Димитър Димов
Осъдени души (6)

III

След процеса животът на Фани протече с известни промени. Тя се премести в Мадрид и на „Пасео де Реколетос“ нае една доста грозна сива къща, която носеше претенциозното име Паласио де Ривас по името на благородния й собственик, или по-точно, на неговите прадеди. Всички членове на американската колония веднага й обърнаха гръб. Не по-малка враждебност показаха и сънародниците й. Разбира се, Фани не се засегна ни най-малко от това. Съжаляваше само за липсата на Мюрие, чието язвително остроумие и провансалска горещина не можеха да се заместят от флегматичното приятелство на Лесли.

Една изненада й причини писмото, изпратено по специален куриер в расо от супериора на йезуитите в провинцията Толедо отец Сандовал. Това писмо почваше с обръщението: „Твърде благородна и милостива госпожо“, възхищаваше се от достойното държане на Фани пред съда, изказваше смирена благодарност и накрая завършваше с щедри благословии. Не се споменаваше нито дума за монаха Ередиа, чиято индивидуалност сякаш бе изчезнала във вековния прах на ордена.

Няколко дни след това Фани посети Мюрие в затвора. Видя го зад решетката на килията му, седнал на одъра и заобиколен с книги. Известно време той се преструваше, че е погълнат от четенето и не я забелязва. След това, уж случайно повдигна глава и кимна с убийствено безразличие.

— Жак!… — дръзко произнесе Фани, сякаш нищо не се бе случило.

Мюрие отново потъна в четенето си. Фани направи търпеливо още няколко опита да заговорят. И понеже прекаленото му равнодушие можеше да се изтълкува от нея като засегната чувствителност, най-сетне той остави книгата. Фани забеляза с удоволствие старателната му преструвка.

— Какво има? — попита той на френски с вид на човек, който се отегчаваше от присъствието й.

— Донесох ти дребни подаръци.

— Можеш да ги задържиш за себе си.

— Бих желала да не ми се сърдиш!

— Странно е, че никак не ти се сърдя.

— Тогава моля те да ми простиш!

— Отец Ередиа ще прости всичките ти грехове.

Фани знаеше, че когато Мюрие почнеше да говори така, гневът му е минал. За да го спечели отново, трябваше да дойде при него още няколко пъти. Без да приказва повече, тя си тръгна доволна, но Мюрие скочи изведнъж и протегна ръцете си през решетката.

— А сладкишите? — попита той възмутено. — Защо не ги оставиш?

 

 

През едно чудесно кастилско утро Фани отпътува с колата си за Толедо, старата столица на Испания. Пролетта благоухаеше, по синьото небе летяха и пееха чучулиги, слънцето грееше без огнената тежест на летните месеци, която щеше да настъпи по-късно, и по все още зелените пасбища пасяха мериносови стада. Жизнерадостната природа, въздухът и зеленината смекчаваха донякъде острия порив, който всъщност я караше да отиде в Толедо. Сега тя мечтаеше за отец Ередиа, но не с мрачния огън на сладострастието, а с някакъв чист, почти юношески възторг.

Защо точно отиваше в Толедо, тя не знаеше. Стараеше се да бъде предпазлива и въздържана, но нетърпението я изгаряше. За да не извърши някоя глупава, необмислена постъпка, която можеше да изложи монаха, имаше нужда от разузнаване. Но това разузнаване бе извънредно трудно, понеже не владееше достатъчно езика, пък и самият живот на испанците представляваше безнадеждна сложност от йерархия и традиции, много по-заплетени от английските. Тъкмо затова Фани се бе сприятелила вече с дон Алехандро и чакаше освобождението на Мюрие. Можеше да разчита също и на една друга личност — шофьора Робинзон. Последният произхождаше от една древна фамилия на кочияши в Бороудейл, където бе родена и Фани. Тази приемственост — поколения наред кочияши Робинзон бяха возили скуайери Хорн — продължаваше и днес, но с известна опасност да се прекрати, тъй като Фани проявяваше забележително презрение към миналото, а Робинзон усещаше все поясни симпатии към социалистическата партия. Дори при последните избори след тежка вътрешна борба той не бе гласувал за консервативния кандидат в областта.

