Вишнушарман, Пурнабхадра
Панчатантра (7) (Древноиндийското петокнижие)

Ето първия й стих:

Каквото лошо си видял,

изпитал и му нямаш вяра, от него се пази навред —

не подражавай на бръснаря.

Царските синове попитали: „Как?“ Вишнушарман разказал:

"Има в една южна страна град Паталипутра. Живеел там началник на търговците — Манибхадра. Макар и да се занимавал с дела, които водели към добродетел, богатство, любов и освобождение, все пак по волята на съдбата се лишил от своето състояние. Разорен, той непрекъснато търпял унижения и много тъгувал. И веднъж през нощта помислил: „Уви! Да бъде проклета тази бедност! Нали е казано:

Тъй както пролетният вятър ден след ден топи снега и поразява красотата, така и грижата за хляб гнети главата на мъдреците, с поглед предопределен.

И кой ще забележи, че беднякът тука стои край нас под светлия лазур! Прилича той на езерен мехур, за миг се ражда и след миг се пука.

Какво ли царят не твори несъвършен, но кой от нас ще го упрекне за делата му?

Каквото да е съгрешил богатия — от упреци и гняв е винаги освободен.“

И след това той отново помислил: „Вече е по-добре да умра от глад. Защо да живея в безполезни мъчения?“ Като решил така, заспал.

И ето че призори му се присънило съкровището на лотоса във вид на беден джайна, който казал: „О, началнико на търговците! Не се отчайвай. Аз съм съкровището на лотоса, заслужено от твоите прадеди. Сутринта ще дойда при теб в този вид. А ти ме убий, като ме удариш с тояга по главата. Тогава аз ще се превърна в неизчерпаемо злато.“

И като се събудил сутринта, търговецът започнал да мисли за съня си: „Да! Не се знае ще се изпълни ли този сън, или не. Трябва да е лъжлив, защото ден и нощ си мисля само за богатство. Нали е казано:

Безплодни сънища пристигат

в обхванатия от терзания, във болния, във угнетения,

във влюбения и пияния.“

През това време при жена му дошел някакъв бръснар, за да й почисти ноктите. И когато й чистел ноктите, внезапно се появил бедният джайна. Щом го видял, Манибхадра с радостно сърце го ударил по главата с лежащата наблизо тояга. И онзи веднага паднал на земята и се превърнал в злато.

След като поставил златния джайна в дома си и като възнаградил бръснаря богато, търговецът казал:

„Скъпи, на никого не говори за това, което се случи в нашия дом.“ Бръснарят обещал да мълчи, но като се върнал в къщи, помислил: „Несъмнено всички тези монаси се превръщат в злато, когато ги ударят с тояга по главата. Затова утре сутринта ще поканя при себе си много монаси, ще ги убия с тоягата и ще получа много злато.“ Щом размислил за това, той едва дочакал утрото.

Когато се съмнало, бръснарят станал, тръгнал към манастира на бедните джайни, покрил се с горна дреха, три пъти обходил отляво надясно изображението на Джина, запълзял на колене по земята, захапал с устата си крайчеца на наметалото и като събрал дланите си, със силен глас прочел следния стих:

„Само езикът, що се моли,

ръката, Джина що почита, и нему вярното сърце —

са най-достойни за възхита!“

Така и по много други начини прославяйки бога, той се приближил до главния джайна, докоснал земята с колене и стъпала и произнесъл: „Слава! Приветствувам те!“ И онзи го благословил да умножава добрите дела. След това бръснарят казал с уважение:

„Блажени! Благоволи да дойдеш днес заедно с всички отшелници в моя дом.“ Онзи отговорил: „О, ученико! Защо говориш така? Нали познаваш закона? Ние не сме брахмани, защо ни каниш? Постоянно скитаме, за да поддържаме съществуването си на този свят, и само когато видим благочестив ученик, се отбиваме в неговия дом. Върви си и повече не говори така.“ Като чул думите му, бръснарят казал: „Блажени! Аз знам това и така ще направя. Но много ученици ви оказват почит. И ето, аз приготвих късове материя, подходящи за обвиване на книги, и отделих пари за писарите. Затова, каквото и да стане, вие трябва да ме посетите в подходящо време.“ И след тези думи се отправил към дома си.

А щом се прибрал в къщи, приготвил една тояга от кхадира и я поставил в ъгъла зад вратата. Когато минала половината стража, отново се спрял пред вратите на манастира. И след това по молба на настоятеля той повел към своя дом всички монаси, излизащи оттам един след друг. А те от алчност за парче материя и пари оставили дори своите предани и изпитани ученици и всички с радост тръгнали след него. И добре е казано:

Дори и в скитника бездомен,

облякъл свойта голота и с чаша за вода в ръката —

се настанява користта.

И като довел монасите в дома си, бръснарят започнал да ги изтрепва с тоягата. Едни монаси отишли в небитието, а други излезли с разбити глави и ранени надали вик. През това време слугите на началника на градската стража, като чули силните им викове, казали: „Хей! Кой крещи така пронизително сред града? Да вървим, да вървим!“ И те забързали натам и видели как от къщата на бръснаря излизат тичешком, облени с кръв, бедните джайни. Тогава стражниците попитали: „Какво е това?“ И монасите разказали за всичко, което се случило с бръснаря. Тогава те завързали бръснаря със здрави въжета и заедно с оцелелите джайни го завели в съда. Съдиите го попитали: „Кажи, защо извърши това злодеяние?“ Бръснарят отговорил: „Какво да правя?“ — и им разказал за това, което се случило у Манибхадра.

Тогава съдиите изпратили един човек да доведе Манибхадра. И когато онзи го довел, те попитали:

„О! Началнико на търговците! Защо си убил някакъв беден джайна?“ И след това той им разказал цялата история с джайната. И съдиите казали: „Нека набучат на кол този зъл и неразумен бръснар.“

И когато това било изпълнено, те казали:

„Каквото лошо си видял,

изпитал и му нямаш вяра, от него се пази навред —

не подражавай на бръснаря.

И нали добре е казано:

Не почвай нищо необмислено. Мисли в дела, мисли в мечти, не като майката на ихневмона след туй да се съжаляваш ти.“

Манибхадра попитал: „Как?“ Те разказали:

ПЪРВИ РАЗКАЗ

"Живял в едно селище брахманът Девашарман, чиято жена родила син и ихневмон. Тя обичала децата си и за ихневмона се грижела, както за сина: кърмела го, къпела го и всячески се грижела за него. Но въпреки това тя не се доверявала на ихневмона и мислела:

„Той е зъл по природа и може да причини зло на сина ми.“ Нали добре е казано:

Какъвто и да е синът —

развратен, груб и лош герой, зъл, безразсъден, уродлив, —

за майката е радост той.

