Анна Макстед
Да погледнеш живота в очите (23)

Глава 23

Никога не съм вярвала, че всичко се връща. Ако съдя от собствен опит, колелото на съдбата е със спукана гума и не доверявам възмездието на някаква средновековна прищявка. Ето защо наскоро откъснах номер на линия за помощ от страниците за проблеми на Светски новини и я заковах на таблото за обяви на Маркъс. Миналата неделя, веднага щом той излезе от стаята си, аз изприпках в кухнята, издърпах си един стол и се престорих, че задълбочено чета Спектейтър. Маркъс хвърли поглед на четивото ми и веднага се изпълни с подозрение. Петнадесет минути по-късно видя изрезката „Прекалено малък мъжки атрибут?“, откъсна я от стената и я напъха в кофата за боклук.

Надявах се на истерия, но вместо това той се облегна тежко на мивката, скръсти атлетичните си ръце и мълчаливо впери в мен заплашителен поглед. Макар и да знам, че това бе сплашващ похват, който е отмъкнал от филм с Роберт де Ниро, имаше ефект. Бях започнала да се притеснявам, когато влезе Мишел, рошава и с подпухнало лице, и поиска силно кафе. Излязох с въздишка на облекчение. Но явно си отдъхнах твърде рано, защото и Маркъс е от типа „оцелявай и не прощавай“. Избра да извърши мрачното си отмъщение във вторник вечер.

Том и аз влязохме в апартамента, препъвайки се, докато спорехме шеговито за относителните предимства на шоколадите „Кадбъри“ и „Галакси“. Тогава очите ми се спряха на най-неприятната гледка, откакто Шишко последно повърна (и то от един рафт, моля ти се).

Маркъс седеше на лакираната дъбова маса и разглеждаше последния брой на „Масълбаунд“ и си пийваше бананов млечен шейк. Заковах се шокирана и опиянението ми се изпари. Том залитна и спря зад мен. Маркъс се усмихна като акула.

— Я гледай ти — каза той с тон, който не вещаеше нищо добро. — Здравей, красавице!

Слисах се.

— Том — казах, като се опитвах да звуча спокойно, — това е хазяинът ми, Маркъс.

Том се ухили и каза:

— Здрасти!

Гузно и кършейки ръце казах:

— Доста до късно стоиш, Маркъс.

Маркъс ми отправи още една усмивка, достойна за акула чук:

— Не можах да заспя. Но какво да се прави — и разтвори ръце безпомощно, — всичко си има цел. Сега мога да си направя един мухабет с вас.

Мухабет. Той какво, да не би да е осемдесетгодишна бабичка? Маркъс продължи:

— Чувал съм всичко за теб, Том.

Какво! Не е вярно! Погледнах Маркъс ужасено.

— Не мисля, че съм споменавала Том пред теб — казвам. Напрежението в гласа ми привлече погледа на Том към мен.

Маркъс се засмя.

— Сега се прави на свенлива — изкиска се той, като кимна към Том. — Винаги прави това с мъжете си! Всяка седмица!

Ситуацията ставаше сериозна.

— Маркъс, престани да ме дразниш! Моля те!

Беше болезнено да го моля и Маркъс го знаеше. Той ме погледна безизразно, преди да добави:

— Тази сутрин например беше в банята и репетираше…

Том и аз го прекъснахме по едно и също време. Том започна:

— Не съм сигурен, че искам да знам…

Но аз го надвиках:

— Маркъс, колкото и да ми е приятно да остана и да си бъбрим заедно с твоето списанийце за коремчета и задници, се чувствам изтощена и трябва да ставам след около пет и половина часа, а и Том тъкмо си тръгваше, така че, ами, кажи му чао.

Избутах Том от кухнята. Какво друго можех да направя? Да го вкарам насила в спалнята ми? Макар че признавам, преди Маркъс да ме изкара лека жена, всъщност точно това беше плана ми. „Мъжете“ ми, как не! Докато насочвах Том към коридора, му прошепнах:

— Извинявай за него, сигурно е прекалил със стероидите. Гълта ги като бонбонки — това, доколкото знам, бе лъжа, но бях отчаяна.

Том отговори сериозно:

— Навярно — млъкна за момент и продължи — доста е трескав, нали?

Кимнах енергично.

— О, да.

Настъпи още една неловка пауза, в която проклинах Маркъс и го пращах по дяволите. Навярно Мишел го е инструктирала. Не че има нужда от помощ, де…

Усмихнах се сковано на Том и казах:

— Ами, благодаря. Беше наистина хубаво да те видя.

Том отвърна на усмивката ми.

— И на мен ми беше приятно. Забавлявах се.