По комбинирани сведения, събрани от дон Алехандро и Робинзон, Фани бе заключила, че можеше да се добере до важни неща из живота на отец Ередиа, ако посети резиденцията на йезуитите в Толедо. До тоя момент обаче по отношение на монаха тя нямаше още никакъв определен план на действие. Тя приличаше ту на плаха пансионерка, ту на хищно животно, което се наслаждава от неминуемата сигурност на плячката си. И все пак едно обективно размисляне можеше да й подскаже, че тази плячка далеч не бе тъй сигурна, колкото си въобразяваше. Един прост разговор в коя да е резиденция на отците йезуити бе свързан според думите на дон Алехандро с редица формалности. В католическите органи и колко повече във фанатична Испания царувала желязна дисциплина. Разбира се, Фани не бе тъй наивна да вярва безусловно в думите на набожния дон Алехандро. Тя знаеше отдавна, че във всички краища на света е имало развратни архиепископи, кюрета с любовници, манастири, в които са се разигравали оргии, че тази непристъпност, тази дисциплина, тази строгост в живота на монасите биха могли да бъдат само лицемерие, само прах в очите на хората. Но в края на краищата всичко зависеше от индивида. Фани долавяше смътно, че личният морал на отец Ередиа сигурно беше безупречен. Това прозираше в погледа, в лицето и строгостта на цялата му аскетична личност. Фани можеше да предполага следователно, че всяко идване в допир с него бе трудно, че поне за себе си той щеше да се придържа към строгите правила на ордена, че един необмислен ход от нейна страна, едно слабо подозрение у монаха за нейната непочтеност, преди да го овладее, преди да вкара в тялото му отровата на сладострастието си — как сигурна бе тя в успеха си, — биха могли да провалят всичко.

Когато Фани видя двойните назъбени стени на Толедо и колата премина моста на Тахо, през главата й мина парливата надежда да срещне монаха… Може би отец Ередиа се намираше в Толедо! Може би Фани щеше да го види в резиденцията на йезуитите, да заприказва с него, да създаде началото на един вид интелектуално приятелство! Последното бе законно, допустимо. Фани познаваше от испанската история такива дружби — свързани с любовни връзки и неизбежните последици — между дами от висшето общество и знаменити йезуити. Защо и тя да не създаде с монаха едно подобно приятелство, чиято интимна страна — о, наивност на разглезена жена — нямаше да направи достояние никому!

Фани отседна в хотел „Кастилия“, докато Робинзон да отиде да разузнае къде се намира резиденцията на йезуитите. Тя изпи едно кафе, след това излезе да разгледа града. Толедо й се стори като старинна поема. И тази поема, тия тесни улички, тия малки площади, постлани с плочи и обрасли с трева, тия каменни дворци на кардинали, графове и маркизи с кръстове по стените, което означаваше, че тук или там е загинал някой идалго в бой с шпаги, старинните дюкянчета за кинжали и гривни, кюретата, които вървяха по улиците и четяха молитвениците си, жените, забулени в черни воали, които минаваха или се връщаха от литургия, катедралата, огромна, мрачна и величествена, гранитното спокойствие на Алкасар, къщата на Греко, крепостните стени и старинното великолепие на целия град — всичко това, да, всичко това й говореше за Ередиа, само за Ередиа!

Тя се върна отново в хотела. Пи кафе, изпуши няколко цигари. Чакаше нетърпеливо да дойде най-подходящия час за посещението в резиденцията, тъй като се боеше да не смути приятния сън или сутрешните молитви на супериора. Бе положила най-дребнави грижи за необходимата строгост в облеклото си. Носеше чер костюм с висока яка, с воалетка, спусната над очите, която смекчаваше острия им зелен блясък. Струваше й се, че имаше достатъчно смирен и сериозен вид, но, уви, липсваше й задоволителен повод на посещението. Опиянението от града, наивното фантазиране да срещне Ередиа й пречеха да съзнае, че тази липса я поставяше във фокуса на подозрението още преди да се приближи до монаха. Под влияние на състоянието, в което се намираше, тя бе измислила цял куп наивни причини, с които искаше да обясни „случайното“ си посещение в резиденцията. И в непринудения разговор, който щеше да поведе, тя се надяваше да изкопче сведения за отец Ередиа.

Тръгна към резиденцията, обладана от най-голям оптимизъм. По улицата си повтаряше мислено фразите в къдрав испански стил, които имаше намерение да изчурулика на френски. Стигна пред здравата дъбова врата, обкована със зеленясал бронз, която Робинзон й бе посочил и която й се стори някак херметично затворена. Върху една малка медна плочка, закована под дръжката на звънеца, много по-малка, отколкото би трябвало да бъде за такова голямо общежитие, Фани прочете: „Residencia de los padres jesuítas“. Потегли дръжката и някакво далечно биене на камбана й отговори от дъното на резиденцията. Минута подир това малкото прозорче на вратата се отвори и в рамката му се показа една ниско остригана глава с твърде строг, но не особено интелигентен израз на лицето. Трябва да бе братът портиер.

