Димитър Димов
Осъдени души (11)

I

Да, това бе упорита и жестока мисъл, която пропълзя в съзнанието и неусетно през самотната неврастения на една от тия задушни кастилски нощи, които тя прекарваше в палатката си с отворени очи въпреки силните дози приспивателно. Тази мисъл я напрегна до лудост и накара да стане веднага. Кармен спеше дълбоко. Равномерното й дишане се сливаше с шумоленето на маслиновото дърво, а чакалите, както всяка нощ, тъжно и пискливо виеха в степта. Запали цигара. Тютюневият дим, който погълна дълбоко, издраска гърдите й. Докато правеше усилие да задуши кашлицата си (не искаше да събужда Кармен), съзна парливото усещане, че постепенно бе стигнала съвсем близо до осъществяването на целта си. Това усещане бе тъй остро и сигурно, щото внезапно усети почти физическа възбуда. Още преди да състави какъвто и да било план за действие, мисълта й потече изведнъж всред сладостните образи на онова, което бе вече тъй близо, тъй достижимо, че просто трябваше само да протегне ръката си, за да го улови. И дори несъзнателно направи движение с ръка, защото в тоя миг пред нея изпъкна седефеното тяло на монаха, такова, каквото го видя в часа по гимнастика с момчетата от колежа „Ареналес“. Всичко, което бе изпитвала досега към Ередиа — тая сложност от противоречиви чувства на гняв и възхищение, на метафизичен страх и обождане, на способност да се пожертвува за него и да разкъса лицето му с нокти, — всичко това й се стори някаква самоизмама, която най-сетне бе разбрала и която се свеждаше към простото физическо притежание на тялото му. Не й трябваше повече. На нея от дълги години не й бе трябвало нещо повече. Връзките й с почти всички мъже, които бе мислила, че обича, се свеждаха именно към това притежание. Духовният елемент у тия мъже бе само формата, която внасяше необходимото разнообразие в един и същ мотив на удоволствието. Някога я привличаше Мюрие със своя цинизъм, със своята духовитост, с изкуството си да прелъстява жени. Сега я привличаше Ередиа с абсурдната вяра в своя бог, с фанатичното си целомъдрие, а може би с това, че бе испански монах, че в личността му трептяха страстните багри на екзотичното. От Ередиа тя искаше да вземе само това, което бе взела вече от Мюрие — само няколко седмици, няколко дни или дори няколко часа от най-дивото опиянение на духа, от най-острите спазми на плътта, а след това да си замине и да му отправи за сбогом отегчената и меланхолична усмивка, която туристите отправяха към Червените кули на Алхамбра, когато напускаха Гранада. Как се бе самоизмамвала досега! Как си бе въобразявала, че го обича, че не можеше да живее без него! Разсмя се вътрешно, когато си спомни, че имаше моменти, когато го мислеше за полубог, за свръхестествено същество, докато той бе всъщност само един луд, един луд! Най-сетне тя виждаше Ередиа под ясната светлина на разума си. Той бе йезуит, мрачен, побъркан йезуит! Заради Христа, заради миража на католическата империя, заради ордена той би продал народа си, майка си, себе си!… Да, дори себе си! Е добре! Тъкмо него желаеше да купи и Фани!

Ала с колко висока цена, с какви мъки, с какъв риск и излагане на смъртна опасност щеше да го купи!… Не, човек трябваше да бъде идиот, за да върши всичко това. Изведнъж тя се почувствува още по-унизена, още по-жалка отпреди, изведнъж изпита носталгия към предишния си живот, към едно легло, в което човек можеше да легне, без да се страхува, че в него щяха да пропълзят инфектирани въшки, към един мъж, с когото може да отиде на дансинг, да се посмее и потанцува жизнерадостно, без да разговаря за бога, за ближния, за смъртта и петнистия тиф… По-добре бе да сложи край на тази авантюра, да се махне час по-скоро оттук! Но мисълта да се раздели завинаги с Ередиа, да се оттегли унизена и изплашена от петнистия тиф като последна страхливка я разстрои отново. Ето че капитулираше!… Ето че се показваше непоследователна и страхлива тъкмо когато трябваше да действува смело. Ето че се отказваше от плячката тъкмо в последния миг, когато трябва само да протегне ръката си и да я улови. Та защо бе прахосала толкова средства, положила толкова усилия, понесла толкова рискове? Не!… Трябваше да бъде истинска англичанка, да действува докрай, докрай!… И мисълта, че щеше да действува докрай, я хвърли отново в предишната възбуда. Но сега представите за това, що желаеше, не бяха оцветени с екзотиката, с магнетизма и черното сладострастие на тази страна. В съзнанието й изпъкна само гротескната сцена на прелъстяването… не, на покупката на един монах. Та по същия начин би се отдал и един жиголо! Не, и това не! Колко смешна, жалка и безпомощна бе тя! Как не можеше да вземе никакво решение, да изпълни никакво действие… Главата й бе замаяна, кръвта в ушите й бучеше, нервна пот обливаше тялото й в задушната нощ. И тогава почувствува, че се намира в безизходност. Обзе я желание да се затрие от света, да забрави всичко, що ставаше с нея и около нея, да пие, да пие до смърт…

