвително и рече:

— Да… Ами останалите коне тук? — продължи той, изглеждаше смаян. — И другите ли са с подобна съдба?

— Повечето от тях. Но Рози е нещо специално. Другите ще ги продам или върна на стопаните им, когато оздравеят. Никога не бих се разделила с Рози.

Те вървяха по пътеката и разговаряха.

— Защо не ги преместиш на острова? — предложи Дан. — Има достатъчно пасбища.

— Чудесно би било, но…

— Какво, но?

— Свикнали са с конюшните. Зимата тук е сурова. Нуждаят се от подслон, когато навън вали.

— Ще получиш конюшни.

Каси се начумери и каза:

— Добрите конюшни са много скъпи. Може би…

— Каси! — Дан я прекъсна. Хвана я за раменете и я притегли към себе си. — Мога да си позволя да изградя конюшни. Мога да направя всичко, което поискаш! Всичко! Само трябва да ми кажеш какво желаеш още и ще го имаш.

Сърцето й се сви. Лицето на Макей изглеждаше красиво и сериозно.

„Не би могъл да ми купиш това, от което имам нужда, Дан“ — в съзнанието й се прокрадна натрапчива мисъл, но тя бързо я прогони. Той наистина правеше всичко, за да я зарадва. А може би, го интересуваше само Джейсън? Но защо тогава си правеше труда да задоволява прищевките й? Нещата сякаш бяха много по-обнадеждаващи, отколкото й се струваха сутринта.

Усмихна се. В любовта бяха нужни двама. Уверена бе в това, затова беше готова да прави компромиси.

— Ще се възползвам, щом наистина желаеш — произнесе думите с лекота.

— Само кажи какво ти трябва!

Каси виждаше, че Дан би се радвал, ако можеше да й купи и подари нещо. Сигурно това бе начинът, по който искаше да изкупи греховете си към нея. Но в този миг нищо не й идваше наум.

Не знаеше какво да поиска от него.

— Аз… Аз ще се радвам на едни нови гуми за джипа.

— Гуми? — направи гримаса съпругът й. — Предлагам ти всичко на света, а ти си пожелаваш гуми!

Каси го наблюдаваше. Изглеждаше щастлив.

— Дан — промълви госпожа Макей, гласът й бе плах.

— Да?

— Добро утро! — целуна го.

С това го обърка съвсем. Той се отдръпна от нея като попарен.

— А това защо? — рече той, привидно възвърнал спокойствието си.

— Ей така. Просто ми се щеше да те целуна.

Повдигна една от веждите си и произнесе:

— И го направи просто защото искаше?

— Да.

— Импулсивна ли си?

— Да, понякога…

Погледна към нея едновременно чувствено и объркано.

— Знаеш… Аз си мислех… Ние не се познаваме много добре, нали?

Каси се скова, след това се обърна и продължи пътя си. Дан я последва. Надяваше се, че в думите му, не бе вложено напомняне за предишния му брак. Може би бе глупаво от нейна страна, но не желаеше да узнава каквото и да било за причините, подтикнали Макей да я изостави преди девет години.

Може би се страхуваше от отговорите на въпросите, които таеше в себе си.

Щеше й се да разбере що за жена е била Роберта, красива, състоятелна или не, как бе умряла. Сигурно след време, би проявила желание да научи нещо повече от Дан…

Но не и сега! Все още не бе способна на този компромис, прекалено труден бе за нея в момента.

— Познаваме се добре — рече припряно.

Вървеше пред него и знаеше, че той я наблюдава.

Съпругът й отвърна:

— Въпрос на гледна точка — гласът му бе тих, но думите му жегнаха сърцето й.

Каси осъзна грешката си. Те почти бяха преодолели всички прегради помежду им. А с ревността и противенето си бе унищожила напредъка и върнала отношенията им крачки назад.

— Трябва да звънна на Роджър по-късно — допълни тя, сменяйки темата, за да възстанови добрия тон на разговора. — Той трябва да гледа Рози и малкото й докато съм далеч оттук. Дано всичко е наред — направи уплашена гримаса, нова тревога я загложди отвътре. — Може би ние можем…? — обърна се рязко към Дан.

— Не, Каси — отсече той. — Не можем. Ще заминем за Сидни този следобед, няма да променя решението си. Роджър ще се грижи за кобилата и кончето. Нуждаем се от време само за двама ни, далече оттук, далече от всички. Нуждаем се от уединение.

Уединение… Стомахът й се сви на топка, когато осмисляше думите му. Уединение…

Докато прекосяваха моста, хвърли скришом поглед отвъд реката, към ателието.

Уединение с Дан можеше да значи само едно…

Спря внезапно насред моста и рече:

— Дан…

— Да, Каси?

— Не, нищо — начумерено отвърна.

На устата на Макей се появи иронична усмивка.