По-късно Фани узна как йезуитите, за да служат по-вярно на папата, който с неясни пълномощия заместваше Христа на земята, бяха приложили в ордена си обществената система, срещу която най-много крещяха: всеки според способностите и специалността си получаваше някаква работа в общежитието. Имаше брат шивач, брат обущар, брат счетоводител, който водеше двойни сметки: едни за пред хората, от които можеше да се види колко бедно и потънало в дългове е общежитието, и други за генерала на ордена, който трябваше да знае на каква сума възлизаше чистият приход от подаянията на верующите, за да се изсипе в касите на Ватикана. След това идваше по-висшата йерархия на отците: отец зъболекар, отец химик, отец гинеколог, който помагаше в родилните домове да се плодят по-лесно християните. Не липсваше и един отец астроном, който в Аржентина бе събрал безконтролно пак от верующите грамадни средства, за да построи алуминиев балон и се издигне с него в стратосферата. Но всички тия постижения на йезуитската организация бяха на Фани още съвсем неизвестни.

След учтив поздрав, но без да пита кого търси, братът портиер я предупреди сухо, че времето за посещения от външни лица е между дванадесет и един. Веднага след това той затвори прозорчето. Фани се върна смаяна до края на улицата и понеже нямаше какво да прави, прочете каменния надпис за някой си дон Рамиро Алварес, убит на дуел в 1498 г. от дон Рикардо Балбуена, а после се разходи до меланхоличния площад на поета Бекер.

Точно в дванадесет и половина тя се върна отново в резиденцията. Сега братът портиер я попита късо как се казва, откъде иде, кого търси и най-сетне последва съвсем полицейският въпрос, защо търси отец Сандовал. Фани заяви важно, че търси отеца, за да го види и поговори с него, и че нейното име му е известно. Братът портиер я измери с очи от глава до пети, сякаш всичко, което чу, можеше да се подложи на съмнение. Фани доби впечатлението, че сигурно му изглеждаше на някоя Шарлота Корде, тъй като прочете в очите му неприязън и подозрение. След това той пак тракна прозорчето под носа й, принуждавайки я да чака още няколко минути като покайващия се Хенрих IV пред папската кула в Каноса. Отвори й по приветливо и я покани в една външна чакалня, наредена доста спартански, в която скоро влезе някаква повехнала личност в расо. Непознатият имаше средна възраст и се представи като отец Оливарес.

Продължителни молитви и бездънни знания по схоластика бяха изсмукали от лицето му почти всичката жизненост. Една малка частица от нея бе запазена като по чудо в меланхоличната усмивка на очите му. Фани веднага почувствува, че този човек не беше опасен. В погледа му липсваше напълно магнетичната сила на отец Ередиа. От постоянно мислене за Платон личността му изглеждаше почти напълно откъсната от времето и пространството. Той имаше вид на същество, чийто дух се рееше като облак по върховете на Томистката метафизика, и само затлъстелият му корем свидетелствуваше за виното и обилната храна, които приемаше при всяко слизане на земята.

Отец Оливарес попита смутено Фани за причината на идването й и когато тя му каза, че би желала да бъде представена на отец Сандовал, лицето на монаха изрази загриженост, сякаш това, което тя искаше, можеше да се допусне само след дълги размишления. Тогава Фани добави, че навярно отец Сандовал ще си спомни името й във връзка със свидетелството на отец Ередиа по делото на Джек Уинки.

— О, нима вие сте сеньора Хорн!… — възкликна йезуитът, но изненадата му изчезна бързо в предишната зареяност.

Той я покани вежливо да мине в друга чакалня, по-вътрешна и по-голяма, с дебели килими и разкошни старинни кресла, където Фани за пръв път в живота си видя как е изглеждал Лойола преди четиристотин години. Това бе една дървена статуя на светията почти в естествена големина, поставена в нещо като олтар — едно от ония ужасни произведения на испанското полихромно изкуство, от които по тялото на човека плъзваха тръпки, защото даваше пълна илюзия за живо същество. Неволно Фани изпита усещане, че стоеше пред призрак, който я изгаряше с погледа си, който щеше да се раздвижи и тръгне към нея, за да я попита какво търси тук.

— Това е свети Игнати Лойола — обясни отец Оливарес, — нашият духовен баща. Статуята минава за едно от сполучливите произведения на полихромното изкуство.

— Чудесно!… — произнесе Фани забъркана.

И докато гледаше с ужас статуята на светията, съзна изведнъж поразена, че в юношеската красота на Ередиа, в очите и устните му имаше нещо от демонския израз на тази статуя. Фани седна на едно кресло под това ново и смущаващо усещане, а Оливарес отиде да предупреди супериора. Той се върна бързо и каза, че отецът ще дойде след малко. Настъпи мълчание.

Фани почна да наблюдава Оливарес. Последният в продължение на десетина секунди се мъчеше да измисли тема за разговор, която трябваше да бъде почтителна съобразно достойнството на жилището и същевременно забавна, за да не отегчи една светска дама. И понеже за неговия отвлечен ум тая земна задача бе извънредно трудна, зареяният поглед на очите му доби особена безпомощност. Фани се досети да я използува незабавно.