И веднъж тя грижливо сложила сина си в постелята, взела стомната за вода и казала на съпруга си:

„О, учителю! Аз ще отида за вода. Пази сина от ихневмона.“ Когато тя излязла, брахманът оставил дома без надзор и тръгнал някъде за милостиня.

През това време една зла змия излязла от дупката си и по волята на съдбата допълзяла до леглото на момчето. Тогава ихневмонът, като усетил в нея своя враг по природа и страхувайки се за живота на брат си, се хвърлил между тях, нападнал злата змия и като я разкъсал на парчета, я разхвърлил, където му попаднало. И след това, зарадван от своята смелост, с изцапана от кръв уста, излязъл да посрещне майка си, за да разбере тя за неговия подвиг. А майката, щом го видяла така възбуден и изцапан с кръв, разтревожена помислила: „Навярно този злодей е изял моето момченце!“ И без да мисли много, тя хвърлила в гнева си стомната с вода върху него. Ихневмонът веднага издъхнал от удара, а тя, без да му обръща внимание, влязла в къщата и видяла, че детето лежи на мястото си, а край леглото се валя голяма страшна змия, разкъсана на парчета. И като разбрала, че безразсъдно е убила сина-покровител, брахманката от отчаяние започнала да се удря по главата и гърдите. През това време брахманът, като намерил отнякъде каймак от оризова отвара, се върнал в къщи и веднага чул стоновете на брахманката, скърбяща за сина: „Уви! Уви! Обхванат от алчност, ти не ме послуша. Вкусвай сега горчивите плодове от дървото на твоите лоши постъпки — смъртта на сина. Винаги се случва така с тези, които са заслепени от прекалена алчност. Нали е казано:

Не всяка своя страст потискай,

но алчен — все пак не бъди.

На алчния върху главата,

знай, колелото се върти.“

Брахманът попитал: "Как ?"Брахманката разказала:

ВТОРИ РАЗКАЗ

„Живели в един град четирима брахмани, които ги свързвала здрава дружба. Веднъж, угнетени от своята голяма бедност, те започнали да се съветват: «Уви! Проклета да е тази бедност! Нали е казано:

Омразата на царя, на близките ненавистта,

смеха на синовете, нещастията дълги, мъката на ориста,

яда на боговете, раздялата с любимата жена навек

и пътят неизвестен — търпи, понася всичко бедният човек,

макар добър и честен.

А също така:

На гробището спрял един бедняк

и на мъртвец започнал да се моли:

„Приятелю, спаси ме от неволи,

разбий над теб студения капак, за да усетя гробния покой…“

Мъртвецът се размърдал под дъската:

„Смъртта е приказна, сравнена с нищетата“ —

отвърнал и останал неподвижен той.

И така, каквото и да става, трябва да се стремим към богатство. А хората добиват богатство по шест начина. Това са: просия, царска служба, земеделие, знания, лихварство и търговия. Но от всички тези начини само търговията доставя богатството безпрепятствено. Нали е казано:

Царят не е все с удача,

гарванът за хляб кръжи, най е тежко на орача,

дрънка даскала лъжи. Как е трудно, ако вземе

някой твоите блага! Най-достойни са делата

на търговците сега.

А от търговията може да се извличат доходи по седем начина: претегляне с неточен кантар, определяне на неверни цени, пазене на стока срещу залог, привличане на познати купувачи, съдружие с други търговци, търговия с ароматни вещества и превоз на стоки за друга страна. Както се казва:

Да лъжат хората с кантар, да мамят своите познати — това е родствена черта на племето кирата.

Щом вест за своя дълг съзре, търговецът шепти пред бога:

„Лихварят нека да умре, и ще изпълня аз залога.“

И още:

Дори и златото не струва пред благовонното листо:

за лев хитреца го купува, а го продава той за сто.

А да се превозва стока за друга страна, е работа за богати. Нали е казано:

С богатство всеки ще се слави

навред под тоя небосклон,

парите при пари отиват,

тъй както слонът търси слон. Когато умният търговец

навлезе в чуждата мера, той лесно може да натрупа

от чуждото добра пара.

И също така:

Газели, гарвани страхливи,

смутени в чуждите места, несигурни и мързеливи,

посрещат в своя дом смъртта.»

Като размислили така, четиримата решили да отидат в друга страна. Изоставили дом и приятели и тръгнали на път. Нали добре е казано:

Човек когато е погълнат от парите,

захвърля клетви, братството забравя,

напуска майка и страна рождена под звездите

и за чужбина се отправя.

И така постепенно те стигнали до страната Аванти. Там се изкъпали във водите на Сипра, поклонили се на великия бог Махакала и като тръгнали по-нататък, срещнали господаря на йогите Бхайравананда. И като го поздравили, както се полага на брахмани, всички тръгнали към неговия манастир. Тогава йогата ги попитал: «Откъде сте? Къде отивате? С каква цел?» Те отговорили: «Ние търсим вълшебна сила. А отиваме там, където можем да се насладим на богатство или да срещнем смъртта. Това е нашето решение. Нали е казано:

Водата, що се сипе от небето, сред някой кладенец спокойно блика.

Велика е природата, но ето — и делото човешко е велико.

А също така:

И всичко, влязло на човек в главата той може в дело да пресътвори. Навсякъде и винаги съдбата стои незримо в нашите гърди.

Затова кажи ни как да спечелим богатство: в пещерата ли да проникнем и да завладеем шакини, на гробищата ли да останем и да продаваме човешко месо, или да направим още нещо? Нали ти се славиш като голям вълшебник, а ние сме изпълнени с решителност.»

Тогава, като видял, че те могат да бъдат негови достойни ученици, той направил четири вълшебни светилника, дал на всеки по един и казал: «Вървете към страната, която се намира на север от Хималаите. На когото падне светилникът, там той непременно ще намери съкровище.»

И ето че по пътя на онзи от тях, който вървял отпред, светилникът паднал на земята. И когато започнал да копае на същото място, открил много мед. Тогава той казал: «Да вземем колкото ни душа иска от тази мед!» Онези отговорили: «Ех, глупако! Каква полза има от нея? Дори изобилието на мед няма да унищожи бедността. Стани и да вървим по-нататък.» Той отговорил: «Вие вървете, а аз няма да дойда по-нататък.» Като казал така, той взел от съкровището, което намерил, и пръв тръгнал по обратния път.