 

 

Запали бързо електрическото фенерче и си наля чаша уиски. Чакалите продължаваха да вият тъжно в нощта. Сега те се въртяха около долчинката, в която се намираше гробището, и се опитваха да изровят плитко заровените мъртъвци. Навън бе тъмно като в рог. Платнището, което закриваше входа на палатката, се люлееше слабо от вятъра на Сиера Дивисория.

Кармен се събуди от светлината на фенерчето.

— Сеньора, имате ли нужда от нещо? — попита тя.

— Не. Няма нужда да ставаш.

— И тази вечер мъртвите вонят ужасно!… Изглежда, че дежурният, който стои при тях, не е могъл да намести всички трупове в палатката.

— Нима и при труповете има дежурен? — попита Фани разсеяно.

— О, да, сеньора!… Ние никога не оставяме мъртъвците сами, защото душите им няма да намерят покой.

Девойката се обърна на другата страна и отново заспа. Пак настъпи предишната тишина, нарушавана от познати тъжни шумове. Фани изпи още една чаша уиски. Главата й се размъти леко от алкохола, но не почувствува никакво облекчение. Внезапно тя чу шум от моторна кола и след това приближаващи стъпки. Трябва да бе Мюрие. Почти всяка вечер той отиваше да играе покер или да пиянствува с аристократите от околността. Обикновено го вземаше или докарваше колата на някого от присъствуващите. Стори й се, че сега той се връщаше по-рано от обикновено. Навярно светлината, която идеше от палатката й, го накара да се обади.

— Фани!… — произнесе той тихо, без да повдига платнището при входа.

— Какво има? — попита тя любопитно.

При всяко идване той носеше новини от града.

— Облечена ли си?

— Не.

— Тогава лека нощ?

— Почакай!… Ще се облека и ще дойда при тебе.

— Ако обичаш… — помоли той колебливо.

На Фани й се стори, че гласът му бе уморен и сякаш трепереше. Тя навлече бързо пеньоара си и влезе в палатката му. Мюрие бе запалил газената лампа и седеше на сгъваемото столче, облечен в смокинг и подпрял глава върху дланта на ръката си.

— Какво ти е? — попита тя тревожно.

— Не зная… Струва ми се, че имам температура, и трябваше да напусна покера у Досфуентес.

Нощта беше топла и задушна, но Фани почувствува изведнъж студени тръпки. Тя сложи ръка върху челото на Мюрие. Съзна тъпо, че то гореше от огъня на силна треска. Очите му бяха помътнели и зачервени. Тя бе виждала в палатките десетки такива очи.

— Жак!… — прошепна тя отчаяно. — Жак!…

Ръцете й инстинктивно се протегнаха напред и сграбчиха раменете му. Обзета от паника, тя почна да го прегръща и целува истерично, а после заплака отчаяно, неудържимо. Късно разкаяние, след като го бе довела в това гнездо на зараза и смърт.

— Е, стига!… — каза той, като се мъчеше да бъде безгрижен. — Не ме оплаквай предварително! И после никъде не е казано, че всички заболели от петнист тиф умират непременно. Отците ме споменават по три пъти на ден в молитвите си.

— Кармен!… — изкрещя Фани. — Кармен!… Извикай Ередиа! Извикай веднага този дявол в расо!

— Не крещи така! — каза той строго. — Ти винаги си била истерична! Може да не е петнист тиф. Ще видим утре.

— А какво е?… Какво? — повтаряше тя трескаво.

— Да кажем, малария!

— Боли ли те главата?

— Струва ми се, че е малко размътена.

Кармен дотърча от палатката на Фани.

— Кого да повикам, сеньора? — попита девойката уплашено.

— Никого!… — високо извика Мюрие. — Лягай си веднага!

— Кармен!… — почна да дава нареждания Фани ту умолително, ту гневно. — Помогни ми да го съблечем!… Развържи обувките му!… Донеси прясна вода и лимони! Чуваш ли, събери си ума, глупачке!… — изкрещя тя диво на уплашената девойка, която все още не вършеше нищо и безсмислено почна да дърпа смокинга на Мюрие. — Дон Сантияго е болен от петнист тиф!…

— Петнист тиф!… — повтори момичето и очите му се разшириха от ужас.