— Навярно познавате лично отец Ередиа? — произнесе тя предпазливо.

— Той беше мой ученик по философия в Гранада — с известна гордост заяви Оливарес.

— Но той е… струва ми се, лекар!

— Всеки от нас освен специалното си образование завършва и теология.

— Но това е удивително!… Каква начетеност!

— Ние сме скромни служители на бога.

— Също и на хората — вметна Фани. — Навсякъде слушам за социалната дейност на вашия орден.

— Службата на бога се постига чрез дейност и милосърдие към хората.

— Видях това и в лицето на отец Ередиа. Тук ли живее той?

— Не, сеньора!… Той е сега в Мадрид.

— Навярно… лекува в кварталите на бедните?

— Върши и това!… Но сега работи предимно върху една нова ваксина срещу петнистия тиф. Тази болест е социален бич в нашата страна. Освен това преподава гимнастика и хигиена в „Колехио де Ареналес“.

— „Колехио де Ареналес“?…

— Това е средно училище и политехника, издържани от нашия орден.

— Мисля, че съм виждала този колеж.

— Сигурно!… На улица „Алберто Агилера“, между „Сан Бернардо“ и „Аргулес“.

— Ах!… Спомням си!

На Фани не й трябваше повече!… Почувствува луда радост, но в същия миг млъкна уплашено. Без никакъв предупредителен шум, сякаш се бе просмукал през стените на стаята и чул целия разговор, по килима се хлъзгаше един нов призрак, по-ужасен от дървения, който поне стоеше неподвижно, едно същество, сякаш излязло от гроба си, дребно, слабо, с жълто като пергамент лице, с фосфорни очи. Костеливите му ръце стискаха един разкошно подвързан молитвеник. Призракът се поклони леко и подаде мъртвешката си ръка. Фани потрепера неволно, когато я докосна. И тогава тя чу гласа му:

— Отец Сандовал!…

— Навярно прекъснах заниманията ви, отче! — извини се тя почтително.

— Ние свършихме молитвите си. А приемането на външни посетители спада към задължението да служим на хората. Драго ми е да ви видя, сеньора Хорн!… — добави той, докато фосфорните му очи изследваха с хладна проницателност личността на Фани.

— Няма да забравим в молитвите си подкрепата, която дадохте на истината в съда.

— Истината трябва да подкрепяме при всички възможни обстоятелства — каза Фани със същия смирено-тържествен тон. — Аз правя една малка екскурзия, отче, и минавайки през Толедо, си спомних за писмото ви… Осмелих се да ви посетя…

— Поласкани сме от високата чест, с която ни удостоявате, сеньора!

— Смущавате ме, отче!… — произнесе Фани с вълнение, което сякаш не можеше да удържи. А после веднага й дойде наум, че испанските любезности не трябваше да се тълкуват много дълбоко, и реши да прекрати първа размяната на приветствия. — Тази сутрин разглеждах катедралата и почувствувах… не зная дали ме разбирате… почувствувах известна нужда да се опозная по-отблизо с католицизма. Усещала съм и друг път тая нужда, уверявам ви!…

Жълто-зелените очи на отец Сандовал останаха все тъй ледени пред това страстно уверение, но клепачите му замигаха бързо, което създаде у Фани илюзията, че той изпитваше известно вълнение. „Бутнах го, където трябва“ — помисли тя доволно.

— Човек може да познае нашата света католическа черква само когато влезе в лоното й — произнесе отец Сандовал.

— Именно, отче!… Аз не съм далеч от тази мисъл! — заяви Фани въодушевено.

— Това е доста сложен въпрос, сеньора. Човек променя вярата си по необходимост или по убеждение.

— Сега това става само по убеждение — каза Фани и без да иска, помисли за Светата инквизиция.

— Провидението да ви напътствува, сеньора! Щом търсите бога, вие ще го намерите само в нашата света католическа църква… Но преди всичко трябва да имате представа за нея.

— Тъкмо за това дойдох при вас, отче!

Отец Сандовал се замисли. За миг Фани доби усещането, че го бе овладяла напълно, използувайки страстта на йезуитите да покръстват, да търсят новооглашени. За миг й се стори, че всичко се нареждаше чудесно. Представи си фарса на своето покръстване в Мадрид или Севиля, репортьорите, снимките, сензацията, която испанските вестници имаха навик да дават на събитията от тоя род.

— Мисля за отец Ередиа… — внезапно произнесе Сандовал. — Струва ми се, че отец Ередиа, когото познавате, би могъл да ви запознае с догмите на нашата света черква.

Вълнението на Фани стана неописуемо. Тя тържествуваше и се поздравяваше за хитростта си. Играта беше спечелена. И тъкмо тогава фосфорните очи на отец Сандовал се втренчиха в лицето й с ужасна, ледена неподвижност. Фани почувствува как я обзема предишният страх от него, страхът от същество, което проникваше в душата й, което четеше мислите й. Стори й се, че нито една нотка от дивото вълнение, което я обзе при споменаване името на Ередиа, не убягна от погледа му. Въдицата, която й бе подхвърлил, попадна право в устата й.