А останалите трима продължили пътя си. Повървели още малко и на онзи, който вървял отпред, светилникът паднал. И когато започнал да копае земята, открил в нея много сребро. Тогава той казал зарадван: «Хайде да вземем колкото ни душа иска от това сребро. Не трябва да вървим нататък.» Онези отговорили: «Ех, глупако! Назад в земята имаше много мед, тук — сребро, а по-нататък сигурно ще има много злато. Дори изобилието на сребро не унищожава бедността.» Той отговорил: «Вие вървете, а аз няма да дойда.» Като казал така, той взел от среброто и се върнал обратно.

И когато останалите отново тръгнали, на единия от тях светилникът паднал. Щом започнал да копае земята, открил много злато. Като видял това, той зарадван казал на другия: «О! Да вземем колкото ни душа иска от това злато. Та нали няма нищо по-добро от него!» Онзи отговорил: «Глупако! Мигар не виждаш? Отначало — мед, след това — сребро, после — злато. Няма съмнение, че още по-нататък ще има елмази. Стани и да вървим напред. Каква е ползата от златото? Прекалено тежко е то на тегло, когато е много.» Намерилият златото казал: «Ти върви, а аз ще остана тук и ще те почакам.»

И онзи тръгнал сам. Изгаряли го лъчите на лятното слънце, разсъдъкът му се помрачил от горещината и дълго се лутал назад-напред по пътищата на вълшебната земя. По едно време той видял на една височина човек — тялото му било обагрено от кръв, а върху главата му се въртяло колело. Тогава брахманът бързо се приближил до него и казал: «Защо стоиш така с това колело на главата?» Кажи, няма ли тук някъде вода? Измъчва ме жажда.“ Едва брахманът казал това, колелото мигновено прескочило от главата на онзи човек върху неговата глава. Той попитал:

„Скъпи! Какво е това?“ Човекът отговорил: „По същия начин то скочи и върху моята глава.“ Брахманът казал: „Кажи тогава, кога ще изчезне? Много ме боли.“ Онзи отговорил: „Когато някой като теб дойде тук с вълшебен светилник в ръка и те заприказва, то ще прескочи върху неговата глава.“ Брахманът попитал: „Колко време стоиш тук?“ Онзи на свой ред попитал: „Сега кой царува на земята?“ Носещият колелото отговорил: „Цар Винаватса.“ Човекът казал:

„Когато царуваше Рама, аз, измъчван от сиромашията като теб, дойдох тук с вълшебен светилник в ръка. И като видях друг човек с колело на главата, и аз като теб се обърнах към него с въпрос. И веднага колелото прескочи от неговото теме върху моята глава. По друг начин не мога да пресметна времето.“ Носещият колелото попитал: „Скъпи! Като си стоял тук, по какъв начин си намирал храна?“ Човекът отговорил: „Скъпи! От страх да не задигнат съкровището му, Дханада е създал на пътя на вълшебниците тази опасност, за да не идва тук никой. Ако някой се осмели да дойде, освободен от чувството за глад и жажда, не познавайки старостта и смъртта, той ще изпитва единствено тази болка. Пусни ме. Ти ме освободи от голяма беда и сега ще се върна в родното си място.“ И като казал това, той си отишел.

През това време брахманът, който се сдобил със злато, помислил: „Колко се забави моят спътник“ — и в желанието си да го намери, тръгнал по следите му. Когато изминал известно разстояние, той видял своя спътник, облян в кръв и измъчен от болка, тъй като острото колело се въртяло върху главата му. Тогава, когато се приближил, той попитал през сълзи: „Скъпи! Какво е това?“ Онзи отговорил: „Игра на съдбата.“ Той запитал: „Разкажи, какво се е случило?“ И в отговор на въпроса онзи разказал всичко за колелото. Щом чул това, приятелят му с упрек казал: „Уви! Неведнъж те задържах, но лишен от разум, ти не разбра моите думи. И добре е казано:

Разсъдъкът е по-достоен —

от знанията, при това все безразсъдните загиват,

тъй както трима от лъва.“

Носещият колелото попитал: „Как?“ Сдобилият се със злато разказал:

ТРЕТИ РАЗКАЗ

"Живели в един град четирима брахмани, които дружели помежду си. Тримата от тях овладели всички науки до съвършенство, но били лишени от разсъдък, а единият се отрекъл от науката, но бил разсъдлив. И ето че те се събрали веднъж и започнали да се съветват: „Каква полза от знанията ни, ако не отидем в друга страна, за да умилостивим господаря и спечелим богатство? Хайде, каквото и да става, всички да отидем в друга страна.“ И когато повървели малко, най-старият от тях казал: „Единият от нас четиримата е невежа и само природата го е надарила с разум. А само с разум без знания няма да спечели царската милост. Затова няма да делим с него това, което ще спечелим. Нека той се върне.“ Тогава вторият казал: „Хей, разсъдливи! Ти си непросветен. Върви си в къщи.“ Но третият възразил: „Не трябва да постъпваме така. Нали като деца играехме заедно. Нека той, благородният, дойде с нас и получи част от богатството, което ще спечелим.“

И след това, както вървели по пътя, видели в гората кости на умрял лъв. Тогава единият от тях казал:

„Хайде да проверим знанията, които сме получили. Ето, лежи някакво умряло животно. Хайде да го съживим със силата на придобитата мъдрост.“ Първият казал: „Аз знам как да съединя костите.“ Вторият казал: „Аз ще му дам кожа, месо и кръв.“ Третият казал: „Аз ще го съживя.“ И ето че единият съединил костите на лъва, вторият го снабдил с кожа, месо и кръв. Когато третият поискал да съживи звера, разсъдливият го спрял с думите: „Това е лъв. Ако го съживите, ще разкъса всички ни.“ Тогава онзи отговорил: „Ех, че си глупав! Няма да нося в себе си напразно знанията.“ Разсъдливият казал: „Тогава почакай една минута, докато се покатеря на най-близкото дърво.“ И едва сторил това, възкръсналият лъв скочил и разкъсал и тримата. Щом лъвът се махнал оттам, разсъдливият слязъл от дървото и си тръгнал към дома.