Кармен се наведе бързо и почна да му развързва връзките на лачените обувки, като повтаряше уплашено на себе си:

„Madrecita!… Tifo exantemático!“…

— Е, та що от това?… — викна Мюрие на свой ред. — Махайте се и двете оттука!… Чуваш ли, глупаво момиче, остави крака ми на мира!

С грубо движение той блъсна девойката и освободи крака си. Лицето му се разкриви. Зачервените му очи почнаха да гледат диво. Все пак той имаше още достатъчно съзнание да обуздае припадъка си и почна да развързва сам връзките на обувките си. Но после изведнъж силите му го напуснаха и той се тръшна на леглото. Гласът му произнесе отпаднало:

— Имам стар миокардит, който вирусът ще възпламени… Направи ми една инжекция с кардиозол.

— Повикай Ередиа!… — прошепна Фани на испанката.

След това направи инжекцията на Мюрие и премери температурата му. Термометърът показваше четиридесет градуса. Лицето му ставаше все по-червено. Разсъдъкът му се размътваше. Той почна да се шегува високо, пресилено, злъчно, докато най-сетне почна да бъбре само несвързани думи. Сърцето му отслабваше, дишането му се затрудняваше. Високата температура събуждаше в съзнанието му кошмарни образи и екзалтираше ужаса му — ужас на всяко живо същество от смъртта. Фани седна до леглото и почна да сменява върху челото му мокри кърпи. От време на време приготовляваше лимонада и я поднасяше към напуканите му устни, които я изпиваха жадно. Докато вършеше това, сълзите бликаха с горчиво изобилие от дълбочините на съвестта й. Но това, що изпитваше, не бе само разкаяние. Фани сега се гърчеше от мъката на същество, което загубваше близък. Изведнъж тя забеляза, че двамата бяха вкопчили ръцете си конвулсивно един в друг. Колко дълбоко в тоя момент на нужда и слабост дори у тях, полублагородниците, индивидуалистите, лентяите и паразитите на обществото, които от снобизъм презираха еднакво и благородници, и плебеи, колко дълбоко у тях, проядени от червея на егоизма и мизантропията, се проявяваше нуждата от човешка солидарност!…

Бавно шумолене при входа на палатката я изтръгна от сълзите на горчивината. Бе Ередиа. Стори й се отвратително, че дори в тоя момент той се бе поддал на глупавия рефлекс да грабне молитвеника си и да дойде с него. Но може би тъкмо този безсмислен жест издаваше вълнението и тревогата му от заболяването на Мюрие. Докато разпитваше Фани, главата му се въртеше постоянно наляво, надясно и надолу, сякаш пред него стоеше самият дявол, когото не искаше да вижда. Тя се сети изведнъж — пеньоарът й се бе малко разтворил, а за него нямаше нищо по-скверно от женската голота. Фани загърна пеньоара си с гневно движение, но той се престори, че не забелязва това.

— Безпокои ме сърцето — заяви той тревожно, като откачи стетоскопа от ушите си. — Има еднокардни шумове, които при отслабване на мускула могат да станат декомпенсирани. Той пиеше много…

— Та нима би могъл да не пие тук? — произнесе тя гневно.

Монахът я погледна със скръбно съжаление. Тя познаваше този израз на кротост, на задължителна смиреност и агнешка доброта, заповядани от Лойола. Но тя знаеше също как тия меки златисти андалузки очи можеха да станат изведнъж свирепи и ледени.

— Аз предупредих и двама ви, сеньора — произнесе той с чисто йезуитско търпение, без да променя израза на очите си. — Работата тук е тежка и опасна.

— Зная!… Изпълнихте дълга си! — каза тя злъчно.

Той я погледна бързо. С удивителна преструвка или напълно искрено — Фани не можеше да определи — в израза на очите му се появи сянка от горчивина.

— Аз направих това не само от дълг към вас, сеньора — произнесе той с глас, който изглеждаше развълнуван, но в който човек не можеше да вложи никакво определено чувство. — Има моменти, в които може би съзнавате това. Поведението ми, външното ми отношение към вас не значи нищо.

Той млъкна, като че бе смутен от признанието си, след това продължи:

— Може би съзнавате, че след онази нощ, когато спасихте живота ми, моето приятелско чувство е съвсем друго. Аз ви мислех за капризна и вятърничава жена. Но след това, дори когато ви говорех, че искам да ви задържа тук в интереса на ордена — той млъкна пак и хвърли към нея остър, светкавично бърз поглед, — аз чувствувах съвсем друго, аз исках да останете, защото ми станахте необходима… Не зная как бихте възприели това.