— Сега обаче отец Ередиа е зает — продължи Сандовал, като хвърли мрачен поглед към нещастния Оливарес, който стоеше потънал в греха на своята бъбривост. — Работи върху ваксината срещу петнистия тиф и не ще може да ви бъде полезен.

— Тогава — каза Фани героично, прилагайки британското правило за отстъпление в добър ред, — тогава не бихте ли могли да ме подготвите вие?… Простете, отче! Може би съм много дръзка, като казвам това?

— Няма дързост в думите ви, сеньора — утеши я Сандовал, — а само смирено желание да познаете бога. Но, за съжаление, и аз съм твърде зает. Върху мене лежи администрацията на ордена в цялата Толедска провинция. Бих ви посъветвал да посещавате проповедите в някоя енорийска черква, да четете избрани книги, да се съсредоточавате в себе си… И когато почувствувате истината на Христа в сърцето си, бихте могли да дойдете отново при нас.

— Уверявам ви, ще го направя.

Те поговориха още малко върху католицизма, религиозния дух и катедралите. Отец Сандовал написа върху едно листче книгите, които Фани трябваше да прочете. Между тях на първо място стояха „Подражанията на Христа“ от Кемпис и „Животът на Лойола“ от отец Риваденейра. След това Сандовал я изпрати до пътната врата. Когато се сбогуваха, Фани срещна още веднъж погледа му и пак потрепера от блясъка на тия ледени фосфорни очи, в които светеше мрачният фанатизъм на средновековието.

Той я изпрати с думите:

— Господ да пази душата ви, сеньора!

 

 

Докато Робинзон караше колата към Мадрид, Фани се мъчеше да изработи нов план за действие. Не можа да измисли нищо. И тогава пак почна да мечтае за Ередиа, пак се отдаде на дивото и сладостно фантазиране, към което я подбуждаше непрекъснатата мисъл за него. Тя го желаеше с всички фибри на тялото си, с оня пристъп, в който изпадат чувствата, когато човек знае, че би могъл да откъсне любимото същество като разкошен, недокоснат от други узрял плод. Тя изпитваше усещането, че само Ередиа и нищо друго не съществува в света, че действията й имаха смисъл само дотолкова, доколкото бяха свързани с него, че би дала всичко за нощ, един час, една минута… А заедно с това забелязваше как предишните суетни и животински пориви на тялото й се превръщаха неусетно в най-чиста нежност, в най-чист възторг. От сладострастното желание, с което бе почнала да преследва Ередиа, се раждаше постепенно един още по-сложен, по-опасен и изпълнен с повече пристъпи процес!… Тя почваше да го обича! Тя го обичаше вече! Това бе самата любов, не платонична, не възвишена до саможертвата да се откаже изведнъж от него, за да не смущава чистотата на живота му, а точно такава любов, каквато би се появила у една млада жена, преди наслажденията да уморят сетивата й, преди свежестта й да увехне в славата на блудкавите светски приключения! Колко странно бе това връщане на чувствата й към едно отдавна забравено младежко състояние! Сега Фани съзнаваше, че желаеше еднакво и тялото, и душата му, че бе готова да се мъчи и страда за него, че е способна да обича като всяка друга жена. Но защо усещането за тази любов бе така замайващо, така остро, така наситено покрай свежата радост и с тръпки на пронизваща меланхолия, като погребално биене на камбаните в Севиля след смъртта на някой тореро? Когато автомобилът влезе в Мадрид, прекоси площада за Колумба и пое разкошната „Кастеляна“ между два реда малки дворци с палми и олеандри в градините, Фани се попита внезапно с неспокойния инстинкт на всяка жена дали Ередиа нямаше вече любовница. По асфалта към вилите в Ескориал и Сиера де Гуадарама хвърчеха автомобили, а в тях седяха мургави жени, красиви като екзотични цветя. Може би някоя от тия жени, от тия испанки бе вече негова любовница и Фани идваше късно, твърде късно! Тази мисъл я разстрои изведнъж. Почна да се убеждава сама, че това беше невъзможно, че никоя от тези набожни красавици, които всяка сутрин отиваха с лимузините си на литургия, не би се осмелила да обича отец Ередиа, да го преследва, да застане заради него пред Сандовал.

Фани се успокои малко, когато пристигна вкъщи. Банята, кафето и няколко цигари й дадоха възможност да разсъждава без увлечения, да реши след опита със Сандовал какво трябва да прави и какво не. Привечер някой я потърси по телефона. Взе слушалката с досада.

— Къде си цял ден? Какво правиш? — питаше Лесли.