[Продължение на втория разказ]

Ето защо аз казвам: „Разсъдъкът е по-достоен от знанията…“ Като чул това, носещият колелото казал: „Уви! Не в това е работата. Дори големите мъдреци загиват, поразени от съдбата, а лишените от разум се радват, когато съдбата ги пази. Нали е казано:

Едната носят на главата, —

а другата държат с въже, а аз, макар и неразумна,

си плувам в чистата вода.“

Придобилият златото попитал: „Как?“ Носещият колелото разказал:

ЧЕТВЪРТИ РАЗКАЗ

„Живели в едно езеро две риби — Шатабудхи и Сахасрабудхи. С тях се сприятелила жабата Екабудхи. И трите прекарвали част от времето си край брега на езерото и като се наслаждавали на общуването помежду си и на хубавите мисли, отново се гмурвали във водата. И веднъж, когато се събрали така, на залез слънце дошли рибари с мрежи и щом видели това езеро, си казали: «Да! Изглежда, че в това езеро има много риба и малко вода. Хайде утре да дойдем тук.» И си тръгнали. А приятелките, като чули думите им, подобни на гръмотевичен удар, започнали да се съветват. Жабата казала: «О, скъпи Шатабудхи и Сахасрабудхи! Какво да правим сега: да бягаме или да останем на мястото си?» Като чула това, Сахасрабудхи със смях казала: «О, приятелко! Не се страхувай — та това са само думи. Не бива да чакаме тези рибари. Ако дойдат, ще спася и теб, и себе си със силата на своя разум. Нали умея да плувам във водата по много начини.» А Шатабудхи казала: «О! Добре каза, Сахасрабудхи. Нали:

Където слънце не пече,

където вятър не минава, прониква винаги умът

на този, що го притежава.

Затова не трябва само заради някакви думи да напуснем това място — нали ни е дадено в наследство от бащите и тук сме се родили. Не отивай никъде. Аз ще те спася със силата на своя разум.» Жабата отвърнала: «Аз имам само един разум и той ме съветва да бягам. Ето защо още днес ще отида със съпруга си в някое друго езеро.»

И като казала така, жабата дочакала нощта и отишла в друго езеро. А на сутринта дошли рибарите, подобни на слугите на Ума, и хвърлили мрежите си в езерото. Тогава всички риби, костенурки, жаби, раци и други водни обитатели попаднали в мрежите. И колкото и да се пазели, плувайки по различни начини, Шатабудхи и Сахасрабудхи се заплели в мрежите и загинали. След това привечер зарадваните рибари се отправили към домовете си. Единият от тях натоварил върху главата си Шатабудхи — толкова тежка била тя, — а друг понесъл Сахасрабудхи, като я привързал с въже. И тогава седящата на края на другото езеро жаба казала на съпруга си: «Погледни, погледни, скъпи:

Едната носят на главата, а другата

държат с въже, а аз, макар и неразумна,

си плувам в чистата вода.»

[Продължение на втория разказ]

Ето защо аз казвам, че работата не е само в разума.“ Придобилият златото казал: "Дори и да е така, все едно, не трябва да се пренебрегват съветите на приятеля. А какво се случи? Колкото и да те задържах, ти не остана, тъй като прояви изключителна алчност и се гордееш със знанията си. — Нали добре е казано:

„Добре! Изпято е прекрасно.

Но ако беше ти мълчал, такава чудна драгоценност

на себе си не би видял.“

Носещият колелото попитал: „Как?“ Онзи разказал:

ПЕТИ РАЗКАЗ

"Живяло в едно село магарето Удхата. През деня превозвало товара на един бояджия, а през нощта се лутало, колкото му се искало. И веднъж, както бродело из полето, се сприятелило с един чакал. Като съборили оградата на една градина, промъквали се там, наяждали се до насита с краставици и плодове и на сутринта си отивали по домовете. И веднъж, както стоели сред градината, опияненото от суета магаре казало на чакала: „О, племеннико! Погледни колко е ясна нощта. Затова ще изпея една песен. Каква мелодия да избера?“ Чакалът казал: „Чичо! Защо да си навличаме беда? Нали се занимаваме с кражба. А крадците и любовниците трябва да се държат тихо. Нали е казано:

Щом кашляш — не кради, не грабвай

ти ножа сънен — ще заспиш, а щом си болен — яж по-малко,

тъй само ще се съхраниш.

Освен това твоето пеене е неприятно и прилича на раковинен рев. Дори отдалече полските пазачи ще го чуят, ще се надигнат, ще те уловят и убият. Затова яж и не вдигай шум.“ Но магарето казало: „Говориш така, защото живееш в гората и не познаваш прелестта на-пеенето. Нали е казано:

Луната есенна когато мрака разпилее, как хубаво с другар и песни се живее!“

Чакалът казал: „Чичо! Всичко това е така. Но нали ти издаваш груб рев. Как ще осъществиш намерението си?“ Магарето отвърнало: "Тю, тю, глупако;

Мигар не знам какво е това пеене? Защо говориш така и ме възпираш ?"Чакалът отговорил: „Чичо! Щом като е така, аз ще застана до вратата на оградата, за да следя за полските пазачи, а ти пей, колкото искаш.“

Тогава магарето протегнало шия и заревало. А полските пазачи чули магарешкия рев, стиснали гневно зъби, грабнали тояги и побягнали към градината. А когато дотърчали, те били магарето дотогава, докато не паднало по очи на земята. След това, като привързали на врата му една чутура, полските пазачи заспали. А на магарето, както е присъщо за неговата порода, бързо минала болката и то се надигнало веднага. И като съборило оградата, хукнало да бяга заедно с чутурата. Чакалът го видял отдалече и през смях казал:

„Добре! Изпято е прекрасно.