— Необходима?… За болницата ли? Знам това отдавна.

— Не!… Лично за мене. Нима не ме разбирате, сеньора?

Той хвърли тревожен поглед към унесения в бълнуване Мюрие, сякаш се страхуваше да не би последният да чуе или разбере думите, които бе произнесъл.

— Не се безпокойте — каза Фани сухо. — Той бълнува и не разбира нищо… Той ще умре. Та какво искахте да кажете? — попита тя.

— Аз ви обичам, сеньора. Макар че на дело нашите отношения няма да се изменят. Исках да знаете само това.

Луд ли беше? Фани го погледна изумена. Красивото му лице на светия и езически бог беше смирено наведено. Очите му гледаха кротко. Гласът му бе прозвучал с някаква неподражаема копринена мекота. О, подлец!… Та нима това беше неговото същинско лице, неговият поглед, неговият глас? Какво се криеше зад тази фалшива овча смиреност, зад тази маска? Не се ли боеше, че след заболяването на Мюрие Фани щеше да се стресне, да помисли повече за себе си и напусне Пеня Ронда? А сега… да, тъкмо сега кой щеше да поеме нейната работа, кой щеше да дава пари за болницата? Можеше ли да намери другаде такава дойна крава? Ето откъде идеше неговото лъстиво признание заедно с уговорката, че „на дело отношенията им няма да се изменят“. Глупак!… Та нима той още си въобразяваше, че Фани приема благоволенията му като небесна манна? След като великодушно й бе разрешил да стои до него, да му помага в тая дупка на смъртта, да поеме почти всичките разходи на болницата му, сега, когато се боеше да не го остави, той прибавяше шарлатански към другите си благоволения признанието за едно несъществуващо чувство. Лицемер! Лъжец! Йезуит!… Но може би… — о, надежда на любеща жена — … може би в това, що казваше, имаше частица от истина! Поне винаги досега, дори когато трябваше да й каже най-жестоките истини, той не я бе лъгал. Нима тя не му беше спасила живота, нима той беше толкова чудовищно безчувствен да не й е признателен за това? И най-после, когато той й казваше, че я допуска в лагера в интереса на ордена, не правеше ли това, за да скрие от гордост, от фанатизъм едно истинско чувство, което се бе появило у него против волята му? Не, тя не биваше да го осъжда тъй бързо, тя трябваше да провери. Полека! Спокойно!… Ако ли пък се увереше, че лъже, тогава пред страха му Фани да не остави лагера признанието му означаваше едно предложение… да, едно предложение да бъде купен, да продаде тялото си, за да не гладуват болните. Господи, та ако беше така, нима Фани можеше да го приеме? Не, никога!… Но нека провери, нека провери! Събра силите си и произнесе твърдо:

— Моля ви да не ми говорите така благочестиво!… Моля ви поне веднъж да се отърсите от небесните си качества и да слезете на земята! И не ме наричайте на всяка дума сеньора, защото рискувате да издращя лицето ви с нокти… Разбирате ли, дон Рикардо?

Той кимна с глава, че разбира, но светското обръщение, с което тя замени духовното, го раздразни. Върху устните му се появи познатата полупрезрителна, отчайващо насмешлива усмивка. Очите му станаха неусетно пак стоманенотвърди. Може би с дяволската си интуиция той предусещаше намеренията на Фани и загуби, без да иска, установения от регулите на ордена кротък, агнешки вид. Но това… това не показваше ли, че бе неспособен да се продаде?

— Така!… — продължи тя нервно. — Слезте поне веднъж между хората, станете поне веднъж човек!… Казвате, че ме обичате… Вярно ли е това?

— Да, съвсем вярно — отговори той и гласът му прозвуча без предишната фалшивост.

— Откога?

— От оная нощ, когато ме спасихте от пушките на анархистите, от деня, когато заради мене казахте истината в съда… от момента, в който ви видях за първи път!