— Бях в Толедо.

— Какво прави там?

— Разглеждах старините.

— Имаше ли поне монаси между тях?

— Доста, с изключение на един.

— Не се отчайвай!… Ще го намериш пак. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Още не.

Прекара една безсънна нощ, една топла пролетна испанска нощ с черновиолетово небе, с брилянтни звезди, които трептяха и сякаш шепнеха вечните теми на тази страна за насилието и революциите, за любовта и смъртта, за бога, за душата и за отвъдния живот… Мислеше за отец Ередиа, струваше й се, че той е до нея, че очите и устните му изгарят тялото й.

На другия ден Фани не отиде в „Колехио де Ареналес“. Посещението в резиденцията я научи да действува предпазливо. Удивително беше търпението, с което събра чрез Лесли и Робинзон дребни, но много важни сведения. Така например тя научи, че отец Ередиа преподаваше в колежа гимнастика и хигиена три пъти седмично, в понеделник, сряда и петък, сутрин от 10 до 12 часа, а останалото време работеше в Института по опитна медицина, който се намираше на улица „Алфонс XII“. Узна също, че директор на колежа бе много ученият отец Миранда, който владеел двадесет езика, включително староеврейски и японски. От не по-малка полза беше и сведението, че отец Ередиа продължаваше да прави чести пътувания с муле из затънтените планински села, за да събира особено вирулентни щамове от вируса на петнистия тиф. Но най-много я развълнува обстоятелството, че през лятната ваканция с равни парични приноси и труд от монасите Институтът по опитна медицина и Дружината на Христа възнамеряваха да открият в епидемните огнища около Пеня Ронда болница за проучване новата ваксина на отец Ередиа.

Чак след като научи всичко това и размисли върху него добре, Фани посети колежа „Ареналес“. Самото посещение бе тъй добре организирано, щото трудно можеше да събуди подозрение дори у супериора на Толедо. То съвпадаше с церемонията, с която Британският културен институт в Мадрид искаше да връчи множество книги за библиотеката на колежа. Фани присъедини към подаръка пълни събрания от съчиненията на няколко английски класици и така доби моралното право да присъствува на тържеството с Лесли. Отец Миранда беше възхитен от интереса на англичаните да видят как се провеждаха занятията в колежа и постиженията на йезуитската педагогия, а на Лесли хрумна щастливата идея да покани преподавателите на обед у дома си. Нямаше нужда да се добави, че Фани също щеше да присъствува на този обед и да седне от дясната страна на отец Ередиа.

— Искам да те посъветвам само едно… — каза Лесли, преди да тръгнат за колежа, когато всичко бе наредено.

— Кажи!

— Да прекратиш приключението навреме.

— Тъкмо когато настъпи най-хубавият момент ли? — попита Фани.

— Веднага след него.

— Защо така?

— Защото никой не се е забавлявал безнаказано в Испания.

— Това личен опит ли е?

— Отчасти, да!… За Испания човек трябва да има здрави нерви като археолога на Мериме.

 

 

Когато влязоха в хола на колежа, посрещна ги хор от ученици, които пееха английския химн с ужасно произношение, дирижиран от един дълъг и сух отец с плешива глава.

Директорът, отец Миранда, стоеше пред стълбите заедно с неколцина свободни преподаватели, тъй като останалите според скромното желание на англичаните не трябваше да прекъсват занятията си. Фани бе поразена от голямата разлика между Сандовал и директора на „Колехио де Ареналес“. Отец Миранда имаше пълно розово лице и сини очи, които се смееха жизнерадостно. Говореше английски толкова лошо, колкото изобщо го говореха повечето испанци и колкото можеше да се очаква от човек, който владееше още деветнадесет други езика. Произнесе приветствена реч, която със своя патос можеше да развълнува дори каменните стъпала и тъкмо поради това не развълнува никого. Лесли отговори с няколко сухи британски любезности и повторно стисна ръцете на директора и преподавателите. Същото направи и Фани. След това цялата група, домакини и гости, се отправи да разглежда трапезариите, спалните и занимателните зали, които бяха доста тъмни и задушни. След всяко излизане Лесли и Фани произнасяха по едно: „Wonderful“, докато отец Миранда повтаряше непрестанно:

— Всичко е скромно!… Много скромно, но хигиенично! Работим, доколкото позволяват средствата ни.

Минаха през капелата на колежа, при което отец Миранда и преподавателите се строполиха внезапно на колене пред полихромната статуя на Богородицата и така останаха около половин минута в пълно мълчание. Дойде ред на класните стаи. Един отец химик запали пред гостите гърмяща смес от водород и кислород за голямо удоволствие на учениците. Следваха други стаи с румкорфови спирали, с гейслерови тръби, с анатомични модели и картини на безполови същества, за да не покварят юношите. Почти всичко, каквото можеше да се побере по масите на класните стаи, бе извадено от кабинетите, за да се покаже нагледността на обучението. Минаха в аудиториите на политехниката, където отци специалисти преподаваха на студентите диференциално смятане, теоретична физика и железобетон. Всичко това беше страшно отегчително. Фани си казваше уверено, че Лесли е човек с голямо търпение и сигурно я обичаше много.