Трета пауза.

— По-добре да вървя. Ще ти се обадя по някое време.

По някое време? Това означава никога.

— Определено — казах аз, посървайки.

Том се наведе и ме целуна по бузата. Много далече от устата — направо по ухото. И аз го целунах в отговор, като унило се насладих на аромата на лосиона му, и го изпратих с махане. После веднага си легнах и покрих глава с юргана, за да не чувам как Маркъс си свирука мелодията на „Хубава жена“.

 

 

Лизи просто отказва да повярва, че има нещо нередно.

— Сигурна съм, че Том е разбрал, че Маркъс се шегува — казва тя и ми иде да я удуша.

— Той каза, че всяка седмица се прибирам с различен мъж! — изписках аз. — Това не е шега. Това е клевета!

Латиша чува разговора и рязко се намесва:

— Злословие! Освен ако не е вярно. Ха-ха-ха!

Усмихвам й се мило, а под бюрото ръцете ми се свиват, сякаш искам да й издера лицето. Някой ден, когато забогатея и преуспея, ще спонсорирам тарантулата в Лондонската зоологическа градина и ще я кръстя Латиша Строукс. Споделям тази амбиция с Тина, която както никога е в добро настроение, и казва:

— Обзалагам се, че не струва повече от десетачка, можеш да го направиш още утре.

Това ме развеселява и когато Латиша се измъква да пуши, се обаждам в Лондонската зоологическа градина. Свързват ме с отдела за членство и спонсорство. За мой ужас „цяла тарантула“ струва 70 лири, но мога да направя частично дарение за 35 лири. Ще спестявам.

— А мога ли да я кръстя? — питам лукаво.

— Опасявам се, че не — гласи учтивият отговор, — тъй като вие ще се грижите за вида, а не за отделно животно. Така че няма да има надпис с име, но може да си я кръстите.

Какъв е смисълът! Благодаря на човека за времето му и затварям.

Останалата част от срядата идва и отминава, а Том не се обажда. Изкушавам се да му звънна в четвъртък, но не мога, тъй като по-голямата част от деня съм извън офиса със задачата да интервюирам жени на улицата за рубриката на осма страница „Най-гадният начин, по който го зарязах“. Знам много добре защо са я възложили на Латиша: Графовете са кът и тя напоследък излиза с банкер. Неговото семейство не е от онези с наследствени мебели (както и семейството на Латиша) и мисълта за това я дразни, та тя търси начини да го накаже. Горкият. А аз нямам избор, освен да събирам информация за нея. Дотътрям се обратно в офиса в пет и половина.

— Някой звънял ли е? — питам с надежда.

— Майка ти — отвръща Латиша кратко. — Как мина?

Кимам.

— Добре, добре, събрах някои супер изказвания.

Латиша не ми обърна внимание. Крача тежко и уморено към бюрото си и звъня на майка ми.

— Днес видях сестра от мъжки пол в клиниката — е първото нещо, което ми казва.

За Бога, наистина го е видяла.

— Как беше? — питам уморено, след което добавям: — Всъщност не ми казвай сега, ще ми разкажеш по-късно, запазих маса за осем и двадесет. Нали ти и баба още сте навити?

Майка ми отговаря с най-назидателния си учителски тон:

— Добре, благодаря и ако под „навити“ имаш предвид дали все още имаме намерение да те придружим, отговорът е да.

Разсмивам се и казвам:

— Мамо, не се превземай, не съм от децата, на които преподаваш, ще се видим по-късно.

Вече затварям, когато тя изписква:

— Много ли е изискано? Какво да облека? — спирам се за момент и си спомням, че й казах, че ресторантът е в Айлингтън, когато всъщност трябваше да кажа Холоуей.

— Небрежно-елегантно — казвам уклончиво. — До скоро — въздишам с облекчение и изравям диктофона.

Търся си извинение да отложа свалянето на записа, когато (алилуя!) телефонът звъни.

— Ало — казвам весело, като се моля да не е майка ми отново.

— Хелън? — казва Том.

— Здрастиииииииииии! — казвам.

Когато пита как съм, мога да отгатна по гласа му, че се усмихва. Вълча усмивка. Грр!

— Добре — отговарям, като се чудя дали това, че се е обадил два дни след срещата, го окачествява като мекушав, — а ти?

Той отговаря, че е добре, и пита дали съм свободна по някое време през почивните дни. Това малко ме дразни. Не може ли да е по-конкретен? Ако кажа, че съм свободна в събота вечер и после той каже, че всъщност е имал предвид неделя, що за идиотка ще изляза? Но от друга страна той е толкова очевидно навит. Това отнема от очарованието му. Просто няма как да не ме отблъсне малко. Изведнъж ми хрумва брилянтна идея.