Той говореше просто, без вълнение, с ясен глас и стоманената твърдост в очите му ставаше все по-остра, все по пронизваща. Фани усети как отново загубва решителност пред силата, която се излъчваше от него. Сърцето й замираше, краката й заплашваха да се подкосят. Съзна изведнъж, че дори ако тоя мъж я сметнеше за блудница и почнеше да хвърля камъни върху нея, пак би го обичала, пак би пропълзяла до краката му и би молила милостта да остане при него. Лицето му, озарено от светлината на петролната лампа, излъчваше някаква кошмарна красота, някаква магнетична демонска сила, която привличаше и смазваше. Изведнъж тя почувствува, че почва да губи властта над волята си, че поривът, който бе потискала месеци наред, който я караше да желае устните, тялото му, душата му… всичко, всичко у него, този порив сега я бе завладял напълно и напираше със страшна и неудържима сила. И тъй както пеперудата се хвърля в пламъка, който ще я изгори, така и тя се хвърли върху монаха, обхвана го като пантера и впи устните си в неговите. Никога жена не бе прегръщала по-страстно мъж, никога устни не бяха целували по-жадно други устни. Дъхът й пресекна, сърцето й замря, цялото й същество потъна в някакво безумно, диво, изгарящо блаженство. Ала веднага след това тя почувствува как една желязна, твърда, неподозирано силна ръка я изтръгна грубо от сладостния допир с това тяло, с тия устни, как тази демонска, почти свръхестествено твърда ръка я отхвърли във въздуха. Усети как тялото й се удари в стената на палатката, която се огъна и после я отхвърли отново като пружина. Издрънча някаква бутилка, паднаха някакви чаши, разсипаха се някакви цигари… Тя се удържа, запази равновесие, но не чуваше, не виждаше нищо. После се окопити, съзна като насън, че един монах, един испански монах изтриваше с фанатично отвращение устата си от докосването на скверните женски устни. А гласът му съскаше:

— Махнете се!… Не се докосвайте повече до мене!… Това е подло!… Излезте веднага от палатката!

— Палатката е моя… — произнесе тя като насън.

— Все едно!… Махайте се веднага!… Елате след половин час!… Аз трябва да остана при него, да му направя още една инжекция.

И пак като насън тя се подчини и тръгна към изхода на палатката.

 

 

Свърши се!… Нямаше какво повече да става. Това, което се случи, бе умъртвило напълно способността й да реагира с бурния припадък на истерията си. Усещаше само как цялото й същество се бе превърнало в безумна омраза, в отмъстителна и безскрупулна воля за действие, но нямаше сила да каже нищо, да мисли за нищо, да направи нищо. Усещаше само как някаква спазма стягаше гърлото й, как дробовете й не можеха да поемат въздух. Въздух!… Повече въздух! Защо този климат бе тъй адски, защо нощта бе тъй задушна!… Но с първите няколко крачки, които направи, тя пое въздух и усети веднага вонята на труповете. Изведнъж почувствува нужда да види огромна купчина от труповете на всички монаси в Испания. Ако сега някой партизански отред от комунисти или анархисти нападнеше лагера или резиденцията на йезуитите в Толедо или кой да е манастир, тя щеше да ръкопляска, да стреля и убива заедно с тях. Червените, само червените можеха да изтребят монасите, да отърват Испания от тази черна, отвратителна средновековна паплач! Сега тя разбираше смисъла на тия поголовни кланета, на яростта, с която анархистите искаха да отвлекат Ередиа. Да, само червените можеха да спасят Испания!…

Глупости! Нима я интересуваше изобщо Испания!

Трябваше да минат две минути, след като влезе в палатката и се тръшна на леглото си, за да изстине от този бяс, за да дойде на себе си и съзнае пак жалкото падение на личността си, за да се види пак такава, каквато бе всъщност — парцал на суетността, истерична кукла, която живееше от потта на арендаторите си, светска блудница, която тичаше подир киноартисти, боксьори, безделници и най-сетне се бе спуснала върху един побъркан испански монах. Но как мразеше сега този монах, как искаше да прегризе гърлото му с яростта на пантера! Фантазията й рисуваше сцени на апокалиптична жестокост, съставяше планове, търсеше думи, които щяха да се забиват в сърцето и гордостта му и да пускат кръв: „О, преподобни глупако от Дружината на Христа!… Ти ще ми платиш скъпо, много скъпо за всичко това! Ще видиш до какви унижения ще стигнеш, как ще се влачиш в краката ми, как ще молиш за милост! Аз няма да напусна лагера, докато не си отмъстя, няма!“.

— Казахте ли нещо, сеньора? — сънливо попита Кармен.

— Не.

— Помислих, че говорехте преди малко.

— Така ти се е сторило.

— Как е дон Сантияго?

— Зле.

— Santísima Virgen!^[1]… Няма ли надежда да оздравее?

— Не зная.

— Вие сигурно идете от палатката му и сте уморена. Искате ли да ви заместя?

— Отец Ередиа е при него.

— Бедният дон Сантияго!…

Фани свали пеньоара и почна да облича роклята си. Кармен скочи от леглото.

— Къде отивате, сеньора? — попита тя уплашено, гледайки червените петна на гнева по лицето и шията на господарката си.

— При отец Оливарес.

— Сама!… Да ви придружа ли?

— Стига!… Лягай си и спи! — грубо заповяда Фани.