Но ако беше ти мълчал, такава чудна драгоценност

на себе си не би видял.“

[Продължение на втория разказ]

Така и ти не остана с мен, макар да те задържах." Щом чул това, носещият колелото казал: „О, приятелю! Това е вярно. И хубаво се казва:

Който е съвсем безумен

и обзет от гордостта, като Мантхара тъкача

той отива към смъртта.“

Придобилият златото попитал: „Как?“ Носещият колелото разказал:

ШЕСТИ РАЗКАЗ

"Живял в едно село тъкач на име Мантхара. Веднъж му се счупили всички совалки на стана. Тогава, като взел брадвата, той тръгнал да търси дървета и стигнал до морския бряг. И като видял там голямото дърво шиншапа, помислил: „Ето голямо дърво. Ако го отсека, ще имам много совалки.“ И вдигнал брадвата. В това време духът, който живеел върху дървото, казал: „Слушай! Това дърво е мое убежище. За нищо на света не го погубвай. Тук аз живея в най-голямо блаженство, защото вятърът, който взема прохлада от морските вълни, разхлажда тялото ми.“ Тъкачът казал: „Какво да правя? Дървото ще ми донесе всичко необходимо, а без него семейството ми ще страда от глад. Иди по-скоро на друго място, аз ще го отсека.“ Духът казал: „Аз съм доволен от теб. Поискай каквото ти трябва и пощади това дърво.“ Тъкачът казал:

„Щом като е така, ще си отида в къщи, за да се посъветвам с приятеля и жена си, и ще се върна.“ Духът се съгласил и тъкачът се върнал в своя дом. Когато влизал в селото, видял своя приятел бръснаря и му казал: „Хей, приятелю! Аз завладях един дух! Кажи ми, какво да поискам от него?“ Бръснарят отговорил:

„Скъпи, ако е така, поискай царство; тогава ти ще станеш цар, аз министър и като вкусим от щастието на този свят, ще бъдем щастливи и на онзи.“ Тъкачът казал: „О, приятелю! Така да бъде. Само че аз ще попитам и съпругата си.“ Бръснарят възразил: „Не трябва да се съветваш с жена. Нали е казано:

Обличай и храни жената, особено когато тя

е пред зачатие, но в нищо

не се съветвай с нея ти.

А също така:

«Дом, управляван от жената

или от някой младенец, върви към гибел» — казал някога

тъй Бхаргава-мъдрец.

И още:

Щом има корист у жените,

на нищо те не дават гръб, когато пък не са щастливи,

синът им даже не е скъп.“

Тъкачът отговорил: „Дори и да е така, все едно, тя е предана съпруга и трябва да я попитам.“

Щом казал това, той забързал към жена си и се обърнал към нея с тези думи: "Скъпа! Днес под моята власт попадна един дух и обещава да изпълни желанието ми. И ето, аз дойдох да се посъветвам с теб. Кажи ми, какво да поискам? Моят приятел, бръснарят, каза: „Поискай царство.“ Жената отговорила: „Сине на благороден! Какво разбира бръснарят? Не го слушай. Нали е казано:

Не се съветвай със ловеца,

актьора или говедаря, неблагородния, момчето,

аскета или пък бръснаря.

При това царският сан е само верига от големи страдания. Претоварен от грижи за света, сражения, походи, станове, съюзи, двуличия и други неща, той никога не носи щастие на човека. Освен това:

Така е: брат със брат се бие. От трона мамен, в страшен час синът баща си ще убие… Ти по-добре не искай власт.“

Тъкачът казал: „Ти си права. Посъветвай ме, какво да поискам?“ Жената отговорила: „Ти обикновено изработваш по едно парче плат и това парче стига да заплати всичките ни разходи. Поискай още две ръце и още една глава, за да изработваш наведнъж по две^ парчета плат. Тогава едното парче ще покрива домашните ни разходи, а за второто роднините ти ще започнат да те славят като човек, който извършва нещо необикновено.“ И като я изслушал, тъкачът зарадван казал: „Добре, предана съпруго! Хубаво го каза. Така и ще направя.“ Тъкачът отишел при духа и попитал: „Ако можеш да изпълниш желанието ми, дай ми още чифт ръце и една глава.“ Едва казал това, и мигновено главите му станали две, а ръцете четири. И когато зарадван си отишел в къщи, хората помислили:

„Това е ракшас“ — и го били до смърт с тояги и камъни.

[Продължение на втори разказ]

Ето защо аз казвам: „Който е съвсем безумен…“ И носещият колелото отново казал: „Всеки човек става за посмешище, когато го завладее дяволът на напразните и глупави надежди. И нали добре е казано:

За бъдещето който мисли,

от празни думи обладан. ще побелее от брашното

като наивния брахман.“

Придобилият златото попитал: „Как?“ Онзи разказал:

СЕДМИ РАЗКАЗ

„Живял в един град брахман на име Свабхавакрипана. Имал той гърне, пълно с брашно, а това брашно му оставало от подаянията, които получавал. Като закачал гърнето на един гвоздей в стената, той поставял под него леглото си и не свалял очи от него. Една нощ помислил: «Това гърне е напълнено догоре с брашно. Ако настане глад, аз ще получа за него сто рупии. След това за тези пари ще купя двойка кози. Всяка половин година те ще се плодят и скоро ще имам цяло стадо. Козите ще ги разменя за крави. Когато кравите се стелят, ще продам потомството им и ще купя биволици, след това ще продам биволиците и ще купя кобили. От заплождането на кобилите ще получа много коне, ще ги продам и ще имам много злато. Със златото ще си построя дом с четири стаи. След това ще дойде някой в моя дом и ще ми даде прекрасната си дъщеря със зестра. Съпругата ще роди син. Ще го кръстя Сомашарман. Когато вече бъде възможно да го люлее на коленете си, ще взема някаква книга и като седна зад конюшнята, ще започна да я изучавам. А Сомашарман, седейки върху коленете на майка си, ще ме види, ще поиска да го полюлея на моите колене и ще се приближи до конете. Тогава, разгневен, ще кажа на брахманката: „Вземи, вземи детето!“ А тя, заета с домакинството, няма да ме чуе. Тогава аз ще скоча и ще я ритна с крак …» И увлечен от мислите си, той така ритнал гърнето, че то се разбило и целият побелял, посипан от брашното.

[Продължение на втория разказ)

Ето защо аз казвам: «За бъдещето който мисли…» Придобилият златото казал: «Това е така. Нали:

Обзетият от лакомия,

незнаещ в глупостта покой, като цар Чандра ще заслужи

най-лоши думи той.»

Носещият колелото попитал:“ Как? — онзи разказал:

ОСМИ РАЗКАЗ

"Живял в един град цар Чандра. Той имал стадо маймуни, за да се забавлява синът му. Тези маймуни непрекъснато се хранели с най-разнообразни храни и затлъстели. Синът на царя за забавление имал и стадо овни. Един от тях и през деня, и през нощта се вмъквал в кухнята и ненаситен, изяждал всичко, което виждал. Ала готвачите, за да му отмъстят, го биели с пръчки и с всичко, което им попадало под ръцете. Като видял това, водачът на маймуните помислил:

„Уви! Тази вражда между овена и готвачите ще навлече гибел на маймуните. Овенът е лаком за вкусни неща, а готвачите много се сърдят и го бият с всичко каквото им попадне. Ако някога, щом не намерят нищо друго, го ударят с главня, вълната на овена ще пламне дори от малка искра. А като се подпали, той ще се втурне в близката конюшня и ще предизвика пожар. Нали тя е пълна със слама. Тогава конете ще получат обгаряне. А в Шалихотра се говори, че коне, които са пострадали от изгаряне, могат да бъдат излекувани с мас от маймуна. Тогава несъмнено нас ни очаква смърт.“ След тези мисли той повикал всички маймуни и казал:

„Внезапно царските готвачи с овните почнаха кавга

и на маймуните навярно

тя ще докара смърт сега.