— Свободен ли си утре вечер? — казвам. — Няколко приятели ще излизаме да пийнем. Тина ще е там. Спомняш си я, нали?

Отново долавям усмивката в гласа му, когато отговаря:

— Нощта на текилата. Как бих могъл да забравя?

За втори път през последните пет минути затварям телефона с облекчение. По-безопасно е, като сме в група. Но съм и разочарована. Защо Том не прояви приличие и не изчака още няколко дни, за да ме остави да се поизпотя? Много е объркващо и мъдря този въпрос, докато осъзнавам, че е шест и половина и вече отдавна е време да си ходя вкъщи. Заключвам диктофона в бюрото си.

— Утре сутринта веднага се захващам със свалянето! — викам на Латиша на тръгване. Тя не ми обръща внимание.

Спирам пред къщата на майка ми точно в осем и виждам как баба наднича зад мрежестите завеси. Натискам клаксона и махам с ръка. След цели десет минути тя и майка ми се излюпват от къщата. Баба е облечена в избеляло лилаво палто, което изглежда сякаш е изработено от магарешки тръни. Сивата й коса е вдигната, носи тънък шал на главата. Майка ми е напудрена, сложила е червило и носи лъскава черна дамска чанта. Чудя се кога баба ми е била на ресторант за последен път.

— И двете изглеждате много добре! — казвам аз, като се надявам да дам добър тон.

Баба изгрухтява. Майка ми казва:

— Наистина ли?

Казвам им, че мястото, където отиваме, се казва Нид Тинг.

— Що за име е това? — пита баба Фло.

— Тайландско — отвръщам, като се чудя защо си правя труда. Паркирам зад ъгъла.

— Тук е долнопробно, нали? — казва майка ми на висок глас.

— Но не би ли било скучно, ако навсякъде беше като Машвел Хил! — казвам бодро, макар и през стиснати зъби.

Влизаме тежко и за мое облекчение ни настаняват на уютна маса в ъгъла. Баба Фло оглежда червения фигурален килим, розовите покривки и статуите на Буда на первазите и присвива устни. Когато сервитьорката предлага да вземе палтото й, баба го стиска и се тросва:

— Не, благодаря! — души подозрително купата с хрупкави бисквитки от скариди, оставени на масата.

— Това е тайландски чиле, бабо — казвам, — мезе с вкус на скариди.

Майка ми ги нагъва доволно и казва:

— Знаеш ли, бих пила чаша вино!

Баба инспектира останалите вечерящи и цъка с език особено при вида на кльощав мъж с обица на брадичката и раздърпани дънки.

— Това е срамно! И погледни панталоните му! Не бих възразила, но никога не съм виждала така да се пилее плат! Напомня ми онзи раздърпан безделник, който се появи тази сутрин, Сесилия.

Колкото и да е разведряващо да се запознавам с радикалните възгледи на баба Фло, веднага използвам възможността да я накарам да млъкне.

— Какъв безделник? — питам майка ми.

— Моята сестра! — отвръща тя.

— Оооо! — отвръщам, което е напълно достатъчно да я окуражи и тя се впуска в монолог, дълъг като историята на света. Сестрата на майка ми изобщо не е това, което някой би очаквал. Всъщност, когато звъннал на звънеца, майка ми решила, че е някакъв „измамник“. Пуснала го в къщата едва след като проверила картата му и се обадила в клиниката да провери самоличността му. (За щастие, когато пристигнал, баба Фло била на пазар.) Но трудно можеш да я виниш. Козя брадичка и бакенбарди! Обица на ухото! Раница! Войнишки панталони! Откъде да знае? Тя бе очаквала дама в бяла униформа! И се казва Клиф!

Изненадващо „Клиф“ се оказал „очарователен“. Много бъбрив, много загрижен, наистина съжалявал да чуе за инцидента с бръснача. Поискал да узнае какво се е случило и как се чувства майка ми сега, поискал да види раната и специалната кутийка, в която си държи хапчетата. Искал да види снимки на Мори, било му интересно как са се запознали (Клиф познава хора, които също са се запознали на танци в зала, която се е казвала „Паството“) и проявил такова разбиране за това колко трудно се поддържа кола. (Клиф също не разбира от коли, предпочита да кара колело, оставя половинката си да се занимава с тези неща и наистина — как да се оправи човек, когато точно партньорът ти си отиде?) Клиф не можел да си представи колко е трудно на майка ми да се справя сама, как ли се е справяла наистина, преди да срещне Мори? Било му интересно да слуша за мъничката стая, където живеела под наем, след като напуснала дома си, и затова как сама си я боядисала — нещо забележително за онези времена, макар че сега наистина вече нищо не е толкова странно. Подозирал, че тя скромничи — изглеждала му много изобретателна! Бил много впечатлен от новооткритите й финансови таланти — какво постижение! И все пак навярно е трудно да не изпитваш ненавист към човека, който е починал — как всъщност се чувства тя? Помолил да му покаже къщата.