Наметна мушамата си и с фенерче в ръка излезе от палатката. Гневът и омразата й се бяха успокоили малко. Почна да мисли за Мюрие. Като мина покрай палатката му, назърна вътре. Ередиа седеше до леглото му. Мюрие продължаваше да бълнува тихо, но сега изглеждаше по-добре. Говореше унесено и дишането му не бе тъй затруднено. Трябваше да направи нещо за Мюрие. Първата й мисъл бе да го пренесат още на другия ден сутринта в Пеня Ронда, в някоя чиста и хладна стая и да остане при него, докато оздравее. Това трябваше да направи непременно, защото горещината и задухата в палатката щяха да го уморят. Сега тя искаше да намери Оливарес или Доминго и да помоли някого от тях да отиде утре рано в градчето и да потърси стая.

Тръгна между палатките. Лъхна я отвратителната миризма на труповете от другия край на лагера. Последната четвърт на луната се бе издигнала високо над хоризонта. Лагерът спеше или по-точно агонизираше, защото мнозина от болните, които сега стенеха, бълнуваха или умолително искаха вода, до сутринта щяха да умрат. Бе страшно да се помисли, че нощем дежуряха по един или най-много двама души за целия лагер и че дори това дежурство сега бе станало излишно поради липсата на лекарства. Наистина, дежурните бяха безпомощни срещу заразата, проникнала веднъж в организма, но все пак можеха да поддържат сърцето, да подкрепват силите на болния, ако имаше достатъчно лекарства. А сега те бяха, само безпомощни зрители на смъртта. Осланяха се — като дон Еладио — на природата — или — като самите болни — на бога. Който оздравяваше — оздравяваше, който умираше — умираше. Задачата на дежурните се състоеше да направят по една-единствена инжекция с кардиозол на някой нещастник, когато забелязваха, че почваше да агонизира, да укротят някой бълнуващ или да поднесат чаша лимонада, когато гласът, който я искаше, почваше да моли особено сърцераздирателно. И този ад, тази купчина от палатки, натъпкани с гадни, вмирисани, полумъртви въшливи тела, продължаваше да носи още бляскавото име „Полска болница на отците йезуити“ и глупаците — в това число и Ередиа — продължаваха да мислят, че в ордена на Лойола, в духовенството, в католическата църква живееше сърцето на Христа! Жалки безумци, подли фарисеи и предатели на Христа! В олтарите на катедралите си, в капелите на манастирите си, в кардиналските дворци, в Ескориал, Мадрид, Толедо. Севиля… навред, по цяла Испания вие притежавате тонове от злато, сребро и слонова кост, хиляди безценни диаманти, смарагди, рубини, топази, които са достатъчни да премахнете епидемиите и страданието, вместо да събирате умиращи дрипльовци върху купища от слама.

Фани вървеше през лагера с бързи крачки към една от двете големи палатки, в които очакваше да намери Оливарес. Изведнъж той изникна отнякъде пред нея.

— Разговаряхте ли с някого, мисис Хорн?… — попита той.

Господи, нима беше вече побъркана до такава степен, та говореше на себе си като луда?… И Кармен беше забелязала същото.

— Не, с никого.

— Така ми се стори — каза монахът.

От разсеяност той държеше фенерчето си насочено в лицето й. Фани му припомни това неудобство, като насочи по-силния сноп лъчи на своето фенерче право в очилата му. Той замига безпомощно и се сети да отклони светлината.

— Навярно слухът ви е измамил!

— Да, сигурно!… — потвърди той с обикновената си наивност. — Всички сме много уморени… С брат Гонзало дежурим трета нощ поред.

— Има ли смисъл това дежурство?

— Никакъв!… — каза той. — Освен морален.

— Оставете морала настрана!… Най-отвратително е да вършиш безсмислица и да се чувствуваш морален.

— Струва ми се, че имате право, сеньора — каза той на испански и въздъхна дълбоко: — Търсите ли някого?

— Да, вас!… Мюрие заболя тази вечер от петнист тиф!

— Карамба!…

Късогледите очи на Оливарес замигаха уплашено. Ето че болестта не щадеше дори самите лекари, които уж знаеха как да се пазят! Досега той бе изобщо спокоен, защото разчиташе върху всекидневното изваряване на дрехите си и ни най-малко върху провидението. Той обеща да отиде на другия ден в градчето и да потърси стая.

— Успокойте се!… Легнете си веднага!

— Не мога да спя — каза Фани.

— От миризмата на труповете ли?

— Не. От нерви.

— Аз пък умирам за сън.

— Тогава да ви сменя!

— О, колко сте добра, сеньора!… Но отец Ередиа заповяда да дежурят само мъже.