— А спортът, отче? — попита тя невинно, като погледна крадешком часовника си. — Бихме ли могли да видим как е застъпен спортът във вашите училища?

Бе точно средата на часа по гимнастика на Ередиа.

— Спортът е също застъпен у нас — някак смутено обясни отецът, — но по-умерено, отколкото в другите училища. Имаме малък стадион в парка.

— Бихте ли ни доставили удоволствието да го видим, мистър Блеймър?

— Аз също мислех да помоля уважаемия отец за това — каза Лесли.

— Това е голяма чест за нас!… — зарадва се отецът, но в същото време Фани забеляза как смущението в сините му очи нарасна.

— Може би сега никого няма там? — попита тя неспокойно.

— О, не!… Тъкмо сега момчетата се тренират за състезанието с колежа от Саламанка.

— Чудесно!… Ще ги видим, нали?

Групата се върна по дългите коридори, мина отново през капелата, при което всички отци коленичиха пак пред статуята на Богородицата, и се озова в задния двор на колежа. Смущението на отец Миранда ставаше все по-голямо. Той каза нещо на един от колегите си, употребявайки език, който Фани не разбра. После й дойде наум, че този език трябва да бе латински, защото от дон Алехандро знаеше, че йезуитите говорят помежду си на латински. Отецът, към когото се обърна Миранда, изтича пред групата, сякаш бе получил заповед да предотврати някакво неудобно положение.

Всички бяха стигнали вече до един ред кипариси, който отделяше малкия стадион от останалите части на парка, когато Фани разбра изведнъж, по-развълнувана от самия отец Миранда, причината на смущението му: на игрището по къси панталонки, в бели спортни обувки и полуголи до пояс стояха Ередиа и двадесетина момчета. Игрището беше начертано с бели успоредни линии, между които се намираха препятствия от различно естество. Шест от момчетата, наредени в редица и коленичили на единия си крак, с ръце, опрени до земята, очакваха знака на учителя си, за да се втурнат в бяг. Фани не знаеше дали можеше да види по-неочаквана, по-вълнуваща и по-прекрасна за нея гледка не от игрището, а от голото тяло на Ередиа. Никой от спортуващите не беше забелязал приближаването на групата. Десетина секунди те вървяха, без да приказват: отците — забъркани, Фани — със затаен дъх, Лесли — иронично усмихнат. Тъкмо в тоя момент Ередиа свирна с уста и момчетата се понесоха напред. В продължение на няколко секунди Фани успя да разгледа тялото му. То имаше същия нежномургав, маслинен оттенък, както лицето. Плещите му бяха широки, кръстът — тънък, бедрата — закръглени и стройни. От цялото му телосложение лъхаше изяществото на лекоатлет, на древна статуя.

— Ти съвсем нямаш лош вкус! — измърмори Лесли.

— Мълчи!… — прошепна Фани и неволно забави вървежа си, за да гледа по-дълго това прекрасно тяло.

Тичащите момчета стигнаха края на игрището и се понесоха обратно между белите успоредни линии. Ередиа ги гледаше критично и с хронометър в ръка чакаше да определи постиженията на първенеца от групата. Фани беше обзета от предчувствието, че когато монахът ги забележеше, изненадата му щеше да бъде неприятна. Тъкмо тогава с халат в ръка отнякъде дотича отецът, комуто Миранда бе проговорил по латински.

— Отче Рикардо!… — срамежливо произнесе Миранда. — Облечете халата си!

Ередиа се обърна. Първото нещо, което изрази лицето му, беше изненада, а после сдържан гняв. Той погледна отец Миранда с упрек, сякаш искаше да каже: „Какво е това? Защо водите тези хора, без да ме предупредите?“ Отец Миранда замига виновно и безпомощно, съзнавайки напълно позора, на който бе изложил колегата си. Ередиа бързо облече халата и го затвори чак до шията си.

— Добър ден, отче!… — каза Фани непринудено, като че голотата му не й бе направила никакво впечатление. И това щеше да бъде вярно, ако не бе тъй прекрасна.

— Добър ден, мисис Хорн! — отговори Ередиа без никакво смущение.

— Продължавайте, отче!… — насърчи Фани весело. — Аз много обичам бягането на двеста метра. Има ли добри постижения?

— Едно от момчетата почти докосва каталонския рекорд.

— Удивително!… Какви спортове практикувате?

— Тенис, плуване и лека атлетика.

— Ние имахме съвсем друга представа за вашите училища.

