Включено в книгата
Оригинално заглавие
After Hours, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 30 гласа)
Сканиране
djenitoo (2009)
Разпознаване и корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Гейл Дъглас. Кейси

ИК „Слово“, Велико Търново, 1994

Редактор: Цветелина Стефанова

ISBN: 954–439–211–4


I

Кейси Макинтайър стоеше с притаен дъх зад вратата на празния наборен цех на „Ванкувър Уикендър“, вдигнала дебел речник над главата си.

Допреди малко си мислеше, че е сама в старата сграда, в която се помещаваха канцелариите на вестника. Но току-що се бе появил още някой; някой, за когото беше сигурна, че няма никаква работа тук в единадесет часа вечерта. Речникът не изглеждаше много надеждно оръжие срещу евентуалния крадец, но тя твърдо бе решила да го стовари с все сила върху главата на натрапника, още щом отвореше вратата.

Искаше й се да не си бе спомняла за демоничната усмивка на Джак Никълсън в „Шайнинг“, нито пък за приликата на това здание с „Бейтс мотел“. „По дяволите — помисли си тя, хайде, влез и си получи заслуженото! Хайде, хайде!…“

Дръжката предпазливо бе натисната, вратата бавно се отвори и… Кейси твърде късно осъзна, че бе допуснала груба тактическа грешка. Разчиташе на изненадата и на високия си ръст, но нощният посетител я надвишаваше поне с шест инча и очевидно бе подготвен за нападението й. Преди да бе успяла да замахне, силните му пръсти приклещиха китките й към стената, а тялото му я притисна с цялата си тежест.

— Коя сте вие и какво правите тук? — заплашително изрече той.

— Аз ли какво правя тук? — пое си дъх тя, повече изненадана, отколкото уплашена.

— Попитах ви също и коя сте, ако не се лъжа — хладнокръвно й припомни непознатият.

Кейси зяпна от удивление. Каква наглост! Опита се да го удари с коляно в слабините, но дори не успя да помръдне крака си. Беше напълно неподвижна, като в капан. Осъзна беззащитността си пред мощния му гръден кош и мускулестите бедра, притиснали нейните.

Стисна гневно устни и започна да разглежда нападателя си: тъмна чуплива коса, пламтящи сини очи, властно изваяни черти на лицето и елегантен сив костюм „Господи, та той беше великолепен расов мъж! Какъв престъпник би могъл да бъде с тази външност на телевизионна звезда и с дрехи на милионер?“

— Е, слушам ви — настоя мъжът.

— Аз съм Кейси Макинтайър, помощник-редактор в този вестник, и съм тук, защото работя извънредно за следващия брой.

„Защо трябва да отговарям на въпросите му? — ядоса се сама на себе си. — Не е ли той всъщност нарушителят тук?“

Реши да промени тактиката и му се усмихна престорено:

— Това е достатъчно, нали? А сега нека чуем нещо и за вас. Какво търсите тук и кой сте?

— Казвам се Алекс Маклийн — отвърна той така, като че ли с това обясняваше всичко, и се усмихна с крайчеца на устните си.

Кейси широко отвори очи и повтори:

— Алекс Маклийн ли? Нашият Алекс Маклийн?

Непознатият повдигна вежди развеселен.

— Никога не съм мислил за себе си като за нечий Алекс Маклийн, но наистина съм собственикът на вестника, ако това искате да кажете.

— Не може да бъде! — живо възрази тя, съвземайки се от изненадата. — Вие сте извън града… тоест — той е извън града!

— Сигурна ли сте? — усмивката му вече беше широка. — Явно не познавате работодателя си. Странно, помощник-редакторът не познава шефа си!

Кейси тръсна глава ядосано:

— Какво странно има в това? Просто постъпих на работа преди две седмици, докато мистър Маклийн беше — а и още е — в командировка в Калгари. Днес следобед приех от него факс, с който съобщава, че няма да успее да се върне тази вечер във Ванкувър поради стачка на летището.

— Нима не сте чувала, че има и частни самолети? Мой приятел пътуваше насам с „Чесна“-та си и ме взе със себе си.

— О, така ли? — Кейси почувства как пребледнява.

— Сега ми изглеждате по-притеснена отпреди, когато ме взехте за крадец.

— Ами… да, така е. Известна съм с това, че често влизам в пререкания с издателите, но чак такова нещо… — тя погледна нагоре към речника в ръцете си — … не ми се беше случвало.

В този момент Алекс си даде сметка за допира до налетите й гърди, стройните бедра, вплетени в неговите, дългите изваяни крака, и усети в него да се надига вълна от желание. Опита се да не му обръща внимание, но вече беше невъзможно. Изгаряща топлина се разля във всеки негов нерв — естествена реакция на един здрав мъж, притиснат плътно до умопомрачителна зеленоока блондинка. Трябваше да се овладее. Достатъчно главоболия от подобен характер си бе имал досега. Предстоеше му да решава много по-важни неща.

— Може би вече е време да ме пуснете? — усмихна се малко накриво Кейси.

Той се поколеба.

