Анна Макстед
Да погледнеш живота в очите (8)

Глава 8

Живея в тази тухлена кооперация от три години и всяка пролет, щом дърветата се покрият в розов цвят и въздухът затрепти от топлина, те се появяват. Седят заедно на поляната — тя и той. Имат си любимо място — на няколко метра от поточето, което тече през градините. През зимата ги забравям, но някой светъл ден поглеждам през прозореца към жълтите нарциси и те са там, доволни в единството си. Той е невероятен, пъстър, поразителен. Тя е едра в гърдите, по-обикновена и все пак излъчва тиха красота. Понякога гледката на постоянната им любов ме кара да се усмихвам. Друг път хвърлям няколко комата стар хляб на тревата и се замислям. „Хелън, на двайсет и шест си, а връзката ти не може да се сравни с тази на двойка водни патици!“

 

 

А днес нямам никаква връзка. Всъщност даже това, че сравнявам човешката любов с тяхната, е голяма обида за зеленоглавите патици. Правя грешката да го споделя с Тина, която казва: „Стига! Плашиш ме!“ Тина е в същото настроение, както и аз — не само защото имаше незавидната задача да ми сменя памперса в сряда. Тина демонстрира цинизъм към мъжете, за да прикрие смущаващия факт, че никога не е губила в играта между половете. Първото й чукане било с детската й любов, когато били на шестнайсет и било — забележете — хубаво. Излизали в продължение на осем години, след което приятелски се разделили. Оттогава е имала две връзки за по една нощ, при които и двамата любовници останали поразени и с разбити сърца, един по-дълъг флирт за седем месеца — тя сложила край, но са все още приятели, а близкото минало щастливо прекарва сама, като парира похотливи предложения.

Понеже е благословено недокосната от Джаспъровците в този свят, тя вижда отношенията мъже-жени в черно-белите цветове от преди войната. Отношението й е (макар да се опитва да го прикрие) — ако го харесваш, излизаш с него; ако ти създава проблеми — не излизаш. Затова не може да разбере защо не искам да говоря с Том и започва да се държи агресивно, когато се опитам да обясня. Дори когато й казвам, че мъжът си е проправил път към мен, успял е да ме разстрои (и стига с тоя вълчак) и честно, не искам да се правя на пълна глупачка пред хора, които едва познавам.

— Искаш да кажеш да се подмокряш пред пленителни мъже — казва Тина.

— Ще престанеш ли да натякваш! — изкрещявам. След като разиграх сценария в главата си милиони болезнени пъти, не е нужно да ми го припомнят.

— Както и да е! — добавям намусено. — Грешиш.

Това не минава пред Тина.

— Тогава какъв ти е проблемът? — казва грубо тя.

Вдигам рамене.

— Ами… това, че съм казала онези неща, подпийнала…

Тина се изсмива:

— Подпийнала. Стига бе! Така се беше отрязала! Макар че — отстъпва тя, — да, успя да изръсиш някои засрамващи неща. Например, как беше, а да: „Мъже! Всички са една стока! Тръгват си и ме зарязват! Ще свърша като стара мома с котки!“ Идиотка! Що за глупости! Никой не те е карал да си купуваш котка!

Тръгвам да споря, когато осъзнавам, че мис Самодостатъчна, без да иска е спечелила моя случай.

— Именно — изкрещявам, — засрамващи! Ето защо, първо, никога повече няма да пия текила и второ, не искам да виждам или да говоря с този мъж никога повече или поне за много дълго време!

Странно, това я усмирява.

— О — казва с дразнещ „аз знам нещо, което ти не знаеш“ тон, — добре скъпа, ако така искаш да играеш.

Изчаквам уловката. Но единственото, което Тина добавя, е:

— Обади ни се, ако искаш да излезеш тази седмица. До скоро! — и затваря телефона.

Половин секунда по-късно телефонът пак звъни. Сграбчвам го и излайвам:

— Какво сега!

Следва кратка пауза, след което се чува неуверен глас:

— Хелън? — не е Тина.

— Да — отговарям кратко, — кой е? — всъщност зная много добре кой е и в мен се надига недоволство.

— Аз съм Мишел, скъпа!

О, казвам си наум. Дали това е онази Мишел, която ми се пишеше за много близка приятелка и въпреки това не дойде на погребението на баща ми нито обясни защо не е дошла, нито си прави труда да изпрати съболезнования? За жалост, съм Терминатор само на теория, а на практика — Стан Лоуръл. И така, единственото, което казвам, е едно вяло:

— Здравей.

Мишел изобщо не ми обръща внимание. Продължава:

— Нямам много време, затова набързо. Обаждам се, защото предполагам, че си забравила, но няма значение — утре е рожденият ми ден и отиваме да пийнем и потанцуваме в „Обърнатия бар“ в Сохо.

Господи, колко е нагла! Казвам ледено:

— За жалост, баща ми почина преди две седмици, както сигурно си спомняш, и наистина не ми се излиза особено.