— Не е важно какво заповядва Ередиа.

Оливарес я погледна учудено.

— Аз трябва да изпълнявам заповедите му — каза той. — Едно хапче луминал сигурно ще ви помогне да заспите.

— Не. Нищо няма да ми помогне. Къде отивате?

— В палатката си да вземе малко емфие. Ако искате, елате в трапезарията. Казах на брат Гознало да запали примуса и приготви чай.

Тя помисли: „Ще остана там, докато Ередиа излезе от палатката на Мюрие.“ После й дойде наум за Доминго. Ако състоянието на Мюрие почнеше да се влошава, можеше да се обърне към него. Мюрие бе споменавал много пъти пред нея, че като лекар Доминго е по-добър от Ередиа.

— Добре. Ще ви чакам в трапезарията — обеща тя на Оливарес. — Но къде е Доминго?

— Моли се в параклиса.

— Да не се е побъркал?… — избухна Фани. — Той от два дни непрестанно прави това!

— Как?… Не знаете ли защо? — тайнствено попита Оливарес.

— По дяволите! Не!

Оливарес поверително се наведе над ухото й и почна да шепне:

— Бат Доминго е наказан от Ередиа с пост и молитва, задето чете забранени книги.

— Какви книги?… — изумено попита Фани.

— Революционни книги, сеньора!… Издания на комунистите.

„Скоро нищо няма да ме учудва тук“ — неволно помисли Фани.

— А вие не четете ли Хегел? — попита тя внезапно. — Върху тях цензорът ви не е написал „Nihil obstar“^[2].

Очите на професора по схоластика я погледнаха оскърбено.

— За бога, сеньора!… Аз мога да чета каквото искам. Аз се занимавам с Хегел, за да предпазя студентите от заразата на диалектиката.

— Но не го ли четете понякога тъй… за собствено удоволствие.

— Никога!… Нима аз мога да се поддам на тази ерес?…

И професорът по схоластика забърза в тъмнината към палатката, в която спеше, за да вземе емфието си.

Фани се отправи към параклиса. Той се намираше съвсем близо до палатката, в която поставяха мъртъвците, преди да ги опеят. Миризмата на труповете стана почти нетърпима. Вратата на параклиса бе почти затворена. Фани я открехна и насочи фенерчето към вътрешността. Видя коленичилата фигура на брат Доминго, който с достатъчно висок, показен шепот мърмореше латински молитви. Монахът не се обърна да види кой е дошъл.

— Братко!… — произнесе тя.

Доминго се изправи веднага с облекчение:

— Ах! Вие ли сте, сеньора?… Помислих, че е някой от нашите прилепи.

Фани се разсмя. Прилепи!… Той наричаше отците, духовните си началници, прилепи!

— Какво става? — бързо попита тя.

— Нищо, сеньора!… Светът върви напред.

— Защо ви наказаха?

— За да свърши всичко по-скоро.

— Какво значи това?

— Ще ви обясня утре… — Той се ослуша неспокойно. — Оставете ме сега! Може да дойде Ередиа и да утрои наказанието ми.

— Искате ли цигари?

— Господи!… Умирам за малко тютюн!

Фани му подаде пакета с цигарите и кибрита си.

— Благодаря, сеньора!

От другия край на лагера се чуха внезапно някакви стъпки. Доминго отново падна на колене и молитвено наведе глава.

— Угасете веднага фенерчето!… Отдалечете се! — бързо пошепна той.

Фани угаси фенерчето и побягна от параклиса. Като се отдалечи достатъчно, за да не събуди подозрение, че е била при Доминго, тя го запали отново и тръгна към палатката, която служеше за трапезария. Миризмата на труповете я задушаваше. Вятърът полъхваше от посоката, в която се намираха. До ушите й долитаха жални, сподавени стонове. Едни искаха лимонада с клетви и псувни, други, по-скромни, настояваха само за вода и придружаваха молбата си с едно трогателно por favor^[3]. Тия, за които се подозираше, че могат да буйствуват през нощта, бяха вързани с въжета. От отворите на палатките лъхаше друга, още по-отвратителна воня на пот, урина и фекалии. Поради липса на хора, които да чистят редовно мивките, гърнетата и плювалниците, болните тънеха в невъобразима мръсота. Веднъж дошли било по принуда, било с надежда да бъдат излекуваните, не можеха вече да се изтръгнат от този ад под заплаха на смъртно наказание, издадена от дон Бартоломео. Разбира се, тази заплаха се отнасяше само за селяните и дрипльовците. За военните чинове, както и за всички приятели на новото движение се използуваха другите болници. Низшият персонал, готвачи, слугини, перачки, а също и мъжете за груба работа, например тия, които заравяха труповете, бяха тъй недостатъчно, щото самите монаси трябваше да им помагат. След като дон Бартоломео по внушение на военните лекари реквизира двете машини за дезинфекция, а тая, която остана, се развали, изпарването на завивките и дрехите в казана не можеше да ги замести и палатките се превърнаха в инкубатори на въшки. Влизането в тях, особено нощно време, бе цял подвиг, тъй като при слабата светлина човек газеше върху дрипите и заразените въшки го полазваха веднага. На това се решаваха само монасите.