Ако раздори без причина

сред този дом царят безспир, то по-добре не идвай в него,

за да запазиш своя мир.

А също така:

Смърт е раздорът за двореца,

за дружбата пък — глупостта, загива царството от царя

без ум, триумфът — от лъстта.

Затова ще напуснем този дом и ще отидем в гората, докато не ни е стигнала смъртта.“

И като чули думите му, маймуните, опиянени от гордост, му отговорили със смях: „Изглежда, че от старостта разумът ти е отслабнал, щом като говориш така. Няма да изоставим превъзходните, подобни на нектар ястия, с които ни хранят с ръцете си царските синове, за да се храним там, в гората, със стипчиви, сурови, горчиви и солени плодове от дърветата.“ Водачът на стадото ги изгледал печално и казал: „Ах, глупци такива! Не виждате края на своето благополучие. То е сладко само от пръв поглед, а краят му ще бъде като отрова. Не искам да гледам как загиват моите роднини и сега ще отида в гората. Нали е казано:

Щастлив е, който не познава

грабеж и гибел на рода, жена си в чуждата прегръдка,

а пък приятеля в беда.“

И като казал така, водачът на стадото ги оставил и отишел в гората.

И ето че след като той си отишел, овенът се вмъкнал веднъж в кухнята. А готвачът, като не намерил нищо друго, хванал полузапалена пръчка и започнал да го бие. Веднага вълната на овена се запалила и той с блеене се втурнал в близката конюшня и започнал да се мята из нея. А там имало много слама, тя се подпалила и отвсякъде се надигнали огнени езици. Конюшнята била пълна с много завързани коне, на едни им се пръснали очите и те отишли в небитието; други прегризали ремъците и наполовина обгорени, изпоплашили всичко живо с цвиленето си. През това време разтревоженият цар повикал доктори, познаващи учението на Шалихотра, и ги попитал: „Как да излекувам тези коне от изгарянето?“ А те, като си спомнили какво са учили по-рано, казали: „Божествени! Ето какво казва за това блаженият Шалихотра:

«Както тъмата се стопява

пред утринния лъч за час, на коня тъй минава всичко,

намазано с маймунска мас.»

Нека приложат това лечебно средство, та конете да не умрат от изгаряне.“ И щом чул това, царят заповядал да убият маймуните. Но за какво са много думи? Всички били убити. А водачът на стадото, макар че не видял с очите си гибелта на своя род, слухът за това нещастие стигнал до него и той не можал да го понесе спокойно. Нали е казано:

Наистина е жалък, който

от алчност или страх спокойно може да приеме

смъртта на своя брат.

И ето че този стар вожд, измъчван от жажда, скитайки, стигнал до едно езеро, украсено от гъстите храсти на лотосите. И като се огледал внимателно, видял следа, която водела към езерото, но обратна следа не намерил. Тогава помислил: „Несъмнено във водата трябва да живее зъл хищник. Затова аз ще взема стебло от лотоса и ще пия вода отдалече.“ И когато направил така, от езерото излязъл ракшас с бисерна огърлица на шията и му казал: „Слушай! Аз изяждам тези, които влизат във водата. Няма по-хитър от теб,

щом като пиеш вода по този начин. Доволен съм от теб. Измоли това, което желае сърцето ти.“ Водачът на маймуните попитал: „Хей! Колко можеш да изядеш?“ Ракшасът отговорил: „От тези, които влизат във водата, аз изяждам стотици, хиляди, десетки и дори стотици хиляди. А на сушата ме надвива и чакалът.“ Водачът казал: „Между мен и господаря се породи непримирима вражда. Ако ти ми дадеш бисерната огърлица, с ловки думи ще събудя у него алчността и ще го накарам да влезе в езерото заедно със свитата.“ И тогава ракшасът му дал бисерната огърлица.

А водачът на маймуните, като украсил шията си с бисерната огърлица, започнал да скача по върховете на дърветата. Тогава хората го видели и го попитали:

„Хей, водачо на стадото! Къде беше толкова време? Откъде намери тази бисерна огърлица, която засенчва с блясъка си дори слънцето?“ Онзи отговорил: „Има на едно място в гората добре укрито езеро, създадено от Дханада. Който се потопи във водата в неделя, когато слънцето изгрее наполовина, по милостта на Дханада ще излезе от него с подобна бисерна огърлица на шията.“ И като чул това от хората, повелителят повикал маймуната и казал: „Слушай, водачо на стадото! Вярно ли говориш?“ Онзи отговорил: „Господарю! Свидетелство за това е бисерната огърлица, която виждаш на шията ми. Ако и на теб ти трябва такова нещо. изпрати с мен някой, за да му покажа всичко.“ Щом чул това, царят казал: „Щом като е така, сам ще отида със свитата си и ще получа много бисерни огърлици.“ Водачът казал: „Добре, господарю!“

И ето че обхванат от алчност за бисерни огърлици, царят тръгнал със свитата си на път. А що се отнася до маймуната, седящият в носилката цар я държал на коленете си в знак на уважение. Нали вярно е казано:

И нека е богат и учен,

но щом човек е егоист, върви по глупави пътеки,

твори безсрамна летопис-

Стареят неговите зъби,

косата, вехне паметта, старее той, но не старее

у него само алчността.

И когато стигнали на разсъмване до езерото, водачът казал на царя: „Божествени! Успехът придружава тези, които влязат тук, когато слънцето изгрее наполовина. Затова кажи на цялата свита да влезе едновременно в езерото. А след това ще влезем и ние с теб и като стигнем до набелязаното от преди място, ще ти покажа многобройните бисерни огърлици.“ И всички хора влезли в езерото и били изядени от ракшаса.