Познавам Мишел повече от двайсет години и през цялото това време не съм я чувала да казва думичката извинявай. И сега не изневерява на навика си. Чува се пресилена въздишка в телефона:

— Зная! Затова не ти се обаждах, предполагах, че не искаш да те безпокоят. Мислех, че искаш да останеш сама! Затова не го и споменах! Не исках да ти напомням!

Аха, точно така.

— Малко вероятно да забравя, нали? — казвам остро.

— Разбирам това — отвръща тя също остро, — но освен всичко друго, това е традиция в семейството ми. Жените не ходят на погребения.

Наистина ли, мисля си. Това ще създаде дилема, когато някоя от тях умре. Нарушавам една от моите традиции и подчертано мълча. Мишел, кралицата на игрите, затрива опита ми да я засрамя, като добавя:

— Хелън, мисля си за теб. Би ти се отразило добре да излезеш, вместо да се влачиш из апартамента си. Животът продължава — следва тихо скимтене: — Със Сами сме в труден период. Имам нужда от помощта ти. Моля те, ела!

Да се спукаш от смях. Тя има нужда от моята подкрепа, защото безгръбначният глупак, с когото излиза и който не би пийнал бира или дори изял бонбон с шоколадов ликьор без позволението на майка си, малко се е нацупил. Сигурно Мишел го е помолила да смени крушка или да стопли вода. Тя излиза със Сами от пет години и два месеца, от които 1886 дни той се е проявявал като лигавото мамино синче. Любимото хоби на Мишел е да разказва за него на всеки приятел, на когото не му стиска да прекъсне двучасова телефонна реч, но неоснователно се обижда по време на моите безплатни терапевтични сесии и загрижени опити за конструктивна критика „Мишел, защо не го зарежеш?“

— Е? — настоява тя.

Предавам се. Няма смисъл да се правя на много принципна, защото освен факта, че е дебелокожа като стар носорог, Мишел е силно пристрастена към издокарването и всъщност би ми повярвала, ако кажа, че цялата вечер утре ще си мия косата.

— Да, добре — въздъхвам, — ще дойда.

— Скъпа! Ти си върхът! — казва Мишел (явно го е усвоила от Холивудски съпруги на Джаки Колинс, която е прочела четири пъти и си има заучени фрази).

Оставям слушалката, тръшвам се на дивана и сърдито въздъхвам. Мишел и аз се озовахме заедно от петгодишни, тъй като майките ни бяха решили да си споделят воденето на училище. Понеже моите способности за преценка тепърва предстоеше да се развиват, внушителната й колекция от стикери на Уолт Дисни я превърна в най-добрата ми приятелка. Двайсет и една години по-късно проклинам Бамби и Скитника и всичките им пискливи приятелчета.

Обаждам се на Тина за подкрепление. Тя търси причина да не стои вкъщи, тъй като се опитва да откаже сериала Коронейшън стрийт, и с радост приема.

 

 

Очаквах „Обратния завой“, извинете, исках да кажа „Обърнатия бар“, че ще е превзет, но мястото далеч надхвърли очакванията ми. Най-малкото защото на стената има лилава броня от истински кадилак. Отказвам да седна под нея, да не би да ми падне на главата. Мишел сияе в изрязан потник от изкуствена леопардова кожа, тесни бели дънки и прическа тип Моника Люински.

Тина междувременно е хипнотизирана от концентрацията на гордо демонстрирани модни престъпления и няколко пъти възкликва: „Ама тя какво е облякла?“ Аз съм с обикновен черен панталон и намачкана сребриста риза, която измъкнах от дебрите на кошницата за пране. Стоеше там три месеца под претекст, че като намеря време, ще я занеса на химическо, но така и не го направих, а зная, че никога няма да я занеса, тогава защо да се преструвам? Както и да е, коприна, мачкана коприна — кой ще разбере? И въпреки това, когато Тина ме видя, попита внимателно с неутрален тон:

— Откъде намери тази?

Аз също отговорих внимателно с неутрален тон:

— От кошницата за пране.

Погледна ме порицаващо и измърмори:

— Нямам какво повече да кажа.

Погледнах я и отвърнах:

— Добре.

Настроението ми не се подобрява, когато (след като ни е зарязала за един час заради едър червенокос тип, чийто гръб има формата на триъгълник) Мишел идва да „побъбрим“. Тина веднага се извинява и се отправя към дамската тоалетна. Аз подрънквам леда в колата си. Мишел поглежда напитката ми.

— Джак Даниълс и диетична кола?

— Не — казвам бавно, — само кола.

Зная какво ще последва.

— Не си ли на диета?

Удрям колата по масата.

— Не, не съм на диета! А ти?

Мишел се смее и потуша плоския си като палачинка корем.

— Скъпа, шегуваш ли се! Просто съм родена с късмет.

По-скоро родена да ходи на фитнес седем дни в седмицата и да яде веднъж на ден като породата кучета Ваймаранер. Но е рожденият й ден. Да бъдем благосклонни.

— Е, как е сестра ти? — питам.

Мишел надува ноздри.