— Обещавате ли да не ме удряте с книгата? — шегата му излезе малко плоска, но тя се изсмя тихо:

— Обещавам.

Погледът му не се отместваше от сочните чувствени устни. Бяха създадени сякаш да бъдат целувани и изпивани с часове. Какво пък, не можеше ли само…?

„Пусни я веднага!“ — заповяда си сам. Нямаше повече никакво оправдание за това, че я държеше в здравата си прегръдка. Топлият й дъх възбуждаше сетивата му, усещаше учестеното й дишане. Би свалил ръцете си, само за да ги плъзне надолу по това разкошно изкусително тяло… Стрелката на плътското му желание неудържимо се надигаше и приближаваше опасната зона, откъдето нямаше връщане назад.

„Стегни се, Маклийн! — внушаваше си той. — Само се успокой. А сега я пусни.“

— Маклийн? — промълви Кейси, предчувствайки, че ако не предприеме нещо, в следващия момент ще бъде целуната, а можеше нещата и да не спрат дотам. — Пуснете ме, моля!

Той преглътна и отпусна пръстите си, отстъпвайки с явно нежелание крачка назад. Погледът му не се отделяше от гъвкавото й тяло, облечено в розова тениска и избелели джинси. Желаеше я. За пръв път му се случваше да изпита такъв внезапен порив да обладае някоя жена. Най-лошото беше, че и тя усети желанието му.

— По-добре ми кажете защо сте сама в този късен час — строго каза той, вземайки речника от ръцете й.

Кейси разтърка китките си, върна се на бюрото си и застана зад него като зад барикада.

— Правя оформлението на следващия брой на вестника — делово отвърна тя.

— Сега е четвъртък вечер. Рон Кътлър винаги прави това в петък сутрин.

— Но не и тази седмица. Днес следобед Рон се разболя и отиде да си легне вкъщи, а ако е послушал съвета ми — вероятно е минал и през болницата. Аз му казах, че ще се справя вместо него.

— А ще можете ли?

— Нямаше да го кажа, ако не беше така! — сопна се неочаквано Кейси.

Алекс я наблюдаваше как изкусно обрязва с макетното ножче излишната хартия около набраната колона. Искаше му се да повярва на това красиво лице, но напоследък бе преживял твърде много разочарования, за да бъде прекалено доверчив.

— Това все още не отговаря на въпроса ми защо сте тук по това време — той се приближи до бюрото и се зачете в текста на готовата страница.

Молеше се да не открие нещо, подобно на онова, което бе открил съвсем наскоро в аналогична ситуация, когато реши да провери с какво се занимава предишният помощник-редактор в извънработно време. Малко трудно му беше да повярва, че враговете му ще повторят същия евтин трик, но знае ли човек?

Кейси се смути от близостта му, независимо че само допреди минута беше много по-плътно притисната от мъжественото му тяло, и промърмори несъзнателно:

— Е добре, признавам си…

Стомахът му се сви, ръката, която държеше прозрачния паус, затрепери.

— Слушам ви.

— Нямах никакъв друг избор — започна тя с оправдаващ се тон. — Рон наистина е болен, единият от другите трима редактори е в отпуск, така че останалите двама буквално изнемогват. Затова казах, че мога да свърша работата на Рон. И аз наистина мога. Само че… не казах колко време ще ми отнеме всичко това. Още съм малко бавна, затова исках да взема известна преднина.

Алекс се надяваше, че не е успяла да чуе въздишката му на облекчение. Стомахът го отпусна.

— Това ли е всичко? — попита благо.

— А малко ли е? Току-що заявих, че не съм достатъчно квалифицирана, за да се справям със задълженията си! Спокойно можете да ме уволните.

Той се вгледа в зелените й очи и й повярва. Ей така, просто й повярва. И се почувства необикновено добре.

Прелисти и другите готови страници, вдигна глава и се усмихна:

— Ако се съди по това, което сте направила, Кейси, струвате ми се достатъчно квалифицирана за работата си.

— Наистина ли мислите така, мистър Маклийн?

— Първо, наистина мисля така, и второ — наричай ме Алекс — тихо произнесе той.

„Ще си докарам някоя беля — помисли си и отмести поглед с усилие от заобления й ханш. — Тази жена ме кари да губя здравия си разум.“

— Не е необходимо да стоите повече тази вечер — продължи на глас. — Сега ще си отидете вкъщи, а утре аз ще ви помогна да довършите останалите страници.

— Но вие сте…!

— … само един издател, търговец на вестници, това ли искахте да кажете? И вие ли смятате, че ние, бизнесмените, нищо не разбираме от журналистика и само ви пречим?

— Не, не мисля така! Аз просто…

— Ваше ли е черното кожено яке на закачалката? — прекъсна я Алекс.

— Да, но…

— Не спорете повече, Кейси! И отсега нататък ви забранявам да работите сама тук нощем!

Тя се намръщи. Такива заповеди не бяха по вкуса й.

— Винаги ли се държите така тиранично с подчинените си?

Той се усмихна.

— Това е моя привилегия. Аз съм шефът.