През това време, като видял, че много се бавят, царят казал на маймуната: „О, повелителю на стадото! Защо се бави моята свита?“ След тези думи водачът бързо се покатерил на едно дърво и казал: „Слушай, зли царю! Твоята свита я изяде ракшасът, който живее във водата. Ти погуби роднините ми и аз отмъстих за обидата. Махай се! Помня, че ти си господар и не ти позволих да влезеш там. Нали е казано:

За дружба с дружбата плати,

а за вражда плати с враждата. Не виждам нищо лошо в туй

да търсиш винаги отплата.

И така ти погуби моя род, а аз — твоя.“ Когато чул това, опечаленият цар веднага се върнал там, откъдето дошел. Щом царят се отдалечил, наситилият се ракшас излязъл от водата и радостно казал:

„Ти със стебло водата пи,

убит е твоят враг, другар намери и са съхранени

в теб бисерите като дар!“

[Продължение на втория разказ]

Ето защо аз казвам: „Обзетият от лакомия…“ Придобилият златото отново казал: „Пусни ме. Аз ще си отида в къщи.“ Носещият колелото отговорил:

„Как ще си отидеш, оставяйки ме в такова положение? Нали е казано:

Приятеля си който сам

в беда остави без пощада, за всекиго това е ясно

във ада сигурно ще страда!“

Придобилият златото казал: „О! Това е вярно, ако човек, надарен със сила, изостави онзи, на когото може да помогне. А тук хората не могат да помогнат и няма такава сила, която да те освободи. При това колкото по-дълго гледам лицето ти, обезобразено от болката, която ти причинява въртящото се колело, толкова повече виждам, че трябва по-бързо да се махна оттук, а иначе и с мен ще се случи същото нещастие. И нали добре е казано:

Защо ли твоето лице,

маймуно, тъй е помрачено? Викала е дошел при теб.

Търси във бягството спасение!“

Носещият колелото попитал: „Как?“ Онзи разказал:

ДЕВЕТИ РАЗКАЗ

"Живял в един град цар Бхадрасена. Имал той дъщеря на име Ратнавати, надарена с всички щастливи признаци. И ето че един ракшас поискал да я отвлече. Когато идвал през нощта, постоянно й се наслаждавал, но не можел да я отвлече, защото я пазели, А тя по време на наслажденията с него изпитвала тръпки, треска и всичко, което възниква от близостта на ракшас. И веднъж, като стоял в ъгъла на стаята й, ракшасът се показал пред царкинята. Тогава тя казала на приятелката си: „Погледни, приятелко! Този ракшас пристига винаги във вечерните часове и ме измъчва. Няма ли някакъв начин да се прогони този злодей?“ Щом чул това, ракшасът помислил: „Сигурно някой друг на име Викала като мен непрекъснато идва тук. за да я отвлече, но и той няма да успее да направи това. Затова сега ще се превърна в кон, ще застана сред конете и ще видя как изглежда той и каква е силата му.“

И когато направил това, през нощта в дома на царя се вмъкнал конекрадец. Щом огледал всички коне и видял, че конят-ракшас е по-добър от другите, сложил в устата му юзда и седнал върху него. Ракшасът помислил: „Навярно това е същият Викала, който ме смята за злодей и разгневен, е дошел да ме убие. Какво да правя?“ Докато мислел така, конекрадецът го ударил с камшик. Тогава, треперейки от страх, онзи побягнал. И като продължил да скача, крадецът започнал да го позадържа, като обтягал поводите, защото конете така се направляват. А онзи скачал все по-бързо и по-бързо. Тогава, като се убедил, че поводите не могат да го задържат, крадецът помислил: „Да! Конете не са такива. Няма съмнение, че това е ракшас в образа на кон. Затова трябва да скоча веднага щом видя песъчлива почва, ако ли не, ще загина!“ И докато конекрадецът мислел така, припомняйки си своя бог-пазител, ракшасът, в образа на кон, дотичал до една смокиня. А крадецът се хванал за един клон от смокинята и увиснал на него. И като се разединили, двамата открили надежда да запазят живота си и всеки изпитал голяма радост.

На тази смокиня живеела една маймуна, приятелка на ракшаса. И като видяла бягащия ракшас, тя му викнала: „Хей! Защо бягаш напразно? Нали този човек е твоя храна. Изяж го!“ Щом чул тези думи, ракшасът приел собствения си образ и с разтревожено сърце и размътен разум се върнал обратно. А конекрадецът, когато чул, че маймуната вика ракшаса, се разгневил, хванал със зъби провисналата опашка на маймуната, която седяла над него, и започнал да я хапе с всичка сила. А маймуната, като решила, че той е по-силен от ракшаса, от страх не казала нищо, но измъчвана от болка, само замижала и стиснала зъби. Тогава ракшасът, като я видял в това състояние, прочел стиха:

„Защо ли твоето лице,

маймуно, тъй е помрачено? Викала е дошел при теб.

Търси във бягството спасение!“

(Продължение на втория разказ]

И придобилият златото Казал отново: „Пусни ме. Аз ще си отида в къщи. А ти остани тук и вкусвай плодовете на глупавото си поведение.“ Но носещият колелото казал: „О! Работата не е в това дали е разумен човек или неразумен. И радостта, и мъката идват при хората по волята на съдбата. Нали е казано:

Към слепия и гърбавия —

и към жената с три гърди най-благосклонна бе съдбата

за глупостта им от преди.“

Придобилият златото попитал: „Как?“ Носещият колелото разказал:

ДЕСЕТИ РАЗКАЗ

"Има в една северна страна град Мадхупурам. Живеел там цар Мадхусена. Родила му се тригърда дъщеря. Щом разбрал, че се е родила с три гърди, царят повикал пазителя на женските покои и му казал: „Хей! Остави я в гората, та никой да не узнае за нея.“ А пазителят отговорил: „Велики царю! Известно е, че тригърдата дъщеря носи нещастие. И все пак трябва да повикате брахмани и да ги попитате за нейната съдба, за да избегнете греха и на двата свята. Нали е казано:

Човек, когато е разумен,

за всичко пита той без свян, тъй от ракшаса със въпрос

се отървал един брахман.“

Царят попитал: „Как?“ Пазителят на женските покои разказал:

ЕДИНАДЕСЕТИ РАЗКАЗ

„Живял в една гора ракшас на име Чандакарман. Веднъж, като бродел из гората, той срещнал един брахман. Веднага се покатерил на раменете му и казал: «Хей, върви напред.» Тогава брахманът, с треперещо от страх сърце, понесъл ракшаса. И като видял, че краката му са нежни като листа на лотос, попитал: «Хей, защо са ти толкова нежни краката?» Ракшасът отговорил: «Аз никога не се докосвам до земята, преди да измия краката си. Такъв обет съм дал.» И като мислел как да се спаси, брахманът стигнал до едно езеро. Тогава ракшасът казал: «Хей! Не мърдай от това място. А аз през това време ще се измия, ще се поклоня на бога и отново ще изляза от езерото.» Но когато ракшасът влязъл във водата, брахманът помислил: «Несъмнено, като се поклони на бога, той ще ме изяде. Затова да бягам по-далече. Нали, докато не измие краката си, той няма да се осмели да ме последва.» И когато брахманът направил това, ракшасът, страхувайки се да не наруши обета, не го последвал.