Когато майка ми спомена, че Клиф е пожелал да разгледа къщата, баба Фло (която кротко си хапваше задушената риба с бял ориз, докато пуфтеше с очевидно неодобрение) троснато се обажда:

— Оглеждал е обекта!

Ченето на майка ми увисва.

— Моля? — питам аз.

— Флорънс гледа „Старски и Хъч“ по сателитната телевизия следобед — обяснява майка ми. — Хареса ти, нали Флорънс?

Баба Фло свива рамене и казва с неохота:

— Не беше лош в сравнение с някои от съвременните боклуци.

Които те държат прикована пред телевизора нонстоп, казвам си наум. На глас обаче казвам:

— Той наистина изглежда доста любопитен. Мамо, сигурна ли си, че е окей?

Майка ми е много отбранителна. Клиф е прекрасно момче.

— Пуши наркотици в къщата! — изревава баба Фло.

Намръщвам се към майка ми, която казва съжалително:

— Флорънс, това са свити цигари. Това са си обикновени цигари, но сам си ги правиш. И ме попита дали може.

Майка ми поглежда умолително към баба ми, но (цитирам един стар учител) — среща само безмилостно мълчание в отговор.

И така, слушаме за Клиф. Може да се каже, че е инат, казва сега майка ми. Малко я пришпорил, когато разсъждавала колко е по-трудно в наши дни млада жена да се запознае с млад мъж на организирани танци, нали всичко е рейв? Леко нетърпеливо я изслушал, но като изключим това, приятен млад мъж.

— Заинтересува се от теб, Хелън. Каза, че ще е хубаво да си поговорите, така че му дадох номера ти. Не е подходящ за гадже, макар че ако се обръсне и махне обицата, и може би си изглади ризата…

— Какво! — извиквам достатъчно високо, че да привлека вниманието на двойката на съседната маса, и те започват да подслушват. — Защо му е на този добродетелен превзет хахо да са обажда на мен?

Майка ми се чувства неловко. Навива фидето с вилицата си. После казва:

— Вероятно, за да си поговорите за мен.

Въздишам и казвам:

— О, добре — но не съм убедена.

Цари тишина, докато майка ми омита чинията си. После казва:

— Той каза, че може би една причина да искам да съм здрава е, че ти зависиш от мен.

Почти се задавям с една скарида.

— Това е смешно, той дори не ме познава! — изписквам аз.

Майка ми отвръща развълнувано:

— Именно! Това казах и аз! Казах му, че си много независима.

Кимвам доволна. Майка ми отпива вода и прочиства гърлото си. Внимателно попива уста с розовата си салфетка, след което казва свенливо:

— Хелън, ако имаш нужда от пари, знаеш, че винаги можеш да ми поискаш.

Два часа по-късно ги оставям и въздъхвам, когато лилавото палто на баба изчезва в къщата. Ако използвам думите на баба ми, „вечерта все пак не беше толкова лоша“. В един момент предизвиках съдбата, като отбелязах:

— Виждам, че си изяла всичката риба с ориз, бабо.

На което тя отговори кисело:

— Не обичам да се хаби храна.

След което ми хвърли поглед, който казваше: „Дори и да става въпрос за чужбинска помия“, но аз оцених усилието, което й трябваше, за да потисне думите. Баща ми бе споменат веднъж. Майка ми се обади внезапно:

— Нямаше ли да е хубаво и Мори да е тук, тогава щяхме да сме цялото семейство!

Не исках да кажа на глас, че ако баща ми също беше тук, всички щяхме да изхвърчим през вратата и да сме в Савой Грил за секунди. Или по-вероятно изобщо нямаше да сме заедно. Така че не казах нищо.

Баба Фло каза рязко:

— Моля те, Господи, той ни гледа отгоре! — което беше неочаквано сантиментален коментар.

Никой не го спомена повече.

Толкова съм изненадана от това, че изпитах някакво удоволствие (макар и по мазохистичен начин), че когато се връщам в апартамента, тряскам вратата и събуждам Маркъс. Знам, защото докато стоя в банята и бърша слоевете грим, той излиза шумно от спалнята си и крачи ядосано по коридора, за да си налее чаша вода (чувам ядното свистене на кранчето). Прекрасен край на една „все пак не толкова лоша“ вечер.