— А Рон ми каза, че не се месите в ежедневната работа на колегите си…

— Вярно е, че не се намесвам в ежедневната работа. Но що се отнася до тази през нощта, нещата стоят малко по-иначе.

Кейси се изчерви и сведе глава.

— А сега да тръгваме. Търпението ми се изчерпа.

— О’кей, вие сте шефът — отстъпи тя и посегна към якето си.

Алекс едва се сдържа да не я грабне в обятията си, да я притисне, да зарови лице в облака парфюмирана коса, да обхване с устни ухото й… С огромно усилие на волята отстъпи назад и я пропусна да излезе в коридора. Заключи вратата и я последва.

Навън ги обгърна хладният нощен въздух.

— Доколкото знам, вие живеете на горния етаж на тази сграда — каза Кейси. — Ако имате намерение да ме изпращате, държа да ви предупредя, че не си заслужава — живея на пет минути път оттук пеша.

— Вече ви казах, че е безполезно да спорите с мен. Колата ми е отзад.

— Наистина се държите като диктатор. Е, добре, предавам се.

— Започвате да ми харесвате. Мисля, че ще се разбираме с вас.

— Не знам, не съм сигурна. Дори допреди няколко минути се страхувах, че дните ми в „Уикендър“ са преброени. Би било жалко, защото се ласкаех от мисълта, че работя за един от най-добрите седмичници в страната.

Думите й го стоплиха. Той се гордееше с вестниците, които издаваше, и най-вече с „Уикендър“

Внезапно Кейси се закова на мястото си и го погледна втренчено:

— Защо ме нападнахте така яростно?

— Това е дълга история — махна с ръка след кратко мълчание той. — Казано с две думи, хванах предишния помощник-редактор след края на работното време да нанася промени в готовия макет на вестника. Уволних го веднага. Помислих, че някой е решил да продължи делото му, знаейки, че отсъствам от града.

— Това обяснява всичко — замислено произнесе тя.

— Какво всичко? — вдигна учудено вежди Алекс.

— През цялото време си мислех, че съм получила тази работа, защото предшественикът ми е бил некомпетентен. Докато всъщност е ставало дума за саботаж. Но защо, за Бога? Да не би заради това, че си позволявахте да публикувате дръзки материали, засягащи парливи социални проблеми? Разбира се, това е най-сигурният начин да си спечелите враждебността на доста влиятелни хора!

„Удивително! — помисли си той. — Тази жена отведнъж схвана същността на ситуацията. Дали наистина е толкова умна, или пък знае нещо?“

— Кое ви кара да мислите така? — рязко попита Алекс.

— Просто събрах две и две. След като прочетох обявата ви, че търсите помощник-редактор, прегледах цялото течение на вестника от две години насам. Забелязах, че в последните броеве са допуснати голям брой досадни грешки и неточности, и предположих, че става дума за небрежна работа от страна на някой сътрудник. Нито за миг обаче не съм допускала, че може да се касае за мръсна игра в ущърб на издателя. Такъв подход приляга по-скоро на големия бизнес и на политическите дрязги, отколкото на един регионален вестник.

— Добре сте си свършила работата, — засмя се той и поклати глава. — Проявявате наклонности по-скоро на детектив, отколкото на журналист.

— Границата между двете професии е твърде незабележима. Но да се върнем на фактите: все още ли имате неприятности от този род?

— Да, все още.

— Какви по-точно?

Алекс поклати глава нетърпеливо:

— Кейси, вече е полунощ. Вие сте уморена, аз също, а утре трябва да пуснем новия брой. Нека да прекратим този разговор. При пръв удобен случай ще ви обясня по-подробно нещата. Съгласна ли сте?

Тя разбра, че все още й няма доверие, и недоволно присви рамене:

— Както искате, вие сте шефът.

Останалата част от пътя до апартамента й прекараха в повърхностен разговор, лек и неангажиращ. Единствената по-съществена информация, която научи Кейси, беше, че той е роден във Ванкувър, в Уест Енд, недалеч от живописния бряг на Английския залив. А най-интимното нещо, което тя му довери за себе си, бе това, че е пристигнала на Западното крайбрежие само преди шест седмици.

Когато пристигнаха пред входа на блока, в който живееше Кейси, тя неволно се запита дали Алекс ще се опита да я целуне. Разбира се, в никакъв случай нямаше да му разреши.

Но той с нищо не показа, че има подобно намерение. Почтително й пожела лека нощ, вдигна ръка за сбогом и се отдалечи, без да дочака тя да влезе в асансьора.

„Е, какво пък — каза си, — за предпочитане е да се държи с мен като изискан джентълмен. Откъде ми хрумна, че ще иска да ме целуне? Няма никаква причина за подобна интимност.“

Краткотрайните й познанства с мъже досега й бяха носили само разочарования. Рано или късно всички търсеха удобен случай да й се нахвърлят, без да показват, че хранят уважение към нея като към пълноценна личност. Като че ли сексът беше единственото важно нещо, което искаха от нея! С това тя не можеше да се примири.

Затвори вратата на жилището си и се облегна на нея, потънала в размисъл. Прекара длан по устните си и се сепна — те горяха и бяха леко подпухнали.