[Край на десетия разказ]

Ето защо аз казвам: «Човек, когато е разумен…» Щом изслушал тези думи, царят повикал няколко брахмани и им казал: «О, брахмани! Роди ми се тригърда дъщеря. Има ли някакъв начин да се премахне тази беда?» Те отговорили: «Божествени! Ако се роди момиче без един от необходимите членове на тялото или с излишни членове — то губи достойнствата си и носи смърт на онзи, който я вземе за жена. Чуй…

Щом свойта дъщеря тригърда

съгледа старият баща, то няма никакво съмнение —

съвсем наблизо е смъртта.

Затова нека божественият избягва да я гледа. Ако някой я вземе за жена, дай му я и им заповядай да напуснат страната. Щом постъпиш така, няма да извършиш грях и за двата свята.» И като изслушал думите им, царят обявил под ударите на барабаните: «Хей! Който вземе за жена тригърдата царкиня, царят ще му даде сто хиляди златни монети и ще им заповяда да напуснат страната.» Дълго обявявали това под барабанните удари, но никой не вземал царкинята за жена. Така, скрита от чужди погледи, тя станала голяма.

А в този град живял един слепец. Негов водач бил гърбавият Мантхарака, който го водел с помощта на протегната пръчка. И като чули барабанните удари, те започнали да се съветват: «Ако се докоснем до този барабан — ще получим момичето и златото. А като получим златото, ще си прекарваме щастливо времето. Ако по вина на момичето ни постигне смърт, ще свършат нашите страдания, родени от бедността. Нали е казано:

Любов и срам, и реч красива,

блаженството на младостта, безгрижието и съюза

с любимия, душевността, разумност, честност, благородство,

ум, чистота и весел нрав — ще имаш само, щом е пълен

стомаха ти и щом си здрав.»

И щом се посъветвали така, слепият се приближил до барабана, докоснал го и казал: «Аз ще взема за жена това момиче.» Тогава царските слуги отишли при царя и му съобщили: «Божествени! Някакъв слепец се докосна до барабана. Нека божественият реши какво да прави сега.» Царят казал:

«Да бъде глух, да бъде сляп,

дори прокажен — запомнете:

да вземе дъщеря ми в миг

и по-далеч ги изгонете!»

Като чули заповедта на царя, царските слуги завели тригърдата на брега на реката, дали на слепеца като зестра сто хиляди златни монети и ги венчали. След това ги качили на една лодка и казали на рибарите: «Хей! Откарайте този слепец с жена му и с гърбавия в друга страна и ги заведете в някой град.» И когато всичко това било изпълнено, тримата пристигнали в друга страна и като си купили къща в един град, заживели щастливо. Слепецът само лежал на кревата и спял, а гърбавият се занимавал с домакинството.

Така минавало времето, но ето че тригърдата нарушила своята добродетел с гърбавия. И веднъж му казала: «О, прекрасни! Ако погубим по някакъв начин този слепец, ще можем да прекарваме времето си щастливо. Намери отнякъде отрова — аз ще я дам на слепия, ще го погубя и ще бъдем щастливи.» На другия ден гърбавият намерил отнякъде умряла змия. Като я взел, той се прибрал с радостно сърце в къщи и й казал: «Прекрасна! Намерих тази черна змия. Разрежи я на парчета, сложи й вкусни подправки и като кажеш, че това е риба, дай на лишения от зрение, за да умре по-скоро.» След това Мантхарака тръгнал отново за пазара. А тя разрязала на парчета черната змия, сложила я в гърне с мляко и вода и поставила съда във фурната. И докато се занимавала с домакинството, казала ласкаво на слепеца: «Сине на благороден! Днес донесох риба, която толкова много обичаш, и я приготвям. Вземи лъжица и я разбъркай, докато се занимавам с други домакински неща.» Той се зарадвал и като облизвал устата си, бързо станал, взел лъжица и започнал да разбърква. И докато вършел това, от отровната пара ципата на очите му започнала малко по малко да изчезва. Щом разбрал, че това средство е лечебно, той поставил очите си още по-близко до парата. И когато прогледнал и надникнал в гърнето, видял там само късове от змия. Тогава помислил: «Ох! Какво е това? Нали ми казаха, че тук има риба? А това са парчета от черна змия! Я по-добре да разбера дали тригърдата е направила това, или го е намислил Мантхарака, за да ме погуби, пък може и да е работа на някой друг?» Като помислил така, той скрил състоянието си и продължил да се държи като сляп. През това време Мантхарака се върнал и без страх започнал да се наслаждава на тригърдата с прегръдки, целувки и други ласки. А слепият, когато видял всичко това, сякаш че отново ослепял от гняв. Като не намерил никакво оръжие, той се приближил до тях, грабнал със сила Мантхарака за краката и като го завъртял над главата си, ударил с него тригърдата в сърцето. И от този удар третата й гърда влязла навътре, а гърбавият, като си ударил гърба в гърдата й, се изправил!

[Край на втория разказ)

Ето защо аз казвам: «Към слепия и гърбавия…» Придобилият златото казал: «О! Ти каза истината. Щастието винаги идва от благосклонността на съдбата. И все пак колкото и да е могъща съдбата, никога не бива да се губи разсъдък. А ти го загуби, като не се вслуша в думите ми!»

Щом казал това, придобилият златото се простил с приятеля си и се върнал в къщи.“

И тук завършва петата книга, наречена „Безразсъдни постъпки“, първият стих на която гласи:

Каквото лошо си видял,

изпитал и му нямаш вяра, от него се пази навред —

не подражавай на бръснаря.

С края на тази книга завършва и науката за разумното поведение

Панчакхиянака

наречена също:

Панчатантра

* * *