— Кошмар! Непрекъснато и само за това бебе говори! Човек би помислил, че е първата на света, която ражда, Господи! Но каквото и да си говорим, гърдите й са фантастични! По принцип е плоска! Като теб! Сега изведнъж стана Доли Партън!

Толкова съм възмутена, че нямам думи, а това дава време на Мишел да повика един мъж с мазно лице и вдлъбнат гръден кош, притиска го до мен и казва:

— Хелън, скъпа, това е братовчед ми Алън, зная, че ще си паснете — и се понася нанякъде.

С разтуптяно сърце се оглеждам за Тина и за мое голямо изумление я забелязвам, изправена до бара буквално да трие нос с красив рус мъж в тъмен костюм.

Отмята коса и свива ръка около неговата, а той галантно драска кибрит да запали цигарата й. Дръзката нахалница! Ще й дам да се разбере, ако Алън не ме довърши преди това. Още няколко зловонни дихания в моята посока и край с мен.

Притиснал ме е в ъгъла. Задава ми въпроси за мен (както препоръчват всички наръчници за социални некадърници), но щом тръгвам да произнеса изречение, той (което силно се съмнявам, че го пише в наръчниците) рикошира и насочва въпроса към себе си. Например къде за последно съм ходила на почивка? В Испания. Какво съвпадение! Бил в Испания като малък, на три, бил в Мадрид и гледал борба с бикове и решил, че иска да стане матадор, но хаха, в крайна сметка станал адвокат. Занимава се с интелектуална собственост и пътува из цяла Европа и ето миналата седмица старшия партньор забелязал посветеността му на фирмата и дрън, дрън, дрън…

Изпаднах в транс, от който ме измъкна промъкващата се към рамото ми облечена в пуловер ръка на Алън. Отърсвам се и изръмжавам:

— Имам си гадже!

Макар че това е лъжа, той изглежда страшно обиден.

— И аз имам гадже — казва той наперено, — но предполагам, това не ни пречи да сме приятели.

Стрелвам го с убийствен поглед с надеждата да умре — или поне да си тръгне, но не. Тези като Алън никога не си тръгват. Говори за себе си цяла вечност. После, слава Богу, глътка от бирата му засяда и той, задавен, спира да се хвали за минута. Възползвам се от тази непредвидена възможност, за да стана и кажа:

— Чао, аз тръгвам!

Но, но! Потно сграбчва ръката ми.

— Може ли да ми дадеш номера си? — надменен, надут простак.

— Мислех, че имаш гадже? — казвам.

— Да, но, виж, ако нещата с връзките ни не потръгнат…

Прекъсвам го:

— Аз съм щастлива.

Чеше мазния си нос.

— Да, и аз, но виж, да речем след месец може да ти звънна и да излезем.

Да бе.

— И защо? — питам ледено.

Алън изважда бавен провлечен глас, сякаш говори със секретарката си:

— Хелън — казва, — на колко години си?

Като пълна глупачка отговарям послушно:

— Двадесет и шест.

Той се усмихва надменно и (преди да осъзная какво прави) плъзга ловката си лапа по лявото ми бедро и го стиска.

— Когато хора на нашата възраст се съберат, сигурен съм, че знаеш какво правят — поглежда похотливо, а аз гневно отблъсквам ръката му. Рошав и помпозен опипвач!

— Съжалявам — казвам със сладка злобна усмивка, — не мисля, че бих ти дала телефонния си номер. Но — добавям утешително, — благодаря, че опита.

После гневно си проправям път през ярката тълпа (Бог знае къде е Тина) и тръгвам към метрото.

Дори пътуването в метрото ме дразни. Нямам против тълпата буйни свадливи пияници — все пак, всяка петък вечер аз и Тина ставаме едни от тях. Дразни ме двойката дразнещо сгушени пенсионери, които седят точно срещу мен, държат се за ръце и се усмихват, а това ме кара да искам да викам и викам, да ги удуша и да размажа целия вагон с чук.

Мразя ги. Отвратително е на тяхната възраст. Защо не сте мъртви, мисля си. Би трябвало. Баща ми е мъртъв, защо вие не сте?! Докато дойде спирката ми на Финчли Роуд, вече така кипя от омраза, че ми става физически зле. Вървя към къщи в тъмното, без да ми пука от крадци, изнасилвачи или убийци — само посмейте и ще ви се отще, защото съм откачила и ще ви се прииска изобщо да не сте се раждали.

След десет минути се прибирам невредима. Едва 10:50 е. Тихо затварям вратата, поемам дъх дълбоко и бавно, плъзгам се до кухненската маса и сядам сковано като робот. Слагам глава в ръцете си и мисля:

— Помогнете ми, моля някой да ми помогне.

Сигурно съм го казала на глас, защото изведнъж зад мен се оказва Маркъс, гали ме по главата и нежно казва:

— Ей, Хели, любимото ми момиче, какво е станало?

Тогава отново изричам думите:

— О, Боже, нека някой да ми помогне! — и избухвам в сълзи.

Десет минути по-късно се целуваме с Маркъс.