Лъкатушейки между палатките, Фани пак почна да мисли за всичко това и съзна изведнъж, че лагерът умираше, умираше неумолимо и че скоро от него нямаше да остане нищо освен трупове и отмъщението, което обмисляше, ставаше излишно. Но сега като че самият дявол бе решил да й помага.

 

 

В трапезарията брат Гонзало бе запалил вече примуса, чийто шум му попречи да чуе стъпките на Фани. Той стоеше с гръб към входа, обърнат на изток, и много находчиво бе използувал времето, докато водата в чайника заври, да измърмори десетина молитви, за да бъде изправен във всекидневните си задължения към бога. Когато се обърна и видя Фани, той се стресна, а после придаде на лицето си още по-набожен и смирен вид. Той се поклони много учтиво с думите: „Добър вечер, милостива сеньора“, и я попита дали ще му позволи да й предложи един чай. Фани му каза да сипе чая, когато дойде отец Оливарес. Гонзало се поклони още веднъж и благочестиво постави молитвеника си в кожения калъф. От цялата му прикрита, смирена и сладникаво учтива личност лъхаше трагедията на млад повехнал човек, на оковано във вериги нищожество, което на всичко отгоре тази вечер бе някак смутено. Това личеше по забърканите му движения. Той без малко щеше да събори чайника на земята.

— Знаете ли новината, сеньора? — попита той, мъчейки се да запази достойното спокойствие на монаха, който е поверил съдбата си в ръцете на бога. — Червените са предприели офанзива между Тордесиляс и Медина дел Кампо.

— Кога? — попита Фани, без да се разтревожи много.

— Тази сутрин.

— Къде са Тордесиляс и Медина дел Кампо?

— На петдесет километра оттука.

— Тогава какво ще правим? Ще бягаме ли? — произнесе тя, обзета от злобното желание да го изплаши още повече.

— Не зная… Каквото реши отец Ередиа.

— Аз предполагам, че ще реши да останем тук. Не можем да изоставим болните. Но ако червените дойдат, ще ни избият като кучета.

— И аз съм уверен в това — произнесе брат Гонзало, като не можа да овладее повече паниката в душата си. — Снощи научихме, че в Лерида са избити тридесет доминиканци, а в Хаен и Палма дел Рио просто изгаряли августинците и кармелитките живи…

— Може би това са само слухове, братко.

— Не, сеньора!… Съобщиха го по радиото от Рим.

— Ужасно!… Тогава те ще вършат същите изстъпления и тука!

Брат Гонзало въздъхна мъченически. После се замисли и след кратка пауза попита бързо:

— Имате ли бензин за линейката, сеньора?

— Имам, братко. Ако стане нужда да бягаме, вие спокойно можете да разчитате на едно място върху платформата, независимо от решението на отец Ередиа.

„Ще бъде чудесно Ередиа да те види, когато офейкваш“ — помисли тя злобно.

— Благодаря ви, сеньора!… — каза той с дълбока признателност и внезапно ободрен. — Вие не трябвала се боите от неприятности с милиционерите заради мене, ако попаднем в червена територия… Аз ще бъда в цивилни дрехи.

— В такъв случай желателно е да хвърлите също разпятието и молитвеника си.

— Не мога да ги хвърля, защото е против регула на ордена, но ще ги поставя в едно сандъче.

— Ако заловят сандъчето?

— Ще кажа, че не е мое. Но рискът за това е съвсем малък, сеньора!… — изтъкна той умолително.

— Разбира се. Бъдете спокоен, братко.

— И още едно нещо, сеньора… — произнесе той загрижено. — Боя се дон Бартоломео да не реквизира бензина ви.

— О, той едва ли ще посмее да си натопи пръста в британски бензин.

— Все пак не е зле да скрием един варел някъде.

— Добра идея. Ще кажа утре на Робинзон.

— Може да го заровим в долчинката, където погребваме мъртвите — предложи той, понеже беше обмислил дори тая подробност.

Възбуденото му лице прие внезапно своя обикновен израз на смирено нищожество, тъй като отвън се чуха провлечените стъпки на отец Оливарес.