— Не ме интересува дали ще го кажеш, или не — отговаряше сякаш на стаения й въпрос. — Истина е, че през последните години нямах много време да рисувам. Прекалено зает бях с печеленето на пари.

— О!

— Дори не си ме попитала с какво се занимавам. Преспокойно бих могъл да бъда и наркотрафикант, а ти изобщо не се заинтересува.

Тя инстинктивно отхвърли възможността Макей да е престъпник. Дан може би бе себелюбив мъж, дори неверен съпруг, но душата му си бе добра. Въпреки всичко, което се бе случило помежду им, Каси вярваше, че съпругът й не би сторил лошо на когото и да било. Той бе съзнателен, донякъде.

— Не ти вярвам! — отстояваше мнението си.

— Радвам се да го чуя — гласът му звучеше сухо. — Мислех си, че няма нищо, казано от мен, на което да вярваш.

— Разбира се, че ти вярвам — очите й се смееха насреща му. — Е? С какво се занимаваш, кажи или трябва да вадя думите ти с ченгел от устата?

Усмихна се, а после се намръщи.

— Не е лесно за обяснение — отговори на въпроса й.

— Виждаш ли? Е, как да те попита човек?

Той се засмя на свой ред.

Хареса й да го вижда весел, обичаше този отпочинал Дан. Изглеждаше по-различен от онзи другия, който бе казал, че не се интересува от чувствата й. Този Дан бе любящ и добродушен — такъв, какъвто го познаваше преди девет години, такъв, с какъвто искаше да живее занапред.

— Е, какво пък, слушай: експорт, импорт, ценни книжа, инвестиции…

Прехапа устни:

— Звучи зашеметяващо.

— Ами ти?

— Какво аз?

— Зашеметена ли си?

Каси не спираше да се смее.

— Съжалявам. Не разбирам нищо от тези неща.

Съпругът й въздъхна, леко обезкуражен продължи:

— Да, предполагам… Но защо ме попита за картините?

Госпожа Макей едва чуто промълви:

— Аз… ъъъ… аз се чудя какво смяташ да правиш с ателието — опита се да измисли нещо тя. Посочи с поглед отвъд реката. В действителност искаше да узнае нещо повече за портрета. Дали го бе завършил или отдавна го е захвърлил…

Когато я напусна, бе свършил картината наполовина. Неловко би се получило, ако му зададеше този въпрос, прекалено деликатна бе темата. По-добре бе да поддържа неангажиращия разговор.

Дан се вторачи в далечината. Каси се разтревожи, защото лицето му промени изражението си.

— Не смятам да правя нищо с него — тонът му бе рязък.

— Нищо?

— Точно така, нека си стои така, нямам планове за него. Хайде — хвана я под ръка и я помъкна напред. — Госпожа Бъртрам приготвя закуската в осем часа. Не понася да готви на вятъра.

Госпожа Бъртрам бе съвестна жена, всичко в нейните ръце бе под строг контрол. Каси й Дан се разположиха за закуска. На масата имаше изобилие от плодови сокове, бъркани яйца със сирене, картофки, а също препечени филийки и кафе.

— Много е вкусно — одобри трапезата новата стопанка на къщата. — Трябва да внимавам да не се разглезя.

— Трябва да ми кажете какво обича Джейсън, госпожо Макей — каза жената, — може би ще направя списък и когато се върнете ще съм допълнила хранителните запаси.

Дан я погледна от мястото си, бавно поднасяше вилицата към устата си. Каси съзнаваше, че настроението му се бе променило откакто бе споменала за ателието. Сега не бе време да мисли за това, знаеше го.

— Няма да позволиш Джейсън да яде каквото и да е, нали Каси? Не съм съгласен децата да се тъпчат, с каквото и да е.

Почувства се засегната, потрепери. Как си позволяваше той… После си спомни какво бе решила… Компромисът, това бе нейният избор. Отговори:

— Джейсън винаги е получавал здравословна, балансирана храна. Не се отказва от сладолед или някое друго лакомство от време на време. Това на никого не е навредило, нали госпожа Бъртрам?

— Разбира се, че не! Животът би бил пълна скука, ако не можехме да си позволим някое удоволствие.

Макей каза с ирония:

— Точно това се опитвам да внуша на жена ми… Като си говорим за хранителен режим, госпожо Бъртрам, нали няма да забравите да храните Хуго?

— Да забравя? — икономката смръщи лице. — Нали, ако го направя ще свърша в стомаха на това животно! Той яде като звяр!

— Хуго е кротко агънце — възрази Дан.

— По-скоро е вълк със сменена козина! — Каси подкрепи жената.

Госпожа Бъртрам бе щастлива.

— Хей! Вие да не сте се наговорили? Госпожо Бъртрам, ще си взема иконом!

Тя още се смееше насреща му и рече:

— О, не бихте го сторили, господин Макей — Бъртрам гледаше към госпожа Макей, която излизаше от стаята. — Заради красивата ви съпруга.