— Стараем се да следваме принципите на модерното възпитание.

— Учениците ви изучават ли схоластика?

— Изучават, мисис Хорн!

— Предполагам, че и за нея имаме съвсем погрешна представа?

— Напълно погрешна!… Схоластиката е философия на християнството и основа на нашия мироглед.

Той отговаряше вежливо, усмихнато, без никаква враждебност, но на Фани се стори, че в усмивката му прозираше малко снизходителна ирония, сякаш искаше да каже: „Защо си дошла тук? Защо не отидеш с приятелите си да се печеш на слънцето в Сан Себастиан? Какво те интересува нашата схоластика?“ Докато разговаряха така, Фани наблюдаваше зашеметена цъфтящата и мъжествена красота на лицето му, открития поглед, силните гърди, които изпълваха халата. Струваше й се, че не би имало по-пълно щастие от насладата да потъне в прегръдката на това тяло, на тия здрави нежномургави ръце. Ала заедно с това аскетичните гънки около ъглите на устните му я караха да съзнае, че нямаше нищо по-далечно и по-недостъпно от това тяло, от личността на този мъж. Вежливо-ироничната усмивка продължаваше да трепти върху лицето му и това я изпълни с отчаяние.

Докато приказваха така, отец Миранда поведе с Лесли сериозен разговор за възпитанието, който останалите отци слушаха с почтително внимание. За няколко минути — и не беше ли дошла тъкмо за тия минути — Фани и Ередиа останаха изолирани.

— Мисля, че ви отегчавам — произнесе тя горчиво. — Боя се да не помислите, че разпитвам като приятелите си от оная вечер в посадата.

— Далеч съм от такова предположение — каза Ередиа.

— Още едно нещо, отче!… — произнесе Фани умолително и вълнението на гласа й накара ироничната усмивка върху лицето на монаха да изчезне. — Бяхте ли уверен, че в съда… щях да кажа истината?

— Напълно, мисис!…

— Можех да не я кажа.

— Зная. Но бях уверен, че ще я кажете.

— Защо?

— Защото не приличахте на приятелите си.

— Продължавате ли да имате същата увереност и сега?

— Разбира се — каза той.

И в същия миг Фани съзна, че към личността му не водеше друг път освен истината, освен пълното отърсване от всякакви хитрости.

— Ще дойдете днес на обед у мистър Блеймър, нали? — бързо попита Фани.

— Не мога — отвърна Ередиа. — Следобед заминавам по работа в Пеня Ронда. Тъкмо мислех да се извиня пред мистър Блеймър.

— Съжалявам!… — произнесе Фани със задавен глас.

Стори й се, от отчаянието, което прозвуча в гласа й, не убягна от монаха.

— И аз също! — каза той. — Щяхме да поговорим върху схоластиката. Отец Сандовал ми каза, че не сте била чужда на мисълта да преминете в лоното на католическата черква.

Погледите им се срещнаха и Фани пак прочете в очите му предишната добродушна и снизходителна насмешливост.

— Мисля, че отец Сандовал не е много възхитен от това — твърдо каза Фани.

Насмешливата усмивка изчезна отново от очите на монаха. Фани доби усещането, че той бе уважил честността й да разговаря без хитрости.

— Навярно подозира в желанието ви повече ексцентричност, отколкото убеждение.

— Желанието ми бе просто повод да вляза в резиденцията.

Той замълча и погледът му стана строг.

— Имате открит характер, мисис Хорн! — каза той след малко.

— Не пред всички.

— Поне пред тия, пред които трябва.

— Тогава — произнесе тя със затаен дъх, с вълнение и надежда, които го накараха да разбере всичко, — тогава бихте ли ми позволили да ви помагам като болнична сестра през лятото в Пеня Ронда?

Веждите на отец Ередиа трепнаха. В лицето му нахлу кръв. Но това бе само мигновено вълнение, което се задуши веднага от стоманената воля, от жестокото аскетично свиване на устните му.

— Не, мисис Хорн! — произнесе той твърдо.

— Защо?

— Защото вие принадлежите на света, а аз — на ордена си.

Лесли изтърпя обеда вежливо. Фани го понесе без Ередиа като мъчение. Вечерта тя помоли приятеля си да отидат във „Флорида“. Над открития дансинг висеше неизменното черновиолетово мадридско небе. Звездите трептяха тайнствено. От Сиера де Гуадарама полъхваше вятър и раздвижваше листата на палмите. Джазът свиреше меланхолично аржентински танга. Фани упорито и мрачно почна да изпразва чашите с уиски. Лесли я наблюдаваше мълчаливо. Той никога не бе я виждал в такова състояние.

— Моят съвет е да се махнеш незабавно от Испания — каза той. — Защо не отидеш в Биариц?

Но Фани мислеше за Пеня Ронда.