Жена му се изчерви. Очите му я срещнаха. Каза:

— Тя е права. Може би се нуждая и от жена пилот. Какво ще кажеш?

— Възразявам! — Каси бе отвърнала, без да се замисля.

— А, така ли? — промърмори Дан. Изучаваше я, искаше да разбере към какво се стреми.

Госпожа Бъртрам подаде глава през вратата и извика:

— Иска ли още някой кафе?

Не й отказаха въпреки, че времето напредваше.

— Трябва да позвъня по работа — обясни Макей, след като икономката си отиде. — Съжалявам, но ще те оставя сама. Налага се. Не желая да ме безпокоят по време на почивката ни. Хеликоптерът ще пристигне към единадесет. В „Реджънт“ ще бъдем на обяд.

— „Реджънт“? Там ли ще отседнем? — сърцето й биеше лудо.

— Да… Не съм ли ти казал? Извинявай! Аз живея там почти през цялото време откакто… — въздъхна тежко.

Откакто…? Откакто какво? Каси се тревожеше какво ли си мисли съпругът й.

Той вдигна поглед към нея и добави:

— Много добър хотел е, сама ще се увериш! Сигурен съм!

Тя обгърна с длани кафената чашка и му заговори:

— Какво ми каза да взема? Колко и какви дрехи?

Дан допи остатъка от кафето си на един дъх и рече:

— Какво? А, да… Дрехите… Колкото се може по-малко.

Тя мигновено се изчерви. Дан се намръщи, а после се разсмя, но смехът му не бе безгрижен.

— Съжалявам. Нямах желание да те притесня. Хеликоптерът има максимално допустимо тегло, което може да поеме, и ако се возим и двамата, трябва да ограничим багажа си. Но, не е само това… — колебаеше се дали да продължи.

— Какво още?

— Не мога да не отбележа, че дрехите, които си взела не са достатъчно женствени и стилни за една красива дама. Ще те заведа на пазар следобед. Зная, че не обичаш екстравагантността, но желая жена ми да носи облекла на реномирани моделиери.

Отново се усмихна, но в изражението му нямаме топлина.

Каси промълви едва чуто:

— Ако това е, което искаш…

Черните му очи я обгърнаха, Дан си промърмори нещо, преди да стане от мястото си, поклати глава, сякаш бе ядосан на самия себе си. Когато я погледна само след миг, усмивка грейна на устните му.

— Не трябва ли и ти да се обадиш на някого. Чух те да казваш на майка си, че при първа възможност ще й позвъниш, за да й кажеш, къде точно сме отседнали. Мисля си, че би трябвало да се обадиш на Роджър за кончето — Каси кимна в знак на съгласие.

— Тогава по-добре побързай! Почти десет е.

Обърна се с гръб към масата и напусна стаята. Каси седеше сама и се притесняваше. Защо настроенията на Макей се меняха така често. Отначало, когато спомена за ателието, и после, когато говореше за Роджър.

Какво искаше да каже за хотела? Може би, че отсяда в него от време на време след смъртта на Роберта?

Споменът за болката в очите му бе още жив. Наистина ли бе обичал до такава степен жена си?

Опита се да спре ревността си и да посрещне фактите такива, каквито бяха. Каква бе истината за тяхната връзка? Наистина ли Дан бе поискал развод? А може би бракът с предишната му жена не бе вървял и той бе открил щастието във връзката си с Каси? Можеше да се връща при бившата си съпруга, когато пожелае.

Сега, когато отношението му се бе променило към по-добро, Каси искаше да узнае цялата истина за предишния му живот.

Бракът им можеше да бъде гарантиран само, ако отсъстваха лъжите и недоразуменията. Предпочиташе да научи цялата истина, колкото и болезнена да беше тя.

Може би тогава, преди девет години, бе обичал и двете, но бе избрал тази, с която бе по-обвързан.

Каси прие, това за най-вероятно.

Увери се за сетен път, че когато Дан е трябвало да решава — тя или жена му, бе направил всичко, за да не разочарова нея — изоставената.

Затова не бе споменал нито думичка за съпругата си в прощалното си писмо. Дори и не бе помислял, че момичето може да забременее. Грешката си бе единствено нейна!

Всъщност, Дан не бе толкова опасен, колкото си го бе представяла през годините, призна пред себе си. Но, ако наистина бе сговорчив, тогава защо се подразни толкова, когато му спомена за ателието?

Каси въздъхна. Сякаш мисълта й се въртеше в затворен кръг. И всичко това ставаше, защото никога не бяха разговаряли сериозно. Обичаха да се нараняват един друг.

И двамата грешаха, чувстваха се измамени. Тя — заради бягството на Дан, той — тъй като не бе разбрал за Джейсън.

„Накъде ще тръгнеш, Каси?“ — предизвикваше я вътрешният й глас.

Към Сидни, отговори си тя.

Към „Реджънт“.

Към уединението.